Пол Робъртс
Краят на петрола (3)

Глава 2
Последният леснодостъпен петрол

На три километра от брега на Азербайджан под лъчите на безмилостното евразийско слънце, на едно брулено от вятъра парче земя, наречено Пясъчен остров, ръждясва едновремешната гордост на съветската петролна империя. Преди двадесет години на този голям 1,2 кв.км остров се намирал венецът на съветската петролна промишленост с безкрайни редици бликащи петрол кладенци и големи тръби, които прекосявали водата и пренасяли нефта до рафинериите в Баку. Тогава производството достигнало естествения си връх, дебитът намалял и Пясъчният остров изпаднал в онова състояние на дълбок индустриален разпад, което Холивуд харчи милиони в опита си да копира. Покрай пътищата минават ръждиви нефтопроводи. Празни сгради, някои все още с червената съветска петолъчка отгоре, стоят килнати под неестествен ъгъл. Земята е покрита със стари варели, парчета от счупени машини и завинаги спрени камиони, а недалеч от сушата редица гигантски ръждиви на цвят сондажни кули, повечето от които изоставени, се губят в далечината.

— Никакво замърсяване — твърди преводачът ми от Държавната петролна компания на Азербайджан Сахиб Сираджев за може би десети път, откакто дойдохме на острова. — Можете да ловите риба тук.

Вътре в административната сграда ни посреща Вакиф Хюсеинов, генералният управител на Пясъчния остров — едър човек с пълно лице, добре подстригана посребрена коса и с репутацията на нещо като звезда в каспийските петролни кръгове. Когато дошъл на Пясъчния остров през 1996 г., леснодостъпният петрол отдавна бил свършил. Целият обект произвеждал само 1500 барела на ден, което едва стигало да се покрият заплатите на 1600 работници. Вакиф започва да ми обяснява гръмко и бързо като картечница на руски как ремонтирал старите кладенци и направил десетки нови, някои дълбоки три километра, като в крайна сметка увеличил дебита на Пясъчния остров почти тройно. И всичко това въпреки ограничените ресурси и само с малка част от технологиите, които западните компании приемат за даденост.

— Където и да ме сложат, мога да осигуря и последната капка петрол — хвали се Вакиф, застанал под големия като на национален герой портрет на бившия азербайджански президент Гейдар Алиев. — Ако ще и на Луната да ме сложат.

За разлика от колегите си в западните петролни компании, Вакиф като че ли се радва, че човек от медиите е дошъл на острова. Без да се притеснява от разрухата около себе си, той нарежда да ме разведат наоколо, а след това ме кани на разкошен обяд с борш, есетра и водка. След това, докато пием сладък азербайджански чай от малки чашки, Вакиф ми подарява написан от него учебник по инженерство с автограф и внимателно ми обяснява защо съветските петролни инженери са по-добри. Западните петролни специалисти са „прекалено тясно специализирани“, казва Вакиф, като спира за кратко, за да изкрещи в интеркома на бюрото си на някой подчинен. В бившия Съветски съюз, продължава Вакиф, петролните специалисти били обучавани да разчитат на инстинкта си. „Трябва да подхождаш към петролния кладенец като към дама — казва ми той. — Така няма да ти откаже.“

Докато ме изпраща до колата с лека походка и весело настроение, ми се струва, че моментът не е подходящ да му кажа, че „дамите“ всъщност му отказват, откакто е дошъл на Пясъчния остров, и то доста категорично. Въпреки че производството тук наистина се е утроило, добивът сега е едва една шеста от този по време на върховото производство през 1986 г. С тази скорост нефтът ще намалее до тънка струйка след няколко години, а Пясъчният остров завинаги ще влезе в редиците на изоставените полета, които сега ограждат град Баку — загиващата бивша столица на старата съветска петролна империя.

 

 

Пясъчният остров не се различава много от хиляди други някога процъфтяващи градове в Тексас, Пенсилвания, на Борнео и на много други места — все богати на петрол райони, където индустрията дошла, построила огромна и скъпа инфраструктура и когато повечето петрол свършил, си събрала багажа и поела към следващия си голям удар. В даден момент Пясъчният остров няма да липсва на никого. В исторически план петролните компании са станали толкова добри в откриването на нови петролни залежи, че загубата на едно-единствено находище е микроскопично прекъсване в световното петролно производство, което неумолимо е нараствало от половин милион барела на ден през 1990 г. до седемдесет и пет милиона барела днес.

Все пак, както нещастният Вакиф много добре знае, това, което се увеличава, трябва и да намалява. Петролът е ограничено вещество и както обемите на Пясъчния остров са спаднали, така в даден момент целият петрол, който се открива по света, вече няма да може да замества произвеждания дотогава петрол и световният добив ще достигне своя връх. За петролните компании и петролните държави ще бъде все по-трудно да поддържат сегашните нива на производство, да не говорим за увеличаващото се потребление. Търсенето отново ще изпревари предлагането и цените ще скочат.

Нещо повече, въпреки че терминът „връх“ предполага плавна крива, по която производството нараства бавно до средата, а след това постепенно спада до нула, в реалния свят приземяването няма да е меко. В приближаването на пика в производството покачващите се цени — седемдесет, осемдесет и дори сто долара за барел — ще накарат петролните компании и петролните държави да преобърнат планетата за нефт. За известно време ще успяват да откриват достатъчно петрол, за да задържат производството без промяна, като разтеглят върха в нещо като плато и може би временно успокоят страховете. Но всъщност това маниакално следвърхово производство просто ще изчерпи останалите резерви още по-бързо и по този начин ще направи спада накрая много по-рязък и неочакван. Както казва един американски геолог, „ръбът на платото много прилича на отвесна скала“.

Накратко, можем да смятаме, че изчерпването на петрола ще е най-сериозната криза, пред която се е изправяло индустриалното общество. Въпреки това според Колин Кембъл, бивш петролен геолог на „Амоко“ и настоящ сив кардинал на т.нар. петролни песимисти, „правителствата продължават да бъдат отчайващо неинформирани и неподготвени“. От години насам официалната линия на големите страни вносителки, големите страни износителки и големите международни петролни компании с малко изключения напомня на ядосан родител, който има работа с прекалено любопитно дете. Да, да, да, постоянно ни се казва с раздразнителен и снизходителен тон, че в крайна сметка производството на петрол наистина ще достигне пик. Но това не е нещо, с което човечеството трябва да тормози хубавата си главица в близко бъдеще. Не само че известните ни петролни залежи са огромни, казват ни те, но и учените, инженерите и другите умни глави стават все по-добри в откриването на нови находища на петрол на неочаквани места — например в Северно море (през 60-те години на миналия век) или в шелфа на Ангола (през 90-те години).

Като добавим и неописуемо големите запаси на т.нар. неконвенционален петрол, дали под формата на подобен на меласа „тежък петрол“ във Венесуела например или на богатия на нефт катранен пясък в Алберта^[1], плюс всички познати запаси на природен газ (който може да се преработва в синтетичен бензин и дизел), казват оптимистите, светът не може да достигне пик в производството поне още петдесет, шестдесет или сто години. Според оптимистите този буфер ни дава достатъчно време да разработим нови енергийни технологии и да осигурим спокойния преход към следвъглеводородния ред, без да трябва да взимаме прибързани или скъпи спешни мерки или без дори да трябва да се разстройваме с мисли за това.

Ако въобще правителствата и енергийните компании решат да споменат дългосрочните перспективи пред петрола публично, то това почти винаги е съпроводено с политическото „само ако“: бихме могли да имаме толкова петрол, колкото ни е нужен, само ако ОПЕК престанеше да ограничава доставките или само ако на петролните компании им разрешаха да вадят нефт от Националния арктически резерват за диви животни, или само ако бунтовниците в Ирак престанеха да взривяват собствените си петролопроводи. Според тази гледна точка всички притеснения, свързани с дългосрочните доставки на петрол, могат да се решат със законодателни, дипломатически или понякога военни средства. Дългосрочните доставки на петрол, с други думи, наистина са въпрос на политическа воля да се реши колко петрол ни трябва и след това да отидем и да си го вземем.

В действителност обаче, както мълчаливо признават някои енергийни компании и правителствени агенции, розовата картина, рисувана от оптимистите, съвсем не е точна. Въпреки че в земята все още има големи количества петрол, повечето от него е така да се каже теоретичен петрол — може и да съществува, но в много несигурна и дори проблематична среда — дълбоко под арктическия лед например или в разяждани от граждански войни малки африкански държави. Или най-вече в петролната крепост, известна като ОПЕК, чиито политически машинации ще засегнат дългосрочните доставки по-сериозно от всякакви геологически закони. Така че възможността ни да се доберем до теоретичния петрол и да го използваме зависи от безброй променливи — технологични, екологични, финансови и политически, които към този момент е трудно да се предвидят и още по-трудно да се контролират.

С други думи, въпреки че петролът ни няма да свърши утре, ние наближаваме края на това, което може да се нарече леснодостъпен петрол. Дори и при най-добри обстоятелства петролът, който остава, ще бъде по-скъп за откриване и производство и по-ненадежден от петрола, който използваме днес. Този факт означава не само по-високи цени, но и по-непостоянни цени, което ще ни попречи да видим колко бързо се изчерпват петролните запаси и да разберем кога трябва да започнем да търсим нещо ново.

 

 

И така, кога ще е пикът? На теория производството на петрол достига връх, когато половината от първоначалното количество се изпомпа от земята. Това важи както когато говорите за отделен кладенец, така и когато говорите общо за всички петролни кладенци на планетата. Когато свършат половината запаси, просто става по-трудно да се поддържа същото ниво на производство, т.е. същия брой барели на ден, и накрая производството пада.

Ако знаехме общия обем на петрола, с който светът е започнал, както и количеството петрол, което вече сме използвали, и количеството, което ще използваме в бъдеще (изчислено според прогнозното енергийно търсене), щяхме да можем да предвидим „средната точка“ на изчерпване и производствения пик. Но, разбира се, не знаем общия обем. Въпреки че можем доста точно да кажем колко петрол сме използвали от началото на петролния век — около 875 милиарда барела, оценките за петрола, който е още в земята, са твърде несигурни и точно в това е големият проблем.

Като цяло, когато попитаме колко петрол е останал в земята, говорим за два вида петрол — доказани запаси и неоткрити запаси. „Доказани“ е термин, който използваме за петролни залежи, които вече са открити, но още не са разработени. Доказаните запаси най-вече се държат от петролни компании като „ЕксънМобил“ и петролни държави като Саудитска Арабия и Норвегия. Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ, която е една от най-уважаваните и цитирани петролни агенции в света и лидер сред т.нар. оптимисти, доказаните световни запаси са 1,7 трилиона барела, повече от половината от които се намират в Близкия изток^[2].

„Неоткритият“ петрол на свой ред е суровина, чието съществуване още не е потвърдено със сонда, но сериозни индикации за наличието му се дават от различни геоложки маркери. „Неоткритият петрол“ е завладяващият петрол — този от романтичните истории за смели мъже като героите на Джон Уейн, търсачи на нефт, рискували живота си, докато обикалят влажни джунгли и сухи степи с надеждата да попаднат на петрол (макар че петролните проучвания в днешно време всъщност са автоматизирани). На теория неоткритите петролни залежи са пръснати по целия свят, въпреки че някои райони като че ли са по-облагодетелствани — например Сибир, Западна Африка, Източна Южна Америка и Каспийско море. Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ неоткритият петрол е около 900 милиарда барела. Когато съберем доказания и неоткрития петрол, получаваме 2,6 трилиона барела. Ако приемем, че световното потребление на петрол, което в момента е 80 милиона барела на ден, продължи да расте с по 2 процента на година, със запаси от 2,6 трилиона барела ще достигнем пик около 2030 г. и дори по-късно, ако потреблението се забави.

Проблемът е, че и двете числа — за доказания и за неоткрития петрол, са несигурни. Оценките за доказаните резерви например по принцип се преувеличават по икономически и политически причини. Класически пример за това е, когато в края на 80-те години на двадесети век шестте големи производителки от ОПЕК — Кувейт, Обединените арабски емирства, Иран, Ирак, Венесуела и Саудитска Арабия, добавиха общо повече от 300 милиарда барела към официално обявените си резерви. Това почти удвои официалните числа от години наред и с един замах „отложи“ пика в световното производство с почти десет години. Само Саудитска Арабия, която притежава най-големите петролни запаси в света, за едно денонощие вдигна оценката си от 167 милиарда барела на невероятните 257 милиарда барела.

Защо е подозрително това число? По принцип производителите на петрол променят прогнозите си за резервите само в два случая — когато са направени някакви открития или когато някоя нова методика разкрие, че петролът е повече (или по-малко), отколкото е било обявено преди. Но нито една от шестте страни в ОПЕК не е обявявала някакви значителни нови открития през 80-те или 90-те години, нито пък технологиите за оценка са се подобрявали изведнъж. Шестте страни твърдяха, че коригират предишни грешки, тъй като западните петролни компании, които започнали производството на петрол в Близкия изток, редовно отчитали по-ниски резерви. Въпреки че известни корекции са нормални, трябва да отбележим, че промяната нагоре съвсем случайно съвпадна с решение на ОПЕК от 1985 г., според което колкото са по-големи обявените резерви на една членка, толкова повече може да изнася тя и съответно да печели повече. Ако разгледаме страните една по една, казва Кембъл, бившият геолог на „Амоко“ и настоящ песимист, става ясно, че промените са били силно подправени. „Очевидно е абсурдно да си представим, че Ирак например е увеличил резервите си четирикратно от 1980 г., когато по-голямата част от това време е бил във война или е имал наложено ембарго“ казва Кембъл.

Това е класическо „песимистично“ разсъждение, което подсилва образа на петролния песимист като на откачен привърженик на теорията за конспирацията, който смята, че енергийно-промишленият комплекс се опитва да скрие наближаващия пик в производството на петрол. Кембъл е здрав англичанин с четвъртито лице, сериозен тон и проницателен мрачен поглед, който си е спечелил неувяхващата омраза на всички петролни директори с това, че постоянно повтаря, че оценките им за резервите са откровени лъжи. „Ако се срещнеш с «Шел» или Би Пи, — предупреди ме веднъж Кембъл — ти препоръчвам да не им казваш, че се познаваме, тъй като очевидно ме смятат за терорист.“

Въпреки всичките им мрачни теории и параноя понякога петролните песимисти са прави да се съмняват в числата, които се подхвърлят днес, тъй като в много случаи тези числа просто нямат логика. Вземете например оценките за „неоткрития“ петрол. Много оптимисти, включително и Организацията за геоложки проучвания на САЩ, смятат, че тепърва ще бъдат открити големи количества петрол — между 1 и 1,5 трилиона барела. Проблемът е, че по света са останали много малко места, където може да се крие целият този петрол и където петролните компании още не са търсили. Петролът не е случайно геологическо събитие, нещо, което може да се появи навсякъде. Той е продукт на сложни геоложки процеси, които се случват само при определени специфични условия. Както видяхме в историята за Спиндълтоп, трябва ви майчина скала — заровени надълбоко седименти, които са богати на органична материя. Необходимо е също да имате и път за миграция — пукнатини или порести скали, през които новообразуваният петрол може да се измъкне нагоре към повърхността. И накрая ви трябва слой непропусклив камък, глина или сол, който да задържи петрола и да създаде колектор или находище.

Тази конфигурация от майчина скала, колектор и капан^[3] или „петролна система“, както я наричат геолозите — представлява подземна въглеводородна машина, която произвежда, транспортира и съхранява нефт и газ. Петролни системи съществуват в целия свят и включват всичко от малки обекти, произвеждащи едва неколкостотин барела на ден до четирите големи системи в Близкия изток, които образуват половината от известните петролни запаси в света. Но въпреки цялото си разнообразие всички петролни системи следват строги природни правила. Майчината скала например трябва да съдържа достатъчно органични вещества, за да произведе използваеми количества нефт и газ. Миграционната скала пък трябва да е достатъчно пропусклива или петролът няма да може да премине през нея свободно. Покривната скала трябва да е достатъчно непропусклива, иначе нефтът просто ще изтече.

Но най-важното е, че синхронът трябва да е идеален. За да се превърнат в петрол, органичните вещества в майчината скала трябва да бъдат загрети до определена температура за определен период от време. Това по принцип става, когато майчината скала бъде заровена и в течение на милиони години бъде натискана надолу към това, което петролните специалисти наричат „кухня“ — геоложката зона между три и четири хиляди метра под морското равнище, където температурите са достатъчно високи (между 100 и 135 градуса по Целзий), за да превърнат органичната материя в петрол. Нефтът се образува само в кухнята. Майчина скала, която не е била заровена достатъчно надълбоко, няма да се сготви, а скала, която е била заровена прекалено надълбоко, отвъд кухнята, ще се загрее прекалено много и петролът или ще се „крекира“ в газ, или просто ще се разпадне. Няма средно положение — условията за образуване на петрол или съществуват, или не. Няма и никакви гаранции. Дори и ако системата отговаря на всички изисквания, тя все пак може да се окаже празна, когато петролните компании я пробият със сондите си. Много по-стари петролни системи са произвеждали морета петрол в далечното минало, само за да го оставят да изтече милиони години преди хората въобще да разберат какво е петрол.

С други думи, петролът се среща относително рядко, образува се само в определени геоложки пространства, при определени условия и в плитката зона точно под повърхността на земята. В целия свят има около шестстотин петролни системи, които могат да произведат търговски количества нефт и газ. От тях приблизително четиристотин са били проучени. Останалите се намират на места като Северния полярен кръг или дълбоко под водата — все отдалечени и труднодостъпни райони, към които петролните компании са се насочили едва след като са изчерпали по-достъпния петрол.

Това състояние на нещата обяснява защо петролните проучвания в последните години са станали толкова трудни. Не само че оставащите „неразкрити“ системи са по-труднодостъпни, но и вероятно са по-малки. Исторически погледнато, тъй като са по-лесни за намиране, големите системи като че ли се откриват първи. Освен това петролните компании предпочитат първо да разработват големите си открития и отлагат проучването на по-малките и по-неизгодни находища за по-късно. „Във всички райони обширните находища са големите цели и обикновено те се откриват най-напред — казва петролният геолог Джоузеф Рива, бивш петролен анализатор в Службата за проучвания на американския Конгрес. — С напредването на проучванията средният размер на откритите полета намалява, както и намереното количество петрол на единица проба.“ Или казано на прост език, останалите неоткрити залежи не само че ще бъдат по-малки, но вероятно ще дават и все по-малки количества петрол.

Фактически, когато човек начертае графика на средния обем петрол, откриван всяка година от началото на столетието, става ясно, че новият петрол наистина се открива все по-трудно. Всяка година обемът на новооткрития петрол, т.е. броят на барелите, намирани и документирани като известни или открити резерви, се увеличава постоянно от 1860 до около 1961 г., когато достига връх. Оттогава насам петролните компании като цяло намират малко по-малко петрол всяка година, с изключение на кратък период в края на 90-те години на двадесети век, когато били обявени големи открития в Каспийско море, до бреговете на Западна Африка и в Мексиканския залив. На практика от 1995 г. светът е използвал по 24 милиарда барела петрол годишно, но е откривал средно само по 9,6 милиарда барела нов петрол. Според проучване на „Уд Маккензи Кънсалтънтс“ индустрията открива по-малко от 40 процента от необходимия й нов петрол, за да избегне намаляване на познатите резерви.

Ако изключим някое наистина драматично прекъсване на историческия модел, няма причина да очакваме нещо да промени тази низходяща траектория на откритията. „Копаем дупки по целия свят от началото на двадесети век — казва Лес Магун, геолог от Организацията за геоложки проучвания на САЩ, който от три десетилетия прави карти на петролните залежи в света и не споделя оптимизма на работодателя си. — Статистически погледнато, не е възможно целият този «скрит ресурс» да съществува и да чака да бъде намерен. Трудно е това да се подкрепи с научни аргументи.“

И наистина според песимистите, когато използваме тези по-реалистични прогнози за бъдещите открития на петрол, нашите оценки за общия оставащ петрол в света — доказани и неоткрити залежи — падат на един трилион барела (не 2,6 трилиона, както твърди Организацията за геоложки проучвания на САЩ) и очертават пика около 2010 г. Това означава, че нямаме много време или със сигурност не достатъчно, за да се подготвим за това, което ще последва след пика. Дори да приемем, че върхът всъщност ще бъде плато, а „отвесната скала“ ще бъде отложена, да кажем, до 2016 г., крайният срок все пак е доста близо, като се има предвид размерът и стойността на петролната инфраструктура — танкери, петролопроводи, рафинерии, самолети, автобуси и най-вече коли, които ще трябва да се модернизират или направо да се заменят.

„Това, което трябва да запомним за производството, е не че стига връх, а че след това спада рязко, а по това време световното търсене бързо ще се движи в обратната посока“ — ми каза миналата година Джо Ром, бивш изпълняващ длъжността заместник енергиен министър на САЩ в правителството на Клинтън. След като започне спадът, казва Ром, „САЩ ще имат много малко време да реагират“.

 

 

На връщане от Пясъчния остров, докато се возим натъпкани на задната седалка на малката лада на Министерството на петрола. Сахиб най-накрая спира да повтаря колко е чиста водата. Друсаме се през поредния потискащ петролен пейзаж — оголени кафяви хълмове, ръждиви тръби, мазни езера и километър след километър сондажни кули, който периодично се прекъсва от маслинови горички или група покрити с прах деца. С приближаването ни към Баку хълмовете стават по-ниски, изникват жилищни блокове и бедняшки квартали, преди да отстъпят място на обширна равнина с петролни рафинерии, фабрики и сажди, известна като Черния град — сърцето на старата съветска петролна империя. Минаваме покрай една корабостроителница, където огромна платформа за петролни сондажи е паднала настрани, а ярката й нова боя рязко контрастира с разрухата наоколо. На седалката до мен Сахиб като че ли се оживява. Почуква по прозореца и ми казва как скоро платформата ще бъде превозена с шлеп до новите залежи в азербайджанския сектор на Каспийско море, „където е големият петрол“.

Десет години по-рано бил подписан договор, обявен за сделката на века, според който консорциум от западни петролни компании платил на Азербайджан осем милиарда долара за правото да търси петрол на морското дъно на няколко километра от Баку, далеч от Пясъчния остров и другите остарели петролни залежи на Азербайджан. Съветските инженери отдавна подозирали наличието на големи петролни залежи под дълбоките каспийски води, но им липсвали технологиите, за да докажат, че петролът съществува, да не говорим да започнат да го изпомпват от земята. Няколко месеца след подписване на сделката западните работници, въоръжени с последните сеизмични технологии и подводни сонди, попаднали на златна жила в района на Чераг-Азари-Гуншали — свръхгигантска формация, за която първоначално се смятало, че съдържа 3 милиарда барела петрол — достатъчно, за да осигури на Азербайджан между осемнадесет милиарда и тридесет милиарда долара приходи годишно, в зависимост от цените на петрола.

Вероятността да съществува такова петролно богатство се е превърнала в национална мания в Азербайджан. В речи и реклами, на билбордове и огромни плакати азербайджанските политици не пропускат възможност да напомнят на гласоподавателите колко светло е бъдещето им. Сахиб, който е участвал в началото на преговорите с петролната компания, си спомня с гордост за това, не на последно място и защото то включвало щедри командировки до САЩ. „Много пъти съм бил в Хюстън — казва ми той с равнодушието на врял и кипял пътешественик. — Отсядал съм в «Хилтън», в «Хаят». Ходил съм и до Ню Орлиънс. Ама че град! «Покажи ни циците си!»“

Много хора в петролния бизнес споделят оптимизма на Сахиб. Западните анализатори описват азербайджанската сделка, която била първата от поредица сделки между западни петролни компании и различни каспийски правителства, като взаимноизгодна геополитическа сделка — отчаяната бивша съветска република получава петролните приходи, а индустриализираният свят получава алтернатива на петрола на ОПЕК в Близкия изток. Засега Азербайджан не бърза да разработва обектите си в шелфа, а огромните петролни залежи в Чераг-Азари-Гуншали и на други места за момента дават само скромни количества петрол — по-малко от един милион барела на ден. Но служители на Държавната петролна компания на Република Азербайджан твърдят, че производството се увеличава и че „големият петрол“ ще тръгне всеки момент. Казват ми, че до 2010 г. производството ще достигне 2 милиона барела на ден. Междувременно оценките на общия размер на залежите в Чераг-Азари-Гуншали се променят почти всеки месец с пускането на нови пробни кладенци и откриването на нов петрол. Миналото лято властите в Азербайджан обявили, че находището съдържа поне 4,7 милиарда барела петрол.

На много хора в петролната индустрия истории като тази им помагат да оправдаят оптимистичните сценарии за бъдещите петролни открития и да разсеят по-песимистичните прогнози за края на петрола, които се прокрадват от времето на петролните сътресения през 70-те години. Преди тридесет години изглеждало като че ли наистина петролът в света е на свършване. През 1971 г. производството в САЩ стигнало връх. След като служила като петролна помпа на света почти цял век, Америка повече не можела да покрива глобалния недостиг на петрол, още по-малко да задоволява собствените си нужди, просто като отвори кранчетата в Тексас и Оклахома. Занапред тези кранчета щели да останат отворени докрай през почти цялото денонощие и пак нямало да излиза достатъчно петрол. Господството на Америка като главна петролна сила свършило и новите петролни производители побързали да се възползват от това. Когато арабските петролни държави като Саудитска Арабия и Ирак преустановили доставките на петрол за Америка през 1973 г., САЩ безпомощно гледали как цените на петрола скачат тройно и световната икономика изпада в дълбока рецесия.

Заради страха, че подобен пик може би предстои и за петрола в целия свят, енергийните анализатори се захванали да оценяват глобалните петролни запаси. Ранните прогнози не били окуражаващи. Според повечето оценки доказаните световни резерви били около 1,3 трилиона барела, което при тогавашното ниво на потребление нямало да стигне за дълго. Компанията „Есо“ (по-късно „Ексън“, а след това „ЕксънМобил“) предрекла, че пикът ще бъде достигнат през 2000 г., същата прогноза дало и британското енергийно министерство. „Роял Дъч-Шел“ казала, че платото на производството ще бъде изкачено до 2005 година.

До 1979 г., когато революционери затворили петролните находища в Иран, което изстреляло цените на петрола до най-високите им нива в историята, петролните песимисти се превърнали в преобладаваща парадигма в западните политически и икономически кръгове и изразители на общественото мнение. Убедени, че петролът скоро ще се изчерпи, западните правителства и потребители прегърнали идеята за съхраняване на енергията с патриотичен плам, а еколози и енергийни активисти с радост приели възможността за нов, по-чист енергиен ред. Междувременно цяла армия експерти, много от които бивши геолози в петролни компании, се отдали на изчисляването на датата на пика и на създаването на подробни мрачни сценарии за това, което ще дойде след това, като повечето сценарии включвали световна рецесия, политически хаос и военно нашествие в Близкия изток от страна на отчаяните индустриализирани нации.

Но с течение на времето страхът от изчерпване на петрола бързо бил заменен от засилващия се петролен оптимизъм. Подтикнати от високите цени в резултат на арабското петролно ембарго, през 1975 г. петролните компании започнали да произвеждат огромни обеми петрол от Северно море — подводното находище, което дотогава било пренебрегвано, тъй като изисквало прекалено сложни технологии, което правело разработването му неикономично. Две години по-късно големи количества започнали да излизат от обширните полета на не по-малко негостоприемния Северен склон на Аляска.

Оптимистите казват, че тези и много други успехи оттогава насам разкриват основен пропуск в теорията на песимистите, а именно това, че тя не отчита, че петролната индустрия е станала много по-умна от мрачния период в началото на 70-те години. Тъй като нямали достъп до „лесния“ петрол в Близкия изток, петролните компании били принудени да измислят нови начини за търсене и производство на петрол. Резултатите са поразителни. Днес сондите могат да достигнат на три километра под земята, да се движат навсякъде, включително и хоризонтално, и електронно да засичат наличието на петрол и газ. Работниците използват мощни свръхкомпютри, за да създават зашеметяващи триизмерни сеизмични образи на подземните структури, които показват къде точно са богатите на петрол и газ скали и дори очертават най-добрия път за пробиване.

Този взривен напредък в технологиите има три основни последици за индустрията. Първо, компаниите сега могат да работят в почти всякакъв климат и среда, от вечно замръзналата тундра до плаваща платформа, закотвена на три километра над морското дъно — места, преди отхвърляни като непрактични от технологична или икономическа гледна точка, като Каспийско море или дори ледения Сибир, който масово се смята за следващото петролно откритие. По този начин всяка година петрол, който преди е считан за недостижим или „неконвенционален“, става конвенционален. Новите производствени технологии например дори позволяват на компаниите да произвеждат доскоро неизползваем петрол като подобния на меласа „тежък“ петрол във Венесуела или обширните залежи на катранен пясък в Алберта, Канада. Всъщност правителството на Алберта сега твърди, че притежава „резерви“, равностойни на повече от един трилион барела петрол.

Второ, компаниите рязко са увеличили количеството петрол, който вадят от дадено поле. Едва през 70-те години на миналия век сондьорите били доволни, ако извлекат 30 процента от петрола в едно находище, като практически оставяли 70 процента в земята като „неизвлекаем“. Дори и днес в по-малко развитите петролни региони като Саудитска Арабия казват, че средното ниво на извличане е само 25 процента. Но новите технологии за картографиране и сондиране позволяват на работниците да видят къде се намира останалият петрол в даден резервоар и след това точно да изчислят мястото, където да направят кладенец и да го достигнат. Тези технологии са повишили нивото на извличане до цели 80 процента — успех, който не само е увеличил производството в новите полета, но позволява на компаниите да възстановят намаляващи или дори изоставени находища.

Според Организацията за геоложки проучвания на САЩ подобрените технологии за извличане на петрол ще добавят още седемстотин милиарда барела към сметките за останалия в света нефт и ще отложат пика в производството с години. Дан Бътлър, анализатор в Енергийната информационна агенция, поделението за оптимистични прогнози на американското Министерство на енергетиката, казва, че най-голям потенциал за подобряване на извличането има в Близкия изток. „Инсталациите в Саудитска Арабия са много примитивни — казва Бътлър. — Те просто оставят петролът да изскочи. Но ако може да се извадят още 5 процента от петрола в Саудитска Арабия и останалата част от Близкия изток, това би повишило резервната база с поне сто милиарда барела.“

Трето, компаниите вече знаят много по-добре къде да търсят петрол. Новите геоложки схващания, като например това, че петрол може да се образува в радиус от десетки километри от делтата на река, дори и много дълбоко под водата, довели до откриването на петрол на най-неочаквани места като дълбокия шелф на Западна Африка. Залежите дълбоко под водата се смятат за най-обещаващи в бъдеще. На такива места повечето петролни компании и много анализатори очакват да намерят голяма част от неоткрития петрол. Особено големи надежди се възлагат на дълбокия шелф в Мексиканския залив, на районите край бреговете на Африка и Бразилия, както и на арктическите области на Канада и Гренландия, Норвегия и Сибир, където сеизмичните проучвания разкриват наличието на подземни структури, подобни на тези под богатото на петрол Северно море, само че много по-големи. „Северният полярен кръг ще бъде следващото голямо поле на действие — обещава Том Албранд, ръководител на проекта на Организацията за геоложки проучвания на САЩ за оценка на световните запаси и изявен петролен оптимист. — Имаме усещането, че повече от половината от всички неоткрити ресурси се намират в дълбокия шелф, а половината от тях са в Северния полярен кръг. Освен това сме търсили само в седем полярни области, а остават още двадесет и осем. Още дори не сме започнали да откриваме целия петрол, който се намира там.“

Но дори и Организацията за геоложки проучвания на САЩ не е никакъв оптимист в сравнение с Енергийната информационна агенция, към която се обръщат политиците в САЩ, когато им трябва положителна енергийна прогноза. Докато прогнозите на Организацията за геоложки проучвания на САЩ отчитат само петрола, който може да се извлече с днешните технологии и при днешната цена на петрола, Енергийната информационна агенция предполага значителни подобрения и в двете и резултатите са окуражаващи. Така например докато повечето оптимисти смятат, че в района на Каспийско море може да има 100 милиарда барела петрол, изчисленията на Енергийната информационна агенция сочат зашеметяващите 292 милиарда барела, които в крайна сметка може да бъдат извлечени в Казахстан, Азербайджан и други страни, чиито имена завършват на „-стан“. Освен това Енергийната информационна агенция смята, че новооткритите находища в шелфа на Западна Африка и Южна Америка, взети заедно, може да конкурират някои от залежите в страните от Близкия изток. „Не става дума чак за втора Саудитска Арабия — казва Бътлър от агенцията, — но със сигурност количеството е достатъчно, за да отложи пика в производството до 2035 година.“

 

 

Думите на Бътлър за „втора Саудитска Арабия“ заслужават по-сериозно внимание. Независимо колко добри ставаме в откриването на нови залежи на петрол, световната петролна карта си остава по същество същата. Може да намерим находища в Африка, в Сибир или на друго място. Рано или късно обаче ще се върнем на факта, че лъвският пай от петрола в света се намира в Близкия изток и се контролира от ОПЕК — картел от враждебно настроени и нестабилни режими, който вече упражнява прекалено много контрол върху световните цени на петрола и който ще добие още повече власт, когато петролните залежи извън страните от ОПЕК започнат да привършват. Така, въпреки че в крайна сметка ще е важно да знаем кога общото световно производство на петрол ще достигне връх, когато правителствата, петролните компании и песимистите питат за пика в момента, те искат да знаят кога може да очакваме пик в добива на петрол извън ОПЕК — свободния петрол, петрола, който имаме шанс да експлоатираме.

Именно тук картината с изчерпването на запасите става наистина страшна. Колкото и да сме умни в откриването на нов петрол, остава фактът, че просто има по-малко петрол за намиране в районите извън контрола на ОПЕК. Вярно е, че технологиите за разработване са се подобрили значително. Свръхкомпютрите, които компаниите започнали да използват през 80-те години на двадесети век, за да изготвят карти на новите залежи и да се насочват точно към петрола, наистина довели до скок в откриването на находища. Но нито суперкомпютрите, нито нещо друго е успяло да прекрати дългосрочния спад в новооткритите полета на петрол извън ОПЕК, където петролните производители и международните петролни компании продължават да изпомпват повече петрол, отколкото биха могли да заменят с проучвания.

Проблемите на страните извън ОПЕК се виждат най-добре в намаляването на свръхголемите петролни находища — огромните мастодонти, които дават милиарди барели петрол и могат да направят от една страна от Третия свят петролна империя, но които вече рядко влизат в светлината на прожекторите. Двете най-големи полета, които са били експлоатирани през последните тридесет години, са Кашаган в Казахстан, което се оценява на петдесет и пет милиарда барела, и Кра ал Мару в Кувейт, за което се твърди, че е с подобен обем. И макар че това наистина е много петрол — достатъчно да задоволи световното потребление за четири години, трябва да отбележим, че това не е петрол извън ОПЕК. Кра ал Мару е в Кувейт, който е част от ОПЕК. Кашаган е в Казахстан, който, макар и технически да не е член на ОПЕК, по подобен начин е бил затворен за западните проучвателни методи до началото на 90-те години на миналия век. (Когато международните петролни компании били допуснати в Казахстан, те намерили Кашаган за около тридесет и шест минути.)

Ако искаме да видим последните грамадни петролни полета извън страните от ОПЕК, трябва да извървим целия път назад до Канатрел в Южна Америка, открито през 1976 г., и залива Прудо в Аляска, открито през 1968 година. Големи находища продължават да бъдат откривани извън страните от ОПЕК, но запасите са предимно между един и три милиарда барела. И макар като абсолютно число тези обеми да са значителни, те са дребни в сравнение с едновремешните суперзвезди. Тенденцията е ясна — там, където международните петролни компании са били допуснати да търсят нефт, т.е. на места, които не се контролират от ОПЕК, откритите залежи са все по-малки.

Разбира се, тази реалност като че ли се губи в шумотевицата около „поредното горещо откритие“. Преди десет години дълбокият шелф в Мексиканския залив се смятал за следващото елдорадо, въпреки че след една поредица успехи той накрая се оказал разочароващ. Най-голямата находка на „Бритиш Петролиъм“ — полето Тандърхорс с 1,5 милиарда барела залежи — трудно може да се нарече свръхгигант, а подобни разочарования са изпитвали и други компании. Председателят и главен изпълнителен директор на „ЕксънМобил“ Лий Ремънд стигнал до там да се оплаче, че „най-доброто нещо, което «ЕксънМобил» можела да направи, след като пробила първия си кладенец в Залива, било никога да не копае втори“.

Намаляващите находища са една от причините много от големите петролни компании напоследък да не успяват да изпълнят планирания растеж и да се мъчат да „попълнят“ резервите си, т.е. да откриват нов барел петрол за всеки, който произвеждат. Както добавя анализаторът Фадел Гейт: „Ниските плодове вече са обрани. Има още плодове, но те са по-трудно достъпни за откъсване.“

Историята е същата, без значение дали говорим за петролни компании или цели петролни области. Макар че индустрията е инвестирала милиарди долари, производството от петролните полета в Аляска, Западния басейн на Канада и британското Северно море — едно време богати на нефт райони, които осигурявали на петролната икономика защита срещу ОПЕК — в наши дни бързо спада. В Северно море например петролните компании неотдавна празнуваха откриването на находището Базард с 1,1 милиарда барела залежи, но то се оказа недостатъчно, за да попречи на Великобритания да достигне пик в производството през 2002 г. от 2,3 милиона барела на ден, който на следващата година падна на 1,8 милиона барела на ден.

Изчерпването е неизбежно. Мексико, едновремешният съюзник на Запада и верен доставчик на САЩ, може да достигне върхово производство около 2005 година. Пикът в Нигерия, която САЩ се опитва да отдели от ОПЕК, може да дойде през 2007 година. Нещо повече, Норвегия, чиято държавна петролна компания „Статойл“ изнася три милиона барела на ден и съответно е третият най-голям износител след Саудитска Арабия и Русия, вероятно ще достигне производствен пик през 2004 година. Дори и силният фонтан на руския петрол започва да изглежда временен. След вдигането на желязната завеса производството на петрол в Русия се оживи бързо и днес дори голяма западна компания кандидатства за дял от почти митичните петролни богатства на Русия. Междувременно американските дипломати ухажват Москва и я убеждават да стане най-добрия (неарабски) петролен доставчик на САЩ. Въпреки това, макар че Русия наистина има големи петролни залежи — може би 200 милиарда барела по оценки на неизбежно оптимистичната Енергийна информационна агенция, — това е нищо в сравнение с почти 850-те милиарда барела, за които се смята, че се държат от Саудитска Арабия и други арабски държави. И докато повечето от държавите в ОПЕК ограничават производството си (в опит да потискат световните доставки и да държат цените високи), руските петролни компании произвеждат с пълна пара и много експерти очакват, че Русия ще достигне пика си не по-късно от 2015 година.

Тогава това е последното действие в петролната сага. Дори според оптимистични оценки, които взимат предвид руския нефт, производството на петрол извън ОПЕК може да достигне връх през 2015 година. Тогава големите страни вносителки в света ще бъдат принудени да се обърнат към доставчика, на когото най-силно не вярват — ОПЕК. ОПЕК, разбира се, също го очаква пик — вероятно някъде около 2025 година. Все пак, тъй като пикът в ОПЕК ще дойде по-късно, резултатът е все същият — световните петролни доставки все повече ще зависят от картел, известен с прибързаните си действия и съмнителна благосклонност към Запада. Според някои оценки още през 2010 г., дори преди пика извън ОПЕК, страните от ОПЕК ще доставят приблизително 40 процента от петрола в света, в сравнение с 28 процента в момента. Предполага се, че делът на ОПЕК ще нарасне значително с падането на производството извън ОПЕК. Какво ще означава това за петролните пазари и за енергийната геополитика като цяло е невъзможно да се каже. Но ако съдим от влошаващите се отношения между харчещия петрол Запад (разбирай САЩ) и много от играчите в арабския Близък изток (разбирай Саудитска Арабия), едва ли има много окуражаващи възможности. Най-малко страните от ОПЕК ще имат значителна свобода да вдигнат цените по-високо от сегашните нива, без да се страхуват от конкуренцията на производители извън ОПЕК. Предния път когато ОПЕК имал такъв контрол над цените на петрола — по време на арабското петролно ембарго през 1974 г., — западните сили без малко да предприемат военна намеса и просто да завземат петрола. Според някои източници само заплахата от контраудар от страна на Съветския съюз ги възпряла, а тази пречка вече не съществува.

 

 

Ако изчерпването на запасите е близко във времето и ако последиците от пика в петролното производство в страните извън ОПЕК са толкова сериозни, защо тогава, питат петролните оптимисти, светът още не е обхванат от паника? Ако недостигът предстои скоро, т.е. ако доставките показват признаци, че изостават от търсенето, цените на петрола вече би трябвало да са много по-високи. Петролните пазари днес са изключително чувствителни — дори един самоубийствен атентат в Йерусалим е достатъчен да изстреля цените на петрола, защото от гледна точка на петролните търговци насилието увеличава вероятността от война в Близкия изток и по тази причина от краткосрочно прекъсване на износа на петрол оттам. Следователно може да се предположи, че ако търговците имаха дори и най-малки съмнения за по-продължително преустановяване на петролните доставки, като пик в световното производство например, то те ще бързат да купят колкото може повече петрол с надеждата да го продадат на по-висока цена след това. Всъщност усиленото купуване ще доведе до увеличаване на цените веднага, още преди реалният недостиг да се случи, а по-високите цени след това ще дадат сигнал, както го наричат икономистите, на потребителите и политиците да започнат или да съхраняват петрола, или да намерят други алтернативи, както се случило по време на петролните сътресения през 70-те години на двадесети век. Фактът, че това не става — въпреки периодичните скокове средните цени на петрола остават около двадесет долара за барел от десетилетия — е доказателство, казват оптимистите, че пикът съвсем не е толкова близо.

Има, разбира се, някои пропуски в това окуражаващо разсъждение. Първо, една от причините, поради които не виждаме ценови сигнал, е, че не можем заради съществуващия луфт на петролните пазари. Въпреки че производителите извън ОПЕК — международните петролни компании плюс страни като САЩ и Русия — в някои случаи произвеждат по-малко всяка година, ситуацията в много страни от ОПЕК е различна. Всъщност държави като Саудитска Арабия, Кувейт и Венесуела задържат производството — те имат излишни кладенци, помпи и тръбопроводи, които не използват, но могат да пуснат в употреба доста бързо.

ОПЕК като цяло може да произвежда три милиона барела на ден над световното потребление и този капацитет е удобен, защото позволява на ОПЕК да попълва дефицита в доставките, когато Ирак или Венесуела изведнъж престанат да произвеждат. За нещастие излишният капацитет или „резерва“ също така замъглява картината на изчерпващите се доставки, защото заглушава всички сигнали за производствени трудности. Ако производството извън ОПЕК започне да намалява, страните от ОПЕК могат да включат резервния си капацитет, преди пазарите да усетят спада и цените да се покачат много. В резултат на това не се подава ценови сигнал. Тъй като тази резерва се очаква да стигне за няколко години (особено когато ентусиазирани производители като Русия продължават да разширяват производството си със скоростта, с която западните инвеститори им изпращат пари), можем да си представим сценарий, при който петролът извън ОПЕК всъщност достига връх, но за известно време никой не забелязва. Или както казва Мат Симънс, инвестиционен банкер в петролния сектор и експерт по изчерпването на петролните запаси, който е съветник по енергийните въпроси в правителството на Буш, „пикът в производството на нефт и газ ще се случи, ако не се е случил вече, но ние няма да знаем кога е станало събитието, докато не го забележим в огледалото си за обратно виждане“.

Второ, за да може цената точно да отразява промените в доставките и така да разберем, когато започне изчерпване на запасите, въпросният пазар трябва да е относително свободен, а случаят с петрола не е такъв. На свободния пазар, където целият петрол е достъпен за този, който може да плати, компаниите първо биха произвеждали най-леснодостъпния петрол, защото добивът му е по-евтин. С изчерпването на този лесен петрол компаниите ще се обърнат към все по-скъпия петрол, което постепенно ще вдигне цените и същевременно ще изпрати сигнал на потребителите да започнат да използват по-малко петрол. За да функционира този чудесен механизъм обаче, петролните компании трябва да имат достъп до по-евтиния петрол, така че да могат да използват първо него, преди да се насочат към скъпия. Но в реалния живот се случва точно обратното. Понеже ОПЕК притежава повечето евтин и „лесен“ петрол и налага ограничения за това колко може да се произвежда (и кой да го произвежда), западните петролни компании всъщност са принудени да произвеждат първо скъп петрол и затова да определят по-високи цени — около двадесет и пет долара за барел, за да покриват по-високите си производствени разходи. (Тази динамика на свой ред позволява на ОПЕК да определя същата цена за своя петрол, въпреки че петролът на ОПЕК е много, много по-евтин за произвеждане.)

Това обръщане на пазара според мнозина анализатори реално поддържа цените двойно по-високи, отколкото биха били на свободния пазар. Тази ситуация не само насърчава прилагането на производствени резерви, но и прикрива много от промените в дългосрочните доставки. В резултат на това, казва Алфред Кавало, енергиен консултант от Принстънския университет и специалист по изчерпване на енергийните запаси, „ценовото предупреждение, което потребителите очакват, когато ресурсите се изчерпват, напълно се прикрива“.

В идеалния случай, когато пазарните механизми не действат, се очаква правителствата да се намесят — в този случай като дадат някакъв сигнал, че имат съмнения за дългосрочните петролни доставки. Всъщност обаче намеса няма. Тъй като са видели до какви политически щети и паника може да доведат мрачните прогнози от 70-те години, днешните потребителски нации стъпват изключително внимателно, когато говорят официално за бъдещите доставки. Да се предполага, че нещо е сбъркано, като това, че производството на петрол извън страните от ОПЕК например ще достигне своя пик още през 2015 г., не само че ще стресне пазарите и ще даде на ОПЕК доводи за пазарене, но и ще бъде в противоречие със западната мантра за неспирен икономически растеж. Както каза бившият заместник енергиен министър на САЩ Джо Ром, „ако американското правителство дори спомене възможността световното петролно производство да достигне пик да кажем през 2020 г., това не само че ще има огромен и изключително отрицателен ефект върху пазарите, но и по същество ще принуди САЩ рязко да променят енергийната си политика, така че да започне да насърчава енергийната ефективност и използването на алтернативна енергия“.

По този начин, въпреки че всички са наясно, че оценките за петролните залежи са доста теоретични — статистически проучвания, основани на данни за известните петролни залежи, — агенциите за прогнози като Организацията за геоложки проучвания на САЩ, Енергийната информационна агенция и европейската Международна енергийна агенция са подложени на силен политически натиск да допускат грешки в полза на неоправдания оптимизъм. И те го правят. През 90-те години на двадесети век например един доклад на Организацията за геоложки проучвания на САЩ, който давал ниски прогнози за петролните залежи в Националния арктически резерват за диви животни, бил оттеглен под натиска на подкрепящи проекта законодатели в Аляска и бил пренаписан с по-оптимистични изводи.

Според представители на бизнеса и правителството подобен свръхоптимизъм е присъщ на всяка изготвяща прогнози бюрокрация и въобще не насърчава политиците да разгледат въпроса за изчерпването на петрола. „Би било огромна грешка енергийната политика на САЩ да се основава на това, което Организацията за геоложки проучвания на САЩ смята за бъдещите петролни залежи — казва бивш високопоставен американски енергиен служител. — Енергийната информационна агенция е давала такива надути числа, и то толкова самонадеяно, че трябва да й се забрани със закон да отговаря на въпроси за петрола.“

 

 

Централата на Държавната петролна компания на Република Азербайджан се намира в голяма къща в стил „крал Джордж“ с изглед към брега, на около час път от Пясъчния остров. Построена от петролен милионер по време на първия петролен разцвет на града преди един век, тя е такава смесица от старо и ново, каквато някоя западна петролна компания би прегърнала като чудесно средство за маркетинг, но която тук изглежда напълно случайна. Сградата е занемарена. Внушителната линия на покрива е обезформена от големи сини букви, които изписват абревиатурата на компанията, като че ли азербайджанската петролна бюрокрация е някаква холивудска икона. Повечето от просторните стаи вътре са разделени на малки офиси, а прекрасният стар паркет на пода изглежда като че ли по него многократно са минавали трактори.

Въпреки това, тъй като това е било в бившия Съветски съюз, е запазена известна елегантност за висшите служители. В една особено внушителна ъглова стая с голяма конферентна маса и обширен изглед към рафинериите и танкерите в пристанището на Баку президентът на компанията Натиг Алиев пуши тънка цигара и разглежда разочароващите резултати от проучванията на едно от най-популярните морски петролни находища в страната. Предното лято най-голямата и най-успешна от всички западни петролни компании „ЕксънМобил“ пробила пробен кладенец в една нова формация, наречена Нахчиван, недалече от Чераг-Азари-Гуншали. Когато първата серия сондажи не разкрили „търговски“ обеми петрол или газ в Нахчиван, кладенецът бил пробит по-надълбоко. Тъй като все още не се показвал петрол или газ, „ЕксънМобил“ отново увеличила дълбочината на кладенеца, този път до около седем хиляди метра — рекорд в сондажите в Каспийско море. Петрол така и не бил открит и „ЕксънМобил“ обявила, че кладенецът ще бъде „засипан и изоставен“.

Натиг настоява, че проблемът е в „ЕксънМобил“, а не в находището. „Направихме анализ — казва ми той с помощта на преводач — и установихме, че изкопаният от чуждестранния ни партньор кладенец е извън нефтоносните структури.“ С други думи, „ЕксънМобил“ просто не е уцелила петрола. Очевидно доволен от това обяснение, Алиев става и отива до бюрото си, за да си вземе още една цигара. Строен и мургав красавец с елегантен тъмносив костюм, който той внимателно пази от цигарената пепел, той изобщо не прилича на традиционен съветски петролен служител. „Беше изкопан само един кладенец — продължава той. — Не може да съдиш за резервите само по един кладенец.“

Това може и да е вярно. Но днес в Баку, особено извън офисите на компанията, разговорите са далеч по-малко оптимистични от преди. Въпреки че производството от голямото находище Чераг-Азари-Гуншали се увеличава постоянно, макар и бавно, „големият петрол“ на Азербайджан не само че го няма, ами и като че ли намалява. Провалът в Нахчиван е всъщност второто разочарование за „ЕксънМобил“, която удари на камък в още едно находище — широко рекламираната формация Огуз. А „ЕксънМобил“ не е единственият оттеглил се западен партньор. Въпреки многобройните пробни кладенци в целия азербайджански сектор на Каспийско море други четири големи компании — италианската „Ени Аджип“, френската „ТоталФинаЕлф“, „ШевронТексако“ и Би Пи — също не успели да намерят „търговски количества“ въглеводороди. Компаниите се опитват тихомълком да прекратят договорите си с правителството на Азербайджан и едва ли е тайна, че на много от тях им се иска да не бяха залагали толкова на азербайджанския петрол, а повече на Северно Каспийско море, където големите казахски находища привличат цялото внимание и повечето петролни инвестиции от Запад. „Азербайджан просто потвърди това, което хората отдавна знаят — жалва се висш служител в западна петролна компания. — Само една десета от изследваните структури се оказват истински находища.“ А дори и Казахстан започва да губи блясъка си. Би Пи, норвежката „Статойл“ и „Бритиш Газ“ продадоха дела си в огромното петролно поле Кашаган. Както се пошегувал един петролен анализатор, „може би те просто са се притеснили от възможността за такова голямо богатство. Или може би са започнали да подозират, че Кашаган не е най-голямото находище, откривано някога.“

Този лош късмет е в духа на смесените резултати от проучванията в света. Въпреки че новите технологии безспорно помагат за откриването на нови залежи, те не са обърнали тенденцията откритията да са все по-малки. През 2002 г. например световните открития намалели до шест милиарда барела петрол — далеч по-малко от средните откривани количества в исторически план и далеч по-малко от двадесет и седемте милиарда барела, които пазарът поглъща. Повечето „лесен“ петрол — големите петролни резерви в леснодостъпните находища — вече е открит и в много случаи, особено в страните извън ОПЕК, вече е изпомпан докрай. Петролът, който остава, ще бъде по-рискован за извличане, а вероятността за неочаквани разходи, непостигнати производствени цели и чист провал ще е все по-голяма. Колкото повече петрол произвеждаме, толкова повече са рисковете, свързани с оставащите количества.

Северният полярен кръг например може наистина да съдържа големи неразработени залежи. В същото време както дори и много оптимисти признават, сондирането и производството на петрол дълбоко под покритите с лед води на хиляди километри от танкерно пристанище е голямо техническо предизвикателство. Трябва да се намерят специално оборудване и висококвалифицирани екипи и да им се осигури защита в тежките условия. Трябва да се преодолеят хиляди инженерни и технически трудности само за да се изкара петролът на повърхността, да не говорим за построяването на хиляди километри тръбопровод, който да пренася петрола до пазара. Нещо повече, според някои геолози когато петролните компании най-накрая започнат да работят в Северния полярен кръг, формациите е много вероятно да се окаже, че съдържат газ, а не нефт.

Освен това Северният полярен кръг е една от най-деликатните екосистеми на планетата и еколозите са готови да я бранят с всички сили. В продължение на почти двадесет години екологичните организации успешно са държали петролните компании настрана от оценените на петдесет милиарда барела петролни находища, които се намират под Националния арктически резерват за диви животни в Аляска въпреки десетилетните и добре финансирани лобистки усилия на петролния бизнес. Вече има данни за подобна съпротива спрямо проучванията и в Гренландия и арктическата част на Скандинавския полуостров. По подобен начин много анализатори вече поставят въпроси за намеренията да се произвеждат синтетични горива от катранените пясъци на Алберта и от други видове тежък петрол, тъй като процесът на рафиниране води до отделянето на големи емисии въглероден диоксид, който е основният заподозрян за промените в климата.

Междувременно увереността на някои анализатори за петролните запаси в ОПЕК също намалява. След като е проучил повече от сто технически доклада за производството, написани от саудитски петролни инженери, съветникът на Буш по енергийните въпроси Симънс смята, че самите саудитци се боят, че Саудитска Арабия „вероятно е преминала своя пик. Ако това е вярно, то тогава със сигурност планетата Земя е преминала производствения си пик.“

 

 

Картината за дългосрочните петролни залежи не е обнадеждаваща. Дори и ако не смятате, че петролът ще свърши утре, той очевидно ще става все по-рискован всяка година — от техническа, геоложка, екологична и в крайна сметка икономическа и политическа гледна точка. Въпреки това засега правителствата и хората, които ги избират, като че ли отричат да има проблеми с петрола. Вярно е, че се полагат усилия да се направят алтернативни горива или икономиката да премине на природен газ, но такива програми ще струват трилиони долари и ще са необходими десетилетия, за да се изпълнят. Затова истинският въпрос е не дали петролът ще свърши (той ще свърши), а дали имаме способността и политическата воля да предвидим това навреме, за да се подготвим за него. Въпреки че пикът вероятно е по-далеко, отколкото смятат много песимисти, трудно е да се каже кога ще дойде заради маскиращи фактори като резервните запаси и ценовите манипулации. Което е още по-лошо, тъй като изчерпването вероятно ще се ускори след достигането на пика, тъй като компаниите ще се мъчат да спечелят с по-високи цени, световните пазари, както и политическите системи, които зависят от тези пазари, може да се влошат учудващо бързо, след като се разбере, че е имало връх. „Експертите и политиците нямат резервен план, на който да разчитат“, оплаква се Симънс. Ром добавя: „Не споделям възгледите на паникьорите [за скоро предстоящ пик], но все повече вярвам, че когато пикът се случи, ще бъде прекалено късно да се направи нещо по въпроса.“

И досега^[4] в Азербайджан, две години след посещението ми там, бъдещето до голяма степен остава свързано с петрола, поне официално. Въпреки новите спънки, една от които е неуспешната проба, направена от японски петролен консорциум през 2002 г., правителството продължава да възлага надежди на очаквания „голям петрол“. Шофьорите из града все още могат да видят плакати с лозунги като „Петролната индустрия е силата на народа“. В Държавната петролна компания на Азербайджан разговорите са се насочили към нови формации още по-навътре в морето, въпреки че някои чужди геолози са скептично настроени. В Организацията за геоложки проучвания на САЩ Грегъри Улмишек отбелязва: „Има майчина скала, има структури, има колектори. Въпросът е дали майчината скала в дълбоката част на басейна е толкова добра, колкото беше в някои от плитките области. И каквото и да казвам, няма как да разберем, докато не се направи първият сондаж. Докато не се изпробва със сонда, не можем да знаем.“

В централата на Държавната петролна компания на Република Азербайджан Натиг продължава да оборва този скептицизъм.

— Кога ще свърши петролът? — пита той. — Говори се, че след тридесет години, но кой знае. Нямаме представа къде ще сме след тридесет години или дори след двадесет. — Усмихва се. — Тъкмо започваме. Първите кладенци бяха много плитки. Просто ще пробиваме все по-надълбоко.