Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (27)

Двадесет и четвърта глава

Лейси кара почти през целия обратен път смръщила чело. Прощалните думи на Куки не е й даваха мира. Нима бе действително възможно да са убили лекаря, за да й попречат да разговаря с него? Не можеше да отрече смущаващото съвпадение във времето, но във всяко друго отношение това нямаше никакъв смисъл. Какво го интересуваше някой дали тя самата щеше да научи за мнимия си аборт?

„Отговорът е съвсем прост, глупачке. Никой не те желае тук, но ако Джес ти прости, той просто може да не те пусне да си отидеш.“

Цялото й тяло изтръпна от страх, чак до върховете на пръстите. Стисна още по-здраво кормилото. Не! Хората не убиваха просто защото не им допада някой и тя не възнамеряваше да размишлява повече по тази тема. Колко много неща беше научила днес! Прекалено много. И прекалено ужасни за възприемане. Виеше й се свят от зловещите подробности; главата й бучеше като водовъртеж, затлачен от отломки. Отслаби натиска върху педала за газта и кормилото и се облегна върху меката кожена седалка, за да си наложи да се отпусне и умствено.

Скоро мислите й започнаха да се подреждат и младата жена успя да пресее фактите, които бе научила за себе си. Повечето бяха възмутителни и потвърждаваха каква първокласна мръсница е била. Като например лъжата й пред Джес за аборта. Само едно чудовище би могло да постъпи така жестоко, след като знае какъв убийствен ефект ще имат пъклените му планове. Ами за това, как заплашвала Куки с ножа? Боже мили, и на всичкото отгоре, доколкото бе разбрала, тя бе единствената й приятелка. Чудесно й се бе отплатила!

О, Господи, ами Сами Уайът? Гангстер, осъден за убийство. Неин любовник! Нима бе възможно жената, поддържала почти десетгодишна връзка с един престъпник да е същата, в която се бе влюбил почтен, честен човек като Джес? Това не можеше да го приеме. Беше абсурдно и невъзможно и отказваше да мисли повече за него. А и не беше нужно. Сега, след като вече знаеше с абсолютна сигурност, че не е имало никакъв аборт, всичко останало, дори най-мръсните подробности от живота й, преди да срещне Джес, можеха да си останат заключени в миналото, където им беше мястото. Ако положеше достатъчно големи усилия можеше даже да види напред в бъдещето щастливия живот, който щеше да води с мъжа, когото обичаше. Освен това, каквото и да й е казала Куки, единствената реалност бе онова, което си спомняше и засега беше невинна, тъй като греховете й бяха пречистени от амнезията. Можеше да вярва всичко, каквото си поиска. Можеше дори да прави каквото си поиска… дори евентуално да се погледне в огледалото.

 

 

След като вратата на гаража се затвори бавно след нея, младата жена остана известно време абсолютно неподвижна като статуя. „Южна звезда“ й се струваше някак си изоставена. Царяха необичайна тишина и спокойствие, които не бе усетила през трите дена от завръщането си. Не се чуваха смеховете и псувните, подвикванията и приказките от пасбищата и разпръснатите домакински постройки, докато каубоите изпълняваха ежедневната си, физически изтощителна работа.

Ограденото място на юг от къщата, където стояха кобилите със своите жребчета, сега бе празно. Огромният прехвален бик, вечно затворен в близкия обор, който преживяше спокойно или пръхтеше и мучеше по посока на пасящите няколко мили по-нататък крави и юници, също не се виждаше. Дори Торн, който се люшкаше между противоречивите си длъжности на пазач и служител на рецепцията, не се втурна към нея иззад ъгъла на къщата, с разлетяла се козина и хлъзгащи се при острия завой крака.

Часовникът показваше няколко минути след шест; може би вече всички се бяха оттеглили за почивка. Това имаше смисъл. Но й се струваше неубедително, за да се чувства по-малко заплашена в заобикалящата я тайнственост. Лейси ускори леко крачка, като с усилие се съпротивляваше на дивото си желание да хукне през глава към къщата и да закрещи. Ръцете й трепереха, когато се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си. Въздъхна с облекчение като разбра, че нереалната тишина я беше последвала и вътре. Единствената лампа в кухнята хвърляше слаба светлина, но помещението беше празно; липсваше даже постоянната апетитна миризма, носеща се от приготвящото се върху печката ядене.

Лейси тръгна, като викна по пътя си едно плахо „ехо“. Всички стаи тънеха в полумрак и имаха същия негостоприемен вид като примитивната кухня, откъдето бе започнала издирването на Лъз, Сибил, Дилън… изобщо на някоя жива душа. Най-сетне се отказа, върна се във вестибюла и заизкачва стълбите. Щеше да смени плътно прилепналите дрехи на Нола с нещо свое, по-удобно. После, ако все още не се появеше никой, щеше да си направи салата или сандвич и да се качи да ги изяде в стаята си. Може би дори щеше да погледа телевизия, да забрави…

— „… до пазара, да си купи добре охранена свиня, а после да се върне отново у дома, у дома.“

Лейси позна етърва си по неясния начин, по който изговаряше думите, но в първия момент почти подскочи от уплаха. Завъртя се на пети и я видя. Кръстосала крака в глезените, Сибил се бе подпряла нехайно на стената край един от арковидните входове към огромния, величествен вестибюл.

— Дявол да го вземе, Сибил, изкара ми акъла! Пребродих цялата къща, виках, за да разбера дали има някой. Защо не ми отговори, вместо да се промъкваш така зад гърба ми?

Отговорът не дойде откъдето го очакваше, а от големия стенен часовник, който пропя в този момент, за да отпразнува събирането на двете си стрелки в шест и половина. И всичко отново потъна в тишина; изключение беше тиктакането на часовника. Младата жена стисна перилата, опитвайки да запази последните остатъци от самообладанието си.

Сибил надигна стъклената чаша в ръката си към устата и при това движение в нея издрънкаха парчета лед. По брадичката й потече някаква прозрачна течност и тя я избърса с опакото на дланта си, като гледаше етърва си право в очите, без да премигне.

— Няма значение — рече Лейси и се обърна с намерение да продължи да се изкачва нагоре.

— Сега си облечена като жената, която всички в Рустър Корнър познават и мразят.

Лейси завъртя очи, пусна върху стъпалата найлоновия плик и дамската си чанта и ги последва.

— Окей, Сибил, давай. Кажи каквото имаш да казваш.

Етърва й разклати напитката си, смръщила замислено чело, като приличаше по-скоро на философ, търсещ думите, с които да обясни сложността на човешката природа, отколкото на пияница, опитваща да сглоби поне едно смислено изречение.

— Точно се питах коя си ти всъщност — изрече най-сетне тя. — Пачавра? Златотърсач? Най-голямата измет на обществото? Актриса? Или всичко заедно — надигна чашата си с плътен гърлен смях, присъщ само за най-наквасените с алкохол. — Да стане истинската Лейси Джеймс-Прайд!

В същия момент входната врата се отвори и отвлече вниманието й от жестоката шега — беше Джес. Носеше други дрехи, не тези, с които бе напуснал спалнята си в ранните утринни часове. Облечен с кремав костюм в стил „уестърн“ — с джобове без капаци и външни шевове в цвят „мока“ — със седефени копчета, светлосиня риза, сребриста вратовръзка, той бе олицетворение на богат наследник на тексаска династия и толкова красив, че сърцето на Лейси изпърха. Стиснал елегантната си кафява шапка в ръка, той прокара разсеяно пръсти през гъстите си черни коси, като местеше поглед ту върху снаха си, ту към своята съпруга.

Вълнението, което бе изпитала Лейси при появата му, се разсея мигновено, когато той насочи първите си думи към Сибил.

— Къде е Дилън?

Тя сви рамене, след което избъбри неясно:

— Не знам. В града, предполагам, помага да почистят след пожара — внезапно очите й се разшириха, сетила се, че девер й може би не знаеше новината. — Чу ли за д-р Трахильо? Някой…

— Чух — прекъсна я безцеремонно младият мъж. — Цял следобед говорят за това по радиото.

Искрицата, проблеснала за секунда в очите на Сибил, изгасна.

— О! Е, предполагам, че брат ти е точно там — надигна чашата си, сякаш вдигаше наздравица със следващите си думи. — Дявол да го вземе, там са всички, всички работници се втурнаха там заедно с гордите пожарникари доброволци, на които толкова се възхищаваме и които обичаме — отдели се от стената и се тръгна към потъналата в мрак част на помещението. — Само че това няма да помогне с нищо на нашия уважаван лекар. Той е мъртъв като…

Думите й заглъхнаха по-нататък във вестибюла.

Двамата останаха насаме и Лейси внезапно се почувства неспокойна. Стиснала отпуснатите си в скута длани, тя впери поглед в ботите му от змийска кожа, изгаряща от желание да се спусне надолу по стълбите и да му разкаже всичко, което бе научила днес от Куки. Но без доказателства… не, нищо нямаше да излезе. Джес нямаше да й повярва. По-добре беше да почака. Утре щеше да отиде при друг лекар, при специалист. Още тази вечер щеше да се обади на Пийч, за да й даде името на най-добрия акушер-гинеколог в Тексас. Засега щеше да си мълчи и да благодари на Бога, че съпругът й си беше у дома.

Вдигна очи към лицето му и се усмихна неуверено.

— Радвам се, че се прибра.

Джес захвърли пътьом шапката си върху поставката за шапки и дори не се обърна да види какво е станало, очевидно напълно сигурен в резултата. И имаше защо — шапката политна и се приземи с невероятна точност на желаното място. След това се облегна на перилата, постави единия си крак върху първото стъпало и бръкна в джоба на дрехата си. Измъкна оттам някакъв плик и го захвърли в скута на младата жена.

Тя премести неуверено поглед от загадъчната усмивка на лицето му към тайнствения плик, който стискаше в треперещите си ръце.

— Хайде, отвори го — окуражи я той. Тя се подчини, а в това време той додаде: — Между другото, не отричам, че знаеш всички тънкости на занаята — как да подлудиш един мъж, когато си в леглото му. Но докато става дума за моето легло, не искам да изглеждаш като някоя проститутка. Не желая да те намирам и друг път, облечена по такъв начин.

Лейси извика възмутено и скочи на крака, при което съдържанието на плика — малка синя книжка и пластмасова карта, се изплъзна от пръстите й и падна на пода.

Без да обръща внимание на реакцията й, Джес вдигна банковата книжка и кредитната карта от земята и й ги подаде отново. Тя ги погледна, като се мъчеше да се съсредоточи върху онова, което й казваше.

— Хайде, вземи ги — рече той. — Твои са. В банковата книжка внесох сто хиляди на твое име. Другото, както виждаш сама, е Америкън Експрес. Не беше много лесно да бъде издадена и да я получа само за няколко часа. Така или иначе, лимитът на кредитната карта е двайсет хиляди долара, но ако ги свършиш, просто трябва да ми кажеш.

— Защо? — прошепна тя; не беше способна да каже нищо друго с обгореното си, от с мъка сдържани, сълзи гърло.

Входната врата се отвори отново, но нито младият мъж, нито съпругата му забелязаха.

— Защо? — повтори Джес; в тона му имаше толкова сарказъм, че тя потрепна от намека, който подразбра. Въпреки това той не й спести истината. — Защото си си ги заслужила, скъпа. Почти бях забравил колко си добра; при теб това е вид изкуство. И друго, сладурче, не знам колцина още си радвала с изключителните си таланти, но аз лично съм повече от щастлив да си платя за подобно обслужване.

Лейси не се поколеба нито за секунда. Зашлеви го през лицето, завъртя се на пети и хукна колкото може по-бързо нагоре по стълбите. Затръшна вратата на стаята си с такава сила, че шишенцата с парфюм върху тоалетната й масичка затанцуваха, а оригиналната картина на стената над леглото й се килна на една страна. Облегна се на вратата, като опитваше да възстанови равновесието си, макар да нямаше намерение да позволи на гнева си да отлети. Ръката й пулсираше от китката до рамото, дланта й гореше и я сърбеше, сякаш е била замръзнала… Не беше изключено, като се има предвид студенокръвното копеле, което бе ударила с нея!

Най-сетне болката, която се разпростираше от пръстите до врата й, започна да отслабва, но нищо — нито жест, нито балсам, нито дори волята — не бе в състояние да усмири гнева й.

Вече цял един ден… не един ден, по дяволите, цяла седмица, откакто се бе върнала към предишния си живот, се бичуваше, задето е била такава кучка, докато всички пък изпитваха огромно удоволствие да й го казват. Добре, беше приела присъдата им, а сега бе достигнала до няколко собствени заключения.

Кръстоса ръце пред гърди, като движеше развълнувано пръсти. Онова копеле я бе нарекло проститутка. Е, какво говореше това за него самия? И за брака им? Да не се окажеше, че е класически пример за търкулването на гърнето, което си намерило похлупака? За краставите кучета, които се надушват и през девет баира? Или дренките от един дол? Негодникът имаше абсолютно право — тя си бе заслужила парите, както и всичко останало, което пожелаеше да й даде!

Отдръпна се и отвори рязко вратата в същия миг, в който Дилън, вдигнал ръка, очевидно се канеше да почука на нея, като в устрема си едва не я удари по носа.

И двамата отстъпиха изненадано, след което се извиниха в унисон.

— Добре, и двамата съжаляваме — заяви в обобщение Лейси, като се усмихна напрегнато, насила. — А сега, ако обичаш, имам да довърша нещо долу.

Девер й я хвана за китката, но я пусна веднага, тъй като тя надигна другата си ръка, стиснала юмрук.

— Хей, по-кротко! Ти си прави каквото си намислила. Исках само да ти дам това.

И й подаде банковата книжка и кредитната карта.

Младата жена ги грабна и веднага след това тръгна нататък по коридора. Бе изминала само няколко крачки, когато спря рязко. Беше прекалила. Извъртя се рязко и тръгна в обратната на досегашната посока, но вече в по-умерено темпо. Каквото и да бе отношението й към семейство Прайд като цяло, Дилън никога не се бе държал лошо с нея.

— Виж, извинявай. Ядът ми не е насочен към теб. Благодаря, че ми ги донесе.

— Няма защо — отвърна той. — Но, Лейси, може ли да ти кажа само едно нещо?

— Не — отсече тя, алармирана от предпазливия му тон. — Не, ако става дума за Джес. Той ти е брат и ти го обичаш, така че разбирам защо го защитаваш. Но трябва да разбереш и защо аз пък няма да те изслушам.

Девер й вдигна ръка, в знак, че се предава.

— Добре.

Лейси се обърна отново и тръгна към стълбището, но точно когато стигна до него, любопитството й надделя. Спря, прокара пръсти по студените перила от ковано желязо, подканяйки го да говори, все така обърната с гръб към него.

— Давай. Кажи каквото имаш да казваш.

Чу го да се приближава, така че не се изненада, когато усети дланите му върху раменете си.

— Веднъж освободих един вълк от капана. Щеше да умре, ако не бях минал оттам. Той също го знаеше и дори не се озъби, докато освобождавах лапата му. Но това не промени факта, че той обвиняваше мен за капана и ми се сърдеше, че му помогнах. В мига, в който го освободих, той се нахвърли отгоре ми.

Младата жена се обърна и повдигна лице.

— Разбрах те.

— Наистина ли? — попита Дилън; начинът, по който бе извил глава говореше по-ясно за съмнението му, отколкото тонът му.

— Разбира се. Джес не е искал да ми причини болка. Това просто е време за разплащане на стари сметки, а в моя случай те са истински ужас. Виждаш ли колко бързо уча… и то при положение, че половината ми мозък е бял и гол като платно. Направо смайващо, а?

Събеседникът й се ухили.

— Да, мадам. Честно казано аз винаги съм бил на това мнение. Истината обаче е, че разбра само половината. Не всичко. Не схвана най-важното. Братчето ми страда и вини теб за капана, който, както вярва непоколебимо той, си му погодила снощи, това трябва да ти е ясно. Но онова, което не разбра, е, че преди малко той те ухапа долу на стълбите — и това обяснява самата същина на нещата, така че обърни специално внимание — той те ухапа, точно както постъпи и вълкът с мен, не защото ти се разплаща. А защото е все още влюбен в теб, Лейси, и тази мисъл му е непоносима. Затова е намерил начин да те накара да стоиш по-надалеч от него.

— Боже, мерси. Точно това ми беше нужно — още един, който да ми напомни, че заслужавам всички ритници, които получавам — заяви тя, отпусна се на пода и придърпа колене към гърдите си.

Дилън клекна пред нея и опита да се усмихне със симпатия.

— Хей, нищо или почти нищо не си разбрала. Просто не съм достатъчно умен, за да ти го обясня както трябва. Работата е в следното. Никак не одобрявам онова, което причини на Джес, начина, по който избяга от него, но се радвам, че се върна и се надявам в крайна сметка нещата между вас да се оправят.

— Защо? — попита младата жена.

Раменете на девер й увиснаха.

— Не знам. Защото обичам брат си, а той обича теб — това е достатъчно основателна причина да се надявам, че ти също ще го обикнеш. Или защото всичко между майка ни и Р. Дейвис се развали до такава степен, че така и не успяха да го поправят. А сега вече е прекалено късно и за нас със Сибил. Затова ще ми бъде особено приятно да видя, че поне един от Прайдови може да се надява на малко щастие в залеза на живота си.

Събеседничката му поклати глава.

— Недей, моля ти се. Не говори подобни неща, само за да ме накараш да се почувствам по-добре. Не знам коя съм, но вече придобих доста добра представа за жената, която сте познавали, за да знам колко са малки шансовете ни с Джес. Ти се опитваш да бъдеш мил с мен и аз ценя това, но така само се чувствам още по-зле.

Дилън повдигна брадичката й с показалеца си, за да я принуди да го погледне в очите.

— Хей, всеки заслужава малко доброта. Дори такива като нас, които нямат нищо общо със светците. Не отричам, че съсипа братчето ми, като… е, струва ми се, че вече го обсъждахме. Не е нужно да ти го припомням отново. Искам само да ти кажа, че Джес не споделя почти нищо с никого. Ние сме братя и той никога не е разкрил душата си пред мен. Нито пък пред майка ни. Той обича и двама ни, предполагам. Уважава я, това е абсолютно сигурно, и има ясното съзнание и отговорност пред неставащата на вода кръв, която ни свързва. Но с изключение на теб, единственият друг човек, когото брат ми е обичал толкова, че да страда заради него, беше Р. Дейвис… баща ни, нали знаеш?

Тя кимна и той продължи.

— В деня, в който ти си тръгна, имах чувството, че се повтори отново нощта на неговата смърт. Само в тези два случая съм виждал Джес толкова съсипан. И двата пъти се затвори в кабинета си на партера с бутилка скоч. И изпрати Лъз за още, когато пресуши първата. Унищожи всички снимки на Р. Дейвис; направи същото и с твоите, когато ти го напусна. И двата пъти пиеше до загуба на съзнание, а когато идваше на себе си продължаваше да се налива. Никога не сме предполагали, че е способен на такъв гняв до нощта, в която Р. Дейвис… Е, така или иначе, нямахме представа как да се справим със ситуацията. Всички опитахме да поговорим с него, но каквото и да казвахме с майка ми и Сил, не можехме да го убедим да излезе. Първия път се появи едва след третия ден, защото трябваше да дойде на погребението на Р. Дейвис. Но, бас държа, и до днес му е толкова сърдит, че ако имаше възможност, би го заплюл в лицето. Но когато ти си тръгна, Боже мой, стана десеторно по-зле. Пиянството му продължи повече от седмица без прекъсване. След това се овладя и никой повече не спомена името ти до деня, в който полицията се обади от Калифорния, за да съобщи, че се намираш в болницата. Нямахме представа какво да очакваме, но не сме и предполагали, че ще те доведе отново тук, след като ти го предаде така.

— Чакай малко — обади се Лейси, сбърчила объркано чело. — Не разбирам нещо. Баща ти е умрял, не го е изоставил.

Дилън сви рамене.

— Джес смята, че го е изоставил. Никой не говори за това, тъй като нямаме конкретни доказателства, но всичко навеждаше на мисълта, че Р. Дейвис се е самоубил. Майка убеди съдебния лекар да представи случая като нещастен инцидент. Истината обаче е, че Р. Дейвис излезе от къщи в полунощ. Джес го откри на следващата сутрин, след като той не се прибра цяла нощ, изхвърлен на брега само на няколко метра от водопадите. Вярно, че Р. Дейвис беше пиян, когато излезе; всички обаче знаеха, че никакви количества алкохол не можеха да го накарат да се приближи до този водопад в подобна безлунна нощ, освен ако не е имал намерение да скочи.

Лейси прикри уста с длан, обхваната от съжаление. „Той беше най-великият човек, когото познавам.“ Точно така бе описал баща си Джес предишната нощ. Какъв ужас, че е трябвало да го намери точно той. И колко съсипващо да вярваш, че човекът, когото си обичал така дълбоко, е бил дотолкова обезверен, та да посегне на живота си.

— Нима е невъзможно нещо да го е привлякло край водопадите и просто да се е подхлъзнал или изгубил равновесие?

— Разбира се, че е възможно — повдигна едва забележимо рамене Дилън. — Всичко е възможно. Но има и друго. Първо, беше променил завещанието си същата сутрин, беше преразпределил богатствата си.

— Но това все още не доказва…

— Имаше също така и писмо, Лейси. Оставил го за брат ми в кабинета си. Той го откри на следващата сутрин. И именно затова хукна да го търси.

— Все още не разбирам. Ако е оставил писмо…

Събеседникът й се изправи и започна да приглажда гънките на джинсите си.

— Не го беше изписал черно на бяло; не беше заявил ясно и точно, че има намерение да се самоубива. Беше доста по-загадъчно; по-скоро намеци, отколкото определени мисли.

Младата жена се изправи на свой ред, като с едната ръка се хвана за перилата, а с другата прие предложената от Дилън помощ.

— Не ми казвай. Струва ми се, че няма да го понеса.

Девер й се вгледа в лицето й, присвил очи.

— Това е истина, нали?

— Кое? Амнезията?

— Не, за нея съм сигурен. Говоря за тази част от теб самата, която се измъчва заради него и не може да понесе да слуша за неговите страдания.

— Аз го обичам, Дилън — призна тихо тя, след което се насочи отново към стаята си.

— Лейси?

Спря и погледна през рамо, в очакване.

— Знам, че не желаеш да чуеш какво е написал Р. Дейвис на брат ми и, честно казано, на мен също не ми се иска да се връщам към това. Но все пак трябва да знаеш едно — причината, поради която му бе писал. Искал е да го предупреди.

Тук младият мъж спря да говори и притисна частта на носа си, която се намираше между очите, сякаш се мъчеше да се овладее. Етърва му действително не разбираше, но явно това не бе единственото, което не разбираше.

— Няма значение, Дилън.

— Не, важно е. Просто съм малко повече развълнуван, това е всичко, тъй като се връщам от града, след като открихме тялото на д-р Трахильо, а сега пък говоря за баща си.

— Окей — съгласи се неговата събеседничка. — Казвай.

— Аз, ъъъ… — спря, за да се изкашля, преди да продължи отново. — Просто искам да знаеш, че не само ти си виновна… за начина, по който тръгнаха отношенията ви с Джес, искам да кажа. Това се дължи и на склонността на нас, мъжете от семейство Прайд, да се влюбваме в неподходящата жена.

— За това ли баща ти е предупреждавал Джес? Да не се жени за неподходящата жена? — попита Лейси.

Събеседникът й се бе вторачил в изрисуваните върху килима рози пред краката си. Най-сетне вдигна поглед.

— Мм? О, писмото. Не. До този извод достигнах сам, след като ти си замина. Изведнъж видях ясно какво бе направил от Сил съвместният ни живот. Поставих този факт до начина, по който ти избяга оттук и осъзнах, че Р. Дейвис не е бил прав.

— Какво е казал той?

— Предупреждаваше го за майка ни. Пишеше, че всичко, до което се докоснела Роуз, се покварявало и загнивало. Пишеше, че било твърде късно за нас със Сил. Настояваше брат ми да се измъкне оттук, преди да е унищожила и него, но след като видях какво се случи с вас двамата, разбрах, че не е бил прав. Онова, което не е било наред, трябва да е било в Р. Дейвис и сега — в неговите потомци. Майка ми е силна и твърдоглава, понякога дори жестока, но не е толкова зла и порочна, както твърдеше той.

Лейси потрепери, обхваната от тръпки. Макар засега да разполагаше с повече въпроси, отколкото отговори, знаеше колко прав е бил Р. Дейвис относно своята съпруга. Роуз Прайд беше олицетворение на злото.