Пол Робъртс
Краят на петрола (1)

Пролог

Стоях на пясъчна дюна в Пустото място^[1] в Саудитска Арабия — огромната ръждивочервена пустиня, където се намират една четвърт от световните петролни запаси, — когато загубих вярата си в съвременната енергийна икономика. Беше след залез-слънце и небето беше тъмносиньо, а пясъкът — все още топъл. Саудитските ми домакини тъкмо ме бяха развели из огромния петролен град, построен от тях върху петролно поле, наречено Шайба. Като инженери и техници те бързо изреждаха статистически данни за производството, хвалейки се подобно на горди родители, като ми казваха колко стотици хиляди барели^[2] произвежда Шайба всеки ден и колко лек, сладък^[3] и търсен е петролът. Саудитските нефтопроизводители обикновено са необщителни хора и пазят данните си като държавна тайна. Но това беше след 11 септември и в желанието си за пълна гласност Рияд ухажваше западните журналисти и се опитваше да възстанови образа на саудитците като на надеждни дългосрочни доставчици на енергия, а не като на самоубийствени фанатици и хора, финансиращи тероризма. И успяваше. Бях пристигнал в кралството, изпълнен със съмнения за световния енергиен ред, основан на ограничено като количество и проблематично вещество — петрола. Докато обикаляхме Шайба в безупречно бял „Джи Ем Си Юкон“ и моите домакини ме заливаха с факти и числа за най-могъщото петролно предприятие в света, притесненията ми се разсеяха. Бях започнал да се чувствам замаян и самодоволен, все едно ме бяха пуснали да надникна в градината на енергийните богове и съм открил, че тя прелива от изобилие.

Тогава илюзията се разсея. Хрумна ми да попитам домакините си за едно-друго, по-старо петролно поле на около четиристотин и осемдесет километра на северозапад, наречено Гауар. Гауар е най-голямото находище, откривано някога. Разработено от американски инженери през 1953 г., дълбоките му резервоари в пясъчниците по едно време съдържали вероятно една седма от известните нефтени запаси в света, а кладенците му произвеждали шест милиона барела петрол на ден — или, най-общо казано, един от всеки дванадесет барела суров петрол, които се консумират на земята, идвал оттам. В иконографията на петрола Гауар е вечната майка, митичният гигант, пред когото другите полета изглеждат незначителни и тленни. Домакините ми се усмихнаха учтиво, но в същото време като че ли се подразниха. Изглежда, не защото задавах неуместни въпроси, а защото вероятно за хиляден път Гауар си беше присвоил цялото внимание. Както инженерите навсякъде по света и тези мъже се гордееха изключително много с работата си и не можеха да не направят няколко критични забележки за конкурента. Като посочи пясъка под краката ни, един инженер се похвали, че нефтът в Шайба е „под налягане“, т.е. неговите подземни колектори са под толкова голям естествен натиск, че след като сондата ги пробие, петролът сам изригва като черен фонтан.

— В Гауар — каза той — трябва да нагнетяват вода под земята, за да накарат нефта да излезе. За сравнение — продължи инженерът, — петролът в Шайба съдържа само следи от вода, а в Гауар „водното съдържание“ е 30 процента.

Косата ми настръхна. Това, че в Гауар се нагнетява вода при производството, не беше нещо ново, но 30-процентното съдържание на вода в нефта, ако това беше вярно, беше потресаващо. Повечето нови петролни находища дават почти чист нефт или нефт, примесен с природен газ и малко вода. С течение на времето обаче извлеченият петрол трябва да се замести с вода, за да може нефтът да продължи да извира, докато накрая това, което излиза от кладенеца, остане почти само вода и находището повече не си струва да се експлоатира. Гауар няма да пресъхне за една нощ. Изчерпването ще отнеме години, дори десетилетия. Дневното производство обаче ще продължи постоянно да спада и саудитците ще бъдат принудени да разработват нови находища като Шайба, за да поддържат статута си на най-голяма петролна сила в света. Макар че такива увеличения на добива никога не са били проблем по време на разцвета на арабското петролно богатство през 70-те и в началото на 80-те години на миналия век, днес положението е доста по-трудно за Саудитска Арабия и за повечето петролни производители. Докато карахме назад към летището, откъдето да потегля за вкъщи, и докато моите домакини ме обсипваха с още и още факти и числа, не можех да се отърва от усещането, че енергийните богове може би не са толкова могъщи, вечни и уверени, колкото съм си представял.

За мен Гауар е чудесен пример за това какво се случва с енергийната икономика изобщо, поучителна геоложка приказка за един самодоволен свят, свикнал да разчита на евтина енергия. На пръв поглед енергийната ни икономика работи гладко като перпетуум-мобиле. Милиарди хора днес се радват на безпрецедентен жизнен стандарт, а някои държави се къпят в реки от богатство, което до голяма степен се дължи на факта, че в целия свят енергийната индустрия е изградила огромна мрежа от петролни кладенци, супертанкери, нефтопроводи, въгледобивни мини, електроцентрали, далекопроводи, коли, камиони, влакове и кораби — гигантска, изумително сложна система, която по почти вълшебен начин превръща петрола и въглеводородните му братовчеди природен газ и въглища в топлина, електричество и движение, а те вдъхват живот на съвременната цивилизация. В продължение на триста години това създадено от човека чудо е работело почти безпроблемно, превръщайки въглища, петрол и природен газ (а в голяма част от света и дърва, торф и дори животински изпражнения) в икономическа и политическа сила и подхранвайки вярата, че най-сигурният начин да се постигне още по-голям просперитет и стабилност е прост — да се намерят още петрол, въглища и природен газ.

И все пак, подобно на Гауар, енергийната ни икономика е достигнала своего рода връхна точка. С всяка изминала година светът се нуждае от все повече енергия и никой не знае докога ще продължи това. В същото време с всяка изминала година става все по-очевидно, че необикновената машина, която сме построили за задоволяване на това търсене, не може да се поддържа в сегашния вид. Не минава и ден, без да излезе някоя нова информация, някое ново доказателство, че поразителният ни енергиен успех има огромна цена — замърсяване на въздуха и площадки за токсични отпадъци, спирания на тока и ценови скокове, измами и корупция и дори война. Увереността в индустриалната сила, която беше страничен продукт на глобалната ни енергийна икономика през по-голямата част от двадесети век, постепенно е отстъпила място на тревогата.

Въпреки че като повечето потребители съм бил случаен свидетел на тази енергийна тревога от началото й около 1974 г., когато арабите наложиха петролно ембарго, започнах сериозно да проучвам въпроса през годините на разцвета в края на 90-те. Пишех за странното и нарастващо увлечение на американците по модерния боен кон, наречен SUV^[4], и близкия му родственик пикапа. В началото материалът като че ли беше основно за разточителното харчене, автомобилната суета и чистата глупост, тъй като малко от собствениците всъщност използваха скъпите си SUV-ове в пресечена местност или товареха пикапите си с нещо по-тежко от бакалски стоки и футболни топки. Но колкото по-надълбоко се вглеждах, толкова повече осъзнавах, че истинската история не е толкова в самите превозни средства, колкото в моретата петрол, които техните двигатели изгаряха.

Както вече е добре известно, SUV-овете и пикапите (общо познати с донякъде измамното название „лекотоварни автомобили“) използват голямо количество бензин. Големият като къща „Форд Икскържън“, който пробвах, минава от порядъка на 4,6 мили^[5] с един галон^[6] в града, а дори и по-разумни модели рядко минават повече от 18 мили. Общият ефект от цялото това ненужно вътрешно горене е поразителен — от началото на модата SUV през 1990 г. двадесетгодишната тенденция в САЩ към подобряване на горивната ефективност на автомобилите не само че беше прекъсната, но даже беше обърната в посока значително нарастване на търсенето на петрол в САЩ. Работата е там, че САЩ не разполагат с достатъчно собствен нефт, за да отговорят на увеличеното заради използването на SUV търсене. След цяло столетие на усилено извличане на нефт петролните компании в момента намират скъпоценни малки залежи, а производството — т.е. броят изпомпани барели на ден — пада постоянно всяка година. Това означава, че САЩ, въпреки че са третият най-голям нефтопроизводител в света, сега трябва да внасят повече петрол от силно критикувани „чужди“ производители, включително и от Иран и Саудитска Арабия, чиито граждани гледат на САЩ като на враг. Като една от енергийните иронии на съдбата през последните месеци преди втората война с Ирак (член-основател на Оста на злото^[7], най-голямата заплаха за американския начин на живот след разпадането на Съветския съюз и т.н.) САЩ получаваха повече от 10 процента от вносния си петрол от иракски залежи.

САЩ не са единствената държава с петролни проблеми. Европа отдавна е зависима от вноса, както и Япония. Китай — бързо индустриализиращ се гигант с повече от един милиард души население и намерения да изгради икономика не по-малко могъща и енергоемка от тази на западните страни — в момента използва повече нефт, отколкото могат да осигурят собствените му петролни полета, и е започнал да ухажва същите чужди производители, за които Чичо Сам^[8] харчи толкова много пари, време и политически капитал в желанието си да контролира. Докато очертавах цялото това нараснало търсене на петрол, се чудех откъде ще се вземе той и до какви нови противоречия и лицемерие ще доведе.

Със сигурност не бях единственият човек, който си задаваше тези въпроси. Когато разговарях с представители на петролната индустрия — мъже и няколко жени, които като цяло са доста оптимистично настроени за своя бизнес, отново и отново чувах как петролните компании имат проблеми с откриването на нови залежи. Научих, че повечето от петролните запаси се контролират от малък брой страни, чиито правителства са нестабилни и корумпирани и чиято надеждност като доставчици става все по-несигурна. Започнах да се чудя дали великият златен век на петрола не е към своя край. За още колко време ще стигнат петролните запаси? Какво ще се случи с феноменалното ни богатство и разкошен начин на живот, ако производството на нефт достигне своя връх, запасите станат оскъдни и цените скочат? Имат ли световните правителства и енергийните компании план за плавно, постепенно преминаване към ново гориво или нова енергийна технология? Или краят на петрола ще ни хване неподготвени и ще изпрати ударни вълни из цялата световна икономика, давайки начало на опасна надпревара за малкото останали нефтени запаси?

С обиколките ми из места като Хюстън, Саудитска Арабия, Азербайджан и други стълбове на петролната империя все повече осъзнавах, че историята, която трябва да се разкаже, не е просто за петрола, а за енергетиката като цяло. Нефтът може да е най-ярката звезда на енергийния небосвод, бляскавият легендарен ваятел на политиката и икономиката на двадесети век, собственикът на 40 процента от световния енергиен пазар. В същото време нефтът е само един от тримата геологични братя, известни като въглеводороди, които от столетия властват над световната икономика и чиито истории и съдби са безнадеждно преплетени с нашите. Двадесет и шест процента от енергията ни идва от въглищата — евтино и изобилно изкопаемо, което се използва за захранване на процесите в промишлеността и за производството на по-голяма част от електричеството в света. Двадесет и четири процента идват от природния газ — енергиен източник с много приложения, който скоро ще изпревари въглищата като предпочитано гориво за отопление и производство на електричество и е много вероятно да се превърне в „мост“ към някаква бъдеща енергийна система. И все пак, въпреки че въглищата и газът в известен смисъл са алтернатива на петрола, и двете горива имат същата екологична, политическа и финансова цена. Въглищата са изключително мръсни, а газът се транспортира извънредно трудно и е съпроводен с немалко геополитически усложнения. Затова глобална енергийна икономика, основана на което и да е от двете горива, би била не по-малко проблематична от настоящата, а може би и повече. С други думи, когато започнах да питам за края на петрола, наистина питах за преобразуването на цялата въглеводородна икономика и евентуално за края на една история, стара като цивилизацията.

През по-голямата част от последните шест хиляди години човешката история се е характеризирала с постоянна борба за овладяване на все по-големи количества енергия все по-ефективно. Още от най-ранните опити с теглени от животни плугове в земите на днешен Ирак материалният прогрес е бил съпътстван и често, биха казали някои, задвижван от постоянно усъвършенствани горива и енергийни системи. Животинската сила направила възможно селското стопанство. Дървата ни позволили да готвим храната си, да отопляваме домовете си, да варим бира от ечемика, да разтопяваме метални руди и да ги превръщаме в плугове и копия. Широкото използване на въглища в Англия създало условия за индустриалната революция. Век по-късно петролът и природният газ, следвани от множество „напреднали“ технологии, от ядрени до слънчеви, довършили трансформацията, като направили индустриализиращия се свят модерен и междувременно из основи и безвъзвратно променили живота на всяко ниво.

Днес живеем в изцяло контролиран от енергията свят. Тя е в основата на богатството ни, на утехата ни, на безспорната ни вяра в неумолимостта на прогреса, който е неразривно свързан с всяка дейност и артефакт на модерното съществуване. Произвеждаме и използваме енергия не само за да се топлим и храним, да се движим или защитаваме, а и за да се образоваме и забавляваме, да разширяваме познанията си, да променяме съдбата си, да изграждаме и преизграждаме нашия свят и да го пълним с разни неща. Всичко, което купуваме — от хамбургер в „Макдоналдс“ до патица на пазара в Пекин, от пластмасови градински столове и билети за опера до компютри и комунални услуги, от медицински услуги и лекарства за рак до селскостопански торове и джипове, — представлява мярка за произведена и след това използвана енергия.

Енергията се е превърнала във валута на политическата и икономическата сила, във фактор, определящ йерархията на нациите, дори в маркер за успех и материален напредък. Достъпът до енергия се очертава като задължително условие през двадесет и първи век. Той е ръководен геополитически принцип за всички правителства, като цяло неподлежащ на съмнение евристичен принцип за глобалната енергийна индустрия, чийто успех зависи изцяло от способността й да намира, произвежда и разпространява все по-големи количества въглища, нефт и природен газ и техният най-разпространен страничен продукт — електричеството.

И все пак дори и повърхностен поглед разкрива, че въпреки всичките си успехи енергийната ни икономика е фатално сбъркана в почти всяко отношение. Петролната индустрия е един от най-нестабилните бизнес сектори, ужасно податлив на разрушителни ценови промени и напълно зависим от корумпирани, деспотични „петродържави“ с неясно бъдеще. Природният газ, въпреки че е по-чист от петрола, е много скъп за транспортиране, докато въглищата, макар и в изобилие и лесни за добиване, предизвикват толкова големи замърсявания, че причиняват смъртта на милиони хора всяка година.

Нещо повече, вече е ясно на всички, освен на шепа идеолози и невежи, че постоянно увеличаващата ни се зависимост от изкопаемите горива по някакъв начин е свързана със значителните промени в климата. Изгарянето на въглеводороди освобождава не само енергия, но и въглероден диоксид — съставка, която, когато достигне атмосферата, действа като парников прозорец с размера на планета, като улавя топлината на слънцето и повишава температурите. Ако не се вземат мерки, този така наречен парников ефект ще продължи да нагрява Земята, докато полярните ледове се стопят, нивото на световния океан се покачи и познатият ни живот стане невъзможен. Единственият начин да се забави глобалното затопляне (защото към днешна дата процесът не може да бъде спрян) е да се преустанови отделянето на въглероден диоксид — огромна и скъпоструваща задача, която изисква от нас изцяло да променим начина, по който произвеждаме и използваме енергията.

Промените в климата всъщност се смятат за един от основните фактори за промяна на енергийната икономика, макар и не единствения. Докато специалистите по климата и еколозите се терзаят за качеството на енергията, която произвеждаме, повечето други експерти се притесняват далеч повече за количеството енергия, което можем да правим и по-специално дали можем да произвеждаме достатъчно енергия от какъвто и да е вид и качество, за да задоволим настоящите и бъдещите нужди на света. До 2035 г. светът ще използва двойно повече енергия, отколкото днес. Търсенето на петрол ще скочи от 80 милиона барела на ден сега до 140 милиона барела. Използването на природен газ ще се повиши с повече от 120 процента, употребата на въглища — с почти 60 процента. Търсенето ще е особено голямо в „развиващите се“ икономики като Китай и Индия, чиито лидери гледат на лакомото енергийно потребление като на ключ към индустриалния успех.

Макар че бъдещото енергийно търсене изглежда сигурно, никой не знае откъде ще дойде цялата тази енергия. Вижте петрола. Дори да оставим настрани въпроса колко петрол е останал (скоро ще се върнем на това), стои проблемът да се намери и произведе достатъчно от него и да се пренесе по нефтопроводи и със супертанкери до местата, където е необходим. Трудно е да си представим дори самия мащаб на задачата. Когато казваме, че до 2035 г. търсенето на петрол ще стигне 140 милиона барела на ден, това означава, че дотогава петролните компании и петролните държави ще трябва да откриват, произвеждат, рафинират и изкарват на пазара 140 милиона барела петрол на всеки двадесет и четири часа, ден след ден, година след година, непрекъснато. Дори самото построяване на толкова много производствени мощности (да не говорим за поддръжката или защитата им) означава да се похарчат вероятно един трилион долара допълнителен капитал и петролните компании да дръзнат да навлязат в места като Северния полярен кръг, които са изключително скъпи за експлоатация. Като се има предвид, че същото важи и за природния газ и въглищата, човек започва да разбира защо дори и оптимистите сред енергийните експерти пребледняват, когато ги попиташ с какво ще си пълним резервоарите след тридесет години.

За да станат нещата още по-объркани, въпросът не е само да се осигури достатъчно количество, както показва нарастващият ни апетит за електричество. Днешният бум в технологиите и информацията е превърнал електричеството в най-бързо развиващия се сегмент на енергийния пазар и в жизненоважен ресурс за нововъзникващите икономики. До 2020 г. търсенето на електричество може да се увеличи със 70 процента. Но понеже по-голяма част от тока се произвежда в работещи на газ и въглища електроцентрали, да се направи цялото това ново количество електричество би означавало още повече да се засили натискът върху енергийната икономика на въглеводородите. В същото време пренасянето на целия този нов енергиен заряд напълно би разстроило съществуващата електрическа система — от електроцентралите и далекопроводите до оформящата се проблематична мрежа енергийни търговци. Голямото спиране на тока през 2003 г. и кризата в Калифорния през 2000 г. (които се дължаха колкото на непочтени енергийни спекуланти като „Енрон“, толкова и на недостиг на електроцентрали) са само най-ярките примери за това какво може да очакваме от факта, че нуждата ни от електричество продължава да изпреварва предлагането.

Но най-вече в Третия свят виждаме как енергийната икономика изцяло се разпада. Търсенето на електричество в Азия днес нараства толкова бързо, че правителствата на Китай и Индия практически са обявили бедствено положение, загърбвайки екологичните притеснения, за да построят стотици евтини електроцентрали на въглища, чиито емисии може да провалят опитите дори да се забавят климатичните промени. А Китай и Индия в никакъв случай не са най-тежките случаи.

Повече от милиард и половина души по целия свят — което е приблизително една четвърт от цялото население, нямат достъп до електричество или изкопаеми горива и така практически нямат шанс да се измъкнат от жестоката бедност и прединдустриалния начин на съществуване и да се придвижат към онзи съвременен, енергоемък живот, който на Запад се приема за даденост. Енергийната бедност фактически се очертава като новата напаст в развиващите се страни, основна причина за много други проблеми и може би най-голямата разделителна линия между имащите и нямащите.

Идеята ми тук е не просто, че съвременната енергийна икономика трябва да се промени, а че вече нямаме избор по въпроса — системата вече се променя и невинаги към по-добро. Накъдето и да се обърнем, виждаме знаци на това как една изтощена система хаотично отстъпва място на нещо ново — петролните компании тихо се пренасочват към продажбата на природен газ, правителствата се мъчат да развият или поне да разберат „водородната икономика“, отчаяно се търсят нови петролни находища, повишава се напрежението между енергийните производители и вносители, водят се дипломатически схватки за политиката по отношение на климата, а държави като Япония и Китай са се впуснали в страховита енергийна надпревара, за да си осигурят достъп до последните големи залежи на нефт и газ в Сибир, Казахстан и Близкия изток.

Въпреки това, макар и да е ясно, че времето на сегашната енергийна икономика изтича, няма ясно очертан консенсус за това какво следва, как ще изглежда „следващата“ енергийна икономика. Може ли настоящите въглеводородни технологии да се нагодят към новите реалности или светът има нужда от радикално нова технология? Ако е така, каква? Вестниците, списанията и политическите речи са пълни с описания на прекрасните нови енергийни технологии — въглеродни горивни клетки, вятърни централи, слънчеви панели, производство на енергия от приливите и отливите и разни фантастични процеси, които превръщат тревата в дизел и животинския тор в бензин. Но кои от тези технологии са наистина реалистични? Колко ще струват? Доколко ще може да се разчита на тях в бъдеще?

По-конкретно, дори ако бъде разработена някаква невероятна технология, тя сама по себе си не гарантира плавен и спокоен преход. Исторически погледнато, преминаването от една енергийна технология към друга винаги е било трудно. Скоковете от дърва към въглища и от въглища към петрол са причинявали икономически трусове и политическа несигурност (англичаните през XVI век почти въстанали срещу това, че трябвало да горят мръсни въглища вместо дърва). А това били сравнително бавни преходи, които се случвали в хода на десетилетия. Като се има предвид, че днешната инфраструктура е дори по-обвързана със световната икономика, политика и култура, фундаменталната промяна на енергийната ни технология дали няма да е дори още по-разтърсваща? Колко време би отнел преходът — десет, петдесет години? И как би изглеждал новият енергиен ред? По-добър ли ще е от този в момента или ще бъде набързо скалъпено временно решение? По-богати ли ще бъдем или по-бедни, по-могъщи или по-ограничени, по-доволни от напредналите енергийни технологии или по-огорчени заради отминалия златен век? И кой ще контролира нещата? Дали сегашните световни сили, повечето от които са най-големите потребители на петрол, ще продължат да бъдат лидери в този прекрасен нов свят? Или новият енергиен ред ще доведе и до нов политически ред? Настоящата книга се опитва да отговори на тези въпроси.

Човек трудно може да си представи по-подходящ момент да говори за новата енергийна икономика. Спиранията на тока и резките скокове на цените на бензина ни напомниха за уязвимостта на енергийната ни система и опасната ни зависимост от чуждестранните производители. Европа и САЩ имат различни виждания за промените в климата и енергийната политика като цяло, като европейците правят скромни усилия да развият следпетролна икономика, докато американските лидери, като се започне с президента, са възприели по-агресивна политика на активно сондиране за петрол вътре в страната, която не се съобразява с никакви екологични, геополитически и дори геологични реалности. Междувременно ОПЕК, Организацията на страните производителки на петрол, едновремешният злодей, си възвръща голяма част от предишната си сила и се конкурира с богатата на петрол Русия и все по-често със САЩ за контрола върху световните петролни пазари. Може би най-ярък пример е това, че САЩ и Великобритания се мъчат да се измъкнат от втора петролна война в Ирак, която, независимо дали е официално или неофициално призната, явно целеше да се възстанови стабилността в Близкия изток и да се запази достъпът на Запада до стабилни петролни доставки.

Нещо повече, ако може да се съди по скорошните събития, вероятно навлизаме в период, когато ще плащаме за цял век петролна дипломация. Непрестанните опити на САЩ, Европа и други индустриални сили да си осигурят достъп до петрола в Близкия изток с всички необходими средства и често с помощта на Израел доведоха до създаването на постоянна политическа нестабилност, етнически конфликти и жесток национализъм в този богат на нефт регион. Дори и преди американските танкове да влязат в Багдад, за да охраняват иракското Министерство на петрола, оставяйки останалата част от древния град да изгори, възмущението на Близкия изток от Запада беше станало толкова силно, че не можеше да не се види връзката между непрестанния стремеж към петрола и насилието, разтърсващо Йерусалим, Западния бряг, Рияд, Джакарта и дори Ню Йорк и Вашингтон. Броени дни след 11 септември коментатори предположиха, че атаките не само са били провокирани от десетилетията петролна политика, но и са били практически финансирани с приходи от продажбата на петрол на САЩ.

Следователно по всички нормални стандарти търсенето на по-малко проблематични форми на енергия и по-енергоефективни технологии би трябвало да е основен приоритет за всички играчи в енергийния свят. Дори и сега цяла армия от енергийни оптимисти — учени, инженери, държавници, икономисти, активисти и дори директори на енергийни компании, работят върху следващата енергийна икономика, парче по парче, като всеки участник е убеден, че тя може да се изгради. Виждал съм енергийни технологии, които са направо невероятни — вятърни централи, които произвеждат достатъчно ток, за да захранват цял град; свръхефективни офис сгради, които нямат нужда от външна енергия; коли, които минават сто мили с един галон бензин или се движат с горивни клетки на чист водород; рафинерии, които могат да превръщат въглищата в бензин, който не отделя вредни вещества при изгарянето.

Виждал съм колко много енергия може да се спести с невероятно прости мерки за ефективност. И колко по-евтино е да се спести петрол или електричество, отколкото да се произведе повече. Гледал съм как най-големите енергийни компании в света бавно изоставят политиката на категоричното отхвърляне и започват внимателно, премерено и все пак осезаемо да преминават към нова енергийна икономика. Политици, икономисти и директори на енергийни компании са представяли пред мен политиката на прагматизма, като са ми показвали колко пари трябва да похарчим, какви жертви трябва да направим и какви политически сделки трябва да сключим, за да въведем нова, устойчива енергийна икономика.

В същото време съм се сблъсквал и с феноменална съпротива. Пътят към новата енергийна икономика е осеян с политически и икономически рискове. Никой не знае кога ще са готови новите технологии и дали въобще ще се появят, колко ще струват и до какви затруднения ще доведат. Затова са и малко държавите и компаниите, готови да направят първата крачка. Сегашната енергийна икономика със своите петролни кладенци и тръбопроводи, танкери и рафинерии, електроцентрали и далекопроводи е огромен актив, който се оценява на десет трилиона долара. Никоя компания, нито пък държава, дори и Америка, не може да си позволи да отпише този актив, дори и по-песимистичните наблюдатели да смятат, че това е единственият начин да се забави промяната в климата. Вместо това енергийните компании се опитват да намалят загубите си до минимум, като чакат до последния момент, за да приложат някоя технология, така че да изстискат и последната възможна капка приходи от съществуващите въглеводородни активи. Тъй като се страхуват от разместване на икономическите пластове и от това да не изпаднат в неблагоприятно политическо положение, правителствата също упорито отлагат приемането на реални стъпки за изоставяне на сегашната енергийна икономика, като по този начин само гарантират, че когато дойде, промяната ще бъде още по-неочаквана и разрушителна.

В същото време потребителите като че ли почти не си дават сметка за ситуацията. В индустриализираните държави енергията е толкова евтина, а доходите са толкова високи, че за потребителите не е проблем да си купуват все по-големи къщи, по-мощни коли, повече играчки и уреди, като по този начин увеличават използването на енергия, без дори да го осъзнават. А ако хората в развиващите се държави днес използват далеч по-малко енергия, то това не е по техен избор. Те също искат колите, големите домове, развлекателните системи, климатиците и другите белези на енергоемкия начин на живот, на който се радват на Запад. Тенденцията изглежда ясна — с изключение на някой икономически срив, потреблението на енергия в света може само да се повишава, а енергийната индустрия не само че смята да задоволява това търсене, но и въпреки цялото си говорене за нови технологии и подходи ще продължи да го прави почти изцяло със съществуващите методи, горива и технологии поне засега.

По този начин, макар и да става все по-лесно да си представим новата енергийна икономика, старата превключва на висока скорост. На места като Борнео, Камчатка и Нигерия, в шелфа на Флорида и Южнокитайско море, в Аляска и Чад международните енергийни компании внимателно преглеждат земята и дъното на океана в търсене на следващите големи петролни и газови залежи. А по целия свят дипломатическите, икономическите и военните стратегии на почти всяка държава продължават да се подчиняват на една основна цел — да се запази постоянен достъпът до стабилни енергийни доставки. Целта е свещена, преследва се на всяка цена, независимо от начина, по който изкривява културата и политиката на цели региони или заздравява позициите на подкупни правителства и диктатори или пък в крайна сметка засилва нестабилността и негодуванието, които вече са създали такива зловредни фигури като Муамар Кадафи, Саддам Хюсеин и Осама бин Ладен.

И все пак въпреки устойчивостта на статуквото с всяка година, през която енергийното потребление остава неограничено, краят на сегашната енергийна система не само става по-неизбежен, но и става все по-вероятно той да се превърне в мъчително събитие. С все по-трудното транспортиране на енергийните доставки, с влошаването на последиците за околната среда и с насаждането на все по-сериозно геополитическо неразбирателство от енергийната дипломация тежестта на съществуващия енергиен ред става все по-непоносима, а вероятността от прекъсване на доставките — по-голяма.

В крайна сметка именно въпросът за прекъсването на доставките може да се окаже най-важният от всички. Не само за политиците и шейховете, но и за всички, свикнали да пълнят резервоарите си догоре на бензиностанцията или да си включват климатика. Тъй като не просто промяната ни засяга, а скоростта на промяната, т.е. колко бързо и чисто един начин на живот се заменя с друг. Внезапното и хаотично преминаване от една към друга енергийна икономика почти със сигурност би довело до разрив, несигурност, икономически загуби и дори насилие. От друга страна, ако трябва да се справим с една постепенна, гладка промяна, въведена в течение на времето, може да успеем да се приспособим, да минимизираме загубите си и дори да позволим на по-умните от нашия вид да спечелят от новите възможности.

Всъщност, макар че точната форма на енергийното ни бъдеще остава забулена в мъгла, можем вече да различим две ясни пътеки натам. От една страна, може да си представим прехода като полагане на активни усилия, насочвани от световен консенсус за някаква очаквана заплаха, основани на научни анализи и целящи да намалят разрива до минимум и да увеличат икономическата полза. От друга, може да си представим промяна, която е повече реакция, отколкото преход, кърпеж от защитни програми, задействани от някакво политическо или природно бедствие.

Представете си например, че производството на петрол в света достигне своя връх и че подобно на ситуацията в Гауар количеството петрол, който компаниите и петролните държави могат да извличат от земята, спре да нараства или дори започне да намалява. Това далеч не е невероятен сценарий. Петролът е ограничен и макар под земята да остават големи океани от него, които чакат да бъдат изпомпани и превърнати в бензин за вашия дом на колела, това е стар петрол в полета, които са известни от години и дори десетилетия. В същото време количеството нов петрол, който се открива всяка година, намалява — върховата година беше 1960 и оттогава насам се отбелязва спад. Като се има предвид, че петролът не може да се произвежда, без преди това да бъде открит, в даден момент производството на петрол в света неизбежно ще достигне своя максимум и също ще започне да намалява. А това съвсем не са най-добрите условия за една глобална икономика, която зависи от евтиния петрол за около 40 процента от енергийните си нужди (да не споменаваме 90 процента от горивото за транспорт) и е много далече от намирането на алтернативни енергийни източници.

Последните три пъти, когато производството на петрол се срина — арабското петролно ембарго през 1974 г., иранската революция през 1979 г. и войната в Персийския залив през 1991 г. — покачването на цените доведе до световна рецесия. А тези прекъсвания бяха временни. Затова може да се предположи, че резултатът от едно дългосрочно, постоянно прекъсване би бил далеч по-ужасен. С вдигането на цените потребителите бързо ще започнат да преминават на други горива като природен газ и въглища, но много скоро тези запаси също се намалеят и цените им ще скочат. Това ще предизвика инфлационна вълна. С поскъпването на енергията ще поскъпнат също продуктите и услугите на зависимите от енергията дейности като производството и транспорта. Търговската дейност ще се забави, а сектори на световната икономика, които са силно зависими от бързия растеж, а такива са повечето сектори в днешно време, ще изпаднат в рецесия. Стойността на стоките и услугите ще се повиши, което в крайна сметка ще ограничи търсенето и ще вкара цялата икономика в продължителна депресия, на фона на която 1929 г.^[9] ще изглежда като генерална репетиция, и може да предизвика отчаяна и вероятно яростна надпревара за малкото останали петролни залежи.

Кога точно ще бъде достигнат този връх, е, както ще видим, големият въпрос. Оптимисти като американското правителство смятат, че максимумът в производството на петрол не може да бъде достигнат по-рано от 2035 г., а това дава достатъчно време на света да намери нещо друго за горене. Песимистите от своя страна, които включват геолози, индустриални анализатори и учудващо голям брой представители на петролната промишленост и правителствени лица, смятат, че върхът може да бъде достигнат доста по-рано. (Всъщност едно неголямо, но активно популяризиращо вижданията си малцинство смята, че пикът вече е достигнат и затова компании като „Шел“ и Би Пи се мъчат да открият неразработени източници на нефт, които да заменят всичките барели, които произвеждат.)

Вярно е, че такъв широк времеви диапазон не е особено полезен за тези, които искат да разберат кога да започнат да се запасяват с дизел, да хванат гората или да инвестират в акции на петролни компании. Но освен ако нямате намерение да си купувате по-голям SUV, си струва да отбележим, че дори и петролните оптимисти признават, макар и непублично, че важният петрол, т.е. петролът, който съществува извън контрола на картела на единадесетте страни в ОПЕК, най-вероятно ще достигне максимума си между 2015 и 2020 година. Наричаме го „важен петрол“, защото когато той стигне своя пик, свободният свят ще трябва да разчита все повече всяка година на петрола, контролиран от държави като Саудитска Арабия, Венесуела и Иран с правителства, на които не може да се разчита, че ще се съобразяват с интересите на Запада при определяне на ценовата си политика.

Това ни връща на въпроса за плавната и рязката промяна. Дори да приемем, че светът знае точно кога нефтът извън страните — членки на ОПЕК, ще достигне върха си, той едва ли може да се подготви повече, като се има предвид размерът на съществуващата петролна инфраструктура и спокойствието на средностатистическия потребител. Все пак е вярно и че ако западните правителства започнат да предприемат стъпки за намаляване на търсенето на петрол или поне за ограничаване на нарастването на търсенето (като например вдигнат стандартите за горивна ефективност на колите), влиянието на този пик ще бъде смекчено значително, а светът ще спечели от това да използва нещо различно от петрол.

В същото време, ако вместо това потребителският свят продължи да живее по същия начин, който е познат на енергийните икономисти и други загрижени специалисти като „бизнес както обикновено“^[10], търсенето на петрол ще бъде толкова голямо през 2015 г., че достигането на връх в производството (или на някаква голяма криза като гражданска война в Саудитска Арабия или огромно, свързано с климата бедствие, което да предизвика смъртта на хиляди хора и да принуди политиците бързо да ограничат използването на петрол и други въглеводороди) може да се превърне в пълно бедствие. Така че истинският въпрос за всеки, който искрено се притеснява за бъдещето ни, е не дали ще има промяна, а дали преходът ще бъде мирен и организиран или хаотичен и бурен, защото сме чакали прекалено дълго, преди да почнем да се подготвяме.

В тази книга съм отделил внимание на всички аспекти на енергийната икономика — минало и настояще на енергетиката, енергийни технологии и бизнес, основни играчи в сектора. Проучил съм големите енергийни производители като Саудитска Арабия и Русия, които контролират повечето от световните петролни запаси и които ще играят решаваща роля в прехода към следпетролната икономика. В дълбочина съм разгледал Китай и Индия — двата енергийни бедняка, чиито огромни населения и развиващи се икономики въпреки всичко ще ги превърнат в най-големите енергийни играчи на двадесет и първи век. Изследвал съм Япония и Германия — страните, които поради липса на свои собствени петролни залежи са приели политика за енергийна ефективност и са наложили култура, която приема и даже прегръща идеята за нискоенергиен начин на живот.

Но по необходимост голяма част от тази книга ще е за САЩ. Защото макар новата енергийна икономика да е международен въпрос, никоя друга държава няма да играе по-голяма роля в еволюцията на тази икономика от нашата. Американците са най-разточителните потребители на енергия в историята на света — страна с по-малко от 5 процента от световното население изгаря 25 процента от общата енергия в света. Част от това несъответствие се дължи на американската икономика, която е по-голяма от всяка друга и затова използва повече енергия. Но е вярно също така, че американският начин на живот е два пъти по-енергоемък от този в Европа или Япония и около десет пъти по-енергоемък от средния в света. Затова САЩ са най-важният енергиен играч от всички. Огромното търсене ги превръща във важен клиент за големите енергийни държави като Саудитска Арабия и Русия. Значителните количества, внасяни от САЩ, държат световния енергиен пазар в плен. (Всъщност и най-малката промяна в енергийната икономика на САЩ — по-студена зима, увеличено шофиране или поправка в данъчен закон — може да доведе до остра криза на световните пазари.) И понеже силата на Америка произтича от господството й над световната икономика, която на свой ред зависи основно от петрола и други изкопаеми горива, САЩ смятат, че нямат друг избор, освен да защитават световната енергийна инфраструктура от всяка възможна заплаха и с почти всякакви средства — икономически, дипломатически, дори военни.

Резултатът от едновременната мощ и зависимост е, че САЩ са и ще останат главната сила при формиране на новата енергийна икономика. САЩ са единствената страна, която разполага с икономическите възможности, технологичните познания и международното положение наистина да определи следващата енергийна система. Ако американското правителство и гражданите решат да въведат нова енергийна система, която да заработи до двадесет години, тази система не само ще бъде изградена, но и останалата част от света ще бъде принудена да последва САЩ. Въпреки това политиците са прекалено парализирани и се страхуват, че ако променят енергийните модели на САЩ, това ще застраши икономиката на държавата и геополитическия й статут, да не говорим, че ще обиди десетки милиони американски гласоподаватели. Докато Европа е предприела малки, но важни стъпки за регулиране на въглеродния диоксид (мерки, които, колкото и парадоксално да звучи, копират модела на американски закон за замърсяванията), САЩ са направили само театрални жестове за алтернативните горива, подобрената ефективност и политиката, която да накара пазарите да намалят въглеродните емисии. В резултат на това енергийната свръхсила не само че е отстъпила едно време впечатляващото си предимство в сфери като слънчевите и вятърните енергийни технологии на конкурентите си в Европа и Япония, но е направила и все по-малко вероятно навременното въвеждане на ефективно решение за промяната на климата.

Критиците намират значителна вина в разядената от големи енергийни интереси политическа система, тъй като компаниите отчаяно се мъчат да защитят милиардите долари, вложени в съществуващите енергийни технологии и инфраструктура. Не по-малка обаче е вината на „средностатистическия“ американски потребител, който всяка година като че ли все повече губи представа и все по-малко се интересува колко енергия използва, откъде идва тя или пък каква е истинската й стойност. Американците като че ли страдат сериозно от това, което скоро може да стане известно като енергийна неграмотност — повечето от нас знаят толкова малко за енергийната икономика, че нямат представа, че тя е започнала да се разпада.

„Краят на петрола“ е драматичен разказ в три части. В първите пет глави подготвям сцената за настоящата криза, като обяснявам как и защо енергията се е превърнала в толкова важна част от съществуването ни. Глава 1 предлага кратка история на енергетиката, като описва дългия и бавен преход от мускулна сила и пот към задвижвана от въглеводороди икономика. В глава 2 разглеждаме въпроса колко петрол е останал и виждаме непосредствено колко трудно е станало търсенето на нефт. Глава 3 насочва вниманието към една от най-обсъжданите алтернативи на петрола — водородната горивна клетка, като подчертава невероятния потенциал на технологията и в същото време показва колко дълъг път й остава да извърви. Глава 4 разглежда връзките между енергетиката и властта и очертава ролята, която енергетиката играе във вътрешната и международната политика, търговия и дори война. Първата част приключва с глава за световните климатични промени — сложно явление, което е едновременно и последица от сегашната ни енергийна икономика, и вероятно основна пречка за изграждането на нова.

Във Втора част представяме начина, по който функционира енергийният ред. В глава 6 разглеждаме енергийното потребление и как все по-широкото използване на петрол, електричество и други форми на енергия се е превърнало в една от най-могъщите икономически и политически сили на планетата. В глава 7 се срещаме с производителите на петрол и газ и научаваме как енергийният бизнес е подложен на радикална и евентуално катастрофална трансформация. Глава 8 ни отвежда на пътешествие сред възможностите за нова система — алтернативните горива и системи, потенциалът им да променят света и многото трудности, пред които са изправени. Глава 9 представя важната, макар и често пренебрегвана идея за съхраняване на енергията и показва как радикални подобрения в енергийната ефективност са решаващи за всяка нова и устойчива енергийна икономика.

В Трета част очертаваме възможностите и опасностите на енергийното ни бъдеще. Глава 10 описва как сегашната енергийна система вече не успява да задоволи настоящите нужди и посочва как надпреварата за разработване на „чиста“ енергия трябва да се съобразява и с по-належащата нужда да се произвежда достатъчно енергия въобще. Глава 11 описва чудовищната инерция на сегашния енергиен ред и начина, по който той е повлиял, оформил и често покварил икономики и цели държави. Глава 12 излага условията на предстоящата борба между защитниците на енергийното статукво и новото поколение играчи. Глава 13 предлага размисли за прехода към нова енергийна икономика, като използва сегашните тенденции, за да покаже как всъщност може да се появи новата система.

Не си правя илюзии, че тази книга разглежда всички важни аспекти на развиващата се енергийна икономика, нито дори повечето от тях. Енергетиката е обширна тема с милиони елементи, вплетени в сложна и постоянно променяща се тъкан, която не позволява бързи отговори и прости истини. Вместо това се надявам да предоставя напътствия, някакъв начин непрофесионалистите да започнат да мислят за това, което експертите отдавна знаят — че енергията е най-важният ресурс, че сегашната ни енергийна система се разпада и че видът на следващата енергийна икономика се решава точно в този момент, със или без нашето участие. В най-добрия случай читателите на тази книга ще добият по-добра представа за това, което предстои и евентуално ще получат шанс да направят нещо значимо в бъдещето, което ни очаква.