Михаил Садовяну
Митря Кокор (16)

Шестнадесета глава

Настасия тайно заминава.

Една сутрин Мица, момиченцето на Чудосу, само осемгодишно, но будно, пъргаво и игриво като яренце, се завтече до мелницата да попита „кога ще тръгне моторът, че ще дойде и татко да мели“ и се позакачи с Настасия, която предеше на завет, огряна от слънцето.

Чудосу беше съсед на Аниняска, един плет ги делеше. Жена му Мария беше козата, а Мица, изглежда, беше яренцето само за да се потвърди старата поговорка.

— Бягай, Мицо — отпъди я Настасия, — остави ме на мира, че ми е криво и черно пред очите.

— Ама ако отскочиш до Уца Аниняска, ще се зарадваш.

Яренцето побягна. Докато го видиш, вече се мярна на края на селото, прескочи в едни градини и се загуби.

Настасия захвърли хурката, погледна какво прави Станка при раздимената пещ и се завтече подир Мица, като връзваше червената си забрадка.

Знаеше, че кръстницата й Уца е болна от два дни. Мъчеше я старият й ревматизъм: едва издържаше на крака половин час, докато си сготви нещичко. Повечето време прекарваше в леглото под юргана. Навестяваха я съседи и кръщелници, да я наглеждат и да й помагат.

Настасия влезе забързана и зачервена. Гърдите й се вълнуваха от дълбокото дишане, което я задавяше.

— Ой, кръстнице Уцо, на един дъх дойдох. Момиченцето на Чудосу остана зад мене… Какво има?

Кръстницата Аниняска се беше подпряла на лакът на края на леглото. Беше чула, че девойката идва: бе хлопнала портичката, бе изтрополила с тежки стъпки по двора, дръпнала бе силно дръжката на външната врата.

— Добра новина, моето момиче — отговори тя с усмивка.

— От Митря ли?

— От него. Само кажи ми, мила Настасия, защо тая радост ме натъжава?

— Не разбирам, кръстнице Уцо, плашиш ме.

— Не се плаши, моето момиче. Писъмце имаш. Ей сега ще ти го дам. Донесе го Динка Порумбициният. Пратили го началниците му с писма в Букурещ и той, щом предал писмата там, на госпожата на полковника и на капитаншата, изтичал бързо на гарата и се метнал на влака да дойде при булката си както миналия път, макар и за една нощ. Полкът му бил до полка на твоя Митря. Преди един час Бица ми донесе писмото. Прочетох го, па повиках от прага Мица Чудосувата, нали и тя ми е кръщелница. Тичай, казвам, Мицо, и ми доведи веднага наша Настасия. Ето писмото.

Настасия беше отворила широко очи и чакаше да види някое писмо, голямо колкото евангелие, а кръстницата Уца й подаде хе такава една бележчица, сгъната на четири.

Девойката я разгърна разтреперана: листчето пареше пръстите й.

„Писмото“ казваше само толкова:

Кръстнице Аниняско,

В тебе ми е надеждата и те моля да доведеш Настасия още сега веднага в Сибиу.

— Не разбирам — прошепна побледняла Настасия и погледна учудено Аниняска.

— Прочети го още веднъж.

— Ще го прочета. Но защо ти казва „кръстница“? Не си го ти кръщавала.

— Не съм го кръщавала, но ще ви венчая заедно с брат си Маноле Рошиору.

Руменината на Настасия изби до върха на ушите й. Целуна ръка на Аниняска и пак се върна към разтворената бележка, която държеше в лявата си ръка.

— Защо не дойде той тука и защо да отида веднага в Сибиу?

— Така е, моето момиче; не ти казах, че Динка Порумбициният идва от Сибиу и е дошъл, защото са го пратили началниците. А Митря не може да отсъствува, защото не може да си остави службата. „Веднага“, защото няма да стоят много и заминават. Войската продължава да гони немците. Отива и дивизията „Тудор Владимиреску“. Но как да разбереш ти? Аз стоях, моето момиче, и мислих, а ти кога да размислиш, като си цялата пламнала…

— Да, кръстнице Уцо, така е — засрами се Настасия и очите и овлажняха. — Но защо каза, че тая радостна новина те натъжава?

— Защото съм болна, моето момиче, и не мога да мръдна. Дявол да го вземе тоя ревматизъм, семето му да изсъхне, че да не мъчи хората. Не можеше ли да ме хване зимъс или миналата есен, когато нямах къде да ходя?

— Олеле, кръстнице, какво ще правя сега? За бай Гица и дума не може да става да ме придружи. Бай Гица ме гледа под вежди като разбойник, да е кабил да ме изяде. И по-скоро едната си ръка ще отсече, отколкото да види брат си.

— Да му изсъхне дано! — въздъхна Аниняска.

— А сестра ми, кръстнице, чини ми се, че е намислила с отровни гъби да ме отрови.

— Отровила се дано! — въздъхна пак Уца.

— Пари имам, кръстнице, турнала съм си настрана. Но как да отида без тебе?

— Ще отидеш по живо, по здраво.

Аниняска я притегли към себе си и избърса сълзите й с длан.

— Да отида сама?

— Саминка. Да си бъдете вие там двамката. А после ще си се върнеш. Ще те заведе брат ми Рошиору — кумът ви — до града. Брат ми е вдовец, тъй че никой няма да научи. Ще се качиш на влака и ще отидеш. Къде е Настасия? Няма я. Не знае и Аниняска. Никой не я е виждал. Ако е жива, все ще се върне. А ти си далече, крилата на севдата ще те носят. И така: ще се приготвиш, довечера Маноле ще те вземе и ще те откара до влака. Не бери грижа. От Букурещ нататък е много свят. Но все ще се намерят добри хора да ти помогнат. Само добре да си скъташ парите. А аз ще ти приготвя един зимбил с храна. Да целунеш Митря и зарад мене!

— Да, кръстнице — побърза да я увери Настасия.

Коленичи, целуна двете ръце на Аниняска и ги обля в сълзи.

Него ден девойката беше като болна, ходеше като замаяна и не можеше да си намери място. Вечерта изчезна от мелницата като сянка и замина.

Едва на другия ден се разчу из селото. Една нощ и целия ден във вторник мелничарят и Станка пазеха в тайна изчезването на Настасия. В сряда бай Гица излезе и отиде при жандармите. Тогава от първите разследвания на фелдфебела Данциш слухът се пръсна и нарасна като пороищата на Лиса.

Когато бай Гица се върна в мелницата, заедно с обяда Станка му поднесе и прясната новина, че сестра й Настасия била паднала в един кладенец.

Мелничарят се почеса зад ухото и уморено поклати глава, загледан в някакво тъмно кътче, където страхът покълваше като стрък черна къклица. Намръщи се:

— Не е добре, Станко.

— Защо? Ти не си виновен.

— Не съм — прошепна той, без да я погледне. — Но кой ти каза за кладенеца?

— Научих от селяни. Минаха оттук и оставиха чували.

— Те отде знаят? Видели ли са? Те ли са я извадили от нашия кладенец?

— Какво ти е, Гица? Така говореха. Казваха какво са чули. Какво общо има нашият кладенец?

— Нищо. Питам. Ти знаеш ли нещо?

И изведнъж я погледна със зачервените си очи.

Тя изпищя и плесна с ръце:

— Олеле! Сега разбирам! Ставай, остави яденето. Тичай да видиш. Спусни канджата в кладенеца. Непрокопсаница с непрокопеаница! Да даде господ и света Богородица в пъкъла да се дене дано!

Мелничарят настръхна. Струваше му се, че по кожата му раснат тръне.

— Ти ли я бутна, Станке? — задъха се той и дигна ръка към нея.

— Какво приказваш, човече?

Тя го гледаше с ококорени очи. Гица се засмя злобно.

— Та толкова ли глупав ще бъда! В собствения си кладенец?

— Ай, Гица, какво приказваш? И аз не съм толкова глупава. Значи, ако е вярно, както изглежда, омърсила е кладенеца ни.

Тя вървеше подире му. Той диреше задъхан канджата.

Дойдоха и двама селяни. Стовариха чувалите си и се завтекоха да заврат и те рошавите си глави и да опулят очи към дъното. След мелничаря претърсиха и те с канджата. Нямаше нищо. Само си губеха времето.

Гица Лунгу се отдръпна, плувнал целият в пот. Погледна към небето и се прекръсти. Едва тогава видя ясното небе на тая ранна есен, която изглеждаше, че ще бъде дълга. За миг се поуспокои.

Но страхът като черна къклица бе вече покълнал в него и растеше. Ако не е в кладенеца на мелницата, другаде ще да е, проклетницата. Посегнала е на себе си, да я убие господ, да я убие, та върху тях да падне вината. Гледай ти какво й дошло на ума!

Боеше се да погледне селяните. Струваше му се, че го гледат подозрително.

Влезе в къщи и си довърши обяда. Жена му изглеждаше по-спокойна.

— Е, видя ли, че няма?

— Какво съм видял? Нищо не съм видял. Може да е в друг кладенец. Но си мисля: защо непременно в кладенец?

— И аз тъй казвам, Гица. Отгде го измисли, че е в кладенец?

— Аз ли го измислих?

— Че кой? И защо в кладенец? Може да е в някой въртоп на Лиса. Или под яра при Бобу, в тресавището, дето потъна, та се не видя, алестата кобила на поп Нае.

Мелничарят стана, като се олюляваше.

— Исках да те цапна, но виждам, че нямам сили, и ми е жал за тебе. Отивам пак при жандармите. Да дирят, да разследват, да изяснят работата, да махнат тая беля от главата ни.

Тя остана да хленчи и да кълне при огнището. Той тръгна към селото покрай телефонната линия, отрупана с лястовици, готови за път. Бяха се нанизали една до друга като огърлица, чак до края. Други се виеха отгоре на ята и цвъртяха.

— Тях не ги е еня… — въздъхна Гица. И ги напсува на ума си. Сякаш и те приказват какво е станало с оная, лудата. — Пък кой знае? Може да не е загинала, а да е тръгнала подир оногова. Това не ми се вярва. Къде ще го намери тя Митря? Или пък е научила от някого, че Митря е загинал, щукнал й е умът и е тръгнала по света. А може да не е нито едното, нито другото. Може да се е разбесувала и да е избягала с някого от тукашните села. Ама че работа за смях! Или да са я дигнали в камиона някои бягащи немци и да са я откарали със себе си? Правят такива работи. Хич не искат и да знаят. Пък и кой ще им се опре? Стрелят с картечница… Загазиха и тия немци. Подгонили са ги руснаците като да са вълци. Дигнаха се против тях и нашите. Бягат през планини, през пущинаци. Но тъдява не са минавали. Тогава как? Къде се е дянала тя, че да ни струва зло. Хората да подозират нас… Затуй ония двамата при кладенеца ровеха в боклука на мелницата… Значи, удушили сме я и сме я заровили там. Не ми дойде тогава наум, че да ги подбера: „С кого мислите, че имате работа бе, селяндури със селяндури? Гица Лунгу не е способен на такова нещо!“

И тия, дето минават покрай мене… Казват добър ден, ама не ме поглеждат. Женорята се събират по портите глава до глава, поглеждат с края на окото си и после си завират човките в ушите. Ако обърна глава, ще ги видя как правят знак с брада подире ми. Устата на такива хапят и ръфат бетер от глутница вълци.

Фелдфебела Данциш го нямаше в жандармерията. Нямаше го и в общината. Отишъл с няколко души на разследване.

Влезе им в дирята и ги намери. Търсеха с мрежа из въртопите на Лиса. Досега нищо не намерили. Данциш свива рамене:

— Няма, бай Лунгу, няма и няма. Дирихме навсякъде. Дойде и Аниняска. Тя видяла момичето във вторник сутринта. Ти казваш, че вторник вечер не е спала в къщи. Какво заключение можем да направим ние, освен, че е изчезнала? Ти ще ми направиш една молба, аз ще турна заключението и ще чакаме. Току-виж, се върнала.

— И това е възможно… — въздъхна Гица Лунгу. — Да ти кажа право, Данциш, след тия тревоги, дето ми ги създаде, ако се е махнала, по-добре хич да не се връща! Прати, моля ти се, едно писмо до манастира „Циганещ“. Може пък там да е отишла. Тогава ще се успокоя. Зер тая история ме подлуди.

— И мене, бай Лунгу. Хвърлиха ме в огън някои, че имало престъпление.

— Да знаеш, че само женорята са виновни, Данциш. Гледай каква бъркотия създаде това моме. Гледай какво измислиха тука, в селото, за една почтена личност. Какво е сторила оная, дето отрязала косата на силния Самсон, когато спял, и после го предала на филистимляните? Гдето се обърнеш, гдето погледнеш, все измислици и гюрултии, причинени от тях…

Бай Гица изглеждаше по-спокоен и му се приказваше. Но Данциш зорко го следеше и му хвърляше по някой бърз поглед. Гица Лунгу почувствува, че семето на къклицата е покълнало и в него.

Фелдфебелът му се усмихна престорено. Бай Гица разбра, че неприятностите още не са се свършили.

В петък, събота и неделя огънят понамаля, без да угасне. В пепелта все още просветваха искри. Необходимо беше духало, за да лумнат отново пламъците, но духало не се намираше. В понеделник заваля ситен, непрестанен септемврийски дъжд. Селяните се бяха завърнали мокри от полето, дето прибираха царевицата, и жените кълняха из дворищата. Децата им се мотаеха из полите, те ги плясваха и ги гонеха в къщи. Помагаха на мъжете да разтоварят царевичака, хлъзгаха се из калта, забрадките им се смъкваха и те си изливаха яда наляво и надясно. Беше се родила малко царевица, но и тя чакаше сега на дъжда, докато дойде кефът на Триносия да нареди да почне подялбата. Селяните си приказваха, че ставало дума подялбата да се прави другояче. Вместо три дяла на господаря и два за орача, да се дадат четири на селянина и един на чокоина — стигало му. Сега, след примирието с русите, тия, които държат страната на народа, казват, че земята била на ония, които я работят, и че правата на чокоина ще намалеят. Тъй че някои се наговаряха да дигнат царевицата без съгласието на чокоина и да му оставят, колкото те смятат, че е право. Може би щяха да направят нещо, но ги бе малко страх от Данциш.

Валя понеделник през нощта, валя целия вторник. Едни след други прииждаха сиви облаци, трупаха се над Дроплите и съвсем покриха небето на юг. Всичко потъна във влага и униние.

Вторник по мръкнало Аниняска чу, че се тропа на външната врата. Трепна. Страх я беше от крадци, та стоеше заключена. После й се стори, че дочу жален глас. Стана, охкайки, и побърза да отвори. „Навярно е Настасия!“ И наистина Настасия беше: с един голям чувал като гугла на главата и на раменете, със запретнати поли, с обуща, потънали в кал.

— Ти ли си?

— Аз съм, кръстнице. Добре, че стигнах. Полето е цялото в пороища. Мислех, че няма да мога да стигна.

— Добре ли пътува?

— Добре, кръстнице, но съм капнала от умора…

— Доволна ли си?

— Доволна. Видях Митря. Постоях при него. Готвят се да заминават.

— Къде се срещнахте?

— В квартирата му. Беше сам. Имаше хубава стая. Подофицер е, кръстнице. Само че е доста поотслабнал. Имал жълтеница: от умора.

Влязоха, заключиха и пуснаха пердетата. Светлината идваше само от огъня в огнището. Настасия махна бързо всичко от себе си. Уца Аниняска извади от сандъка сухи дрехи за преобличане. Зави я в едно кожухче. Настани я върху едно ниско столче близо до огъня.

— Ха така, моето момиче, стопли се и думай. Думай, пък аз ще ти приготвя нещичко за ядене.

— Не съм гладна.

— Трябват ти сили, че да ми разправиш.

— Няма нищо за разправяне, нямам какво да ти кажа, кръстнице. Видях го и толкоз.

— Целуна ли го зарад мене?

— Ай, кръстнице, забравих.

Смееше се и си оправяше косата зад ушите. Под забрадката над лявото й ухо още стоеше, повехнало, мушкатото от оня час, чийто спомен беше жив в душата й.

— Ти спомена, че бил болен.

— Да. Казваше, че му минало.

— Няма да му мине лесно, моето момиче. Минало му е, като те е видял. За да оздравее наистина, трябва му дроб от черна юница три пъти в неделята и сварена звъника по три пъти на ден. Може да бъде и от бяла юница, само дроб да е.

— Знам ли, кръстнице, дали във време на война може да има всичко, каквото му трябва? Казваше, че бил по-добре напоследък. Лекарите настоявали да го пратят в болница. Той не ще! Да си изпълним дълга — казва. — Продължаваме да вървим напред! Като свършим, ще се върна на село, в Малу-Сурпат, имам сметки за разчистване — казва.

Аниняска поклати глава, вперила поглед в пламъците, и пошепна:

— Да го видим първо да се върне здрав и да направим сватбата. Друго нямаш ли да ми кажеш?

— Не.

Кръстницата я погледна с крайчеца на окото си. Настасия притвори клепачи. Боеше се от тия вежди като пиявици.

— Във влака беше един свят — игла нямаше къде да хвърлиш, едва дишах. Но ми направиха място.

— Остави това, моето момиче. Отиде, върна се, готово. Сега кажи: стопли ли се, добре ли се чувствуваш!

— Да, кръстнице.

— Тая нощ ще спиш тука. А намисли ли, че утре трябва да отидеш в мелницата?

— Не съм мислила, но ще отида, няма накъде.

— А знаеш ли, моето момиче, каква врява се дигна след твоето заминаване? Почна разследване, диреха те из кладенците, из въртопите на Лиса. Гица Лунгу беше като попарен. Селото го подозираше: и него, и сестра ти.

Девойката се засмя злобно с белите си зъби:

— Като научи как съм заминала, Митря помисли за това, че ще се вдигне голяма патърдия в село. Казваше още, че не трябва да се знае за срещата ни, да не тръгнат пък други приказки.

— Разбирам.

— Каза ми да разправям, че съм ходила в Букурещ да питам за него, нали съм му годеница; да разбера умрял ли е, жив ли е и къде е. Че съм ходила в щаба на дивизията, улица еди-коя си, забравих как се казваше. Че съм научила, че е жив, и съм се върнала.

Аниняска я изгледа дълго и се съгласи.

— Засега така е добре.

Поприказваха още, побъбриха си до късно. Уца настани кръщелницата си в леглото, зави я добре и почака, докато заспи. След като пропяха първи петли, стана, отиде тихичко и се наведе да чуе дъха на момичето.

Рано сутринта се облече хубаво. Още валеше. Остави Настасия да спи. Заключи я сама в къши и излезе из селото. След половин час доведе фелдфебела Данциш.

Момичето се беше умило и вчесало. Оправяше на себе си дрехите, изсушени на огъня.

Уплаши се, като видя жандарма. Уца Аниняска й направи знак да бъде спокойна.

Данциш я поздрави с добро утро, но я изгледа строго:

— Къде си ходила, Настасио?

Девойката извърна глава, без да го погледне. Виж го ти как й говори! Че той е по-малък по чин от Митря!

Отговори дръзко:

— Не чух добре.

Аниняска едва не се прекръсти от учудване. Сложи ръка на устата си, за да не се изсмее. Срещна погледа на фелдфебела и му отговори с намигване. Данциш и отговори също с намигване. Той беше един шмекер откъм Амарадия. Братята му с кобилица разнасяха стоката си из Букурещ.

— Къде беше, госпожице Настасио?

— А че ходих из Букурещ да науча това-онова.

Аниняска се намеси.

— Аз казах на господин фелдфебела.

Девойката усещаше в себе си някакъв устрем. Искаше й се да разправи сама, както я беше научил Митря. Но жандармът я спря:

— Моля, моля, няма нужда. Сега разбирам. Но не беше разумно това, което направи, госпожице. Да изчезнеш така изведнъж, без да се обадиш на никого. Помислих, че си го направила от отчаяние или че е нещо по-лошо. Дирихме те из кладенците и в Лиса. Писах и в „Циганещ“.

Девойката се чудеше и гледаше с широко отворени невинни очи. Аниняска отново се намеси:

— Като се върне Митря от войната, ще ги венчаем, аз и брат ми Маноле Рошиору.

Фелдфебелът Данциш сякаш се зарадва.

— Добре, добре. Тогава да оставим тая работа тъй, както си е. Бяхме се объркали всички, главите ни се бяха запалили. Добре, че дойде тоя дъжд, да ги угаси. Ама че дъжд, ха! Доколкото разбирам, бай Гица не знае още нищо.

— Възможно е… — сви устни девойката.

— Не знае — благодушно успокои Уца човека на властта.

— Тогава ще намина да му кажа. Имам да уреждам с него и други работи.

— Добре. Ти знаеш как и какво да му кажеш.

— Разбира се. Да оставим момичето на мира. Добре, че се върна. Да забравим.

— Фелдфебелът Данциш е умен олтенец, Настасия — каза кръстницата на кръщелницата си.

Момичето се усмихваше безгрижно и наместваше увехналото мушкато над ухото си.