Михаил Садовяну
Митря Кокор (8)

Осма глава

Митря може да има учител.

Учителят влезе бързо в ковачницата. Беше плещест, мургав мъж, с малко вирнат нос. Сърцето на Митря се разтуптя силно, когато срещна дълбокия внимателен поглед на зелените му очи.

Флоря Костя го беше предупредил: „Ако ти се усмихне, значи, че те приема за ученик.“ Учителят го изгледа внимателно и го прецени. Подаде му буквара и плочата. Като видя радостта на Митря, се усмихна. Стисна му ръка и го потупа по рамото.

— Имаш ли някое момиче, на което искаш да пишеш?

— Имам — отговори сериозно Митря.

Гласът на учителя, мек и кротък, му хареса.

— Тогава знай, че след месец, най-много два, ще ти купя една пощенска картичка и ще й пишеш.

Черните очи на Митря изведнъж се замъглиха.

— Ще й пиша. Имам аз една работа с нея.

— Разбирам.

— Не е това, дето мислите вие. Не е за любов — отговори Митря стеснително.

— Значи, за някаква работа.

— Една работа с един мелничар, който казва, че ми бил брат.

— Добре, Кокор. Ако ми вярваш и имаш желание, ще разправиш и на мене. Не сега, защото нямам време.

— Тогава, кога ще започнем? — попита Митря припряно.

— Имай търпение. Сега в единадесет часа трябва да се представя пред полковника. Предадоха ми заповедта, като идвах насам.

Ефрейторът Флоря го слушаше с внимание и го погледна въпросително.

После обърна тревожен поглед към Митря.

Учителят беше излязъл.

— Може да няма нищо лошо — рече Митря.

Флоря кимна с глава, замислен и загрижен. Митря настоя:

— Може ли да има нещо?

— Може.

— Какво ще правя аз тогава с плочата и буквара? — попита наивно Митря.

Флоря се засмя горчиво.

— Такива хора ги гонят и преследват — каза тихо той. — Не ме гледай така. Ела по-насам и седни тука. Може да повикат и нас, да ни разпитват, да дадем показания.

— Да не е някой злосторник?

— Да, такъв е — според днешната власт. Злосторник е, защото е от партията.

Флоря замълча. Митря го гледаше с очи, които питат.

— Партията на работниците — продължи Флоря, — която се бори за правата на онеправданите. Пак ли ме гледаш така?

— Гледам като прост човек, който нищо не разбира.

— Ще ти обясня всичко. Само че ако те питат — нищо не знаеш! Разбираш ли?

— Разбирам.

Митря почувствува, че езикът и устните му се вкаменяват.

— Не смея да ти кажа сега всичко. Сърцето ми е черно като смола. Колцина от тия, които се борят да се промени светът, загинаха така!

Ковачът беше като отровен, очите му — пълни с мъка. Митря не посмя да попита повече. Реши да почака. Надяваше се, че страхът на ефрейтора ще бъде напразен и учителят със зелените очи ще се върне.

— Остави ме, Митря.

Кокор взе буквара и плочата и излезе. Те му се струваха като мъртви в ръцете, сякаш отиваше да ги погребе.

Денят беше влажен. Из празния двор минаваха премръзнали войници и се подхлъзваха в калта. Отиваха и се връщаха така, без причина и без цел. Над казармата се виеха врани и прегракнало вещаеха виелица. От време на време тръбачът свиреше сигнали. Дежурните подофицери тропаха усилено с крак и глухо ругаеха.

— Файтонът на господин полковника! — чу се отнякъде глас.

Когато чу гласа, Кокор се спря на мястото си и зачака в студената влага. Стоя дълго време, след като отмина полковникът. Видя само ботушите му с шпори, един върху друг, под чергилото. След това излязоха пешком няколко офицери. Затягаха коланите на мушамите си и бързаха. Чу се тръбата за обяд. Митря стоеше загрижен, като се отпущаше ту на единия, ту на другия си крак.

— Какво чакаш тук бе, момче?

Беше ковачът: все тъй загрижен, с пръстено лице, свил вежди.

— Чакам да видя дали няма да излезе.

— Напразно чакаш: вземаха го двама агенти от Главното управление на Сигуранцата и го отведоха. Почвам вече да се поуспокоявам. Какво спокойствие впрочем? Горко ми на спокойствието!

Без да съзнава какво прави, Кокор понечи да подаде на Флоря буквара и плочата. После ги стисна пак под мишница.

От тоя ден Митря заживя с някакво вълнение, което му носеше лоши сънища. Струваше му се, че неговата съдба е също тъй горчива, както съдбата на отведения.

Само за един миг го беше видял. Не знаеше дори името му. Струваше му се, че в тия зелени очи е цялото му бъдеще. Само миг и той бе изчезнал като сънищата му в ония мъчителни нощи. Сега Зеленоокия е в затвора. Властта на чокоите ще го съди и ще го осъди. Защо ще го съди и осъди, Митря разбра лесно. Някои работи разбра от ковача Флоря, други бяха записани с отрова в сърцето му. Зеленоокия е бунтовник, комунист, един от ония, които се борят за трудещия се народ. Зеленоокия беше революционер като ония, които се бяха борили за унищожаването на Руската империя. Ясно е защо управниците преследват Зеленоокия и другите като него, защо ги подлагат на страшни мъчения в затворите.

Сърцето му се свиваше. Защо е тая жертва? Защо толкова жертви?

Изведнъж разбра защо — когато в спомена му изплува неговата бедна скръбна младост.

Из него бушува бунтарство. Като него бяха всички роби на живота, с които е пълен светът. „Нека сринем старий, гнилий строй!“ — крещеше цялото му същество. „Бой последен е този, дружно вси да вървим!“ звучаха в ушите му стиховете, които ковачът си тананикаше.

„Сега Зеленоокия, който изразяваше моите страдания и надежди и на стотици хиляди като мене — мислеше Митря Кокор, — гине в пещерата на людоедите.“ Но ковачът Флоря, съвзел се от първото униние, го уверяваше, че борците на революцията, които нямат брой, както пясъкът и речните камъни, ще направят на прах и пепел властта на тираните, а осъдените защитници на народа ще излязат от мрачните затвори и слънцето на свободата ще ги огрее.

— Тежко ми е — призна една вечер Митря на ковача, като седяха край топлото огнище, — че останах без учител, с плочата и буквара, като с неми братя, от които нищо не мога да науча. Страх ме е да не остана неук за цял живот.

Имаше в наше село, в Малу-Сурпат, един Григоре Мъндря. Сиромах човек беше, но работеше добре и с ум. Намери си жена по прилика, ожени се една пролет и набързо си струпа колибка. Веднага след това взе пари назаем срещу работа и почна да си строи къща, в която да прекара живота си мирно и тихо. Смел човек беше. Но който е записан в тефтера на Хаджиу, е обречен цял живот на робия. Изгради само дървената част на къщата и не успя да я довърши. Остана си роб на стария господар, а след това на Кристя Триносия. И той роб, и жена му робиня. Запомнил съм ги и двамата стари, вече без никаква надежда.

Имаше в Хаджиу и един Лае, с прякор Сиромаха, който ходеше винаги с пробити цървули и с аба, от която висяха парцали. Зиме, лете, все така беше облечен. И преди петнадесет години, и лани. Някога косата му беше черна, очите — живи. Сега е вече побелял, а очите му — помътнели. Не се промени, даже и сто години да живее, няма да се промени — ще си остане такъв, какъвто съм го запомнил.

Така и с мене. Надявах се да прогледна. Неук и прост ще си остана.

Ковачът въздъхна тежко и се замисли.

— Виж какво, братко — каза по едно време той, — искам да направя нещо, та да те не гледам вече такъв тъжен. Малко съм учил четмо. Но и с малкото, което знам, ще се помъча да ти помогна. Донеси буквара и плочата.

Тъй Кокор започна да се учи.

Отначало му беше трудно. Ръката му беше като вдървена, пред очите му мъгла.

Почна да разпознава буквите и да ги рисува несигурно на плочата. Но не можеше да схване връзката между буква и звук. Изпотяваше се, като че ли изкачваше стръмнина, но и докъдето стигнеше, все още нищо не виждаше. Пък и ковачът не можеше да му обясни добре. Но една вечер, край догарящата свещ, Митря почувствува, че в главата му проблесна светкавица.

— Измътих буквите — каза той радостно на ковача — и думите се излюпиха както живи пилета, че и самият аз се чудя.

По Великден на 1942 година Митря написа с молив на една пощенска картичка, във войнишки стил с едри букви, следните поразкривени редове:

Драга Настасия, желая щото краткото ми писъмце да те намери в добро здраве и да знаеш, че аз съм здрав и ний, новобранците, като свършим обучението, се приготовляваме и не знам дали ще се видим вече в тоз живот, но може да даде Господ да остана жив и да ме чакаш. Прегръщам те хиляди пъти аз, ефрейторът Кокор Димитру.