Лайза Клейпас
Непризнати грехове (5)

Пета глава

Двама сервитьори донесоха пиршеството в хотелската стая и подредиха блюдата в дневната. Разпънаха сгъваема маса, застлаха я с ленена покривка и поставиха чинии със сребристи дъна. Докато налеят виното и вдигнат капаците от блюдата, аз вече треперех от глад.

Люк обаче започна да капризничи, след като му смених пелените и се разплакваше всеки път, щом се опитах да го оставя. Притиснах го до рамото си и огледах горещия стек пред мен, питайки се как ще се справя само с една ръка.

— Позволи ми — промърмори Джак и застана до мен.

Наряза месото на малки, спретнати хапки толкова сръчно, че аз го изгледах полустреснато, полушеговито.

— Определено си служиш майсторски с ножа.

— Ловувам при всяка възможност — Джак приключи с месото, остави приборите и пъхна салфетка в яката на блузата ми. Потръпнах от допира на пръстите му. — Мога да одера сърна за петнайсет минути — обяви той.

— Впечатляващо. Отвратително, но впечатляващо.

Той ми се ухили без капчица разкаяние и седна срещу мен.

— Ако това те успокоява — изяждам всичко, което уловя или убия.

— Благодаря, но изобщо не ме успокояваш. О, знам, че месото не се появява от само себе си спретнато опаковано в целофан и полиестер в супермаркета. Но предходните стадии ме смущават. Не мисля, че бих могла да вкуся от месото на животно, което лично съм убила и…

— Си го одрала и изкормила?

— Да. Но да сменим темата — взех хапка стек. Не знам дали заради дългите лишения, или заради качеството на месото, или заради уменията на готвача, но сякаш не бях опитвала по-вкусно нещо от това сочно, леко опушено и горещо месо. Притворих очи, ноздрите ми потръпнаха.

Той се засмя тихо.

— Признай си, Ела. Не е толкова зле да си месояден.

Взех къшей хляб и го потопих в мекото жълто масло.

— Не съм месоядна, а опортюнистично всеядна — захапах плътния хляб и усетих сладостно наситения вкус на прясното масло. Небцето ми беше отвикнало от удоволствието от храната. Въздъхнах и се насилих да не бързам, за да й се насладя.

Той не откъсваше поглед от лицето ми.

— Умна жена си, Ела.

— Плашат ли те събеседнички с богат речник?

— Да, по дяволите! Плюя си на петите, ако попадна на жена с коефициент на интелигентност, по-висок от стайна температура. Освен ако не плаща сметката.

— Мога да се престоря на няма, а ти да почерпиш — предложих.

— Късно е. Вече използва дума с три срички.

Усетих колко е натежал Люк и разбрах, че е заспал. Време беше да го сложа в леглото.

— Извини ме…

Опитах се да стана, но Джак вече беше до мен и изтегляше стола назад.

Оставих нежно Люк върху леглото и го завих с плетено одеяло. Върнах се до масата, където Джак все още ме чакаше прав, за да ми помогне да се настаня.

— Преживелиците с Люк — подхванах аз — потвърдиха мнението ми за майчинството. И най-вече факта, че никога няма да се почувствам готова да отглеждам дете.

— Значи ако се омъжиш за Дейн, ще почакате, преди да си родите едно такова? — той кимна към Люк.

Боднах парче картоф, покрито с пухкава бяла сметана, с масло и разтопен узрял чедар.

— О, с Дейн няма да се женим.

Джак ме изгледа изпитателно.

— Защо?

— Не сме привърженици на официалния брак. Той е само лист хартия.

Джак явно се замисли.

— Не разбирам защо хората определят нещо просто като лист хартия. Някои листове значат много. Дипломите. Договорите. Конституциите.

— В тези случаи съм съгласна, че хартията има стойност. Но брачното свидетелство и всичко, свързано с него — натруфената сватбена рокля, пръстенът — е безсмислено. Мога да се врека официално на Дейн, че ще го обичам вечно, но как бих могла да съм сигурна? Чувствата не са подвластни на закона. Не можем да притежаваме някого. Следователно брачният съюз е по същество договор за подялба на имущество. И, разбира се, ако има деца, трябва да се установят родителските права, но това е възможно и без брак. Семейната институция е отживелица.

Хапнах картоф със сметана и кашкавал и изпитах почти порочна наслада от наситения, несравним вкус.

— Съвсем естествено е да поискаш да принадлежиш някому — каза Джак.

— Никой не може да принадлежи никому. В най-добрия случай собственическото чувство е самозаблуда. В най-лошия — робство.

— Не — възрази Джак. — Просто желание за преданост.

— Е — млъкнах, за да лапна още една хапка картоф. — Мога да бъда вярна някому и без да прибягвам до официални съглашения. Всъщност моята гледна точна навярно е по-романтична. Само любовта трябва да ни обвързва. Не документите.

Джак пийна вино и се облегна назад, впил замислен поглед в мен. Не пусна чашата. Дългите му пръсти се сключваха леко около кристала. Не очаквах ръката на богаташ да изглежда така — загоряла и позагрубяла, с ниско изрязани нокти. За изящество не можеше и дума да става, но силата й привличаше обхванала тъй нежно стъклото. Очите ми сякаш залепнаха за пръстите му.

За секунда си представих как докосват кожата ми и тутакси почувствах позорна възбуда.

— Какво работиш в Остин, Ела?

Въпросът ме изтръгна от опасните помисли.

— Списвам рубрика със съвети. За близостта.

По лицето на Джак се изписа объркване.

— Пишеш за близостта, но не вярваш в брака?

— Смятам, че не е решение за мен. Но това не означава, че не одобрявам избора на другите. Ако са предпочели така да скрепят връзката си, аз съм „за“. Госпожица Независимост дава страхотни съвети на женени — заключих с широка усмивка.

— Госпожица Независимост?

— Да.

— Да не би да бичуваш мъжете в тази рубрика?

— Нищо подобно. Аз харесвам мъжете. Голям фен съм на вашия пол. От друга страна, често припомням на жените, че не се нуждаем от мъж, за да се чувстваме завършени.

— Мамка му! — той поклащаше глава и се усмихваше леко.

— Не си падаш по освободени жени?

— Напротив. Но изискват повече усилия.

Не бях сигурна какви усилия има предвид. И определено не възнамерявах да питам.

— Е, значи знаеш всички отговори — изгледаме косо Джак.

Изкривих лице. Не ми допадна намекът, че съм самонадеяна.

— Никога не съм претендирала, че съм наясно с всичко. Просто се стремя да помагам на хората да откриват отговорите, когато е възможно.

Поговорихме за рубриката ми, после установихме, че и двамата сме завършили Тексаския университет, макар Джак да ме бе изпреварил с шест години. Оказа се също, че и двамата сме любители на остинския джаз.

— Винаги ходех да слушам „Крайнинг Мънкис“ в „Елефант Рум“ — обяви Джак. „Елефант Рум“ бе прочутият сутерен на Конгрес Стрийт, където свиреха световноизвестни музиканти. — С приятелите ми киснехме там с часове, попивахме протяжната музика и пиехме чист „Джим Бийм“.

— И сваляхте момичетата.

Той присви устни.

— Излизам с много жени. Но не спя с всички.

— Какво облекчение! Защото иначе щеше да посещаваш лекарския кабинет не само за ДНК-проби.

— Интересите ми не се изчерпват с преследване на жени.

— Знам. Преследваш и ужасени сърнички.

— И отново — за протокола — не съм спал със сестра ти.

Изгледах го скептично.

— Тя твърди друго. Твоята дума срещу нейната. И едва ли си първият в такова положение, който се опитва да шикалкави.

— И тя не е първата жена, набедила някого за баща на детето й.

— Излизали сте. Не можеш да отречеш, че те е заинтригувала.

— Да. Отначало. Но след пет минути знаех, че няма да спя с нея.

Долових предупредителни сигнали.

— Като например?

Той се замисли.

— Сякаш се стараеше твърде много. Смееше се пресилено. Нервничеше. Въпросите и отговорите не се връзваха.

Разбирах какво има предвид.

— Хипербдителна — вметнах.

— Маниакална. Сякаш и най-дребното нещо може да я изкара от кожата. Все едно се опитва да мисли два хода напред.

— Точно така.

Кимнах, вглъбена в спомените, които никога не избледняваха напълно.

— Така сме отгледани. Родителите ни се разведоха, когато бях петгодишна, а Тара — на три. След това татко изчезна. Останахме сами с мама, която подлудява всички. Истерии. Драми. Не помним нормален ден. Животът с мама ни научи да очакваме бедствие всеки момент. Развихме какви ли не механизми за оцеляване. Включително въпросната свръхбдителност. Трудно се преодоляват подобни навици.

Джак ме погледна напрегнато.

— Но ти си успяла.

— В колежа посещавах често психолог. Но се справих най-вече благодарение на Дейн. Той ме научи, че да живееш с някого не означава непременно ежедневен хаос и драми. Не мисля, че Тара някога е попадала на стабилен човек като Дейн — побутнах чашата си към него и той я напълни. Взряна мрачно в мастилено тъмните дълбини на кабернето, продължих. — Съвестно ми е, че през последните години не поддържах връзка с нея. Но ми беше писнало да се опитвам да я спасявам. Едва спасих себе си.

— Никой не може да те вини за това — тихо рече той. — Не си бавачка на сестра си. Не си го слагай на сърцето, Ела.

Изненада ме необяснимото усещане за близост, за разбирателство. Не го познавах. А му разказвах твърде много. Реших, че явно съм по-изморена, отколкото си мислех. Насилих се да се усмихна небрежно.

— Отработвам дневната си доза чувство за вина. Днес обектът е Тара — вдигнах чашата и отпих глътка вино. — Е, защо момче от семейство на мастити финансисти се е заело с управление на недвижими имоти? Да не би да си черната овца?

— Не, просто средната овца. Досадно ми е да се занимавам с инвестиционни стратегии, изкупуване на акции, минимални печалби. Не се интересувам от тази материя. Обичам да строя. Да ремонтирам. Падам си по болтчета и винтове.

Докато го слушах, ми хрумна, че Джак и Дейн притежаваха едно рядко качество — и двамата знаеха кои са и се чувстваха уверени в собствената си кожа.

— След колежа започнах работа в консултантска компания, после взех заем и я купих.

— Помогна ли ти баща ти?

— Не, по дяволите — усмихна се тъжно Джак. — Допусках грешки, които той навярно би предотвратил. Но не исках да се чувствам длъжен никому. Поемах лично отговорността за поетите рискове. Исках да се докажа и определено не смятах да се провалям.

— Очевидно не си — изгледах го изпитателно. — Интересно. По-скоро си алфа-мъжкар, но си средният син. Обикновено вторите деца са по-сдържани.

— За един Травис съм доста сдържан.

— И още как! — ухилих се аз и нападнах шоколадовия кейк. — След десерта те отпращам, Джак. Чака ме дълга нощ.

— Колко пъти се буди бебето?

— На всеки три часа.

Довършихме кейка и допихме виното. Джак се обади на рум сървиса да приберат масата и си взе сакото.

Спря на прага и ме погледна.

— Благодаря за вечерята.

— Няма проблем. И те предупреждавам, че лошо ти се пише, ако пропуснеш посещението при лекаря. Ще те чакам в девет.

Джак не помръдна. Стояхме близо един до друг. Смутено долових как дишането ми се учестява. Макар и спокойно отпуснат, той беше толкова по-висок и по-едър от мен, че ме обзе лека безпомощност. С изненада установих, че чувството не е съвсем неприятно.

— Алфа-тип ли е Дейн?

— Не. Бета по всички показатели. Не понасям алфа-мъжкарите.

— Защо? Изнервят ли те?

— Нищо подобно — изгледах го уж заплашително. — Закусвам с алфа-мъжкари.

Тъмните му очи проблеснаха немирно.

— Утре ще дойда по-рано тогава.

И си тръгна, преди да успея да отговоря.