Пол Робъртс
Краят на петрола (10)

Глава 9
По-малко означава повече

През април 2001 г., когато на Уолстрийт никой не беше чувал за компания на име „Енрон“, нито би дал пет пари за нея, а не се и замисляше над бизнеса с търговията на енергия, Дик Чейни обяви, че Съединените щати агонизират в жестока енергийна криза. „Цените на бензина стигнаха рекорди“, каза бившият петролен бос в Торонто пред група репортери и шефове на компании. В сравнение с времената на арабското петролно ембарго, днес САЩ зависят почти два пъти по-силно от вноса на чуждестранен петрол. Още по-тревожно е положението в Калифорния — най-богатият, най-популярният щат на американския съюз, център на неговата технологична революция, е в примката на катастрофален недостиг на енергия, който наложи режим на тока и който, според мрачните думи на Чейни, може да се разпростре в останалата част на страната. „Без последователна, ясна енергийна стратегия за страната един ден всички американци ще трябва да преживеят онова, което днес преживяват калифорнийците, ако не и нещо още по-лошо“, предупреди Чейни.

„Проблемът е очевиден“, продължи той. През последното десетилетие потребностите на Америка от енергия се увеличаваха много ускорено, а производството на енергия изоставаше — и не защото късогледи политици не са насърчили строителството на нови енергийни мощности. Според новата, дългоочаквана енергийна стратегия, разработена от администрацията на президента Буш, Америка трябваше да обърне повече внимание на производството и доставките. Петролните компании щяха да получат стимули за разработване на националните находища на петрол — включително и онези на територията на Националния арктически природен резерват. Енергийната инфраструктура на страната трябваше да бъде обновена, например посредством строителство на 38 хиляди мили нови газопроводи и петролопроводи, десетки нови петролни рафинерии и не по-малко от още 1500 нови АЕЦ и ТЕЦ на въглища и газ. „За Америка надеждните доставки на енергия и по-конкретно на изкопаеми горива станаха спешен проблем, с какъвто не сме се сблъсквали от края на 70-те години“, каза Чейни.

Малко от присъстващите бяха изненадани, че Белият дом слага акцента върху изкопаемите горива, защото връзките на новата тогава администрация с петролните корпорации бяха известни. По-изненадващо беше това, че Чейни пропусна да спомене нетрадиционните енергоизточници. Чейни не само отписа алтернативните горива, но каза и някои наистина гадни неща по темата за енергийната консервация. По плана на Буш американците няма да бъдат призовавани да съкращават потреблението на енергия, нито да „правят повече с по-малко енергия“, както ги караха в миналото, обеща Чейни. „Всички помним енергийната криза през 70-те години, когато хора на отговорни постове се оплакваха, че американците просто харчат прекалено много енергия — отбеляза Чейни. — Дори сега еколозите искат правителството на САЩ да принуди американците да потребяват по-малко енергия, сякаш сегашното положение може да се оправи с икономии или с един режим на тока.“ Консервацията може да бъде „проява на лични качества, но тя не може да бъде основа за последователна енергийна политика на една държава“, заключи Чейни. И добави, че в плана на Буш ще бъде подчертано, че „настоящата криза не е резултат от някакъв провал на американската страна“.

Енергийните експерти смятат, че „речта от Торонто“ на вицепрезидента на САЩ е ключов момент в еволюцията на съвременната енергийна политика. Администрацията на Буш употреби доста безсрамно кризата в Калифорния, която, както се оказа по-късно, е била изфабрикувана от енергийни компании и търговци на ток, много от които политически съюзници на Буш. Нещо повече, речта на Чейни показа, че Белият дом не е разбрал как е била преодоляна тази криза — чрез консервация. През онази година, докато политици на федерално и щатско ниво бързаха да откриват нови електроцентрали в Калифорния, домакинствата и фирмите там драстично съкратиха енергопотреблението си и така извадиха щата от кризата. В края на 2001 г. най-после бе обявено, че кризата е отминала. „Но тя бе преодоляна не чрез новите електроцентрали, които бяха включени в системата, а защото веднага след обявяването на кризата потребителите съкратиха потреблението с 10 процента“, обясни Дан Камен, директор на Лабораторията по възобновяема енергия към Калифорнийския университет „Бъркли“ и експерт по енергийните проблеми на щата. Но приносът на консервацията бе отбелязан бегло. „Щатското ръководство и администрацията на Буш спечелиха много по-големи политически дивиденти от рязането на ленти пред новооткрити електроцентрали“, обяснява Камен.

 

 

Съзнателното изкривяване на картината на калифорнийската енергийна криза от страна на Чейни показва колко голямо е презрението на съвременните потребители към идеята за консервация. За много от нас тази дума все още предизвиква единствено мрачен спомен за строгия режим през 70-те години на миналия век, когато в Европа цените на горивата скочиха 4 пъти, а президентът на САЩ Джими Картър, облечен в енергоспестяваща жилетка, с мрачно изражение помоли сънародниците си да шофират по-малко и да изключат домашните си термостати.

В действителност консервацията има по-широко значение, което е по-свързано с концепцията за нова енергетика, отколкото с икономиите на енергия. Когато говорим за консервация на енергия, имаме предвид не само използването на по-малко от нея, а по-ефективното й използване. Това означава с всеки консумиран киловатчас да вършим повече работа, да произвеждаме повече стоки и услуги, повече блага. В този смисъл консервацията е по-малко въпрос на морал и етика и много повече въпрос на благоразумни бизнес практики, които максимизират печалбата, която може да се извлече от всеки долар, изхарчен за енергия. Основното предизвикателство пред следващото поколение на енергетиката следователно е да се намерят пътища за производство на повече блага без допълнителни разходи за енергия. В такъв случай очевидната първа стъпка трябва да бъде консервацията, или „енергийната ефективност“, ако този израз не ви смущава.

Често забравяме колко ефикасен инструмент е ефективността. Днешните автомобили изминават два пъти по-дълъг път с един галон бензин, отколкото през 1970 година. Днешните домакински уреди са по-удобни, по-приятни за употреба и имат повече функции, отколкото през 1970 г., при почти 50 процента по-ниски разходи за енергия. Между 1975 и 2000 г. американската икономика отбеляза растеж от 50 процента, но енергийната „интензивност“ — количеството енергия, необходимо за производството на един долар от БВП — намаля, т.е. подобри се с 40 процента основно благодарение на технологичните подобрения, политиката и маркетинговите методи.

И тези постижения са все още бледа сянка на онова, което можеше да се постигне. По целия свят, на всяко стъпало на обществата, виждаме как всеки ден се прахосват големи количества енергия. По-малко от една четвърт от енергията, която стандартната готварска печка консумира, отива за производството на храна. Електроцентралите в Съединените щати изхвърлят повече енергия под формата на „отпадъчна топлина“, отколкото цялата икономика на Япония консумира. А да не говорим, че в САЩ поне половината от произвежданото електричество е ненужно. Едва около 15 процента от енергията на един галон бензин достига колелата на автомобила — още една пропусната възможност, която, ако се оползотвори, ще промени кардинално геополитиката на петрола. Един от най-красноречивите защитници на енергийната ефективност в света, Еймъри Лавинс, често подчертава, че „ако успеем да удължим с 2,7 мили пробега на галон бензин за леките автомобили в САЩ, няма изобщо да имаме нужда от внос на петрол от Персийския залив“.

Според оптимисти като Лавинс количествата петрол, електричество и други видове енергия, които могат да бъдат спестени чрез подобряване на ефективността в Съединените щати — т.нар. „ресурс на ефективността“, са по-големи от физическите количества в находищата на петрол и природен газ. С други думи, днес е възможно да спестим повече петрол, отколкото можем да намерим в земните недра, и да го направим в „разходи на барел“ под сегашната пазарна цена на петрола.

В този контекст агресивното подобряване на енергийната ефективност е толкова важно, колкото, да кажем, изследванията в областта на водородните горивни клетки или производството на влакове, способни да пренасят цистерни с втечнен природен газ. И дори по-важно, макар да сме свикнали да мислим за енергийната ефективност като за въпрос на личен избор, зависещ от личната ни воля, според разходите за гориво или личните ни възгледи, тя в най-скоро време ще стане абсолютна необходимост.

Бързо нарастващото население и растящите икономики скоро ще изчерпят възможностите за снабдяването на населението с нисковъглеродна или безвъглеродна енергия. Това означава, че можем да очакваме скоро да се появи разрив между енергийните потребности и количеството енергия, което можем да произведем, без да нанасяме постоянни поражения на климата (или без да сеем геополитически раздори, както и без да предизвикваме съсипващи икономиките ни ценови шокове). Оптимистичните прогнози казват, че голяма част от тази пропаст може да бъде запълнена с нови енергийни технологии — биогорива, слънчева енергия, чисти въглища, водород. При по-внимателно вглеждане обаче става ясно, че повечето от оптимистичните прогнози разчитат на огромен принос от страна на консервацията, т.е. на по-ниско и едновременно с това по-ефективно енергопотребление. Причината е, че новите енергийни технологии продължават да се развиват много по-бавно, отколкото оптимистите се надяваха, а освен това новите горива и технологии страдат от липсата на достатъчно висока плътност на мощността и просто ще бъдат неспособни да доставят същите количества енергия, каквито могат да доставят заместените от тях въглеводороди. Казано иначе, в следващите две десетилетия екстензивни и устойчиви подобрения и енергийната ефективност ще бъдат знак не само за моралната ни стойност, но и абсолютно необходима компонента на бъдещата енергетика.

Макар че дали енергийната ефективност може да даде толкова голям принос е все по-съмнително. В много индустриализирани държави и в частност в Съединените щати в енергийния дебат липсва каквото и да е споменаване на ефективността. Въпреки високите цени на енергията и нарастващите опасения за енергийната сигурност потребителите и политиците не обсъждат въпроси като как използваме енергията, колко от нея хабим, какво може да се промени. „Цяло едно поколение политици, журналисти и потребители или не са преживели енергийните кризи през 70-те години на миналия век, или са забравили всичко, което научихме тогава — ми казва Лавинс. — Наистина трябва да се върнем 30 години назад и отново да започнем дискусията.“

Ниският статут на енергийната ефективност е ново явление. В цялата история на света човечеството е било обсебено от идеята за пестене на енергия. И не защото това е морално, а защото енергията, независимо дали е получена от въглища, петрол или говежди тор, винаги е била толкова скъпа, че човекът е имал всички стимули да потребява по-малко от нея. Този стимул е бил двигател на иновациите, особено в епохата на индустриалните революции. Днес един барел петрол или един тон въглища генерира пет пъти повече енергийни „услуги“ — стоки, услуги, комфорт, удобства и други форми на материалното благосъстояние, — отколкото преди век и половина. Това обяснява защо индустриализираните икономики имат три пъти по-висока енергийна ефективност, отколкото обществата, които сега се индустриализират — защото колкото по-бързо се развиват икономиките, колкото по-конкурентни стават, толкова по-силна е принудата да използват енергията по-ефективно.

До средата на XX век обаче със съзряването на глобалната петролна икономика избледня и нашата обсебеност от мисълта да икономисваме енергия. В най-големия икономически бум след Втората световна война, докато енергията ставаше все по-обилна и достъпна и все по-евтина, ударението се премести от използването на по-малко енергия към усилията за придобиване на повече енергия. Този обрат бе особено видим в богатите на петрол Съединени щати. Докато Европа и Япония, стремящи се да съкратят колкото е възможно вноса на петрол, не преставаха да насърчават консервацията на енергия чрез високи енергийни данъци, Съединените щати не виждаха смисъл да пестят. Колкото до американците, съкращаването на потреблението на енергия щеше да нанесе щети на икономиката им — страх, който, изглежда, още преследва политиците във Вашингтон.

Когато дойде моментът на петролните удари от 70-те години, които изстреляха цените на петрола до небето и принудиха потребителите да съкратят потреблението на енергия, много икономисти повярваха, че най-индустриализираните икономики на света ще рухнат.

Вместо това светът преоткри енергийната ефективност. Изследователите в тази област като Артър Розенфелд от Калифорния — физик, преквалифицирал се в експерт по ефективността, започнаха да изчисляват колко енергия прахосваме и каква част от нея може да бъде спестена чрез прости консервационни мерки. „За кратък период от време разбрахме, че нагазваме в огромен океан от петрол и газ, погребан в нашите градове, фабрики и пътища, който може да бъде «източен» на цена от няколко гроша за барел бензинов еквивалент.“

С основни подобрения в автомобилите и сградите Америка може да спестява енергийния еквивалент на 12 милиона барела петрол на ден — доста повече от половината от всекидневните нужди на страната — и така да ликвидира нуждата от внос на петрол.

Дори когато във Вашингтон много хора говореха открито за завладяване на петролните находища на Близкия изток, Розенфелд твърдеше, че „би било много по-доходоносно да атакуваме нашето собствено прахосничество на енергия, вместо да атакуваме ОПЕК“. И още по-важно, въпреки страховете, че консервацията е отказ от материално богатство — президентът Картър нарече консервацията „морален еквивалент на война“ и помоли американците да пожертват някои аспекти на своя лайфстайл, — Розенфелд и други експерти настояваха, че този тип нова консервация може да бъде съвсем „прозрачна“ за потребителя. При правилните технологии, регулации и финансови стимули прахосаната енергия може да се намали без натиск, без да караме хората да променят начина си на живот и работа. „Най-добрата форма на консервация включва дребни неща, които не могат да променят качеството на енергията, която идва до дома ви, че няма да ги забележите. Получавате същите, ако не и по-качествени енергийни услуги, но с по-малка доставка на енергия“, казва Розенфелд. И добавя любимата си фраза: „Консервацията не означава, че ще трябва да си обличате пуловер.“

Ако Дик Чейни е икона на консервационния скептик, Розенфелд е неговият идеологически антипод. Този тихо говорещ човек, на когото гъстата бяла коса придава вид на добродушен дядо, специалист по няколко дисциплини — от проектиране на жилища до икономиката на електроцентралите и автомобилната технология, Розенфелд е признат за „патриарх на консервацията“. През 70-те и 80-те години на миналия век той и неговите колеги направиха Калифорния модел за ефективност, а така в крайна сметка помогнаха и на Съединените щати и другите нации, които консумират големи количества енергия, да се възстановят от първите петролни шокове. „Иронията е в това, че арабите, които не дават пет пари за енергийна ефективност, ни показаха, че можем да живеем не по-зле и с по-малко енергия“, казва Розенфелд.

Между 1974 и 1986 г. западните икономики и особено американската, постигнаха голям напредък в консервацията, много често, казва Розенлфелд, чрез подобрения в ефективността, които останаха невидими за потребителите. По поръчка на правителството климатиците бяха преустроени така, че да консумират по-малко енергия, макар че охлаждащата им способност не отслабна. Нововъведенията включват прозорци с двойни стъкла, по-добра изолация и по-ефективна отоплителна система. Новите хладилници използват едва една четвърт от енергията, която са потребявали преди 70-те години — качество, което умножено по броя на домакинствата в САЩ, спести строежа на още 40 електроцентрали. Най-изявено беше обаче подобрението в автомобилите. От 1977 до 1985 г. въпреки бурния растеж от 27 процента на икономиката на САЩ за този период търсенето на петрол падна с повече от една шеста. В резултат петролните пазари бяха задръстени и ОПЕК разбраха, че САЩ имат свой мощен инструмент — консервацията. Енергийната интензивност — количеството енергия, необходимо за производството на всеки долар от брутния вътрешен продукт (БВП) — падаше с 3,5 процента всяка година.

Парадоксът е, че най-големият успех на консервацията се оказа и нейно поражение. Цените на петрола паднаха до 10 долара на барел, при което силно падна и броят на потребителите, които имат стимул да пестят енергия. В Европа и Япония, където енергийната сигурност си остана тежък проблем, правителствата държаха високи данъците върху петрола, за да държат нисък и вноса му — политика, която така или иначе работи. Но в Съединените щати, където повишаването на данъците е анатема (и където националната петролна индустрия, която има здрави връзки с политическите кръгове, умираше да види покачване на потреблението), политическите лидери обявиха край на енергийната криза. Консервативни политици като Роналд Рейгън възприемаха консервацията като намеса на държавата в механизмите на пазара, но и като капитулация пред арабското петролно ембарго и следователно признание за геополитически упадък на САЩ. Наблюдателят Денис Хайес, старши служител в Министерството на енергетиката при президента Картър, разказва: „В представите на Рейгън Америка не е постигнала със спестяване пътя до своето величие. Америка е съвременна индустриална държава, а не общество, което се прехранва със събиране на съчки. С всяка година нуждите на САЩ от енергия все повече растат, а мисията на правителството е да осигури тази енергия.“

Когато влезе в Белия дом през 1980 г., Рейгън се опита безуспешно да отмени няколко от регулациите за консервация и в същото време да насърчи масирано строителство на електроцентрали, разкриването на нови каменовъглени мини и да увеличи националното производство на петрол. С други думи, това беше опит да се възстанови традиционната репутация на Америка като енергиен гигант. В началото усилията на Рейгън срещнаха съпротива, но цените на енергията взеха да падат, подкрепата на политиците и обществото за агресивните консервационни кампании се изпари. През 1996 г. администрацията на Рейгън замрази системата от стандарти за горивата, която работеше толкова ефективно и само след няколко години американските автомобилостроители вече произвеждаха — а американските потребители с радост купуваха — серии от огромни седани, леки камиони и джипове, които с всеки нов модел, пуснат на пазара, ставаха все по-големи и харчеха все повече бензин.

В навечерието на първата война в Персийския залив от 1990 г. американската енергийна политика се върна в изходната си точка отпреди арабското ембарго. Вместо да потърсят решение на новата енергийна заплаха чрез повишаване на ефективността — която Картър наричаше „морален еквивалент на войната“, — Съединените щати с ентусиазираната подкрепа на Европа и други важни държави обявиха истинска война. Макар никой да не каза, че войната за „освобождение на Кувейт“ е война за петрол, победата на съюзниците възвести края на енергийния недостиг от 70-те години, значи и края на пестенето на енергия. Цените на петрола тръгнаха надолу. Близкият изток беше стабилен. Арабите по света харесваха западняците. Защо трябва да се косим за енергийната си сигурност и да се притесняваме с консервация?

Поддръжниците на ефективността казват, че най-красноречивата картина на първата война в Залива и най-яркото доказателство, че времето на консервацията е минало, са следвоенните телевизионни реклами на победителя Джордж Буш-старши, който реве нещо през шума на вълните, качен на огромна моторна лодка. Иконата на консервацията беше президентът Картър, който с мрачно изражение молеше американците да се помъчат да правят повече с по-малко енергия, да пестят и да пожертват своя лайфстайл. Краят на консервационното движение бе сложен от смеещия се с цяло гърло Джордж Хърбърт Уокър Буш, чиято лодка харчи петрол така, сякаш никога няма да има утре. Посланието на тази картина, казва защитникът на ефективността Дейвид Немцов, беше брилянтно, мощно и убедително. Буш-баща сякаш казваше: „Няма смисъл да пестите. Утре ще отидем и ще ви донесем още петрол.“

През 1994 г. за първи път в историята си САЩ внесоха повече петрол, отколкото бяха произвели. Консервационното движение бе мъртво. То бе изхвърлено в мазето като реликва, останала от 70-те години. И в наши дни, за да не изплашат обществото, много от привържениците на ефективността се страхуват толкова силно да споменават за 70-те мрачни години на миналия век, че даже избягват думата „консервация“.

 

 

Едно от обясненията за позорното поражение на консервационното движение е, че кризата наистина отмина, а с нея изчезнаха и много от моралните императиви за пестене на енергия. Другата причина е, че енергийната ефективност вече не се изплаща. С времето цените на електроенергията и топлоенергията устойчиво намаляваха, а икономиката ни ставаше по-силна, разходите на енергия ставаха все по-малка част от бюджета на едно домакинство или фирма. С това отслабна и стимулът да харчим по-малко енергия. От тази гледна точка консервацията въобще и енергийната ефективност в частност престанаха да бъдат жизнеспособни икономически решения.

Но в действителност енергийната ефективност не е загубила икономическия си смисъл, защото все още е налице голям потенциал за пестене на енергия. Само в енергийния сектор на САЩ можем да свалим цените на електричеството с 40 процента и да намалим емисиите на въглероден диоксид наполовина просто като обновим електроцентралите и преносните си системи. Замяната на неефективните готварски фурни с по-високотехнологични модели само за някакви си 15 години ще намали консумацията на природен газ в Северна Америка с почти 25 процента. И както видяхме, ефективността на автомобилните горива може да се удвои с технологии, които вече се използват, с което ще спестим огромно количество петрол и, поне на теория, ще си спестим задушаващата зависимост от чужди горива.

Но онова, което се промени, бе нагласата на потребителите да признаят тези икономически предимства, до голяма степен защото в голяма част от индустриализирания свят дори образованите потребители нямат представа какво представлява енергията, нито каква роля играе тя в живота ни и в икономиката.

Като изключим съзнанието за разходите при загряването на петрола и природния газ (разходи, които медиите толкова старателно следят, че вече им придават религиозно значение), много малко от потребителите са наясно колко енергия харчат на ден или на година или откъде се взема тя. (Класически пример за това е убеждението на мнозинството от американските потребители, че електричеството се произвежда във ВЕЦ, докато всъщност по-голяма част от него се произвежда в ТЕЦ на въглища и АЕЦ.) Подобно невежество обгръща буквално всеки елемент на енергетиката. Ние сме енергийни илитерати.

И това не е изненада. Докато жителите на бедните страни изпитват с болезнена яснота всеки аспект на енергопотреблението, всяка пръчка, която хвърлят в печката, и всяка бутилка газ за горене, то в богатите и модерни общества, където разходите за енергия са нищожна част от общите разходи, енергията не е гореща тема за разговор. Ние може да се оплакваме от високата цена на бензина и да ругаем лидерите си за това, че започнали война за петрол. Но подробностите — от какво се получава енергията и какво представлява тя, колко да използваме и колко — не, може ли да използваме по-малко — не се обсъждат в медиите, нито се преподават в училищата. В благоденстващите култури енергията стана невидима стока, за чиято значимост на национално и международно ниво вече започваме да се досещаме, но в ежедневието си не признаваме.

При редките случаи, когато потребителите в страните с модерна енергетика търсят енергийна информация, те много трудно я намират. Сметките за ток и газ не казват колко енергия сме изхарчили за отопление на дома си, колко — за готвене или загряване на вода. Не казват кое от тези приложения в енергийно отношение е по-интензивно, т.е. къде икономиите на енергия ще доведат до най-големи спестявания. Вместо това отделните разходни пера се обединяват в обща сметка, която за повечето от нас потъва някъде из общите разходи за домакинството или бизнеса.

Дори когато енергийната информация се представя като разбивка по пера, потребителите трудно разбират смисъла й. Много от домакинските уреди се продават с етикети, на които е записана тяхната енергийна ефективност и годишните разходи за енергия — с явното намерение да накара потребителя да сравни разходите, които ще направи за година, или за цялото време на живот на уреда. Но понеже свръхефективните уреди са съвсем малко по-скъпи от останалите, купувачите избират по-евтините модели, макар да знаят, че той ще им излезе по-скъпо, защото за цялото си време на живот ще изхарчи повече енергия в сравнение с по-ефективния модел. При енергията, както и при другите фактори, определящи избора на купувача, потребителят просто не мисли за дългосрочните ползи от покупката.

Това се вижда с особена яснота при покупката на автомобили. Западните купувачи и в частност американските гледат преди всичко цената на колата. Те не се замислят за размера на годишните разходи — застраховката, ремонтите и най-вече горивото. Ирационалният им избор определя до голяма степен днешната тенденция към все по-грамадни и все по-неефективни автомобили и камиони въпреки растящите цени на бензина, както и закъснелите угризения у притежателите на джипове, които започват да мислят за своя избор едва след една година, когато разберат колко пари са оставили в бензиностанциите.

Ако една компания взема решения по този начин — като гледа само цената за придобиване на някакъв актив и пренебрегва разходите за поддържането му, тя би фалирала или, най-малкото, би уволнила мениджъра за покупките. Така стигаме до най-голямата самоизмама в проблема с енергийната ефективност и изобщо — в решенията, които вземаме по енергийни въпроси — че можем да разчитаме на разумния избор на купувачите, когато става дума за покупката на енергия или на енергоемки продукти. Но на купувача не може да се разчита. На теория потребителите имат поведението на малки фирми — те дълго търсят информация за даден продукт, сравняват конкурентни оферти и накрая решават кой от предложените да купят със съзнанието за пълните разходи и предимства на избрания. В действителност обаче потребителите купуват енергия и енергоемки продукти като коли и къщи със същата смесица от рационални и емоционални критерии, с която купуват и всичко останало — опитват се преди всичко да намалят цената за придобиване дори и ако разходите им за поддържане на купеното в дългосрочен план ще бъдат по-високи. При тази тенденция не е чудно, че прахосваме енергия.

Тази разсеяност обяснява защо похарчихме с лека ръка „дивидента от ефективността“, който бяхме постигнали. Например ефектът от днешните осветителни системи, които са много по-ефективни от онези преди енергийната криза, се губи напълно от желанието на хората да използват повече осветителни тела в домовете си. Там, където можем да използваме една електрическа крушка, слагаме по няколко. Днешните телевизори са също по-ефективни от някогашните, но и те станаха по-големи. Домашният развлекателен център става стандарт особено с повишаването на доходите на хората. Повечето американски домакинства имат най-малко по два, че и по три телевизора. Днешните хладилници са четири пъти по-ефективни от моделите, които се продаваха през 1975 г. Но повечето от нас днес имат по два хладилника — лъскавият енергийно ефективен модел стои в кухнята, а старият поочукан хладилник е в гаража — ползваме го за охлаждане на бира. Тези тенденции показват защо въпреки големите постижения в енергийната ефективност потреблението на енергия скочи с 15 процента в САЩ и със 17 процента в Европа през последното десетилетие, а до 2020 г. се очаква да скочи с над 50 процента.

В по-широка перспектива тези тенденции показват защо експертите започват да нервничат, когато изчисляват колко енергия ще е нужна на света до края на този век. Ако прогнозите за растежа на населението и пазарното търсене на енергия са верни, до 2100 г. населението на света ще стигне 10 милиарда и ще има нужда от 50 теравата електроенергия — 4 пъти повече от това, което произвеждаме днес. Това е смайващо количество енергия. Производството й изисква много по-голяма и скъпа инфраструктура от днешната. Възникват въпроси, свързани не само с адекватността на енергийните доставки, но и за качеството на енергията. Според някои оценки, отчитащи слабото развитие и ниската енергийна интензивност на невъглеводородните технологии, човечеството няма да може да посрещне енергийните си нужди без мащабно използване на изкопаемите горива, без гаранции, че ще можем да ги изгаряме чисто. С други думи, нежеланието ни да гледаме по-сериозно на енергийната ефективност и да намалим пазарното търсене на енергия може да направи невъзможно изпълнението на един разумен въглероден бюджет.

 

 

Традиционният икономист смята, че няма защо да се срамуваме от ниската енергийна ефективност. За него тя е естествена и неизбежна, защото ефективността по принцип се възприема като еднократен акт. Според този начин на мислене (характерен все още и за много политици) възможните ползи, примерно от производството на по-ефективни автомобилни двигатели, климатици, жилища, вече са били реализирани през 70-те и 80-те години на миналия век, когато цените на енергията са били високи. Големите, лесните постижения в ефективността са в миналото, днес можем да реализираме подобрения с незначителен ефект, особено при понижаването на цените на петрола, които не стимулират икономията на енергия.

Подобрения на ефективността са все още възможни, разбира се. Но това ще бъде случаен резултат от други подобрения в технологиите и бизнес практиките. Най-общо, икономиката ще преживее „спонтанно“ подобряване на енергийната ефективност от около 1,5 процента годишно. Толкова е и средното подобрение на енергийната ефективност на икономиката в исторически план. Всякакви усилия за по-голямо спонтанно подобряване на ефективността ще бъдат резултат не от личния интерес на потребителите, а от усилията на правителствата — от една неестествена, натрапчива, антипазарна динамика, обречена на провал. Според този възглед на традиционните икономисти правителствата ще постъпят много по-добре, ако харчат пари за разкриване на нови енергийни източници — т.е. да увеличат доставките на енергия, вместо да прахосват публични средства в опити да ограничат потреблението на енергия.

Тази конвенционална мъдрост е, естествено, анатема за много от ентусиастите на енергийната ефективност. Например Лавинс, 56-годишният физик, твърди, че казионната икономика е сляпа за истинската стойност на енергията и затова не може да осъзнае истинските предимства на ефективността. Този силно мотивиран, красноречив човек, с тъмни, дебели мустаци, е посветил последните три десетилетия на поправянето на тази грешка чрез ново „счетоводство“ на енергетиката. В лекции, интервюта, вестникарски статии и безброй научни публикации на своя институт в Роки Маунтин, Колорадо, Лавинс атакува стълбовете на традиционната енергетика, сред които и сакралната догма, че хората и компаниите пестят енергия само когато цената й е висока.

Истината е много по-сложна, но и по-обещаваща, настоява Лавинс. Вярно е, че цената беше до голяма степен двигателят в практикуването на консервационни мерки в първата ера на консервацията, но напоследък картината е по-различна. Между 1996 и 1999 г. индустриализираните страни направиха подобрения, които по мащаб не отстъпваха на постигнатото в епохата на енергийната революция 1979–1985 г. — макар че в началото на века цените на петрола бяха доста по-ниски. „Нещо друго привличаше вниманието ни. Това «нещо» бяха парите, които компаниите пестяха чрез внедряване на енергоспестяващи мерки и технологии. Разходите за подобряване на енергийната ефективност, когато се правят коректно, остават винаги по-малки от цената на спестената енергия“, обяснява Лавинс.

Негов любим пример е автомобилният сектор. По консервативни оценки удвояването на икономиите на гориво в американските коли е добавило средно около 300 долара към цената й. Но то спести на американските шофьори някъде между 300 и 500 галона гориво на година. Ако приемем, че времето на живот на един автомобил е десет години, потребителите са давали по около едно пени за всеки спестен галон. Тоест разходите за ефективността (300 долара) са много по-малки, отколкото шофьорите биха похарчили за гориво, ако бяха казали „не“ на ефективността. Виждаме подобен ефект от ефективността почти във всички направления на енергетиката, добавя Лавинс. По-ефективната система за топлофициране в една сграда с офиси се изплаща добре чрез по-ниските сметки за отопление и така създава допълнителен приход на компанията. Разходите за инсталиране на по-ефективни двигатели са винаги по-ниски от спестените пари, които бихме плащали със старите, неефективни техни аналози.

„Винаги когато компаниите купуват енергийна ефективност, се оказва, че правят пари дори когато парите не са били първоначалната им цел“, казва Дейвид Голдстейн, експерт по ефективността от екологичната група Съюз на загрижените учени.

Секретът на успеха е в правилното прилагане на консервационните мерки, а това също изисква значителна промяна в представите ни за енергетиката, в случая — в начина, по който я използваме.

В исторически план е преобладавало мислене, съсредоточено върху лявата половина на уравнението — предлагането на енергия. Целта е била да се произвежда възможно повече енергия — въглища, петрол, природен газ, електричество — и да се достави до потребителите. А как те ще я използват — дали ще карат коли, ще охлаждат жилищата си или ще управляват с нея фабриките си — било все едно. Въпросът за онова, което прави т.нар. краен потребител, се разглеждал като неподлежащ на промяна. Някой инженер може да направи по-ефективен климатик, но това няма особена важност, защото това няма да промени нищо в крайната употреба — използването на климатик. Единственото, което е могло да се промени реално, бил начинът на производство на енергия, т.е. какъв енергоносител използвате — въглища, газ, уран, слънчева енергия… Иначе казано, главната променлива била пазарното предлагане.

Това е дълбоко неправилно, смята Лавинс. Трябва да си зададем друг въпрос — какви неща да правим с енергията, която извличаме от суровините, и колко енергия е нужна за тези неща. „Преди всичко защо хората искат енергия? — пита той в една от своите най-силни статии. — Потребителят не иска лампи, които горят с въглища, или бидони с черна, лепкава течност. Те искат услугите, които енергията може да им даде — горещ душ и студена бира, мобилност и комфорт, стопен алуминий и въртящи се оси, изпечен хляб и микрочипове“, казва Лавинс. И продължава: „Въпросът е да погледнем другата страна — желаната употреба, и едва тогава да мислим как да я осигурим колкото е възможно по-ефективно. Ако желаната употреба е добре осветена читалня, тогава критерии ще бъдат количеството и качеството на светлината, а не броят на лампите, които трябва да включим в мрежата, нито дали близката ТЕЦ върви с въглища или газ. По същия начин, ако искате офисът ви да е хладен през лятото, критерий трябва да бъде температурата на въздуха, а не размерът на климатика.“

Следователно трябва да изхождаме от крайната употреба и като тръгнем от нея, да определим какви енергийни ресурси желаем да осигурим, след това да потърсим най-ефективните средства за производството им, казва Лавинс. Така охлаждането на офис става нещо повече от инсталирането на климатик. То включва проектиране на офис със специални прозорци, които не пропускат топлината, ефективна вентилация, пасивни канали, които дърпат хладина изпод земята, и други методи за охлаждане, които изискват малко или никакво енергопотребление. И тук получаваме бонус — когато бъде правилно приложен, подходът към цялата система не струва повече, а нерядко струва и по-малко от системата, която заменя.

Веднага става ясно, казва Лавинс, че енергийната ефективност е неотделима от другите видове ефективност. Например енергийно ефективните машини, системи и процеси са в същото време ефективни и в други отношения. Тяхната експлоатация обикновено излиза по-евтино, те често повишават производителността. Всъщност разходите за постигане на енергийна ефективност могат да се окажат доходоносна инвестиция. Всеки долар, инвестиран в енергийната ефективност на една стара сграда — по-ефективна система за осветление, отопление, енергийноефективни прозорци и прочие, — връща на инвеститора 1,2 долара и повече. Имаме 20 процента възвръщаемост на инвестицията — доста повече, отколкото брокерите на Уолстрийт могат да постигнат, и при много по-малък риск. Експерти като Лавинс твърдят, че тази странична придобивка е причина за високия икономически растеж през първата ера на консервацията, когато енергийната интензивност падна рязко, благодарение на нея икономиката ни продължава да „бумти“. Индивиди, компании и цели нации получават по-голяма производителност от по-малко енергопотребление и инвестират спестеното в други начинания.

Затова привържениците на ефективността отдавна тръбят, че пестенето на енергия в края на веригата — при крайния потребител — е винаги по-евтино от увеличаване на предлагането. Днес генерирането на един киловат електричество в електроцентралата струва малко под 3 цента. Докато стигне до жилището или фирмата, цената му се качва на 8,5 цента за киловат поради оперативните разходи и загуби. Повече от половината произведено електричество се губи по далекопроводите под формата на топлина. Така че всеки спестен киловат в жилището всъщност пести 8 цента (докато производството на още един киловат в централата струва 3 цента) — пари, които собствениците на жилища и фирми могат да похарчат за друго, с което ще дадат принос за икономическия растеж и в същото време ще намалят търсенето на нова енергия.

Освен това пестенето на енергия е по-бързо от производството й. В повечето случаи енергия може да се „произведе“ чрез подобрена ефективност, отколкото чрез строеж на нови електроцентрали или чрез пробиване на нови петролни кладенци. Използването на енергийно ефективни електрически крушки например предизвиква мигновено и рязко спадане на търсенето на енергия. Така други потребители могат да получат енергия, без да е нужно електроцентралата да произвежда нито киловат допълнително. Това беше болезнената и рядко обсъждана поука от 80-те години на миналия век. Убедени, че недостигът на енергия е изцяло проблем на производството и предлагането й, американските политици пренебрегнаха изцяло консервационните мерки и насочиха вниманието си към увеличаване на производството — най-вече със строителство на нови електроцентрали и сондажи за нови петролни кладенци. Докато допълнителните киловати и барели стигнат до пазара, консервацията вече беше „произвела“ недостигащото количество. А произведените в повече количества петрол предизвикаха задръстване на пазара и доведоха до срив на цените през 1986 година. По същия начин други индустриални държави се оказаха с толкова много излишни електроцентрали (някои от тях — прекалено скъпи АЕЦ), че някои от тях бяха сложени в нафталин — не функционираха, докато електроразпределителните компании убедят данъкоплатците да ги избавят от затруднението. „В действителност ефективността завладя пазара, който доставчиците на енергия смятаха за свой — смее се Лавинс. — Ефективността пристигна първа!“

Най-добрият пример за експедитивността на ефективността е Калифорния. Преди петролното ембарго от 1973 г. енергопотреблението на глава от населението в този щат растеше с 4,5 процента на година. Но от 1977 г. нататък щатските власти подеха мощна, амбициозна кампания за намаляване на потреблението на енергия. Бяха приети стандарти за сгради и домакински уреди. По една програма за стимулиране на ниското потребление разпределителните компании получаваха пари от държавата за всеки киловат, който техните потребители консервират. Това бе обръщане на традиционните стимули, които водеха до повишаване на покупките на енергия.

Ефектът беше впечатляващ. До средата на 90-те години енергопотреблението на глава от населението на Калифорния не мръдна. Така не се наложи щатът да строи десетки нови електроцентрали (което му помогна да се побере в нормите за емисии), което щеше да стане неизбежно, ако енергопотреблението бе продължило да расте както до 1977 година. По този повод един от защитниците на ефективността от Калифорния се похвали: „Ако останалите щати бъдат поне наполовина толкова агресивни, колкото Калифорния, досега щяхме да решим всичките си проблеми.“

При тези успехи става ясно защо според експертите по ефективността индустриализираните страни все още не осъзнават пълния потенциал на пестенето на енергия, ако подходят към нея като към основа на индустриалния дизайн. Например ако ревизираме цялата концепция на автомобила, изхождайки от ефективността на горивото — тоест ако се стремим да произвеждаме не само по-добри двигатели, а правим и по-леки, аеродинамични форми, ще получим автомобили на газ, които изминават не 40, а 60 и дори 80 мили на галон. Така ще намалим силно емисиите на въглероден диоксид и ще съкратим търсенето на енергия. Ако подобни превозни средства се продават в глобален мащаб, ще спестим толкова петрол, колкото страните от ОПЕК произвеждат, и ще „завладеем“ наложения от държавите в Залива енергиен ред, без да дадем и един изстрел.

Не става дума само за освобождаването на Запада от петролното робство. Макар повечето дискусии за ефективността да се въртят около индустриализираните държави и тяхната „пристрастеност“ към петрола, най-голямата възвръщаемост на ефективността може да се получи в развиващите се страни, които към момента отчаяно търсят път за изграждане на съвременна енергийна инфраструктура, без да харчат милиарди долари. Ефективността може да бъде част от решението.

Програми за разпространение или субсидиране на свръхефективните компактни флуоресцентни лампи ще даде на потребителите в Третия свят светлина, без да строят скъпите и неекологични електроцентрали. Така ще освободят пари за училища, здравеопазване, водоснабдяване и други услуги, без които едно общество не може да влезе в съвременната епоха. Ако разпрострем примера с лампите и върху готварските печки, отоплителните системи, комуникациите и транспорта, изведнъж става ясно, че е възможно да осигурим приличен стандарт на живот за милиарди жители на Третия свят, които днес са лишени и от най-насъщни енергийни услуги.

 

 

Щом консервацията има толкова предимства, защо не се „харчи“ по-добре? Класическият икономист ще ви каже, че ако големите възможности бяха локализирани там, където ефективността може да се прилага по най-разходоефективния начин, вездесъщият пазар сигурно би я забелязал. И досега големите инвеститори и компании (които, за разлика от индивидуалните потребители, правят рационален избор, когато купуват нещо) щяха да се възползват от нея. Според Лавинс този аргумент на класическия икономист би могъл да се обобщи така „Ако ефективността си заслужава инвестициите, със сигурност някой щеше да си я купи, защото всички ние живеем на един идеален пазар.“

В действителност обаче пазарът е далеч от идеален, поне в случая на енергийната ефективност. Информацията за нея не е широко известна, нито е ясна. Затова много компании просто не знаят колко големи потенциални икономии могат да реализират. Поради това онези, които заложат на ефективността, не я прилагат докрай. Те заменят примерно един компонент — фурна, да речем, но продължават да ползват стари прозорци с един кат стъкла, старите тръби с утечки и губят половината от топлината, която новата им фурна произвежда.

В много случаи компаниите биват убеждавани да не инвестират в ефективност. Много от сградите и голяма част от транспортната инфраструктура са изградени с мисълта за минимизиране на строителните разходи, а не на енергопотреблението. Най-добрият пример за това са електрическите системи. Предприемачите знаят, че дебелите медни кабели са по-добри проводници на електричество, с по-малко загуби, отколкото тънките жици. Разликата е голяма. Инсталирането на по-дебел кабел е по-скъпо, но той ще се изплати само за пет месеца от по-ниските сметки за ток. Но въпреки това предприемачите рядко използват по-дебели проводници, защото окабеляването се прави обикновено от онзи, който е предложил най-ниската оферта. Неговата цел, естествено, е да намали до възможния минимум разходите си за материали, а „жизненият цикъл“ на сградата или нейните оперативни разходи не го интересуват. Инсталират се възможно на тънките проводници, които законът позволява, а обитателите на сградата изхвърлят голяма част от електричеството още преди да е достигнало техните електрически крушки и домакинските уреди.

Или да вземем цвета на вашия покрив. Тъмните покриви поглъщат повече топлина от светлите. Затова хората, обитаващи топли климатични зони, боядисват къщите и покривите си в бяло. На Запад обаче архитектите избягват бялото, защото по него мръсотията повече личи. „Затова избират землисти тонове и си въобразяват, че подхождат много екологично. В действителност правят покриви, които се нагряват до температури с 90 градуса по Фаренхайт по-високи, отколкото околния въздух. При бял покрив тази разлика е само 15 градуса“, казва Розенфелд.

Тази допълнителна топлина се просмуква в къщата, което пък е причина климатикът да работи с 20 процента по-дълго и да използва 20 процента повече енергия. А когато имате много тъмни покриви, а сградите са разположени близо една до друга, както е в градовете, получавате това, което Розенфелд нарича „топлинен остров“, който повишава вторично температурата на околното пространство с няколко градуса, което пък кара климатиците в сградите и автомобилите да работят още по-дълго. В Лос Анджелис комбинацията от милиони тъмни покриви и тъмни асфалтирани улици е причина градът да използва за охладителни системи 1500 мегавата повече — това е равносилно на една и половина електроцентрали, или 3 процента от пълния енергиен товар на Калифорния през лятото.

На всички нива в индустрията и бизнеса има отрицателни стимули като цитирания, които работят срещу ефективността. Понеже собствениците на жилища купуват домакинските прибори и уреди, но квартирантите плащат сметките за електричество, хазаите купуват най-евтините уреди и прибори, които обикновено имат най-ниската енергийна ефективност. С други думи, потребителите често имат причина да не се стремят към консервация. Умножете тези отрицателни стимули по броя на жилищните блокове и бизнес сградите, фабриките и заводите по света и ще видите какви колосални количества енергия се губят.

Неутрализирането на подобни стимули няма да бъде лесно. Ще се наложи правителствата по света да пренапишат всичко — от стандартите за строителство до данъчните закони, за да насърчат инвестициите в обновяване на ефективността. Индустриите ще трябва да премислят своето енергийно счетоводство и най-вече да включат енергийните разходи в хода на проектното време на живот в изработването на оферти за капитални вложения. Но възвръщаемостта ще бъде огромна. Ако националните правителства възприемат този агресивен подход към енергийната ефективност, който беше толкова успешен през 80-те години и донесе среден годишен спад на енергийната интензивност от 2 процента (по-малко от онова, което Съединените щати постигат без усилие през последното десетилетие), до 2100 г. световните нужди от енергия ще бъдат съкратени до около половината от днешните. Ако намаляваме енергийната интензивност с по 3 процента на година, през 2100 г. ще можем да посрещнем енергийните нужди на човечеството с около една четвърт от енергията, която използваме днес.

Последствията са очевидни. Предвид обема на енергийните услуги, които в скоро време ще трябва да произвеждаме, предвид спешната нужда да намалим емисиите на въглероден диоксид и бавното развитие на безвъглеродните енергийни технологии, които трябва да заменят въглеродните горива, единственото приемливо решение е да съкратим значително темпото, с което растат енергийните ни нужди. Но понеже никой не планира да ги намали, като ограничи икономическия растеж (поне засега), единственият начин да запазим стандарта си на живот, без да увеличаваме потреблението на енергия, е да станем енергийно по-ефективни.

Колко по-ефективни? Според Междуправителствения съвет по промените в климата на ООН до края на този век над 30 процента от енергийните ни нужди ще се удовлетворяват не чрез нови чисти технологии, а като резултат от енергийната консервация. А много енергийни специалисти твърдят, че този дял трябва да е по-голям — отново заради това, че енергийната плътност на новите нисковъглеродни горива и енергийни технологии ще бъде по-ниска от тази на въглеводородите. „От енергията, която ползваме днес, две трети и дори може би три четвърти ще бъдат заменени с енергийна ефективност и само една трета до една четвърт ще се осигурява с нови доставки и технологии“, прогнозира Ли Линд, експерт по биогорива от колежа „Дартмът“.

Във всеки случай, алтернативните горива като водорода или биогоривата, или слънчевата и вятърната енергия ще бъдат жизненоважни за бъдещия енергетичен микс. Но голямото медийно внимание, което им се отделя, засенчи ролята, която енергийната ефективност трябва да играе. „Не можем да се уповаваме само на надеждата за нови горива, ще трябва да постигнем и ефективност — казва Линд. — Но ако съчетаеш идеята за нови производства с ефективността, възможностите за по-големи доставки изведнъж нарастват.“ Горива и технологии, който днес са неприложими за отопляване на жилища и каране на автомобили, изведнъж стават приложими в едно бъдеще, в което колите и жилищата ще изискват само половината или една четвърт от днешните количества енергия. „Ако разглеждаме тези две идеи в комбинация — казва Линд, — ще изработим някои много атрактивни сценарии, които могат да ни измъкнат от капана, в който влязохме заради петрола.“

 

 

Като възможен катализатор на бъдещата енергетика, консервацията се намира в много неудобно положение — между огромния си потенциал за спестяване на енергия и не по-малко големите препятствия пред осъществяването на този потенциал. Напълно ясно е, че драматични подобрения на енергийната ефективност са не само възможни, но и ще бъдат крайно необходими за дългосрочните усилия за задоволяване на енергийните нужди на света с чиста енергия. Но както в случая с алтернативната енергетика, секторът на енергийната ефективност е изправен пред поредица от плашещи препятствия — от невежеството и предразсъдъците на потребителите до пазарните и политическите слабости на една система, която все още цени повече производството на енергия, отколкото спестяването й.

Много от скромните успехи на правителствата в популяризирането на енергийната ефективност бяха пометени от по-значими политически и икономически тенденции. Ниските цени на енергията например разрушават стимулите за повече ефективност. Ако цените на петрола и газа падат устойчиво в течение на няколко години, никаква кампания за подобряване на ефективността на автомобилите или жилищата не може да постигне успех.

Ефективността може да стане жертва и на други, несвързани с енергетиката тенденции, например дерегулацията, която заля националните правителства през последното десетилетие. Поддръжниците на дерегулацията твърдят, и то доста основателно, че традиционните енергийни сектори (като защитени от държавата монополи) са неефективни и тромави, генерират високи цени, които нанасят поражения на икономиката и прахосват енергия. С отварянето на енергийния сектор за конкуренцията електроразпределителните компании ще оптимизират операциите си и може би ще станат по-ефективни, което ще намали цените, твърдят привържениците на дерегулацията. Дали ще стане така или не, предстои да видим. Междувременно обаче стана ясна една от последиците на дерегулацията — много от кампаниите за популяризиране на консервацията бяха изоставени, например калифорнийската програма, която плащаше на разпределителните компании да насърчават потребителите да пестят. Ако дори само тази програма беше останала в сила, казва Розенфелд, през 2000 г. Калифорния щеше да има достатъчно енергия и щеше да избегне режима на тока^[1].

Калифорния не е единствена. От десетте щата, които даваха бонус на разпределителите, насърчаващи потребителите към пестене на енергия, само два — Орегон и Калифорния (която неотдавна възстанови тази програма), продължават да го правят. Останалите работят като всеки друг бизнес — те печелят повече, когато продават колкото се може повече, и търпят наказания за всяко действие, което намалява сметките на потребителите. „Поради това нямат ентусиазъм за енергийната ефективност, която ощетява интересите на техните акционери“, обяснява Лавинс.

Неговото недоволство осветява една от най-големите слабости на програмите за енергийна ефективност — като всеки продавач, и продавачът на енергия няма интерес да продава по-малко от своята „стока“. По-голямата консумация на енергия налага допълнителни разходи на обществото, например риска за доставките и климата, тя е чиста печалба за производителите на енергия, особено пък ако има дефицит и цените скочат. Обръщането на посоката на този мощен стимул, както ще видим в следващите глави, изисква нови политики и някои трудни политически решения.

Още по-голям проблем е това, че сама по себе си ефективността е само половината от решението. Колкото и по-ефективно да живеем, ако искаме да намалим емисиите на въглероден диоксид и другите отрицателни последици от енергопотреблението, трябва някак да променим историческата тенденция, според която всички постижения на ефективността биват веднага пометени от скок в потреблението. Засега тази тенденция не показва много признаци за промяна. Освен в редки случаи, всяко значително подобрение на ефективността е предхождало — и може би предизвиквало — рязко увеличаване на общото енергопотребление. Нашите автомобилни двигатели стават все по-ефективни, за да могат колите да станат по-големи и по-мощни или да изминаваме повече мили, да пътуваме повече. Научихме се да строим къщи, които използват по-малко енергия на квадратен метър, но след това започнахме да правим гигантски сгради и ги напълнихме с всевъзможни джунджурии, които искат енергия. По този повод историкът на енергетиката Вацлав Смил посочва, че „каквито и постижения да имаме в бъдеще, историческата тенденция е ясна: по-високата енергийна ефективност води до по-високо енергопотребление“.

Засега тази тенденция изглежда поносима. Когато цените на енергията са достатъчно ниски и при липсата на други ограничения върху използването на енергия, големи наказания за това, че сме пропилели „дивидента на ефективността“, не ни очакват. Все още е възможно да използваме повече енергия и да ни се размине. Но от всичко, което видяхме досега, тези благоприятни обстоятелства няма да продължават дълго. В крайна сметка може да се озовем в един свят, където простата, „прозрачна“ ефективност вече няма да бъде достатъчна. Само след 30 години например колите ни ще изминават два пъти по-големи разстояния с един галон бензин, отколкото сега. Но ако тогава броят на колите е четири пъти по-голям от днешния, ще консумираме два пъти повече енергия от днес и ще товарим енергетиката и околната среда, които бездруго вече са стресирани под два пъти по-голям товар. Ендрю Рудин, енергиен консултант от Калифорния, казва, „нашата околна среда не се влияе от броя на километрите, които можем да изминем с един галон, тя се влияе единствено от броя на галоните“.