Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (30)

Двадесет и седма глава

Спря колата на ъгъла и остана известно време така, загледана във върха на покрива, единственото, което можеше да види от така омразната си къща.

Малко по-късно набра цифрите на кода, за да отвори портата. Глупавата кучка дори не се бе сетила да ги смени. Не беше особено умно. Мила бабо.

Имаше също така и ключ за вратата. Можеше да я отключи сама, също като портата. Е, не и този път. Този път искаше да обявят името й като на важна особа, а не просто като на завърналата се блудна внучка… нежелана. Натисна бутона на звънеца и се намръщи, когато се разнесе звучната мелодийка. Готова на всичко, сама и само да впечатли. Добрата стара превзета Лоте.

Щом чу мелодията, обявяваща появата на посетител в имението „Брентуд“, Мария Фуентес се приближи до входната врата. Невероятно красива латиноамериканка, независимо дали облечена пищно с украсени с пайети дрехи за предстоящата си среща със своя годеник Хуан, или в униформените си дънки и тениска, с които бе и сега, усмивката бе неразделна част от красотата й, подобно на безупречната й маслинова кожа или гъстите като четка ресници. Но когато надникна навън, красотата й бе сериозно помрачена от силната омраза и гняв, изписали се на лицето й.

— Кой е, Мария? — обади се стържещ глас, резултат на изпушените в продължение на десетилетия цигари.

Той идваше откъм дневната, където работодателката й прекарваше по-голямата част от времето си след лекия удар, който бе получила преди месец.

Вперила тъмните си очи в познатото лице, разкривено от дебелото стъкло на вратата и отвърна под носа си:

— The puta.

— Мария! — смъмри я старицата.

Икономката отвори вратата, като същевременно обяви посетителката.

— Вашата внучка, мадам!

Докато Мария отстъпи, за да направи път на гостенката, от дневната се разнесе звукът на моторчето на инвалидната количка. След това, без да каже нито дума повече, младата жена се завъртя на пети и тръгна към задната част на къщата.

— Какво правиш тук? — попита Шарлот Даниълс още щом се показа иззад ъгъла, водещ от дневната.

— Що за глупав въпрос, бабо. Дойдох да видя как си, естествено.

Старицата завъртя инвалидния си стол и го насочи обратно натам, откъдето бе дошла.

— Е, видя ме. Сега вече можеш да си тръгваш.

— О, какво враждебност — заяви внучката, след което я последва и се тръшна върху дивана, само на няколко крачки от мястото, където бе спряла инвалидната количка. — А аз, твоята любяща, сладка…

— Любяща! Сладка! Ха! Единственото сладко у теб е натрапчивият ти парфюм. Колкото до любяща, не знам, може би понякога ставаш и такава, когато си в някакво особено, рядко разположение на духа и, разбира се, когато става дума за мъж. Но не се опитвай да разправяш на мен подобни глупости. Аз те познавам доста добре, не забравяй.

— Така ли? Наистина? Хмм, не съм уверена. Сега ще разберем. Щом ме познаваш толкова добре, кажи какво правя днес тук? Защо след всичките тези месеци благоволих да ти отделя няколко минутки от безценното си време?

Старицата измъкна цигара от една смачкана станиолова обвивка и я пъхна с треперещи пръсти между сухите си устни.

— Нужно ли е да правиш това в мое присъствие? Знаеш, че ненавиждам цигарения дим.

— Точно както и ти знаеш колко мразя да идваш тук. Това обаче не те спря, нали?

Поднесе запалка към цигарата, но преди още да успее да дръпне както трябва, крехкото й тяло се разтърси от влажна кашлица.

Внучката кръстоса нетърпеливо дългите си стройни крака и прибра непокорен светлорус кичур зад ухото си. Когато пристъпът на баба й започна да преминава, тя се разсмя.

— Не знам защо те обезкуражавам. Всеки път, когато те чуя да кашляш така си припомням, че всичко това — старите пари, този мрачен мавзолей, в който, благодарение на теб, е тъмно и безрадостно като в гробница, дори всичките ти прелестно безвкусни бижута — ще стане по-скоро мое. Като се замисля, единственият случай, в който не те мразя, е като се сетя колко много ще спечеля, когато направиш услугата на този свят да опънеш пословичните петала. Вече даже съм решила какъв надпис ще сложа на надгробния ти камък. „Тук лежи тя, не по-гнила, отколкото беше приживе, но много по-ценена, защото най-сетне е мъртва.“

— Очарователно. Трогната съм, че си мислила толкова много за мен. А сега можеш да си вървиш.

— О, аз не мисля така. Поне не преди да разбера какво си чула.

— Да разбереш какво? Във връзка с какво?

— Недей да играеш игрички с мен, дърта кучко. Казаха ли нещо по новините?

— О, сигурно имаш предвид бедното момиче, блъснато от неидентифициран шофьор миналия месец.

Дръпна отново от цигарата си и този път се изкашля само няколко пъти като старо гърне на кола.

— Кажи ми — настоя внучката и се премести леко напред, така че сега вече седеше на ръба на дивана.

— Идентифицирали са жертвата, разбира се. Лейси Джеймс-Прайд. Но ти го знаеш. Казват, че вече си била у дома, където се възстановявала в тексаската къща на своя съпруг-милиардер.

— Където тя няма право да бъде.

— Но където е — отбеляза натъртено Шарлот; гласът й внезапно бе станал силен и зъл.

— Само защото не умря, както беше предвидено.

Старата жена насочи горящото връхче на цигарата си към своята посетителка.

— Значи ти си била тази, която я е блъснала. Подозирах нещо такова. И почти напълно се убедих, когато съобщиха, че полицията открила останките от изгорялата кола на жертвата. Разбрах, че само ти може да си я накарала да ти се довери. Единственото, което не успях да си обясня бе как си я убедила просто да си стои там, за да я блъснеш.

— Както каза, тя ми имаше доверие.

Шарлот наблюдаваше, като пуфкаше и кашляше, как внучката й се изправи, приглади скъпата си кашмирена пола и отметна светлорусите си коси, както я бе гледала да го прави хиляди пъти пред огледалото или преди да й бъде направена снимка, дори на сцената. Това бе нейна особеност, така присъща, както жестокостта и егоизмът й.

— Къде отиваш сега?

— Ами, у дома, разбира се. Само че този път ще взема онова, което си е мое по право. Джес никога не е бил неин. Той ми принадлежи. Ще взема самолет за Далас още тази нощ — ново отмятане на копринената грива. — Утре е рожденият му ден и нямам намерение да пропусна партито.

Баба й я последва във вестибюла.

— Не ме попита за инвалидната количка.

— Какво да те питам? Получила си удар. Това е очевидно, нали така? За Бога, от ъгълчето на устата ти тече лига, а човек просто няма как да не забележи сбръчканата, безполезна ръка, поставена безжизнена в скута ти. Патетично. Нищо общо с несломимата кучка, която не мога да ти опиша колко силно презирах. Странно. Мислех, че ще забравя всичко, като те видя в това положение — деградирала до състоянието на стара вещица. Аз обаче все така те мразя толкова силно, колкото и преди. Само че сега ме и отвращаваш.

Възрастната жена измъкна златен медальон изпод домашната си роба и го стисна със здравата си ръка.

— Господ да ми е на помощ, създала съм истинско чудовище.

Смехът на внучка й заплува наоколо като звъна на сребърни звънчета. Прекрасен, красив като безупречно изваяното й лице. Вътрешната грозота обаче се процеждаше навън с всяка следваща дума.

— Господ не може да ти помогне, бедничката ми. Ти си продала душата си на дявола преди близо двайсет и пет години само на трийсетина мили оттук. Спомняш си Топанга Каниън, нали? Толкова близко и в същото време — толкова далеч. Клише, ама пък съвсем на място, не мислиш ли?

Макар летният калифорнийски следобед да бе топъл и приятен, Шарлот потрепери, когато внучка й излезе през вратата. Обзеха я тръпки. Стисна за момент медальона и се отпусна в инвалидната си количка, останала без капчица сила.

Главата й клюмна върху гърдите. Въпреки това усети икономката в мига, в който излезе от сянката.

— Ти си добро момиче — рече тя така завалено, че думите й почти не се разбираха.

— Шшшт, Madre mia — прошепна Мария, приближила устни до ухото на своята господарка.

Не ги свързваше кръвна връзка, разбира се. Но обръщението бе изречено съвсем искрено, тъй като младата латиноамериканка обичаше старата дама толкова силно, колкото собствената й внучка я мразеше. Като буташе инвалидния стол, вместо да включи мотора, все така приведена към ухото на Шарлот, тя продължи да нарежда:

— Сега Мария ще те сложи да си легнеш. По-късно, като си починеш, ще ти почета от някой от любовните романи, които обичаш толкова много. Може би последния на Тифани Уайт. Тя те кара да се усмихваш.

Възрастната жена не слушаше. Тя мислеше за своята внучка и онова, което трябваше да направи, преди да си поспи. Оставаше й съвсем малко време, а трябваше по някакъв начин да изкупи греховете си… отпреди двайсет и пет години.

 

 

— А, ето те и теб — възкликна Джоуи, скочи и се спусна към вратата, за да помогне на съпругата си, натоварена с всевъзможни пакети. — Имаме си гост, скъпа.

Либърти проследи погледа му към червенокосия мъж, който седеше с него, приведен над някакви книжа в хотелски им апартамент. Той бе станал от мястото си почти толкова бързо, колкото и Джоуи и сега я гледаше, усмихнат смутено като момче, хванато да краде лейкопласт от лекарския кабинет.

— Виждам и сама — рече тя в отговор на ненужното обявяване на съпруга си. Приближи се до дивана, пусна товара от найлонови чанти и кутии, върху всяка от които се виждаха инициалите на един или друг прочут дизайнер. — Приятно ми е — приветства госта тя, като протегна ръка и в същото време прибра зад ухото си един непокорен кичур с другата. — Аз съм Либърти Амброуз.

Лицето на непознатия пламна в хармония с морковения цвят на косите му.

— Съмнявам се, че ще намерите и пет човека, които не ви познават, миз Амброуз. Казвам се Франк. Франк Мандел. Работя за вашия съпруг.

— Доставчик ли сте? — попита тя и погледна към мъжа си. Странно, но той й се стори не по-малко смутен от съдружника си.

— Ъъъ, да. Е, всъщност не съвсем. Сега съм нещо като стажант, така да се каже.

Младата жена се усмихна и кимна, все едно, че разбира. Какво ставаше тук? Защо бяха толкова нервни и двамата?

— Страхувам се, че Франк е прекалено скромен. В действителност той е изключително добре обучен в областта на кулинарното изкуство. Дори реших да го изпратя преди нас за Далас с тазвечерния полет, за да се заеме с подготовката на утрешното парти у Джес. Искам да бъда сигурен, че всичко ще протече гладко.

Либърти наклони леко глава на една страна, като местеше поглед ту към единия, ту към другия си събеседник. Джоуи, който винаги беше толкова уравновесен и уверен, сега бърбореше като кречетало, с риск да се заплете в собствения си език. А Франк… при него също имаше нещо странно.

На пръв поглед приличаше на двайсет и няколкогодишен младеж, горящ от нетърпение да вкуси истинския живот извън страниците на учебниците. Нещо в очите му обаче опровергаваше впечатлението за младежка невинност. Младата жена реши да не се занимава повече с проблем, който нямаше как да разреши.

— Е, радвам се, че ще си имам компания на връщане, Франк.

— Удоволствието е мое, мисис Вонг, ъъъ… миз Амб…

— Либи, ако обичаш. Така е по-лесно за всички — наведе се вдясно, колкото да целуне съпруга си леко по устата. — Оставям ви да си заговорничите, а аз отивам да се преоблека и да прехвърля покупките в багажа си.

Почти беше стигнала вратата на спалнята, когато Джоуи я изненада с неочаквания си въпрос:

— Цял ден ли беше из магазините, скъпа?

Едната й безупречно оформена вежда се повдигна.

— Горе-долу — отвърна предпазливо тя. — Защо?

Съпругът й извади от джоба си златната й кредитна карта.

— Забравила си я в „Таларико“ днес преди обяд. Бяха така мили да изпратят човек да я донесе в хотела.

Като проклинаше невнимателността си, младата жена прекоси отново стаята и взе подадената кредитна карта.

— Ще им се обадя непременно, за да им благодаря.

— И може би, междувременно, би трябвало да провериш съдържанието на дамската си чантичка. Колкото и да ми е неприятно, ако си изгубила още някоя, ще трябва да се обадим да не приемат поръчки за нея, докато не се намери — усмихна се широко. — А това може да отнеме няколко дена.

Последните му думи прозвучаха шеговито. Либърти обаче остана с впечатление, че я изпитваше. Подобни сондирания и проучвания обаче не бяха в характера на Джоуи. Същото обаче можеше да се каже и за собствения й пропуск. Възможно бе напрежението от запазването в тайна на истинската причина за идването си в Ел Ей да й се бе отразило по този начин. Добре де, всичко щеше да свърши утре. Дотогава трябваше да успокои съпруга си, за да го държи в неведение, докато настъпеше моментът да му каже.

— Заявявам тържествено, че не съм посяла по пътя си други карти. Всъщност, „Таларико“ е последният магазин, в който ходих — намигна на мъжа, наречен Франк, и целуна съпруга си звучно по устата. — Ето. Това не са просто думи. Запечатах ги с целувка.

Мандел се засмя. Джоуи се намръщи.

— Къде тогава беше днес следобед?

Либи започваше да се ядосва.

— Джоуи, скъпи — рече тя, като все още продължаваше да запази сладникавия си тон. — Защо са всички тези въпроси? Никога досега не са ме изправяли пред Инквизицията и съм сигурна, че мистър Мандел се чувства не по-малко неудобно, отколкото се чувствам аз.

Франк се засмя.

— Хей, мене не ме бройте, все едно, че ме няма. Ние с моята съпруга непрекъснато имаме подобни разправии.

— Но ние нямаме — отвърна младата жена, наклонила леко глава на една страна, докато изучаваше лицето на своята половинка.

Не можеше да е открил за тайното й посещение, нали?

Усмивката на Джоуи сложи край на напрежението.

— Хей, извинявай, скъпа. Не мислех, че въпросите ми ще ти прозвучат като кръстосан разпит. Просто понякога се тревожа за теб. Май се превръщам в свръхусърден, прекаляващ с покровителствеността си съпруг — прокара пръсти по дългата си синкавочерна коса. — Все заради ужасиите, които слушам по новините. Направо ме влудяват.

Либи изпита такова облекчение, че й се зави свят, и се засмя.

— Хей, да не си забравил малкия пистолет, който нося навсякъде със себе си? — обърна се към Франк, за да обясни в подробности. — Е, не съм Ави Оукли, но знам как да стрелям. С нашата професия привличаме всякакви хаховци. Така или иначе, имам разрешително да нося скрито оръжие, защото спадам към така наречената от ченгетата — вдигна ръка и изви пръсти, за да изобрази нещо като кавички — „високорискова“ категория. Добре, сега отивам да се преоблека, а ти, Франк, не позволявай на моето мъжле да слуша онези предизвикващи параноя новини.

Вече беше в спалнята и разкопчаваше ципа отзад на роклята си, докато прехвърляше наум странния разговор, когато изведнъж осъзна какво в погледа на Мандел не се връзваше с младежката му външност. Той й напомни за Хо Чен Вонг, прадядото на Джоуи. Беше се запознала с него, когато бяха отпътували за Китай по случай сто и петия рожден ден на стария мандарин. Помнеше много добре собствените си усещания, когато видя едновековния опит и знания в уморения му поглед. Франк имаше същия стар поглед, който можеше да бъде резултат единствено от лични преживявания и опит. А това бе неестествено и изнервящо у един толкова млад човек.

Докато събличаше роклята през главата си обаче, реши да не мисли повече за новия помощник на Джоуи. Беше прекалено уморена, за да разсъждава върху причината защо очите му не пасват с останалата част на картината. Шърли Маклейн несъмнено би обяснила това със стария дух на човека, който вече се е прераждал многократно. Боже! Единствената й грижа засега бе да изкара до края възможно най-безболезнено деня.

Събу пликчетата си и седна на ръба на леглото, за да измъкне един по един краката си през тях. След като свърши, се отпусна по гръб върху огромното легло и закри лице с длани. По дяволите, това не бе просто умора, а тепърва й предстоеше обратният полет и след това — карането до Рустър Корнър. Затворила очи, протегна ръце над главата си и се усмихна. Вярно, че беше уморена, но си заслужаваше, нали? О, да! Беше успяла да свърши всичко, за което бе дошла. Сега й оставаше единствено да се прибере у дома… и да си отспи добре. Утре щеше да празнува. Това нямаше да бъде просто рожденическо парти. Щеше да бъде денят, в който щеше да разлюлее света за един определен човек. Веднъж завинаги щеше да отговори на въпроса за заека и костенурката.

Грешките й от миналото бяха наистина внушителен брой, но утре щеше да отнесе в дома си синята панделка.

Честит рожден ден, Джес. Много щастие занапред, Либи!

 

 

Полет 1804 на „Америкън Еърлайнс“ беше определен да започне в пет и трийсет следобед от летището в Ел Ей и самолетът трябваше да кацне в Далас по разписание в десет и двайсет и шест.

Почти без изключение всички места за полетите в петък следобед се резервираха по-рано. Особено през лятото. Тази вечер обаче отделението за бизнес класа на Ел 1011 бе пълно само наполовина, а това за първа класа бе дори още по-празно. По-точно, пътниците бяха само четирима.

Роуз Прайд бе заела странична седалка на предния ред.

По-назад през един ред, но от другата страна, Либърти Амброуз най-после бе заела мястото си до прозореца, след като бе раздала любезно автографи на екипажа и на неколцина от пътниците.

Франк Мандел се бе качил в последния момент и се бе настанил до прочутия модел.

Кати Рамона, старша стюардесата на полета, се суетеше край него, като му предлагаше възглавница и одеяло, списания, нещо за пиене… сякаш единствена тя знаеше истинската самоличност на агента от ФБР и причината да се качи в последния момент.

Роуз Прайд не им обръщаше абсолютно никакво внимание. Жената на последната редичка бе затворила очи, обърнала лице към прозореца, облегната върху възглавницата, която стюардесата бе поставила под главата й. Но не спеше. Слушаше. Попиваше всичко.

Беше се качила рано — много преди останалите — заради своето състояние и инвалидната си количка. А когато кацнеха, щеше да бъде свалена последна, дълго след като другите се отправеха към… „Южна звезда“, която бе също и нейната цел. Но нямаше да пристигне преди утре. Щеше да прекара нощта в Далас. Все пак щеше да бъде неприлично да се натресе там преди началото на празненството.

Въздъхна и реши да подремне. Беше уморена след този особено тежък и изпълнен с емоции ден. Въпреки това беше доволна. Всичко бе приведено в действие. Беше тръгнала да уреди някои неща, да поправи едно голямо зло.

Освен това се забавляваше, нещо доста рядко напоследък. Отдавна се бе научила да уважава Парките, заради техните капризи и странно чувство за хумор. Почти беше забравила колко високомерни могат да бъдат, какви дяволски са номерата им понякога. Като иронията на настоящия миг: с този полет, обикновено претъпкан с пътници, сега в първа класа летяха само четирима човека. Дали бе случайно това? Не мислеше. Особено ако се имаше предвид едно друго, още по-голямо съвпадение.

Всички те имаха една и съща цел: „Южна звезда“. Вероятно най-внушителното имение в целия щат. Жената се засмя под мустак. Внушително може би, но само за останалите собственици на ранчо в района. По световните стандарти то не бе нищо особено.