Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (6)

Пета глава
Пешо и загадъчният диверсант

Хубавото на Пешо е, че му минава много лесно. На другия ден след трамвайната случка се ухили срещу Тинчето и намигна:

— Голям номер беше, нали?

Но тя не отвърна нищо.

— Ха, да не би да се сърдиш? Виж я ти — насмалко щяха да ми откъснат главата, а тя…

— Остави ме, моля те — каза Тинчето и обърна гръб.

Пешо се опули. Замириса му на нещо.

— Слушай — каза той, — какво ти има?

Тинчето се огледа и пошушна:

— В междучасието отивам в милицията.

— Етцацаааааааа!

— Трябва да предам едно съобщение.

Пешо преглътна:

— Съобщение…

— Моля те, не ме разпитвай.

Но пожарът вече гореше:

— Казвай, Тинче, моля ти се…

— Добре. Но на Митко и изобщо на никой — нито дума!

— Гроб съм.

— В къщи има диверсант.

Това беше вече приказка.

Пешовата брада затрепера:

— Ди… диверсант?! И… у вас?

— Тъкмо тръгвах за училище, гледам, един минава по улицата и се оглежда. Като ме видя, сграбчи ме и каза: „Момиченце, момиченце, скрий ме!“ „Защо да ви скрия?“ „Ами имам много лоша леля. Ако ме хване, сигурно ще ми издърпа ушите!“ И пак се оглежда.

— И ти го скри?

— Ами да. Заведох го у дома, оставих го в гостната и му дадох сладко от зелени доматчета. Той каза, че ще си поседи у нас до обяд — и тъй, и тъй нямал никаква работа, — а към дванадесет без пет щял да си отиде, защото не искал да разберат нашите, като се върнат за обяд, че се криел от леля си, неудобно му било — такъв голям човек, а да му се смеят, че е толкова страхлив, въпреки че ако знаели каква е леля му, никак нямало да се изненадат — олеле, каква била страшна! — и все едни такива дълги изречения.

Пешо махна с ръка:

— Ама си и ти! Е как разбра, че е диверсант?

— Как да ти кажа, Пешо, не съм съвсем убедена, но мисля, че има известни улики.

— Оппа!

— Ами от единия му джоб се подаваха долари, а от другия — два пистолета.

Пешовите колене се разтрепераха.

— Но, моля те, на никого нито дума — погали го по ръката Тинчето, — ще вляза в първия час да ме види учителката, а през първото междучасие ще изтичам до милицията. Ако се забавя, кажи, че ми е станало лошо — е, ти ли няма да измислиш какво да кажеш!… То всъщност, когато сетне пишат във вестниците и поместят снимката ми, тя ще разбере тая…

Сетне се обърна и влезе в клас.

За Пешо това беше напълно достатъчно. Снимката във вестника го довърши.

Учителката остана доста изненадана, когато видя, че Пешо, Митко, Ванко и Коцето не са в клас.

— Епидемия? — разтрепера се тя, защото от всичко на този свят се страхуваше най-много от епидемия.

— Съвсем не — обади се Тинчето. — Четиримата отидоха да залавят диверсант.

Учителката седна на стола си. Тупна няколко пъти пръсти върху катедрата и махна с ръка:

— А аз се изплаших, че има епидемия… Е, деца, днес ще поговорим…

А в това време Пешо…

Но нека чуем неговия разказ за случката:

— Когато ти ми съобщи потресаващата вест — разказа на другия ден Пешо (мисля, че споменах за Пешовата слабост — на следващия ден той се държи винаги като джентълмен и прощава всичко), — повиках Митко, Ванко и Коцето и веднага направихме план. Вместо милицията — ще го хванем ние! И не снимката на Тинчето, а нашите ще стоят на първите страници на вестниците. Ясно?

Тримата се изпънаха като войници. Беше им от ясно по-ясно.

— И, разбира се — добавих, — и орден там дават и… ясно, нали?

— А бе ясно е — изреваха тримата, — само по-бързо!

Миг след това ние търчахме към вас. Лекичко се качихме по стълбите, отворихме вратата и занемяхме: той си седеше така, както го беше оставила — облизваше чинийката със сладко и мляскаше.

Спогледахме се. В очите ни се четеше неукротимост.

Миг след това диверсантът стоеше завързан за стола, с кърпа в уста. Само огромните му черни очи се мятаха надясно и наляво, без да проумеят нещо.

— Кротко, гражданино диверсант — казах му, — работата е съвсем ясна. Колкото по-тихо свършим всичко, толкова по-добре и за теб, и за нас.

Сетне потрих ръце.

— Сега пребъркайте джобовете. Доларите — на масата. Пистолетите и евентуално бомби, спринцовки с отрови и прочее — на шкафа.

Тримата се втурнаха към джобовете му, но за най-голяма наша изненада намерихме там само едно комбинирано ножче с марка „Габрово“, с което могат да се отварят консерви, да се вадят тапи и да се отпушват бири.

— Ясно — казах, — скрил ги е. Малко мъчение и… ще признае всичко.

Очите на диверсанта се завъртяха като бесни и той измуча.

— Мисля, че се разбрахме — казах му, — вие свършихте вашата работа, оставете ни да вършим нашата.

— Откъде да започнем? — попита Митко.

— С триона…

— За какво ти е трион?

— Ами за мъченията.

Диверсантът измуча отново.

— Повече хуманност — казах, — диверсант, диверсант, но и той е човек. Да види, че ние се различаваме от тях.

Сетне в главата ми блесна идея:

— Ще го обръснем!

— Но той е бръснат.

— Не брадата, а главата. И след това ще му развържем устата. Ако е умен, ще разбере, че не си играем, и ще признае всичко.

— Дадено.

Тримата се разтърчаха и донесоха сапуна и самобръсначката на бащата.

Диверсантът замуча, сякаш се намира в кланицата.

— След бръсненето — казах, докато сапунисвах главата му — косъмът укрепва и окапването намалява до минимум. Това ще бъде само за ваше добро.

Когато главата беше сапунисана, взех самобръсначката и… ти влезе.

И тук свършва Пешовият разказ, защото в този миг наистина Тинчето се втурна в стаята и плесна с ръце:

— Пешо, какво правиш с вуйчо?

— Какъв вуйчо?

— Ами това е вуйчо ни от Карнобат. Дойде да ни види колко сме пораснали, защото ни познава само като пеленачета. Мама разправя, че бил много мил… Знаеш ли какви подаръци ни е донесъл… Олелеееее, ще ми скъсаш плитките!

Главата ти ще откъсна! — ехтеше Пешовият боен вик, докато трополеше надолу по стълбите.

Вуйчото не можа да се успокои чак до обяд. Непрекъснато се оглеждаше в огледалото и милваше косата си. Най-сетне въздъхна и каза:

— А всъщност аз дойдох да кажа на майките ви, че ще се женя, магарета такива!… Представяш ли си как щях да изглеждам на сватбата с лъсната като тиган глава?

И така се разсмя, че забрави всичко.