Лайза Клейпас
Непризнати грехове (21)

Двадесет и първа глава

Наслаждавах се на следващите две седмици с горчиво-сладката увереност, че това е само мимолетен период в живота ми. Джак и Люк се бяха превърнали в ос, около която се въртеше целият свят.

Знаех, че накрая ще изгубя и двамата. Но изтиквах тези мисли дълбоко в съзнанието си и се радвах на почти вълшебните летни дни. Щастието ми беше бурно, трепетно. Работех, грижех се за Люк, гледах да поддържам връзка с приятелите си и да прекарвам всяка свободна минута с Джак. Не бях подозирала, че съм способна толкова бързо да се сближа с някого. Четях като на книга мимиките и жестовете на Джак, научих любимите му думи, знаех как присвива устни, когато потъва в размисъл и как около ъгълчетата на очите му се образува мрежа от бръчици точно преди да се разсмее. Разбрах, че владее безотказно темперамента си, че е милозлив към хората, които смята за по-уязвими и не понася дребнавостта и тесногръдието.

Джак имаше мнозина приятели, двама от които смяташе за най-близки. Най-дълбоко обаче се доверяваше на братята си. Особено на Джо. Изискваше от другите да спазват обещанията си. За него дадената дума беше въпрос на живот и смърт, най-категоричното мерило за човешкия характер.

С мен се държеше открито, грижовно, ласкаво — земен и чувствен мъж. Нежно ме придумваше и подтикваше да се впускам в преживявания, които на сутринта ме караха да се червя, срещайки погледа му. Но понякога сексът изобщо не беше игрив, дишахме и следвахме ритъм, който ме отвеждаше до ръба на нажежен до бяло екстаз, екстаз с неведома сила. И аз се отдръпвах, уплашена от последствията.

 

 

— Трябва ти твое бебе — заяви Стейси, когато й се обадих един следобед. — Това ти нашепва биологичният ти часовник.

Опитах се да й опиша как Люк — по невинния си, бебешки начин бе проникнал през всичките ми защитни брони. За пръв път в живота си усещах емоционална връзка с дете и тя бе по-могъща от очакваното.

Обясних на Стейси, че съм в сериозна опасност.

Исках да задържа Люк завинаги. Исках да наблюдавам всеки етап от израстването му. Но скоро истинската му майка щеше да си го вземе, а аз да остана в периферията.

Тара и Люк ми бяха нанесли съкрушителен удар.

— Ще ти е много мъчно, когато се разделите — продължи Стейси. — Трябва да се подготвиш.

— Знам. Но не разбирам как може да се подготви човек за това. Искам да кажа повтарям си, че съм била с него само три месеца. Не съм инвестирала цяла вечност. Но се привързах непоправимо.

— Ела, Ела така действат всички бебета.

Стиснах трескаво телефона.

— Как да постъпя?

— Започни да планираш. Върни се в Остин веднага щом Люк си тръгне и спри да си губиш времето с Джак Травис.

— Не е изгубено, щом ми доставя удоволствие.

— Но няма бъдеще. Признавам, че е неустоим. И аз навярно бих паднала в капана, ако бях свободна. Но, Ела, не си затваряй очите! Знаеш, че такива мъже не си падат по дългосрочни перспективи.

— Нито пък аз. Значи сме съвършена двойка.

— Ела, върни се у дома! Тревожа се за теб. Смятам, че се самозалъгваш.

— За кое?

— За много неща.

Наум си помислих дали не е вярно точно обратното — че съм спряла да се самозалъгвам за много неща, а животът е бил по-спокоен и по-простичък, когато съм била в плен на самозаблудата.

 

 

Обаждах се на Тара веднъж седмично. Понякога разговорите се проточваха дълго, осеяни с неизбежните психологически термини, които неволно усвояваш под влиянието на терапевта.

— Следващата седмица си идвам в Хюстън — съобщи ми най-сетне Тара. — В петък. Напускам клиниката. Доктор Джаслоу смята, че сме поставили добро начало, но трябва да продължа с консултациите, ако искам да напредна.

— Радвам се — успях да изрека, вледенена от главата до петите. — Радвам се, че си по-добре, Тара — помълчах, за да събера сили да попитам: — Веднага ли искаш да вземеш Люк? Защото съм на разположение, ако…

— Да, веднага.

„Нима?“, прииска ми се да възкликна. „Защото почти не се интересуваш от него и сякаш изобщо не ти е любопитно“. Но навярно не бях справедлива. Може би той означаваше твърде много за нея сигурно не се осмеляваше да обсъжда източника на толкова могъщ копнеж.

Застанах до кошарката, където Люк спеше. Докоснах едно от гърненцата с мед на въртележката. Пръстите ми трепереха.

— Да те посрещна ли на летището?

— Не, аз… ще ме вземат.

„Марк Готлър“, помислих си.

— Слушай, не искам да те дразня, но договорът за издръжка, който обсъждахме, е при мен. Надявам се поне да го прочетеш, когато дойдеш.

— Ще го погледна. Но няма да го подпиша. Безсмислено е.

Прехапах устни, за да възпра възраженията.

„Лека-полека“, рекох си.

 

 

С Джак поспорихме по въпроса за пристигането на Тара. Той настояваше да е с мен, аз предпочитах да бъда сама. Не исках да участва в нещо толкова болезнено и лично. Бях наясно колко ще ми е мъчно да се разделя с Люк и не желаех Джак да ме вижда в момент на такава слабост.

На всичкото отгоре в петък беше рожденият ден на Джо и двамата бяха планирали да отидат на риболов в Галвенстън.

— Не бива да подвеждаш Джо — казах на Джак.

— Мога да отложа пътуването.

— Но ти му обеща — настоях аз, напълно наясно какъв ефект ще окажат думите ми. — Не мога да повярвам, че смяташ да изоставиш брат си точно на рождения му ден.

— Ще ме разбере. Това е по-важно.

— Аз ще се справя — заявих. — И искам да поговоря насаме със сестра си. Тара няма да се отпусне, ако си тук.

— По дяволите, очаквахме я след две седмици! Защо си идва по-рано?

— Не знам. Не смятам, че е съобразявала графика си с твоя риболовен излет.

— Няма да отида.

Сновях раздразнено из апартамента му.

— Иди, Джак! По-силна ще се чувствам, ако съм сама. Искам да съм сама. Ще се сбогувам с Люк, ще изпия голяма чаша вино, ще се изкъпя и ще си легна рано. Ако ми потрябва компания, ще се кача при Хейвън. Ти ще се върнеш на другия ден и ще анализираме положението.

Джак ме изгледа съсредоточено. Видя твърде много.

— Ела, спри да кръстосваш насам-натам. Седни до мен.

След десет секунди се подчиних. Прегърна ме и притисна неподатливото ми тяло към себе си — първо раменете, после гърба, кръста, хълбоците.

— Престани да се преструваш, че всичко е наред — прошепна ми.

— Само на това съм се научила. Ако се преструваш достатъчно дълго, нещата в крайна сметка се подреждат.

Джак ме прегръщаше мълчаливо. Ръцете му се движеха бавно по мен, притискаха ме по-плътно, галеха, увещаваха, сякаш ваеха глина. Задишах дълбоко, отпусната в гальовните му ръце. Кожата ми настръхна, когато ме придърпа към себе си и усетих колко е възбуден. Съблече ме, после се съблече и той. Бавно, внимателно. Понечих да кажа нещо, но той ме целуна — настойчиво и страстно. Дръпна ме на пода, разтвори бедрата ми, без да отлепя устни от моите. Аз се повдигах към него, към насладата на силното му тяло. Търкаляхме се полека, първо аз отгоре, после — той. Стисна ме за хълбоците и проникна в мен — надълбоко, още по-навътре, докато отвсякъде го обгърна жега и влага. Аз простенах от удоволствие под натиска на настойчивата плът, разтваряща моята. Той се пресегна, взе възглавничката от канапето и я пъхна под гърба ми. Облада ме буйно, невъздържано. Умолявах го да продължава, а той отлагаше удоволствието. Накрая остана дълго в мен, преплел пръсти в косите ми, притиснал устни към моите. Сякаш се опитваше да докаже нещо, да покаже нещо, което сърцето и разумът ми отказваха да приемат.

 

 

В петък сутринта Джак потегли още по тъмно. Седна до мен на леглото и придърпа нагоре отпуснатото ми тяло. Прегърна ме и аз се поразбудих. Подпря тила ми с длан. Дълбокият му баритон прозвуча кадифено в ухото ми:

— Постъпи, както трябва. Няма да ти преча. Но когато се върна, няма да ме отбягваш. Чуваш ли? Ще те заведа някъде на дълга, чудесна ваканция. И ще си говорим, а аз ще те прегръщам, докато се наплачеш и ти олекне. Ще го преодолеем заедно.

Целуна ме по бузата, приглади косите ми и ме пусна. Мълчах, не отворих очи. Джак прокара върховете на пръстите си по лицето и тялото ми, после дръпна завивките над раменете ми и пое. Оказвах се неспособна да го убедя, че иска повече, отколкото мога да му дам, че за хора, ощетени като мен, страхът и инстинктът за оцеляване винаги надделяват над близостта. Съумявах да обичам само в известни граници, освен Люк, но той се бе появил като по чудо в живота ми. И щях да го изгубя. Толкова пъти преговарях този урок. Всесилната, стаена дълбоко в мен истина, която не се нуждаеше от подкрепата на никаква логика. Всеки път, когато заобичвах, губех и чезнех от мъка. Чудех се колко от мен ще остане след днешния ден.

Облякох Люк в моряшко костюмче и мънички бели обувки и се опитах да си представя как ли ще й се стори на Тара, колко различно е тримесечното бебе от новороденото. Люк вече можеше да улавя и да бута предмети. Усмихваше ми се и се усмихваше на огледалния си образ. Когато му говорех, гукаше и издаваше звуци в отговор, сякаш водим истински вълнуващ диалог. Отблъскваше се с крачета от твърда опора и отскачаше, сякаш се мъчи да застане прав.

На Люк му предстояха безброй открития. Скоро щеше да произнесе първата си дума, щеше да седне за пръв път, да направи първата си крачка. Щях да пропусна всичко. Люк беше мой само в сърцето ми.

Усетих как в очите ми напират сълзи, които няма да намерят излаз. Механизмът на плача сякаш ми беше отказан. Чувството беше ужасно — да искаш да плачеш, но да не можеш. „Ще го виждаш“, строго си казах, „ще намериш начин да останеш част от живота му. Ще бъдеш страхотна леля, която винаги му подарява най-желаните подаръци“.

Но не беше същото.

— Люк — дрезгаво заобяснявах, закопчавайки лепенките на обувчиците му, — днес идва мама. Най-сетне се връща при теб.

Той ми се усмихна. Аз се приведох и го целунах леко по кадифените бузки, а миниатюрните му пръстчета се вкопчиха в косата ми. Нежно разтворих юмручето, вдигнах Люк и го занесох на канапето.

Сложих го в скута си и му зачетох любимата илюстрована книжка — за горилата, която една нощ освободила всички животни в зоопарка от клетките им. По средата на приказката домофонът иззвъня.

— Госпожице Варнър, имате посетител.

— Поканете я горе, моля. Чувствах се нервна и опустошена. Някъде дълбоко в душата ми тлееше гняв. Не силен — само искрици, заплашващи да се разгорят и да изпепелят и последните сламчици оптимизъм за бъдещето ми. Ако Тара не ме беше помолила да се грижа за бебето, нямаше да позная тази болка. Наложеше ли се още веднъж да я понеса, сетивата ми щяха окончателно да се изключат.

По вратата прозвучаха три тихи похлопвания. Прегърнах Люк и отидох да отворя. Пред мен стоеше Тара — по-красива отпреди, с поизострени черти, които само подсилваха хубостта й. Беше стройна, облечена елегантно в бяла копринена блуза, тесни черни панталони и черни мокасини със сребристи катарами. Платиненорусата й коса падаше на свободни вълни, от ушите й висяха едри халки. Върху китката й блестеше златна гривна.

Тара влезе в апартамента и се огледа удивено. Не взе Люк, само обгърна с ръце и двама ни. Бях забравила колко по-висока е от мен. Спомних си как в гимназията тя ме изпревари на ръст, а аз се жалвах, че не е редно да се източва преди мен. А тя ме дразнеше, че се е източила и за двете. Прегръдката ми навя хиляди спомени. Припомни ми колко я обичам.

Тя отстъпи назад и погледна Люк.

— Той е прекрасен, Ела! — удивено изрече. — И толкова пораснал!

— Така ли ти се струва? — обърнах Люк с лице към нея. — Виж прелестната си майка, Люк! Ето, вземи го!

Внимателно й предадох бебето. Тя го пое, но върху рамото си аз още усещах нежната следа от малкото телце. Тара ме погледна с овлажнели очи, по скулите й се разля руменина.

— Благодаря ти, Ела — прошепна тя.

С изненада установих, че очите ми са сухи. Сякаш между мен и случващото се се беше издигнала невидима стена. И слава богу.

— Да поседнем.

Тара ме последва.

— Живееш на Мейн Стрийт 1800, приятелка си на Джак Травис… определено си си стъпила на краката, Ела!

— Не съм с него заради парите му — възразих.

Тара се засмя.

— Вярвам ти, щом го твърдиш. Но той ти даде апартамента, нали?

— Срещу наем. Но сега, след като ти си дойде и вече няма да се грижа Люк, ще се преместя другаде. Още не знам къде.

— Защо не останеш тук?

Поклатих глава.

— Не е редно. Но ще измисля нещо. По-важният въпрос е къде ще живееш ти. Какво ще правите с Люк?

Чертите на Тара се поизопнаха.

— Имам хубава къща недалеч оттук.

— Марк ли ти помогна?

— Нещо такова.

Поговорихме още малко. Мъчех се да си изясня плановете на Тара, как смята да се издържа. Тя ми отговаряше с влудяваща уклончивост.

Усетил напрежението помежду ни, или смутен от непознатите ръце, Люк започна да се върти и да хленчи.

— Какво иска? — попита Тара. — Ето, вземи го.

Аз поех бебето и го прегърнах. Люк въздъхна и се отпусна.

— Тара — предпазливо подхванах, — съжалявам, ако смяташ, че съм постъпила нетактично с договора, но го направих в името на сигурността ти. За да имате с Люк някаква гаранция.

Тя ме погледна невъзмутимо.

— По-сигурна не бих могла да се чувствам. Марк обеща да се грижи за нас и аз му вярвам.

— Защо? — не се сдържах аз. — Защо толкова охотно приемаш дадената дума на човек, който мами съпругата си?

— Не разбираш, Ела. Не го познаваш.

— Разговарях с него. Останах с впечатление, че е безочлив, манипулативен задник.

Тара се ядоса.

— Ти си голяма умница, нали, Ела? Знаеш всичко. Винаги. Е, какво ще кажеш за това? Марк Готлър не е баща на Люк. Той прикриваше истинския му баща.

— Кой е той, Тара? — попитах със сдържан гняв, покрила с длан главичката на бебето.

— Ноа.

Замълчах, втренчена в нея. Разбрах, че не ме лъже.

— Ноа Кардиф? — дрезгаво попитах.

Тара кимна.

— Той ме обича. Обожават го хиляди, би могъл да има всекиго, но той иска мен. Смяташ, че е невъзможно такъв мъж да се влюби в мен?

— Не, аз… — Люк задрямваше. Погалих го по гръбчето.

Люк… Любимият му апостол Лука.

— Ами жена му? — прочистих гърло, преди да продължа: — Тя знае ли за теб? За бебето?

— Не още. Ноа ще й каже, когато дойде моментът…

— И кога ще дойде? — прошепнах.

— Не след дълго. Когато децата му поотраснат. Сега е много ангажиран. С хиляди отговорности. Но ще разреши проблема. Иска да е с мен.

— Смяташ ли, че ще се разведе, рискувайки да опетни обществения си имидж? И колко често ще вижда Люк?

— Люк ще е твърде малък още много време. Едва като порасне ще има нужда от баща. Дотогава с Ноа ще сме женени — тя сбърчи чело, забелязала изражението ми. — Не ме гледай така! Той ме обича, Ела! Обеща да се грижи за мен. И аз, и бебето сме в сигурни ръце.

— Навярно се чувстваш в безопасност, но не си. Не разполагаш с никаква гаранция. Всеки момент може да те изостави…

— Да не би сделката ти с Джак Травис да е по-добра? — попита тя. — Какви са твоите гаранции, Ела? Откъде знаеш, че няма да те напусне? Аз поне имам бебето на Ноа.

— Аз не завися от Джак — тихо отвърнах.

— Да, ти не зависиш от никого. Не се доверяваш никому и не вярваш в нищо. Е, аз съм различна. Не искам да съм сама искам мъж до себе си и не виждам нищо лошо в това. А Ноа е най-прекрасният мъж, когото съм срещала. Добър и умен. Моли се непрекъснато. И се обзалагам, че има повече пари от Джак Травис. И познава всички, Ела. Политици, бизнесмени всички… Забележителен е!

— Не би ли се съгласил да оформи обещанията си писмено? — попитах.

— Връзката ни не е такава. Договорът ще я обезличи, ще я принизи. Ноа ще се обиди, ако реши, че не му вярвам. С Марк знаят, че ти настояваш да го сключим, не аз — прочела изражението ми, тя се опита да овладее разтрепераните си устни. Очите й се напълниха със сълзи. — Не можеш ли просто да споделиш щастието ми, Ела?

Бавно поклатих глава.

— Не по този начин.

Тя попи с пръст влагата под очите си.

— Опитваш се да контролираш хората също като мама. Хрумвало ли ти е някога? — тя се изправи и протегна ръце към Люк. — Дай ми бебето. Трябва да вървя. Чака ме кола с шофьор.

Подадох й заспалия Люк, събрах нещата му в чантата. Пъхнах и илюстрованата книжка.

— Да ти помогна ли да слезеш с количката?

— Няма да я взимам. Имам чисто нова детска стая, пълна с всичко необходимо.

— Не си тръгвай ядосана — бездиханно отроних с гърди, свити от студена, суха болка.

— Не съм ядосана. Просто… — тя се поколеба. — С мама ми действате токсично, Ела. Знам, че не си виновна. Но щом ви видя, си спомням ада на детството. Трябва да запълня живота си с положителни чувства. Отсега нататък ще бъдем само аз, Люк и Ноа.

— Почакай. Моля те — потресено промълвих. Приведох се над количката и долепих устни до главичката на бебето. — Сбогом, Люк…

Отстъпих и проследих с поглед как сестра ми отнася Люк. Застанаха пред асансьора, вратите се отвориха и затвориха и двамата изчезнаха.

Олюлявайки се като старица, аз се прибрах в апартамента. Не знаех какво да правя. Механично отидох в кухнята и си сварих чай с пълното съзнание, че няма да го изпия.

— Това беше — изрекох гласно. — Край.

Люк щеше да се събуди, а аз нямаше да съм там. Щеше да се чуди защо съм го изоставила. Гласът ми щеше да избледнее в паметта му.

Моето момче. Моето бебе.

Опарих се с горещата вода, но не усетих болка.

Замислих се колко трудно понасям разделите. Исках Джак да е тук… той знаеше как да разтопи обгърналите ме пластове лед. Но същевременно мисълта да го видя ме изпълваше с ужас.

Облякох си пижамата и цял следобед гледах телевизия, без да виждам и да чувам нищо. Телефонът звънна. Преди да погледна екрана, знаех, че е Джак. Не можех да говоря с него. Не исках да разговарям с никого в момента. Изключих звука на телефонния секретар.

Почувствах необходимост да се движа в някаква нормална рутина и си направих супа с кубче пилешки бульон. Изядох я бавно и си сипах чаша вино. Телефонът пак иззвъня. Още веднъж и още веднъж. Всеки път оставях телефонният секретар да се погрижи, докато съобщенията набъбнаха до половин дузина.

Точно се канех да си легна, когато на вратата се почука. Беше Хейвън. В тъмнокафявите й очи — досущ като на брат й — светеше загриженост. Не понечи да влезе, само пъхна ръце в джобовете на джинсите си и ме загледа с безкрайно търпение.

— Здрасти — меко поздрави. — Тръгна ли си бебето?

— Да. Тръгна си — опитах се да отговоря невъзмутимо. Но думите засядаха в гърлото ми.

— Джак се опитва да се свърже с теб.

Сянка от извинителна усмивка пробяга по устните ми.

— Знам. Но не ми е до разговори. И не искам да му развалям риболовния излет с мрачното си настроение.

— Няма да му развалиш риболовния излет. Иска само да се увери, че си добре. Обади ми се преди няколко минути и ме помоли да сляза да проверя как си.

— Съжалявам. Не биваше да си правиш труда — опитах се да се усмихна. — Не се каня да скачам от прозореца. Просто се чувствам ужасно изморена.

— Да, знам — Хейвън се поколеба. — Искаш ли да поостана? Да погледаме телевизия да речем?

Поклатих глава.

— Трябва да поспя. Аз… не, благодаря.

— Добре — гледаше ме топло и изпитателно. Потреперих като нощно създание, отбягващо светлината. — Ела, никога не съм имала бебе и не знам какво точно изпитваш… но знам какво е загуба. И скръб. И умея да изслушвам. Да поговорим утре, става ли?

— Няма какво да обсъждаме — не възнамерявах да говоря за Люк. Бях затворила тази страница от живота си.

Тя се протегна и ме докосна нежно по рамото.

— Джак се прибира около пет следобед — каза. — Дори по-рано.

— Навярно няма да съм тук — чух се да изричам хладно. — Връщам се в Остин.

Тя ме изгледа напрегнато.

— На гости?

— Не знам. Може би завинаги. Струва ми се, че искам да върна лентата назад.

В Остин бях в безопасност. С Дейн. Не чувствах много, не давах много, не изисквах много. Не ме обвързваха обещания.

— Смяташ ли, че е възможно? — меко попита Хейвън.

— Не знам — отвърнах. — Ще пробвам. Тук всичко ме измъчва, Хейвън.

— Почакай, преди да решиш — настоя Хейвън. — Поразмисли. Дай си време и ще разбереш как трябва да постъпиш.