Михаил Садовяну
Митря Кокор (3)

Трета глава

Запознаваме се и с господаря на равнината в Дроплите, господин Кристя Триносия.

Чифликът Хаджиу се намираше на четири километра от Малу-Сурпат, между стари редки салкъми, на една разлата рътлина на края на пустата равнина Дроплите. Пуста — защото нямаше жив човек, заселен в нея. По равното ширине се скитаха само дивите твари, чието скимтене и квичене се смесваше с пищенето на вятъра. А в небето се виеха орли-лешояди, дерейки мърша около чардите и егреците. В Дролите имаше само три дълбоки кладенеца с кобилица, далеко един от друг, и в една падина — извор, който беше по-скоро мочурище. След петнайсети декември зимата препускаше на воля с жребците на снежните си виелици. Пролетта идваше рано и цветята й бързо увяхваха. В разгара на лятото от белезникавото небе се сипеше безмилостен зной. От време на време между нивите се мяркаше на кон, сякаш изникнал от земята, по някой чокойски надзирател. На по-закътаните места се разхождаха плахо дропли. Към пладне започваше да трепти маранята.

От чардака на чифлика старият Мавромати имаше обичай да разглежда с бинокъла богатата си земя. Най-вече по време на оран и жътва. Понякога не му харесваше онова, което виждаше, скачаше като ужилен от оса, захвърляше бинокъла и се развихряше:

— Ще отида при тях! Ще им дам аз да разберат на тия негодници как се работи господарска земя… Дал съм им пари да жънат и да вършеят, а не да дирят змиорки в Адънката. Ще отида и ще стрелям по тях!

Не отиваше, защото не можеше — едва движеше краката си.

Също тъй се ядосваше и на синовете си, че пилеят златото му по чужбина. И тях заплашваше с пушката, когато получаваше писма за пари, пари, постоянно пари! Гръмна няколко пъти по месечината, но напразно. Те не се върнаха вече оттам, гдето бяха отишли.

Кристя, сегашният собственик, купи чифлика от наследниците на стареца. Тях той не бе ги и виждал. Покупката направи чрез посредник и им прати парите в Париж — сиреч на месечината — чрез една банка. За тия господа наследници нищо повече не се чу. Живяха, додето свършиха парите от бащината си земя, оросена със сълзите и кръвта на отрудените селяни.

От всичко, което остана в Хаджиу, се възползува Кристя. И от чардака, и от бинокъла. Но той не се шегуваше, когато заплашваше, че ще стреля с пушката. Само че я пълнеше с дребни сачми или със сол.

Беше жесток и неуморим. Обикаляше из чифлика с една състезателна двуколка. Теглеше я в тръс един черен жребец. Носеше със себе си и пушката. Развикваше се отдалеко със страшен глас и размахваше вдигнат юмрук. Беше грозен и стар, кьосе и подпухнал. Понеже в средата на лицето му имаше нещо като картоф с чудата форма, селяните от Малу-Сурпат го нарекоха Кристя Триносия. Другояче не му казваха — бяха забравили презимето му. Добре, че се движеше мъчно и се задъхваше, та селяните много пъти се спасяваха от гнева му с бяг. Той ги гледаше как бягат, псуваше ги, но ги оставяше, защото знаеше, че има средство да ги докара или да ги догони. Догонваше ги с кмета и жандарма. Сами идваха при него поради беднотията и неволята.

При тоя Кристя Триносия заведе Гица малкия си брат.

Завариха го на чардака, откъдето разглеждаше имота си с бинокъла.

— Почакайте малко — заповяда им той. — Виждам нещо, което не ми харесва. Новият кочияш удари жребеца. Ще му изкарам червата през носа!

Стояха и го слушаха, като мърмори. Митря го следеше със зорко око.

Учуди се. Триносия приличаше на мелничаря. Сякаш бяха братя. Само че чифликчията беше висок и едър, а мелничарят едва достигаше до рамото му. Триносия изглеждаше като по-голям брат, а Гица като по-малък.

— Какво има, Лунгу? — попита изведнъж собственикът на чифлика.

— Доведох момчето, господине, както ви бях известил.

— Да, управителят ми каза. Старите загинаха. На тебе не ти ли трябва?

— Не, господине, имам много други на главата си. Намислих да го доведа тука, да се учи, да стане добър земеделец, по-добър от мене. Моля ви да го вземете за пет години, докато му дойде време за казармата. После — ще видим. Може и свой дом да си свие.

Триносия поклати недоверчиво глава и дълго гледа момчето.

— Момчето изглежда добре — каза той. — Ако е и послушно, може да излезе нещо от него. Но аз имам достатъчно слуги.

— Не искаме много, господине.

— Знам. За това не става и дума. Платата — според работата. После ще се види какво заслужава. За първата година му стигат дрехите и храната. За децата такъв е редът при мене. Но както ти казах, нямам нужда. Слуги имам повече, отколкото ми трябват.

Мелничарят се почеса недоволно по врата. Митря се зарадва в себе си. Чифликчията взе отново бинокъла и го насочи към конюшнята. Веднага го свали и поръча на Гица:

— Като слезеш долу, кажи да ми пратят тук Чорня. Кочияша Чорня.

— Разбирам, господине — угоднически побърза да отговори мелничарят.

Въздъхна и пак се почеса по врата:

— Молим ти се, господине, не ни оставяй.

— Какво да ти кажа, Лунгу? — отговори Триносия. — Казах ти вече, че нямам нужда. Но хайде, да ти направя хатъра, знам те свестен човек.

Лицето на мелничаря светна. Митря гледаше нагоре.

— Ще ви бъдем признателни… — поклони се Гица. — Целуваме ви десницата и аз, и момчето.

— Добре, добре! — усмихна се чокоинът.

„Разбрали са се… — усъмни се момчето. — Нищо няма да умра я.“

Още същия ден Митря остана в Хаджиу, а Гица се върна в Малу-Сурпат.

„Не е зле да си слуга у чокоин — размишляваше скоро след това Митря. — Научаваш се да превиваш гръб, да работиш наравно с добитъка. Събуждат те други, преди да е съмнало. Ако не бързаш колкото трябва, по гърба ти току изплющи бичът на управителя. Сутрин нямаш време да изръфаш даже и един комат сух хляб. Но затова пък в бобената чорба на обед зърната се гонят, краставиците са меки, а мамалигата — от спарено брашно.“

Веднъж той каза, че е горчива.

— Не ти ли харесва? — попитаха го и се изсмяха.

— Харесва ми. По-добра е от белия самун на господаря.

— Да не те чуе чокоинът — отговориха му, — че ако те чуе, ще ти одере от гърба кожа за един каиш, да има с какво да се опасва.

Друг попита:

— Тебе, момче, може и вино да ти се ще?

— А не — рече, — нали имам вода от реката и понякога глава лук — стига ми!

— Голям дявол си, брей!

— Така е — нали съм на служба при него.

Всички ратаи се смееха на думите му.

— Брей, Митря, да не те чуе управителят Ница, че ще те обади на чокоина.

— Олеле, ако ме обади, ще си загубя службата!

Те пак се засмяха.

— Не ми е толкова до службата, колкото за боя.

„Наистина — мислеше си Митря, като си спомняше всичко, което беше видял — плющенето на бича сутрин е като лек ветрец, като милувка в сравнение с боя на Триносия.“ Беше видял как наказаха хилавия и охтичав циганин Чорня. Триносия му зашлеви такава плесница, че го повали наляво, но веднага го пресрещна с дясната ръка и го изправи; стовари юмрука си върху челото му, събори го на земята и почна да го тъпче, докато усети, че гази по кръв. Тогава му стана противно и го пусна да си върви.

От това най-много се боеше Митря. Затуй беше като въртележка. Внимаваше за всичко. Гдето и да бъдеше — на оран, при вършачката, все беше пръв. Триносия го забелязваше отдалеко. Най-напред го виждаше с бинокъла. После слизаше и се спираше близо до него. Митря нямаше време за приказки. Отдалечаваше се. Имаше работа: вятърът гонеше по небето есенни облаци — трябваше да запуши една цепнатина в обора, от дето се промъкваше студът. Зимъска ще бъде по-студено. Жал му е за добитъка, да не студува. Още повече му е жал за себе си, защото спи там, при воловете, на купчина слама. Няма с какво да се завие. Да имаше дрехи и ямурлук… Ще има, защото тук се живее като в рая. Но дотогава ще носи само дрипи.

Веднъж го срещна господарката — млада, хубава, трета жена на Триносия. Гледа тя момък с очи като на ластовица. Висок, строен. Защо ли се дръпна настрани? Засрами се; закрива се.

— Как се казваш?

— Митря.

— Какво криеш там?

Сърцето му изстина. Отговори с всичката си омраза, но и разбрал, че може да бъде и дързък: усмивката й го насърчаваше.

— Крия си инструментите. Те са ми всичко.

Тя трепна изненадана, но се засмя и не се разсърди. Така на другия ден Митря получи нови дрехи и тя дойде пак да го види.

— Какво ще кажеш, Митря, така е по-добре, нали?

— По-добре.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво друго да кажа?

— Кажи, целувам ви ръка.

Много по-засрамен от вчера, Митря погледна настрана и рече:

— Целувам ви ръка.

— Ха така! Научи се да бъдеш любезен. И като говориш, гледай към мене.

Отиде си. Бяла, руса, с голяма сламена шапка, със синя панделка на шапката.

Какво ли не се разправяше в чифлика за госпожа Дидина.

— Може и да е вярно — казваше си Митря, обхванат от някакво горещо вълнение.

После му мина и престана да мисли за тая случка.