Михаил Садовяну
Митря Кокор (5)

Пета глава

Милостта на мелничарите, на господарите и на жандарите.

След няколко дни, в началото на септември, дъждовете спряха и времето се захлади.

Някои от чифликчийските ратаи, между които и Митря, излязоха на работа далеч в полето, при Волски кладенец. Сееха жито и бързаха, защото продължителните дъждове бяха забавили есенната работа.

Сега нощите бяха ясни, по аметистовия небесен купол блещукаха рояци ситни звезди, а едрите горяха като огнени цветя.

Хората спяха край огньове от съчки и тор, които бавно димяха. Някои от по-старите разправяха случки от едно време, когато народът в Гюргево бил рая и когато през Дунава нахлували турците да плячкосват бедните християни.

Митря слушаше, опрян на лакът, покрит с един стар ямурлук. От време на време главата му клюмваше към купчината пръст, която си беше натрупал за възглаве.

„Всички беди — все на сиромаха — мислеше той. — Кога турци — по-страшни от чума, кога чокои — по-зли и от турци. А след тях сега пък се навъдиха и мелничари, за тях няма ни родители, ни братя — само пари и пари.“

Лъчите на звездите трептяха в полупритворените му ресници, той се усмихваше в дрямка. После заспиваше.

Събуждаше се рано, преди разпукването на зората, слушаше известно време преживянето на воловете край колата, после до слуха му достигаха от равнината други шумове. Високо прелитаха черни птици и откъм Дунава подухваше лек ветрец. Тогава на края на хоризонта се появяваше пурпурна черта. Работниците се събуждаха, схванати от тежката умора, и се събираха при кладенеца. Утоляваха глада си, като пиеха вода, дъхаща на тиня.

По времето, докато Митря не беше в чифлика, при господин Кристя дойде Гица. Затропа с ботуши по стълбите и се изкачи на чардака. Чокоинът го изчака да си свали калпака и да се поклони. Гледаше го втренчено и диреше да отгатне по лицето му с какви намерения е дошъл при него Гица Лунгу.

— Какво има?

— Господине — рече мелничарят, — премислих няколко дена, но днеска реших да ви доложа. Подтикваше ме и жена ми Станка: „Върви, дума, и му кажи.“

— Е, хайде, защо млъкна?

— Млъкнах, защото става дума за брат ми Митря. Жал ми е за него.

— Виждам.

— Трябва да го вразумим, господине. Да не стане после късно.

Триносия се навъси и сви дебелите си устни.

— За какво става дума?

— Господине — оживи се мелничарят, — брат ми се хвали, че някои жени го били заглеждали.

— Това не ме интересува — разсърди се чокоинът.

— Така е. Пък и не това е главното, господине — побърза да се съгласи Гица. — Какво ни засяга нас тая работа? Но защо клевети управлението на чифлика?

— Какво клевети? Ако имаш да кажеш нещо, говори без заобикалки. Не си вълк, нито аз — кошара. Говори ясно.

— Ще говоря, щом заповядате. Кой му е напълнил главата, не знам. Че нивите се мерели с шмекерии… че царевицата от нивите, дадени на изполица, се деляла късно… че работниците се товарят с ангарии… Знае ли той какви трудности има един стопанин с толкова голтаци?

Чокоинът се позамисли. Не изглеждаше разтревожен.

— Кога ти каза това?

— По време на дъждовете. Дошъл беше при мене на мелницата. Дошъл беше дори на кон. Дадох му малко зоб.

— Виж, това не вярвам, Гица — засмя се Триносия.

— Наистина, господине, честна дума!

— Остави това, кажи как го подпита.

— Сега ще ви кажа. Е, момче, думам, гледам, пооблякъл си се. Кой ти подари дрехите?

— Остави и това. На Дидина й дожаля за момчето и му дадохме тия дрехи… Аз съм доволен от него. Работлив, събуден.

— Само да си гледа работата, господине, и да не върши глупости.

— Досега не съм чул такова нещо.

— Езикът му е дълъг, господине.

Триносия изгледа мелничаря:

— Тогава да му го скъсим бе, Гица.

— И е много непокорен, господине.

— Ако е много непокорен, ще го пречупим.

Господин Кристя поклати глава със съмнение:

— Ще съжалявам, ако го загубя. Но и така не мога да го оставя. Ще наредя да се разследва тая работа. Току-виж, излезе някой друг, когото и не подозираме. Някой подстрекател. Казваш, че се хвалел с дрехите?

— Хвалеше се и се смееше…

Мелничарят си тръгна доволен, че хитростта му все пак е хванала място.

— Няма да го бия аз, защото не мога — мърмореше Гица. — Нека го бият други!

Мелничарят беше ходил в чифлика в сряда. В четвъртък по обяд жандармерийският фелдфебел Гърняца спря жълтото кабриолетче с двете черни кончета при Волски кладенец и повика Митря при себе си. Заповяда му да се качи при него.

— Защо? — попита Митря и погледна изпитателно представителя на властта.

— Ще видиш.

— Писмо ли има за мене отнякъде?

— Позна наполовина. Другата половина ще научиш, като стигнем в участъка.

Очите на Митря потъмняха. Чувствуваше, че такъв сиромах като него не може да го очаква нищо добро.

— Господин фелдфебел — рече Митря, — почакайте да хапна нещо, че съм гладен. Както казваше оня молдованец от първа сеялка, мишки ми дращят в корема.

— Ще ядеш в Малу-Сурпат.

— Но тук имаме печена пуйка и пача — засмя се Митря.

Жандармът се усмихна и го потупа по рамото:

— Хайде, качвай се в кабриолета, че имам и друга работа.

По пътя Митря се опита на няколко пъти да изкопчи нещичко от жандарма, но фелдфебелът с увиснали мустаци мълчеше. Заговори му за дроплите: Гърняца не беше ловец, но попита с каква пушка се бият тия птици. Митря похвали господаря на Хаджиу. Фелдфебелът се поусмихна, но не си развърза езика.

Когато стигнаха в Малу-Сурпат и влязоха в участъка, фелдфебелът повика един жандарм да отвори „гостната стая“. Без да се сопва и заплашва, фелдфебелът покани Митря като гостенин. Митря така си стискаше челюстите, че сам чуваше как скърцат зъбите му, но се владееше.

Влезе в гостната стая: наоколо голи пейки, на стената един календар и образът на Влад Цепеш^[1] в тънка черна рамка.

— Днес няма такива работи като по времето на тоя — пошегува се фелдфебелът. — Днес имаме други методи. Ти стой тука, отсам вратата — заповяда той след това на жандарма. — Никой да не влиза и най-вече — никой да не излиза.

— Защо ме повикахте? — попита Митря мрачно. — Къде е писмото?

— Няма никакво писмо, момче. Става дума да направиш едно признание.

— Нямам какво да признавам.

— Слушай, Митря, бъди разумен. Не отговаряй така, зер може и лошо да стане. Можеш да събираш зъбите си по земята. Ако признаеш, лесно ще се отървеш. Съветвам те като брат.

Митря Кокор го стрелна с очи и въздъхна тежко:

— Какво да призная?

— Не така, не така, момче. С мене ще говориш както трябва.

— Какво да призная? — трепна Митря.

— Да ми кажеш къде е пушката, момче?

Митря подскочи. Жандармът забеляза, че момчето ококори очи учудено и се усмихна мрачно, после лицето му помръкна от отчаяние и мъка.

Какво би могъл да отговори — мислеше Митря. Ако признае, че е взел пушката, ще искат да каже къде я е скрил. Ако каже, че нищо не знае и нищо не е вземал — пак това го чака: ще го разсипят от бой — с плесници, с юмруци, с тояга или пък с волска жила или мокро въже.

Извика гневно:

— Нищо не знам за никаква пушка. Не ми е дотрябвала, нямам кого да убивам. Остави ме на мира!

— Ако признаеш, ще се отървеш с по-малко наказание.

Митря Кокор избухна гневно:

— Чия пушка?

— На господин Кристя. Могат да се бият с нея дропли.

— Тая ли, дето стреля с нея по децата, когато крадат сливи?

— Какво искаш бе, калпазанино, аз ли на тебе да отговарям? Твойта вяра! Казвай къде е пушката, докато не съм почнал с другите методи!

— Нищо не знам. Остави ме на мира! — изкряска Митря.

Фелдфебелът спокойно заповяда:

— Вържи го, Ароне! Това момче ме изкара из търпение.

Вързаха го.

— Ще кажеш ли бе?

— Нямам какво да казвам.

Биха го с плесници и юмруци, докато се умориха. Митря се беше свил, опрял брада на гърдите си, и трепереше с нечути стенания, които извираха от глъбините на душата му.

— Гледай го ти, не ще да признае! — учуди се фелдфебелът Гърняца. — Съблечи го и донеси мокрото въже!

Жандармът го развърза и му съблече ризата. Митря се отпусна безсилен и изтощен. Жандармът извади въжетата от долапа и отвори вратата да отиде да ги намокри на чешмата. В тоя момент Митря изведнъж скочи и светкавично го удари с глава в корема. Прескочи го и побягна.

Фелдфебелът Гърняца се спусна подире му, но се препъна в прага.

Тъкмо когато Митря да прескочи канавката край шосето, пред него се спря високият кабриолет на чифлика с бай Тригля на капрата. Отзад се беше изправил господин Кристя да види човека, който беше прескочил канавката с разрошени коси и кървясали очи, със синини по голото до пояс тяло.

Чифликчията извика:

— Чакай! Остави го, Гърняца. Стига!

— Разследвах го, господин Кристя — каза задъхан Гърняца. — Не иска да признае.

— Какво да признае? Пушката не е открадната — механикът я взел да я почисти. Дайте му ризата и дрехата. Да се качи при Тригля.

Митря се засрами, че е гол. В кабриолета беше и госпожа Дидина. На нея й се стори забавно случилото се и тя се мъчеше да прочете в очите на тоя строен момък радост, че се е отървал.

По гърба и полазиха тръпки, като видя гняв и омраза в хубавите му очи.

Все пак Митря издума някаква благодарност, но без да я погледне. После плю кръв в праха, облече дрехата си и се качи при Тригля.