Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (37)

Тридесет и трета глава

Джес почука два пъти на вратата й, а след това я отвори.

— Е? — попита тя, като се обърна от тоалетката, пред която се решеше.

— Nada. Никой не е виждал майка или Сибил, а с Дина не успях да се свържа. Така че се намираме пак на нулата — постави длани върху раменете й и я целуна по темето. — Красива си — промълви той, като се взря в отражението й в огледалото.

— Ммм, доколкото си спомням, поетите наричат това „разцъфване на влюбените“ — отвърна младата жена и покри дланите му със своите. Той опитваше да скрие притесненията си и тя не мислеше да го предаде, като покаже собствената си тревога. — В бараката ли отиваш?

— Да, а ти ще останеш тук, нали?

— Да, сър. Ще направя всичко, което мога, за да улесня възможно най-много положението за вас.

— Добре — приведе се, завря устни във врата й, после изправи глава и се отправи забързано към вратата. — О, и включи телефона, за да мога да ти се обадя веднага, след като научим нещо.

Лейси се обърна върху табуретката, за да го изпрати с поглед.

— А ти се пази.

Усмивката му я разтопи и тя почти забрави, че двама човека бяха убити, а други трима — липсваха.

— Обичам те, Лейси Джеймс-Прайд.

Думите му я свариха неподготвена; почувства ги като удар с нож върху съвестта си, тъй като си спомни своята случайна среща с Алекс предишния ден. Беше възнамерявала да разкаже всичко за своето семейство на Джес тази сутрин, но тогава всичко бе променено от виковете на Лъз и новините на шерифа. Но сега това можеше да се окаже по-важно от когато и да било.

Съпругът й вече бе затворил вратата след себе си, но тя се спусна след него. Той вече бе заключил, така че това я позабави допълнително.

— Джес, почакай! — извика тя, но той вече беше заминал, когато стигна до стълбището.

Младият помощник-шериф, Енрико, се появи във вестибюла откъм кухнята.

— Добре ли сте, мисис Прайд? — провикна се той.

— Да — кимна в отговор тя.

Щом се озова пак в стаята си и заключи отново вратата след себе си, младата жена съблече пеньоара, който бе намъкнала върху дънките и тениската. Приближи се до дрешника и грабна ботите и шапката, като хапеше неспирно долната си устна.

Измъчваше я чувство за вина, но опита да намали бремето, което я смазваше, с извинения и логични обяснения. Тя не лъжеше, за да навреди на някого. Опитваше се да помогне и най-вече — не желаеше да тревожи Джес. И без това му се бе струпало предостатъчно на главата.

Освен това не можеше да си стои просто така в стаята, заровена в миша дупка като някой подплашен заек. Щеше да полудее от притеснение какво ли ставаше навън.

И най-важното — беше й дошла една идея. И се надяваше тя да помогне. Но трябваше да побърза.

 

 

Вече минаваше девет сутринта. Времето течеше неуморно. Двамата агенти на ФБР бяха открити много по-рано, отколкото бе очаквал. По дяволите, навсякъде вече гъмжеше от униформи. Имаше късмет, че бяха само от местните, които бяха от глупави по-глупави. Но до обяд щеше да се напълни и с момчета от държавните служби, които знаеха колко прави две и две. А когато час-два по-късно пристигнеха и федералните, всичко щеше да бъде свършено. Затова трябваше да приключи работата си дълго преди да бе станало късно.

Мъжът стоеше на една скала, откъдето се виждаше долината; тя представляваше най-вероятно една четвърт от земите на „Южна звезда“. Предимно ливади, през които протичаше една река, а само на около миля северно от местоположението му се намираха водопадите.

Стоеше тук от около десетина минути. И размишляваше. Опитваше да измисли как да се прокрадне край шерифа и неговите хора. Ухили се. Джес нямаше да бъде никакъв проблем. Ами да, той не желаеше да има нищо общо със своята жена. Ако го познаваше поне малко, в което бе напълно сигурен, сега добрият стар Джес беше край бараката и четеше лекции на Фентън как да хване един убиец. Ако случаят бе действително такъв, нямаше да има никакви проблеми да се добере до нея. Щеше да се вмъкне в стаята й и да я накара да замълчи. А след това щеше да се обади до онзи адвокат в Калифорния. И да съобщи, че е почистил всичко.

Мъжът се намръщи. Имаше нареждане да се погрижи за Уотърс, след което да изчака да мине великата нощ на празненството, преди да премахне и красивата мисис Прайд. Е, сега вече не можеше да се съобрази с това. Всичко се бе променило. Първо бяха убили лекаря. Това определено бе помрачило празничното настроение из града.

После пък бяха открили все още дишащия Франк. Кучият му син. Не, че имаше и най-малък шанс да оцелее. Никой не можеше да получи куршум на това място в главата и след това да остане жив и да говори за случилото се.

После пък загадката около кръвта в…

Мъжът изгуби нишката на своите размисли, тъй като долови някакво движение с периферното си зрение и в същия момент — чаткането на конски копита. Прилепи се към земята и стисна здраво пушката, докато се придвижваше с лакти към края на скалата.

Ама той наистина беше късметлия. Лицето му се разтегна бавно в усмивка, когато видя ездача през оптическия мерник на оръжието. Да, сър, това не бе игра на съзнанието му. Щеше да познае винаги това момиче. И не само по светлорусите коси, които се подаваха изпод периферията на шапката й. По дяволите, червената тениска бе не по-малко сигурен знак от установените цветове на даден жокей.

Конят се движеше не много бързо и мъжът изчака, докато животното и ездачката се появят наистина на открито. „Направи един чист изстрел, като за показно. — Притвори едното си око и обви спусъка с палец. — Право през сърцето.“

Поколеба се; доставяше му удоволствие да я наблюдава. По дяволите, тя наистина можеше да язди. Изправен гръбнак, отпуснати свободно отстрани ръце, само токовете на ботите й подпрени в стремената. И как само бе разтворила бедра. Ммм, искаше му се само са можеше да поязди и него самия веднъж преди…

Желанията обаче струваха пари, иначе нямаше да лежи сега в мократа трева, за да припечелва долари като застрелва красиви жени, които всъщност предпочиташе да изчука. Приближи я към себе си посредством вълшебните телескопични лещи на оръжието и прокара език по устните си. Колко жалко, но никой никога не бе казвал, че има късмет. Той беше просто умен. Натисна спусъка и удари с оръжието по земята, като псуваше почти толкова гръмогласно, както бе изтрещял и изстрелът.

По дяволите, мамка му, скапана работа! Загубеният кон се бе извил вляво в същия миг, в който бе стрелял. О, беше я улучил, видя я как пада. Въпросът беше — къде я бе улучил? Дали достатъчно тежко, за да я убие, или само я бе одраскал?

Надникна иззад скалата и я видя, просната по гръб. Животното тичаше като полудяло, но вниманието на мъжа бе съсредоточено върху жената. Трябваше да я надупчи с още един куршум, този път в главата. Посегна към пушката.

Някой извика зад гърба му. Не отблизо. Изглежда някъде откъм водопада. Нямаше значение. Който и да бе той, най-вероятно беше чул изстрела. Трябваше да изчезва оттук, и то бързо.

Притича наведен, полуклекнал, към стената от храсти отзад, където бе оставил коня си, като същевременно размисъл. Пусна оръжието в калъфа му, провесен от седлото, и се ухили. Кой казваше, че нямал късмет? Дявол да го вземе, ако бе дошъл минута-две по-късно или си бе тръгнал малко по-рано, изобщо нямаше да я види. Тя щеше да си отмине и така може би щеше да му попречи да изпълни втората част от сключения договор.

Скочи на седлото, все така усмихнат, дори се изхили на глас, когато дръпна юздите и насочи животното на север. Не беше нужно да се тревожи повече за красивата мисис Прайд. Късметът му бе проработил дяволски добре днес, което значеше, че нейният не беше.

 

 

Джоузеф Вонг беше капнал от умора, но се радваше, че най-сетне си е у дома. Ударът Уилис/Мур се бе оказал извънредно успешен, но той бе използвал първата възможност, за да се измъкне към летището и бе хванал самолета в два часа сутринта.

Изключи мотора на колата, протегна се, прозя се и отвори вратата. Нямаше даже да извади багажа от багажника. Качваше се право горе, в леглото.

„Тръгвай директно към леглото и целуни съпругата си.“ Младият мъж се засмя. Луд човек. Не, това още не беше нищо. Луд човек, влюбен до уши, това се казваше работа… и на всичкото отгоре — притеснен.

Събра тънките си вежди, когато влезе в къщата. Тревожеше се за Либ. Честно казано, именно поради това бе променил и плановете си и се бе прибрал по-рано.

Не му беше харесала вчера, когато се прибра в хотела. Стори му се бледа и се държеше странно. Е, не странно. Просто напрегнато, нещо такова. А историята около Франк Мандел вече бе върхът на сладоледа. Мандел му бе казал всичко, което можеше, т.е. не кой знае колко много. Само, че трябваше да работи в къщата по време на партито. И така, Джоуи се бе заел да му помогне. А и какъв избор имаше?

Чинк, хималайското коте, се свлече по стълбите, като мяукаше и дойде да се отърка в краката му. Той спря, вдигна малката пухкава топка и я погали между ушичките.

— Къде е нашата господарка, а? Още ли спи? Е, да вървим тогава да я събудим.

 

 

Либи се пробуди и изстена, когато по лицето й покапаха дъждовните капки. Болеше я. По дяволите, това не бе обикновена болка, а БОЛКА с главни букви.

Понечи да вдигне дясната си ръка, за да закрие очите си от дъжда, но изгарящата като нажежено желязо болка се разпространи мълниеносно от рамото към тила й. Младата жена извика.

Какво, по дяволите…

И тогава си спомни. Яздеше Черния Били. Той беше енергичен, „пълен с оцет“, както би казал Джоуи, но все пак бе успяла да го поукроти. Точно го бе придумала да поддържа едно умерено темпо на лек галоп, когато на пътя им се бе изпречила черна змия, бе изсъскала на Били и го бе подплашила. Очите й се разшириха, а след това се затвориха отново, тъй като дъждът започна да вали не на шега. Обърна глава на другата страна и този път опита да вдигне лявата си ръка. Болеше я, но все пак успя да прикрие лицето си с нея. Поне нямаше да се удави от дъжда като някоя глупава пуйка.

По дяволите, не. Вероятно щеше да си лежи тук, докато кръвта й изтече. Беше ранена. Беше си спомнила гръмкия изстрел, последван от удар в гърба, достатъчно силен да я изхвърли от седлото. Не беше нужно висше образование, за да разбере какво бе станало.

А след това си спомни колко се бе изненадала и заплака. Дори не бе успяла да сподели новината за бебето с Джоуи. „О, Боже, защо?“ — запита наум тя и мъката й бе изместена от гняв. И тогава чу колата.

Помръдна ръка и изви глава колкото можеше по-назад. Видя ленд роувърът да спира и Джоуи, нейният Джоуи, да тича към нея.

— Либи, Боже мили, какво се е случило? Конят ли те изхвърли?

Тя поклати глава, а след това извика, когато той опита да я повдигне.

— Божичко, Либи, ти кървиш!

— Простреляха ме — промълви тя, но думите излязоха странно трудно измежду внезапно пресъхналите й устни.

Облиза ги и опита отново.

— Шшшт — прошепна съпругът й. — Не говори. Трябва да те пренеса в роувъра. Мога да те вдигна, но ще те заболи страшно много.

— Побързай — възкликна тя. — Трябва да спасим бебето.

Не каза нищо повече. Слава Богу изгуби отново съзнание. Не усети нищо, докато той я вдигна, притисна я към гърдите си, за да запази равновесие, както бе коленичил, а след това се изправи с усилие. Не усети капките по лицето си, макар този път това да бяха сълзите на съпруга й. Нито пък чу заплахата, която отправи към Бога, ако не му помогнеше да спаси жена си и детето.

 

 

Приличаше на детски хленч. Дилън беше сигурен, че го е чул, но сега, докато се ослушваше, не долови нищо. Бе дръпнал рязко юздите и спрял коня си, когато бе дочул странния шум някъде отгоре, откъм скалите, надвиснали над реката, в горния край на водопада. А ето, че сега вече не само му се причуваха разни неща, ами и му се привиждаха.

Стисна клепачи и разтърси глава. Но когато ги отвори отново, призраците и миражите си бяха пак на мястото. Джипът му беше паркиран ей така, насред нищото и кобилата на майка му завързана за задната му врата. И двайсет-трийсет метра по-нататък Лейси се катереше нагоре, следвайки Торн! Какво, по дяволите, ставаше тук?

Проследи ги с поглед. Кучето се движеше предпазливо, като поглеждаше от време на време през рамо, сякаш да се увери, че приятелката му все още го следва и че всичко е наред. Все едно, че гледаше някоя от сериите за Ласи, които бе обожавал като дете.

Само че това не беше измислица, припомни си той, когато чу странния вик от горния край на водопада, същия като преди малко. Очевидно снаха му също го бе чула. Ускори крачка, като се заизкачва с нови сили и вече не чак толкова предпазливо. Стори му се, че дори чу изръмжаването на Торн, но това можеше да бъде и шумът на водата. Нямаше значение. Цялата ситуация бе необяснима. Но сега нямаше време да размишлява върху това.

Слезе пъргаво от коня и тръгна през храстите, откъдето пътят към върха бе по-пряк. Пристигна, пухтейки, на тясната полянка едновременно с Лейси и кучето. Но не те привлякоха вниманието му. То бе приковано от кошмарната сцена, разиграваща се само на около метър-два от ръба над водопада.

Майка му се бе притиснала в скалата, а дългите й до кръста коси, които не бе виждал разпуснати от детските си години, бяха сплъстени по гърба й пръските вода и на места бяха изцапани със същия червен цвят, както и дрехите й, а лявата страна на лицето й бе подута. Съпругата му лежеше на самия край на ръба, надвиснал над водопада, цялата в кръв и бледа като смъртта, която очевидно не бе далеч.

— Тя е луда! — изпищя Роуз с непознат, висок глас, който той не бе чувал никога досега.

Разпозна веднага в него острия, подобен на детски, писък, който първоначално бе привлякъл вниманието му. Торн ръмжеше ниско и заплашително, като подчертаваше звуковия ефект с оголените си зъби.

— Тя ще ме убие, Дилън! — изпищя отново майка му.

Очите на младия мъж се напълниха със сълзи, когато вятърът отметна ръкава на напоената й с кръв нощница достатъчно, за да види лявата й ръка. Измити от кръвта, сега под бялата кожа, нарязана на ивици, личаха ясно костта, сухожилията и разсечените мускули.

— О, Боже! — почти проплака той и се отпусна на колене до нея.

Плъзна ръка под гърба й, вдигна я предпазливо, като внимаваше да не докосва наранената ръка и я притисна към себе си.

— Плачеш ли, Дил? — попита съпругата му толкова тихо, че Лейси трябваше да се приведе напред, за да я чуе. — Не плачи, скъпи. Сега вече мама ще си бъде със своите бебета.

— Какво е станало с теб? — попита Лейси, разбрала, че девер й е задавен от мъка и неспособен сам да зададе въпроса.

Сибил изви леко глава, докато открие с поглед етърва си.

— То стана отдавна, скъпа. Прекалено отдавна, за да се тревожиш за това сега. Тя ни насече на парченца, когато уби нашите бебета — спря отново, изкашля се безсилно, после облиза устни и се втренчи в Роуз, която бе започнала да се промъква незабележимо покрай стената от камък. Събрала сили, които никой не би предположил, че има все още в себе си, умиращата жена насочи пистолета си към нея. — Стой там и слушай, докато разкажа на сина ти какво си му причинила.

— Не, Сил, не говори. Ще те закарам до болницата. Когато станеш, ъъъ… по-добре, по-силна, ще можеш да ми кажеш.

Но Сибил знаеше, че нямаше да има тази възможност по-късно. Все така вперила поглед в свекърва си, която бе унищожила както нея самата, така и всичко, което бе обичала, тя изрече своето обвинение:

— Тя уби нашите бебета, Дил. Накарала лекаря да им даде нещо. Вече не мога да си спомня какво. И баща ти също. Проследила го е през нощта, в която той се напи и дойде тук, за да остане насаме. Бил открил всичко. Опитвал да реши какво да прави, когато тя се промъкнала иззад гърба му и го халосала с бейзболна бухалка. Потънал точно така, както казаха след аутопсията, но не се е самоубил.

Ужасена, Лейси погледна към свекърва си.

— Защо? Как можа да направиш такова нещо?

— О, за Бога, вижте ги само! Направо са патетични. Ето това не му е наред на света днес. Никой не поема отговорност. Всеки идиот с хормони може да се възпроизвежда. Е, не и Кахилови! Аз допуснах грешка с Ричмънд, моя съпруг. Мислех, че заедно ще създадем хубави бебета. Джес бе нашият успех. Провалът ни виждате сами и още по-лошо, нещастното подобие на жена, за което се ожени. И мислите, че щях да им позволя да се размножават? Не ставайте смешни.

По клепачите на Дилън капеха сълзи и въпреки това очите му пламтяха, когато погледна към майка си. Само че сега Сибил имаше нужда от него, говореше му, отвличаше вниманието от ужасното чудовище, което бе наричал толкова време „майка“.

Като люлееше пистолета от пръстите си, Сибил постави длан върху крака му и срещна погледа му.

— Аз го направих, Дил. Аз убих Раул. Изчаках го, след като изчетох записките в медицинската му документация. Принудих го да си признае. А след това го убих. Застрелях го и подпалих дома му.

Четири-пет или дори повече гласове се чуха отдолу, като ги викаха.

— Дилън!

— Лейси!

— Миз Роуз!

Имената на хората, които очевидно търсеха, отекваха отново и отново сред скалите, преди да бъдат погълнати от шума на водопада. Лейси се обърна нататък, направи с длани фуния около устата си и извика в отговор.

Нещо, може би шесто чувство, я предупреди да помръдне. Обърна се точно навреме да види как Роуз се хвърли насреща й и отстъпи встрани, за да не бъде сграбчена и блъсната във водата. Торн скочи и в същия миг се чу изстрел. Лейси падна върху скалите, а кучето и неговата господарка прелетяха край нея и паднаха в разпенената вода долу.

Младата жена изпищя, когато животното и свекърва й изчезнаха зад ръба на скалата.

И тогава Дилън застана над нея, като се стремеше да я хване, както бе направила и Роуз и Лейси започна да се съпротивлява, като риташе и викаше.

— Хей, момиче, успокой се — рече той.

В този момент шерифът, последван от цял отряд, се появиха… само с няколко секунди закъснение.