Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (3)

Първа глава

Една седмица преди пазаруването в Далас.

Тя се взираше в огледалото, в лицето, което някога бе красиво — беше разкривено от рани, подутини и белези. Беше почти невъзможно да разпознае в него съвършенството на жената от снимката в издадената в Тексас шофьорска книжка, която държеше в ръката си. Не, че не вярваше на твърденията на полицията, че тя и жената на име Лейси Джеймс-Прайд са едно и също лице. Вярваше й. Въпреки пораженията, приликата бе очевидна. Както и останките от някога безупречната красота. Тя личеше в чистия син цвят на очите, в тесния деликатен нос и в безкомпромисната извивка на устните й.

Да, жената на име Лейси, несъмнено някога е била невероятна красавица. И лекарите обещаваха, че не след дълго отново щеше да стане такава, трябваше просто да изчака зарастването и изчезването на миниатюрните белези, останали от грижливата им хирургическа намеса.

Тя обаче не се взираше така напрегнато в своето отражение заради това. Надяваше се, нещо в нея да трепне, да разпознае собствения й образ, да събуди спомен, благодарение на който да свърже името с лицето, тъй като въпреки всичките им уверения, то й се струваше напълно непознато. Всъщност, както се бе шегувала сама, сякаш изобщо не бе съществувала допреди три седмици, когато я бяха докарали в спешното отделение на болницата. Очевидно идеята не бе особено забавна, тъй като никой от лекарите не се бе засмял, а след това и тя се бе разплакала.

Ръката й затрепери, в началото незабележимо, после — толкова силно, че огледалото зачука в масата, след това падна на пода и се счупи. Тя стисна очи, опитвайки да скрие болката и безсилието си. От устните й се отрони звук, който напомняше отчасти хленч, отчасти — вик. Усети ръцете на своя лекар, д-р Пийчър, да я обгръщат.

— Всичко е наред, Лейси. Ще си спомниш всичко. С времето спомените ще се върнат сами. Може би дори още утре, като пристигне съпругът ти.

— Ами ако не се върнат? Ако никога не си спомня коя съм и откъде идвам?

Измъкна се от прегръдката му, побутна масичката и се плъзна от леглото. Намръщи се като напипа превръзките, които поддържаха все още счупените й ребра, и, полуприведена, тръгна неуверено към прозореца. Взря се към поляните, с чиято гледка бе привикнала откакто бе излязла от комата, резултат от автомобилната катастрофа, чийто причинител бе избягал.

— Даваш ли си сметка, че единствените ми познати са лекарите и сестрите в отделението, Пийч? Единственото място, което познавам и мога да си представя, е тази болница. От полицаите разбрах, че се казвам Лейси. Както и че имам съпруг и дом в Тексас — обърна се към своя събеседник, обгърнала с ръце талията си. — Опитвам се да го видя в съзнанието си, него и нашия дом, наистина се опитвам, Пийч, но не се получава нищо. Виждам само непрогледна, черна празнина, прорязана тук-там от светлини, само че създадени от моето въображение, тъй като паметта ми е безсилна. Прилича много на фотографски негатив — съществува отпечатък, но той не е достатъчен да бъде сглобена цялата картина.

Младата жена закрачи мъчително из стаята; беше тъжно да я наблюдаваш. Въпреки това д-р Пийч не понечи да й помогне. Усещаше отчаянието й и необходимостта да го изрази, без неговата намеса. Знаеше какви физически усилия й струваше това, но същевременно съзнаваше, че трябва да й позволи да излее страховете си. Едва тогава можеше да предприеме следващата стъпка, а именно — да приеме бъдещето, колкото и мрачно да й се струваше в момента.

— Страшно съм уплашена, Пийч. До смърт! Утре ще ме предадете в ръцете на някакъв човек, който твърди, че ми е съпруг, но ми е напълно непознат. Аз не знам нищо за него.

Мат Пийчър отвори уста, за да възрази, че все пак знае нещичко от онова, което бе научила от полицията, но тя го накара да замълчи с жест.

— О, знам онова, което ми казаха. Били сме женени шест месеца. Живеем в някакво ранчо. Той се казва Джес Прайд и е червив от пари — лекарят вдигна вежди и това я накара да се засмее тихичко. — Обвинявай за това детектив Дейли. Това са неговите думи. Аз самата обаче не знам нищичко за него, нали така? Не знам дали е тих човек като д-р Айвърс, или енергичен като теб. Не знам дали любовта ни датира от училищно време, или погледите ни са се срещнали по някаква случайност в претъпкано с хора помещение.

При тези думи д-р Пийчър, кръстосал ръце пред гърдите си, се разсмя.

— Е, сега вече грешиш. Ние знаем нещо и го научихме току-що. Вече знаем, че си романтичка по душа.

 

 

— Как е тя? — попита Джес Прайд. — Жена ми, Лейси.

Имаше нещо особено, прекалено изгладено и същевременно — опасно в мекия тон на високия тексасец, което привличаше вниманието на околните като отлежало уиски или движещи се автомобилни чистачки.

Следващото впечатление на д-р Матю Пийчър бе, че Джес Прайд можеше да позира спокойно за някоя от рекламните туристически брошурки, за някой текст от рода на: „Всичко, което отглеждаме в Тексас, е по-голямо отколкото другаде.“

Лекарят посочи към един стол и седна на свой ред зад бюрото си. Посетителят свали елегантната шапка от тъмнокосата си глава, отпусна се бавно на мястото си и повтори въпроса си:

— Как е тя?

— Какво ви казаха по телефона, мистър Прайд?

— Почти нищо, докторе. Защо не ми кажете вие?

Специалистът, който приличаше по-скоро на гимназист-футболист, отколкото на завеждащ неврологичното отделение в голяма болница, правеше справки със съдържанието в папката пред себе си, докато разговаряше със съпруга на своята пациентка.

— Повечето наранявания на вашата съпруга бяха по лицето и главата. Счупени са ключицата и две ребра, има контузии по гърдите и корема, но най-сериозните наранявания са в областта на главата — обясни той и направи кръг с длан около собствената си глава.

Джес преглътна с усилие, докато слушаше дългия списък с раните на своята съпруга.

— Но по телефона полицията каза, че състоянието й е добро.

— Да — съгласи се лекарят, като кимна рязко с глава. — Онова, което не са ви казали е, че я лекуваме вече три седмици. За това време състоянието й се подобри значително. В нощта, когато я докараха, изобщо не бяхме сигурни, че ще оцелее.

Дълбоко разположените очи на неговия събеседник се разшириха от изненада.

— Три седмици! Боже — изумлението му бе очевидно, но почти веднага бе заменено от объркване. — Почакайте малко. Има нещо, което не разбирам. Защо не сте се свързали досега с мен?

— Мисис Прайд беше в безсъзнание в продължение на няколко дена, след като я докараха при нас. Беше без документи за самоличност. Не ме разбирайте неправилно, мистър Прайд. Веднага разбрахме, че това не е нашата обичайна Джейн Доу. Дрехите й бяха дизайнерски, ноктите — с безупречен маникюр, кожата — на жена, за която са се грижили и са глезили, но това не ни помогна да я идентифицираме. Разбрахме коя е едва след като някой открил дамската й чантичка и я предал.

Лекарят вдигна ръце и се усмихна с добре обиграна увереност, но очите му останаха сериозни.

В тях Джес видя всъщност изумление и разбра, че той се питаше как бе възможно една жена да липсва повече от три седмици от дома си и съпругът й да не се опита да я открие. Без да обръща внимание на внезапно залялото го чувство за вина, младият мъж побърза да зададе следващия си въпрос, преди лекарят да е успял да го обвини на глас за явното му безразличие.

— Но вие сам казахте, че са изминали цели три седмици. През всичкото това време със сигурност… Какво криете от мен?

Д-р Пийчър отвори уста, за да отговори, но в този моментът телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна показалец, като в същото време посегна към слушалката.

— Запомнете мисълта си, мистър Прайд — а след това попита в слушалката: — Да, Кати?

Настъпи продължителна пауза, след което инструктира жената насреща си да му даде още пет минути.

— Готвехте се да отговорите на някои въпроси — напомни му Джес, веднага щом затвори телефона.

— Полицаите са дошли, за да поговорят с вас, мистър Прайд. Доколкото знам, сте разговаряли вчера с детектив Лароза. С него е партньорът му, детектив Дейли. Те разследваха случилото се и ще могат да ви запознаят по-подробно с него, но имат някои въпроси, на които се надяват да можете да им отговорите вие. Преди това обаче трябва да обсъдя нещо друго с вас.

Младият мъж стисна силно глезена на единия си крак, подпрян върху коляното на другия, и кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Обезобразена е, нали?

Д-р Пийчър не опита да скрие неодобрението от погледа си и тексасецът усети, че лицето му пламва от безмълвното обвинение в очите на събеседника му. И поклати глава.

— Не е това, което си мислите. На мен самият не ми пука. Мислех за Лейси. Не знам доколко е пострадало лицето й, но, повярвайте ми, това е най-красивата жена, която съм срещал. Дори да не сте успели да видите хубостта й, вие лекувате съпругата ми вече в продължение на цели три седмици и знаете от какво голямо значение е външността за нея.

За първи път, откакто се бяха запознали преди трийсетина минути, Мат се усмихна; очевидно обяснението на Джес му бе донесло облекчение.

— Беше пострадала порядъчно, но даже многобройните натъртвания и ранички не можеха да ми попречат да разбера колко е красива съпругата ви, мистър Прайд.

— Наричайте ме Джес, моля ви.

— Окей, Джес, но не желая да се притеснявате за външния вид на жена си. Повиках един от най-добрите пластични хирурзи, за да се заеме с раните по лицето й. Беше доста объркана първия път, когато се видя в огледалото, и ще трябва да минат още няколко седмици, преди да изчезнат всички подпухвания и обезцветявания. След това обаче, с изключение на няколко миниатюрни белегчета, ще бъде привлекателна както винаги. Междувременно малко изкусно приложен грим ще скрие пораженията.

— Добре — отвърна напрегнато тексасецът.

Не искаше да стои тук и да разговаря с този лекар. Не искаше да се среща с полицията. Не го интересуваше как бе станала злополуката. Единственото му желание бе да види съпругата си, за да се увери, че наистина е добре. Научи с облекчение, че пораженията по лицето й не са непоправими. Беше си мислил, че я мрази за всичко, което му бе причинила. Въпреки това обаче не беше толкова отмъстителен, та да й пожелае да преживее страданията, които щеше да й причини загубата на несравнимата й красота. Осъзна, че омразата започваше да се измества от безразличие; това го изненада и в същото време го изпълни със задоволство. Сега вече можеше да й изкаже искрено радостта си, че й предстои пълно излекуване, да й подаде документите за развода и да се върне към предишния си живот в Тексас. Младият мъж се усмихна и заяви, вече по-уверено:

— Наистина се радвам да го чуя.

Д-р Пийчър вдигна длан.

— Това е хубавата новина, Джес. Лошата е, че вашата съпруга няма представа коя е. Доколкото мога да преценя, тя е лишена от всичките си спомени.

 

 

Лявата й ръка висеше на превръзка през рамото, но връхчетата на подутите й пръсти потрепваха, докато с другата ръка оправи нервно чаршафите, които покриваха краката й. Тази сутрин д-р Пийчър я бе уведомил радостно, че съпругът й пристига от Тексас.

Очите й се изпълниха със сълзи, щом си спомни нежния тон на лекаря, когато стисна лекичко ръката й и обеща, че всичко ще бъде наред.

— Кой знае, Лейси, може би видът му ще бъде достатъчен, за да възвърнеш паметта си. Но дори и да не стане така, поне вече имаш име и ще бъдеш с човек, който те познава, обича и може да попълни празнините. И, кълна ти се, в крайна сметка всичко ще се нареди. И на мястото на паметта ти няма да има празна, черна бездна.

Ох, само ако съпругът й беше като д-р Пийчър. Само ако…

Мислите й секнаха, тъй като в този момент на вратата на болничната й стая се появи някакъв мъж.

Не го позна, но бе сигурна, че това е съпругът й. Пръстите, които допреди малко бяха подръпвали чаршафа, сега стиснаха бялата памучна материя, така че тя изпълни свития й юмрук.

Изглеждаше внушителен, както бе застанал на прага и я гледаше нерешително, сякаш не беше сигурен дали присъствието му е желано. В ръката си държеше сива шапка. Лейси съжали, че не я бе оставил върху главата си. Тогава може би нямаше да успее да види колко е красив и да се почувства толкова грозна в сравнение с него. Той се усмихна и острите му, загорели от слънцето черти омекнаха. Усмивката не беше нито широка, нито дори топла, но неувереността й някак си я поуспокои. Може би, въпреки гордата си осанка, невероятно привлекателната си външност, скъпото сако, той също бе нервен заради предстоящата им среща. Тази вероятност го правеше някак си по-подобен на човек и по-малко — на божество.

Макар да бяха извадили конците от устните й преди два дена, мястото бе все още чувствително и усмивката, с която му отговори, й причини болка.

— Здравей — приветства го младата жена, като се стараеше да не обръща внимание на неприятните усещания и да прекъсне неловкото мълчание.

Той тръгна към нея, като същевременно оглеждаше стерилната стая, сякаш търсеше доказателства, че неговата изранена събеседничка бе наистина съпругата му.

— Доста си пострадала — заяви тихо той.

Лейси не отговори веднага. Не можеше. Беше се надявала да го познае, най-малкото да усети някакво чувство за връзка, за принадлежност. Вместо това изпита нещо, което вероятно усещаха всички жени при неговия вид или при звука на дълбокия му глас. Той бе олицетворение на сексапилния мъж, но за нея бе напълно непознат.

Разочарованието и безсилието й бяха толкова големи, че устата й се изпълни с горчивина, а очите — със сълзи. Трепна, когато потекоха; усети щипане по най-лошо нараненото място на лицето си, дългия разрез от едната вежда до скулата. Вдигна ръка и попи унизителните сълзи.

През влажната пелена видя как д-р Пийчър влезе в стаята, но въпреки това не отдели поглед от мъжа, за който и бяха казали, че се нарича Джес.

— Аз… съжалявам — рече тя, изкашля се и започна отново. — Не исках да се разплача. Просто… толкова исках да ви позная.

Лекарят се приближи до нея, потупа я по здравото рамо и й се усмихна окуражаващо.

— Търпение, Лейси. Не забравяй какво ти казахме с д-р Айвърс — след което хвърли поглед към тексасеца и обясни: — Д-р Айвърс е психиатърът, с който работи Лейси.

Непознатият се намръщи и събра дебелите си вежди.

— Тя ще има ли нужда от постоянни психиатрични грижи, докторе?

— Нека поговорим по този въпрос — отвърна д-р Пийчър и подпря единия си хълбок на ръба на леглото на своята пациентка. — С д-р Айвърс и Лейси вече обсъждахме надълго и нашироко изписването й — погледна младата жена, намигна й и взе дланта й в своята. — Разбира се, повечето ни разговори бяха преди да разберем коя е всъщност нашата Джейн Доу. Естествено мислехме, че е някъде от околностите на Ел Ей, и следователно ще можем да се виждаме редовно с нея самата и с нейните близки.

Лейси се усмихна на лекаря, с когото се бяха сприятелили през седмиците след началото на кошмара.

— Ще ми липсвате, момчета, но се радвам страшно, че вече си имам съпруг и име — погледна мъжа, когото познаваше като Джес Прайд. — Знам, че нямаме деца — изчерви се леко. — Лекарите ми казаха, че никога не съм била бременна — преглътна мъчително, тъй като очите на Джес блеснаха гневно. — Какво има? — попита, задавена от страх, тя.

Младият мъж не обърна внимание на думите й и се обърна към лекаря.

— Не отговорихме на въпроса ми. Лейси нуждае ли се от постоянни консултации с психиатър?

— Не смятам. Знаем, че амнезията е резултат по-скоро от физическа травма, отколкото от психологически стрес, както става понякога. Мислете за нея така, както мислите за раните, които видяхте току-що. С времето мозъкът й също ще се излекува. И вярваме, че това ще стане напълно, въпреки, че е трудно да кажем точно кога. Дадох на Лейси името на един невролог в Далас, но, както вече ви казах в кабинета си, местният ви лекар би трябвало да може да проследи прогреса й. За нещастие не разполагаме с лекарства или с каквото и да било лечение, способно да ускори възвръщането на паметта. Тя ще трябва да разчита единствено на стимулация от страна на своите роднини и приятели, а ако и това не помогне, времето е единственото друго лекарство, поне засега — стисна я за ръката, след което погледна от Лейси към Джес и обратно. — Така че, освен ако не искате да ме питате още нещо, аз ви напускам, за да ви позволя да останете малко насаме.

— Ще се видим след малко, Пийч — промълви младата жена, като се усмихна половинчато.

— Ще се отбия в кабинета ви, преди да си тръгна, докторе — заяви вдървено Джес.

Лекарят затвори вратата след себе си и стаята се изпълни с тежко мълчание. Двамата съпрузи се съзерцаваха продължително един друг; най-сетне Лейси прокара длан по косите си и извърна очи.

— Знам колко ужасно изглеждам. Все още не мога да слагам грим. Кожата ми е много чувствителна. Казаха ми, че се наложило да ми отрежат косата. Вчера видях снимката на шофьорската си книжка. Била е хубава, когато е била дълга, нали?

— Само след няколко седмици ще бъдеш красива както винаги досега — отвърна младият мъж; тонът му беше рязък и противоречеше на милите му думи.

Лейси наклони леко на една страна глава и каза:

— Вчера, след като откриха дамската ми чантичка, една от сестрите се сети, че е чела за теб. И започна да търси въпросното списание. Така и не го откри. Каза, че било старо, може би отпреди година и нищо чудно вече да бе изхвърлено. Така или иначе, от нея разбрах, че си голям фермер. Представям си колко трябва да си зает… — тъй като той не отговори, тя сведе очи към пръстите си, които се подаваха от превръзката. — Разтревожи ли се за мен, когато изчезнах преди три седмици?

Вдигна очи, срещна уверено погледа му, макар сърцето й да биеше лудо и гръмко и да заплашваше да издаде как се нуждаеше да го чуе да й каже колко отчаян се е чувствал, как бил обезумял от страх и мъка. Въпреки това — може би причината бе в гневния блясък, просветнал в тъмните му очи за момент или в дистанцията, която той поддържаше упорито помежду им — не се изненада, когато най-после й отговори:

— Ти не изчезна, Лейси. Изостави ме.

 

 

Джес бе наел стая в един близък хотел. Когато влезе в нея трийсетина минути, след като напусна съпругата си, той захвърли шапката си върху масата и се отпусна със стон върху огромното легло. Защо не си бе държал устата затворена? Тя наистина го бе заварила неподготвен с въпроса си за своето изчезване, но въпреки това все можеше да измисли нещо, за да пощади чувствата й. За Бога, бе проявявал повече съчувствие към побеснели диви зверове, отколкото към нея преди малко.

Изпита срам при спомена за това, как бе трепнала, а след това бе свела глава и се бе извинила…

— Съжалявам — промълви тя. — Много мило, че си дошъл… при тези обстоятелства — а после вдигна очи и лицето й се бе озарило от изпълнена с благодарност усмивка. — Наистина ти благодаря. Няма да те питам нищо повече, освен къде съм отивала, когато, ъъъ… съм напуснала дома ни. Това ще бъде моята отправна точка. Кой знае? Може би е достатъчно само да видя някои от вещите си, за да пробудя заспалата си памет.

В този момент апатията, която бе започнала да го обзема отпреди три седмици, бе заместена от един почти влудяващ гняв. Стисна челюсти така, че го заболяха зъбите. Изминаха минути, преди да се успокои достатъчно, за да може да отговори възпитано. Лейси Джеймс-Прайд бе жена с много лица, но никога не бе използвала маската на мъченица. Затова бе недоволен, че я бе сложила тъкмо сега и то, както изглеждаше, напълно искрено. Можеше да се справи с фалша, но какво щеше да прави с тази нова ситуация?

— Не знам къде отиваше — отвърна напрегнато той. — Не ми каза. Но това е без значение. Ще се върнеш с мен у нас. Щом възвърнеш здравето… и паметта си, ще решим какво да правим оттук нататък.

Устните й потрепнаха в неуверена усмивка, разделиха се, но от устата й не излезе никакъв звук.

— Добре ли си? — попита Джес; страхът му за нея внезапно бе надделял над гнева. Приближи се, докосна я по рамото и повтори: — Лейси, добре ли си?

Тя кимна, а след това извърна лице. Мълчанието увисна във въздуха помежду им, тежко, остро и силно като парфюма, който бе слагала винаги. Обърна се, за да си върви, но спря две крачки пред прага, когато я чу да казва:

— Добре съм, Джес. Просто съм много развълнувана. Прекрасно си давам сметка, че, макар да изгубих паметта си, аз съм голяма щастливка, след като съм женена за такъв почтен мъж.

Той погледна несъзнателно през рамото си. Забеляза сълзата, която се плъзна от ъгълчето на окото й и падна в дланта й. Господ му бе свидетел, че в този момент мразеше себе си така силно, както никога не бе мразил нея…