Михаил Садовяну
Митря Кокор (14)

Четиринадесета глава

Митря е болен от нетърпение.

В края на май Митря Кокор се срещна със своя приятел Флоря в един пленнически лагер, който се намираше на няколко часа път с влака от Москва. Там имаше много малко румънци, повечето бяха италианци и словаци. Мястото приличаше по-скоро на училище, отколкото на лагер. Жилищата на пленниците се намираха в един стар парк извън градчето.

Беше време на пролетния цъфтеж. Люляците започваха да се разпукват, а в гъстите брезови горички плахо се обаждаха някакви птичета, които тук се наричат салавеи. Всичко напомняше румънската пролет, само че настъпила с известно закъснение. Слънцето блестеше като златна жарава и хората, отивайки на работа, весело се поздравяваха.

— Военна тегоба — забеляза ковачът. — Но няма да трае дълго.

— Тоя салавей е роднина на нашенския славей — промълви Митря със замътени от старата мъка очи.

Флоря се пошегува:

— Но ти дори не чуваш какво ти казвам! Какво ти е? — Хвана го за дясната ръка и се вгледа в него. — Изглеждаш болен; поотслабнал си. Да седнем на тая пейка на слънце и да поговорим. Имаме два часа време.

Митря се отпусна на пейката. Тогава видя изкуствения крак на Флоря и потръпна.

Флоря забеляза, усмихна се неловко и почука с дървения си крак по земята.

— Нашият „Будьони“ чукаше по три пъти… — опита се да бъде весел и Митря. — Така наричахме ние Баранта, капитана на лагера, заради мустаците му.

— Благодарение на Берьозов… — промълви Флоря.

След дългата раздяла приказката някак си не им вървеше.

Известно време мълчаха. Митря се загледа в една къщичка с червени керемиди, в нацъфтелите наоколо перуники и нарциси. Перуниките бяха сини, а нарцисите — бели.

— Отдавна ли си тука?

— Не. Откакто се запролети. На почивка съм. За пролетта по нас ли ти е мъчно?

Митря поклати глава.

— Мъчно ми е, но не е това. Виждам, че времето не може да върви по-бързо, отколкото му е отредено.

— Тогава? Старата болка ли?

Митря кимна.

— Ще ти разправя една случка и ще разбереш по-добре. Най-напред, както му е редът, се представих на доктор Берьозов в едно място — записал съм го в тефтерчето, — отдето се качихме на един параход и се спуснахме по канала на Москва.

— Имало е какво да видиш.

— Наистина много неща видях и всичко ми хареса. Рекох си: по-рано тук не е имало нищо и чудесата, които виждам сега, са дело на човешкия ум. Видях и безкрайните житни полета отвъд досегашната граница на житото, нагоре, на север: ново жито, което зрее бързо, както са бързи и тамошните лета. Видях след това села, сега изградени, покрай едни мочурища, дето водата е прибрана в канали. А на места — езера и млади защитни лесове против ветровете. Дето е бил мокър пущинак, сега се ширят ниви, а езерата са пълни с риба. И пак си рекох: може да са хубави някои гледки по света, които са си хубави открай време — планини, езера, морета и гори. Но онова, което е направил човек с ума и с труда си от пущинака, от мочурището и от нищото — за мене стои по-горе. Светът става по-широк, нещастието на сиромасите — по-малко. Към тая земя днес се добавя нещо, което вчера не е било. Наистина, измислени бяха и много други неща, дето ги нямаше вчера, но те са — да страдат и да гинат от тях хората.

— Берьозов ли ти ги обясни тия работи, Митря?

— Той ми ги обясни, но аз ги разбрах най-вече с мъката си.

— Не разбирам какво има толкова да те мъчи. Всичките тия неща трябва да те радват.

— Тъжно ми става, защото си казвам: и у нас в Дроплите можеха да се поразширят хората. Но пущинакът си остава пущинак. Та, както ти казвам, заведе ме Берьозов — сега вече като да беше агроном…

— Човек на място е тоя Берьозов, Митря…

— На място и свестен човек: като се срещнем, все ме тупа по рамото. Заведе ме, значи, в един градинарски колхоз, на две-три станции път от Москва. Колхозът се казва „Память Илича“. Видели бяхме и други такива колективни стопанства, видяхме и това. Разсади на домати, чушки и краставици под стъкла на големи пространства. И пак си казах: и това е добро! Гледам: клуб, където се събират другарите градинари и градинарки, четат вестници, слушат радио, приказват за политика. Казвам си: това е още по-добро; така бих искал и нашите селяни да излязат от мъглата. Стигнахме в една градина с две-три къщи, пълни с дечица. Няколко кърмачета, повечето по на две и три години, а някои — и по-големички. В една стая — купища играчки, в други — легла с чаршафи, там спят хлапетата. Тъкмо бяха обядвали и четирите селски бавачки ги водеха да спят. Играли, колкото играли, наяли се до насита и сега отиваха, топарлаците, да спят. Майките им — на работа, нямат никаква грижа. И пак си казах: тежко ни и горко на нас в Малу-Сурпат! Какви ти играчки, какво ти ядене, какъв ти сън? Нали едно от моите братчета, на което сега трябваше да казвам „бате“, го бяха разкъсали свините, когато било на една година и майка ми го оставила на сянка в едно корито и отишла наблизо да си гледа работата! Това годиначе се казвало пак Митря, на него са ме кръстили и мене. А можех да бъда аз в коритото. Тогава, братко, като видях оная къща със селските деца, стана ми жално и се дръпнах настрана — да си изтрия сълзите. И отредили и крави, и кози, и птици — цяло стопанство — за храна на тия дечица и за немощните в селото — старци и старици. Всичко е добро, хареса ми всичко, което видях, но тия деца не мога да ги забравя. И пред мене изпъква оня Митря, братчето ми, който можеше да стане нещо повече от мене, но го няма вече: изчезна като капка, като буболечка…

Ковачът го изслуша мълчаливо, после каза:

— Това ли те е натъжило?

— Това, пък и друго.

— Е, Митря, приятелю, някаква болест те яде тебе.

— Може. Берьозов казваше, че съм имал признаци на жълтеница.

— Побъркал си се ти малко, откакто виждаш всичките тия работи тука. Знай, приятелю Митря, че не е далече времето, когато и у нас ще тури ред Партията. Войната скоро ще свърши. Русите ще смачкат немците и може би и аз като твоя сибирец ще отида да потропам три пъти с дървения си крак по берлинския калдъръм. Ще смъкнем господарите, ще раздадем земята на селяните, ще махнем експлоататорите в индустрията, държавата ще стане собственик на фабриките и ще изработим за вас, селяните, и машини, и сечива. И като се ръководим от науката и от всички нови открития на науката, както тука, ще си създадем и ние нова държава.

Митря въздъхна:

— Но кога?

— Ех, приятелю Митря, чини ми се, че твоята болест се нарича нетърпение!

— Така е, Флоря, стоя като на въглени. Боя се да не умра преди това.

Ковачът го потупа по рамото:

— Живи ще сме да видим всичките тия работи, Митря. Видя ли Червения площад в Москва?

— Видях го.

— Е, тогава знай, че там ще стане големият парад след победата. А мавзолея на Ленин?

— Видях го. Той сякаш спи и бди. Видях и Кремъл, над който горят червените звезди.

— Там под тия звезди — каза ковачът — ден и нощ бди нашият учител. Имай търпение, Митря, както той има търпение чак до Сталинград. Научи се да бъдеш спокоен като тия равнини, на които не виждаш края; и научи онова, което още не знаеш — за времето, което чакаш.

— Имаш право — въздъхна Митря. — Ще го науча.

— Виж какво, Митря — додаде ковачът, след като се поразмисли. — Смятах да поотложа предложението, което исках да ти направя. Но виждам, че е дошло време.

— Какво предложение?

— Наближава, Митря, освобождението и на нашата нещастна страна. Тогава демокрацията ще вземе кормилото. Но всичко, което ще се направи и преустрои, ще трябва да се брани. А за това ще е потребна и нова, народна войска.

— Чух за дивизията „Тудор Владимиреску“ — трепна Митря. — Слушай, братко, не ме оставяй, нареди ме в нея.

— Имай търпение, Митря; имай търпение, момко… — каза ковачът.