Михаил Садовяну
Митря Кокор (6)

Шеста глава

Милостта на тези, които живеят в мъка.

Господарят го повика на чардака.

— Върви, виж какво ще ти каже — насърчи го Тригля. — И умната!

Митря изстена дълбоко и излезе.

Господарят седеше в мекия си стол. До него на масичката беше бинокълът, а малко по-настрана — пушката, опряна на прозореца. Изгледа момъка, но не срещна погледа му.

— Погледни ме, Митря. Не чуваш ли?

— Чувам.

— Погледни ме!

— Ето! — дигна очи Митря.

— Я кажи каква беше тая история?

— А че де да знам?

— Боли ли те?

— Не ме боли. Бях доволен и се радвах.

Триносия се разсърди:

— А бе ти как говориш с мене? Гледай тука, не в кьошето!

— Бях доволен и се радвах, че не стана по-лошо.

— А, така да! — омекна господин Кристя. — Умно момче си ти и голям дявол!

— Сиромашко момче, господарю.

Господарят промени тон:

— Виж какво, Митря, и аз съм доволен, че работата се изясни. Щях да съжалявам за такъв добър работник като тебе. А и господарката се застъпи.

Митря наведе очи и замълча.

— Можеш да си вървиш — заповяда господарят. — Чакай малко. Научих, че не си държиш езика. Приказвал си това-онова.

— Какво мога да приказвам, господарю? Никому нищо не съм казал, гледам си работата и неволите.

— И добре правиш. Както знаеш, в светото евангелие е написано…

— Не зная — каза момъкът.

— Ти да мълчиш, когато говори господарят! В светото евангелие се казва: „Който има уши — да слуша.“ Разбра ли?

Митря Кокор кимна недоверчиво с глава.

— Да запомниш тия думи, чу ли?

— Чух.

— Добре тогава. Ще ти увелича заплатата.

Митря не отговори.

— Ето ти и двайсет леи. Да се почерпиш. Да си купиш тютюн и ракия.

Митря слезе от чардака със стиснати зъби, смачкал банкнотата на топка в лявата си ръка.

Когато влезе в обора при бай Тригля, хвърли банкнотата, изплю се върху нея, стъпка я с ботуша си и изпсува грозно.

— Какво има? — учуди се старецът.

Митря изстена горчиво.

— Не се отпущай, момче! — успокои го Тригля. — Какво те пита? Какво ти каза?

— Неговата верица! — изръмжа със стиснати зъби Митря.

Тригля се огледа. Нямаше никой наоколо.

— Видя ли ти гърба?

Митря поклати глава, че не.

— Не ми е чудно — въздъхна Тригля. — Не ги е еня тях за нашите патила. Много съм патил и аз на мое време от тия изедници. Не мачкай парите, момче. Ще ни свършат работа. Дай ги, аз тръгвам. Ще се върна веднага и тогава ще си поговорим какво е било някога. Дойдат ли да те питат и разпитват, ще мълчиш.

Митря остана сам и се замисли. Болеше го цялото тяло като след непосилен труд, а по гърба му сякаш се забиваха огнени игли. Душата му беше пълна с отрова. Мъчеше се да я излее. Стоя така сам, със застинал поглед и мислеше за жестоко отмъщение, което не му беше още много ясно.

Оборът беше празен. Добитъкът и ратаите бяха в Дроплите, в равнината. Оттам полъхваше топъл ветрец. Здрачът се спущаше спокойно като лек дим. Тая нощ трябваше да се върне на работа при другите нещастници. Беше роб между роби. Нямаше баща и майка. Брат му не му беше брат. Нямаше си кои да го обича, кой да го пожали на тоя сняг. Потръпна и преглътна горчивите сълзи.

— Закъснях — каза бай Тригля, като влезе. — До кръчмата е далеко. Донесох малко ракия и хляб да ти наложа раните. Пийни си малко, ще пийна и аз, да ти правя дружина. До утре болките ще постихнат. Сега да ти разправя, което ти, Митря, не знаеш — продължи старецът, като налагаше синините по гърба му. — Горчив ни е на нас животът, додето остареем, след това, додето си и умрем. Помня аз онуй страшно време, когато се надигнаха селата и подпалиха чифлиците. Властта беше пратила молдованци да избиват с пушки и топове нашите. А мене ме мобилизираха и ме пратиха с полка из Молдовския край, да запушим устата на другите, и те орачи като нас.

Имах един по-малък брат, беше още дете. Беше останал в къщи да наглежда добитъка. Барабанът бил хората да си стоят в къщи. Никой да не излиза, че властта ще стреля. Една сутрин братчето ми излиза на двора. В това време по пътя минавал патрул с един млад офицер. Вижда го офицерът. „Ей, какво правиш ти там?“ — „Излязох — казва — да нахраня добитъка.“ — „Я, ела насам!“ Отива момчето на вратнята. Офицерът изважда револвера от кобура и стреля. Паднало момчето като подкосен клас. Гък не казало. Пак нея сутрин промушили със сабя и Марина, невястата на Ница Чортя. Трудна била и детето излязло от нея в праха на пътя. Тъй наплашиха хората, че да помнят цял живот. Дойде ни акълът в главата и търпим. И все по-бедни сме. Не знам какво има още да става… Боли ли те?

— Не, бай Тригля, ама ми се сгърчи сърцето… Питам се — докога?

— Докато господ обърне очи към нас.

Митря въздъхна и изстена. После мълчаливо заслуша други стари истории, които му разказваше бай Тригля. Беше малко замаян от ракията и главата му клюмаше.

Бай Тригля спря и попита:

— Спиш ли?

— Още не — отговори Митря.

— Исках да ти кажа, че завчера, преди да стане това с теб, тука в чифлика идва брат ти Гица. Казваше, че имал работа при господаря. Може да е искал да ти увеличи платата.

Митря скочи от постелята и извика, прободен от болката:

— Бате Гица ли?

— Че кой друг?

— Мелничарят?

— Той бе, момче. Брат ти, мелничарят.

В мозъка на Митря сякаш проблесна светкавица. Изведнъж всичко му стана ясно: от думите му в мелницата за порядките в чифлика, та до думите, които му каза Триносия на чардака.

— Да знаеш, бай Тригля, че брат ми ме е продал на чокоина. Не му стига, че ме пороби, ами иска и да ме затрие.

— Ехе — въздъхна старецът, — дето има една приказка…

— Да не е от светото евангелие? — мрачно се усмихна Митря.

— Не е от светото евангелие, ами от светото страдание, момче. „Кой ти извади окото?“ — „Брат ми.“ — „Затуй е толкоз издълбоко извадено.“

— Дълбоко ми го извади, бай Тригля!

— Може — замисли се старецът, — възможно е, като съди човек по някои негови работи. Ама нали една майка ви е раждала бе, момче, пък знам го, че ходи и на църква, изповядва се, причестява се, ще го накаже него господ, право в пъкъла ще отиде.

— Не го е еня него, бай Тригля, за оня свят. Добре да му бъде тука: да прибира уема, да оре моите ниви… Ааах-ах-ах! Защо не го намуших тогава с вилата?…

— Кога?

— Тогава, когато искаше да ме затрие след погребението на тейко и на мама.

Тригля се прекръсти.

— Запази го, света Богородице, от съблазните на нечестивия! Откажи се от тая мисъл, Митря, да не ти изгният костите в зандана.

— Не бой се, бай Тригля; като му дойде времето, ще го дам под съд.

— Аз да съм, и туй няма да направя. Ще се спогодите, Митря.

На Митря му се гадеше от гняв и мъка. Тригля се учуди, като го видя да се смее сам, а веднага след това се помъчи да повърне събраната в него отрова. Даде му още ракия, докато очите му се замъглиха и главата му клюмна върху сламата. На другия ден още в зори бай Тригля закара Митря с една каруца до Дроплите и го остави на работниците.

Отначало никой не обърна внимание на момъка. Едва към малко пладне, когато започнаха да се събират около кладенеца и Тригля им донесе от одаята борша от гроволяци и ечемичния хляб, почнаха да го задяват с думи, едни отсам, други оттатък. Виждаха го отпуснат, сякаш го бяха парили в баня, очите му бяха червени, налети с кръв. Друг път не биха посмели да го задяват, като го знаеха какъв е сприхав и буен. Но сега някои от по-младите се осмеляваха:

— Навярно фелдфебелът Гърняца го е водил на сватба.

— Или си е изповядал греховете на поп Нае, та му е наложил пост и молитва.

— А може да го е викал и господарят Кристя да му подари нови ботуши.

— Не, бре, подковал му е старите, че ги беше скъсал да гони момите.

Митря мълчеше изнемощял, легнал върху купчина стари царевични кочани. Погледът му беше помътен; не чуваше. Жената на Тригля беше докарала добре борша, беше го подлютила, а и хлябът не беше много отдавнашен, та не би се опрял на здравите му зъби, но на него нищо не му се щеше. Беше отвратен от живота, идеше му да легне в земята, при мъртвите, дето имаше мир и покой.

Бяха се струпали около Тригля. Старецът се чувствуваше нещо като началник. Пушеше дебела цигара от царевична шума и разправяше „каква беда е слетяла клетия Митря“.

— Колкото знаете вие, толкова знаеше и той за пушката.

— Че какво ще знае, когато пушката не е била открадната?

— Знаем ние, не са му първица на чокоина тия работи.

Замълчаха. Митря се гърчеше неспокойно. После се отпусна и се обърна на една страна, сякаш му се спеше. Тригля бе довел жена си, баба Кица, която преди двайсетина години беше бабувала на Митря. Тя поклати глава и прехапа устни с беззъбата си уста, после се наведе и духна на четири страни. Беше пълна жена и изохка, като се изправи. Митря й отвърна също с охкане. Тя се замисли, вдигна пръст и набръчканото й пръстено лице се проясни.

— Били са го, майка — въздъхна тя.

Тригля я смъмри:

— Че то се вижда, Кицо.

— Не само са го били, ами са го и урочасали.

— По-скоро са го удряли през бъбреците.

— Може и това да е, ама аз знам, че е урочасан. Най-добре да го взема при мене под навеса, да му побая и да го завия. Да не замръкнат и осъмнат дано тия дебелоноси, тия мелничари, дето са се угоили като свини по Игнажден, и тия жени, дето им изтичат очите по мъжете?… Огън да ги гори, болест да ги тръшне, дето пребиха момчето.

— Мълчи, бабо — смъмри я Тригля, — мълчи да не те чуе някой.

— Тъй зер! Нека млъкнат те, да онемеят дано!

Занесоха Митря и го сложиха на сянка под навеса.

Баба Кица го зави с един скъсан кожух. Тригля ходеше насам-натам, въртеше се безцелно между съдовете и сечивата, диреше въглен в пепелта на разровеното огнище, протягаше дългия си жилест врат, да види Митря, и по едно време промълви към баба Кица:

— Раду, управителят, рече да направиш там каквото трябва, да вдигнеш момчето. Може да остане ден-два така, но после — виж, научил Триносия и се разлютил. Пред него с болести не върви. На него болни хора не му трябват, тях той ги изхвърля.

Бабата се обърна злобно, като настръхнала кукумявка:

— Дано нечестивият го стисне за гушата, дето тъй се лакоми, и все не му стига, все иска и иска! Че нали той накара да го бият, а сега пак момчето виновно? Знам я аз тая управия — въздъхна тя, — знам я, и още как, че и аз съм я патила. Лежах болна десет дена, а на сметката ми приспадна трийсет. И не стига, че ми изяде хака, ами и лихва ми взе отгоре, злъчка да го отрови дано! Да отскочиш, Йоане, тая нощ до нашата колиба в чифлика, има там зад иконата едно шишенце със зехтин и звъника, да го донесеш да намажа раните на момчето. Мазала съм и на други раните от бича и съм ги изцерявала. Ще излекувам и това момче, и него ще го вдигна на крака. Пък и няма да стои много тука. Тая пролет го писаха войник и на септември ще го вземат в казармата. Дано намери повече милост там между чуждите.

— Каква милост да намери?

— Повече, отколкото от брат си, оня дебелак, дето сякаш с цев са го надували; повече, отколкото от чокои и чокойки. На чокоина му харесва, че работи за трима, на чокойката — за други работи. Да дойдат да видят какво са направили от хубавото момче. Ще отида аз в неделя на църква да му почете попът за здраве и да се оплача от тях на света Богородица. Боже, боже и света Богородичке, накажи ги — да се надуят, да се пукнат, като пушка да пукнат дано! Какво има, момчето ми? Защо охкаш? Гърбът ли те боли? Кръстът ли те боли?

Митря лежеше със затворени очи. Не отговори, а само кимна с глава, че не го боли нито гърбът, нито кръстът.

— Зная, зная, чедо, теб те боли сърцето от яд и обида.

Митря не отговори. Бай Тригля излезе. Старата жена остана сама да разговаря със себе си и със своите видения.

Тригля донесе зехтина със звъниката. Но заедно със зехтина донесе и нареждане от господаря Кристя да му се отговори веднага дали Митря Кокор си е поел работата. Ако не е на работа, щял да повика мелничаря да прегледат сметката на брат му. Защото дължат за дрехи и обувки и за други там работи, записани в тефтера. Липсвали и някои неща от обора и склада, за които можело да се държат отговорни само ония, които имали обичай да крадат господарски пушки.

— Господ да го убие, проклетника! — прекръсти се баба Кица, вдигнала поглед към паяжините, повиснали от сламения покрив на навеса.

И господ се смили от молитвата на баба Кица. Не загърмя, не падна гръм да убие проклетника, но над Дроплите се изви страшен вятър от запад. От време на време вятърът носеше поройни дъждове. Когато дъждът отминеше, вятърът не спираше, а все свиреше и свистеше.

В огнището гореше огънят, задавян от гнилата слама. Димът се издигаше право нагоре и излизаше през дупката на покрива. Баба Кица седеше на рогозката, скръстила под себе си нозе, и наглеждаше Митря. Навремени в пепелта проблясваха две огнени очи. Старата жена се прекръстваше и заплюваше това призрачно видение.

Митря гледаше втренчено двете светлинки в пепелта. Но не беше буден. Старата жена го попипа по челото — целият гореше в огън. От време на време потъваше в тревожен сън, после се стресваше и в притворените му очи жаравата проблясваше като две светулки. Въздъхваше и прошепваше няколко думи, сякаш поверяваше някому някаква тайна.

Баба Кица го слушаше внимателно. Прекръстваше се, понякога се усмихваше. Тогава устните и се опъваха над беззъбата уста.

— Раните му заздравяха — пошепна тя на Тригля и се сви до него в сламата.

Беше късна нощ и вятърът утихваше.

— Раните му заздравяха — продължи баба Кица, — но болката в сърцето му още не е минала. Когато пропяха първи петли, огънят му мина и сега спи. Но ме е страх, че довечера пак ще започне да бълнува. Пък кой знае — може да не бълнува. Душата му сякаш излиза и обикаля около чифлика или около мелницата. Виждам чак душата му броди като сянка. Дебне някого. Дебне ония, дето му докараха тая беда и го пребиха. Виждам как ги хваща и ги съди.

— Момчето е още болно, Кицо. Но си мисля, че може да стане тъй, както ти казваш. Само че не насъне като бълнуване, ами наистина да дойде време, когато и на робите ще им олекне на сърцето за всички злини и несгоди.

Митря Кокор оздравя и остана в пустата равнина, докато под есенните облаци дивите патици поеха своя път на юг.