Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (29)

Двадесет и шеста глава

Лейси стоеше пред поставеното в позлатена рамка огледало във фоайето. Ръцете й трепереха от вълнението, примесено с остатъците от експлозивните емоции, причинени от бурния вчерашен ден. И затова поставянето на обиците се оказа доста трудна работа.

— Още няма девет часа, а вече си станала. Трябва да си намислила нещо специално за днес.

Гласът на Джес пресече мислите й, така ненадейно, както и отражението му, промъкнало се нежелано в огледалото. Младата жена трепна или по-скоро подскочи и изтърва винтчето на диамантената обица, която най-после бе успяла да сложи на ухото си. Малко вероятно беше да открият миниатюрното златно парченце върху осеяния с цветни жилки мраморен под.

— По дяволите!

— Извинявай — промърмори съпругът й, когато погледите им се срещнаха в огледалото.

Поразени от изумителната гледка, която представляваха един до друг — той, толкова висок, тъмен и силен и тя, толкова дребна, крехка и светла в сравнение с него — двамата не помръднаха в продължение на няколко секунди.

Джес разруши магията с подигравателната си забележка:

— Предполагам, че точно това наричат „мига на «Кодак»“. Жалко, че нямаме фотоапарат под ръка. Бихме могли да го запечатаме за спомен, за да се смеем над него през идните години.

Сарказмът му я преряза без предупреждение през гърба, като камшик и я накара да трепне силно.

Но тя го изненада на свой ред с бързото си съвземане. Обърна се с гръб към огледалото, протегна ръка, постави я на врата му и придърпа лицето му към себе си. Целуна го и задържа устните си върху неговите достатъчно дълго, за да усети реакцията му, прекалено рязкото поемане на въздух и лекия натиск на устата му, която искаше още. След което отстъпи назад.

— Ммм, много по-добре от снимка. Фотографиите са само двуизмерни. Те не могат да разкажат всичко.

Един фотоапарат например не можеше да улови онова, което знаеше сърцето. Не можеше да предаде онова, което означаваше тази целувка. Кой би разбрал по някаква си снимка, че мъжът и жената, отразени в огледалото, бяха действително двете половини на едно безупречно цяло? Лейси продължаваше да мисли за тази целувка няколко часа по-късно, докато вървеше из мецанина на търговския център в Далас, където бе отишла да купи подарък за рождения ден на Джес. Той щеше да го отвори публично на партито, което майка му организираше в негова чест.

Постави длан върху капака на чантата си и се усмихна. Вътре, върху един-единствен лист хартия, бе истинският подарък, онзи, който толкова се бе надявала да му занесе у дома.

Засмя се на глас, преливаща от щастие. Това бе специалният подарък за двама им. Подаръкът, който щяха да отпразнуват насаме тази нощ.

„А след това ще открием отговорите на останалите въпроси. Коя е причината да съм била толкова отчаяна, че да измисля такава ужасна лъжа. Защо съм скрила истината за живота си с онзи мъж Сами Уайът, а после съм избягала, вместо да ти се доверя, за да можеш да ми помогнеш, когато съм разбрала, че е изпратил Клей Уотърс да ме убие. Ще поговорим за всичко, ще го извадим пред себе си, на открито. Край на тайните. Край на лъжите. Ще сторя всичко, което мога, за да ти докажа любовта си към теб и да спася нашия брак. А после, кълна се в Бога, Джес, ще те даря с бебето, което всъщност така и не сме били създали заедно.“

Усмихна се на мъжа и жената, които се държаха за ръце и вървяха толкова близко един до друг, че бедрата им се допираха почти на всяка крачка. Младежка любов, страст, желание.

Двамата с Джес щяха да си възвърнат всичко това, обеща си твърдо Лейси и стисна решително юмруци. Имаше толкова много въпроси, останали без отговори. Щеше да помоли съпруга си да й помогне да им отговори. А ако и той не можеше? Нямаше значение. Щяха да изчакат възвръщането на паметта й. Но дори и това да не станеше никога, дори и да не успееше да си спомни миналото преди мига, в който Джес бе влязъл в болничната й стая, какво от това? Щеше да й остане любовта, която, знаеше със сигурност, двамата с него щяха да преоткрият отново, веднъж оставили всички лъжи зад гърба си. Щеше да се наслади отново на всеки миг и да остави на Джес да пресъздаде всичко пак заради нея… живота им, любовта им.

Отметна глава и се засмя отново. Господи, колко щастлива беше!

Намести черно-бялата найлонова чанта с емблемата на „Сакс Фифт Авеню“, която носеше преметната през рамо и прехапа долната си устна, като едвам се сдържаше да не затанцува тук, насред огромния магазин, пред Господ и всички останали. Тази нощ щеше да спи в обятията на своя съпруг… след като се любят с много, много нежност. А на сутринта…

— Шелби!

Обърна се. Вече бе вдигнала ръка за поздрав и се бе усмихнала, когато застана лице в лице с мъжа, който я бе повикал и който тичаше към нея, а подметките му чаткаха по застлания с плочки под. Тези няколко секунди бяха изпълнени с неописуеми, противоречиви емоции, тъй като го разпозна. Чертите му — тъмна коса, зелени очи, усмивка, достойна за рекламите на паста за зъби и силна челюст с леко набола брада — бяха приятни, но им липсваше съвсем малко, за да бъдат наистина представителни. Беше с много години по-възмъжал от момчето, което помнеше. И въпреки това го позна. Този човек… този непознат беше брат й. Само че нейното име не беше Шелби. „Моля те, Боже, кажи, че не е!“

И тогава, преди да успее да се възпротиви, тя се озова в обятията му, притисната от силната му мечешка прегръдка, с крака политнали поне на петнайсет сантиметра от пода, докато я въртеше.

— По дяволите, Шел — заяви той, когато най-сетне я пусна отново на пода, който изведнъж й се стори доста нестабилен. — Нямаш представа колко се радвам да те видя! Просто не мога да повярвам! Но… о, сестричке, толкова съм щастлив, неописуемо щастлив, че най-накрая сигурно ще се проявя като глупак и ще се разрева като някое бебе!

Очите й се замъглиха от сълзи, определено радостни сълзи, тъй като тя наистина познаваше тази голяма мечка, която й беше брат. Алекс Сандс. Името бе изплувало в съзнанието й в мига, в който я бе стиснал в мечешките си лапи. Но сълзите бяха причинени също така и от мъка. Паметта й се връщаше, но на каква цена?

— О, по дяволите, не плачи — възкликна Алекс и завъртя очи. — Не мога да го понеса!

Лейси се засмя, макар това да приличаше повече на хълцащо ридание.

— Никога не си могъл. Бас държа, че Кики може да те превърне в мек пластилин в ръцете си всеки път, когато пожелае нещо, само като изкриви лице и се престори, че се готви да се разплаче.

Кики. Съпруга на Алекс вече от три години. Виждаше лицето на красивата си снаха така ясно, все едно, че стоеше пред нея. И близнаците, нейните племенник и племенничка. Малките Майк и Миси, прелестни дечица, благословени със златните коси на майка си и благия характер на баща си. Лейси беше луда по тях.

Точно се готвеше да попита брат си какво правеше тук, в един от даласките супермаркети, когато се сети, че всъщност той живееше тук. Е, добре де, в Арлингтън, което беше същото… или почти. Той беше професионален състезател по американски футбол.

Спомни си и своите родители, Джони и Ед Сандс. Бяха се преместили тук от Ла Джола непосредствено след раждането на близнаците.

Всичко се връщаше в паметта й — детството, сватбата на брат й с неговата училищна приятелка, Кристен Кели Килти, след това успешното му прехвърляне от футболния отбор в колежа и постепенното му достигане до професионално ниво. Спомни си дори разочарованието на баща си и едноседмичното му цупене задето Алекс не бе подписал договор с отбора на Сан Франциско.

Лейси свързваше една по една всички отделни точки и създаваше една съвсем истинска картина на своето семейство… Но какво говореше това? Къде тогава бяха спомените за живота й през последните няколко месеца?

Алекс присви гъстите си вежди и се взря в лицето й. Подхвана брадичката й с една от големите си като чинии ръце и повдигна главата й. Присвил очи се взря в чертите на лицето й и тя разбра, че бе забелязал тънките като конци белези там, където сълзите бяха отмили грима.

— Окей, Шел, ще ми кажеш ли какво става? Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Младата жена извърна поглед, но не защото не искаше да му отговори, а защото не знаеше какво да му каже.

— Хей, това съм аз, малката, твоят брат, забрави ли? Кажи ми — окуражи я Алекс. Вдигна вежди и завъртя отново зелените си очи. — Божичко, ама и аз съм голям глупак, нали? Разбира се, че не искаш да ми кажеш какво става… не и пред всички тези хора. Ела, да вървим вкъщи. Не, още по-добре, да отидем при нашите. Те ще се зарадват страшно, като те видят.

Изкушението беше голямо, но страхът — също. Просто всичко й се струваше прекалено много и прекалено строго и се чувстваше ужасена. И освен това, не трябваше да забравя Джес. Което всъщност бе най-важното. Не можеше да го изгуби, но усещаше, че ако се върне в онзи другия свят, сред безопасността, която й предлагаше нейното семейство, никога повече нямаше да открие обратния път към него. Затова поклати глава и постави длан върху развълнуваното лице на брат си.

— Не мога, Алекс. Не мога да ги видя. Не още.

— Виж, дяволите да го вземат, идваш с мен вкъщи. Ако не искаш да ходиш у тях, ще дойдеш у нас. Кики вероятно все още не е приключила с покупките за рождения ден на децата утре, така апартаментът ще бъде само на наше разположение…

Рожден ден. Утре. Племенниците й бяха родени в един и същи ден с Джес!

Брат й продължаваше да говори, но тя не го слушаше. Молеше се, умоляваше Господ да не прави сделката, която й предлагаше, както се страхуваше. Искаше Алекс, родителите си, бебетата и снаха си. Искаше спомените за предишния си живот. Но не и в замяна на Джес.

— Шелби, какво ти става? Ти изобщо не ме слушаш.

— О, Боже! — възкликна тя и прикри уста с длан. — Алекс, извинявай. Знам колко странно трябва да ти се струва всичко това. И си напълно прав. Случиха се страшно много неща. Но не мога да дойда с теб. Не мога да говоря за това. Не още. Ще ти се обадя. Обещавам. Само ми дай време до неделя. Тогава ще се обадя и на теб, и на мама и татко. Ще се съберем и аз ще ви обясня всичко, което мога, обещавам.

Стана от каменния парапет на фонтана, преметна дръжката на дамската чанта през рамо и грабна найлоновия плик.

Алекс скочи в същия миг и я стисна, макар и не много силно, за ръката.

— По дяволите, Шел, не мога да те пусна да си вървиш така. Толкова се бяхме притеснили всички…

— Нямате избор — заяви рязко тя. Привдигна се на пръсти, за да го целуне по бузата, а ръката й остана в продължение на един дълъг миг преметната около дебелия му врат. — Извинявай. Прости ми. Обичам те, Алекс. Обичам ви всичките. Кажи им го и ми имай доверие, моля те. Ще ти се обадя в неделя, обещавам.

Брат й не спори повече с нея. Даде й телефонния си номер, а след това остана неподвижно на място, докато я изпрати с поглед, истински футболен гигант, бил някога нейният герой.

Лейси се отдалечи забързано и спря да погледне назад, едва когато бе сигурна, че Алекс си е тръгнал. Той обаче беше все още там и дори от това разстояние, голямо колкото неговото игрище, успя да различи изражението му. Беше го виждала само още веднъж, на лицето на отчаяното момченце, застанало на тротоара и стиснало така силно ръката на сестра си, че тя почти бе забравила болката в собственото си сърце, докато баща им прибираше останките от тяхното кученце Доби в найлонова торба, мигове след като го бе блъснала кола.

Обратният път до ранчото беше около два часа. На нея той й отне почти четири. Отчасти защото плака доста дълго на паркинга. Най-вече, защото караше изключително бавно. Не бързаше да се откаже от онова, което беше толкова близко, че можеше да го има само ако протегне ръка.

 

 

Джес тренираше с тежести в частната спортна зала в имението, оборудвана с последните достижения в тази област. Не защото денят не бе достатъчно труден и натоварен. Точно обратното. Беше отишъл в Рустър Корнър рано сутринта, като тръгна само минути след като Лейси се отправи към Далас. Както бе постъпвало семейството му още от времето, когато бе основан градът, той отиде да изпълни дълга си към вдовицата Трахильо — да изрази своето уважение, да й предложи подслон, тъй като къщата й бе изгоряла до основи, и да организира погребението, съгласно нейните инструкции. После бе отишъл да се види с шерифа, за да разбере дали вече разполагаха с някакви улики или версия за причините за убийството. Върна се обезсърчен от отрицателния отговор, преоблече се и се присъедини да помага на работниците в трудната им задача да отделят телетата за дамгосване. Спряха едва след като и последното от тях се отдалечи с мучене, белязано с две големи букви: „Ю“ и „З“, изписани над звезда. Прибра се едва при залез-слънце.

От кухнята се носеше уханието на печено на барбекю говеждо и когато мина покрай нея забеляза брат си и съпругата му, седнали край масата. Той обаче нямаше желание нито за ядене, нито за разговори. Освен това, през последните два дена бе научил нещо ценно. Не смееше да се спре за повече от няколко минути. Мислите му се бяха оказали доста предателски, тъй като неизменно правеха по-голям или по-малък завой и винаги го отвеждаха до Лейси, неговата красива, невярна съпруга, която, Господ да му е на помощ, обичаше и мразеше с еднаква сила.

Затова бе прибягнал до последното възможно средство да се отърве от нея. Физическите усилия със сигурност щяха да го изтощят дотолкова, че да не може да мисли за нищо друго, освен за сън. И, дяволите да го вземат, ако дори и това не помогнеше, „Краун Ройъл“ все още съществуваше. А той неведнъж бе доказвал, че е най-добрият приятел на човека.

 

 

Дилън се обърна при познатия звук на пиянска завалена реч; тя достигна до слуха му откъм библиотеката вдясно.

— Излез оттам, Сил. Ще те отнеса горе.

Жена се плъзна покрай стената и се появи на ярката светлина, която очерта ясно профила й, лишен от брадичка, с червените къдрици и жълтеникавите като на болен от жълтеница бузи и очни ябълки.

— Точно се питах, миличък — започна тя. — Защо, когато заобясняваш, че отиваш да пийнеш едно, просто не си признаеш? Кажи си го открито: „Отивам в Рустър, за да чукам симпатичната курва Дайна, която ме чака.“?

Дилън пъхна палци в джобовете на дънките си, отпуснал почти цялата тежест на тялото си върху единия крак, вгледал се, очевидно силно развълнуван, в своята съпруга. Някога я беше обичал. Повече, отколкото бе предполагала. А и тя си бе изгубила ума по него, нищо, че сега отричаше. Историята с бебетата бе причината да стигнат дотук. Ако знаеше, ако можеше да види напред в бъдещето… е, нямаше никакъв смисъл да се връща отново към това. На всичкото отгоре той наистина се бе запътил точно там, където подозираше тя. Отиваше да потърси малко утеха в обятията на жена, която не искаше в замяна нищо друго, освен стодоларовата банкнота, оставена върху нощното й шкафче. Но първо трябваше да сложи Сибил да си легне.

— Хайде, скъпа. Татко ще те занесе горе и ще те завие добре…

В този момент входната врата се отвори и го удари силно по рамото.

— Кучи си… — ругатнята застина на устните му, когато зърна лицето на снаха си. Боже мили, Сибил имаше направо здрав вид, в сравнение с бледостта на Лейси. А очите й… можеха да имат такъв вид само след продължителен плач. — Хей, сладурче, не изглеждаш много добре — рече той и направи крачка към нея, но спря, тъй като в този момент брат му също се появи във вестибюла, откъм коридора зад стълбището.

— Май ти е омръзнало да се разправяш със собствената си съпруга, Дилън — заяви Джес със заплашително нисък тон.

Сибил облиза устни при вида на своя девер, с разрошени мокри коси, мощни бронзови гърди, блестящи от потта, която все още се стичаше по плоския му корем в пъпа, надзъртащ през отвора на недозакопчаните му дънки. Беше бос и изключително секси; такъв сигурно беше самият дявол, когато отиваше да изкушава светците. О, Боже, защо тя не беше светицата, която дяволът пронизваше с черните си като оникс очи тази нощ. Само дето Лейси изобщо не можеше да бъде оприличена със светица.

— Хайде, Сил, скъпа — рече Дилън, като нахлупи обратно шапката върху главата и вдигна съпругата си на ръце. — Време е да си лягаш.

Сибил се ухили, стисна бутилката в едната си ръка, другата уви около врата на мъжа си.

— Хей, Дил? — попита тя, когато той заизкачва стълбите. — Направило ли ти е някога впечатление, че майката ти е построила тази къща като маса за билярд? Където и да сме, в крайна сметка се вливаме в този ръкав. Мислиш ли, че е замислила така плана, за да може да държи под око едновременно всички топки?

— Мисля, че си пияна — отвърна той. Сега обаче, когато обърна внимание на този факт, започваше да му се струва, че в думите й има известна доза истина.

Преминаването през това помещение бе наистина неизбежно и Роуз можеше да наблюдава от мястото си движението във всички посоки.

Сибил се разсмя.

— Колко сте глупави мъжете. Разбира се, че съм пияна. Непрекъснато съм в това състояние, скъпи. Само така успявам да се справя с живота.

Бяха стигнали спалнята си и той я постави внимателно върху леглото, после седна до нея. С показалеца си махна падналия върху челото й дебел червен кичур.

— Съжалявам — промълви той и го мислеше сериозно, за първи път от много време.

— О, не трябва да съжаляваш, миличък. Вината не е твоя. Някога обвинявах теб.

Спря, прозя се широко, след това се плъзна върху възглавницата си и се сгуши около бутилката, която все още притискаше до гърдите си. Дилън постоя още малко до нея и когато реши, че е заспала, стана. Тя обаче проговори в същия миг.

— Знаеш ли колко ясно е всичко на дъното на бутилката, Дилън? Имам предвид всичко. Би трябвало да опиташ и някой път с мен. Ще бъдеш смаян от това, колко различно изглежда всичко. Ще бъдеш изненадан и от онова, което ще чуеш. Можеш да чуеш истината от дъното на бутилката, скъпи. Ще ти разкажа по-късно за това, съгласен ли си?

Съпругът й остана изненадан от сълзите, които започнаха да парят в очите му, докато оправяше завивките й. Целуна я по бузата.

— Обичам те — промълви той, изумен, че част от него все още го казваше сериозно.

 

 

Лейси знаеше как изглежда. Очите й бяха подути от няколкочасовия плач и все още не беше сигурна, че няма да се разреве отново. Лицето й беше бяло като хавлиената кърпа, увита около врата на съпру… на Джес. Никога не се бе чувствала по-депресирана. Беше си припомнила много неща за своето семейство… семейството, преди да срещне Джес, и дори за жената, която беше. Шелби Сандс. Неомъжена, амбициозна, преуспяваща. Беше човек на изкуството и живееше над магазина си в малък, уютен апартамент в артистичен квартал на Лагуна Бийч, Калифорния. Създаваше кукли. Не, това не обясняваше почти нищо. Тя правеше портрети от порцелан. Кукли, представляващи почти съвършено подобие на известни личности. Беше си създала име и бе получила признание в своята област. Създателка на кукли за звездите, монарсите, богатите и прочутите или просто за егоистите.

И сега не даваше и пет пари за всичко това. Беше готова да го замени само за тънка нишка на надежда, за някакво съвсем дребно доказателство, свързващо я с Джес преди злополуката, отнела паметта й, която сега се връщаше при нея на безполезни парченца.

Затова и беше плакала. Имаше право. Беше толкова нещастна. През целия път към къщи се бе борила с онова, което бе научила. А то вече бе доста повече, но не й бе помогнало кой знае колко при сглобяването на отделните части на пъзела. Почти нищо нямаше смисъл.

Джес се бе омъжил за жена, която твърдяла, че е от Орегон. Която заявила пред Роуз и останалите, че няма други роднини, освен наскоро починалата си баба. И поддържала твърдението, че се преселила в Тексас, защото била вдъхновена от каубоите и всичко, свързано със Запада — музиката, облеклото, обстановката и това било изключително важно за романистка като нея. Всичко й бе намирисвало на лъжа още от първата буква.

Същата тази жена се бе доверила пред Куки Кончита, че всъщност е бивша вариететна артистка, свидетелствала срещу някакъв гангстер, с когото били приятели от цели десет години и който сега се намирал на топло, благодарение на нейните показания.

Възможно ли беше тези три жени да са една и съща личност?

Единствено частта за създателката на порцеланови кукли й се струваше правдоподобна. За нея вече беше сигурна, беше си я припомнила самичка, даже преди неочакваната си среща с Алекс. Нищо обаче не й напомняше, че тя бе и момичето, за което се бе оженил Джес. Шофьорската книжка в чантата й обаче беше издадена на името на Лейси Джеймс-Прайд. Но как тогава бе възможно това, ако не беше тази жена?

Последната част, онази за Сами Уайът и наетия от него убиец също беше съвсем истинска. Беше познала Клей Уотърс, знаеше името му, преди да й го каже Джес. В него бе видяла човека, нает да я убие.

Какво означаваха всички тези несъответствия тогава? Добре, разбираше нуждата от промяната на името си. Ако са я били поставили в държавната програма за запазване на свидетелите, съвсем естествено бе да й дадат нова самоличност. Но как можеше да напасне парчетата за уважаваната създателка на кукли със загадъчната част за престъпната жена, която й бе описала Куки?

Не се получаваше и въпреки това, когато и се бе представила прекрасната възможност да получи търсените отговори, тя бе избягала. Защо? Защо не бе отишла с Алекс и не бе поговорила със своите родители? По дяволите, кого заблуждаваше? Знаеше много добре защо. Не можеше да рискува да стане ясно, че не съпругата на Джес, а просто жертва на злополука, влюбила се в мъж, който изобщо не беше неин.

— Добре ли си? — попита Джес, като я изненада с нежния си тон.

Не вдигна очи към него. Беше го погледнала само веднъж, когато се прибра. И й беше достатъчно. Предостатъчно. Божичко, колко беше красив, както дишаше тежко и лъщеше от пот, също като през нощта, в която се бяха любили. Стон, който отказваше да пусне на свобода, бе запушил гърлото й. Преглътна го и си наложи да отговори.

— Не, Джес, не съм добре. Уморена съм, разстроена съм и… и би ли ме оставил на мира, ако обичаш?

Той не отговори, макар тя да продължаваше да се надява безнадеждно, че той ще каже нещо, ще направи нещо, което да й покаже със сигурност коя е всъщност. Какво представляваха един за друг те двамата. Младата жена въздъхна.

— Отивам да си легна. Утре… не, за малко да забравя, утре е рожденият ти ден. В неделя тогава. Трябва да поговорим. Да, ще поговорим тогава… в неделя.

— По дяволите, Лейси, не можеш ли поне веднъж да излезеш достатъчно дълго от света, в който всичко се върти единствено около теб, за да помислиш и за някого другиго.

Думите му й причиниха болка. Все едно, че заби нож между плешките й. Тя хлъцна, поколеба се за момент и заизкачва стълбите.

— Спри, дяволите да те вземат! — извика съпругът й и я настигна, преди да бе изкачила и няколко стъпала.

Не улучи ръката й и вместо нея сграбчи преметнатата през рамото й дръжка на чантата. Тя се скъса, чантата падна и съдържанието й се разпиля по стълбите. Лейси не помръдна. Внезапно се почувства прекалено уморена, за да събира вещите си. Освен това, странно, но й се струваше съвсем подходящо да остави подобна следа зад себе си. Тя не беше кой знае колко дълга. Подобно на остатъците от живота й, събрани заедно, те образуваха съвсем малка купчинка.