Михаил Садовяну
Митря Кокор (2)

Втора глава

Тук се запознаваме с бай Гица мелничаря.

Бай Гица мелничарят нямаше повече от трийсет и няколко години, но изглеждаше много по-възрастен. „От грижи и ядове“ — оплакваше се той.

Той беше нисък и потънал в тлъстини. Кьосе, със зачервени клепачи. Носът му се беше зачервил много рано — от ракията. Харесваше му това питие. Пиеше го с мярка: по четвъртинка всяка сутрин. „В прахоляка на мелницата — казваше той — не мога без мъничко бензин. Кашлям и аз като мотора.“

Станка, жена му, беше по-височка от него, с лунички по лицето. Кажеше ли той една дума, тя го наддумваше с десет. Почна да поглежда накриво девера си Митря още преди погребението на старите. После се обръщаше към бай Гица и го клъвваше с някоя дума. Очите й бяха белезникави като на риба. Като виждаше, че тя още отсега се държеше враждебно с него, Митря я псуваше на ума си.

В старата къща сложиха софра. Съседите ядоха и пиха. Митря се вреди едва накрая, взе набързо нещо и се дръпна настрана да го изяде скришно. Станка го зърна веднага с белезникавите си очи и изкриви нос.

„С тая животът ми ще бъде по-тежък“ — мислеше си момчето.

Свещеникът прочете една молитва, после говори на хората за ада и рая. Който е добър на тоя свят, отива в лоното Аврамово. Който е лош на тоя свят, ще иде в ада и дяволите ще го мъчат во веки веков. Само с дарове и песнопения може да се изпроси милосърдието божие. Грешният да се покае, непокорният да се смири.

„С пари и място в рая се купува“ — злостно се хилеше в себе си Митря.

— Видя ли как се подиграваше тоя неверник? — рече Станка, като клатеше глава към мелничаря. — Попът разправяше за светите работи, а тоя поганец глождеше кокала, хапеше от кравая и се хилеше. В пъкъла ще отидеш ти, драгинко Митря.

— Ами, ще си купя билет за рая.

— С какво?

— Така е. Само богатите ще отидат там с аероплан. Пък ако не може, отивам и там, дето казваш ти. Разправят, че там имало свирджии и всяка неделя слагали богати софри.

Снахата плесна ръце.

— Гица, чуваш ли го какво приказва?

— Чувам. Какво знае той за тия работи?

Изведнъж кипна и тропна с крак.

— Знаеш ли, бре, или не знаеш?

— Не знам, бате, не съм бил там. Вие сте били там и знаете.

— И ние не сме били бре, умнико!

— С тоя не можеш се разбра, Гица — извика Станка. — Ти кажеш две, той — двеста. Ти му кажеш бяло, той дума, че е черно.

— Аз казвам по врат, ти думаш по шия — измърмори Митря.

— Така ли говориш ти на мен бре, момче?

— Криво ми е, че останах сам на света.

— Така ли ми говориш ти на мен бре, момче? А после ще искаш да те пера, да те обличам и да те храня? Стигат ми моите, не ми трябваш и ти. Имам дъщери колкото тебе — не мога да те приема при тях. При нас е и по-малката ми сестра. Много сме и софрата ни е тясна.

Митря въздъхна.

— Виж какво — рече мелничарят, като си търкаше носа. — Жал ми е за тебе, че си ми роден брат. Ти, жено, да мълчиш и да слушаш какво аз ще реша.

— Ако решиш добре, ще те слушам. Ако не — няма да те слушам.

— Ба, ще слушаш!

И мелничарят тропна с крак.

— Добре, Гица. Ти знаеш, че не отивам против волята ти. Само да е, както на мене ми харесва.

— Ще направя, както е добре.

— Вярвам.

— Ще направя, както е редно, а ти — да мълчиш.

— Ще мълча. Когато мъжът говори, жената трябва да се бои от него. Трябва да знаеш, Гица, че не съм ти казала всичко по работата, която гласим. Къщичката при мелницата е тясна и ни трябва повече място. Не можем вече там, трябва да се преместим в бащината ти къща. Тук има и обор за добитъка. Има и овощна градина. Горката ми свекърва се оплакваше, че тоя хаймана й краде всичките череши и сливи.

— Няма ли да млъкнеш? — кипна от изпитата ракия мелничарят. — За тая работа аз съм мислил вече, без да те питам. Значи, ще се преместим тук, това е решено. На мелницата не можем да го вземем, защото сме мнозина. Тук не можем да го оставим, защото ще се преместим ние. Да видим тогава какво да сторим.

Митря ги стрелна с черните си очи и каза решително:

— И аз имам дял от бащините ниви.

— Хе-хе! — засмя се мелничарят. — Твоят дял си е дял, но какво ще го правиш? Нямаш с какво да го работиш, пък си и непълнолетен. Ще ти го дам, след като си изкараш войниклъка. Дотогава ще го работя аз.

— Нивите, които ми се падат, дават род — и аз имам дял от тоя род.

— Виждам, че разбираш от сметка.

— Не знам. От това, което ми се пада, искам да отида да се уча.

Станка скочи като ужилена.

— Това момче иска да ни вкара в разноски.

— Чакай, чакай! Ти, жено, мълчи и остави аз да говоря. — После се обърна към момчето:

— Слушай, непрокопсанико! Нито баща ни беше учен, нито мене прати на училище, а и той беше свестен човек, какъвто съм и аз, разбираш ли? Откъде ще вземем ядене, пиене, дрехи, книги и толкова други работи, които трябват за училище?

— Тогава какво ще правя? Просяк ли да стана?

— А бре, момче, не ме гледай душмански, както казваше майка ми, горката, ами слушай какво ти думам, че съм твой по-голям брат и стопанин. Ще помисля и ще видя.

Митря замълча. Сълзите му потекоха. Течаха два реда сълзи и капеха по дрехата му.

Но изведнъж се завъртя към стената, подсмръкна и си преглътна плача. После се обърна и наведе глава.

— Жал ми е за тебе, горкичкия! — въздъхна жената.

Митря скръцна със зъби:

— Заради брата си пладнешки разбойник ще стана!

— Ах ти, така ли било! — нахвърли се върху него мелничарят. — Ще ти дам аз тебе да разбереш. Кожата ще ти одера!

Той си скубеше косата край слепоочията, гледаше с жестоки опулени очи.

Митря бързо изхвръкна навън и тръшна вратата. Бай Гица удари в нея чело като овен.

— Твойта вяра, негоднико! На парчета ще те разкъсам! С гребло ще те събирам!

Дръпна рязко вратата и я затръшна о стената. Спусна се приведен с главата напред. Тичаше тромаво и търкаше с лявата си длан подутината, която му бе излязла от удара. С дясната грабна една тояга в пруста. Наоколо нямаше никой, който да го спре — хората се бяха пръснали.

Митря беше застанал под навеса до конете. С една дълга желязна вила им слагаше прясно косена трева. Когато Гица се показа замаян, той прекъсна работата си и с вдигната нагоре вила го загледа с престорено учудване.

Мелничарят спря и изпръхтя като жребец, на който са му дръпнали юздите. Измери го от главата до краката, после от краката до главата и спря поглед на лъскавата вила. Несъмнено момчето беше по-яко от него, с широки гърди и плещесто.

— Да оставим настрана шегите и глупостите, Митря… — измърмори той с променен глас. После се ухили злобно и показа черните си зъби.

След него се беше втурнала и Станка. Спусна се разрошена и му измъкна тоягата.

— Гица, Гица — завайка се тя, — остави момчето на мира; смили се!

— Ще то оставя… — изфъфли мелничарят — но да не ме ядосва. Болен съм от сърце и от черен дроб и като ме ядоса някой, кръвта ми се отравя.

— Докато уредиш работата — молеше го жената, — Митря ще стои тука да наглежда добитъка и птиците. Ще му пращам ядене от дома, от мелницата, и ще бъде доволен. Нали тъй, Митря?

Митря стоеше неподвижен, гледаше ги и мълчеше. Тогава и тя разбра опасността и прошепна:

— Какво ще правиш, Гица?

— Ще видя — каза мелничарят. — Ще му дам чизми и дрехи. Ще ида да поговоря с господин Кристя — да го вземе на работа в чифлика.

Митря кимна с глава. Гица се засмя прегракнало:

— Така добре ли е бе?

— Добре.

Като си тръгнаха и останаха сами по пътя, мелничарят каза на жена си:

— Ще се отървем от него. Ще му дойде отхаки старият дявол. Чокоинът Кристя е способен даже и да стреля в него.

— Страх ме беше — каза Станка.

— От какво ще те е страх? Сега разбрах как трябва да се подхване. Глупав е като тате, но е лют като мама. Сега знам как да го откарам, дето искам. Ще го подмамя. Ще го облека. Ще направим с чокоина договор за пет години. След като попъшка там пет годинки, разбираш ли, после ще то поопухат и в казармата. И край.

Станка се прекръсти и прошепна:

— Дай боже да се отървем от него. Избави ни, света Богородичке, от лукавия.