Кристин Хана
Отново у дома (15)

Глава 14

Франсис седеше по турски на дървения под и гледаше навън през прозореца. Нощта се спускаше. Гъсти сиви облаци се събираха на небето, заръмяха първите капки дъжд. Лекият вятър шумолеше в клоните на дърветата.

— Отец Франсис?

Франсис извърна поглед от прозореца и се обърна към мъжете, събрани до камината. Отблясъците на огъня осветяваха сериозните им лица.

Това беше шестата им вечер заедно, последната, преди четирийсет и осем часовата почивка, която всяка от двойките щеше да прекара поотделно. Франсис ги погледна и се усмихна.

Както винаги, бе успял отново да намери вярата си в човека и в Бога, изпълнявайки задълженията си на свещеник. Да, все още се чувстваше като лицемер, защото даваше съвети, неосноваващи се на никакъв личен опит, но през дните и нощите, прекарани с тези хора, бе видял резултат от усилията си… в начина, по който Джо Сантяго докосваше ръката на жена си, когато отиваха към трапезарията, в усмивките, които Леви Ейбръмсън даряваше на жена си, когато тя говореше за децата им, в бавно растящото усещане за надежда.

То отново бе върнало вярата му.

— Отче? — Томас Фитсджералд отново тихо се опитваше да върне Франсис към разговора, който водеха.

Франсис се усмихна.

— Съжалявам, момчета. Бях се замислил.

— Да не би да ви е осенило някакво божествено вдъхновение? — каза през смях Леви.

Франсис отвори уста, за да отговори, но спря. Нещо странно и необяснимо сякаш потрепери във въздуха, сякаш мънички искрици светлина се събраха върху метална пръчка. Можеше да го чуе, да го почувства как го вика шепнешком.

Възможно ли е да е толкова просто?

— Как да ти кажа, Леви — каза бавно той, опипвайки пътя през мислите си като слепец. — Може и така да е. Може би божественото вдъхновение не е това, което си мислим.

Томас се приближи към него.

— Какво искате да кажете?

Франсис се загледа в огъня — усещаше топлината му, виждаше танцуващите пламъци, чуваше пукането на дървата. Изведнъж почувства Бог близо до себе си, по-близо откогато и да било.

— Например, може би тук ни е събрало точно божественото вдъхновение. Може би просто това е работата на Господ — да ни покаже пътя и да чака. Пътят е тук, винаги го има, през вятъра, дъжда и снега.

В стаята настъпи тишина. Франсис се огледа. Усещаше вярата им в него, в Господ, в тях самите.

Вяра. Надежда. Любов.

В този момент тези три неща изпълваха стаята.

— Като теб, Джоузеф — каза тихо той и се обърна към възрастния мъж. — Ти обичаш Мария и тя те обича, но някак си с течение на годините сте изгубили пътя. И въпреки това ти още си тук и протягаш ръка към нея, знаейки, че точно тя е тази, с която искаш да вървиш. Може би това, което трябва да направиш, е да спреш толкова упорито да търсиш пътя. Просто хвани ръката й, тръгни с нея и вярвай, че имаш твърда почва под краката. Бог е дал и на двама ви невероятния дар, наречен любов.

— Не може да е толкова лесно — каза Томас. Въздъхна дълбоко и на лицето му се изписа съмнение. — Аз обичам съпругата си с цялото си сърце, но тя иска нещо, което аз не искам.

— Сигурен ли си? — попита Франсис.

Томас затвори очи за миг, преди да отговори.

— На двайсет и седем години съм. Не съм готов да бъда баща.

— Казвал ли си й го? — попита го Леви.

Томас отново въздъхна.

— Милион пъти. Казвал съм й, че не искам да имам дете.

Франсис му се усмихна леко, окуражително.

— Това е съвсем различно нещо, Томас.

Томас сякаш се изненада.

— Какво искате да кажете?

— „Не съм готов“ въобще не е едно и също с „Не искам да имам дете“.

— Но аз съм й казвал милион пъти, че не съм готов.

— Така ли? — тихо попита Франсис. — Или тези думи са били примесени с други, по-груби, може би с гняв или неприязън?

Томас се извърна и впери поглед в огъня.

— Може би — каза най-после той, после повтори по-тихо: — Може би.

— Помня, когато бях на твоята възраст — обади се Джоузеф. — Страхувах се до смърт да стана баща. Нямахме пари, аз нямах работа. И тогава, един ден, Мария ме посрещна на вратата с чаша вино в ръка и ми каза, че ще имаме бебе. Аз се засмях и я прегърнах, а после отидох в банята и плаках. — Очите му се замъглиха и той се усмихна. — А след това се роди нашата Маги. Първият път, когато я взех на ръце, аз… се промених. Просто пораснах. Имам чувството, че е минал само един миг оттогава, но моята Маги сега е зъболекар в Ню Джърси. Понякога ми липсва толкова много, че чак ме боли.

— Никой никога не е готов да стане баща — съгласи се Тед Канфийлд и кимна. — Това е нещо като пътя, за който говори отец Франсис. Тя забременява и ти правиш крачка, молейки се под краката ти да има твърда почва.

Томас се обърна към Франсис.

— А вие, отче? Вие искали ли сте да имате деца?

Въпросът свари Франсис неподготвен. Той огледа мъжете около себе си. Знаеше, че трябва да смени посоката на разговора — той беше техен свещеник, техен съветник и проблемите му си бяха негов личен въпрос — но не искаше да го прави. Искаше му се поне веднъж да бъде мъж, просто един мъж, в стая с други мъже, разговарящи за истински неща. Започна да говори, отначало бавно, защото се чувстваше неудобно от признанието си.

— Винаги съм знаел, че искам да стана свещеник. Майка ми казваше, че това е призвание, но аз просто смятах, че църквата е безопасно място. Влязох в семинарията, когато още имах жълто около устата, и там ми хареса.

Той погледна ръцете си, скръстени в скута му, и помисли за всички молитви, които бе казал, за всички мечти, които бе имал. През дните на детството му църквата му се бе струвала като избавление, като убежище. Там никой не пиеше, не крещеше, не удряше. Беше тихо и спокойно и той винаги бе знаел, че мястото му е там.

Дори по-късно, когато разбра колко трудно е да станеш свещеник, дори когато разбра за всички неща, които трябваше да пожертва заради своя Бог, той продължи да иска същото, и то с още по-голяма жар. Сега, след толкова години, вече знаеше, че когато бе помолил Маделин да се омъжи за него, всъщност не го е искал. Не и тогава. Тогава бе толкова изпълнен с огъня на вярата си. И тя го бе разбрала.

— Съжалявали ли сте някога? — попита Джоузеф. — Нали разбирате, за всички неща, от които сте се отказали?

Съжаление. Толкова силна дума, изпълнена с тъга и болка.

— Не — отвърна тихо Франсис и осъзна в момента, в който го каза, че това е самата истина.

Никога не бе съжалявал за това, че стана свещеник. Вярата му го бе изпълнила, даваше му сили, състрадание и цел. Трябваше да минат години, много години, преди да започне… не точно да съжалява, но…

Желание. Да, точно това беше думата. Беше пропуснал много неща и понякога, също като Джоузеф, беше влизал сам в тъмната си спалня, за да плаче за това, което бе пропуснал. За всички моменти, които така и не бяха истински негови. Например, когато за първи път взе на ръце мъничката, ревяща Лина, знаейки, че тя не е негова дъщеря, че никога не би могла да бъде негова дъщеря. Или пък когато бе поглеждал в очите на Маделин, за да разбере какво представлява той за нея, колко е непорочна обичта й към него.

— Понякога — каза той най-накрая — мисля, че искам всичко това — деца, съпруга, семейство — но също така искам и вярата си. Човек не може да има всичко, което иска. Винаги трябва да се правят жертви…

— Аз мисля, че можем да получим всичко, което искаме от живота — каза Леви. — Само че просто ни е необходимо много време, докато разберем какво, по дяволите, е то.

— Да — кимна Джоузеф. — Понякога е необходимо да обърнеш света с главата надолу, за да го видиш такъв, какъвто е.

— Но Франсис е прав — обади се и Томас, — любовта е Божи дар, а какво ще направим ние, зависи само от нас.

Франсис не искаше да мисли за това, което би могъл да има, ако бе намерил смелостта да промени живота си. Погледна към часовника си и видя, че е седем часът.

— Добре, имаме още трийсет минути, момчета. — Той бръкна в чантата си и извади няколко жълти листа и химикалки. — Искам всеки от вас да напише писмо на жена си, разказвайки й колкото се може повече за чувствата, страховете, мечтите си.

Томас вдигна бързо поглед.

— И сте избрали жълти листове за нашите романтични писма? — Той се засмя. — Очевидно никога не сте писали любовни писма, отче.

Всички мъже се засмяха, докато вземаха листовете и химикалките си. След малко всеки от тях се бе усамотил в някой тих ъгъл, за да пише. Химикалките стържеха тихо по хартията.

„А вие искали ли сте деца, отче?“

„Искам… искам… искам.“ Думата се въртеше в главата му и задълбаваше все по-дълбоко и по-дълбоко… О, той бе искал толкова много, толкова много неща, които не би могъл да има…

Пред очите му се появиха образите на Маделин и Лина. Те шепнеха, проправяха си път към сърцето му. Той се наведе. Искаше да протегне ръка, да ги хване и да ги прегърне.

Тя го обичаше, знаеше го, винаги го беше знаел.

„Любовта е Божи дар…“

Франсис тихо въздъхна. Сякаш тези думи бяха предназначени точно за него. Беше ги казвал хиляди пъти през живота си, но този път наистина ги разбираше.

„Любовта е Божи дар.“

Знаеше, че неговата верска доктрина би нарекла любовта му към Маделин грях, но Франсис така и никога не успя да повярва в това. Да нарушава клетвата си, да, това беше грях, но простото, обикновено чувство за любов? Никога не би могъл да повярва, че неговият Бог би могъл да го заклейми като грях. Това беше Неговият дар за хората, Неговата благословия.

Маделин не му беше любовница, той всъщност никога не бе мислил за нея по този начин. Тя беше неговата любов. Както и Лина — неговата скъпа, скъпа Лина — и Ейнджъл.

Ейнджъл. Замисли се за брат си и както винаги в главата му нахлуха спомени. Отначало бяха обикновените спомени — онези, които навремето му причиниха болка и продължаваха още да му причиняват, онези, от които Франсис така и не успя да се отърве. Майка им, която напиваше деветгодишния Ейнджъл и го биеше, заключваше го в тъмния килер, докато не обещаеше да бъде добър като брат си. И думите, думите, които тя казваше на Ейнджъл с провлечения си, пиянски глас: „Трябваше да направя аборт“.

Франсис винаги се бе опитвал да промени това, което не можеше да бъде променено. Толкова нощи бе прегръщал натъртеното тяло на по-малкия си брат, молейки се на Бога, докато собственият му глас трепереше. И тогава, един ден, Ейнджъл спря да се обръща към по-големия си брат и това беше най-болезнената част от живота му. Франсис бе видял растящото подозрение в очите на Ейнджъл, въпросът, който ги изпълваше — защо? Защо съм толкова различен?

Но Ейнджъл никога не зададе този въпрос на глас, а Франсис никога не намери отговора му. И така минаваха дните: живееха заедно в малката къщица, преструваха се, че са братя, докато един ден се превърнаха в непознати. И Ейнджъл — Ейнджъл се бе превърнал точно в това, което бе предрекла майка им — буйно, непокорно момче, на което не му пукаше за нищо, особено за самия него.

Имаше само две човешки същества, които вярваха в Ейнджъл — Маделин и Франсис — и Франсис го бе разочаровал. През всичките онези години бе позволявал на майка си да тероризира Ейнджъл, просто наблюдавайки отстрани, неспособен да направи нищо. Бе наблюдавал как бавно, систематично, тя изтръгва добротата от душата на брат му.

И отново го бе направил. Миналата седмица. Бе отишъл в болницата, за да види малкия си брат в онова тясно легло, и не направи нищо. Беше позволил на миналото отново да се върне, просто бе отворил проклетата врата и пусна грозния дух на майка им. Франсис вече не беше дете и не беше толкова неспособен. Този път трябваше да поеме ролята на защитник, каквато би трябвало да има преди. Може би дори би могъл да посочи на малкия си брат причина да остане.

Да повярва в пътя.

Ейнджъл се бе върнал — след всичките тези години… Лина задаваше въпроса, който не бе задаван толкова дълго време… Това трябваше да означава нещо.

Франсис би могъл да направи така, че да означава нещо. Можеше да поправи грешката си пред очите на Бога и пред самия себе си. Можеше да поправи грешките, които направиха двамата с Маделин, и онези, които бе направил съвсем сам.

Стана и отиде до прозореца. Виждаше се, изправен в тъмнината, изпълнен с желание да повярва в пътя под краката си. Сърцето му биеше толкова бързо, че дори му чуваше ударите му. „Моля те, Господи, покажи ми пътя.“

И изведнъж я откри — смелостта, която бе търсил през целия си живот. Тя беше тук, в сърцето му, и го изгаряше като въглен.

Разбра къде е мястото му и какво трябва да направи. За първи път в живота си знаеше. Как не го бе разбрал досега? Как не го бе видял през годините — че всичко, което означаваше нещо за него, беше вкъщи — Маделин, Лина, Ейнджъл? Той можеше да ги събере заедно и сега, след толкова много време, те можеха да станат семейството, което трябваше да бъдат.

„Повярвай в пътя…“

С тази мисъл отново дойде усещането, че най-после е докоснат от Божията ръка, в която бе вярвал през целия си живот. Вярата, която смяташе, че е изгубил, го изпълни целия, стопли тъмните, студени ъгълчета на душата му с ярката си светлина.

Той се засмя и отново погледна към часовника. Беше седем и половина. Би могъл да стигне до Сиатъл до единайсет и половина и да се върне тук за закуската.

Идеално.

 

 

Изглеждаше мъртъв.

Маделин погледна бързо към монитора. Зелената линия се изкачваше и слизаше бързо по екрана в неравен ритъм. Розовата вървеше под нея.

Маделин въздъхна тежко и отново прокара ръка през косата си. Наведе се над леглото и столът й изскърца по линолеума на пода. До нея имаше поднос със студено картофено пюре, пуешко месо и сос.

Знаеше, че са го донесли тук по погрешка, но още никой не бе дошъл да си го потърси. Предполагаше, че е така, защото никой не смяташе, че има за какво да се бърза. Беше добре известно, че Ейнджъл де Марко не би забелязал нещо толкова незначително като лоша миризма поне още една седмица.

Беше губил съзнание и идвал на себе си. От време на време очите му се отваряха, ръцете трепереха и тя разбираше, че иска да говори. Но докато извадеше тръбата от гърлото му, той отново припадаше.

Както винаги, тя идваше тук, след като й свършеше смяната, и оставаше при него за около час. Връщаше се, окуражавайки го да се бори, да вярва в хирургията, в която тя самата бе открила, че вече не може да вярва.

Махна влажната коса от горещото му чело.

— Лина и аз гледахме заедно един от филмите ти снощи. Беше… интересен. Е, мисля, че мога да съм искрена, поне докато си в безсъзнание. Всъщност беше ужасен — прекалено много кръв, насилие и секс. Но Лина го хареса, а ти играеше великолепно. Мисли, че си много готин. Разбира се, не ми го каза — не ми е проговаряла от доста дни.

Маделин разсеяно галеше бузата му, вперила поглед навън през малкия прозорец. Духаше вятър. Дъждът скриваше гледката. Сигурно започваше буря.

Маделин продължи да му говори, надявайки се, въпреки самата надежда, че някъде зад този трескав сън има късче будно съзнание, което я чува. Може би дори се надяваше, че гласът й е спасителното въже, което може да го върне в съзнание.

— Не знам какво да правя с нея, Ейнджъл. Една минута е кротка, следващата — побеснява. Нищо, което правя, не е правилно. Тя е в беда. Аз… аз имам нужда от помощта ти.

Изведнъж осъзна, че му казва истината, а не просто празни думи, с които да запълва времето. Казваше му истината. Нейната истина.

Дръпна бързо ръката си и я погледна. Пръстите й леко трепереха. О, господи…

Кога бе станало това, кога отново бе започнала да вярва в него?

Опита се да мисли за това, да го осмисли, но през изминалата седмица — не можеше да каже кога и как — бе започнала да мисли за Ейнджъл като за бащата на Лина. Не по някакъв абстрактен, биологичен начин, а по съвсем друг. Татко. Някой, който да помага, да бъде до нея, да споделя товара й. Някой, който щеше да поеме заедно с нея задълженията си на родител и тя няма повече да е сама.

Беше абсурдно да очаква това от него. Абсурдно и ужасяващо.

Не можеше да разчита на Ейнджъл де Марко — не беше ли научила добре този урок първия път?

— Може би аз съм тази, която е в кома — каза си тя с подигравателен смях.

Преди да е успяла да каже още нещо, чу името си по високоговорителя. Вдигна телефона до леглото и се свърза с телефонистката, която прехвърли линията в стаята на Ейнджъл.

— Ало?

— Мади? — Гласът се чуваше лошо, но го позна веднага.

— Франсис! Къде си?

— Излизам от Портланд. Може ли да дойда да поговорим у вас?

Тя погледна в тъмнината навън, после към стенния часовник.

— Часът е осем без петнайсет. Защо не почакаш…

— Тази вечер.

— Добре, Франсис. Няма да си лягам. Кога ще се видим, към единайсет и половина?

— Може би малко по-рано.

Тя се засмя.

— Франсис, никога през целия си живот не си подранявал.

— Ще видиш.

Тя отново се засмя и пропъди обзелата я тревога. Тази вечер щеше да се реваншира на Франсис заради болката, която му причини, и за кратко — може би само за тази вечер — нещата щяха да бъдат такива, каквито винаги са били. Франсис, нейният Франсис, щеше да й помогне в затруднението и да й посочи верния път.

— Добре, Франсис. Довиждане.

Тя затвори.

 

 

Гръмотевици разкъсваха нощното небе. Светкавици се промъкваха през тъмните облаци. Стръмният склон от дясната страна на пътя бе покрит с борове. От лявата страна имаше пропаст, обозначена със сребристата мантинела.

Франсис се наведе и изтри с ръка запотеното предно стъкло, взирайки се в пътя. Беше свалил прозореца си наполовина и въпреки че в малката кола беше много студено, това беше единственият начин да предотврати пълното изпотяване на предното стъкло.

От радиото се носеше песен на Пол Маккартни.

Дъждът шибаше колата, изливаше се като поток върху стъклото и пръскаше лицето му през отворения прозорец. Не можеше да поеме риска да свали ръка от волана и да изтрие капките. Те се стичаха във врата му и превръщаха якичката му в студена, мокра примка.

Приведе се още напред. Взираше се през запотеното стъкло, стиснал здраво волана. Чистачките се движеха ритмично.

След един завой с облекчение установи, че пътят става по-прав. Фаровете му осветяваха осовата линия. Скоро щеше да слезе от планината и бурята щеше да го забави само с няколко мили на час.

Погледна към километража и видя, че се движи с някакви си трийсет и пет мили в час, затова натисна газта. Червената стрелка се премести с едно деление, после стигна до четирийсет, четирийсет и пет. По радиото започна някаква бавна песен.

Пътят завиваше в лек десен завой. Сребристата мантинела блестеше, осветена от фаровете.

Той взе завоя, пеейки на глас заедно е радиото.

Усети опасността, преди да я е видял. Инстинктивно намали скоростта, но вече беше твърде късно.

В слабата светлина на фаровете видя проблясваща червена светлина, чу пронизителния вой на сирена. Той свали ръката си от волана и я сложи на запотеното стъкло.

Отстрани на пътя беше паркирана полицейска кола. Зад нея един жълт камион бе препречил и двете ленти на пътя. Сенки — хора, осъзна той с нарастващ ужас — стояха до патрулката.

Опита се да изкрещи, но викът заседна в гърлото му. Ръцете му стиснаха здраво волана. Кракът му отпусна газта и натисна с всички сили спирачката.

И веднага разбра, че бе допуснал грешка. Колелата блокираха бързо и се повлякоха по мокрия асфалт. Нови гуми, мина му през ума, имаше нужда от нови гуми. Тези бяха стари и изтъркани и…

Задницата на колата се поднесе. Франсис гледаше ужасен как фаровете му се насочват към гората.

Свали крака си от спирачката и отново натисна леко газта, опитвайки се да овладее автомобила. Но колата сякаш беше оживяла и се въртеше по мокрия асфалт в причудливи, ужасяващи пируети. Призля му. Миризмата на изгоряла гума изпълни въздуха.

Мантинелата полетя към него. Зад нея в тъмнината се издигаше огромно дърво. Франсис изведнъж си спомни за предпазния колан, който не си беше сложил.

„О, Господи, помогни ми, помогни…“

Колата се удари в мантинелата и се чу силен звук. Франсис усещаше как се носи напред, напред. Вярвам в Бога, Отеца… Главата му се удари в нещо. Усети вкуса на кръв. Разбито стъкло, навсякъде парченца стъкло…

И после — тишина.

Чуваше звука на клаксона си, барабаненето на дъжда по покрива на фолксвагена. Някъде много отдалече се чуваха гласове. Идваха към него. „Исусе Христе, Сам, извикай линейка.“

Той изпълзя от смачканата кола. Странно, не изпитваше никаква болка и металният вкус на кръв в устата му беше изчезнал.

Изправи се бавно.

Дъждът го шибаше, барабанеше по пътя, стичаше се в канавката до него. Но той вече не беше мокър.

Беше му необходимо известно време, за да го осъзнае. И тогава изпита силен страх.

Погледна към смачканата кола. Единият фар светеше към небето като невиждащо око. Клаксонът още звучеше, но той едва го чуваше в свиренето на вятъра и чукането на дъжда.

И тогава видя тялото си, свито върху предния капак на колата. Едната ръка беше сгъната под странен ъгъл, другата висеше. Дори оттук виждаше кръвта, която се събираше в локва под пребледнялото му лице и капеше по земята. Върху разкъсаната му, окървавена жилетка беше посипан стъклен прах. Очите му бяха отворени.

Някакви хора се скупчиха около остатъците от колата. Един от полицаите вдигна безжизнената му китка. „Има пулс.“

В патрулната кола другият полицай бързо говореше по радиостанцията, но Франсис не можеше да разбере думите.

Започна да вика: „Тук съм, тук съм“, но сякаш от гърлото му не излизаше никакъв звук. Нито пък можеше да се движи. Просто стоеше там, беше му топло и сухо в тази дъждовна буря и гледаше как непознатите се суетят около тялото му.

Едно зловещо усещане сви стомаха му. Светът бавно се олюля и той усети как се отдалечава от пътя. Или пък пътят изчезна изпод него. Не беше сигурен. Усети как тъмнината се сключва около него.

Последната му мисъл беше Маделин.

И после дойде нищото.