Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (32)

Двадесет и девета глава

Наближаваше два сутринта, когато колата, карана от Ранди Хокинс, спря на алеята точно пред къщата.

Франк Мандел вече бе скокнал от мястото си и вече отваряше вратата пред Роуз Прайд, когато Ранди започна да се плъзга иззад кормилото.

Макар да бе уморена, Роуз не позволи това да се отрази на царственото й поведение, когато прие предложената от вежливия доставчик ръка и дори го дари с една от редките си усмивки.

— Ами благодаря ви, мистър Мандел — погледът й загрубя, когато го обърна към по-мудния Хокинс. — Може би, тъй като тази вечер си доста пипкав, мистър Мандел ще ми помогне за багажа, докато ти закараш нашата Либърти до Рабит Пач — погледна към Франк. — Имате ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна той, обърна се към шофьора и вдигна ръце като кечър. — Хвърли ми ключовете, Ранди. Ще извадя нещата й от багажника. Синият куфар и чантата в същия цвят, това бяха вашите неща, нали?

Роуз кимна и насочи отново вниманието си към Хокинс.

— Знаеш ли, никога не съм забелязвала колко бавен си всъщност. Изглежда съм свикнала до такава степен да разчитам единствено на местните хора с техните неудачни кръстоски, нещо, насаждано от поколения насам в нашето семейство, че съм забравила за съществуването и на други хора, притежаващи едновременно пъргав ум и здраво тяло. А аз вече започвах да мисля, че Джес е последният представител на изчезващ вид. Между другото, като стана дума за поколения, съпругата ти Сюзет каква ти се пада? Втора или трета братовчедка?

Ранди усети, че лицето му пламна, когато подхвърли ключовете на издокарания като кокона доставчик. Първо бе дошъл скапаният китаец и бе отвел една от жените им. Всички други може вече и да бяха забравили, че малката Либърти бе местно момиче, да не говорим, че бе и първата му любов, нещо, което той не смяташе да признае в никакъв случай. А ето, че сега се бе появил още един. Приличаше малко на Опи Тейлър, но Ранди бе готов да се хване на бас, че бе един от извратените типове, на които им става само като наблюдават малки момченца. Очите му не спираха да шарят насам-натам, сякаш сканираше с тях околностите, също като филмите, в които разни побъркани отвличаха самолети. Имаше същия луд поглед. Непрестанно в движение. Неспирно. Странно.

Роуз щракна с пръсти пред лицето му.

— Престани да зяпаш мистър Мандел и тръгвай. Либърти е уморена и несъмнено иска да се прибере у дома, за предпочитане преди да се е зазорило.

Дланта буквално го засърбя и той я потърка в изтритите дънки на задника си. Така го сърбеше, само когато някой го нервираше и си заслужеше боя. Старата кучка имаше късмет, че в момента го вълнуваха по-важни неща от това да се впечатлява от нея или някакъв си издокаран готвач. В противен случай щеше да й даде да се разбере с нейните злобни приказки за кръстоските. Местните хора поне знаеха да се пазят от кръстоски с индианците, нещо, което нейната майка не бе успяла да стори, като бе оставила онзи Улф да я изчука. Трябвало е поне да удави копеленцето веднага, след като се е пръкнало, както се прави с кученцата. Щеше да направи огромна услуга на света, като го спаси от тази стара кучка.

Заобиколи колата изотзад, затръшна капака на багажника и грабна ключовете от ръката на Мандел.

— Ще бъда тук утре, в случай, че ви потрябвам за нещо, миз Прайд.

— Всъщност, аз още не съм свършила с теб за тази нощ, Ранди. След като закараш Либърти, те искам отново тук, за да заведеш Франк до бараката за работниците. Той ще спи там до понеделник, когато ще се върне в Калифорния.

Хокинс изскърца със зъби, но все пак успя да изобрази на лицето си нещо, което да напомня, макар и слабо, усмивка.

— Разбира се. Връщам се след малко, приятел. И веднага ще се погрижа за теб.

Франк кимна.

— Благодаря ти и ценя този жест.

Тъкмо постави единия си крак в колата и отпусна задник върху богатата кожена седалка, Роуз го извика отново. „Виж к’во, дърта индианко, това вече е прекалено. Направи го още веднъж и ще трябва да си търсиш някое друго момче за всичко, което да разкарваш за топките.“ Усмихна се, застинал в очакване… сякаш не желаеше нищо повече от това, да целува плоския й задник.

— Още едно нещо. Сутринта пусни Торн от колибката му. Сигурна съм, че няма да има търпение да потича — тръгна към къщата, но в последния момент спря и погледна назад през рамо. — Не е пускан извън неговото оградено пространство откакто тръгнах, нали?

— Хей, та нали го наредихте, следователно вече е факт. Можете да разчитате на това.

Усмивката, с която посрещна думите му, бе наистина топла.

— Ами, благодаря ти, Ранди. Ценя поведението ти.

Той докосна шапката си, след което влезе в колата. Срещна за момент втренчения в огледалото за обратно виждане поглед на Либърти, преди да изгаси светлината, като затвори вратата.

— Хубава нощ да се прибере човек у дома. Тук валя като из ведро, докато те нямаше. Очакват да започне отново утре вечер.

— Е, може би ще почака до края на партито.

— Да, възможно е — отвърна Ранди, като отметна назад глава и преметна ръка около облегалката на седалката. — Струва ми се обаче, че на повечето няма да им е до празнуване, при положение, че утре сутринта ще погребват доктор Трахильо.

Либи се плъзна напред, на ръба на седалката, като същевременно полагаше усилия да води безобиден разговор.

— О, ужасна трагедия. Разбрах, чак когато срещнах Роуз на летището. Какво казва шерифът? Заподозрели ли са някого? Някакъв мотив?

Хокинс сви рамене.

— Аз поне не съм чул. Естествено няма да кажат първо на мен, нали така? Сигурен съм, че твоят високопоставен и властоимащ приятел Джес Прайд ще научи преди всички останали.

Младата жена постави длан върху ръката му.

— Не се дръж така, Ранди. Не с мен. Двамата с теб бяхме приятели много преди… добре де, преди нас с Джес. Освен това, тук е Рустър Корнър и всички сме като едно семейство.

— Е, кажи го на банката; тя отказа да ми даде заем за къщата, която исках да купя. Или, още по-добре, извикай „брат“ Джес и го попитай за повишението, което поисках миналата година. Може би на теб ще успее да ти обясни.

Либи се облегна назад. Горчивината и обидата й бяха до болка познати, затова не бе възмутена от гнева на Ранди. Просто беше прекалено уморена, за да се занимава с неговите проблеми. Така или иначе, цялата симпатия на Земята не би променила начина, по който се чувства един човек, ако той самият не е готов за тази промяна. Тя самата бе получила няколко удара, преди да достигне до този извод. Да, Ранди трябваше да научи всичко това сам. Въздъхна и промени темата на разговор:

— Клей погрижи ли се за конете и котето ми?

— Ами да, така и направи. Както все повтарям на шефката, нашата цел е да доставяме удоволствие. И тъй като с теб не се познаваме от вчера, аз ще ти обясня как точно стоят нещата. Вие трябва само да си изперчите високопоставените си задници, а ние, обикновените момчета, имаме грижата да ги целуваме.

— Майната ти! — възкликна младата жена, като се отдръпна от него и затвори очи.

— Хей, правили сме го и преди, забрави ли? И ти никога не си се оплаквала, доколкото си спомням. Само дето не бях толкова висок, та да те извадя от калта, в която бе родена. Ти имаше нужда от някой високопоставен като Прайд или с дебели връзки и важни познанства като китаеца, за когото се омъжи.

— Млъкни, Ранди, или, кълна се в Бога, ще…

Хокинс удари рязко спирачките, освободи от скорост, обърна се на мястото си и се взря в своята събеседничка.

— Или какво? Ще се оплачеш на шефката или ще отидеш право при мистър Джес Прайд, самия велик човек? И какво ще направят те? Може би ще ме понижат? Ще ме лишат от удоволствието да работя повече от всеки друг, за да имам възможността да ме ритат два пъти по-често по задника, а? Или пък ще ме уволнят? О, ей това вече ми изкара ангелите от страх — едва различаваше чертите й в мрака, както бе седнала на задната седалка, но забеляза, че очите й се разшириха. Беше я уплашил. При друг случай грубиянинът в него щеше да изпита задоволство от този факт. Кой знае защо, тази вечер това го накара само да се почувства толкова жалък и презрян, колкото изглеждаше най-вероятно и в нейните очи. Изруга сподавено, обърна се напред и потегли отново към Рабит Пач. — Някои неща вие, които живеете в кулите от слонова кост, не ги разбирате, Либ. Повалиш ли веднъж един човек, не е нужно да го риташ повече. Не можеш да го накараш да падне по-ниско, тогава какъв е смисълът?

Десет минути по-късно Либи седеше пред прозореца на общата им спалня с Джоуи и галеше котето, завряла буза в пухкавата му козинка.

С Ранди почти не бяха разговаряли през останалата част от пътуването. Всъщност изобщо не бяха проговорили до момента, в който внесе багажа вътре и обиколи всички стаи, както бе станало обичайно всеки път, когато тя се завръщаше от пътуване без съпруга си.

Чувстваше се смазана. Не помнеше някога да е била толкова уморена, но депресията беше още по-ужасна. Ранди имаше право. Някога двамата бяха приятели. Даже повече от това. Известно време бяха любовници, няколко месеца. И както бе казал, нещата се бяха променили. След това се бе развила любовната й история с Джес. Нейната любовна история, която за малко не я бе убила. А после бе напуснала родния си град и бе спечелила слава и богатство, бе се оженила за Джоуи. Тя самата обаче не се бе променила, не толкова много, че Ранди да я мрази. Или все пак се бе променила?

Побутна леко Чинк и той се плъзна между ръцете й на пода. Спря колкото да измяука и да се протегне и изчезна в коридора. Либи се усмихна, изправи се и бавно се протегна на свой ред.

Два и половина! А, явно я очакваха кратка нощ и дълъг ден. Джоуи трябваше да се прибере около обяд. Тя обаче щеше да е излязла дълго преди това. Възнамеряваше да поязди добре рано сутринта, после да поседи блажено във ваната, преди да отиде в града за погребението на д-р Трахильо.

Разбърка гъстите си руси коси с върховете на пръстите и се прозя широко. И този ден бе много дълъг. И тъжен… поне в известна степен, но тя нямаше да позволи трагедията да развали вълшебството. Не за Джес. Нито за нея самата. Това бе успял да я научи личният й терапевт. Щастието й беше на първо място. Само така можеше да достави щастие и на другите.

Пъхна се под завивките, наслаждавайки се на вълнението, което съпровождаше всяко нейно завръщане у дома. Тук бе нейното място, в Тексас, с мъжа, когото обичаше. Усмихна се, вече полузаспала.

 

 

Клей рядко затваряше двете си очи, дори когато спеше. Събуди се от първото изскърцване на несмазаните панти на бараката. Остана да лежи на една страна без да помръдне. Приближаващите се стъпки очевидно бяха на двама души, и двамата мъже, едните по-тежки и неравномерни, другите — леки и звучни от потракващите токове. Не премигна дори от рязката остра болка зад клепачите, причинена от внезапната силна струя светлина от фенерче, преминала през лицето му. Даже и когато долови една от думите, които размениха помежду си среднощните натрапници — Мандел.

Уотърс бе много добър във всичко, което правеше. Сетивата му бяха смазани много добре от опита. Можеше да отброява минутите с точността на секундомер. Виждаше ги и сега как преминават в главата му… две… четири… седем, докато човекът, чиито стъпки можеше да разпознае навсякъде като принадлежащи на Ранди Хокинс, се появи на вратата.

На лицето му не потрепна нито мускулче.

Пружината на кревата в другия край на стаята изскърцаха, когато Франк се отпусна върху му, очевидно все още напълно облечен и прекалено уморен, за да му пука. Моторът на колата — „Линкълн Таун“, с който Ранди бе отишъл в града да вземе господарката — изрева почти в същия момент.

Уотърс преброи бавно до трийсет, преди да се плъзне беззвучно от леглото си и да се промъкне до другия агент.

— Среща отвън след пет минути — рече той, като притисна устни до ухото на своя колега.

След по-малко от три минути Франк се измъкна през вратата с привидно безцелен вид на човек, прекалено напрегнат след пътуването, за да може да спи, излязъл да се поразходи и да поогледа. Отдалечи се на не повече от четирийсет-петдесет метра от бараката, преди да разкопчее панталоните си. Вече бе запознал да пикае, когато старият му приятел застана до него.

— Как върви? — попита Мандел, като се усмихна и приятелското изражение замени предпазливата физиономия, която пазеше за непознатите.

— Върви страхотно, като се има предвид, че е посред нощ.

— Хей, събудих ли те? Извинявай, приятел. Не исках да притеснявам никого. Затова дойдох тук да пусна една вода.

Клей се ухили. С Франк ги свързваше многогодишно приятелство. Той беше добър човек, но онова, за което го уважаваше още повече, бе стилът му.

— Чух, че ще идваш, разбира се, но това не променя нищо. Аз спя леко. Чувам всичко. Когато си дадох сметка, че пристигаш, реших, че може би ще е по-добре да те последвам и да те предупредя за змиите и паразитите, които обичат да се скитат наоколо нощем. Не е безопасно да се разхождаш сам тук в тъмното.

Франк закопча панталоните, след което раздвижи дългото си слабо тяло така, сякаш нямаше кости.

— Чувам какво ми казваш, приятелче, но съм изнервен, нали разбираш? Не мога да заспя. Цял ден съм бил под напрежение и сега трябва да разхлабя малко.

Уотърс сви рамене, пъхнал палци в джобовете на дънките си. Заобиколи един древен дъб, спря и се подпря на масивния му ствол. Застанал с лице към къщата, кимна при вида на единствената светлинка, която се виждаше през един от прозорците на третия етаж, когато Мандел спря до него и измъкна пакет „Кемъл“ от джоба си.

— С мисис Прайд ли пристигна? — попита Клей, след като приятелят му запали цигарата си.

— Да, със същия полет. Хокинс ни взе от Далас. Както и Либърти Амброуз.

Уотърс кимна и попита:

— Защо те изпрати Андерсън?

Франк дръпна от цигарата и издиша бавно, преди да отговори:

— Утре ще работя в къщата за Джоуи Вонг. От мен се очаква да подготвя всичко преди неговото завръщане от отровения от смог град на ангелите. Едва днес следобед изкарах един блиц-курс по етикет на банкетите и менютата с пикантни ордьоври, воден от самия Джоу Вонг. Нямах представа, че ще летя с нашата змеица и с подобната на статуя Либърти, разбира се. Та трябваше да положа доста усилия, докато се кача на самолета, без да се налага да показвам пред гореспоменатите дами железарията и блясъка на метала, при рутинната проверка на пътниците.

Клей попипа пищния си мустак, който се разтегна заедно с усмивката.

— Та шефът значи се надява, че като работиш цял ден пред очите на нашата красива Лейси, ще можеш да пробудиш у нея някой друг спомен.

Никой не усети тихите стъпки, които се приближиха изотзад. На Уотърс му се стори, че усети уханието на някакъв чужд парфюм, донесен в последния момент от полъха на вятъра. Франк пък чу до болката познатото щракване от свалянето на предпазителя, когато дулото на пистолет се допря в дясното му слепоочие.

— Какво виждам? Не е само една воняща свиня, както бях разбрал от него. Май ударих с един куршум два заека. Гледай ти!

Погледите на агентите се срещнаха само за част от секундата, но тя бе достатъчно дълга, за да си кажат онова, което и двамата знаеха — следващият удар на сърцето им щеше да бъде последният. Всичко се беше объркало. След години на неописуеми тренировки и съсипващ труд, ги бяха сгащили като новобранци. Майната му!