Лайза Клейпас
Непризнати грехове (13)

Тринадесета глава

„Скъпа госпожице Независимост,

Отскоро излизам с момче, с което нямаме нищо общо. Той е няколко години по-млад от мен и вкусовете ни се различават в почти всички отношения. Той обича излетите сред природата, аз обичам да си стоя у дома. Неговото хоби е музиката, моето — плетенето. Въпреки това никога не съм била толкова лудо влюбена. Опасявам се обаче, че след като сме толкова различни, връзката ни е обречена на провал. Да я прекъсна ли сега, преди да я задълбочим повече?

Притеснена от Уала Уала“

„Скъпа притеснена госпожице,

Понякога, без да се усетим, срещаме някого.

Няма правило, повеляващо влюбените да си приличат. Всъщност науката свидетелства, че на генетично ниво най-полюсните противоположности създават най-здравословни и най-продължителни връзки. Кой би могъл да обясни загадките на привличането? Кой разпалва чувствата? Купидон? Луната? Усмивката? Различията няма да ви попречат, стига да сте толерантни. Ти си от Венера, той е от Марс. Не се бой. Върви смело напред. Обикновено научаваме най-много за себе си от хора, които са различни от нас.

Госпожица Независимост“

Взрях се в компютърния екран. „Върви смело напред?“, промърморих. Аз никога не тръгвах на път, преди да съм сверила всеки завой на картата. При всяка покупка изпращах регистрационния формуляр за гаранцията. С Дейн използвахме презервативи и противозачатъчни хапчета. Не вкусвах храна с червен оцветител. Слагах си слънцезащитен крем с двуцифрен фактор.

„Трябва ти забавление“, беше ми казал Джак и впоследствие доказа, че е повече от способен да ми го осигури. Усещах, че ако се задълбочим, ми предстоят сериозни удоволствия само за пълнолетни. Но нали не живеем в името на удоволствията, а за да постъпваме правилно? А ако удоволствието изникне случайно като остатъчен продукт, значи сме извадили късмет.

Потръпнах при мисълта как ще погледна Джак, когато се срещнем отново. Какво щях да му кажа? Де да можех да споделя с някого. Със Стейси например. Но тя щеше да каже на Том, който пък щеше да подметне нещо на Дейн.

По пладне телефонът иззвъня. Беше Джак. Протегнах ръка, отдръпнах я, после се пресегнах по-предпазливо.

— Ало?

— Как си, Ела? — гласът му звучеше спокойно и делово. Служебен тон.

— Много добре — предпазливо отвърнах. — А ти?

— Великолепно. Слушай, тази сутрин се обадих един-два пъти в Братството. Искам да те информирам. Да обядваме в ресторанта?

— На седмия етаж?

— Да, вземи и Люк. След двайсет минути съм там.

— Защо не ми разкажеш сега?

— Не. Искам да хапна в компания.

Устните ми се разтеглиха в лека усмивка.

— Да разбирам ли, че съм единственият ти вариант?

— Не, но си любимият.

Зарадвах се, че не вижда как се изчервявам.

— Ще дойда.

Бях още по пижама. Втурнах се към дрешника и навлякох трикотажно бежово сако, бяла риза, джинси и сандали с дебела платформа. През останалото време преоблякох Люк в чиста фланелка и бебешки дънки с копчета от вътрешната страна на крачолите.

Уверих се, че изглеждаме прилично, сложих Люк в преносимото кошче и метнах през рамо чантата с памперси. Влязохме в ресторанта — модерно бистро с черни кожени столове, стъклени маси и пъстри абстрактни картини по стените. Повечето клиенти бяха професионалисти — жени в консервативни рокли и мъже в класически костюми. Джак вече ни чакаше. Разговаряше с управителката на салона. Изглеждаше строен и привлекателен в тъмносиния костюм и бледосинята риза. Скръбно отбелязах, че за разлика от Остин, в Хюстън хората се обличат официално за обяд.

Джак ме видя и приближи да вземе кошчето на Люк. Смути ме с лека целувка по бузата.

— Здрасти — примигнах аз.

Раздразнено установих, че съм притеснена и задъхана, сякаш са ме уловили да гледам забранен филм.

Джак явно прочете мислите ми. Усмихна се леко.

— Изтрий това самодоволно изражение — казах му…

— Не съм самодоволен. Така се усмихвам.

Управителката на салона ни поведе към ъглова маса до прозореца и Джак остави кошчето на Люк на стола до мен. Помогна ми да се настаня и ми подаде малка хартиена торбичка в платнени дръжки.

— Какво е това? — попитах.

— За Люк е.

Бръкнах в торбичката и извадих малък плюшен камион. Беше мек и гъвкав, ушит от различни материи. Колелата прошумоляваха, когато ги стиснеш. Усмихнато показах играчката на Люк и я оставих върху гърдите му. Той веднага заопипва с пръстчета интересния нов предмет.

— Това е камион — обясних му аз.

— Самосвал — уточни услужливо Джак.

— Благодаря. Вече можем да минем и без женското зайче — очите ни се срещнаха. Усмихнах му се. Още усещах устните му върху лицето си. — Лично ли разговаря с Марк Готлър? — попитах.

Джак ме изгледа шеговито.

— С това ли трябва да започнем?

— А с какво друго?

— Да се поинтересуваш например как съм прекарал сутринта, как си представям най-прекрасния ден?

— Вече знам как си представяш съвършения ден.

Той вдигна изненадано вежди.

— Нима? Да чуем.

Понечих да отговоря с нещо остроумно и повърхностно. Но се взрях в него и реших да обмисля по-сериозно въпроса.

— Хмм… Представям си те в дървена вила край брега на океана…

— В съвършения ми ден участва жена — подсказа ми той.

— Добре. Имаш приятелка. Много непретенциозна.

— Не познавам такива жени.

— Затова харесваш толкова много тази. Вилата също е семпла. Няма телевизор, няма интернет, и двамата сте изключили телефоните си. Сутринта се разхождате край брега, плувате… Събирате мидички. По-късно отивате с велосипеди до града, отбивате се в риболовния магазин да купите въдици и кукички някаква стръв…

— Мухи — уточни Джак, впил очи в мен. — „Лефтис Дисийвърс“.

— За каква риба?

— За сьомга.

— Страхотно. И отивате за риба.

— И приятелката ли?

— Не, тя си чете книга и те чака.

— Не обича ли риболова?

— Не, но харесва хобито ти и твърди, че е здравословно да имате различни интереси — помълчах. — Приготвила ти е огромен сандвич и няколко бири.

— Тази жена ми харесва.

— Излизаш с лодката, връщаш се с богат улов и го мяташ на грила. Вечеряте. Сядате, вдигнали небрежно крака, и разговаряте. Понякога замълчавате, заслушани в прибоя. После отивате на плажа с бутилка вино и сядате да погледате залеза — приключих и го изгледах очаквателно. — Как ти се струва?

Смятах, че ще се засмее, но той ме гледаше със смущаваща сериозност.

— Страхотно!

После замълча, взрян в мен, сякаш се опитва да разгадае необясним фокус.

Сервитьорът дойде, представи ни специалитетите, прие поръчката за напитките и остави върху масата кошничка с хляб.

Джак стисна чашата с вода и прокара палец по запотената повърхност. После ме изгледа хладнокръвно, сякаш приема предизвикателство.

— Мой ред е.

Усмихнах се. Забавлявах се искрено.

— Ще се опиташ да опишеш моя съвършен ден? Лесно е. Трябват само слушалки, плътни щори на прозорците и дванайсет часа сън.

Той не ми обърна внимание.

— Хубав есенен ден…

— В Тексас няма есен.

Взех си залък хляб, поръсен с босилек.

— На екскурзия си. Там има есен.

— Сама ли съм или с Дейн? — попитах, топвайки залъка в малката купичка със зехтин.

— С мъж си, но не с Дейн.

— Дейн не участва в съвършения ми ден?

Джак поклати бавно глава.

— Нов мъж.

Вкусих плътния, ароматен хляб и реших да му вляза в тона.

— Къде сме с новия мъж?

— В Ню Ингланд. Ню Хемпшър навярно.

Размислих заинтригувано над предположението.

— Никога не съм ходила толкова на север.

— Отседнали сте в стар хотел с веранди, свещници и градина.

— Звучи чудесно — признах.

— Отивате с колата на разходка из горите да погледате как есента е нашарила листата. Отбивате се в малко градче, където има фестивал на занаятите. Спирате и купувате няколко прашни стари книги, ръчно изработени коледни играчки и бутилка оригинален кленов сироп. Връщате се в хотела и дремвате следобед на отворени прозорци.

— Той обича ли да спи през деня?

— Обикновено не. Но за теб прави изключение.

— Харесвам този мъж. И какво става, когато се събудят?

— Ти се обличаш за вечеря в ресторанта. На масата до вашата се храни възрастна двойка. Изглеждат, сякаш са женени поне от петдесет години. С мъжа се опитвате да отгатнете тайната на дългия брак. Той казва, че е сексът. Ти твърдиш, че е да бъдеш с някого, който те кара да се смееш. Той казва, че може и двете.

Усмихнах се.

— Доста е самоуверен май?

— Да, но това ти харесва. След вечерята оркестърът засвирва и двамата танцувате.

— Той може да танцува?

Джак кимна.

— В гимназията майка му го записала на уроци по танци.

Насилих се да отхапя още един залък хляб. Задъвках нехайно. Но дълбоко в себе си се стъписах, усетих неподозиран копнеж. И разбрах какъв е проблемът никой от познатите ми не би ми устроил такъв ден.

„Този мъж“, помислих си, „може да разбие сърцето ми“.

— Звучи чудесно — ведро отбелязах и се приведох над Люк да наместя камиончето. — Та какво каза Готлър? Или разговаря със секретарката му? Уреди ли ни среща?

Внезапната промяна на темата накара Джак да се усмихне.

— Петък сутринта. Говорих със секретарката. Споменах, че става дума за договори за поддръжка и тя се опита да ме насочи към друг отдел. Но намекнах, че въпросът е личен, че обмислям да се присъединя към църквата.

Погледнах го скептично.

— Марк Готлър ще се съгласи да те приеме с надеждата да те привлече към паството?

— Разбира се. Аз съм прословут грешник с много пари. Всяка църква би ме приела охотно.

Засмях се.

— Принадлежиш ли вече към някоя?

— Отраснах в семейство на баптист и методист — поклати глава Джак. — В резултат така и не разбрах дали е правилно да танцуваш на публично място. И доста време смятах, че великите пости са пасторска одежда.

— Аз съм агностик — уведомих го. — Бих била атеистка, ако не обичах да се подсигурявам.

— Аз предпочитам малките църкви.

Изгледах го невинно.

— Имаш предвид, че проповедник с технически модулиран глас в телевизионно студио с гигантски екрани и ярки прожектори не може да те накара да се почувстваш възвишено?

— Чудя се дали е уместно да заведа езичница като теб в светая светих на Братството.

— Обзалагам се, че съм живяла по-добродетелно от теб.

— Първо, скъпа, това не означава кой знае какво. Второ, изкачването на ново духовно стъпало увеличава кредитния ти рейтинг. Получаваш повече точки, ако си грешил и си се покаял, отколкото ако не можеш да се похвалиш с бурна предистория.

Протегнах ръка към Люк и го погъделичках по чорапчето.

— За това бебе — рекох — съм готова на всичко. Включително да скоча в котела за кръщение.

— Ще го имам предвид в преговорите — отвърна Джак. — Междувременно обмисли какво искаш да получи Тара, за да видим дали ще го изтръгнем от Готлър в петък.

 

 

Братството на вечната истина имаше собствен уебсайт и страница в Уикипедия. Главният пастор — Ноа Кардиф беше красив мъж в началото на четиридесетте, женен, с пет деца. Съпругата му Анджелика беше стройна, привлекателна жена, а с грима по лицето й би могъл да се боядиса цял покрив. Бързо разбрах, че Братството е по-скоро империя, отколкото църква. Всъщност в „Хюстън Кроникъл“ го определяха като „гига църква“, притежаваща малка флотилия от частни самолети, летище и недвижима собственост с имения, спортни площадки, зали и издателска къща. С удивление научих, че Братството разполага с петролно находище, управлявано от дъщерна компания. За църквата работеха над петстотин души. Бордът на директорите се състоеше от дванадесет члена, петима от които бяха роднини на Кардиф. Не успях да открия клипове с Марк Готлър в „Ю Тюб“, но изгледах запис на Ной Кардиф. Беше харизматичен и обаятелен, от време на време демонстрираше чувство за себеирония, но предимно уверяваше паството си колко блага им е подготвил Създателят. Черната коса, бялата кожа и сините очи му придаваха ангелски вид. Всъщност клипът в „Ю Тюб“ ме накара да се почувствам толкова добре, че ако ми бяха поднесли кутия за волни пожертвувания, щях да пусна поне двайсетачка. И ако Кардиф оказваше такова въздействие на една агностичка с феминистични възгледи, какво ли биха дарили истинските вярващи?

В петък детегледачката пристигна в девет. Казваше се Тина, изглеждаше дружелюбна и компетентна.

Хейвън ми я препоръча, защото се грижела чудесно за племенника й. Притеснявах се да поверя Люк на чужд човек — за пръв път щяхме да се разделим — но предвкусвах с облекчение краткия отдих. Както се бяхме договорили, Джак ме чакаше във фоайето. Забавих се с няколко минути, за да дам последни инструкции на Тина. Забързах към Джак, който стоеше край бюрото на портиера.

— Съжалявам за закъснението.

— Няма проблем — отвърна Джак. — Разполагаме с достатъчно…

Млъкна и ме изгледа с увиснала челюст. Аз притеснено отметнах кичур коса зад ухото си. Носех плътно прилягащ черен костюм от лека вълна и черни сандали с високи токчета и тънки каишки, кръстосани отпред. Бях се гримирала дискретно с блестящо бежови сенки около очите, черна спирала, розов руж и гланц за устни.

— Добре ли изглеждам? — попитах. Джак кимна втренчено. Едва се сдържах да не се усмихна при мисълта, че той всъщност за пръв път ме вижда официално облечена. А и костюмът изтъкваше предимствата на фигурата ми. — Реших, че така ще съм по-подходящо облечена за църква, отколкото в джинси и блузка.

Не бях сигурна, че Джак ме чу. Изглежда умът му се беше отклонил в съвсем друга посока. Подозренията ми се потвърдиха, когато разгорещено обяви:

— Имаш страхотни крака!

— Благодаря — свих скромно рамене. — Йога.

Това очевидно предизвика нови асоциации. Стори ми се, че страните му поруменяха леко, макар да не бях съвсем сигурна заради кадифения му загар. Попита ме напрегнато:

— Предполагам, че си доста гъвкава?

— Не бях сред най-гъвкавите в групата — отговорих, преди да добавя свенливо, — но мога да си вдигна глезените зад главата.

Той затаи дъх, а аз потиснах напиращата усмивка. Забелязах, че колата му е паркирана пред входа и се запътих натам. Той ме последва по петите.

От централата на Братството на вечната истина ни деляха само пет мили. Въпреки предварителните ми проучвания и макар да бях разгледала снимки на комплекса, очите ми се разшириха удивено, щом минахме през главния портал. Основната сграда беше с размери на футболно игрище.

— За Бога! — възкликнах. — Колко места за паркиране има?

— Поне две хиляди — отговори Джак, прекосявайки паркинга.

— Добре дошли в църквата на двайсет и първи век! — промърморих аз, подготвена да презра всичко, което зърнат очите ми.

Влязохме. Стъписа ме пищният интериор. Във фоайето имаше гигантски екран, върху който прожектираха клипове с щастливи семейства на пикник, разхождащи се из слънчеви квартали, посещаващи заедно църква; родители люлееха децата си или къпеха кучето. Четириметрови статуи на Иисус и учениците му се извисяваха край входа към голяма зала с предверие, оградено със смарагдовозелено стъкло. Стените бяха облицовани със зелен малахит и черешово дърво, стотици метри съвършено подреден паркет покриваха подовете. В книжарницата в отсрещния край на фоайето се тълпяха клиенти. Всички изглеждаха в прекрасно настроение, поспираха да си поговорят и да се посмеят, а из въздуха се носеше приятна музика. Бях прочела, че с посланието си за земно благополучие Братството на вечната истина е мишена и на критики, и на възторзи. Пастор Кардиф често подчертавал, че Бог иска чедата му да процъфтяват материално, както и да напредват духовно. Всъщност настоявал, че двете вървят ръка за ръка. Ако някой от вярващите изпитвал финансови затруднения, трябвало да се моли още по-пламенно за успех. Все едно набожността се възнаграждава с пари.

Не разбирах кой знае колко от теология, за да се впускам в компетентни дискусии, но инстинктивно приемах с недоверие всичко, което се продава в толкова лъскава опаковка. От друга страна хората тук ми се видяха щастливи. Ако доктрината работеше в тяхна услуга, ако задоволяваше потребностите им, нима имах право да я оспорвам? Заковах се объркано до Джак, когато усмихнат служител се насочи към нас. След кратка консултация на тих глас, служителят ни упъти ведро към асансьора зад група масивни мраморни колони. Изкачихме се в ново просторно и слънчево фоайе от смарагдово стъкло. Прочетох надписа, гравиран върху варовиковия корниз:

„Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие“

(Йоан, 10:10).

Там вече ни очакваше секретарка. Въведе ни в офис с просторна конферентна зала. Ивица от цветно стъкло декорираше шестметровата овална маса от екзотично дърво.

— Уха! — възкликнах аз, оглеждайки удобните кожени столове, огромния плосък телевизионен екран, компютрите и индивидуалните монитори за видеоконференции. — Симпатично местенце!

Погледнах към Джак, полуприседнал, полуоблегнат на ръба на масата.

— Смяташ ли, че Иисус се навърта наоколо? — попитах, щом секретарката излезе.

— Не започвай! — предупреди ме той.

— Според информацията, която изчетох, Братството на вечната истина иска всички да бъдем богати и да жънем успехи. Следователно ти си малко по-близо до небесата от нас, Джак.

— Ако ти се богохулства, Ела, нямам нищо против. След като си тръгнем.

— Не мога да устоя на изкушението. Нещо в обстановката ме притеснява. Прав беше — прилича на Дисниленд. И според мен хранят паството си с духовни полуфабрикати.

— Полуфабрикатите в умерени количества не вредят никому — каза Джак.

Вратата се отвори. Влезе висок русокос мъж. Марк Готлър беше красив, с буржоазно излъчване. Беше набит, червенобуз, добре поддържан, добре хранен. Имаше вид на човек, извисен над останалите и спокойно приемащ благоговението на простосмъртните. Изглеждаше надмогнал нормалните физиологични потребности. С този мъж ли беше спала сестра ми?

Очите на Готлър бяха с цвят на карамел. Погледна към Джак и се устреми към него с протегната ръка.

— Радвам се да те видя отново, Джак.

Той положи свободната си ръка върху стиснатите им длани. Жестът можеше да се тълкува като проява или на властност, или на изключителна топлота.

Дружелюбното изражение на Джак не се промени.

— Виждам, че си довел и приятел — продължи усмихнато Готлър и ми протегна длан. Поех я и бях възнаградена с ръкостискането с две ръце.

Отдръпнах се раздразнено.

— Казвам се Ела Варнър — рекох, преди Джак да ме представи. — Мисля, че познавате сестра ми Тара.

Готлър впи очи в мен. Любезното му изражение не се промени, но в погледа му проблесна студенина, достатъчна да замрази бутилка водка.

— Да, познавам Тара — каза той с бледа усмивка. — Работеше в административния офис. Чувал съм и за теб, Ела. Списваш клюкарска колонка, нали?

— Нещо подобно — отвърнах.

Готлър изгледа Джак с непроницаемо изражение.

— Смятах, че идваш при мен за съвет.

— Така е — ведро каза Джак, дръпна стол и ми махна да седна. — Искам да обсъдим един проблем. Само дето не е мой.

— Откъде се познавате с госпожица Варнър?

— Ела ми е добра приятелка.

Готлър ме изгледа право в очите.

— Знае ли Тара, че сте тук?

Поклатих глава, чудейки се колко често разговаря с нея. Защо женен мъж с неговата професия се беше впуснал в рискована афера с нестабилна млада жена, която на всичкото отгоре бе забременяла? С уплаха си помислих, че десетки милиони долари — и повече — бяха заложени на карта заради създалата се ситуация. Евентуален сексскандал би нанесъл огромен удар върху църквата, да не говорим, че би сринал кариерата на Марк Готлър.

— Споделих с Ела — подхвана Джак, — че навярно вече си решил как да помогнем на Тара — последва многозначителна пауза. — И на бебето — Джак дръпна стола до мен и се настани удобно. — Виждал ли си го?

— Не, за жалост — Готлър седна предпазливо срещу нас. — Църквата протяга ръка на братята и сестрите си, изпаднали в нужда, Джак. Навярно за в бъдеще ще ми се удаде възможност да поговоря с Тара и да й предложа помощ. Но въпросът е личен. Смятам, че Тара предпочита да го разреши сама.

Марк Готлър не ми допадна никак. Не харесвах шлифования му глас, самодоволството му, съвършено подстриганата му коса. Не ми харесваше, че е създал дете и не си е направил труда дори да го види. Твърде много мъже на този свят загърбваха отговорността за децата си. Включително собственият ми баща.

— Както знаете, господин Готлър — равно започнах аз, — сестра ми не е в състояние да се погрижи за делата си. Уязвима е. Лесна жертва за желаещите да се възползват. Затова поисках да разговарям с вас.

Пасторът ми се усмихна.

— Преди да продължим, нека се помолим.

— Не разбирам защо…

— Разбира се — прекъсна ме Джак и ме срита под масата. Изгледа ме предупредително. „Спокойно, Ела“.

Сбърчих чело, но се подчиних и сведох глава.

— Отче наш небесен, Господар на сърцата ни, наш благодетел, молим се да ни вдъхнеш покой. Молим се да ни помагаш да превръщаме трудните моменти в пътища към Теб и да разрешаваме разногласията…

Молитвата продължи до безкрай. Помислих си, че Готлър или протака, или се опитва да ни впечатли с красноречието си. Губех търпение. Исках да разговаряме за Тара. Исках да чуя конкретни решения. Вдигнах глава да погледна Готлър и видях, че той прави същото — осмисля положението, преценява що за противник съм. Но не млъкваше:

— … понеже Ти създаде Вселената, Господи, несъмнено ще помогнеш на нашата сестра Тара…

— Тя е моя сестра, не твоя — отсякох аз.

Двамата мъже ме изгледаха сепнато. Разбирах, че трябва да си държа езика зад зъбите, но вече не издържах. Нервите ми бяха изопнати като корабни въжета.

— Остави човека да се помоли, Ела — измърмори Джак и ме прегърна през рамо. Палецът му замасажира врата ми. Застинах, но млъкнах.

Съзнавах, че ритуалите трябва да се спазват. Доникъде нямаше да стигнем, ако се счепкаме с пастора. Склоних глава и зачаках. Поех дъх — дълбоко и продължително, както ни учеха на курса по йога. Палецът на Джак галеше приятно врата ми.

Най-сетне Готлър приключи.

— Дари ни с мъдрост и толерантност, о, всемогъщи и милостиви Боже. Амин!

— Амин — измърморихме с Джак и вдигнахме глави.

Джак свали ръка от рамото ми.

— Нали не възразяваш, ако аз взема пръв думата? — попита Джак.

Готлър му кимна. После Джак ми хвърли въпросителен поглед.

— Разбира се — измърморих аз иронично. — Вие обсъдете проблема по мъжки, аз ще ви слушам.

— Не смятам за необходимо да описвам обстоятелствено положението, Марк — спокойно и меко подхвана Джак. — Всички сме наясно какво се крие под юргана. И искаме да не раздухваме историята. Също като теб.

— Радвам се да го чуя — рече Готлър искрено.

— Предполагам, че всички се стремим към едно — продължи Джак. — Да помогнем на Тара и Люк да се установят и нещата да си поемат в познатото русло.

— Църквата помага на мнозина в нужда, Джак — разумно отбеляза Готлър. — За съжаление немалко млади жени попадат в подобна ситуация. Правим каквото ни е по силите. Опасявам се обаче, че ще привлечем нежелано внимание, ако помогнем на Тара по-щедро.

— Би ли желал да получиш съдебно разпореждане за тест за бащинство? — строго го прекъснах аз. — Добър начин за привличане на внимание, нали? Ами…

— Спокойно, скъпа — измърмори Джак. — Марк се опитва да ни обясни. Дай му шанс.

— Надявам се да е по-конкретен — срязах го аз, — защото таксата за престоя на Тара в клиниката е само началото. Искам попечителски фонд за бебето и искам…

— Госпожице Варнър — обади се Готлър, — вече съм решил да предложа на Тара работа — нескритото ми презрение го принуди да добави: — С допълнителни бонуси.

— Звучи интересно — заяви Джак, стисна ме за бедрото и ме бутна назад в стола. — Ще те изслушаме. Давай, Марк какви бонуси? Жилище например?

— Определено — отвърна пасторът. — Федералният закон позволява на духовните организации да предоставят дом на служителите си и ако Тара работи за нас, няма да нарушим правилата — Готлър замълча замислено. — Църквата притежава ранчо в Коливил с около десет къщи. Всяка разполага с басейн и градина. Тара и бебето могат да се настанят там.

— Сами? — попитах аз. — А режийните и поддръжката?

— Ще се погрижим — отвърна пасторът.

— За колко време? — настоях аз.

Готлър не отговори. Очевидно Братството на Вечната истина не възнамеряваше да проявява безкрайна щедрост към Тара Варнър, независимо, че бе родила дете на един от висшите му сановници. Защо бях принудена да се пазаря с Марк Готлър за нещо, което той вече трябваше да е предложил? Мислите ми явно се изписаха върху лицето, понеже Джак се обади бързо:

— Не се интересуваме от временни мерки, Марк. Бебето вече е неотменима част от живота на Тара. Смятам, че трябва да сключим предварителен договор с гаранции и за двете страни. Ние ще гарантираме да не разгласяваме случая пред медиите и че няма да изискваме генетични тестове за установяване на бащинство… всичко, което би ти осигурило спокойствие. Но в замяна Тара трябва да получи кола, месечна разплащателна сметка, здравна осигуровка, издръжка за бебето…

Джак махна с ръка да покаже, че списъкът е по-дълъг от току-що изреденото.

Готлър вметна, че трябва да поиска зелена светлина от директорския борд, а Джак заяви усмихнато, че не вярва Готлър да срещне проблем. През следващите няколко минути аз ги слушах — и впечатлена, и отвратена. Завършиха с договорката да оставят адвокатите си да уточнят подробностите.

— … трябва да ми дадеш време — каза Готлър на Джак. — Стовари ми го съвсем изневиделица.

— Изневиделица? — повторих мрачно и саркастично аз. — Разполагал си с девет месеца за размисъл. И не ти е хрумнало досега, че си длъжен да направиш нещо за Люк?

— Люк… — повтори Готлър, странно съсредоточен. — Така ли се казва? — той примигна. — Естествено.

— Защо „естествено“? — попитах аз, но той отговори само с невесела усмивка и поклати глава.

Джак ме побутна да стана.

— Оставяме те да си вършиш работата, Марк. Но да не забравяме, че времето тече. Обади ми се веднага щом се допиташ до борда.

— Разбира се, Джак.

Готлър ни изпроводи извън конферентната зала. Подминавахме двойни врати, колони, портрети и табели с надписи. Вниманието ми привлече огромна варовикова арка над черна врата от орехово дърво с прозорчета от цветно стъкло. Текстът, гравиран върху арката, гласеше:

„Защото у Бога няма да остане безсилна нито една дума“

(Лука, 1:37).

— Накъде води тази врата? — попитах.

— Към кабинета ми.

От другата страна към вратата приближи мъж. Спря и се обърна усмихнато към нас.

— Пастор Кардиф! — бързо се обади Готлър. — Това са Джак Травис и госпожица Ела Варнър.

Ноа Кардиф се здрависа с Джак.

— Приятно ми е, господин Травис. Наскоро се срещнах с баща ви.

Джак се ухили.

— Надявам се да не сте го сварили в лошо настроение.

— Нищо подобно. Той е забележителен джентълмен. Стара школа. Опитах се да го придумам да посети някоя от службите ми, но той посочи, че все още е закоравял грешник. Ще ме уведоми, когато реши да се промени.

Пастор Кардиф се засмя тихо и се обърна към мен.

Беше удивителен човек. Едър, макар и малко по-нисък и по-слаб от Джак. Джак се движеше и изглеждаше като атлет, а Ноа Кардиф притежаваше изяществото на танцьор. Застанали един до друг двамата бяха забележителна гледка — Джак с чувственото му, земно излъчване, и Кардиф — изтънчен и аскетично красив.

Пасторът беше с бяла кожа, по която и най-незабележимата руменина изпъква ясно, с тесен и издължен нос. Имаше ангелска, леко тъжна усмивка — усмивката на смъртен, който добре познава човешката слабост. Очите му бяха чисти като на светец — сияйно светлосини, излъчващи щедър благослов. Пристъпих напред да му подам ръка и долових аромат на лавандула и тамян.

— Госпожице Варнър! Добре дошли в нашия свят дом. Надявам се срещата ви с пастор Готлър да се е оказала ползотворна — той замълча и изгледа изпитателно Готлър.

— Варнър… нямахме ли секретарка…?

— Да, сестра й Тара ни помагаше от време на време.

— Надявам се, че е добре — рече ми Кардиф. — Моля ви, предайте й поздрави.

Аз кимнах колебливо.

Кардиф задържа погледа ми за секунда, сякаш четеше мислите ми.

— Ще се молим за нея — прошепна той и с изящната си ръка посочи надписа над вратата. — Любимият ми цитат от любимия ми апостол. Вярно е наистина. С Бог всичко е възможно.

— Защо харесвате Лука? — попитах аз.

— Поради ред причини. Освен всичко останало, той е единственият ученик на Иисус, който разказва притчите за добрия самарянин и за блудния син — Кардиф ми се усмихна. — И изтъква ролята на жените в живота на Иисус. Защо не посетите някоя от службите ни, госпожице Варнър? Доведете и Джак.