Пол Робъртс
Краят на петрола (14)

Глава 13
Как ще го направим?

Всяка есен от 1999 г. насам група специалисти по енергетика и международни отношения се срещат с висши разузнавачи в огромен тухлен хотел в джорджиански стил в покрайнините на Вашингтон на конференция при закрити врата под надслов „Геополитика на енергията през 2015 година“. Организирана от правителствен мозъчен тръст, наречен „Национален разузнавателен съвет“, „2015“ е част от усилията на американското разузнаване да вникне в световната енергийна система на бъдещето — не защото ЦРУ, Агенцията за национална сигурност или Министерството на отбраната се интересуват от водородни горивни клетки или компактни флуоресцентни крушки, а защото енергията е свързана със световната стабилност, която на свой ред е от ключово значение за сигурността на Америка.

На сесията от 2002 г., проведена в средата на октомври, ЦРУ изнася четири възможни сценария, които чертаят различни пътища към нова енергийна икономика. Два от тях са оптимистични. Първият е озаглавен „Зелено до предела на зеленото“ и започва с така нареченото от авторите му „подходящо за първа страница бедствие, свързано с околната среда“, което „разбунва общественото мнение“ и подтиква САЩ, Европа и Япония да поемат курс на „агресивна политика по отношение на околната среда“, включително тежки нови такси върху бензина и по-крути мерки спрямо замърсяването. Търсенето на нефт е дотолкова намаляло, че през 2020 г. светът ще използва тринайсет милиона барела дневно по-малко и от най-ниските прогнозни числа. Сценарий номер две е още по-розов: този път поредица технологични пробиви във всичко, от вятър и слънчева енергия до горивни клетки и енергийна ефективност, довеждат до значително намаляване на енергийния интензитет в световен мащаб.

С напредването на деня сценариите стават по-мрачни — или може би по-реалистични. При третия участниците дискутират последиците от „пика“ в конвенционалото производство на петрол, който ще настъпи някъде между 2010 и 2015 година. Според този сценарий намаляващият добив от находищата на Северно море, Аляска, Венесуела и Иран тласкат цените на петрола до четирийсет долара. По-високите цени на енергията започват да подяждат националните икономики, като водят световната икономика към рецесия.

Последният сценарий, озаглавен „По-мрачен Близък изток“, е най-черният. Според него победата на САЩ над Саддам Хюсеин води до отчуждаване на огромна част от арабския свят и свалянето на „относително приятелски настроени арабски правителства от националистически ислямистки режими“, като например в Саудитска Арабия, Кувейт и др. При положение, че са затворили военната си сила в Ирак и Афганистан, американците предпочитат да не осъществяват военна намеса. Междувременно нови националистически правителства в Саудитска Арабия и Кувейт намаляват производството на петрол с двайсет процента за три години и с още десет процента след това. Намаленото снабдяване, съчетано с терористични атаки, насочени към международни доставки на петрол, тласка цените да достигнат петдесет долара за барел в рамките на пет години — като по този начин подготвя почвата за края на модерната енергийна икономика, основана на евтиния петрол.

За всеки от сценариите са поканени специалисти, които да оценят трезво геополитическите внушения: кои страни ще бъдат облагодетелствани, да речем, или какво ще бъде влиянието върху международните алианси. Някои от участниците в конференцията са притеснени от случващото се — не толкова заради мрачните намеци за война и разруха, очертани в песимистичните сценарии, колкото заради неосъществимостта на оптимистичните. В днешния политически климат идеята за енергийно бъдеще, изградено посредством разумна политика и технологичен пробив, звучи невероятно в ушите на някои хора. „Не вярвам нещата да се променят, без да се случи нещо наистина драматично, което да доведе до промяна“, ми казва по-късно Робърт Ебъл, известен анализатор по енергийните въпроси към Центъра за стратегически и международни проучвания. Някои от другите участници бяха откровено цинични. „Никой не гледа на тези упражнения сериозно“, отбелязва анализатор на петролната индустрия с дълъг опит в правителството. „Естествено, малцина изглеждат сериозно притеснени, но повечето са просто незаинтересовани, каквото е и отношението към енергиите на правителство и индустрия. Те си мислят, че енергийното бъдеще няма да е много по-различно от енергийното минало и че до някаква степен нещата ще се променят, няма как да се предвидят или няма какво да се направи, така че защо изобщо да си правим труда да опитваме?“ Подобен цинизъм вече не е изненадващ. Колкото повече научаваме за историята и характера на енергийната ни система, толкова по-трудно бихме могли да си представим как светът ще избегне подобна драматична катастрофа, предвид днешните тенденции. Например наясно сме, че нуждата ни от енергия постепенно ще надхвърли възможностите ни да си я доставяме безпроблемно, особено в развиващите се страни. Надпреварата за енергийни ресурси постепенно ще включва все повече международни връзки и ще създава конфликти.

При все това алтернативните сценарии, при които светът променя посоката и революционизира начините, по които произвеждаме и използваме енергията, са често по-потискащи, отчасти защото осъзнаваме все по-ясно колко трудна ще е промяната. Просто казано, енергийното предизвикателство на XXI век ще бъде да задоволим драматично нарасналата нужда от енергия, като в същото време произвеждаме драматично по-малки количества въглерод. Въпреки това масовото наличие на енергия без въглерод — било то произведена от възобновяеми източници като слънцето и вятъра или от декарбонизирани изкопаеми горива — няма да се случи без значителен напредък в технологиите. А подобен пробив е малко вероятен, преди пазарът да осъзнае въглерода като разход, който е препоръчително да се избягва — не само в „прогресивни“ територии като Германия или Англия, но и в големите икономики на Русия, Китай и преди всичко САЩ.

Макар че и това е трудно да си представим. Докато европейските политически лидери в крайна сметка се насочват, макар и не съвсем уверено, към нисковъглероден енергиен режим, Съединените щати — единствената страна, чието участие във всяка енергийна революция по света е ключово — сякаш не са готови да направят крачка напред, без някой да ги подтикне. Последната американска енергийна революция идва единствено в отговор на криза — ембаргото върху арабския петрол от 1974 г. — и оттогава насетне американската енергийна политика е още по-накъсана и съсредоточена върху доставките. Единствената възможност за промяна — след 11 септември, когато връзките между огромното потребление на енергия в САЩ и високорисковата чуждестранна политика на Щатите става очевидна — се появява и отмира с не особено забележимо влияние върху американската енергийна политика. Ако не друго, то поне оттогава насам американските политически лидери стават още по-враждебно настроени към идеята за „нова“ енергийна икономика и по-убедени, че американската енергийна политика подкрепя и винаги е подкрепяла „сигурността на доставките“.

Ето защо за редица енергийни специалисти истинската промяна в глобалната енергийна система на практика е невъзможна, освен ако не е получена като реакция на сериозен удар. В това донякъде песимистично гледище въпросът е не дали светът би могъл да избегне съответното бедствие, свързано с енергията, а дали нашият отговор би бил реакционен и краткотраен или конструктивен и дългосрочен.

Какво би могло да се случи? Почти всички енергийни експерти, петролни компании и политически анализатори, които съм интервюирал през последните няколко години, вярват, че най-вероятният сценарий включва катаклизми в Близкия изток. Ако застаряващият саудитски крал почине^[1], анализаторите твърдят, че ще има битка за престола между могъщите уахабити, които искат да тласнат Саудитска Арабия към консервативна ислямска теокрация ала Иран, и умерените саудитци, които се надяват на по-прогресивен прозападен режим. Според специалистите битката, макар и да не е жестока, лесно би могла да забави или възпрепятства саудитските експортни операции и да намали световната продукция с почти дванайсет процента. При такива тежки обстоятелства световните лидери, особено в САЩ, ще бъдат принудени да вземат редица тежки решения, способни да променят курса на енергийното бъдеще^[2].

Ако това се случи днес, продължават анализаторите, предвид важността на петрола за световната икономика и настоящата политическа обстановка в САЩ, ще има силен натиск за военна намеса — особено ако Саудитска Арабия започне да клони към фундаментализъм. Както сподели един международен анализатор, който работи в тясно сътрудничество с ЦРУ: „Просто няма начин САЩ да позволят на Осама бин Ладен да установи контрол над най-големите петролни находища.“

Това наистина би била мрачна дилема. Ако САЩ предприемат последващи военни действия, може да възстановят световните петролни запаси поне временно, но това със сигурност би довело до подклаждане на ислямската ярост, допълнително дестабилизиране на Близкия изток и почти сигурно бъдещи проблеми в доставките. При все това ако Америка откаже да нанесе удар — ако например местната политическа опозиция предотврати втора офанзива на Близкия изток — и ако саудитският добив на петрол не бъде възстановен незабавно, страните, които внасят петрол, ще бъдат изправени пред същата перспектива — и най-вече Съединените щати. Понеже те не се развиват особено в посока отдалечаване от петрола, пробив, насочен към Саудитска Арабия, би бил икономически съкрушителен. Най-близкият прецедент, с който разполагаме, е Иранската революция, заради която от производство бяха спрени пет милиона барела дневно, а цените хвръкнаха до четирийсет долара за барел, тоест сто днешни долара. Да се прахосат десетте милиона барела дневна продукция на саудитците, макар че резервите първоначално биха омекотили удара, би било не по-малко унищожително. Бизнесите, свързани с горива, като авиокомпании и превозвачи на стоки ще пострадат мигновено и драстично. Безработицата ще нарасне, всявайки паника, при което компаниите ще забавят инвестиции и окрупнявания, а това ще доведе до нови уволнения. И тъй като цените на енергията рефлектират върху производствените цени на стоките и услугите, но наред с това оказват влияние върху покупателната сила на потребителите, по-високите цени на петрола водят до рецесия и инфлация, известна с общото име стагфлация.

С натрупването на загуби законодателите в политиката е много по-вероятно да предприемат дефанзивни и краткосрочни действия, които, макар и задължително при определени обстоятелства, могат да доведат до по-прогресивна енергийна икономика. За да облекчат високите цени на енергията например, регулаторните органи следва да издадат изисквания за емисиите за тецовете. Американските ключови политически фигури ще се опитат да повишат цените на местно произведените горива, като разкриват безмитни територии за сондиране. Освен това ще насърчават допълнителното производство на „неконвенционални“ горива от катранените пясъци на Алберта например, като вероятно повишат изискванията за контрол на емисиите и тук. „Можете да си представите наистина ужасно бъдеще, където произвеждаме огромни количества синтетични горива от въглища и нерафиниран петрол, водещи до драстично увеличение на въглеродните емисии“, изтъква Дан Лашов, енергиен анализатор от организацията за опазване на околната среда „Защитен отдел за естествени ресурси“. С идването на рецесията Конгресът ще изостави всякакви планове да наложи на автоиндустрията повишаване на стандартите за ефективност. Законодателите ще орежат бюджетите за второстепенни енергийни програми, включително развитието и проучването на водорода и субсидиите за вятърна сила и други възобновяеми източници.

Подобна дефанзивна енергийна стратегия ще доведе до катастрофални дълготрайни последици. Ако САЩ се отдадат още по-ревностно на традиционната водородо-въглеродна икономика и дори не претендират, че намаляват емисиите на въглероден диоксид, анализаторите се опасяват, че европейските правителства може да се окажат под натиск и да намалят на свой ред агресивните си цели за намаляване на въглеродния диоксид. Както казва един американски специалист по климата, „всеки нов ход на САЩ срещу климатичната политика лесно би могъл да забави политическите действия в други страни както чрез мобилизация на силите в тези страни, които се противопоставят на климатичните действия, като например бизнес лобита, а също и като покровителстват лидери, които не желаят да се ориентират към климатичните промени“. Китай и Индия също могат да усетят по-малко напрежение от Запада за модернизирането на своята енергийна промишленост и може да продължат бързото разрастване на конвенционалните тецове. Ако тези подобрения се случат, твърдят енергийните анализатори, като задържането на концентрацията на въглероден диоксид под определен праг се окаже невъзможно и катастрофално, затоплянето ще стане неизбежно.

Междувременно високите цени на петрола насърчават неистов добив и производство — както в страните от ОПЕК, така и в далечните, труднодостъпни находища извън ОПЕК, за които доскоро се е смятало, че са прекалено скъпи, за да се разработват. Новият петрол може да излезе на пазара след три-четири години, носейки известно облекчение в цената. В крайна сметка обаче потокът на скъпо производство на петрол само ще ускори изчерпването на нефтените залежи извън страните от ОПЕК и ще ускори деня, когато ОПЕК, дори с отслабнала Саудитска Арабия, печели истинска ценова сила над световните петролни пазари.

 

 

А сега да разгледаме един по-оптимистичен сценарий. Да обсъдим случая, при който САЩ и останалите енергийни икономики не реагират дефанзивно на бъдеща криза, отстъпвайки все по-назад към въглеродно-водородната икономика, а поемат в изцяло нова посока. Да започнем с допускането, че сривът в петрола идва при други обстоятелства. Примерно ако споровете около саудитския петрол се развихрят не днес, а няколко години по-късно, и не са толкова жестоки, като водят до загуби от едва пет милиона барела дневно. По-важното — да допуснем, че междувременно американската увереност в енергетиката е разклатена от поредица по-дребни, едва ли не подготвителни енергийни кризи, и че както потребителите, така и политиците вече не намират утеха в енергийното статукво. Да допуснем, че събитията в Ирак са се развили зле и че американците не са в настроение за нови петролни намеси. Да допуснем, че поредица от загуби и скокове в цените на природния газ са убедили потребителите, че традиционната енергийна политика на Щатите се е провалила и че енергията е твърде критична, за да бъде оставена изцяло на „свободния пазар“. Да допуснем, че въпреки усилията на САЩ да подкопаят ОПЕК картелът е успял да задържи цените на нефта над трийсет долара за барел и че тези високи цени изяждат икономиката, като в същото време подхранват интереса към ефективност и непетролни алтернативи. Да предположим, че „енергийната сигурност“ и „изменчивостта“ са се превърнали за една нощ в новите теми и че историите за цивилно съперничество на места като Нигерия и Боливия или „войните“ за тръбопроводите между Китай и Япония са обичайно явление по първите страници и в неделните шоупрограми по телевизията.

Да допуснем още, че данните за климата са станали неопровержими. Представете си резултатите от глобалното затопляне, които вече усещаме — по-сериозни валежи и наводнения, по-убийствени летни жеги, драматично намаляване на снежната покривка в планините, от която зависи водата на западните щати, започват да се случват толкова често и да нанасят такива щети, че положението става критично. Да допуснем, че още няколко големи щата съвсем се отдръпнат от федералната енергийна политика и започнат да действат независимо: повишат изискванията за вредни емисии за колите и камионите (както вече стана в Калифорния и Ню Йорк), постепенно вкарат такси върху въглерода или възприемат системата за продажба на редуцирани емисии (както се обсъжда в североизточните щати), или внедряват програми за заместване на централизираното енергийно захранване с локални разпределени източници. „Човек лесно би могъл да си представи ситуация, при която Щатите започнат да действат всеки за себе си — каза ми веднъж един експерт по климатичната политика към американската група по околната среда. — Съвсем скоро ще се сдобиете с палитра от различни и понякога противоречащи си закони, които мъчат промишлеността, защото тя трябва да се пригажда към всеки един от тях, така че много скоро ще се обърне към Конгреса с молба да бъде приета уеднаквена въглеродна такса.“

В такава политическа среда, твърди анализаторът, Съединените щати трябва да отвърнат по съвсем различен начин на евентуален пробив или друго енергийно „събитие“ в сравнение с днес. Вместо да се борят за опазване на енергийното статукво — да речем като окупират някой богат на нефт регион, — американските законодатели може да решат да рискуват да започнат по-прогресивна и целеустремена енергийна политика — такава, която възнамерява да регулира нужния фокус върху повишените доставки с нов акцент върху енергийната ефективност и нисковъглеродни и безвъглеродни горива и енергийни технологии.

Ако трябваше да се въведе такава стремителна политика, вероятно тя би била съсредоточена около дългосрочни цели — сред тях да остане в рамките на стогодишен въглероден бюджет и да се придвижи към водородна икономика. По същество тази нова политика би акцентирала върху идеята за „мостова“ икономика — преходна фаза, предвидена да възпира най-пагубните сред настоящите енергийни тенденции, като в същото време ни предоставя повече гъвкавост и постепенно създава нова енергийна система. Да бъде насърчавана тази преходна система, политиката ще се съсредоточи върху три близки цели, предвидени да отприщят процеса: първо, незабавни действия за увеличаване на залежите от природен газ; второ, бързо развитие на въглеродните такси; и трето, драматично подобряване на ефективността на автомобилните горива.

Не по-малко важни са, доколкото предишните енергийни политики са били централизирани, усилията в посока от върха към низините — правителството избира новите технологии и налага използването им, — според анализаторите тази политика трябва да бъде обвързана с глоби и ограничения. Първо, САЩ ще са готови да платят огромни суми — в порядъка на двайсет милиарда долара годишно — за дългосрочни проучвания в областта на енергетиката, които са от ключово значение за извършване на пробиви, но които частните компании категорично не желаят да финансират сами. В същото време правителството ще постави конкретни цели — като нива на емисиите или мили за галон, — допълнени от глоби при неизпълнение, но ще позволи на пазара значителна загуба при осъществяване на тези цели. Така ако федералните или щатските власти приемат изискването новите автомобили, продавани в САЩ, да са с пробег, качен до четирийсет мили за галон до 2020 г., автопроизводителите ще могат сами да избират как да постигнат тази цел. По същия начин, ако правителството постави конкретни цели за въглероден бюджет или нива на емисиите, електроцентралите ще решат как да се стремят към постигането на тези цели.

 

 

Тъй като мостовата икономика първоначално ще разчита на газ, първата стъпка на американските политици ще бъде да увеличат драматично и възможно най-скоро ресурсите от тази суровина. Правителството ще се заеме незабавно и агресивно да увеличи доставките — от една страна, като наблегне на сондажите в САЩ, но най-вече чрез бързо повишаване на вноса. Американските власти могат да ускорят отдавна забавеното изграждане на газопровода от Аляска и Канада към 48-те по-южни щата, като предложат финансова подкрепа и „меко финансиране“ (нисколихвени заеми с дълги периоди на изплащане), като по този начин насърчат енергийните компании да направят известни инвестиции. Както ми каза един анализатор, „ако федералните власти бяха поискали от компаниите да очертаят най-евтиния път на газопровода и после бяха предложили кредитни гаранции и меко финансиране, той щеше да е построен най-много за три години“. В по-дългосрочен план САЩ ще са готови да одобрят изграждането на десетки нови обекти за терминали на ВПГ из цялата си територия и ще работят с Мексико за създаването на възможности в Байя.

Повечето от тези нови доставки на газ ще бъдат изсмукани от набъбващия пазар на газа, тъй като електроцентралите бързо ще отстъпят пред по-чистите газостанции, включително ще има микротурбини в офис сградите и разпределени системи на захранване. С постепенното покачване на доставките на газ свръхколичествата ще бъдат пренасочени към други преходни начини на употреба на енергия. Природният газ ще се превърне в предпочитано гориво за специално адаптирани автобуси, таксита и други автомобили, особено правителствени, и като по-чисто гориво постепенно ще завземе дела на петрола на транспортния пазар. С разработването на специална технология „газ — течност“ газът може да се рафинира направо в синтетичен бензин и дизел за транспорт — макар че това едва ли ще се превърне в основно гориво преди 2010 година. Една от ключовите употреби на газа може да бъде като временно захранване за производството на водородни горивни клетки. Извлеченият от газ водород сам по себе си ще послужи за междинно гориво, като зарежда правителствения автопарк от коли с горивни клетки, а също и някои стационарни горивни клетки в експерименталните станции за разпределено захранване — с това ще спомогне за изкарването на горивните клетки от лабораториите и внедряването им на пазара.

В дългосрочен план преходният етап на газа може да продължи две-три десетилетия. През това време ръстът на вредните емисии ще започне да се забавя. Из цялата страна ще бъдат създадени центрове, където да бъдат изпробвани бъдещите модели на производство на енергия. Горивните клетки бавно, но сигурно ще проникват както на автомобилните пазари, така и при стационарното енергопроизводство, като ще поставят основата за евентуалното преминаване към водородна икономика, след като технологиите за производство на водород от възобновяеми технологии, като слънце или вятър, или от чисти въглища, станат конкурентни в ценово отношение.

 

 

Вторият компонент на стратегия, която свързва два вида енергия, ще бъде въвеждането на въглеродни глоби. Дори администрацията на Буш разбира колко е важен този „пазарен механизъм“ като катализатор за дългосрочна климатична и енергийна политика, но те се страхуват да не влязат в противоречие с политически силни интереси в сферата на твърдите горива, които смятат, че подобни глоби ще ги изкарат от бизнеса. Една по-прогресивна бъдеща администрация би могла да неутрализира тази съпротива, като превърне въглеродните глоби в част от агресивната правителствена кампания за развитие на чистите въглища в дългосрочно безвъглеродно гориво.

Първо, твърдят анализаторите, Белият дом ще трябва да „декиотозира“ дебата върху климата и емисиите въглероден диоксид. Вместо да се съсредоточават върху споразумението от 1997 г. (което САЩ не приемат), Америка ще започне самостоятелно собствена кампания за ограничаване на вредните емисии, навярно с идеята да се присъедини към по-либералните международни усилия в някой бъдещ момент. Правителството ще изготви въглероден бюджет за всеки промишлен сектор, като започне от най-вредния — енергетиката — и ще наложи скромни глоби за всеки тон въглерод. Вместо да налага реални такси върху въглерода, като се възползва от опита на европейските системи, ще толерира схема за продажба на въглерод.

За облекчаване на икономическите загуби от глобите върху въглерода и за избягване на политически отпор новият катализаторен режим в Америка е възможно да бъде забавен — някои анализатори предвиждат 2018 година. Сами по себе си глобите върху въглерода в началото също няма да са високи — вероятно пет-десет долара на тон. Те ще нарастват постепенно през следващите две десетилетия, като максимумът ще е около сто долара за тон, но с евентуална гъвкавост, предвид новата информация за цените на въглерода или ако икономическата тежест на таксите бъде преценена като твърде голяма. С изместения график и ниските начални цени секторът на услугите и другите големи замърсители биха могли да предвиждат предварително допълнителните разходи, като разпределят високите вредни емисии достатъчно бавно, за да избегнат скъпото ненавременно спиране.

Също така чрез обвързването на глобите върху въглерода с финансово обезпечената програма за развитие на технологии за газификация на въглища и улавяне и съхраняване на въглерод — същността на чистите въглища, — администрацията може да създаде дългосрочно безвъглеродно решение, като се съобразява със свързаните с въглищата интереси. След като с години им е повтаряно, че въглищата нямат нищо общо с климатичната политика, въгледобивните компании, профсъюзи и предприятия — както и съюзниците им в Конгреса — могат да станат яростни привърженици на климатичната политика. „Точно в момента въгледобивната промишленост възприема себе си като залязващ бизнес“, твърди Рийд Дечън, изпълнителен директор на коалицията „Енергийно бъдеще“. И политика, която „би могла да им осигури по-светло бъдеще, когато въглищата няма да са омразно гориво, би могла да се превърне в печеливш сценарий“.

Цената на този „печеливш сценарий“ няма да е много висока. Според някои изчисления, за да се построи електроцентрала с ниски нива на вредни емисии и чисти въглища, с възможности за улавяне на въглеродните емисии, и тя да работи до 2020 г., федералното правителство ще трябва да похарчи близо двайсет милиарда долара, или малко повече от милиард на година — значителна сума, но далеч по-малка от това, което правителството харчи в момента, за да субсидира петролната и ядрената промишленост. Ползите, ако технологията чисти въглища се окаже успешна, биха били огромни. Агресивна програма за проучване и развитие, съчетана с изграждане на редица демонстрационни съоръжения, биха намалили цените на газификацията и технологиите за улавяне на въглерода, като превърнат тези нови съвременни електроцентрали в конкурентоспособни на американския пазар и позволят на американските производители да започнат да продават тази ключова технология на световния пазар.

В дългосрочен план, успешната промишленост за газификация на въглища би могла да се превърне в крайъгълен камък на водородната икономика. Въглищният газ е богат на водород, което означава, че докато технологията за газификация на въглищата набира скорост и става все по-ефективна в ценово отношение, тези високотехнологични фабрики биха могли да бъдат използвани за преобразуване на въглищата, едно от най-евтините и изобилни горива на планетата, в евтин водород, подходящ за използване в огромни стационарни горивни клетки и в крайна сметка в горивни клетки за автомобили.

 

 

Третата и последна част от американската мостова стратегия ще бъде масирана кампания за съкращаване на американското потребление на нефт и друга енергия. Белият дом ще насърчава производството на алтернативни източници на енергия, като биогорива от селскостопански суровини и — при положение че емисиите на въглеродния диоксид бъдат овладени — синтетичен нефт от катранените пясъци на Алберта. По-важното е, че властите ще се заемат незабавно да повишават енергийната ефективност на цялата американска енергетика — в дома и офиса, в промишлените обекти, в производствените процеси и най-вече в транспортния сектор.

Подобряването на горивната ефективност в автомобилната индустрия ще окаже огромно положително влияние върху дългосрочните планове на САЩ, свързани с вредните емисии и потреблението на енергия, но наред с това може да се окаже сериозно политическо предизвикателство. Макар вече технически да са възможни драматични подобрения в оптимизирането на горивата, не са много факторите, които поощряват вкарването на тези коли на пазара. От 1987 г. американските автомобилопроизводители, докато се оплакват, че повишаването на ефективността на автомобилите ще се отрази зле на цените и че американският потребител така или иначе не се интересува от оптимизирането на горивата, влагат усилия в подобряването на ефективността на колите си. Докато в Европа и Япония горивни такси от по два долара за галон обезсърчават закупуването на големи автомобили, в САЩ това не е особено приложимо; възможна е по-скромна такса, да речем, петдесетина цента на галон, но това едва ли ще даде голямо отражение: под определен праг потребителите не взимат под внимание разходите за гориво, когато си избират нов автомобил.

Но редица защитници на икономичните автомобили и енергийни експерти твърдят, че американският президент може да сложи край на безизходицата, продължаваща вече няколко десетилетия, като наложи ориентирана към пазара мостова стратегия, която да помогне на Детройт да се откъсне от съществуващите автомобилни технологии и да поеме към нисковъглеродните или безвъглеродни коли. Избирането на подходящия момент е от ключово значение. Вместо да принуждава автомобилопроизводителите да се впускат незабавно в нови технологии като горивни клетки, правителството трябва да се опитва да подобри ефективността и вредните емисии на съществуващите двигатели с вътрешно горене. Докато предишните политически линии се стремят да провокират Детройт да произвежда по-малко неефективни автомобили, тази политика има за цел да направи неефективните автомобили по-малко атрактивни за потребителя. Посредством програма, наречена „фибейт“^[3], потребителите, пробегът на чийто автомобил е по-малък от двайсет мили за галон, подлежат на сериозни глоби — повечето адвокати препоръчват те да са в размер на пет хиляди долара. За разлика от това всеки, който си купи кола с четирийсет мили за галон или повече, получава компенсация в същия размер.

Логиката е проста: когато си избира кола, американецът обръща повече внимание на страничните разходи като винетки, отколкото на „оборотните“ като гориво и поддръжка. Допълнителен разход от пет хиляди долара, твърдят анализаторите, би бил достатъчен да убеди повечето купувачи да потърсят по-икономични модели. Изборът ще изпрати ясен сигнал на автопроизводителите, че оптимизираният разход на гориво е ключов момент за увеличаване на продажбите — и на практика ще овладее пазарните сили, за да подобри ефективността на автомобилите. Още по-хубавото е, че тъй като системата фибейт е „неутрална спрямо печалбата“ — тоест събраните глоби водят до отбиване на цената, — това не би довело до разпри около бюджета в Конгреса.

Американските автопроизводители и профсъюзи навярно биха се обявили против фибейтите. Тъй като японците и германците произвеждат и продават коли с по-добра горивна ефективност от американските компании, програмата фибейт е предимство за чуждестранните автомобилопроизводители, поне докато американските компании успеят да ориентират автопарковете си към по-голяма ефективност. Но един предприемчив американски президент би могъл да пречупи съпротивата, като предложи две неща. Първо, Белият дом може да се опита да прокара пазарно ориентирана система, която да покрива вредните емисии за всяка година, като позволява на автомобилопроизводителите да си обменят точки за ефективност, така както заводите си продават въглеродни емисии. Второ, Белият дом може да предложи на Детройт златен плакет с маслиново клонче: сериозни субсидии или финансови стимули, които да подпомогнат американските автопроизводители и профсъюзите да направят крачката към автомобили с повече ефективност.

Това може да се окаже скъпо, да струва най-малко стотици милиони долари. То ще провокира нападки от поддръжниците на свободния пазар и финансовите скептици. Дори някои екозащитни организации ще се разбунтуват и ще обвиняват Белия дом, че възнаграждава Детройт за десетилетия недоразумения и забавяне. Но цялата работа лесно може да бъде представена на общественото внимание като въпрос на национална сигурност — автомобилна версия на възбрана върху самолетите след нападенията от 11 септември, възлизаща на милиарди долари. По-важното е, че тази възбрана може да се окаже единственият начин Детройт да бъде убеден да подобри ефективността без скъпоструваща политическа схватка, която ще забави други елементи от американската енергийна програма. „Общо взето, става въпрос за сделка, услуга за услуга — признава бивш съветник по енергийната политика към Белия дом, който помага за създаването на иновативна автомобилна стратегия. — В замяна на обещанието за значително подобряване на горивната промишленост Детройт ще претърпи огромни загуби, ако заплати преоборудване.“ Важното в тази политика е, че признава рисковете от това автопроизводителите да внедрят неизпробвана технология. Горивните клетки може наистина да станат водещ енергоизточник за автомобилите и важна част от дългосрочните климатични и енергийни стратегии. Но производството на самоподдържащи се коли с горивни клетки е възможно едва след две десетилетия, а може би и по-нататък — твърде дълго отлагане на първоначалното намаляване на вредните емисии и енергийната употреба. Вместо това този план позволява на автомобилостроителите да започнат незабавно намаляване на емисиите чрез използване на съществуващите технологии, най-вероятно бензино-електрически и дизело-електрически хибриди, и може би инжекционни дизели и автомобили с бедно изгаряне. До края на десетилетието половината нови коли по пътищата ще правят по четирийсет до шейсет мили за галон. Това ще намали драстично емисиите на въглеродния диоксид и ще ограничи нуждата от петрол с около пет милиона барела на ден — на практика ще подобрим енергийната сигурност, като в същото време си осигурим още едно-две десетилетия, за да разработим средство за транспорт, което не използва въглерод. „Както се казва в старата поговорка, перфектното е враг на доброто — твърди енергиен анализатор, работещ за американското правителство. — Не е нужно незабавно да преминавате към горивни клетки, които нямат никакви вредни емисии. Ако постигнете петдесет мили за галон с бензиново-електрически хибриден двигател, значи сте съкратили вредните емисии и можете да продължавате да използвате петрол още дълго време.“

Разбира се, постепенно всяка мостова стратегия ще трябва да произвежда превозни средства, които нямат вредни емисии — което на този етап навярно означава коли и камиони, които се задвижват от някакъв вид горивни клетки. Федералното правителство би могло да ускори процеса по два начина. Първо, сериозни инвестиции в проучванията на основните горивни клетки ще ускорят решенията до такива критични инженерни пречки като надеждност, материални разходи (особено платинени катализатори) и въпроси, свързани със съхранението на горивото. Второ, сериозно обосновано решение за използване на горивни клетки в държавни структури, например камионите на пощенските служби или автомобилите на щатски и федерални длъжностни лица, биха създали малък, но важен пазар за коли с горивни клетки. И накрая, точно както днес правителството дава сериозна финансова подкрепа на производството на нефт и газ без намаляване на таксите, по време на мостовата фаза на енергийния преход енергийните компании и другите производители, включително собствениците на имоти с микроелектрически централи, ще получават бонуси за производство на водород.

 

 

Докато е в ход мостовата стратегия, ще се изяснят чертите на преходната енергетика. Традиционните водородно-въглеродни системи постепенно ще бъдат заменени с различна смесица от горива и технологии. Производството и разпространението на енергия ще става все по-децентрализирано. Всяка стъпка напред ще води до незабавни резултати, като по-ниски емисии и по-добра ефективност, като в същото време помага за установяването на дълготрайна промяна в начините за правене и използване на енергията.

В автоиндустрията например комбинацията от потребителски фибейти, правителствено финансиране на проучването и развитието, плюс промяна на автопарка би осигурило на производителите на автомобили и горива нискорискова среда, в която да внедрят нови автомобилни технологии и горивни системи, включително водородна система, като в същото време изграждат критично отношение у обществеността. Джоун Огдън от Калифорнийския университет в Дейвис отбелязва, че годишните продажби на автомобили възлизат на 750 000 коли и камиони. Ако само една пета от тях са с горивни клетки, продължава тя, в рамките на десетилетие САЩ ще се сдобият с 3 000 000 превозни средства от този вид — бройка, която според мнозина експерти би била определяща за новата индустрия. На този етап тя ще бъде достатъчно голяма като за начало, за да стане масовото производство конкурентно в ценово отношение, като в същото време осигури на енергийните компании достатъчно пазар за водородно гориво, за да оправдае добавянето на капацитет за преработка.

Подобен вълнообразен ефект може да се очаква и при въглеродните такси. С увеличаването на разходите за въглерод енергийните компании се стремят да го избягват — от една страна, като използват емисионни точки или, с тяхното поскъпване, като преминават към други, не толкова свързани с въглерода начини за генериране на мощност. В началото вероятно би следвало да бъдат заменени по-старите електроцентрали, работещи с въглища, като се внедряват газови турбини (вероятност, която повишава важността на доставките на газ). С покачването на цените на въглерода предприятията ще бъдат подкрепяни финансово, ако заложат на други възможности. Компаниите може да решат да си построят супермодерни електроцентрали, използвайки интегрирана газификация с комбиниран цикъл (ИГКЦ), ако технологията е конкурентна в ценово отношение. С още по-изявеното покачване на цените на въглерода предприятията може да заложат на по-скъпото съхраняване на въглерода — което теоретично дотогава може да е станало достъпно и конкурентно в ценово отношение.

Електроцентралите също ще инвестират сериозно във възобновяеми източници. На някои места вятърните паркове вече започват да стават конкурентоспособни в ценово отношение и бързо ще се налагат почти на всеки пазар, след като създаваната от въглища енергия понася все по-високи глоби. С увеличаването на нуждите от възобновяема енергия развиващите се икономики с определен мащаб уверено ще намаляват производствените разходи за вятърни турбини и слънчеви панели, които позволяват на вятърните и слънчевите централи да се конкурират в повече сегменти на енергийния пазар. Например докато вятърната сила набира конкурентоспособност, може да бъде използвана по-често като основен източник, като в пиковите моменти се използва по-скъпа енергия, произвеждана чрез газ. По-големите производствени капацитети за слънчеви панели биха ускорили проучванията и техническите пробиви, включително използването на евтин, относително ефективен фотоволтаичен филм, който, ако се постави върху всички строителни плоскости, би подобрил значително енергийния капацитет на даден обект.

Макар и допълнително финансирани, възобновяемите източници пак няма да са толкова надеждни, колкото конвенционалните. Прекъсванията ще останат предизвикателство за предприятията и енергетиците. Независимо от повишаващите се цени на въглерода, делът на енергията, добивана посредством вятър, няма да успее да премине определени граници. При все това редица анализатори са на мнение, че теоретичните ограничения на възобновяемите източници — например че вятърът може осигурява не повече от една пета от нуждите на пазара, без да причинява нарушения — се основават на стария модел с една гигантска електрическа централа и неефективни канали и технологии на пренос. В по-децентрализираните модели, които се изграждат сега, възобновяемите източници ще изиграят далеч по-голяма роля.

В един експериментален модел например предприятията биха могли да използват комбинация от газови турбини и вятърна сила за успешно инвертиране на традиционния енергиен модел. Първо ще бъде построена „интелигентна“ мрежа, използваща хиперефективни превключватели и компютъризиран пренос на енергия, която ще свързва няколко десетки регионални вятърни паркове, позволявайки на операторите бързо да черпят енергия от коя да е част на мрежата. Ако даден вятърен комплекс не достави очаквано количество енергия поради липса на вятър, операторите лесно могат да разчитат на излишъци от коя да е друга вятърна система, като по този начин не прекъсват доставката на ток. Ако прекъсванията — поради неочакван дефицит или пикови моменти — са неизбежни, се прибягва до използването на бързодействащи газови генератори, които запълват дупките в доставките.

Този модел налага изобилие от вятърни комплекси, което е допълнителен разход, и е зависим от внимателен подбор на местата и цялостно планиране на района за увеличаване на шансовете, ако на едно място няма вятър, то на друго да има. Енергийните анализатори твърдят обаче, че тази система, ако е внимателно изградена, би позволила вятърната енергия да поеме по-голям дял от основните доставки и да намали необходимостта от електроцентрали, захранвани с газ и въглища.

Пренебрегването на по-ниската плътност на технологията за възобновяема енергия ще е по-трудно — поне докато водородната електролиза стане ефективна в ценово отношение. Не по-късно от 2035 г. обаче, според предвижданията на Центъра по глобални климатични промени, електричеството от огромни вятърни централи в рядко населения Среден запад може да премине към по-изгодните финансово количества водород. Тогава водородът ще може да се пренася до различни градове така, както днес се пренася газ по тръбопроводите. Така той би могъл да бъде използван както за производство на ток в гигантски електроцентрали с горивни клетки или да се изпраща до станции за зареждане на коли с горивни клетки.

Такива хибридни системи ще съвпаднат с по-мащабното движение, което вече набира скорост, за подновяване на пренатоварената американска мрежа. Дори в наши дни федерални регулатори преоценяват резултатите от тенденцията на дерегулация от 90-те и редица анализатори очакват правителството да пререгулира части от енергийната система, особено преносните канали и други елементи от остарялата преносна инфраструктура, които частните предприятия отказват да обновят. Като част от това движение, твърдят поддръжниците, правителството лесно би могло да насърчи изграждането на нова мрежа, създадена с максимална ефективност и гъвкавост, с нови „интелигентни“ технологии, които позволяват по-бързо, по-ефективно разпределение на енергията и по-широка гама енергийни източници, възобновяеми и конвенционални. Ключовият момент ще е изграждането на „микромрежи“ — по-малки, самостоятелни системи, които позволяват на общините и фирмите да генерират собствена енергия. Тези системи могат да използват тази смесица от възобновяеми и традиционни технологии, която е по-евтина. А с новата система за отчитане, която е въведена вече в трийсет щата, тези системи могат да продават всички излишъци към основната мрежа.

Тази конфигурация ще позволи на отделния потребител да създава собствена енергия, както видяхме в глава 8. Освен това така може да се намери начин за преодоляване на някои пречки в развитието на водородната икономика; например докато цената за производството на горивни клетки за автомобили не падне, малцина биха си купили такава кола за лично ползване. Но да не забравяме, че колите с горивни клетки не са просто средства за транспорт: горивната клетка е подвижен генератор — той не се „интересува“ дали електричеството, което произвежда, върви на свои колела или е препратено другаде. Теоретично, когато собствениците на коли с горивни клетки паркират пред дома си или пред офиса, биха могли да закачат автомобила си към местната микромрежа и да продават произведената от горивните клетки енергия било то на работодателите си или на електроцентралите, които в натоварените часове през деня се нуждаят от повече енергия.

Това, разбира се, едва ли ще е чак толкова печеливша сделка: бидейки миниелектроцентрали, автомобилните горивни клетки не могат да се мерят с конвенционалните генератори или дори с големите стационарни горивни клетки. Но като начин донякъде да бъдат компенсирани средствата, вложени в закупуването на такъв скъп автомобил, подходът би могъл да спомогне за по-бързото навлизане на този вид коли. Това, твърдят защитниците на водорода, ще е първата стъпка към интегрирането на двата пазара, които отдавна съществуват разделени — колите и енергията. „Красотата на водорода — твърди Джон Търнър, който се занимава с проучване на възобновяемите източници на енергия — е в това, че той размива разликите между транспорта и енергията, защото може да се използва и за двете.“

 

 

Важно е да се отбележи, че влиянието на американската мостова стратегия се простира далеч отвъд американската енергетика. Тъй като американският пазар е огромен и привлича енергийни продукти от цял свят, всяка енергийна революция би подействала като катализатор в промяната на глобалната енергетика, като създава ефекта на доминото в енергия, която в крайна сметка може да промени всичко от емисии и употреба на енергия в развиващия се свят до доминирания от петрола геополитически ред.

Последния път, когато САЩ се замислят сериозно върху енергийната ефективност — след ценовите шокове през 1974 г., — потреблението на нефт спада дотолкова, че ОПЕК е почти унищожена. По-дълготраен спад — макар и частично компенсиран от нарастващите нужди на бързо разрастващите се азиатски икономики — би могъл да промени драстично глобалния ред на петрола. С намаляването на цените на петрола — до петнайсет долара за барел, както предвиждат някои анализатори — редица големи петролни щати ще усетят срив в геополитическото си положение. Някои, като Русия, Венесуела, Иран и Катар, които разполагат с огромни залежи газ, биха могли да наваксат, като направят усилия да продават газ, особено на гладни за тази суровина пазари като Китай, Индия и САЩ. Други петролни страни — като Мексико и Алжир например — може да фалират, което ще доведе до мащабна, неизменно водена от САЩ спасителна акция.

Падането на цените на петрола също ще разцепи ОПЕК. Страни като Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ и Нигерия се опитват да компенсират ниските цени, като увеличат производството на петрол. Според анализаторите неизбежното насищане ще свали цените още повече. Печалбата от петрол ще спадне толкова рязко, че редица страни от ОПЕК ще претърпят граждански бунтове. Някои анализатори вярват, че нестабилни страни като Саудитска Арабия ще се сринат. Други обаче са на мнение, че заемодатели като САЩ, Европа и Япония веднага ще започнат да предлагат финансови пакети — но всеки заем ще бъде подчинен на приемането на икономическа и политическа реформа. Във всички случаи влиянието на ОПЕК върху петролния пазар ще намалее драматично — както и капацитетът на петролните държави да финансират терористи.

Макар че американската политика подронва съществуващия енергиен ред, САЩ биха подкрепили развитието на по-надежден такъв. Една американска инициатива за разработване на технология „чисти въглища“ би променила драматично положението на азиатската икономика, която разчита на твърдо гориво. Ако американските компании могат да свалят достатъчно цените на ИГКЦ и технологиите за улавяне на въглерод, Китай и Индия може да се окажат способни да горят въглищата си, без да обричат климата на катастрофално затопляне.

Всъщност много енергийни експерти вярват, че САЩ не бива да чакат китайците и индийците да могат да си позволят технология „чисти въглища“, а да им предложат такава веднага, щом тя бъде готова, и дори трябва да субсидират закупуването, само и само да избегнат катастрофата на азиатската енергийна икономика, основаваща се на „мръсни“ въглища. Такава енергийна благотворителност няма да е евтина: според някои оценки такива субсидии ще струват на САЩ поне десет милиарда долара за първите неколкостотин предприятия — цена, на която консерваторите биха се противопоставили. Но поддръжниците на износа на тази „чиста“ технология изтъкват три аргумента. Първо, тъй като Китай и Индия нямат друг избор, освен да горят въглища, ако САЩ се надяват да избегнат промяната в климата, няма друга алтернатива, освен да помогне на китайците и индийците да се сдобият с технологията. Както казва един експерт по климата: „Америка ще си плаща за климата по един или друг начин. Би могла или да го направи сега и да се опита да предотврати част от последиците или да плати по-късно, докато сушата и наводненията започнат да покосяват Третия свят.“

Второ, поддръжниците твърдят, че САЩ могат да ограничат тази технология, като направят така, че предложението да е зависимо от, да речем, обещание от Пекин да престане да подбива американската валута или да залива американския пазар с дъмпингови стоки. Трето, Китай и Индия няма да са единствените пазари за създадената от американците технология „чисти въглища“: мнозина експерти вярват, че технологията, след като разходите веднъж се намалят, може да доведе до развитие на доходоносен експортен бизнес за американците — и да преобърне потискащите тенденции, при които САЩ са изпуснали водещата позиция във вятърните технологии пред датчаните и в слънчевите пред японците. „Трябва да започнем да гледаме на това не толкова като на климатична политика, колкото на икономически стимул за промишления сектор на САЩ — изтъква Дечън. — Трябва да работим усилено в тази посока, да не приемаме тези проекти за второстепенни и странични, а да виждаме в тях достатъчно конкурентоспособни отвъд океана възможности, където ръстът ще е най-голям. Този пазар ще се развива, а САЩ се нуждаят от реална производствена сила.“

Не всяка изнесена технология е толкова доходоносна, особено що се отнася до най-бедните страни. Чрез лобиране в мултилатерални финансови институции като Световната банка и Международната финансова корпорация, които да координират мащабните проекти, свързани с природния газ, САЩ и други западни правителства ще могат да помогнат за ускоряването на похвалните усилия да се вкара газ в Китай, Индия и други „зараждащи се пазари“. За отчайващо бедните в енергийно отношение страни в Азия, Африка и Южна Америка американската енергийна политика трябва да стане част от по-мащабна политика за развитие, която включва подпомагане на енергийната система и, в дългосрочен план, инициативи, които насърчават икономическия растеж на Третия свят. На практика една от най-целенасочените стратегии, които биха могли да преследват индустриализираните страни, казват експертите, ще е да отворят собствените си пазари към земеделския износ на страните от Третия свят, така че развиващите се страни да започнат да печелят твърда валута, с която да купуват нови енергийни технологии.

Политически погледнато, една нова технология би изпратила мощно послание до останалите играчи в глобалната енергетика. Също както въглеродната такса показва на пазарите, че е започнало ново съревнование, така и прогресивната, агресивна американска енергийна политика може да служи като предупреждение към международния бизнес, голяма част от който гледат на Щатите като на доходоносна нива за остарелите високовъглеродни технологии. Тя показва на производителите на енергия — компании и държави, — че ще трябва да започнат да инвестират в нов енергиен бизнес, с различни нужди и изисквания към продуктите. Преди всичко прогресивната енергийна политика не само ще покаже на търговските партньори в Япония и Европа, че САЩ се отнася сериозно към климата, но и ще осигури на Америка възможността да наложи тъй необходимите промени в споразумението от Киото. С програма за въглерода и сериозно решение за повишаване на ефективността и разработване на чисти технологии, казва един от американските експерти, „САЩ наистина могат да оформят глобалната политика спрямо климата. В общи линии можем да кажем на Европа: «Ето ви американски отговор на климата, който е по-добър от Киото. Това са практическите стъпки, които ще предприемем за намаляване на емисиите, далеч по-ефикасни от Протокола от Киото.»“

В същия дух САЩ в крайна сметка ще са достатъчно убедителни, че да спечелят обещания за съдействие от Индия и Китай. Както изтъква Джеймс Маккензи, бившият енергиен анализатор на Белия дом, който понастоящем работи по въпросите, свързани с климата, към базирания във Вашингтон Световен институт по ресурсите, китайските изследователи на климата и политиците знаят точно какво трябва да направи Китай, за да се справи с вредните емисии, но засега предпочита да използва безкомпромисната политика на САЩ като извинение за собственото си бездействие. „Всеки път, щом повдигнете въпроса за това какво трябва да направят китайците по въпроса за климата, те просто се усмихват. Питат: «Защо ние в Китай да слушаме САЩ и да предприемаме всичките тези стъпки за защита на климата, след като самата Америка не ги прави?»“

С подкрепата на САЩ, разсъждава Крие Флавин от Световния институт за наблюдение, който е оптимист по отношение на възобновяемите източници, Китай може да се отклони от енергийната си „съдба“, базирана на „мръсните“ въглища. Наистина, предвид спешните проблеми с чистотата на въздуха, разрастваща се средна класа, която изисква добра околна среда за живот, и стратегическо желание да се превърне във високотехнологична икономика, продължава Флавин, Пекин по същество вече е подложен на силен местен натиск да погледне отвъд въглищата и вече търси алтернативи — газ, който е в недостиг, но също и възобновяеми източници, особено вятър — ресурс, който Китай има в изобилие. След като нарастващият опит на Китай в технологиите и производството и евтината работна ръка станат фактор, продължава Флавин, ще дойде времето и на мащабната вятърна индустрия — нещо, което правилният подтик от Запада би могъл да вкара в действие. „Докато Китай продължава напред, възможно ли е да стори нещо, което никоя друга страна никога не е правила: да изгради съвременна, високотехнологична, постиндустриална икономика върху стогодишен енергиен източник?“, пита Флавин.

Лично той дава отрицателен отговор. По време на свое посещение при скептичен към новите технологии китайски висш политик Флавин е приятно изненадан да види на паркинга на хотела си камион, собственост на „НЕГ Микон“ — датска компания, един от най-големите световни производители на вятърни турбини. Флавин е развълнуван: „Поне една компания, която залага на възобновяемата енергия, и се намира на другия край на света, е достатъчно убедена в бизнес перспективите си в Китай, че да вкара там свои камиони.“

 

 

Разбира се, съществува сериозна опасност да се разчита на такива оптимистични сценарии. Макар да е важно да ни се напомня какво би могло да се случи, подобен подход може да ни отклони от мислите за това какво е вероятно да се случи — а именно, че преходът към нова енергийна система би бил изключително предизвикателство, а изходът почти напълно несигурен. Например може да ни е известно, че енергийната икономика на 2030 г. ще е хибридна, като задоволява изискванията с алтернативни горива и повишен капацитет, като в същото време е пряко зависима от водородовъглеродите, — но имаме малка представа какъв дял би имал всеки енергиен източник. Знаем, че петролът би отстъпил част от дела си в транспортния сектор на някои комбинации от алтернативни горива или енергийни технологии, но пак не е ясно кои алтернативи и на каква цена. Знаем, че климатът ни ще стане по-топъл, че условията за живот ще се променят навярно завинаги, но не сме наясно до каква степен и дали ще е фатално. Преди всичко знаем, че енергийният ни начин на живот — колко и как използваме — ще се е променил навярно радикално. Не сме наясно обаче дали тези промени ще бъдат обмислени или ограничени.

В този смисъл предричането на енергийно бъдеще е колкото познание за това какво не би могло да се случи, толкова и представа за това какво би могло. Например, макар промяната в енергийната икономика да е продиктувана от пазара, няма да стигнем до желаното бъдеще без известна правителствена намеса. Знаем, че макар светът да използва енергията по различен начин от днес — по-ползотворно и с повече смисъл, — не е реалистично да очакваме личности, организации или страни да използват по-малко енергия по собствена воля, ако това означава да приемем по-ниски жизнени стандарти. Също така знаем, че истинската енергийна революция е невъзможна без включването на Япония, Европа и САЩ — единствените с икономическа мощ и технологично познание да превърнат това бъдеще в реалност, но наред с това и страни, които биха изгубили най-много, ако преходът се провали.

Знаем, че при цялата важност на тази технология не бива да очакваме вълшебен технологичен скок. Разбира се, пробивите в някои ключови технологии биха променили курса на енергетиката — откриването на бензиновия двигател е ключовият фактор в ранния етап на развитие на съсредоточената около петрола енергетика, а някои нови пробиви (по-евтината автомобилна горивна клетка например или драматично по-ефективен слънчев панел) биха могли напълно да променят пътя на нашето енергийно бъдеще.

В същото време сме видели достатъчно, за да осъзнаем, че това, което технологията ни дава, може и да ни го отнеме. Историята на човечеството е осеяна с гениални грешки — обещаващи иновации, които благодарение на слабости или лошо планиране, или просто лош късмет, не успяват да задоволят първоначалните очаквания. В продължение на десетилетия на ядрената енергия се гледа като на енергията на бъдещето — чист, безшумен източник, даващ сериозна заявка за преобладаващ дял от енергийния пазар — докато не се случиха инцидентите на Три Майл Айлънд и в Чернобил. Почти моментално атомните централи влязоха в графата „високорискови“, като по този начин отвориха огромна яма в доставката на енергия в световен мащаб, която отделните страни и до днес се опитват да запълнят с други енергийни ресурси. „Провалът в технология е не по-малък срив в енергетиката от геополитическа криза — казва Джералд Строукс, директор на Института за изследване на глобалната промяна в Мериленд. — Какво става, когато първата водородна централа в Германия се взриви или се появи сериозен теч от тръбопровод за въглероден диоксид, при което се задушат десетки хора? Подобен инцидент би могъл да сложи края на дадена технология и само за една нощ да елиминира възможен вариант за енергийно бъдеще.“

Единственият начин да минимизираме подобни рискове е да ги пресметнем внимателно — като поставим на мястото им политики, които насърчават страни и компании да правят нововъведения, но наред с това преследваме толкова технологии, колкото можем да си позволим. Например можем да стигнем до там, че да използваме едно гориво като водород за транспорт и енергия и все пак да включим широка гама от технологии за генериране на водород: слънце, вятър и вода, навярно както и други, които тепърва ще се появяват. С две думи, трябват ни повече възможности, не по-малко. Което означава както да избягваме тенденцията да подкрепяме един-единствен технологичен кон — горивни клетки пред бензиново-електрически хибриди например, — и да не се поддаваме на импулса да зачеркваме с лека ръка технологии. Производството на синтетичен нефт от катранените пясъци засега може да е неприемливо, но при положение че за в бъдеще бъде извършен пробив в технологиите за улавяне на въглерод, това може да изиграе важна роля в прехода към следпетролна икономика.

По същия начин, докато ядрената енергия днес ни изглежда ненадеждна поради редица технологични, икономически и политически причини, пробивите в дизайна, производството и съхраняването на отпадъци би могло да превърне атомните централи в надеждно енергийно решение. „Демонизирането на ядрената енергия не помага в свят, където за добро или лошо една пета от електричеството се добива благодарение деленето на уран и където редица страни ще се озоват в нестабилна ситуация по отношение на доставките на електричество, ако се налага незабавно затваряне на реакторите“, казва Вацлав Смил, експерт по енергетика и икономика към университета на Манитоба. Въпреки всичките рискове и проблеми, продължава Смил, ядрената енергия играеше основна роля в овладяването на вредните емисии на въглероден диоксид, които биха могли да достигнат далеч по-драматични нива от днешните. Ако цялото електричество, произведено от ядрените централи, беше произведено от електроцентрали на въглища, твърди експертът, световните емисии на въглеродния диоксид биха били с около трийсет процента по-високи — 2,3 милиарда тона, — отколкото са днес. „Любопитното е, че това впечатляващо количество спестени емисии почти никога не се споменава в днешните дебати за управлението на парниковите газове“, казва Смил.

При все това, като хората, които ги вълнува преминаването към нова енергийна икономика, Смил е далеч по-малко притеснен от технологията, която сме избрали, отколкото от възможността ни да гледаме на тези технологии като елементи от по-мащабна и дългосрочна стратегия. Както се изразява Смил: „ключовите съставки на бъдещия успех са ясни: незабавно впускане в търсене, преминаване от малки стъпки към големи решения, запазване не само за години, но за поколения — и винаги едно наум, че безчинствата ни биха могли да ускорят загиването на модерните, високоенергийни цивилизации, докато успехите ни могат да удължат продължителността на живота с векове, може би дори с хилядолетия.“

Кой път ще поемем? Когато започнах работа по книгата, бях изпълнен с дълбок песимизъм. Предвид това, което знаех за проблемите, свързани с днешната енергетика — от замърсяване на околната среда и намаляване на производството до повишаване на въглеродните емисии, — се съмнявах, че процесът може да бъде преобърнат навреме, за да има реален смисъл. Експертите непрекъснато говореха за толкова тежки сривове, че светът сякаш бе изправен пред постоянна енергийна криза, „вечна война“, при която притеснения от сорта на бъдещи последствия като енергийна нищета или климат се жертваха за неясния термин „сигурност на доставките“. Или щяхме да успеем да избегнем срива за няколко години или десетилетия, като през това време оставим енергетиката си да крета напред, нестабилността и изменчивостта й да избуяват година след година, подготвяйки ни за мегасрив, от който цивилизацията просто няма да може да се възстанови.

Днес гледната ми точка е далеч по-сложна. Научих се да разбирам, че енергийният бизнес е толкова иновативен и бързоразвиващ се и се е доказал толкова способен да преодолява препятствия в миналото, че повече не се съмнявам, че самите компании ще успеят да се справят с предизвикателствата — ако изобщо получат точните сигнали от правителството.

Светът се променя и в това. За всеки недоволен политик в Конгреса и Белия дом, в Пекин и Москва, в Рияд и Лагос, има лидери, които или са достатъчно дръзки, за да настояват за нов енергиен ред, или достатъчно умни, за да прозрат политическите или икономическите предимства на придвижването напред. Исландия пуска първата водородна икономика в света. Германия, Дания и Холандия добавят капацитет за възобновяеми източници на нива, надвишаващи дори собствените им оптимистични представи.

Европа не е единственото място, където политиците виждат зелено. През октомври 2003 г. републиканците в американския Сенат на косъм отхвърлиха закон, който би ограничил емисиите на въглероден диоксид и би създал национална система за продажба на емисии. Въпреки лобирането на високо ниво посредством интереси в минната промишленост, автомобилната промишленост и електроцентралите, 43 сенатори гласуваха за Закона за управление на климата — най-доброто постижение от всички, свързани с климата в историята на федералното законодателство на американския Сенат — и основните му спонсори, демократът Джо Либерман и отцепилият се републиканец Джон Макейн^[4], се надяваха да го прокарат отново през пролетта на 2004. Либерман и Макейн не са единствени. Само няколко седмици по-рано новият губернатор на Калифорния, противникът на цигарите и почитателят на „Хъмви“, консерваторът Арнолд Шварценегер, сравни със земята защитниците на енергията, като по-малко от 48 часа след избирането си предложи план за увеличаване на и бездруго високите цели на Калифорния за енергийна ефективност и възобновяема енергия. Ако Шварценегер продължава в същия дух — и съдиите не се намесват, — Калифорния не само ще съперничи на Германия и Дания по амбициозност на енергийните си планове, но „Голдън Гейт“ ще създаде важен и жизненонеобходим местен пазар за нови енергийни технологии, както и модел за другите щати и дори за федералното правителство. Човек дори би си представил вълна от миниатюрни, ръководени от щата енергийни революцийки — не защото другите политици биха искали да подражават на Шварценегер, а тъй като очевидността на постепенно провалящата се енергийна система ще стане толкова очебийна, че дори не толкова дръзките политици няма да могат да не я забележат.

Може би най-окуражаващото е, че навярно разполагаме с повече време, отколкото сме предполагали, за да преодолеем съществуващата политическа инерция. В днешната политическа среда например налагането на въглеродна такса звучи почти невъзможно. Но както изтъква Джон Холдрен, бивш съветник по климатичните въпроси към Белия дом, цялостната климатична политика не бива да се формулира и обособява днес. Наистина може би е препоръчително да се очертаят някои елементи на климатичната стратегия. Разрешени стойности на човек за емисии на въглероден диоксид например, които мнозина експерти по климата считат за неизбежни, биха получили бурен отпор във Вашингтон, защото те толерират развиващите се страни и поставят в неизгодна позиция богатите държави. Но, казва Холдрен, тази политика „не е нужно да бъде политически осъществима днес, защото облагането с такси на глава няма защо да бъде въвеждано преди 2015–2020 г., докогато ежедневният опит на хората с въздействието на климатичните промени най-вероятно ще е разтеглил значително обсега, позволен от местни и международни политици“. Това е извратената полза от бавно нахлуващото бедствие: поне за няколко десетилетия по-сериозните решения ще трябва да почакат.

Честно казано, мисълта за какво да е забавяне, независимо колко обосновано е то, ме ужасява. Без значение колко успешно или разнообразно е нашето технологично портфолио, и без значение в какъв вид времева рамка работим, самият мащаб, сложност и непредвидимост на задачата не оставя голям избор, освен да започнем да променяме енергийната система още сега. Обедняването на енергията не е бъдещ проблем, който може да се появи или да се размине, а такъв, който ни касае и в момента и ще създаде мащабна нестабилност и конфликт, ако не се заемем незабавно с него. Дори дълготрайните енергийни проблеми, като залеза на евтиния нефт или нарасналите концентрации на въглероден диоксид, изискват неотложно действие. Вярно е, че може да ни отнеме две и дори три десетилетия, докато разработим безвъглеродни технологии и политики. Важното тук е, че за да бъдат тези технологии готови до 2030 г., трябва да работим върху тях от сега. Ако започнем веднага, шансовете ни за успех ще нараснат многократно, тъй като това би означавало, че имаме повече възможности, повече свобода да решаваме енергийните си проблеми. Ако започнем сега, ще дадем повече време на решенията си да действат, което означава, че можем да изберем по-евтините, не толкова интензивни пътища — печелившите подобрения в енергийната ефективност например или постепенните подобрения от коли с ниски емисии към коли без никакви емисии или скъпото закриване на електроцентралите на въглища — вместо в последната минута да се хвърляме в потенциално разрушителен скок към горивни клетки. Да започнем сега означава да изпробваме цялата гама от енергийни технологии и да развием пълна гама от енергийни средства и методи и политики, която ни осигурява по-разнообразна, по-гъвкава и по-ефективна енергийна икономика.

При обратната ситуация разходите, причинени от бездействието, са значителни. Всяка година, през която не се заемем сериозно с проучване и развитие на енергетиката или пропуснем да започнем да забавяме ръста на енергийните си нужди посредством ефективност на горивото, всяка година, през която позволяваме на пазарите да продължават да мислят, че въглеродът е безплатен, е още една година, през която нашата вече нестабилна енергетика се придвижва още по-близо до там, откъдето няма връщане. Всяко забавяне означава, че различните ни енергийни дупки, когато най-сетне се заемем с тях, ще стават по-големи и запълването им ще изисква повече средства. Дотогава ще е станало твърде късно за евтини решения и различни портфолиа и плавни преходи. Няма да има много място за притеснения относно продължителността, ефективността или равностойността.

Въпросът е да знаем какъв вид енергийно бъдеще искаме, а не да приемем наложеното ни, трябва да започнем да изграждаме бъдещето днес — не през 2010 г., когато политическата атмосфера навярно ще е станала по-благоприятна; не през 2020 г., когато петролът извън ОПЕК може да се е закрепил на едно ниво, а нарастващите цени на нефта да тласкат нашата енергийна икономика към нова, не особено желана форма; и определено не след някои сривове в доставките или енергията, тъй като войната ни кара да сме още по-нащрек и подозрителни, и по-големи ксенофоби, а оттам още по-малко склонни да спасим света. С други думи, вече не разполагаме с лукса просто да изчакаме да видим как се развива енергетиката и да се надяваме посоката да е добра. От днес нататък трябва да участваме активно в изграждането на собственото си енергийно бъдеще, най-напред като разберем защо и как ще бъде променена енергийната ни система, и след това като положим усилия промяната да се случи. Защото в крайна сметка въпросът, пред който сме изправени, не е дали енергийната система ще се промени — наистина процесът вече доста е напреднал, — а дали изходът ще е благоприятен за нас.