Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (1)

Пролог

Беше дошла в Далас с надеждата да открие някакво доказателство, което да я издигне в очите на мъжа, когото обичаше. Това щеше да бъде най-добрият подарък за рождения ден на съпруга й. Рожденият ден, чиято дата бе научила едва предишния ден. Така и нямаше да знае, че е през този уикенд, ако не бе дочула майка му и брат му да говорят за партито, които бяха планирали да дадат в негова чест преди…

Не довърши мисълта си; в противен случай щеше да се разстрои отново. Не и днес. Днес щеше да се преструва, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, че двамата с Джес са прекрасната двойка, както бе показало и огледалото тази сутрин. По-точно, каквато щяха да бъдат, след като му подадеше плика, поставен в дамската й чантичка. Върховният подарък!

Докато вървеше из мецанина на огромния магазин, младата жена се усмихна несъзнателно при спомена как голямото старо огледало във вестибюла бе уловило образите на двама им. За миг той също бе хипнотизиран от съвършената гледка, която представляваха заедно — той висок, силен и тъмен, и тя — толкова светла, крехка и деликатна в сравнение с него. Беше го забелязала в изумения му поглед.

Вирна брадичка точно когато минаваше край прочутите фонтани на огромния магазин и сви решително длани в юмруци. Толкова много бяха нещата, които не можеше да разбере за своя брак, за съпруга си, за съвместния им живот преди злополуката, но едно знаеше със сигурност. Щеше да поправи всичко, което не вървеше добре между нея и красивия й каубой. Днес беше началото на един нов живот и за двама им. Въпросите, които чакаха отговор, можеха да бъдат позабравени през следващите два дена. Поне за след отпразнуването на рождения ден на Джес.

Ускори крачка, като се усмихваше щастливо. В дългата черно-бяла найлонова торба с надпис „Сакс Фифт Авеню“ бе сложила роклята за галавечерята в събота. Сега се бе насочила към „Лорд анд Тейлър’с“. Оставаше й да купи още едно нещо, преди да потегли към къщи.

Това щеше да бъде вторият подарък за Джес — този, който щеше да му поднесе публично на празненството — сребърна тока за колан, инкрустирана с тюркоаз и нефрит, майсторски изпълнено изображение на изправен на задните си крака жребец и свита на кълбо змия. Беше видяла рекламата му в едно списание предишната нощ и бе много щастлива, когато разбра, че може да го намери в супермаркета на Далас.

Сутринта бе измислила някакво обяснение за внезапното си заминаване за Далас. Каза на Джес, че отива да се срещне с някакъв специалист, за който бе чула. Докато бе говорила бързо, се бе чудила дали нямаше да се издаде. Молеше се да не започне да й задава въпроси. Подчертаната му незаинтересованост обаче я обиди. Единствената му реакция бе едва забележимо, подигравателно повдигане на веждите, придружено от лека изненада, че си създава проблеми около търсенето на отговори, които вече не го интересуваха.

Съмняваше се, че дори щеше да я попита какво й бе казал лекарят. Ако го направеше обаче, единственото, което можеше да не се получи, щеше да бъде моментът. Нищо не можеше да намали стойността на истинския подарък.

Широката усмивка бе израз на почти неудържимата й радост. Ускори крачка и потупа меката кожа на дамската си чантичка, в която бе прибрала плика и най-важния лист хартия в живота си.

— Шелби!

Завъртя се на пети, изненадана да чуе името си толкова далеч от вкъщи. Усмивката обаче вече бе готова на лицето й, а ръката й се готвеше да приветства притежателя на гласа, когато срещна погледа му. Тогава си даде сметка, че мъжът, който вървеше насреща й, бе абсолютно непознат. Усмивката застина, протегнатата й длан потрепери, а сърцето заблъска мъчително в гърдите й. Отстъпи крачка назад и изгуби равновесие, тъй като глезенът й се изкриви. Мъжът се спусна към нея и я хвана, преди да е паднала.

— Божичко, Шел, добре ли си? Бледа си като платно! Не исках да те стряскам.

Младата жена поклати глава и размята светлорусите си коси.

— Името ми не е Шелби — промълви приглушено тя.

„Защо тогава, за Бога, за момент ми се стори, че е?“ — запита се тя.