Пол Робъртс
Краят на петрола (2)

Глава 1
Запалването на огъня

Само основните моменти са се запазили до днес от деня, когато Томас Нюкомен спасил индустриалната революция от провал и поставил начало на голямата надпревара в енергетиката, която определя цивилизацията оттогава насам. Но можем да възстановим историята. Годината е 1712, месецът вероятно е март. Мястото са мините Коунигри в Стафордшър, където са най-големите залежи на въглища в Англия. В спретната двуетажна тухлена сграда откриваме мъж на средна възраст, който се катери около голямо, изправено приспособление от тухли, железни тръби и месинг, което се извисява на десет метра от пода и продължава в горната стая. Това е Томас Нюкомен, четиридесет и девет годишен ковач и баптистки проповедник, който е станал изобретател. Приспособлението е неговият „топлинен двигател“ — задвижвано от въглища автоматично устройство, което е усъвършенствал десет години и което, ако всичко върви по план, скоро ще изпомпва водата от наводнената шахта 50 метра по-надолу.

Необщителен и предпазлив по принцип, в този ден Нюкомен е отворил вратите към своето машинно отделение. Около него се е събрала малка тълпа — чиновници от въгледобивните мини, шепа инвеститори, може би един-двама адвокати, които представляват многобройните кредитори на Нюкомен. Посетителите гледат неразбиращо двигателя, можем да си представим обърнатите им нагоре лица и изражения на ръба между съмнението и интереса. Със сигурност са чували коментарите на водещи специалисти, които смятат, че такова приспособление не може да работи, особено пък приспособление, построено от обикновен ковач като Нюкомен. Със сигурност са чували и че ранните прототипи на този двигател — ръчно изработени устройства на границата на съществуващите технологии, са се провалили. Събраните там хора сигурно знаят за увеличаващите се дългове на Нюкомен.

Но всички в тясната, задимена стая този мартенски ден много добре разбират и колко големи са залозите, ако Нюкомен успее. Англия е в криза за гориво. Бързо индустриализиращата се страна е използвала повечето си дърва за горене и в момента зависи изцяло от въглищата. Въглищата задвижват хилядите фабрики и леярни, които изникват като тъмни гъби из целия английски пейзаж. Въглищата осигуряват топлина и захранват огъня за храната на стотиците хиляди англичани, които сега живеят в градовете. Само Лондон — най-голямата столица в света и негов търговски център, където живеят повече от шестстотин хиляди души — използва хиляда тона въглища на ден, а количеството се увеличава всяка година.

В същото време от земята не излизат повече въглища, поне не достатъчно бързо. В Уелс, централните графства и други въгледобивни райони британските миньори вече са издълбали повърхностните въглищни пластове и сега трябва да копаят по-надълбоко. За нещастие новите шахти постоянно се пълнят с подземна вода. Много мини са монтирали груби, задвижвани от коне помпи, но приспособленията са бавни, неефективни и твърде скъпи. Из цялата страна мините са намалили производителността си или напълно са затворили. Страната е отчаяна. „Отводняването“ се е превърнало в тема на годината и е ясно, че ако може да се намери решение, то не само ще спаси положението, но и както отбелязва един наблюдател, ще се окаже „изключително доходно за откривателя“.

Нюкомен дава знак на помощника си да хвърли повече въглища в пещта под огромния тухлен котел. Откривателят завърта един клапан и пуска пара във високия три метра месингов цилиндър. Въздухът се изпълва с пушек, силно свистене и звънтене, а вътре в цилиндъра започва да се вдига и сваля масивно бутало на всеки дванадесет секунди. Наблюдателите поглеждат нагоре. Високо над тях под покрива една осемметрова хоризонтална греда е започнала да се клати нагоре-надолу като гигантска люлка, като повдига и сваля желязна верига, която минава през една дупка към мината отдолу. Дълго време нищо не се случва. Зрителите се въртят, пристъпват от крак на крак, покашлят се. Тогава от една отворена тръба отвън с клокочене започва да излиза вода, последвана от силна струя черна течност — вода от шахтата далече отдолу. Дванадесет секунди по-късно отново излиза струя и отново. Мината се отводнява. Инвеститорите се радват. Нюкомен току-що ги е направил богати.

Всъщност на този ден в Стафордшър Томас Нюкомен увеличил богатството не само на няколко местни капиталисти, но и на цялото човечество. Машината на Нюкомен може да е била скъпа, шумна и ужасно неефективна (повече от 99 процента от топлинната енергия на въглищата се губела заради лошия проект). Машината може да е горяла повече от тон и половина въглища на ден. Но дори и така новото приспособление било значително по-евтино от своите алтернативи. Една машина можела да замени изпомпващ механизъм, за който са необходими петдесет коня, като по този начин намали работните разходи с 85 процента. Двадесет години по-късно повече от сто машини на Нюкомен работели из цяла Англия и континентална Европа, като връщали една наводнена мина след друга отново в действие и допринасяли за огромното увеличение на производството на въглища. Само във Великобритания годишното производство на въглища скочило от около три милиона тона през 1712 г. на почти два пъти по толкова през 1750 година. В края на века Англия произвеждала десет милиона тона, което превърнало острова в безспорния крал на въглищата и в първата модерна икономика в света.

Последиците обаче далеч надвишавали увеличеното производство на въглища. Машината на Нюкомен в крайна сметка била двигател, един от първите в света — автоматично устройство, което превръща химическата енергия от въглищата във физическа енергия, работа, при това по-ефективно от конете и хората, които замества. По този начин двигателят на Нюкомен за пръв път ни дал власт над енергията и извел човечеството на пътя, който щял да промени света завинаги. Вярно е, че прадедите ни са задвижвали машини с енергия от водни и вятърни мелници векове наред, но на тези груби устройства често им липсвала силата и скоростта на завъртане, необходими за работата на сложни машини като помпите или механизираните станове. По-конкретно, водните и вятърните мелници работели само на някои места, като бреговете на реките и местата, където вятърът е постоянен, и можели да спрат, ако водата е слаба или денят е безветрен. С други думи, природата продължавала да разпределя енергията. Парният двигател имал скорост в излишък. Можел да се монтира навсякъде и да работи непрекъснато, при положение че постоянно му се подават въглища. За пръв път хората имали възможност да овладеят енергията в количества, далеч надвишаващи предишните им представи, а въздействието било огромно.

Век след успешната демонстрация на Нюкомен светът бил изцяло променен от енергията на въглищата. Въпреки че дървата и другите видове „биомаса“ останали важни източници на гориво през целия деветнадесети век, въглищата и енергията, която осигурявали, преобразили западната търговия и общество, като увеличили производителността и богатството и дали тласък на огромния преход от селско стопанство към индустрия. Първо в минното дело, след това в текстилната промишленост, а след това и в транспорта бързият напредък в овладяването на енергията позволил на хората да произвеждат повече стоки по-бързо и по-ефективно и да ги превозват до по-далечни клиенти при по-ниски разходи, отколкото въобще можели да си представят преди. Възможностите на произвежданата от въглища пара изглеждали безгранични. Освободен от вековните ограничения на мускулната сила, вятъра и водата, индустриалният човек стоял на прага на безкрайно богатство и материален прогрес. Поне докато можел да осигурява въглища.

По много начини двигателят на Нюкомен отбелязал кулминацията на десет хиляди годишния поход на човечеството към това, което може да се нарече енергийно съзнание. От момента, в който хората се опитали да контролират обкръжаващата ги среда, успехът и материалният прогрес са били тясно свързани с възможността да се намерят и експлоатират по-големи и по-концентрирани източници на енергия. Първобитните хора например сигурно не са имали израз за „анализ на енергийните разходи и ползи“, но са знаели кои корени и плодове имат най-високо калорично съдържание и осигуряват най-голяма възвръщаемост на енергия за единица вложена енергия. Ловните групи на кроманьонците се научили да преследват по-големи плячки, отчасти защото енергийните разходи, т.е. калориите, необходими за проследяване и преследване, се възстановявали по-лесно от голямо парче месо, отколкото от малко (дори и ако животното е по-трудно и опасно за убиване).

Примитивното енергийно смятане станало по-важно, когато някъде на територията на днешен Ирак преди десет хиляди години се появило селското стопанство. Разчистването на земята и обработката на почвата е изключително тежка работа. Тя изисква повече енергия под формата на хранителни калории, отколкото събирането на ядки и плодове. В замяна на тези допълнителни калории обаче нашите предшественици получавали значителни ползи, включително възможността да произвеждат повече храна много по-редовно. По подобен начин, когато впрегатните животни започнали да се използват широко някъде около 4000 г. пр.Хр., енергийните изисквания продължили да се покачват, но производителността също се покачвала. Един вол можел да има нужда от много повече фураж и вода, но вързан за плуга, четирикракият трактор позволявал на стопанина си да обработва три пъти повече земя, отколкото можело да се обработва на ръка с мотика.

Дали древните хора са забелязвали връзката между допълнителните енергийни разходи и допълнителните ползи? Никога няма да разберем. Въпреки това, видими или не, предимствата, произтичащи от увеличеното използване на енергия — по-голямата производителност, надеждността на хранителните доставки и т.н., били реални. Те също имали и ключова роля за прехода от лов и събиране на храна към земеделие и урбанизация, тъй като малките, подвижни племена вече имали оръдията и възможностите да издържат по-големи, уседнали земеделски общества. Забележете тенденцията — с нарастването на зависимостта на хората от увеличеното производство и съответно по-голямата надеждност на храната това, от което те реално ставали зависими, било свързаното с това увеличаване на енергийното потребление. Връзката между енергията и прогреса щяла да стане още по-очевидна, когато хората започнели да живеят в по-големи и по-концентрирани общности, въпреки че вниманието щяло да се пренасочи от калориите към горивата. Докато номадските племена можели да намерят дърва, трева, животински тор или друго гориво за отопление или готвене навсякъде, където обикаляли (всъщност наличието на гориво може би е определяло къде ходят), това не е било валидно за жителите на града. Човекът вече не можел да стане по изгрев-слънце и да събере наръч съчки, с които да си направи закуска. Гражданите били привързани към едно място и трябвало да се конкурират със съседите си за горивата, които станали още по-оскъдни, след като първите занаятчии започнали да пекат керамика и да топят метали. Според някои оценки всеки мъж, жена и дете в тези първи градове имал нужда от половин тон дърва годишно — изискване, което поставило на огромно изпитание местните гори. Като добавите и енергийните нужди на примитивната промишленост като производството на мед — един тон дърва отивали за стопяването на пет килограма метал, — виждате как е започнала първата енергийна криза. Може би за пръв път в историята хората забелязали заплахата, която се крие в разликата между търсенето и предлагането на горива. С други думи, те постигнали първично енергийно съзнание.

За да се справи с тази разлика между търсенето и предлагането, се появила първата енергийна икономика в света. По начин, който щял да се повтори векове по-късно с въглищата и след това с петрола, предприемчивите ни предшественици изобретили система за откриване и разпространение на горива колкото е възможно по-ефективно и евтино. В районите с гори това означавало организирането на секачи, които да претърсват близките околности. Дървените трупи и клони трябвало да се съберат, да се превозят до града, да се подредят на купчини, за да изсъхнат добре, след това да се продадат, изтъргуват или дадат на онези, които имат нужда. С развитието на енергийната икономика тези задачи станали отделни специалности — на дърваря, на собственика на складове, на търговеца на дърва. Трябвало да се намери отговор на социални, политически и дори правни въпроси като това кой притежава определена гора и колко бързо може да се изсече тя. Трябвало да се отчетат разходите за събиране на дърва, особено като се има предвид, че по-близките до града гори били изсечени и събирачите трябвало да ходят по-надалеко, а и да се обмислят вариантите за охрана. В един момент страхът от възможното изчерпване на горивата станал не по-малък от страха от всяко друго масово бедствие — война, суша или чума.

Накратко, енергията се била превърнала в стратегически ресурс и фактор за възхода или падението на цели икономики и цивилизации. Случаите на катастрофален недостиг на горива вероятно били доста чести. Всъщност напълно е възможно походът на човешкия прогрес да е бил белязан от поредица енергийни кризи, които или са унищожавали дадена цивилизация, или са й помагали да се придвижи към следващото ниво на технологично и икономическо развитие.

Вероятно такъв е бил случаят в Европа, която до Средновековието вече била изпаднала в не по-малко жесток енергиен недостиг от този, от който ние днес можем да се оплачем. Както навсякъде селскостопанската революция в Европа изчерпала основния си източник на гориво — дървата. Не само че фермерите разчиствали горите, за да засадят по-големи площи, но и допълнителната реколта поддържала по-голямо население с все по-големи нужди от дърва за горене (да не говорим за дървесината за построяване на сгради и кораби), което само допълнително влошавало положението на вече и бездруго силно намалелите гори. Новите производства също изразходвали ценните горивни запаси. Разрастващото се производство на стъкло, бои, бира, вар, сол и тухли, макар и ключово за подобряването на условията на живот, изчерпвало цели гори под формата на дърва за горене. Производството на желязо изисквало особено много гориво, тъй като за направата на десет килограма метал били необходими един тон дърва. За да работи целогодишно, само една работилница за топене на желязо се нуждаела от повече от хиляда квадратни километра гора. Нещо трябвало да се направи.

С ограничените си горски наличности и сравнително развитата си индустрия Англия била сериозно засегната. През тринадесети век недостигът на дърва бил толкова жесток, че английските власти започнали да затварят работилници за метали и да забраняват изсичането на кралските гори. Кризата отшумяла за кратко през четиринадесети век, когато чумата унищожила една трета от населението в Европа и дала възможност на горите да израстат отново. Но до петнадесети век възстановеното население ликвидирало допълнителните гори и дървата станали скъп лукс, достъпен само за най-богатите граждани.

Въглищата били очевидната алтернатива, а преходът от дърва към изкопаеми горива щял да промени из основи икономиката, културата и политиката в света и да даде началото на това, което днес разбираме под енергийна революция. Въпреки това в началото малко англичани приемали прехода към въглищата като нещо добро. Меките лигнитни въглища, които тогава се копаели в Англия и Европа, били пълни със сяра и други примеси и когато горели, отделяли остър, задушлив пушек, който парел на очите и дробовете и правел стените и дрехите черни. Но по-важното е, че въглищата просто не можело да се използват по създадената за дървата технология. Пивоварите и хлебарите отказвали да използват въглища, тъй като разваляли вкуса на храните и напитките. А тъй като сярата се намесва в химическия процес при производството на желязо, въглищата не можело да се използват в огнищата за топене на метала. В почти всички случаи дървата били предпочитаното гориво, когато можели да се намерят.

Все пак дори и най-големите противници на въглищата в Англия трябвало да признаят, че новото гориво имало важни предимства пред дървата. Така както петролът и газът щели да изместят въглищата две столетия по-късно, въглищата просто били по-добри от дървата от икономическа гледна точка. Първо, голямото изобилие на въглища ги правело много по-евтини. Второ, въглищата имали по-добра енергийна възвръщаемост, тъй като не само че изкопаването на килограм въглища отнемало по-малко енергия от изсичането на килограм дърва, но и при горене килограм въглища отделяли до пет пъти повече енергия. По-голямата енергийна плътност на въглищата ги правела далеч по-икономични за производство, по-евтини за транспортиране на големи разстояния (от мините на север до Лондон на юг) и по-лесни за складиране. За разлика от дървата, които са пръснати и събирането им е неефективно, въглищните находища концентрират огромен обем химическа енергия в известна степен на едно място. Производството може да е централизирано и ефективно и затова много по-изгодно, което е задължително условие за зараждането на всяко едно производство, особено когато работната сила не достига.

И накрая, не всички видове въглища били толкова мръсни. През Средновековието европейците използвали нискокачествени въглища, но имало и много по-добри разновидности. Въглищата са изкопаеми горива — те се образуват, когато пластовете мъртви дървета, листа и други органични материали, познати като торф, бъдат заровени и в течение на милиони години бъдат превърнати от налягането и топлината в съдържащи въглерод полезни изкопаеми. Качеството на дадени въглища зависи от съдържанието им на въглерод — въглищата с високо съдържание на въглерод горят с отделяне на много топлина и относително чисто, за разлика от тези с ниско съдържание на въглерод. Като цяло колкото по-дълго стоят заровени въглищата, толкова по-твърди стават, но също така и по-дълбоко трябва да се копае, за да се извадят. Не е странно, че първите въглища, открити от европейците, били меките, по-наскоро образувани лигнити. Но когато миньорите изчерпали повърхностните слоеве и трябвало да започнат да копаят по-надълбоко, те открили по-твърдите и по-чисти черни и антрацитни въглища. А с двигателя на Нюкомен, който изпомпвал водата от наводнените минни шахти, започнал истинският век на въглищата.

Значението на откритието на Нюкомен не било просто това, че ни позволило да произвеждаме повече енергия, а и че променило начина, по който използваме енергията. Дотогава въглищата, дървата и другите горива били просто източник на топлина — химическата им енергия се превръщала чрез горене в топлинна енергия, използвана основно за готвене и отопление. Но двигателят на Нюкомен извел процеса една крачка по-напред, като превърнал топлинната енергия от горенето във физическа или механична енергия на работата. В известен смисъл двигателят на Нюкомен постигал с въглища това, което хората, конете и воловете вече правели естествено с калориите, но много по-ефективно и без видими ограничения. Ако ви трябвала повече енергия, просто трябвало да построите по-голям двигател и да го захраните с повече гориво. Всичко, което ви трябвало, било постоянно увеличаващи се доставки на въглища, които самият двигател на Нюкомен като че ли осигурявал.

Интересното е, че колкото повече въглища се произвеждали в Англия, толкова повече се горели. Тъй като въглищата вече били съвсем достъпни, промишлените потребители не само че можели да си разширят дейността, но и да разработят изцяло нови начини за използване на изобилното гориво. Това явление било особено ясно изразено в производството на желязо. След като разработили разновидност на въглищата без сяра, известна като кокс, производителите вече можели да използват въглищата за топене на желязото. Невъзможно е да се преувеличи значението на това съдружие между енергията и желязото, двата основни градивни елемента на индустриалния век. Наличието на евтино желязо в изобилие засилило производството на машини, включително на парни двигатели. Появили се различни фабрики, които използвали парни двигатели, за да задвижват тъкачни станове, стругове, преси и всякакви други машини, които човек може да си представи. Естествено, всеки напредък в технологиите само увеличавал търсенето на въглища. В началото на деветнадесети век задвижвани от въглища парни локомотиви започнали да возят хора и товари, включително въглища. С разрастването на железопътния транспорт се увеличила и нуждата от железни релси, което допълнително повишило търсенето на въглища от леярните за желязо. След това, когато железопътната система се развила, по-големият брой локомотиви довел до по-голямо производство на въглища, както и преминаването на английския военноморски флот от ветроходни кораби към параходи. Тази взаимозависимост между производството и потреблението, между търсенето и предлагането е била може би най-важният елемент за успеха на индустриалната революция, а и днес остава основен аспект на съвременната енергийна икономика.

Неизбежно засиленото търсене довело до появата на нови производители. Германия, Франция и Белгия развили въгледобивните си индустрии, последвани с малко закъснение от САЩ. Американските запаси на въглища са огромни (всъщност най-големите в света), но младата страна имала толкова много гори, че дървата останали основното гориво до края на Гражданската война. До 1850 г. повечето американци дори не знаели, че въглищата може да се горят. Въпреки това през 1900 г. американските мини вече изпреварвали по производство английските и добавяли към общото световно производство почти един милиард тона — повече от десет пъти повече от обема, произвеждан петдесет години по-рано.

Под това зашеметяващо увеличение на обема се крие една дори още по-интересна промяна. През 1701 г. средностатистическият англичанин използвал по-малко от половин тон въглища годишно. През 1850 г. вече използвал почти три тона, а през 1900 г. — повече от четири тона. Подобни промени се случвали и в индустриализиращите се Европа и САЩ.

За какво използвали хората цялата тази допълнителна енергия? Със сигурност за повече отопление и готвене и повече пътувания с параходи и влакове. Но най-главното е, че хората произвеждали повече стоки — повече платове, повече машини, повече храна и бира, повече хартия. Моделът бил ясен — колкото повече произвеждаш, толкова повече енергия ти трябва. И обратното — колкото повече енергия използваш, толкова повече неща произвеждаш. И толкова по-богат ставаш или, което е по-вероятно, по-богат става работодателят ти или държавата.

Човек спокойно може да преименува индустриалната революция в енергийна революция, тъй като индустриалните икономики през деветнадесети век просто нямало да могат да се развият без успоредната поява на енергийните икономики, които да ги поддържат. А с разпростирането на индустриализацията от страна в страна и от регион в регион търсенето на енергия също се разпростирало.

 

 

За да отговори на това повишаващо се търсене, енергийната промишленост трябвало да се промени, като се превърне не само в една от най-големите индустрии в света, но и в една от най-сложните и рискови дейности и със сигурност най-разпространената. Въгледобивите технологии се развивали бързо. Самите мини се превърнали в огромни подземни фабрики, обслужвани от стотици километри тунели, железопътни системи и подводни канали. За да се превозват въглищата до градовете и развиващите се промишлени области, били построени обширни мрежи от канали, след това и железопътни линии. Много често леярните за желязо и други фабрики просто се премествали при находищата на въглища в Северна Англия, долината на река Рур в Германия и във въгледобивите райони на Пенсилвания и Охайо.

В другия край на веригата на доставките се появила цяла система за разпространение и маркетинг, която да продава въглищата на промишлените и битовите потребители и да насърчава въвеждането на нови употреби и ново търсене. Били изобретени работещи на въглища котли, които да стават за всяка фабрика и дори за всяка офис сграда. Били усъвършенствани фурни и печки на въглища за домашна употреба, като по този начин се увеличило домашното потребление и което е не по-малко важно, потребителите се научили да очакват по-добър и по-лесен живот и повече „удобства“ от увеличеното потребление на енергия.

Енергийната промишленост се разраснала толкова бързо, че традиционните бизнес практики не успявали да я следват. Именно в бизнеса с въглища консолидацията се установила като практика, след като хиляди малки, неефективни въгледобиви мини в Англия, Европа и САЩ били събрани в големи корпоративни обединения, съвсем различни от всичко, съществувало дотогава. Тази нова порода организация изисквала нов подход към всичко — от производството и доставката до счетоводството, контрола на разходите, управлението на работната сила и най-вече финансите. Производството на въглища през индустриалната епоха било една от първите наистина капиталоемки индустрии. През 1800 г. първоначалните разходи за голяма въгледобивна мина можели спокойно да достигнат десет хиляди лири — огромна сума за онова време, и да принудят собствениците предприемачи да измислят нови начини за привличане на капиталови инвестиции, което в крайна сметка създало мрежа от взаимна зависимост между енергийната промишленост и финансовото общество, която съществува и до днес.

Подобно на съвременния енергиен сектор, производството на въглища било изключително рискована работа. Възвръщаемостта на инвестициите — основното нещо в една капиталоемка индустрия, можело да бъде провалена от безброй фактори — нестабилни цени, свръхпредлагане, производствени трудности, злополуки в мините, както и от нагли миньори.

Въпреки това, като изключим тези фактори, ранният енергиен бизнес като цяло бил изключително доходен. Търсенето нараствало и въгледобивните компании станали майстори в това да защитават позициите си. Инвестирали в нови технологии и практики. Лобирали пред правителството за благоприятни закони, включително и закони, които забранявали на миньорите да стачкуват за по-добри условия на работа. И все по-често минните компании просто мамели. Подобно на ОПЕК няколко десетилетия по-късно, минните компании в Англия, Европа, а по-късно и в САЩ се обединявали в големи регионални монополи, като безсрамно се договаряли да ограничат производството и по този начин да задържат цените високи, а след това мирно си поделяли големите градски пазари в Лондон, Париж, Берлин и Ню Йорк, за да избегнат конкуренцията. Потребителите се жалвали на правителството, но периодичните опити за реформи нямали голям ефект, защото новите закони рядко се спазвали. Въгледобивните компании просто били прекалено влиятелни политически и малко хора в правителството били готови да се бъркат с толкова важна индустрия.

Ценовите измами далеч не били единственият проблем, който въглищата създавали. Трудностите с работниците нараствали, тъй като миньорите протестирали срещу ужасяващите работни условия. Хлътванията на земна маса и газовите експлозии, причиняващи смъртта на стотици хора, давали сериозен материал на реформистки настроени писатели като Зола и постоянно напомняли на обществото за цената на основаната на въглища икономика. Затова в крайна сметка въглищата не успели да се наложат като идеалното гориво. Макар че съдържали повече енергия от дървата, въглищата все още били прекалено обемисти, за да са напълно ефективно гориво. Параходите за дълги разстояния например се нуждаели от толкова големи помещения за въглищата, че оставало много малко място за товари или пътници. А дори и най-добрите въглища не отделяли достатъчно топлина за голяма част от новите промишлени процеси. Не бил решен и проблемът със саждите. В края на деветнадесети век въздухът в Лондон, Питсбърг, Берлин и други индустриализирани градове бил толкова черен, че дърветата измирали, мраморните фасади се рушали, а респираторните заболявания били масово разпространени.

За момента обаче нищо не можело да се направи, тъй като въглищата се били превърнали в нещо, без което никой човек, бизнес или държава не можели да съществуват. През 1900 г. производството на въглища било в самия център на индустриалния свят, било взаимосвързано и поддържало всички други сектори и създавало значителна част от националното богатство, работните места и приходите от износ за страните производителки.

Може би по-важното е, че до началото на двадесети век въглищата създали нещо по-трайно — нов вид икономика или по-точно нов вид икономически ред. Този нов ред дал началото на мощна система производствени практики и мрежи за разпространение, създадена специално да отговори на динамиката на търсенето и предлагането. Тя включвала корпоративен бизнес модел, направен за големи икономии от мащаба, финансова структура, която да управлява значителните капиталови изисквания, и политически връзки, които да защитават тези инвестиции. Не по-малко важно е, че около новия енергиен ред се появила и култура на енергийно потребление и на социално и политическо разбиране на решаващата роля, която енергията играе за повишаване стандарта на живот и увеличаване на богатството, за успеха на страната и международната власт. Въглищата може и да са мръсни и опасни, а икономиката на въглищата — монополистична и подкупна. Но въглищата безспорно били в основата на бурното развитие на индустриалния свят. Както отбелязал един английски наблюдател, „Въглищата не стоят редом до, а изцяло над всички други стоки. Те са материалният източник на енергия за страната, универсална помощ, важен фактор във всичко, което правим.“

Производството на въглища щяло да продължи да нараства в течение на десетилетия. Въпреки това към края на деветнадесети век, за огромно учудване на английските въглищни магнати, американските миньори и вековната въгледобивна индустрия, енергийният ред вече бил станал прекалено обширен и глобален, за да бъде контролиран от една-единствена държава и дори от едно-единствено гориво.

 

 

Краят на века на въглищата започнал сутринта на 10 януари 1901 г., близо до Боумънт, Тексас, на малък хълм, наречен Спиндълтоп. Било десет и половина часът и един човек на име Ал Хамил разочаровано се отдръпнал от кладенеца, който копаел, за да каже на брат си Кърт, че там всъщност няма нефт, когато пясъчникът на около четиристотин метра под краката му доказал по грандиозен начин, че греши. С оглушителен гръм и силен рев от дупката изскочили гъсти облаци газ метан. Последвала течността, която избликнала като стълб петнадесет сантиметра широк и кафяво-зелен на цвят. Издигнала се на стотици метри нагоре към зимното небе, преди да започне да пада надолу към земята като тъмен дъжд. Намокрила почупената сондажна кула, червената тексаска пръст и братята Хамил, които вече танцували радостно, защото всъщност там имало петрол, и то повече, отколкото те или който и да било друг били виждали преди това. Повечето петролни кладенци по това време давали по петдесет-сто барела на ден. Рекордьорите като тези в Русия произвеждали може би пет хиляди барела на ден. Но Спиндълтоп изхвърлял по пет хиляди барела на час, т.е. над сто хиляди барела на ден, което било повече от общото производство на всеки друг кладенец на земята.

Стълбът на Спиндълтоп се виждал от центъра на Боумънт, на разстояние шест километра и половина, и час по-късно хората от града се били събрали на мястото и гледали невярващо фонтана, който вече образувал петролно езеро. На следващия ден започнали да пристигат туристи от Хюстън, следвани от журналисти и неколцина скептични геолози, някои от които били помогнали за налагане на популярния по това време възглед, че петролът просто не съществува в такива количества. Това не било маловажно. Макар че петролът бил познат от хиляди години и се произвеждал със стопанска цел от 50-те години на деветнадесети век, световният петролен бизнес през 1901 г. бил сравнително малък и се състоял основно в преработване на петрола в керосин като гориво за лампи. Тъй като бил по-евтин, по-чист и по-безопасен от всички други горива за лампи, керосинът бил благодат за бързо индустриализиращия се свят, който искал да освети домовете си, библиотеките си, фабриките си и сградите си с канцеларии. Но сега, с налагането на модерната електрическа светлина, бъдещето на петрола за осветление изглеждало мъгляво. Вярно е, че някои учени смятали, че петролът би могъл да се използва като гориво за двигатели подобно на въглищата и че даже бил по-добър, понеже горял по-чисто от въглищата и имал по-високо енергийно съдържание. По това време обаче производството на петрол в света било нищожно малко, а геолозите твърдели, че той никога няма да може да се произвежда в достатъчно големи количества, за да конкурира Цар Въглища. С други думи, че петролните запаси никога няма да могат да задоволят световното търсене на енергия.

Сега обаче, когато от Спиндълтоп извирала тъмна река петрол, скептиците усетили, че теориите им пропадат. Няколко твърдоглавци заявили, че петролният поток е твърде силен, за да остане постоянен. Те твърдели, че Спиндълтоп е геоложка случайност, че скоро щял да се изчерпи и че никога няма да се повтори. Но през март братята Хамил изкопали втори кладенец, който давал същото невероятно количество от сто хиляди барела на ден, както и третият, четвъртият и петият кладенец. Скептиците се оттеглили, а на тяхно място дошли спекулантите, опортюнистите и инвеститорите. Започнал векът на петрола.

 

 

Преди Спиндълтоп петролът се възприемал като нещо странично в енергийната икономика. Древните хора се били натъквали на него, най-вече случайно, в изворите на природен газ, където той се просмуквал, и го използвали пестеливо като материал за запушване на цепнатини, лепило и мазило, както и за оръжия. (Горящите стрели били широко използвани във войните, както и гръцкият огън — запалителна смес, която можела да се изстрелва с помощта на катапулт към вражеските кораби и армии. Това било първото оръжие за масово унищожение в света.) Персийците през първи век се научили да дестилират петрола в гориво за лампи, което било възхвалявано из целия Близък изток и Европа, но нефтът си оставал дефицитен. Дори и в средата на деветнадесети век, след откриването на петролните залежи в Каспийско море близо до Баку и в Пенсилвания, производството все още оставало слабо, отчасти защото ранните петролни магнати не копаели достатъчно надълбоко, но най-вече защото нямали представа какво представлява петролът и откъде се взима той.

Подобно на въглищата и петролът е древно вещество. Суровият петрол, който изригнал от хълма Спиндълтоп онази януарска сутрин, бил резултатът на процес, започнал петдесет милиона години по-рано, когато Боумънт и по-голямата част от Източен Тексас лежали потопени под водите на много по-големия тогава Мексикански залив. Топлите води били идеални за развитието на огромни гроздове планктон и други микроскопични форми на живот, чиито миниатюрни тела се утаявали като гъст прах, за да образуват органичен килим върху калното дъно на залива. В течение на милиони години този килим се втвърдявал и превръщал в пласт богата на хранителни вещества скала, наричана от геолозите майчина скала, която постепенно била затрупвана от тонове утаен пясък, който се вливал от устието на близките реки. Пясъчните седименти на свой ред постепенно се уплътнявали и превръщали в дебел осем километра слой пясъчник. Тежестта на целия този камък върху майчината скала, в комбинация с естествено високите подземни температури, сготвили под налягане всички тези малки вкаменени организми и химически превърнали изградените от водород и въглерод биологични молекули в сложна въглеводородна смес, известна като петрол.

Образуването на петрола е подобно на това на въглищата, но има една съществена разлика — докато въглищата произлизат основно от мъртви растения, изходните материали за петрола са предимно животински. Животните съдържат повече мазнини от растенията, а мазнините съдържат повече водород. Този допълнителен водород дава въглеводород, който е много по-течен от въглищата. Всъщност това, което наричаме петрол, е смес от въглеводороди — течности като керосина и бензина, и полутвърди вещества като асфалта (които сборно наричаме суров петрол), смесени с газообразни въглеводороди като пропана, бутана и метана (или природен газ), чието наличие под формата на милиарди дребни мехурчета прави петрола още по-течен.

Тази течливост означава, че докато въглищата могат да стоят под земята до края на света, петролът прави всичко възможно, за да се измъкне от подземието си. От момента, в който петролът бъде „сготвен под налягане“, уловените мехурчета газ започват да се разширяват бурно, докато разбият майчината скала. Тогава, тъй като е по-лека от окръжаващите я подпочвени води, газово-петролната смес започва да се вдига нагоре, минавайки през микроскопичните пори в пясъчника, издигайки се през всяка пукнатина и цепнатина, която намери, разстилайки се нагоре към повърхността, подобно на мастилено петно през гигантска гъба.

Често петролът и газът (които се разделят, докато се вдигат нагоре) достигат повърхността просто за да изтекат, както се е случвало с безброй трилиони барели нефт и природен газ през хилядолетията. Понякога обаче мигриращите петрол и газ срещат някаква пречка или „капан“, който в случая на Спиндълтоп бил седемдесетметров пласт каменна сол, останала при оттегляне на водите на древния залив. Макар че е непромокаема за петрола, солта може само временно да го задържи. Под въздействието на големи подземни налягания пластът сол се изкривявал и нагъвал, докато накрая огромен стълб сол, висок километри и широк вероятно осемстотин метра, бил избутан нагоре и разбил утаечния пясъчник отгоре като огромен таран, повличайки след себе си голямо количество от уловения петрол и газ. С приближаването си към повърхността на земята солният стълб издигнал могила от горния слой на почвата, известна като солно кубе, която белите заселници по-късно нарекли Спиндълтоп. Междувременно увлечените при това петрол и газ, които били с обем десетки милиарди барели, спрели под свръхтвърд пласт варовик на триста метра под повърхността на земята. Тук в порите на пясъчника се образували петролни колектори — пластове въглеводороди и подземни води на дъното, петрол в средата и газ отгоре, които натискали отдолу варовика и по този начин създавали налягане в целия колектор, подобно на раздрусана кутийка газирана напитка, която още не е отворена.

Триста метра е много под дълбочината, на която дотогава някой бил търсил петрол. Кладенците в Баку и Пенсилвания например рядко стигали повече от тридесет метра, тъй като производителите били ограничени от остарялата технология за сондиране, която като цяло се състояла в удряне с изострено приспособление по почвата и скалите като с пневматичен чук. Но на Спиндълтоп братята Хамил опитали нещо ново — въртяща се сонда. Задвижвана от малък парен двигател (естествено на въглища), въртящата се сонда не само че можела да влезе по-надълбоко в земята, но можела и да пробие твърдия варовик, който пазел тъмното съкровище на Спиндълтоп толкова милиони години и който, както вече геолозите подозирали, може би пазел и други петролни залежи по света.

 

 

Така както двигателят на Нюкомен ускорил старта на индустриалната революция, като осигурил евтини въглища в изобилие, въртящата се сонда и новата наука петролна геология най-накрая позволили да се задоволи продължилото години латентно търсене на петрол. Спиндълтоп и последвалите открития на дори още по-големи залежи в Тексас, Оклахома, Мексико и Венесуела освободили десетки милиони барели петрол, заливайки пазара и давайки на зараждащата се индустрия необходимия й тласък, за да влезе уверено в енергийната икономика. Със спада на цените на петрола потребителите на въглища започнали на тълпи да преминават към по-ефективния петрол. Железниците променили локомотивите си да горят не въглища, а евтин тексаски петрол. Корабните компании бързо разбрали, че петролът кара корабите им да се движат по-бързо, а освен това заема и по-малко място за съхранение на борда, и преоборудвали товарните си съдове на петрол.

Но двигателят с вътрешно горене бил този, който затвърдил превъзходството на петрола. Макар че първите производители на автомобили пробвали парните двигатели и електрическите мотори, до въвеждането на Модел А от Хенри Форд през 1903 г. бензиновият двигател вече бил доказал, че има по-голяма мощност и по-дълъг пробег. През 1913 г. в Америка и Европа се движели над един милион коли и камиони и повечето от тях използвали бензин или дизел. С появата на автомобилите петролът спечелил реален монопол. Докато предходните поколения можели да избират между въглища, петрол и дори дърва като гориво за превоз, с началото на автомобилния век изборът бил направен — двигателят с вътрешно горене работел с петролни горива. Ако хората искали да карат, нямали друг избор освен петрола.

Колкото и клиширано да звучи, че петролният двигател изцяло е променил съвременния живот, трансформацията безспорно е била огромна. Популярността на автомобила направила възможна появата на куп нови начини на живот и социални форми, включително пътуването до работа, живеенето извън града, географски пръснатите семейства и, разбира се, ваканциите на колела. Още по-голяма и важна била промяната в търговската сфера. Не само че транспортът вече представлявал голяма част от националната икономика на Америка и Европа (само автомобилната индустрия на САЩ един ден щяла да осигурява почти 5 процента от брутния вътрешен продукт на САЩ), но и което е по-важно, новите начини на петролен транспорт — корабите, влаковете, самолетите и най-вече колите, камионите и автобусите — сами по себе си били важни за световната икономика. По-евтиният и надежден транспорт позволявал на компаниите да се движат по-надалеко и по-бързо, да достигат до повече клиенти, да доставят повече продукти, да работят на повече пазари и да реагират на конкуренцията много по-бързо отпреди. С други думи, с петрола компаниите можели да успяват в една икономика, в която са важни скоростта, гъвкавостта и най-вече постоянният растеж. Петролът бил решаващ за икономическия успех дори повече от въглищата. Между 1895 г. и 1915 г. енергийното потребление на човек от населението в Америка и в други индустриализирани страни нараснало почти двойно и голяма част от този ръст се дължал на петрола.

Както и с въглищата през осемнадесети век, механизмът на реципрочност между търсене и предлагане пуснал корени и в петролната икономика. По-голямото предлагане благоприятствало появата на нови приложения на петрола, които на свой ред още повече увеличавали търсенето и карали индустрията да се преоткрива. Петролните компании, които преди се занимавали с производството и продажбата на гориво за лампи, вече трябвало да се разраснат и усъвършенстват, за да могат да снабдяват световната икономика, която използвала все повече петрол. Компании като „Стандард Ойл“, „Роял Дъч-Шел“ и „Бритиш Петролиъм“ се стремели да изградят нова система петролни кладенци, петролопроводи, танкери и хранилища. Технологиите за сондиране се подобрили. Проучвателните екипи се научили да „търсят“ петрол дълбоко под земята с помощта на технология, наречена сеизмология. Компаниите се усъвършенствали в рафинирането на петрол благодарение на процеси, които можели ефективно да разделят различните петролни „фракции“ — бензин и керосин, както и по-тежките асфалт и горива за отопление, за продажба на наскоро сегментираните пазари.

С покачването на търсенето на петрол в света от само 500 000 барела на ден през 1900 г. до 1,25 милиона барела на ден през 1915 г. и 4 милиона през 1929 г. петролните компании започнали да се оглеждат по-надалеко за нови запаси. „Бритиш Петролиъм“ си уредила сделка с шаха на Персия за експлоатиране на огромните залежи на територията на днешен Южен Иран, докато „Роял Дъч-Шел“ открила дори още по-големи находища в съседен Ирак. (Колкото и да е невероятно, геолозите изключили Саудитска Арабия, защото я смятали за бедна на петрол). Междувременно големите открития в Тексас, Луизиана, Оклахома и Калифорния осигурили мястото на САЩ като водещ производител в света.

Голямото количество петрол на пазара неизбежно създавало проблеми. Новите находища се експлоатирали максимално, което водело до разрушителни пресищания на пазара и сваляло цените, а когато колекторите пресъхвали, доставките секвали. Рафинериите или страдали от пълна липса на суров петрол, или едва смогвали да го преработят. Цените лудо се движели нагоре-надолу. Много рафинерии и производители се опитвали да се защитят от резките промени с „фючърсни“ договори, но по-големият проблем бил, че двата края на бизнеса — „горният“ на добиването на петрола и „долният“ на рафинирането и продажбата му — били извън всякакъв баланс.

Хаосът и несигурността на петролния бум довели до нов корпоративен модел, който целял да възстанови синхрона между горния и долния край. Пионерът на този нов корпоративен идеал бил Джон Рокфелер, чиято компания „Стандард Ойл“ щяла да се превърне в най-голямата петролна компания в света и в модел на съвременния енергиен гигант. Именно Рокфелер измислил вертикално интегрираната индустрия, в която горният и долният край са в пълна хармония. Докато другите петролни компании се ограничавали с част от бизнеса-производство, рафиниране или продажба, Рокфелер и потомците му искали да контролират целия петролен „поток“ — от петролните кладенци до бензиновите колонки. Затова „Стандард“ придобивала не само петролни полета, но и танкери и петролопроводи, рафинерии и бензиностанции.

Като човек, изпреварил времето си, Рокфелер разбирал важността на технологиите и постоянно търсел начини да увеличи производителността и да намали разходите. Най-вече усъвършенствал стандартната днес стратегия да си производител с най-ниски разходи, извличайки печалбите си от постоянно увеличаващите се продажби като безмилостно и често незаконно подбивал цените на конкурентите. На пазар след пазар „Стандард“ създавала челна компания, сваляла цените толкова много, че принуждавала конкурентите си да фалират, след това настоявала оцелелите рафинерии да бъдат продадени на „Стандард“. „Ако откажете да продадете рафинерията — обяснил веднъж Рокфелер на един непокорен собственик, — накрая ще бъдете смачкани.“ В един момент „Стандард“ контролирал 90 процента от пазара в САЩ, както и голяма част от международния пазар.

В крайна сметка огромният успех на Рокфелер влязъл в конфликт с антимонополните закони на САЩ. През 1914 г. „Стандард“ насила била раздробена на десетки по-малки компании. В известен смисъл обаче завещаното от Рокфелер оцеляло. Повечето корпоративни отломки от „Стандард“ впоследствие били преобразувани в шепата гиганти, които днес контролират голяма част от международния петролен бизнес. Всъщност две от отделените от „Стандард“ компании — „Ексън“ и „Мобил“, наскоро се сляха и образуваха най-голямата петролна компания в света. Освен това въведеният от Рокфелер бизнес модел — този на гигантската международна компания, която може да работи на всеки пазар и във всеки сектор, но чиито печалби зависят от постоянното увеличаване на производството на петрол — и до днес остава стандарт в енергийния бизнес.

 

 

Още преди разпадането на „Стандард Ойл“ било ясно, че петролният бизнес е нещо повече от бизнес. Въпреки че цялото световно производство се контролирало от малък брой частни петролни корпорации, правителствата били наясно, че петролът е прекалено важен, за да бъде оставен в частни ръце или дори да бъде поверен на законите на търсенето и предлагането. Дори повече и от въглищата преди това петролът бил станал толкова важен фактор за икономическото благоденствие на народите, че стойността му стигала далеч отвъд икономическите принципи. Петролът бил политическа стока, която се подчинявала не просто на законите на търсенето и предлагането, а на националния дневен ред. През 1908 г., по-малко от седем години след Спиндълтоп, Великобритания предприела смелата стъпка да промени всички кораби на военноморския си флот от въглища на петрол. Намерението й било да спечели предимство пред движещия се на въглища флот на Германия, която по това време се готвела за първата от двете световни войни. Но крачката била изключително рискована, тъй като във Великобритания имало много въглища, но нито капка петрол. С преминаването на петрол Англия ставала зависима от ресурс, който по определение е ненадежден. „Сигурността на доставките“ вече не била гарантирана. Великобритания вече трябвало да охранява достъпа до петролните залежи в Близкия изток, което означавало да държи военни кораби в Средиземно море (подобно на начина, по който САЩ държат Пети флот тук и до днес). Занапред националната сигурност щяла да бъде свързана с възможността да се осигурява достъпът до чуждестранен петрол.

За забележително кратко време петролът влязъл в самия епицентър на геополитиката. Както имперските сили на деветнадесети век се надпреварвали да завладеят колониите с най-добрите захар, чай и роби, така индустриалните сили на двадесети век се стремели да получат контрол над най-добрите петролни региони. Огромното търсене на петрол накарало западните правителства и техните способни помощници — международните петролни компании, да се борят за контрола над нещастни петролни държави като Венесуела, Мексико, Суматра, Борнео и най-вече Близкия изток, където европейските и американските дипломати преначертали картата, за да получат максимален достъп до петрол. Както посочил един френски дипломат в период на особено усилено преначертаване на границите, „този, който държи петрола, държи света“.

Не всяка петролна колония се радвала на тези нови господари. Западният „петролен империализъм“, с което имаме предвид общите усилия на индустриалните правителства и международните петролни компании да контролират петролните ресурси на различни по-малко напреднали страни, запалил политически пожари по цялото земно кълбо, които щели да продължат да тлеят в продължение на десетилетия. През 1938 г. възмущението в Мексико достигнало дотам, че „Шел“, „Стандард“ и други западни петролни компании били изгонени, а активите им — национализирани. Директорите на компаниите, които с право се страхували, че тази „социалистическа“ зараза ще се разпростре към други петролни компании, лобирали пред правителството във Вашингтон да се намеси с военна сила и да накаже Мексико за назидание. Но Вашингтон имал други планове. С ход, който напомня за днешните договорки с петролните шейхове, Вашингтон се въздържал да смъмри мексиканците от страх, че Мексико може да се съюзи и, което е по-важно, да обедини петролните си интереси с Япония и Германия по пътя към още една световна война.

 

 

Неизбежно обвързването на петрола с дипломацията довело и до обвързването му и с войната. Индустриализираните държави не само че имали нужда от петрол, за да водят война (съвременната армия вече била „механизирана“ сила с танкове, кораби и самолети), но и все по-често започвали война за петрол. Това е вярно и за Втората световна война. Тъй като нямали собствени петролни полета, с които да захранват индустриалните си и военните си амбиции, нацистка Германия и имперска Япония били изправени пред очевиден избор — да обуздаят тези амбиции или да намерят петрол на друго място. И двете избрали второто. В Германия Адолф Хитлер знаел, че единствената му надежда за победа е да завладее петролните полета в Близкия изток и Русия (въпреки обещанието си за вярност към Сталин). В същото време в Токио идеята на Хирохито за азиатска империя силно зависела от спечелването на контрол над богатия на петрол Малайски архипелаг. Всъщност когато японците бомбардирали Пърл Харбър през декември 1941 г., основната им цел била да потопят всички американски военни кораби, които иначе биха могли да попречат на японските танкери да достигнат Индонезия.

Петролът скоро станал основната военна доставка, не по-маловажна от мунициите или работната сила. Франция и Великобритания бързо изразходили собствените си петролни запаси и както и през Първата световна война, се обърнали за помощ към САЩ. Те отговорили като типични янки и отворили кранчетата на големите си находища в Тексас и Оклахома, за да е сигурно, че съюзниците винаги ще имат гориво. В отчаяното си желание да прекрати този приток на петрол Германия изпратила смъртоносните си подводници да торпилират американските нефтени танкери, които доставяли тексаски суров петрол на източното крайбрежие. През първите пет месеца на войната германските подводници потопили петдесет и пет танкера и осеяли американските брегове с петролни петна и мъртви моряци. Въпреки това приливът на американски петрол не спирал. Както Англия ръководела енергийния ред във века на въглищата, така САЩ — енергийната свръхсила на двадесети век — подхранвали не само собствения си огромен апетит, но и световния.

Междувременно Япония и Германия нямали късмет. Отчаяният удар на Хитлер с цел да завладее руските петролни полета завършил с катастрофален погром при Сталинград. В Тихия океан японските петролни танкери се превърнали в лесни мишени за американските военни кораби. Когато един американски самолет Б-29 пуснал атомната бомба над Хирошима през август 1945 г., японските военновъздушни сили вече били останали без никакво гориво. Войната свършила и въпреки че имало много фактори за това, победителите отново били тези, които успели да си осигурят постоянни доставки на петрол. „Съюзниците доплаваха до победата на петролна вълна“ — заявил един британски служител в края на Първата световна война. Двадесет години по-късно тази оценка е дори още по-вярна.

 

 

С края на Втората световна война всички въпроси за превъзходството на петрола в енергийния ред или за ролята, която петролът ще играе в следвоенната световна икономика, били оставени настрана. От решаващо значение по време на война, петролът вече бил съществена част от следвоенния просперитет, истинската валута на геополитическата мощ. Макар въглищата все още да произвеждали повече обща енергия, петролът задвижвал корабите и самолетите, товарните влакове и автомобилите, от които все повече зависело военното и търговското превъзходство.

Самата петролна промишленост отразявала това господство. Разширен от нуждите по време на войната, петролният сектор вече станал по-сложен, с повече петролни полета, нефтопроводи, танкери и терминали и възможности за рафиниране. Проучване на петролните компании довело до създаването на безброй нови продукти, базирани на петрола — от пластмаса до синтетична гума, което допълнително увеличило търсенето на петрол. Със съживяването на опустошените от войната европейски и азиатски икономики между 1945 и 1960 г. световното потребление на петрол рязко се повишило — от шест милиона барела на ден до двадесет и един милиона барела. И въпреки че някои производства били национализирани (петролът в Мексико и СССР се контролирал от държавата), лъвският пай от световното производство бил в ръцете на малък брой компании — „Ексън“, „Бритиш Петролиъм“, „Шел“, „Тексако“, „Шеврон“, „Гълф“ и „Мобил“, т.нар. големи играчи, заедно с няколко десетки по-малки предприятия, които донякъде предизвикателно се наричали независими.

Петролът всъщност бил най-важното гориво на двадесети век. Въпреки че въглищата запазвали голям пазарен дял при отоплението и производството на електричество, те никога нямало да постигнат политическата и икономическата важност на петрола или неговия звезден статут на първа геополитическа стока в света. За да бъде световна сила, една страна се нуждаела или от петрол, или от пари, с които да го купи. Държави като Великобритания, които нямали собствени находища, се възстановили едва частично от войната. Производители като Мексико, Венесуела и Русия се радвали на все по-голяма мощ в световната икономика, докато Саудитска Арабия, за която станало ясно, че притежава най-големите петролни залежи в света, вече не била пренебрегвана като страна на бедуински принцове и камилари.

Най-отгоре в този нов енергиен ред стояли САЩ. През 1960 г. те произвеждали седем милиона барела на ден — един от всеки три барела в света. Също толкова важно е, че САЩ, както и някои американски компании имали все по-голямо влияние в богати на петрол региони по света, най-вече в Саудитска Арабия, на която Вашингтон мълчаливо се бил съгласил да предложи военна защита в замяна на правото американски компании да произвеждат петрол.

Областта, в която обаче САЩ наистина държали господството в енергийния свят, била потреблението. През 1955 г. страната използвала повече от една трета от цялата произвеждана в света енергия. Потреблението на човек от населението било шест пъти по-високо от това на която и да е друга страна. Разбира се, използвали сме тази енергия, за да произвеждаме повече стоки и богатство, но сме използвали и повече енергия, за да топлим домовете си, да охлаждаме офисите си и най-вече да караме колите си. През първите десет години след войната броят на пътническите коли в Америка нараснал почти двойно от двадесет и пет милиона на четиридесет и седем милиона, а потреблението на бензин също се удвоило. Векът на автомобила бил в пълен ход. Градове като Лос Анджелис се прочули с автомобилната си култура, шосетата и задръстванията си, както и с разрастващите се предградия и извънградски квартали, които тази култура създавала.

Въпреки това в тази розова картина на стабилно енергийно превъзходство започнали да се очертават и сериозни проблеми. Петролната икономика и американското господството в нея винаги дотогава се били основавали на готовите запаси и възможността да се задоволява постоянно увеличаващото се търсене, като просто се изпомпва повече петрол или се откриват нови находища. Тази парадигма започнала да се разпада. „Сигурността на доставките“ вече не била гарантирана. През 1946 г. Америка консумирала повече петрол, отколкото можела сама да произведе, и за пръв път в историята си станала нетен вносител на петрол. Последиците от това били огромни. След като осигурили гориво на света по време на две войни, САЩ, както отбелязва един историк, „всъщност се превърнали в страна вносителка, чието източно крайбрежие би замръзнало през зимата, ако не беше течната топлина от Венесуела и Арабския полуостров“^[1]. Американците вече сами изпитали безпокойството и несигурността, които отдавна тормозели Великобритания, Европа и Япония. Америка щяла да се превърне в големия парадокс на двадесети век на икономически и военен гигант, чиято жизнена енергия се контролира в други части на света.

А що се отнася до несигурността на новите обстоятелства, „чуждестранният“ петрол изведнъж вече не изглеждал толкова надежден. Гневът, който накарал Мексико да национализира петролните си активи през 1938 г., се разпрострял и към други петролни колонии. Колкото повече се увеличавало значението на петрола и колкото по-ясно ставало, че петролът е ключът към властта и богатството в бъдеще, толкова по-голям дял и от двете искали чуждестранните производители. Венесуела увеличила цената на петрола си и започнала да прави дипломатически сондажи сред съюзниците си в Близкия изток. Много по-сериозна последица било това, че арабските държави, провокирани от създаването на Държавата Израел през 1948 г., заплашили с петролно ембарго САЩ и всяка друга страна, която подкрепя Израел.

Три години по-късно се появил още един знак за предстоящите събития — Иран национализирал петролната си промишленост и изхвърлил големите английски и американски компании. Други богати на петрол държави го последвали и през 1961 г. създали първия петролен картел в света — Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК). Изведнъж като че ли станало ясно, че световната петролна карта била и карта на политическата нестабилност — най-вече в Близкия изток, за който вече се знаело, че държи повече от половината петрол в света. За няколко кратки години световната индустрия, която дотогава била контролирана от шепа международни петролни компании, отишла в ръцете най-вече на новия вид петролна единица, петродържавата, както вече се наричали Саудитска Арабия, Венесуела и други богати на петрол страни. След тази съдбовна промяна големите играчи започнали да се борят за остатъците от световното производство — така наречения петрол извън контрола на ОПЕК, което означавало да търсят петрол на все по-отдалечени и труднодостъпни места.

Това, че петролният бизнес и политика били станали рисковани, не бил единственият проблем. Както се случило и с въглищата преди това, петролът започнал да показва недостатъците си. Производството и рафинирането на петрола замърсявало реките и езерата, а газовете, изпускани от милионите коли и камиони, създавали сериозни проблеми със замърсяването на въздуха. По време на войната Лос Анджелис получил първите си сигнали за „смог“, а през 60-те години на двадесети век със смога били обяснявани намалената видимост, някои здравословни проблеми и случаи на повредено имущество, което накарало някои жители да напуснат града. Мексико Сити, Лондон и Токио съобщили за подобни проблеми.

Имало и друг проблем. През 1970 г. производството на петрол в САЩ достигнало своя връх. Дебитът на големите американски находища започнал да спада, а броят на барелите, произвеждани от големите компании, започнал да намалява. Вносът, който се превърнал в необходимост за енергийната икономика на САЩ, рязко скочил. С осъзнаването на енергийната зависимост на Америка много правителства и представители на промишлеността започнали да се чудят дали подобна тенденция няма да засегне и световните петролни запаси. Било ли възможно въпреки съществуващите по това време морета петрол на пазара производството да стигне максимума си и да започне да намалява в целия свят? Като че ли за една нощ петролът се превърнал от фактор за икономическия успех в източник на икономическа и политическа уязвимост. Вече било ясно, че векът на петрола ще донесе толкова тревоги, колкото и този преди него.