Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето

Първа глава
Пешо събира вторични суровини

Тинчето седеше на пейката пред пътната врата и зяпаше самолет.

Пешо се прокрадна отзад, протегна ръка към плитките й, но хлъцна — самолетът, който кротко си летеше, внезапно сви вдясно — точно натам, накъдето Тинчето кимна с глава.

„Случайности“ — помисли си Пешо, но отново хлъцна.

Тинчето врътна глава наляво и самолетът, като завързан с конец за главата й, също изви вляво. Тинчето вдигна брадичката си нагоре. С рев самолетът полетя отвесно. Тинчето наведе глава. Самолетът затрещя, устремен към земята.

— Майчице! — писна Пешо.

Тинчето обърна глава към писъка. Самолетът се килна в същата посока и изчезна зад хоризонта.

Пешо гледаше като треснат.

— Ти ли извиваше самолета?

— А кой друг?

Пешо примигна със страхопочитание. Но веднага се намуси.

— Уж правиш номера, а не можеш да помогнеш на братовчеда си.

— Как? — вдигна рамене Тинчето. — Да те накарам да се мяткаш наляво и надясно като самолета?

— Знаеш много добре какво искам да кажа — тропна с крак Пешо. — Стига са ми дърпали ушите в училище. Ако си човек — направи номер да ме похвалят.

— И ти пък! — махна с ръка Тинчето. — А аз помислих, че искаш да те коронясам за крал на Фиджи и Тонга.

Пешо замига:

— Фи…

— Фиджи и Тонга — поясни Тинчето, — острови в Тихия океан.

Пешо дръпна глава назад:

— Такива острови няма.

— И как ще има? Ти вярваш в магьосници и вещици, ослушваш се да чуеш лая на баскервилското куче, играеш на ашици с привидения и вампири, а не ти стига пипето да погледнеш глобуса.

— Що не станеш даскалица? — намуси се Пешо. — Всички нормални деца си говорят за духове, а само ти си блъскаш главата с уравнения и географии. Чунким, ако Хималаите не са високи осем хиляди метра, а седем хиляди и деветстотин, на пазара няма да има праз и зеле.

Тинчето се изсмя:

— Не ти липсва чувство за хумор. И затова ще ти помогна.

Посочи го с пръст:

— Включи се в акцията за събиране на вторични суровини.

— Умно — кимна Пешо, — ще събирам стари зайци и малко употребявани атомни бомби.

— Метал.

— Аха — сети се Пешо, — ще бъркам в устата на хората и ще им вадя пломбите.

Тинчето се огледа, сетне се наведе над Пешовото ухо и прошепна нещо. Пешо облещи очи и лицето му светна:

— Тинче, ти си гений!

— Секундите текат — прекъсна го Тинчето, — бягай.

Пешо полетя като вихрушка.

А Тинчето отново се облегна на пейката. И погледна един комин. Той затрептя и се издигна над къщата. Тинчето кимна настрани. Коминът се упъти към съседния комин. Тинчето направи някаква осморка с главата си. Комините направиха светкавична рокада, като всеки зае мястото на другия.

По улицата вървеше стар човечец. Той беше доста разсеян, защото си мислеше за разположението на батареите на първи артилерийски полк по време на обсадата на Чанаккале през Балканската война. Като видя разместването на комините, старецът кимна:

— Точно така — първа батарея зае мястото на втора, която от своя страна…

Тук мислите му секнаха и той политна назад, защото проумя, че смяната на комините става не по време на отдавна отлитналата младост, а сега-сегинка.

Но Тинчето беше на своя пост. И в мига, когато старецът щеше да се просне на паважа, вдигна брадичката си и човечецът отново се изправи. Някаква жена мина покрай него и го поздрави. Тинчето намигна. Шапката на стареца се вдигна във въздуха, кимна за поздрав и отново падна на главата. Жената погледна шапката с ужас, а сетне хукна и се скри зад ъгъла.

Старецът свали шапката си, погледна я, помириса я, сетне погледна комините и се замисли.

— Да — въздъхна той, — вярно казват хората: старост — нерадост.

Поклати глава и бавно закрета надолу. И в ушите му отново загърмяха оръдията и той се видя млад и красив, яхнал бял кон, как реже въздуха със сабя и сочи турците:

— Мерник трийсе, по три, огън!

В училищния двор беше оживено. Пристигаха деца с кошници, с мрежи, с чували. Хвърляха вторичните суровини върху купа и зачервени от гордост, кимаха на дружинния ръководител.

Георги Стоименов Андреев, дружинен ръководител на 12-а дружина, стоеше край купа като древногръцки пълководец, който гледа как предалият се враг хвърля своето оръжие.

— Такава е съдбата — въздъхна Георги Стоименов Андреев, — играе си с хората. Роден за Цезар, за Наполеон или Александър, по липса на войни и завоевателни походи ти си длъжен да събираш вторични суровини.

Притвори очи и в сърцето му се впиха като кинжали стиховете на поета:

Кой би понасял гаврите и бича

на времето? Неправдата на силния?

На гордия презрението? Мъките

горчиви на отвъргнатата любов?

Потъпкването на законите?

Безочието на властта? Онуй

презрение, което получава

смиреното достойнство в награда

от недостойнството? Кой би търпял

това, щом може да намери мир

с едно замахване? Кой би желал

да носи това бреме и да страда,

да стене в този мъчителен живот?

Но ужасът пред нещо след смъртта —

страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още —

смущава волята и ето, че

по-скоро сме готови да търпим

сегашните злини, отколкото

към други, неизвестни, да се хвърлим.

Така съзнанието ни създава

от всички нас страхливци. И така

естествения цвят на смелостта

изтлява в бледността на наште мисли.

Дела на сили и величие

пред този страх изменят своя път

и губят име на дела.

Георги Стоименов Андреев се усмихна горчиво:

— Сякаш аз съм написал всичко туй…

Но трепна и се сепна — към него идваше пионер, който, смутен, носеше два вестника.

Дружинният почервеня:

— Подигравка?

— Не — каза пионерът Митко, — вторични суровини.

Дружинният погледна вестниците:

— Но това са днешни вестници.

— Именно — кимна Митко и като пое въздух, започна да говори като картечница, — майка ми е много голяма къщовница, все мете, все чисти и не търпи нищо старо в къщи, а това наистина са два нови вестника, които взех от пощенската кутия на баща ми и ако той разбере, ще ми посини врата, защото, щом се връща от работа, грабва вестниците и докато не ги изчете до последната буква, не казва нито дума, а щом ги изчете, започва да се оплаква, че нашите вестници имали най-много по шест страници, докато в чужбина вестниците тежели по няколко килограма, но майка ми му казва, че това е много добре, иначе щял да чете като побъркан и нямало кой да иде да купи чушки от пазара, защото тя трябвало не само да готви, ами и да гледа бебето Ангел-Михаил, което има две имена, защото…

Тук устата му замръзна отворена и той не можа да каже нито дума повече.

Дружинният се изплаши да не е станала някаква повреда в говорния апарат на пионера, но Тинчето го успокои:

— Митко е много добро момче и все си мълчи, но започне ли да говори — никак не може да спре, все едно, че е кран на чешма, на която се е развалила гумичката.

Тя се обърна към зиналия и кимна с глава. Челюстта чатна. Митко пое въздух и се опита отново да заговори, за да обясни защо бебето Ангел-Михаил има две имена, но Тинчето пак кимна и устата му се затвори като запечатана.

Дружинният видя нещо подозрително в кимането на Тинчето, но Пешо се намеси:

— Струва ми се, че е по-добре да се занимаваме със сериозни неща, отколкото да слушаме за разни Ангели-Михаили.

— Ти и сериозни неща? — вдигна насмешливо вежди дружинният.

Но Пешо беше невъзмутим:

— Аз не мога да чакам, когато дворът ни е пълен с вторични суровини, които вече гният, поради което се нанася вреда на народното стопанство.

Ръководителят се засмя и поиска само да знае дали догоре е пълен дворът, или само до половината, на което Пешо само вдигна рамене:

— Вижте какво, другарю ръководител, аз също обичам шегите, но, моля ви, наредете да се докара камион, за да донесе моите вторични суровини.

Ръководителят се засмя отново и поясни, че именно затова е решил да стане дружинен ръководител, защото у децата се забелязвало много остро чувство за хумор, което с течение на времето постепенно отслабвало и просто можело да се чуди човек къде изчезват тези интелигентни и остроумни деца, когато пораснат?

— Мисля — каза Пешо, като погледна ръчния си часовник, — че е време вече да прекратим думите, а да се хванем мъжки за делата.

Дружинният ръководител се опита отново да се впусне в разсъждения, но Пешо го прекъсна:

— Вижте какво, ако вие не се погрижите за камион, то аз ще се обадя в управлението за вторични суровини и ще кажа…

Тук ръководителят забеляза, че понякога чувството за хумор не се придружава с чувство за мярка и когато човек прекалява, смехът, вместо да нараства, отслабва и дори вече започва да се чувствува известна горчивина в устата — това той го бил чел в една книга…

— Другарю ръководител. Пешо казва истината — обадиха се няколко деца.

— Я!

— Честна пионерска!

Ръководителят отвори уста, за да каже нещо, но махна с ръка:

— Любопитно, любопитно… Да видим, да видим…

И поведе класа към Пешови.

Мога смело да кажа, че рядко съм виждал толкова учуден човек. Дружинният ръководител се разхождаше между купищата вторични суровини, пипаше всичко с пръст, ахкаше и цъкаше. Най-сетне се съвзе, вдигна пръст към небето и каза:

— Пионери! Случаят, на който сме свидетели, е уникален. Не мога да кажа, че все пак в литературата се срещат подобни примери.

— Аз можех и повече — прекъсна го Пешо, — но за една вечер какво може да се събере?

Ръководителят ахна:

— Пешо!… Не — усмихна се той някак си вглъбено, — знаеш, това са талантите. Ту страшни палавници — да не кажа нещо по-силно, — ту достойни за награди и грамоти.

Той сложи ръка на Пешовото рамо:

— Още днес ще направя доклад за теб и ще поискам да бъдеш отличен пред цялата пионерска дружина като най-съзнателен, най-дисциплиниран, най-самоотвержен…

— Най, най, най и най!

Ръководителят погледна с укор към Тинчето:

— Тинче!

— Тя винаги ми е завиждала — каза Пешо с достойнство.

Ръководителят въздъхна:

— Завист…

Сетне вдигна пръст към небето:

— Завистта е страшен порок, пионери. Ето — случаят с Тинчето. Вместо да се гордее със своя братовчед, вместо именно сега, когато той се издига в очите ни като най…

— Най, най, най и най!

— Но това е некрасиво, непочтено и бих казал — най…

— Най, най, най и най!

Ръководителят избухна:

— Ако не престанеш да се държиш така, ще направя доклад за теб и ще поискам да бъдеш наказана пред цялата пионерска дружина!

Пешо поклати тъжно глава и въздъхна с възможно най-благородно печалния тон, на който беше способен:

— Оставете — аз й прощавам…

И се усмихна някак си тъжно и занесено, както навярно са се усмихвали древните християни, когато са прощавали на своите мъчители.

Ръководителят беше потресен:

— Пешо, аз съм смутен… В твоето сърце аз откривам нови, неподозирани светли петна… Пионери, нека великодушието на вашия съученик да ви послужи като най-ярък пример на благородство, най…

— И най, най, най и най!

— Тинче, престани!

— Знаете ли, аз никак не обичам думата „най“.

— Добре — кимна ръководителят, — но тогава знай, че ти си най-невъзпитаното, най…

— А не ви ли се струва, че тази дръжка от врата е най-новата, която сте виждали в живота си?

— Какво искаш да кажеш?

— Само питам…

— Може и да изглежда нова, но след като е била захвърлена, тя би изгнила от бурите и дъжда и ако не беше благородната Пешова ръка, която я откри, за да й вдъхне отново живот…

Тинчето се усмихна и щракна с пръст.

И целият клас заедно с дружинния като вихър се понесе и застана пред класната стая. Тинчето показа вратата, на която липсваше дръжката:

— Ето откъде е взета дръжката.

И пак щракна с пръст. И целият клас се оказа пред двор, на който липсваше желязната ограда.

Щракване — и класът застана в банята на семейство Николови, което зяпаше стената, от която бе отмъкнат бойлерът.

Ново щракване — и класът се намери в кухнята на баба Тана.

— Това наистина е некрасиво — каза Тинчето, — сега нашата баба ще има да търси самовара, който й беше сватбен подарък от нашия дядо Панайот… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна надолу по стълбата.

Когато бурята премина, Тинчето отново седна на пейката пред пътната врата и се усмихна:

— Колко е неприятно все пак — да се издигнеш в очите на колектива, а сетне да се сгромолясаш в преизподнята.

Намига весело:

— Все пак аз мисля, че от тази история ще има известна полза и поне няколко дни Пешо ще бъде тих и кротък като пиленце… Но вие не се отчайвайте. Той е силно момче, ще преодолее временната несполука и отново ще ни зарадва с някаква нова лудория.

Втора глава
Домашни упражнения

Тинчето лежеше по очи и четеше „Алиса в страната на чудесата“.

Пешо се прокрадна като мохикан и протегна ръце към плитките й, но тя намигна и вратата се отвори с трясък. Заекът от „Алиса в страната на чудесата“ се втурна в стаята, погледна часовника си и промърмори:

— Боже мой, пак закъснях!

Седна на масата и в същия миг около него се появиха шивачът и катеричката.

— Алиса пак закъснява! — креснаха и тримата.

Обърнаха се и като видяха Тинчето, забиха показалци в носа й:

— И се правиш, че не те виждаме!

— Това е неправилно граматически — каза Тинчето. — Аз мога да се правя, че не ви виждам, но нямам възможност да се правя, че не ме виждате.

— Отвратително момиче! — кресна шивачът. — Поне ела ми помогни да напъхаме катеричката в чайника.

— Какъв чайник? — попита Тинчето.

— Ето, аз си знаех. Дори и чайникът липсва — ядоса се шивачът. — Аз си отивам.

И хукна навън, като повлече след себе си катеричката, която беше успяла вече да заспи. Заекът погледна отново часовника си и хукна след тях, като мърмореше:

— Божичко, пак закъснях!

Пешо погледна опразнената маса, сетне тръсна глава:

— Това ти е братовчедството! Да ме направиш за смях можеш, да напълниш стаята с разни зайци, часовникари, кресливи шивачи и сънливи катерички — пак можеш, а да ми помогнеш да стана пръв ученик — не!

Тинчето се прозя:

— Как да ти обясня… Това, което правя, са шеги. И всъщност не правя нищо, а само внушавам, че правя. Разбираш ли — нещо като телепатия. Ти виждаш нещо, което аз си измислям, а то всъщност не е било и не може да бъде.

— А защо не внушиш и на учителката, че домашното ми е хубаво?

— Пак не ме разбра — аз ще й внуша, когато съм пред нея, но щом си отида и тя остане с домашното ти — всичко ще отиде по дяволите.

— Ако не ми помогнеш, ще ти откъсна плитките! — кресна Пешо и размаха ножица.

— Заплаха?

— Да.

— Виж, това е вече друго — съгласи се Тинчето. — Трябваше от самото начало да ми кажеш, че не ме молиш, а ме заплашваш.

— Значи, със сила всичко става?

— Така си е. То е известно от историята. Не вярвам Цезар да е победил галите с увещания. Нито пък Александър Македонски да е увещал персите да му се подчинят. Силата си е сила.

— Е? — присви очи Пешо и протегна ножицата.

Тинчето се замисли. И кимна:

— Има само един изход…

На другия ден, когато учителката влезе в клас, Пешо се изправи.

— Какво има?

— Другарко, мога ли да пиша домашните си с молив?

— Защо? — попита учителката.

— Лекарката, която лекува нашето семейство, ми забрани.

— Така ли?

— Да. Каза, че фосилите, които обуславят развитието на епителната ми тъкан, са свръхчувствителни и петната, които имам на гърба си, са причинени от допира на мастилото до повърхността на пръстите ми, тоест кожата ми се дразни от мастилото.

— Невероятно!

— Уви, това е така — склони глава Пешо.

— Добре — въздъхна учителката, — разрешавам ти. Деца, да продължим — ако един влак със скорост 75 километра в час измине разстоянието от 67 километра…

След няколко дни учителката влезе тържествено, сложи тетрадките с домашните упражнения на катедрата и каза развълнувано:

— Пешо!

— Аз.

— Стани, моето момче… Ученици, трябва да ви посоча за пример вашия съученик Пешо, който само преди няколко дни пишеше грозно и правеше всевъзможни грешки в домашните си упражнения, което ние, учителите, отдавахме на неговата немарливост. Но откакто му разреших да пише с молив, той коренно промени почерка си и не прави вече никакви грешки.

— Всичко се дължеше на свръхчувствителните фосили на моята епителна тъкан, което се отразяваше на моята успеваемост и вие си мислехте, че съм лош ученик…

Пешовият глас затрептя:

— … което така много ме измъчваше…

Учителката изтича до него и го помоли да седне.

— Успокой се, моето момче — погали го тя по главата. — От мое име и от името на всички останали учители аз ти заявявам, че отсега нататък ние изменяме отношението си към теб и се надяваме, че в близко бъдеще твоят портрет ще стои редом с портретите на отличниците, на входа на училището.

Пешо подсмръкна скромно:

— Аз вече си направих снимка. Ето я.

И я извади — доста солидна снимчица, — петдесет на седемдесет сантиметра.

Учителката примигна:

— Не е ли много голяма?

— Фотографът каза, че засега не разполага с по-малки размери и после — като се има пред вид особеният случай… Но ако вие смятате, че не заслужавам…

— Моля те, Пешо, не говори така. Тъкмо обратното. Исках само да кажа, че снимката е малко голяма…

— А като се удави Гошо, нашият съученик, нали сложиха тъкмо такава снимка на входа?

Учителката въздъхна тъжно:

— Не, не, моето дете… Дай тази снимка. Ще я сложа… Седни, седни…

Пешо подаде снимката, сетне изтри сълзите и каза:

— А ако продължавам така още няколко дни, може ли да изпратя една снимка във вестник „Септемврийче“?

— Моля?

— Нали там има колона за добри ученици? Ще напишете няколко хубави думи за мен и със снимката…

Учителката примигна:

— Е, да… ще видим…

Пешо бръкна в чантата си и извади още една снимка.

— Ето ви още една снимка — на гърба можете да напишете текста.

Учителката явно се смути, но все пак взе снимката. И в същия миг ахна:

— Но тук има нещо…

— Нищо няма.

— Как няма — ето.

И прочете:

— „Най-младият български изобретател и рационализатор — българският Едисон — Пешо Илиев“… Значи, ти си и изобретател?

Пешо зяпна, но после се съвзе.

— Е, има такова нещо, но…

— И какво си изобретил?

— Правя някои неща…

— По-точно?

Пешо започна да мига, но Тинчето скочи:

— Междупланетна ракета.

Учителката се люшна назад.

— Невероятно!

Пешо, който също политна, се съвзе навреме и каза:

— Разбира се, това са само опити…

— Не го слушайте — каза Тинчето. — Аз лично видях ракетата. Дори ако искате, той утре пред всички ще демонстрира как изобретява.

— Чудесно! — плесна с ръце учителката. — И така, утре ще видим прекрасна демонстрация. В такъв случай заслужаваш по-голяма снимка. Браво!

Учителката стисна ръката на Пешо, който гледаше облещен.

Когато излязоха от училище, очите на Пешо засвяткаха:

— Ще ти изтръгна плитките от корен!

— Глупости — каза Тинчето, — остава най-простото.

— Какво? Да покажа как правя междупланетни ракети с тесла, дъски и пирони?

— Точно така.

Пешо отново протегна ръце към плитките й, но Тинчето го спря:

— Ти просто не вярваш в силите си. Искаш ли да се хванем на бас, че ей сега, само да се хванеш за теслата, и ще направиш междупланетна ракета?

Пешо примигна:

— Е как?

Тинчето кимна. И го заведе в къщи.

— Вземи тази тесла.

Пешо я взе.

— И?

Тинчето примигна. И пред краката на Пешо се появиха дъски и сандъче с пирони.

— Почвай!

Пешо несигурно вдигна теслата, но тя, сякаш водена от някаква сила, сама започна да блъска пироните в дъските, да дялка, да подскача и след миг ракетата, макар и малка, беше готова.

Пешо беше по-учуден от читателите.

— Ами сега?

— Запалваш фитила и готово.

Пешо се вгледа и наистина — от ракетата се подаваш фитил. Той щракна кибрит, запали фитила и запуши уши. Ракетата засвистя, прелитна през отворения прозорец и изчезна в небето.

— Видя ли? — каза Тинчето. — А ти се съмняваше. Утре просто ще повторим всичко и — готово.

Пешо зяпна към пушека, който остави ракетата, и промърмори:

— А бе аз и друг път съм правил подобни неща, но сега…

Пое въздух.

— Е, какво — утре ще натрием носовете на хлапаците!…

На другия ден учителката и учениците с любопитство гледаха как Тинчето и Пешо стоварват пирони и дъски до катедрата.

— Какво е това? — попита учителката.

— Материалите за междупланетната ракета — каза Пешо.

Класът прихна.

— Знаех си — бършеше очи учителката, — че ми готвите някакъв номер. Ха-ха — междупланетна ракета с тесла, ха-ха, с дъски и пирони!

Пешо каза небрежно.

— Според французите най-добре се смее този, които се смее последен.

Учителката погледна недоверчиво:

— Ама наистина ли искаш да направиш нещо с тесла, пирони и дъски?

— Да не говорим много — махна с ръка Пешо, — а да се захващаме за работа.

Тинчето се наведе и му подаде една дъска. Пешо вдигна теслата и замахна. Но вместо пирона, който беше допрял до дъската, удари крака си и започна да подскача с рев. Класът изпопада от смях.

Ядосан, Пешо замахна отново. Сега удари края на дъската, която подскочи, блъсна го под брадата и го просна на земята.

Разярен, Пешо скочи, вдигна теслата и с всичка сила я тресна в дъската. Ударът беше толкова силен, че продъни пода и майсторът падна заедно с дъската в мазето.

Докато траеше общият смях, Пешо изскочи от дупката и отново замахна към дъската. Но не я улучи, а от силата на замаха се превъртя във въздуха и заби теслата в катедрата, която се разцепи на парчета.

Вбесен от смеха, който последва, Пешо заудря безогледно по дъските. Те се разхвърчаха и изпочупиха лампите. А една от тях се извъртя и го удари в тила. Пешо се заби с всичка сила в черната дъска, която се сгромоляса и се продъни заедно с него в мазето.

Когато прахът улегна, Пешо се показа от дупката с черната дъска, нанизана на врата. Погледна учителката и каза:

— Това е.

Учителката се отърси от праха и поклати глава:

— Това е изобретението, нали?

— Не — каза Пешо, — това е работа на Тинчето. Тя ме подучи да правя междупланетни ракети, тя измисли номера с индигото…

— Какво индиго?

— За домашните упражнения. Тя си пишеше своите и слагаше отдолу индиго. А копието ви давах аз, уж че е писано с молив. Тя е виновна за всичко.

Учителката се обърна към Тинчето и ахна. Пред нея стоеше ангелче — в бяла рокля, с невинно личице. Раменцата бяха напъпили и всеки миг можеше да се очаква поникването на крилца. Неизвестен транзистор озвучаваше тази красива сцена с ангелски песни.

— Не — поклати глава учителката, — не вярвам такова добро момиче, такова ангелче да направи подобно нещо…

Клатейки глава, тя седна на стола, но Тинчето намигна и той се разпадна на парчета.

И в същия миг:

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и бягаше по коридора.

Учителката примигна учудено към счупения стол и прошепна:

— Има нещо гнило в Дания…

Едно от децата се обърна към друго:

— А бе какво се сети учителката за Дания?

Трета глава
Пешо отива на забранен филм

Тинчето си седеше на пейката пред дворната врата и зяпаше пешеходците.

По улицата вървеше красиво момиче. От ъгъла се зададе елегантна открита кола. Напереният франт, който седеше зад кормилото, намали хода и каза нещо на момичето. То тръсна глава и забърза. Франтът наду газта, изпревари момичето, скочи от колата и й поднесе цветя.

Момичето погледна цветята с пренебрежение, но Тинчето намигна и букетът се превърна в рой пеперуди, които се разхвърчаха на всички посоки. Момичето плесна с ръце и се разсмя. Франтът беше по-смаян от нея, но също се засмя, като си даде вид, че всичко това е негов номер. Поклони се и посочи колата.

Момичето погледна откритата лимузина и се поколеба. Тинчето намигна и от един прозорец плисна кофа с вода, която превърна блестящия франт в удавник.

Момичето изкрещя от смях, хвана прогизналия кавалер и кимна към колата.

Франтът се оживи, разсмя се с неестествен смях и отвори вратата.

Намигане на Тинчето, и вратата остана в ръката му.

— Но вие сте чудесен! — плесна с ръка момичето, като седна в колата.

И в същия миг седалката се продъни. Намокрената коса на франта се изправи и за миг той заприлича на Ежко-Бежко. Но отново мъжкото му достойнство заговори.

Като хихикаше и подскачаше, за да изтръска водата от дрехите си, франтът повдигна момичето, сложи под нея откачената врата и отвори своята.

„Като сме започнали — да караме“ — помисли си Тинчето и тази врата също тръсна на паважа.

Сега вече франтът не се засмя. Предпазливо сложи откачената врата върху своето седло, седна внимателно и се ослуша. Нищо. Въздъхна с облекчение, усмихна се на момичето и завъртя ключа. Никакво запалване. Ново завъртане. Пак нищо.

Франтът изскочи от колата и вдигна капака на мотора, но политна с писък назад, защото отвътре изскочиха стотина зайци и гълъби, които се разбягаха и разхвърчаха на всички посоки.

— Вие сте прекрасен! — пляскаше с ръце момичето. — Сега какво ще направите?

Де да знаеше, горкият? Затова се направи на весел, извади с елегантен жест манивелата и завъртя мотора. Чу се равномерно боботене и — да — вече всичко е наред.

Той се усмихна, седна зад кормилото и наду газта.

Чу се пукот, трясък и на всички посоки полетяха парчета врати, прозорци, гюруци и колела. Когато димът се разпръсна, франтът и момичето се видяха седнали на паважа, а около тях продължаваха да падат винтове и гайки.

От ъгъла се зададе момче с мотор. То заобиколи парчетиите и свирна на момичето. Тя скочи, показа със смях франта, качи се на задната седалка и отлетя.

Нещастният ухажор скочи и размаха ръце, но от мотора беше останал само мирис на двутактова смес. Той отпусна скръбно ръце и се обърна към развалините. И нададе вик. Защото до него стоеше колата му — нова-новеничка, все едно че нищо не беше станало.

Франтът се огледа, попипа се, ощипа се, сетне бързо се метна на колата и отиде, та се не видя.

Лявата ръка на Тинчето се протегна към дясната и я поздрави с успеха. Момичето беше добро. Много хубаво стана, че го отървахме от напомадения хвалипръцко.

Тинчето още се хилеше и си намигаше, когато видя, че Пешо и Митко, унесени в някакъв разговор, се приближават. Тя бързо се скри зад оградата и наостри уши.

Двамата спряха пред пейката.

Митко се огледа и пошушна:

— Разбери, няма смисъл да викаш Тинчето. Аз имам друга идея.

— Каква?

— Такава, че не е за разни хлапачки.

Огледа се отново и прошепна:

— Дават страшен филм!

— Там сме! — потри ръце Пешо.

— Да, ама друг път.

— Кога друг път?

— На Свети Мукавей.

— Такъв светец няма.

— И такъв филм няма да има.

— Защо?

— Защото е забранен за учащи.

— Много ли е забранен?

— Съвсем.

— За учащи?

— За нас бе!

— Едно е за учащи, друго е за нас.

— А ние какви сме?

— Аз се казвам Пешо, а това вече е много.

— И?

— Работата, Митко, е следната…

Един час след този разговор гражданите, които се бяха натрупали около касата на кино „Славейков“, видяха странна двойка. Толкова странна беше, че всички зяпнаха, а по-невъзпитаните започнаха да я сочат с пръст. А едно дете дори се разсмя:

— Хе-хе, мамо, виж ма — джудже!

— Не говори така, миличко — плесна го по врата майка му.

— Ама, виж го ма, мамо, колко е малко, пък има мустаци и шапка като на татко.

— То не е виновно. Мълчи, да не го обидиш.

— И виж — води детето си за ръка… Ама гледай — детето е съвсем кьорчо. Глей само как се препъва.

— Ама ще ти плесна още един! Не виждаш ли, че детето е сляпо. Погледни му очилата.

Гражданите се раздвижиха:

— Направете път!

— Дръпнете се!

— Пуснете ги да вземат билети.

Касиерката веднага проточи врат пред будката:

— На реда ли са?

— Какъв ред — обади се един мъж, — не виждате ли, че човекът е със сляпо дете?

— Дайте му — викнаха гражданите.

„Джуджето“, видимо трогнато, леко се поклони и каза с чуждестранен акцент:

— Благодариа, благодариа. Дайте два билет.

Касиерката се опъна:

— За вас — да, за детето — не!

— То е мой дете — разпери ръце чуждестранното джудже.

— А̀ко! — каза касиерката, — филмът е забранен за учащи.

— То не учащ. То цирков артист.

Касиерката проточи съвсем врат:

— Я!

— Смъртоносен скок — поясни джуджето. — Тройно салто.

Касиерката отвори уста да каже нещо, но сетне отново се опъна:

— На ненавършили шестнадесет години билети — не!

— Не разбира български — настоя джуджето, — то говори само чужденски.

Изведнъж сляпото се разпя:

Сюр ле пон

д’Авиньон

он й дансе, он й дансе…

— О, се тре биен — ухили се един мъж, — ву зет франсье, месье?

— Не — врътна глава джуджето, — аз холандец.

— Но детето пееше на френски?

— Майка французойка.

— Значи, знае френски?

— Говори само португалски — заупорствува джуджето.

Касиерката се намеси в спора:

— Хама че объркана работа — вие холандец, майка му французойка, а то говори португалски!

Джуджето въздъхна:

— Съдбата на артиста.

И наведе печално глава.

Гражданите се развълнуваха.

— Дайте им, дайте им!

Касиерката беше от Бояна:

— Забранено е.

— А бе, другарко, нали разбрахте, че са чужденци?

— За мен всички са равни. Мога да дам само на бащата.

Джуджето започна да нервничи:

— Ама то плаче, ако остане само̀.

Сляпото зарева в същия миг.

Джуджето започна да го гали по главата.

— Не плачи, не плачи — тя даде билет.

Сляпото обаче продължи да се дере.

Гражданите се ядосаха:

— Не бъдете формалисти.

— Това са чужденци.

— Едно изключение.

Твърдата боянчанка започна да се огъва:

— Просто не знам какво да направя…

Сляпото започна да тресе стените с плача си.

Гражданите захлипаха:

— Вие сърце имате ли?

— Такава жестокост!

Касиерката се предаде. Но за всеки случай направи известна уговорка:

— Добре, но на ваша отговорност… И то само защото правилника не пише, че забраната се отнася за чужденци. Ето ви два билета.

Джуджето наведе трогнато глава и взе билетите.

— Благодариа, благодариа…

И в същия миг изрева като петнист ягуар, ухапан от анаконда.

Нов рев — този път на обикновен ягуар, ухапан от обикновена усойница.

„Джуджето“ и „сляпото му дете“ пропищяха орталъка. Гражданите побесняха от възмущение:

— Какво става тук?

— Какво е това момиче, което щипе чужденците?

— Момиченце, как не те е срам!

— Защо да ме е срам? — попита Тинчето.

— Не виждаш ли, че господата са чужденци? И какво търсиш тук? Филмът е забранен за учащи!

— А те защо са тук?

— Нали ти казаха, че са чужденци — артист от цирка със сина си.

— Етцацаааааааааа!

— Моля?

— Е, откога Пешо стана чужденец?

Гражданинът щеше да си отскубе мустаците от ярост.

— Хулиганство! Да вика „Пешо“ на другаря чужденец!

Джуджето обаче се опита да замаже положението:

— Това мой псевдоним. Така излиза в цирка.

Тинчето плесна с ръце:

— Сигурно и Митко излиза с псевдоним „Митко“ в цирка?

— Разбира се — отвърна сляпото.

Гражданите зяпнаха.

— Я, чужденчето проговори български!

— Дяволска работа!

— То много интелигентно — погали го джуджето, — бързо схваща!

— Нали — намигнах аз, — затова има двойка по аритметика.

Един добър чичко се наведе над Тинчето и каза благо:

— Момиченце, ти бъркаш, това са чужденци.

— Тогава и аз съм чужденка.

— Защо? — каза мило чичкото.

— Защото това е Пешо, моят братовчед, а тоя — слепият де — е Митко от нашия клас.

Джуджето се усмихна някак тъжно:

— Шегобийка. Но добро момиче, добро…

— И ти си шегобиец, Пешо — каза Тинчето, — само да те види учителката с тези мустаци… А ако кажа на чичо, дето си му взел шапката, главата ти ще откъсне… Олелееее — ще ми откъснеш плитките!

— Главата ти ще откъсна! — нададе бойния си вик Пешо, като търчеше презглава към близката пряка.

Зад него с прибежки хвърчеше и сляпото, което в суматохата изтърва очилата си и ги сгази.

Гражданите стояха като втрещени, а една бабичка се прекръсти.

— Голяма поквара настана, голяма… така беше и преди Балканската война… Господи, какво ли ще ни довлекат тези дечурлига… Я бомбардировки, я представление на някоя естрадна трупа…

Четвърта глава
Сакатото момче

Както и в началото на другите глави, Тинчето си седеше на пейката пред къщи и кротко гледаше към минувачите.

И отново Пешо разтвори храстите като мохикан и протегна ръце към плитките й. Тинчето леко намигна и клоните на бодливия храст се забиха в носа, ушите и лицето на индианеца самодеец, който опищя орталъка.

— Ау, Пешо, извинявай! — плесна с ръце Тинчето. — Не те видях!

И с едно намигане освободи от бодлите нещастния почитател на Майн Рид и Фенимор Купер.

Като скимтеше и вадеше трънчета от лицето си, Пешо седна на края на пейката.

— Добре де — проплака той, — не можеш ли поне веднъж да направиш нещо хубаво?

— Мога — кимна Тинчето.

— Хайде де.

— Погледни.

Пешо впери очи в улицата.

На отсрещния тротоар вървяха момче и момиче.

Момчето беше слабо и нежно като детенце. На главата си имаше малка шапчица с целулоидна козирка. Момичето носеше дълга вълнена рокля, плетена на ръка, шапка с голяма периферия и папка под мишницата — явно беше студентка от художествената академия.

Срещу тях се движеше млад гигант, облечен в син анцуг, със спортна шапка на главата. Цялото му внимание беше съсредоточено в две фунии сладолед, които държеше в ръце. Лизваше от едната фуния, ухилваше се, сетне лизваше от другата и пак се ухилваше.

Когато се изравни с момчето и момичето, вдигна глава и хлъцна. Явно, момичето му хареса. Той бутна едната фунийка под носа й и намигна:

— Близни!

Момичето тръсна глава и се опита да го отмине. Но спортистът се разкрачи пред нея:

— Че ме обиждаш?

— Моля ви се — трепна момчето, — ние бързаме.

Без да го гледа, спортсменът протегна лявата си ръка и размаза фунията сладолед в лицето му.

— Ама защо? — проплака момчето.

— Не ти аресва сладоледо? — учуди се спортсменът.

Хвана козирката на шапчицата му, отпра я и я набута в устата му.

— Щом си толкоз махнаджия, яж козирка!

Момичето писна, но спортсменът я стисна за ръката:

— А ти че дойдеш с мене.

Момчето изплю козирката и с всичка сила ритна мъжагата в глезена. Той изпищя и се хвана за крака. Момчето го ритна в другия глезен.

Мъжагата присви очи от болка и с огромно удивление погледна към момчето. Тоя луд ли е?

Хвърли втората фунийка на земята и по начина, по който я размаза с петата, подсказа какво ще направи с момчето. Духна в дланите си, пое въздух и замахна с рев.

Момичето писна и затвори очи. Но когато ги отвори, ръката на мъжагата висеше във въздуха като дървена.

И той, и момчето зяпаха вдървената ръка и не знаеха какво става.

Но спортсменът имаше и лява ръка. Той се ухили и замахна със страшна сила.

Но не последва никакъв удар. И лявата ръка замръзна като дясната.

Гигантът стоеше на средата на тротоара с вдървени ръце и толкова глупаво смаяна физиономия, че момичето се закиска и изтърва папката.

Тинчето се обърна към Пешо и му намигна.

И изведнъж у момчето настана промяна. Предишният му плах вид изчезна. В лицето му пропълзя весела усмивка. Той дойде до мъжагата и го бутна с пръст. Както си беше с разперени ръце, мъжагата седна на паважа. Момчето обърна козирката на шапката му назад, взе едно кокоше перо от земята и го забучи в периферията. Сетне извади боя от кутията на момичето и намаза лицето на вдървения гигант в жълто. Написа на един от големите листове: „Подарете на бедните индианци“ и го закачи на гърдите му. Натисна дясната му ръка надолу и обърна дланта нагоре — така както правят просещите. После хвана момичето подръка, направи „кукуригу“ към окаяния просяк и отмина.

От другата страна на тротоара се зададе милиционер. Като видя лъжеиндианеца, той тръсна глава и се приближи:

— Какво правиш тука? Как не те е срам да просиш?

Мъжагата, който беше онемял, изведнъж проговори с плачлив глас:

— Ама аз не… оня хулиган ме докара така.

И кимна към отминаващото момче.

Милиционерът погледна слабичкото момче, сетне огромния спортсмен и прихна:

— Ти какво — ще ме будалкаш, а? Я се махай!

Тинчето намигна и хулиганът изведнъж рипна на крака. Размърда ръце — ха, — вече са добре. Лицето му стана страшно и той хукна към младежа. Но Тинчето бдеше. И кракът на човекоподобния гигант се вдърви.

Той залитна и се опря на една къща. От яростно и жестоко лицето му беше станало лигаво и страхливо. Огледа се безпомощно — явно някаква зла сила витаеше наоколо. Хвана вдървения крак с две ръце, обърна се и закуцука към ВИФ.

— Има ги такива — врътна глава Тинчето, — когато е срещу по-слаб, прилича на триста звяра, но види ли дебелия край, превръща се на малеби, полято с развален сироп.

Пешо пляскаше ръце и подскачаше:

— Царица си! И така ли ще ходи цял живот?

— Само до утре — усмихна се Тинчето. — Да му дойде умът в главата.

И добави:

— Но в замяна на това ще има право да се вози в трамвая на стола за инвалиди.

Пешо я погледна, сетне се замисли.

Нещо беше хрумнало в главата му.

Един час след това на една от спирките в препълнения трамвай номер четири, каран от ватман Спиридон Стоичков Пешев, се качи сакато момче.

Около него зашепнаха:

— Дръпнете се!

— Помогнете на момчето!

— Нещастното!

Едър гражданин тупна по рамото дебеличка жена, която кротко седеше на стола за бременни и инвалиди:

— Станете!

Жената измрънка нещо, но като видя момчето, подскочи:

— Седни, момченцето ми, не те видях.

Сакатото поклати печално глава:

— Моля ви се… аз бих могъл и прав.

Отново се чу шепот:

— И колко е скромно…

— Навярно е пръв ученик.

— Те, знаете ли, такива деца се встрастяват в учението.

Все пак сакатото седна.

— Благодаря ви, добри хора!…

Гражданите имаха чувство, че самият ангел господен е слязъл между тях. Десетина чифта вежди се вдигнаха нагоре и главите многозначително се заклатиха:

— В тези дни такова дете…

— И как се изразява…

Мъжага с пестник като глава на теле размърда пръстите си.

— Като си ида в къщи, такъв шамар ще му зашлевя на моя тиквеник!… Да види какви деца има.

Миловидна жена бръкна в мрежата си и извади ябълка:

— Вземи, момченце…

Сакатото поклати глава:

— Благодаря, не ям ябълки.

И в очите му заедно с тихата скръб се примеси нотка на виновност.

— Защо, момченце?

Сакатото помръдна рамене:

— Лекарите… забраниха…

Гражданите се спогледаха.

— А защо, миличко?

— Имам апандисит.

— И таз хубава — избоботи мъжагата, — че какво общо имат ябълките с апандисита?

— Не зная. Така казаха…

Тълпата отново се разшумя:

— Човек вече не може да ги разбере тия лекари…

— Напредва медицината, комшийке…

— Ама да ти кажа — това пък вече… Лекари!

— Днес едно забраняват, утре — друго.

— Ами. По-рано разправяха — яжте масло. Сетне — вредно било. Атеросклероза.

— Сега пък пишат — яжте си. Сбъркали били.

— Варвари. Да лишават децата от ябълки.

Сакатото вдигна кротките си, пълни с тъга очи:

— Ако настоявате, ще изям ябълката.

И добави с въздишка:

— И без това…

И заджвака меко ябълката.

Гражданите бяха покъртени:

— Господи, как говори!

— Е това е трагедия!

— Виж, виж как яде…

— Боже, сърцето ми се къса.

— Мдаааа — въздъхна мъжагата, — понякога забравяме тия неща.

Миловидната жена погали сакатото:

— От какво си пострадало, момченце?

Но веднага я пресякоха:

— Колко сте нетактична!

— Задават ли се такива въпроси!

— Дивотия!

Сакатото отново блесна с благородство:

— Нищо, нищо, аз съм свикнал…

И въздъхна:

— Паднах от самолет.

Пътниците се олюляха.

— Всъщност това беше при скок с парашут. Учехме се да скачаме. Моят не се разтвори.

Ако имаше някой от авиацията, мъжагата щеше да му размаже главата с пестника си.

— Варварство! Скандал! Трябва да изпратим писмо до министъра!

Останалите го подкрепиха:

— Ама тия хора полудяха с тая физкултура бе!

— Да карат невръстни деца да скачат.

— Да ги осакатяват.

Миловидната жена обаче продължаваше:

— И кога стана това, момченце?

По раменете на сакотото мина тръпка:

— Не мога да кажа.

Очите на миловидната блеснаха:

— Забраниха ти?

Сакатото се огледа, сетне се наведе на ухото й:

— Знаете… поверително…

Жената така пое въздух с красивите си ноздри, че за малко не всмукна детенцето:

— И по-точно?

Сакатото поклати глава:

— Не. Повече нищо не мога да кажа. Другарят полковник…

И махна с ръка:

— Това е.

Пожарът се разгоря:

— А бе не ти ли стана ясно?

— Сега разбрах…

— Онези… нали? „Командос“…

Един тих глас така изшептя, че разтърси трамвая:

— Във време на война ще хвърлят деца в тила на врага.

Около една минута пауза.

Сетне отново:

— Хитро!

— Но безсърдечно.

— Тук сърцата не играят, мадам. Ла гер ком а ла гер. В една бъдеща война — това е въпросът, да бъдеш или да не бъдеш. Апре моа — делюж.

— Все пак — трагедия.

— Навярно има орден?

— Да те направят на дар-пастърма, па сетне орден…

— Да бях умряла, нямаше да повярвам, че има такива ужаси!

И в този миг:

— Здрасти, Пешо!

Около Тинчето веднага се образува кръг:

— Познавате ли го? — зашепнаха всички и десетки ръце започнаха да я дърпат към себе си.

— Да. Мой пръв братовчед.

Сетне тупна Пешо по тила:

— Защо си седнал на стола за инвалиди?

Гражданите се ядосаха:

— Ей, че диване!

— А разправя, че му била братовчедка.

— А бе тия сегашни деца не признават нищо свято!

Но тя продължи:

— Пешо бе, каква е тая превръзка на крака ти?

Мъжагата с едрия пестник я погледна с присвити очи:

— Ей, моме!

Гражданите го подкрепиха:

— Издърпайте й ушите, да знае друг път!

— Нали си му братовчедка ма! Как не те е срам?

Пешо каза скръбно:

— Не… тук има грешка… Аз не я познавам.

Очите на мъжагата блеснаха. Пръстите на пестниците се раздвижиха и той леко започна да отмества гражданите, които го отделяха от Тинчето. Трябваше да действува бързо.

— Пешо бе, нали, като излязохме днес от училище, ти нямаше превръзка?

Мъжагата отмести и последния гражданин и сграбчи ухото й.

— Слушай, моме, момчето е паднало с парашут.

— Пешо, вярно ли е?

— Вярно е, Тинче — каза печално Пешо.

В същия миг пръстите около ухото се отпуснаха. Мъжагата примигна:

— А!… Нали каза, че не я познаваш?

Пешо се опита да я погледне с прощаващ поглед, но в този миг изрева и скочи на два крака.

Гражданите онемяха.

— Божичко, стъпи на двата си крака!

— Хе-хе — изсмя се Тинчето, — как няма да подскочи, когато го убоцках… Ооооолеле, ще ми откъснеш плитките!

— Главата ти ще откъсна! — чу се Пешовият боен вик някъде далече зад отлитащия трамвай.

— Хулиган! — кресна мъжагата. — Милиция! Дръж те го!

Скочи от трамвая и хукна след Пешо. Но Тинчето намигна и гражданинът се закова на едно място.

— Все пак братовчед ми е — кимна към смаяните граждани Тинчето, — аз толкова много го обичам.

Пета глава
Пешо и загадъчният диверсант

Хубавото на Пешо е, че му минава много лесно. На другия ден след трамвайната случка се ухили срещу Тинчето и намигна:

— Голям номер беше, нали?

Но тя не отвърна нищо.

— Ха, да не би да се сърдиш? Виж я ти — насмалко щяха да ми откъснат главата, а тя…

— Остави ме, моля те — каза Тинчето и обърна гръб.

Пешо се опули. Замириса му на нещо.

— Слушай — каза той, — какво ти има?

Тинчето се огледа и пошушна:

— В междучасието отивам в милицията.

— Етцацаааааааа!

— Трябва да предам едно съобщение.

Пешо преглътна:

— Съобщение…

— Моля те, не ме разпитвай.

Но пожарът вече гореше:

— Казвай, Тинче, моля ти се…

— Добре. Но на Митко и изобщо на никой — нито дума!

— Гроб съм.

— В къщи има диверсант.

Това беше вече приказка.

Пешовата брада затрепера:

— Ди… диверсант?! И… у вас?

— Тъкмо тръгвах за училище, гледам, един минава по улицата и се оглежда. Като ме видя, сграбчи ме и каза: „Момиченце, момиченце, скрий ме!“ „Защо да ви скрия?“ „Ами имам много лоша леля. Ако ме хване, сигурно ще ми издърпа ушите!“ И пак се оглежда.

— И ти го скри?

— Ами да. Заведох го у дома, оставих го в гостната и му дадох сладко от зелени доматчета. Той каза, че ще си поседи у нас до обяд — и тъй, и тъй нямал никаква работа, — а към дванадесет без пет щял да си отиде, защото не искал да разберат нашите, като се върнат за обяд, че се криел от леля си, неудобно му било — такъв голям човек, а да му се смеят, че е толкова страхлив, въпреки че ако знаели каква е леля му, никак нямало да се изненадат — олеле, каква била страшна! — и все едни такива дълги изречения.

Пешо махна с ръка:

— Ама си и ти! Е как разбра, че е диверсант?

— Как да ти кажа, Пешо, не съм съвсем убедена, но мисля, че има известни улики.

— Оппа!

— Ами от единия му джоб се подаваха долари, а от другия — два пистолета.

Пешовите колене се разтрепераха.

— Но, моля те, на никого нито дума — погали го по ръката Тинчето, — ще вляза в първия час да ме види учителката, а през първото междучасие ще изтичам до милицията. Ако се забавя, кажи, че ми е станало лошо — е, ти ли няма да измислиш какво да кажеш!… То всъщност, когато сетне пишат във вестниците и поместят снимката ми, тя ще разбере тая…

Сетне се обърна и влезе в клас.

За Пешо това беше напълно достатъчно. Снимката във вестника го довърши.

Учителката остана доста изненадана, когато видя, че Пешо, Митко, Ванко и Коцето не са в клас.

— Епидемия? — разтрепера се тя, защото от всичко на този свят се страхуваше най-много от епидемия.

— Съвсем не — обади се Тинчето. — Четиримата отидоха да залавят диверсант.

Учителката седна на стола си. Тупна няколко пъти пръсти върху катедрата и махна с ръка:

— А аз се изплаших, че има епидемия… Е, деца, днес ще поговорим…

А в това време Пешо…

Но нека чуем неговия разказ за случката:

— Когато ти ми съобщи потресаващата вест — разказа на другия ден Пешо (мисля, че споменах за Пешовата слабост — на следващия ден той се държи винаги като джентълмен и прощава всичко), — повиках Митко, Ванко и Коцето и веднага направихме план. Вместо милицията — ще го хванем ние! И не снимката на Тинчето, а нашите ще стоят на първите страници на вестниците. Ясно?

Тримата се изпънаха като войници. Беше им от ясно по-ясно.

— И, разбира се — добавих, — и орден там дават и… ясно, нали?

— А бе ясно е — изреваха тримата, — само по-бързо!

Миг след това ние търчахме към вас. Лекичко се качихме по стълбите, отворихме вратата и занемяхме: той си седеше така, както го беше оставила — облизваше чинийката със сладко и мляскаше.

Спогледахме се. В очите ни се четеше неукротимост.

Миг след това диверсантът стоеше завързан за стола, с кърпа в уста. Само огромните му черни очи се мятаха надясно и наляво, без да проумеят нещо.

— Кротко, гражданино диверсант — казах му, — работата е съвсем ясна. Колкото по-тихо свършим всичко, толкова по-добре и за теб, и за нас.

Сетне потрих ръце.

— Сега пребъркайте джобовете. Доларите — на масата. Пистолетите и евентуално бомби, спринцовки с отрови и прочее — на шкафа.

Тримата се втурнаха към джобовете му, но за най-голяма наша изненада намерихме там само едно комбинирано ножче с марка „Габрово“, с което могат да се отварят консерви, да се вадят тапи и да се отпушват бири.

— Ясно — казах, — скрил ги е. Малко мъчение и… ще признае всичко.

Очите на диверсанта се завъртяха като бесни и той измуча.

— Мисля, че се разбрахме — казах му, — вие свършихте вашата работа, оставете ни да вършим нашата.

— Откъде да започнем? — попита Митко.

— С триона…

— За какво ти е трион?

— Ами за мъченията.

Диверсантът измуча отново.

— Повече хуманност — казах, — диверсант, диверсант, но и той е човек. Да види, че ние се различаваме от тях.

Сетне в главата ми блесна идея:

— Ще го обръснем!

— Но той е бръснат.

— Не брадата, а главата. И след това ще му развържем устата. Ако е умен, ще разбере, че не си играем, и ще признае всичко.

— Дадено.

Тримата се разтърчаха и донесоха сапуна и самобръсначката на бащата.

Диверсантът замуча, сякаш се намира в кланицата.

— След бръсненето — казах, докато сапунисвах главата му — косъмът укрепва и окапването намалява до минимум. Това ще бъде само за ваше добро.

Когато главата беше сапунисана, взех самобръсначката и… ти влезе.

И тук свършва Пешовият разказ, защото в този миг наистина Тинчето се втурна в стаята и плесна с ръце:

— Пешо, какво правиш с вуйчо?

— Какъв вуйчо?

— Ами това е вуйчо ни от Карнобат. Дойде да ни види колко сме пораснали, защото ни познава само като пеленачета. Мама разправя, че бил много мил… Знаеш ли какви подаръци ни е донесъл… Олелеееее, ще ми скъсаш плитките!

Главата ти ще откъсна! — ехтеше Пешовият боен вик, докато трополеше надолу по стълбите.

Вуйчото не можа да се успокои чак до обяд. Непрекъснато се оглеждаше в огледалото и милваше косата си. Най-сетне въздъхна и каза:

— А всъщност аз дойдох да кажа на майките ви, че ще се женя, магарета такива!… Представяш ли си как щях да изглеждам на сватбата с лъсната като тиган глава?

И така се разсмя, че забрави всичко.

Шеста глава
Изпитването

Ако на човек, който пръв стъпи на Марс, обещаят, че повече няма да ходи на училище, мога смело да заявя, че Пешо ще бъде първото живо същество, стъпило на Марс.

Ето например, когато вчера учителката го повика на черната дъска, той се направи на глух.

Учителката отново го извика.

Той пак не чу.

— Пешо! — кресна учителката.

— Моля? — надигна се най-сетне Пешо.

— Излез на черната дъска!

Пешо примигна, огледа се и повдигна рамене:

— Извинете, не чух въпроса?

— Излез на черната дъска!

— Да изляза на черната дъска?

— Да, да!

— Аз да изляза?

— Нима не говоря български? — тупна по масата учителката.

— Другарко, нека аз да му обясня — каза Тинчето. — Виж какво, Пешо, другарката иска да излезеш на черната дъска, за да те изпита, разбираш ли? Тя, както и всички ние, е напълно убедена, че ти знаеш много добре уроците си, но, видиш ли, това е една малка формалност, за да ти пише отлична оценка, все пак трябва да проверят знанията ти, които, както никой не се съмнява… Ох!…

— Извинявай, Тинче — усмихна се Пешо.

— Благодаря за извинението, Пешо! Аз и без това знаех, че ти съвсем случайно ме ритна под чина. А сега, ако обичаш, излез.

— Благодаря ти, Тинче — кимна Пешо, като въздъхна, — ти винаги си ми помагала.

— Нали за това сме братовчеди, Пешо, да си помагаме…

— И аз някога ще ти помогна, Тинче…

— Благодаря ти предварително, Пешо, а сега, ако обичаш, излез…

Пешо поиска да каже още нещо, но видя, че няма смисъл, и излезе на черната дъска.

Докато траеше цялата подготовка, учителката си науми нещо. Това си личеше по усмивката, която стоеше на устата й. А тя слагаше тази усмивка на лицето си само при редки случаи, когато чуваше военна музика и при големи национални празници. Изглежда, че това, което беше си наумила, имаше някаква връзка и с музиката, и с празниците. Трябва да кажа, че Пешо, като природно надарено дете, веднага разбра този, както се казва, нюанс на усмивката й, и целият стана на слух и внимание. Какъв ли номер му готви съдбата?

— М-да — кимна усмихната учителката, — мили Пешо, днес аз съм решила да изляза малко от рамките на традицията и ще направим, така да се каже, една малка екскурзия около твоите познания… Може, нали?

Носът на Пешо увисна. От такъв увод, ясно, нищо хубаво не чакай.

— И така — облегна се учителката назад, — какво според теб е една конска сила?

— Моля?

— Една конска сила.

Как може да се задават такива лесни въпроси? Лицето на Пешо засия.

— Една конска сила — каза весело той, като протегна ушите си до първите чинове.

Но подсказванията бяха толкова тихи, че не чу нищо.

Пешо се закашля, извади кърпа, обърна се към нас и просъска:

— По-високо!…

— Как по-високо? — попита учителката.

— Кое по-високо? — запита на свой ред Пешо.

— Ти каза „по-високо“.

— Аз казах „по-високо“?

— Да.

Пешо беше явно учуден — да каже такова нещо, без да забележи.

— Е?

Пешо пое въздух, така че първите чинове леко се придвижиха напред, сетне го отпусна и каза небрежно:

— Една… една конска сила се равнява…

— На какво?

— На силата на един кон!

Мисля, че при смеха като този, който последва, спокойно биха се равнявали по разрушителност на бомбата от Хирошима.

Учителката поправи очилата, духнати от взривната вълна, и отново се усмихна:

— Логично, логично… Но не съвсем вярно…

По лицето на Пешо се появи изненада. И мисля — не заради думата „невярно“, а заради „не съвсем“… Дали пък не е налучкал?

Но учителката не мислеше да го оставя да се радва.

— Сега — усмихна се тя, — ти ще ни кажеш, за какво се употребява талкът?

Пешо отново засия:

— Талкът? Ами той се употребява…

В това време върху него като градушка се сипеха подсказвания, между които най-вече се чуваше Митковият глас:

— … кожени ръкавици.

— От талка се правят кожени ръкавици.

Нова взривна вълна.

Учителката беше доволна. Спектакълът се провеждаше точно според предвижданията.

— Виж, Пешо — каза мило тя, — вярвам, че това е твое мнение, и не настоявам, че си чел подобно нещо в учебниците…

— Е, да — кимна Пешо, — като имах пред вид, че сега живеем в един век, в който е вече възможно да се прави сьомга-хайвер от петролни деривати…

— Това го каза добре — кимна и учителката, — но за в бъдеще знай, че от талк кожени ръкавици не могат да се направят. Кожените ръкавици само се поръсват с талк.

— Че аз не казах ли именно това?

— Не, Пешо, ти каза, че се правят.

Ей, че дивотия — да каже такова нещо, когато съвсем друго му е било на устата, — каква случайност, нали?

Пешо изглеждаше така невинно учуден, че ако не го познавахме, бихме започнали да се ядосваме заедно с него.

— Последен въпрос. Кои животни имат атрофирана нервна система?

Целият клас изшептя:

— Паразитите, паразитите…

Пешо проточи ухо като ластик и каза съвсем уверено:

— Хермафродитите.

Когато окачи отново портретите, паднали от третата и най-силна вълна, учителката реши, че всичко е наред, и потупа Пешо по бузата:

— Имам чувство, моето момче, че днес не си във форма, та ти и най-гръмкото подсказване не можеш да чуеш? Я си седни и утре ще те изпитам пак. Но, внимавай, ако ми отговориш така, оценката, която ще ти сложа, няма да сияе като знанията, които ти предполагаш, че имаш.

И като каза това дълго и вероятно отдавна подготвяно изречение, тя се облегна усмихната и доволна.

На другия ден още с влизането си в класната стая учителката усети, че нещо не е в ред.

— Какво има, деца?

— Пешо…

— Какво Пешо?

— Олелеееееееееее! — отвърна Пешо.

— Моля?

— Олелееееееееее!

— Но вчера ти нямаше нищо!

— Олелеееееееееееее?

— И какво ти има?

— Боли ме левият бъбрек — каза Пешо.

Учителката присви очи:

— Да не е като номера с индигото?

Пешо поклати тъжно глава:

— Аз имам снимка.

— И аз имам снимка, но не охкам — опита се да се пошегува учителката.

— Да, ама моята е рентгенова. Ето я.

И показа голяма рентгенова снимка.

Учителката я взе, завъртя я в ръката си и вдигна рамене.

— Нищо не разбирам… Ами, тогава… Я по-добре, Пешо, ти си иди…

Но тук се намеси Тинчето:

— Нека го заведа при лекаря, другарко. Може да е нещо опасно.

— Как не се сетих. Това ще бъде най-умното. Идете на лекар и ако той го освободи, добре…

— Аз мога сам — изплака Пешо.

— Не, Пешо, ти си много зле — и Тинчето ще дойде с теб. Хайде, деца!

Когато излизаха, те чуха как учителката поучаваше:

— И вземете пример от Тинчето, вижте как е готова да помогне всеки миг на своя братовчед…

Пешо се обърна към братовчедка си и я погледна втренчено. В очите му имаше мъка.

— Не се бой, Пешо — ободри го тя, — може би лечението няма да продължи повече от една-две години… Сега толкова лесно сменят бъбреците, че все едно…

— Благодаря ти за утешението, Тинче — каза Пешо, — много ти благодаря!

Пред вратата на лекаря Пешо се опита да добие жизнерадостен вид, но Тинчето го изпревари и като отвори вратата, каза:

— Моят братовчед е много зле. Атака на бъбрека.

Лекарят стана от масата и погледна Пешо:

— Тоя здравеняк ли?

— Но той има рентгенова снимка. Ето я.

Лекарят взе снимката, вдигна я и ахна:

— Как… да се движите с такъв огромен камък в бъбрека? От колко месеца сте на легло?

— Ааа, не е на легло — каза Тинчето, — та той тази сутрин игра на дълги магарета.

Лекарят беше смаян:

— По всички закони на медицината болен с такъв огромен камък в десния бъбрек…

— Грешка — каза Тинчето, — боли го левият, а не десният бъбрек.

Очилата на лекаря просветнаха, а сетне ръката му се стовари на Пешовия врат:

— Марш веднага вън! Симулант! Крадец на снимки.

И в същия миг:

— Олелееееее — ще ми скъсаш плитките.

— Главата ти ще скъсам! — ехтеше Пешовият вик по коридора.

Седма глава
Сърнебойката

Този ден семейство Андрееви празнуваха рождения ден на своя любим син.

Около масата стояха прави всички роднини, а на самата маса горяха дванадесет свещи, забучени в торта, на която пишеше:

Честит рожден ден!

Облечен като за снимка, Пешо зяпаше в тортата, зачервен от вълнение. Баща му се изду и потупа наследника:

— Хайде сега да видим на кого си се метнал — дали на баща си, който на твоя възраст дереше живи мечки, или на майка си, дето се страхува пиле да заколи.

— Панайоте! — тупна по масата Пешовата майка.

— Е, де — засмя се Пешовият баща, — аз така само — да стане весело… Хайде, момчето ми!

Пешо се ухили, набра въздух и духна. Тинчето го подкрепи с леко намигване и около масата се вдигна такъв вихър, че тортата заедно със свещите хвръкна и се залепи на лицето на леля Миче, дето беше дошла с английската си рокля (преди тридесет години тя беше направила сватбен воаяж до Лондон и си беше донесла рокля, която слагаше само при особени случаи).

Настана суматоха, бабите и лелите запищяха, а Пешовият баща дръпна ухото на виновника:

— Какво направи бре, магаре такова?

Малко по-учуден от него, Пешо изви глава и изхленчи:

— Ама нали ми каза да духна…

Бащата пусна ухото и се обърна към роднините видимо доволен.

— Какво да се прави… Мъжко момче. Не е като разните там дамички…

И погледна с ирония към Тинчето.

Леля Миче, която отлепваше тортата от лицето си с елегантни движения, заучени в Англия, я слагаше отново в чинията, въздъхна:

— То бива сила, бива, ама…

— Като порасне, ще го запишем във ВИФ — ухили се бащата и плесна сина си по врата. — Нищо чудно, ако стане шампион.

Сети се за нещо и се разсмя:

— Нали помните оня, дето го дадоха по телевизията? Питат го: „На какво дължите успехите си?“, а той рече: „На рааната.“

Като изчака да мине задължителният смях (все пак на гости са хората, не е прилично да не се смеят на вица на домакина, па макар и да са го чували сто пъти), бащата тропна на масата две гири:

— Това е моят подарък.

Пешо направи малко кисела физиономия, но като погледна рунтавите вежди на отеца, които бяха се събрали застрашително, мило се усмихна:

— Благодаря, татко!

Един след друг роднините поднесоха подаръците. Пешо ги приемаше и с огромни усилия се правеше на доволен. Защото те бяха все из областта на учението — книги, глобуси, сметачни линийки и дори един пластмасов скелет за изучаване на анатомия, който му подари изчистената от тортата леля Миче.

„Това е сигурно е нейният“ — помисли си Пешо, но мислите му секнаха. Чу се общо ахване и всички обърнаха глави към Тинчето, която държеше нова въздушна пушка в ръце.

— Заповядай, мили Пешо — каза нежно тя, като направи „кникс“ (леко приклякване, което се употребява от принцесите, когато се приближават до царя или царицата).

Пешо хвана пушката с треперещи ръце. Тя беше голяма, нова и лъскава.

— Аз, Тинче… — заекна той. — Знаеш ли… прощавам ти всичко…

Сетне се наведе и я целуна по бузата.

Проехтяха аплодисменти. Само бащата на Тинчето поклати глава:

— В цирка видях подобно нещо — котка и куче се милваха.

Пешо дръпна Тинчето в съседната стая и попита шепнешком:

— Откъде задигна тая пушка?

— Какво да ти разправям — прозя се Тинчето и незабелязано намигна.

Пешо погледна през прозореца и се вцепени. Точно под тях, на улицата, стояха индиански вожд и ловец-трапер. Те му махнаха с ръце, яхнаха мустангите си и препуснаха към хоризонта.

— Кои бяха тези? — запита Пешо.

— Тя е малко дълга тая… Ти може би си чел „Следотърсачът“ от Джеймз Фенимор Купер?

— Охо!

— Е тогава ще бъде по-лесно да ти обясня. Нали в края на романа се казва, че Следотърсачът тръгнал да обикаля прериите и станал известен сред индианците като Олд Шатърхерн-Великият кожен чорап — и заедно със своя приятел, индианския вожд на делаварите Чингачук — тоест Голямата змия, същият, който уби вожда на тускарорите — Пронизващата стрела, мъжът на Юнската роса…

— По-кратко — прекъсна я Пешо.

— Ама те наминаха оттук и като им казах, че имаш рожден ден, дадоха тази пушка за теб.

— Тази?

— Това всъщност е сърнебойката — кимна Тинчето, — същата, с която Следотърсачът е избил над сто хиляди елени, без да се броят пантерите, пумите, ягуарите, гавиалите, рисовете, опосумите, миещите се мечки, койотите, прерийните вълци, алигаторите, анакондите и разните там диви бекаси фазани, патици и пуйки.

— Тинче! — кресна Пешо. — Отивам да стрелям!

— По какво?

— Как… ами по мишена.

Тинчето беше потресена:

— С такава пушка по мишена? Да знаех — щях да ти подаря тапешник.

— Ти искаш да стрелям по тигри?

— Не.

— По слонове?

— Не.

— А може би по динозаври?

— Не.

— А по какво, ако разрешите да попитам?

— По диви кокошки.

— В Зоологическата градина?

— Не, в Ловния парк. Сега там са пуснали сърни, зайци и диви кокошки, за да се развъждат.

Пешовият глас затрептя:

— Видя ли? Значи, ловът им е забранен!

— А да не би на индианците да е било разрешено да скалпирват белите с писмо 675 от 2 юни 1625 година?

В Пешовите очи блеснаха пожари:

— И ти предлагаш…

— М-да.

— Тинче, ти си царица!

И докато роднините дъвчеха освободената от свещи торта, две мрачни сенки се придвижиха до подстъпите на Ловния парк. Точно до оградата едната сянка трепна:

— А ако ни видят?

— Нима Олд Шатърхерн е питал това, когато се е промъквал във вражеския лагер?

— Ти все за книгите…

— Пъзльо, дай пушката на мен!

— Млъкни, че ще ти гръмна един в ухото!

— Тогава — напред!

Чу се шум от прекършени съчки и двете сенки навлязоха във вражеска територия.

— Ето!

— Какво?

— Три диви кокошки.

— Диви ли?… Ами те са съвсем като питомните…

— А ти какви искаш да са? Като зайци?

— Ама много приличат ма, Тинче…

— Питомната произлиза от дивата.

— А бе то и човекът произлиза от маймуната, ама не си приличат толкова.

— Еволюцията на човека от маймуната трае милиони години, а кокошката е опитомена едва преди няколкостотин години. Затова още няма очебийна разлика.

— Така ли?

— Да.

— И според теб?

— Стреляй.

— Казваш, да стрелям, а?

— На месо.

— Казваш, да се прицеля, да натисна спусъка и — шат?

Въздишка.

— Жребият е хвърлен…

Бам!

Кокошките се разкрякаха и двете хукнаха с всичка сила. Но третата лежеше бездиханна.

— Ура, Пешо! Първият сноп падна!

— Ама другите се разбягаха.

— Ти стой тук. Аз ще ги заобиколя и ще ги подкарам към теб.

— Аха… нещо като засада?

— Точно. Стой и чакай.

Пешо примижа, прицели се и зачака.

Но след пет минути вместо изстрел се чу рев:

— Олелееее, пуснете ме, ще ми скъсате ухото, олелееее!

— Главата ти ще скъсам! — изръмжа дебел мъжки глас. — Защо стреляш по кокошките ми?

Пешо примигна срещу огромния мъж, който го държеше за ухото:

— Ама, чичо Мишо, аз съвсем случайно…

— Млък! — избоботи басът. — Ако не беше братовчедка ти да ме извика, сигурно всички щеше да изтрепеш!

— Тинчето?

— Да. Благодарение на това доблестно момиче, което ти не си послушал, когато ти е казала да не стреляш, аз успях да спася останалите си кокошки от разстрел.

Пешо се ококори и не можа да каже нищо.

Тогава се намеси Тинчето:

— Чичо Мишо, моля те, пусни го. Той вече никога няма да прави подобни неща. Нека се надяваме, че това ще бъде добър урок за него и той, също като мен, ще започне да уважава домашните птици, които… Олелеееее, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо, като търчеше презглава към къщи.

А в това време роднините се бяха поразвеселили.

Леля Миче свиреше на пианото (нали в Англия много се свири на пиано), а останалите пееха:

Реших да се оженя,

докат съм още млад,

реших мома да взема

от род голям, богат.

Да знае да рисува,

да знае да чете,

пианото да плаче,

под нейните ръце.

Песента им се видя толкова хубава (ех, младост, отминала младост!), че решиха да я повторят. И когато леля Миче започна отново интродукцията, Пешо влезе с наведена глава и зачервено ухо.

Баща му скочи:

— Какво стана? Къде ти е пушката?

Пешо отвори уста, но си остана така, защото в стаята влезе Тинчето — с бяла рокля, бяла панделка и невинно чиста усмивка на уста. В едната си ръка държеше пушката, а в другата — застреляната кокошка.

— Ето ти пушката, мили Пешо — каза мило тя, — ето ти и кокошката.

Пешовият баща взе с два пръста застреляната кокошка и заби носа си в главата й:

— Какъв е тоя ужас?

— Това е кокошката на чичо Мишо, дето живее до Ловния парк. Пешо я застреля. Чичо Мишо се опита да се разсърди, но когато му казах че Пешо има рожден ден, той я подари на всички, като помоли да я сготвите с ориз. Много вкусна ставала, като се сложат и малко стафидки в ориза.

Обърна се към Пешо и отново кимна:

— Заповядай, мили Пешо.

И му подаде пушката и кокошката.

Пешо погледна с крайчеца на окото си плитките на Тинчето, но нямаше как — пред роднините човек трябва да е мил и любезен. Затова се усмихна нежно:

— Благодаря ти, Тинче. Ти винаги си била добра братовчедка.

И без да забележи никой, заби острия нос на обувката си в глезена й.

— Олеле! — писна Тинчето, сетне грабна кокошката и я храсна в главата му.

Пешо нададе индиански вик и се втурна към плитките й. Чу се тропот, трясък на врати и шум от бягащи крака.

Роднините погледнаха през прозореца и видяха куче и котка, които се гонеха по улицата и събаряха чандиите с джавкане и мяукане. Бащата на Тинчето кимна:

— Виж — сега вярвам на очите си.

Осма глава
Пешо и лулата на мира

Учителката стоеше до черната дъска и шареше по нея цифри, формули, равенства, точки и запетайки.

Пешо дремеше на първия чин. От време на време отваряше очи, но изпълнената с цифри и формули дъска отново го приспиваше.

Изведнъж той се ококори: една от цифрите се отрупа с пера…

Каква ти цифра! Та това е глава на индианец!

Той нададе своя боен вик. Всички останали цифри се пропукаха и от тях изскочиха индианци. Вождът посочи Пешо и каза нещо на някакво особено и съвсем неразбираемо индианско наречие. Индианците се разреваха и миг след това около Пешовия врат се увиха десетина ласа, които го издърпаха до черната дъска. Ловките индиански ръце го привързаха за една скоба, след което натрупаха тирета, тоест — трески под краката му.

Ха-ха — кладата е готова!

Яхнали двойки и тройки, индианците затърчаха в кръг около нещастната жертва, като цепеха небето с виковете си и прескачаха равенствата, минусите и плюсовете.

„Тия шега не си играят“ — помисли си Пешо и започна да се върти като бесен около скобата.

Ха — въжето леко се разхлаби.

Още едно завъртване и — готово. Освободеният пленник хукна между плюсовете, хиксовете, скобите, запетайките и точките. Индианците го погнаха, като размахваха томахавки и забиваха стрелите си на сантиметри от главата му.

Щом те знаят — и той знае.

Внезапно Пешо спря, грабна няколко точки и запетайки и започна да ги хвърля под индианските коне. Превърнали се в бомби и гюллета, препинателните знаци избухваха и скоро черната дъска заприлича на бойно поле, покрито с леш.

Тишина.

Пешо грабна една удивителна, допря я до устните си и изсвири отбой.

Класът се стресна, а учителката изпусна тебешира.

Пешо примигна сънено и за миг учителката му се видя отрупана с пера, но като тръсна глава, всичко се оправи.

Учителката вдигна тебешира и въздъхна:

— Не стига че спиш в час, ами и свириш с уста насън.

Децата изпопадаха от смях. Пешо наведе глава и въздъхна — нещастници, дай им само учебници и глобуси! Какво знаят за волния живот в прериите?

Когато се връщаха от училище, Тинчето попита:

— Колко индианци видя на черната дъска?

Пешо спря смаян:

— Ти откъде знаеш?

— Нали бях до тебе?

Пешо я погледна втренчено:

— Значи, ти и в сънищата ми започна да се тикаш?

Тинчето вдигна рамене:

— Трябваше да те подготвя…

— За какво?

Тинчето се огледа:

— Моля те, по-тихо…

Охо!

Ушите на Пешо се превърнаха в антени. Тук имаше нещо!

Той се огледа също и изхриптя:

— И?

— Олд Шатърхерн и Голямата змия…

Пешо примигна.

— Забрави ли кой ти подари пушката?

Пешовите очи светнаха:

— И?

— Те са тук нелегално.

— И? — потрети Пешо.

— Близките на Пронизващата стрела, вождът на тускарорите, който беше убит от Голямата змия, са по следите им и… как да ти обясня?

— Ясно — кимна с разбиране Пешо.

Огледа се и прошепна:

— И все пак къде са сега?

— В момента са при баба Мария в Брязово, над Рибарица, в тайното скривалище на архитект Васил Тихолов, но са оставили тук лулата на мира.

Пешо изтръпна.

— Да — кимна Тинчето, — защото очакват пратеници от прериите. Пратениците знаят къде се намира лулата и там, на лулата, с индианско писмо е написано къде е скривалището в Брязово.

Пешо я хвана за ръка:

— Тинче!

— Да?

— Аз трябва да я видя.

— Кое?

— Лулата на мира.

Тинчето поклати глава:

— Това е голям риск. Ако случайно пристигнат пратениците и те видят с лулата в ръка… Не, просто ми настръхват плитките, като си помисля.

— Тинче — прошепна разтреперан Пешо, — това е въпрос на живот и смърт.

Тинчето го погледна и въздъхна:

— Защо съм толкова добра…

— Значи, готово! — подскочи Пешо. — Кога?

— Утре, в четири часа сутринта.

— В четири?… А как ще се събудя?

— Ще завържеш за палеца си найлонов конец и ще го провесиш през прозореца. Аз ще дойда и ще дръпна конеца. Щом усетиш дърпането, изскачаш през прозореца.

Пешо помълча малко, а сетне каза:

— Тинче…

— Какво?

— Страшна си!

Звездите още блестяха, когато една ръка се протегна и дръпна конеца, провесен през Пешовия прозорец.

Нищо.

Тинчето дръпна конец с всичка сила.

Чу се вик и Пешо се показа на прозореца.

Нов вик.

Защото през подутите от съня клепачи видя индианец с две дълги плитки, който му сочеше юмрук и се зъбеше.

Постепенно индианецът се превърна в Тинчето. И също така постепенно Пешо се сети какъв беше този конец, завързан за палеца му.

Секунди след това две сенки изчезнаха в сутрешния полумрак.

Владайската река течеше тихо.

От малката тухлена къща, пред която се виждаха наредени сурови грънци, не се чуваше нищо.

— Това ли е? — запита Пешо.

Тинчето кимна.

— Къде е лулата?

— На покрива.

— Оппа… А как ще се кача?

Тинчето посочи дървена стълба, подпряна до задната стена.

Пешо се озърна:

— Ти внимавай за пратениците. Аз тръгвам.

Допълзя до стълбата, вдигна я отвесно, опря я на покрива и се покатери.

Миг след това се чу вик. Забравил всякакви предпазни мерки, Пешо размахваше лулата и ревеше:

— Намерих я! Лулата на мира е в ръцете ми!

Сега беше моментът за намигане.

И Тинчето не го пропусна.

С вой и крясъци от къщата изскочиха индианци. Развявайки пера, лъкове и томахавки, те се покатериха по стълбата. Когато върху нея бяха вече десетина, Пешо я ритна и индианците се проснаха по гръб.

Но това беше само временна победа. Индианците скочиха, хвърлиха няколко ласа, хванаха с тях комина и отново запълзяха към покрива. Пешо ги риташе, удряше ги по перата със свещената лула, но те бяха много. И около комина започна страшна гоненица. Пешо търчеше отпред, а индианците — след него. По едно време Пешо настигна последния индианец и се блъсна в гърба му. Индианецът се обърна и нададе вик. И гоненицата продължи на обратната страна.

Ето, вече първият индианец дращеше по гърба на Пешо, когато той се реши на отчаяна стъпка — засили се и скочи от покрива. А индианците — по него.

Преминаха край съхнещите грънци, навлязоха в зеленчуковата градина със зелки, сетне в бахча с любеници и пъпеши и изведнъж Пешо видя масата със заекът, шивачът, катеричката и Алиса, която поразително приличаше на Тинчето. Пешо седна между тях и се направи, че е с групата. Индианците минаха край масата и изчезнаха.

Пешо се обърна към закусващите и викна:

— Да бягаме!

И всички хукнаха след индианците.

По пътя срещнаха Мечо Пух и Прасчо.

— Накъде? — попита Мечо Пух.

— Бягаме! — каза задъхан Пешо.

— Може ли да побягаме с вас? — попита Мечо Пух.

— Дадено — каза Пешо и хукна, последван от заека, шивача, катеричката, Алиса, Мечо Пух и Прасчо.

Когато стигнаха до Владайската река, видяха Пинокио, който седеше на брега, плакнеше си краката и пееше:

Пинокио си мие краката,

Пинокио не иска да спи…

— Хей! — провикна се той. — Накъде?

— Бягаме — каза задъхан Пешо.

— Мога ли да побягам с вас? — попита Пинокио.

— Уха! — каза Пешо и отново хукна.

Пинокио изчака да минат пред него заекът, шивачът, катеричката, Алиса, Мечо Пух и Прасчо и затърча след тях.

Изведнъж индианците спряха и се разкрещяха:

— Вие разваляте играта! Ние ви преследваме, а не вие нас.

— Няма да се караме — съгласи се Пешо и хукна обратно.

А след него всички останали.

Внезапно от един завой на реката изскочи корабът на доктор Лайвси.

— Качвайте се! — размаха ръце докторът. — Тръгваме за Острова на съкровищата.

Пешо и приятелите му се покатериха на кораба, а индианците наскачаха след тях във водата, като размахваха томахавки и лъкове.

Пешо и приятелите му се разкикотиха и започнаха да им правят „кози бради“.

Изведнъж се чу страшен смях. Пешо се обърна и изтръпна. Срещу него вървеше едноок и еднокрак пират с бръсната глава и огромна сабя в ръка:

— Джон Силвър! — писна Пешо. — О, ужас!

Погледна към реката, но там го чакаха индианците.

Накъде?

Над главата му проблесна сабята на пирата, в краката му се забиха стрели…

Пешо изохка и отвори очи. И видя, че стои на покрива, а един едър грънчар го държи за ухото:

— Ще ми крадеш лулата, а?

— Другарю индианец! — проплака Пешо.

— Хайде, сега пък ме изкара индианец — ядоса се грънчарят, — хама хулиган!

Пешо гледаше грънчаря, сетне лулата, която все още държеше, и не можеше да проумее нищо.

— Оставете го, другарю грънчар — каза Тинчето, която също се покатери на покрива, — но нека преди това обещае, че вече няма да краде лули, защото пушенето, както знаем от медицинската литература, е крайно вредно, особено за неукрепнали организми… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо, сетне скочи върху копата сено, която беше подпряна до грънчарницата, и изчезна зад тополите.

Грънчарят и Тинчето се превиваха от смях.

Когато се успокои, грънчарят изтри сълзите от очите си и попита:

— Не ти ли омръзна да му правиш номера?

— Охо — усмихна се Тинчето, — аз какви му готвя!

Девета глава
Пешо пътешественик

Пешо се стресна и отвори очи. И едва не изкрещя от ужас.

Над главата му висеше меч, който се крепеше само на един косъм. Огромен, блестящ меч, на чиято синкава стомана играеха тайнствени букви.

Тракайки със зъби, Пешо се опита да ги разчете, но те, сякаш предугадили това, сами заблестяха и станаха съвсем разбираеми.

— Кон… трол… ни упраж… не… ния!

В същия миг косъмът се скъса, мечът полетя надолу и Пешо се събуди с писък.

Сънят си е сън, а истината си е истина. Право казват някои, че сънищата са пророчески.

Нямаше време за губене. Пешо навлече дрехите си и хукна към Тинчето.

Както винаги, тя си седеше на пейката пред дворната врата и препъваше с намигане забързаните минувачи.

Изведнъж усети, че плитките й се опъват.

— Не мърдай! — изсъска Пешо. — Иначе — храс!

— Какво „храс“?

— Ще ти отрежа плитките.

— И какво трябва да направя, за да ги спася от гибел?

— Да ме отървеш от контролните упражнения.

— Фасулска работа — каза Тинчето, — пускай плитките и се превръщай в слух.

Пешо пусна плитките, но продължи да чатка с ножица във въздуха, както беше виждал да правят бръснарите.

— Е?

— Мисля — каза Тинчето.

По улицата прелетя колоездач. Изведнъж колелото му тръгна назад и изчезна зад ъгъла, от който се беше появил.

— Не се разсейвай! — изсъска Пешо, като тракна с ножицата.

— Извинявай — каза Тинчето, — просто навик, разбираш ли?

— Мисли! — чатна с ножицата Пешо.

Тинчето плесна с ръце:

— Измислих!

Останаха още десетина минути до свършване на часа, когато вратата се отвори и Пешо влезе в клас, облечен като Миклухо Маклай.

Учителката тръсна няколко пъти глава, но Пешо не изчезна. Напротив, поклони се и се усмихна вежливо. Учителката тропна по катедрата:

— Пешо!

— Моля?

— Не стига че закъсняваш с повече от половин час, ами на всичко отгоре… Но какъв е тоя маскарад? Каква е тая раница, тоя бастун, тази шапка с пера?

— Дойдох да се сбогувам с класа.

— И таз хубава!

По Пешовото лице премина сянка.

— Напускам ви с искрена тъга. Толкова се радвах, че наближават дните на контролните упражнения, но… — И той вдигна рамене: — Нареждането е такова.

— Нареждане?

— От Централния туристически съюз. Наредено ми е да пропътувам нашата родина.

— Ти?

— Като активист на туристическия съюз аз съм определен да извърша — не мога да кажа „този подвиг“, защото, знаете, някои ще помислят, че се хваля, но от ръководството го нарекоха точно така — подвиг. За десет дни ще обиколя страната за повдигане ентусиазма сред туристическите маси и издигане авторитета на туристите сред населението.

— И за това си определен именно ти?

Пешо присви устни и погледна настрани.

— Разбира се, откъде ли пък ще знаете, че аз съм един от малцината носители на значката „Покорител на родните върхове“…

— Просто да не повярва човек!

— Това става често. Скромни и тихи ученици, които не вдигат шум около себе си, биват забелязани едва когато станат герои.

Учителката не успя да каже нищо.

Пешо помаха с ръка за сбогом. От цялата му фигура лъхаше благородство и неустрашимост.

— С болка се разделям с всички… Но мога да ви уверя, че в трудните мигове аз ще бъда мислено с вас…

— И с мен ли, Пешо? — попита Тинчето.

Пешо поклати тъжно глава:

— Да, Тинче, и с теб. Въпреки всичко аз ще си спомням само хубавото от нашата съвместна дейност… Все пак ние седяхме толкова време на един чин и освен това — ти си моя първа братовчедка и толкова пъти си се опитвала да ми помагаш…

— Разбира се, Пешо. Само, моля те, не се разплаквай!

— Не, Тинче, аз няма да плача. Може би там, където ще бъда сам сред природните стихии, някоя сълза-предателка ще се отрони от очите ми, но бъди уверена, че мъжки ще понеса страданието, което ми причинява раздялата с теб…

Учителката въздъхна с умиление:

— Пешо, ти се изразяваш така красиво… Да можеше и в упражненията по български да влагаш толкова чувства!

— Защо да се изтъквам!

Учителката поклати глава:

— Прекалената скромност не е най-хубавото нещо.

— Така съм научен от дете. Прощавайте!

— Довиждане, Пешо! — отвърна класът.

— Ще ви пращам картички — махна Пешо.

И изчезна, обвит в мъглата на неизвестността.

След няколко дни, когато навън вятърът дигаше пушилка, учителката тропна по катедрата:

— Тихом ученици! Тишина! Не можете ли за миг да помълчите? Ако не се срамувате от мен, то поне имайте свян от вашия съученик Пешо, който в този миг извършва подвиг. Погледнете през прозореца — навън вият вихри и бушуват хали, а той е сам-самичък сред майката природа и покорява връх след връх.

— Как се гордея, че съм негова братовчедка! — възкликна Тинчето.

— И с право, Тинче — кимна учителката.

В този миг влезе бай Стоян.

— Получиха се картички за вашия клас — рече той. — Те ги тѐ.

— От Пешо, от Пешо! — викна целият клас.

— Наистина от Пешо са — каза учителката. — Да видим какво пише.

И като намести красивите си очила, зачете:

— „Застанал върху героичния Мургаш, аз впервам поглед към Дунава, към Бяло море и към мъглите, зад които се крият моретата Черно, Адриатическо и Йонийско. Как бих искал и вие да бъдете с мен в този велик миг…“

— Колко красиво, нали?

— Да, другарко — отвърна класът.

Учителката взе нова картичка:

— „Виелиците и воят на вълците не ми попречиха да се изкача на връх Вихрен. Воят на вълците се приближава. Дали ще успея да избягам, преди…“

— Ужасно! Нали, деца?

— Да, другарко!

Нова картичка:

— „Най-сетне съм на Мусала. Над мен е само небосводът. Под мен — коварният свят. Мисля си — дали да се върна сред лъжите и клеветите, или да остана тук…“

— Поет! Нали, деца?

— Да, другарко!

Тинчето се изправи. В ръцете си държеше ролки с филмови ленти.

— А това — каза тя, — са документални снимки от неговите пътешествия. Изпрати ги с молба да ги прожектираме.

— Чудесно! — плесна с ръце учителката. — Изтичай в кабинета по физика и донеси прожекционния апарат.

Тинчето се втурна презглава и след малко се показа с апарата в ръце.

— Спуснете завесите — кимна учителката, — така. Тинче, готова ли си?

— Всичко е наред — каза Тинчето и прожекцията започна.

Появи се главата на Пешо, а под нея надпис:

МОИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ

Под надписа имаше посвещение:

„Посвещавам този документален материал на моята учителка.“

Носът на учителката затрептя и тя изтри очилата си.

Екранът блесна и пред очите на зяпналия клас забушува виелица. В далечината се зададе някаква точка. Постепенно тя започна да расте, да расте и се превърна в човешка фигура, прегърбена от напора на бурята. За миг заскрежените вежди се вдигнаха и всички ахнаха — това беше Пешо. Той пое дъх, направи нечовешко усилие и отново тръгна срещу виелицата.

И изведнъж — о, ужас!

Вой на вълци!

Пешо погледна назад с безумен блясък в очите. Наистина — в далечината святкаха десетки пламъчета. Очите на гладната глутница.

Пешо разпери ръце и хукна напред. Падаше, ставаше. Бурята зарева и затрещя, а воят се приближаваше застрашително…

Пешо падна по очи. По тялото му преминаха тръпки.

Дали ще стане?

— Ставай, ставай! — зарева класът.

И Пешо стана.

И отново затърча напред…

Но човешките възможности са ограничени.

Заскрежената човешка фигура залитна и отново падна. Вълците завиха с тържествена нотка.

И тогава, когато всичко вече изглеждаше безнадеждно, над падналия се появи видение. Обвита в сияние, учителката протегна ръце към изстрадалия пътешественик. Пешо се хвана за тях и затърча.

— Давай, давай! — ревна класът.

И Пешо даде.

Дотърча до блесналата в мрака светлина, отвори вратата на планинската хижа и я тръшна след себе си. А вълците захапаха и задраскаха с нокти заскрежените дъбови дъски.

Целият клас зарева от радост.

На екрана минаха някакви цифри.

Нов кадър.

Отвесна скала. Гражданин поглежда нагоре и шапката му пада. Гражданинът маха с ръка.

Надпис:

НЕВЪЗМОЖНО!

Тогава Пешо разблъсква тълпата и тръгва нагоре по скалата, все едно че върви по поляна. Качва се на върха и разперва ръце.

Множеството под скалата реве „Ура“ и хвърля шапки.

Целият клас закрещя „Ура“ и заподскача.

Отново цифри.

Нов кадър.

Планинско езеро. Млада безразсъдна туристка върви по ръба на скалата. Но се подхлъзва и пада в езерото. Потъва и се подава, потъва и се подава, като разперва ръце за помощ.

Всички туристи са ужасени. Майката на момичето скубе косите си.

Пешо разбутва всички, засилва се и скача в езерото. Бръква във водата, изважда момичето и го докарва до брега.

Момичето е склонило глава на гърдите му. Майката го целува. Пешо навежда глава — какво пък толкова съм направил…

Класът щеше да срути стаята от ръкопляскания.

А в това време на черната дъска продължиха страшните сцени — бой с бандити, влакове, скачаха от самолети, стрелби, пукотевици. И след всеки кадър се появяваше Пешо — ту само главата му, ту цял.

Но вече никой не гледаше екрана. Класът подскачаше и ревеше:

— Да живее Пешо, урааааааааа!

Защото на вратата наистина беше застанал Пешо, а до него, с шапка в ръка мигаше бай Панайот, баща му.

Прожекцията спря. Децата вдигнаха завесите.

— Извинете, че прекъснах прожекцията ви — започна бай Панайот, но учителката го прекъсна:

— Ученици! От ваше име аз поздравявам Пешо за това, че той с риск на живота си преодоля…

— Какво става тук? — попита учуден бай Панайот.

— Нима не знаете нищо? — удиви се учителката. — Та вашият син обиколи страната и покри със слава не само себе си, но и своя клас!

— Не знам такова нещо — тръсна глава бай Панайот.

Учителката примигна:

— А какво знаете?

— Знам, че поради заразни болести училището е затворено за десет дни.

Очилата на учителката проблеснаха иронично:

— И откъде научихте това?

— От Пешо. Гледам го — седи си в къщи и прави самолетни модели. Викам си — а бе това дете няма ли училище? А той казва — затворено е поради заразни болести.

— Какви точно?

— Морбили.

Учителката се усмихна:

— Извинете, но това са неуместни шеги. Погледнете — това са картички изпратени от вашия син от най-високите родни върхове — Мургаш, Вихрен, Мусала… Прочетете и се убедете.

— А бе аз на очите си ли ще вярвам, или на картичките?

— Чичо Панайоте — каза Тинчето, — я погледни малко по-добре картичките!

Бай Панайот се вгледа и:

— Ама, разбира се! Всички са изпратени на една и съща дата. Погледнете и щемпела — печатът е от София.

— Това се казва техника! — обади се Тинчето. — Хем си седиш в къщи, хем покоряваш родни върхове, хем си правиш монтаж от стари филми… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — проехтя Пешовият глас по коридора.

Учителката седна смаяна на стола, а бай Панайот вдигна рамене и излезе.

Целият клас блещеше очи и примигваше.

Само Тинчето се усмихваше и си намигаше сама.

Десета глава
Пешо и новият начин на преписване

От начина, по който влезе, се разбра, че учителката ще каже нещо необикновено.

За разлика от друг път тя пристъпваше съвсем бавно, стигна до катедрата, изправи се и каза с тържествен глас:

— Ученици! Утре ще имаме контролно упражнение. Хубаво е всички да се подготвите добре, особено Пешо, защото ще ми бъде крайно неприятно да слагам слаби бележки. Нека се надяваме, че всичко ще мине добре и утре Пешо ще бъде здрав и читав. Мисля, че бъбреците му вече са наред и фосилите на епителната му тъкан са така укрепнали, че ще му позволят да пише с мастило… Нали, Пешо?

— Разбира се, другарко — отвърна Пешо с отпаднал глас.

— Нека смятаме — кимна учителката, — че печалните нотки в отговора ти не се дължат на лошо здравословно състояние, а само на меланхолия във връзка с лошото време… Нали, Пешо?

— Да, другарко.

— Е, тогава всичко е наред.

През часовете Пешо стоеше някак си извън класната стая. Погледът му се рееше някъде в бъдещето и ако човек се вгледаше в очите му, щеше да види как през тях минават като на лента хиляди най-фантастични планове.

Най-сетне, когато последният звънец удари и учениците си тръгнаха към къщи, Пешо върна предишната си самоувереност.

Тинчето вървеше и се озърташе. И видя стара баба, превита под тежестта на две огромни мрежи. Тинчето се усмихна и леко вдигна глава. Като по команда двете мрежи също се вдигнаха леко.

Зарадвана от внезапното олекване на мрежата, бабата пое дъх и забърза надолу.

— Престани! — викна Пешо.

Тинчето така се стресна и така вдигна глава, че мрежите хвръкнаха във въздуха. Бабата замръзна, загледана с ужас във висящите мрежи. Тинчето направи знак на Пешо да мълчи, сетне леко наведе глава. Мрежите се спуснаха до ръцете на бабата. Тя ги грабна и хукна презглава към къщи.

— Сега можеш да говориш — каза Тинчето.

— Престани да помагаш на разни случайни хора — тропна с крак Пешо, — собственият ти братовчед утре ще бъде екзекутиран морално, а ти се занимаваш с вдигане на мрежите на някакви бабушкери.

— Исках само да я накарам да се усъмни в закона на Нютон за земното притегляне.

Като чу „Нютон“, Пешо се замисли и изведнъж очите му светнаха:

— Аха, оня с ябълката!

Тинчето едва не падна:

— Не очаквах, че си толкова начетен.

Пешо се изду гордо:

— Какво пък толкова… Нали Митко ми каза, че чел за него във вестника.

Тинчето наостри уши:

— Във вестника?

— Ами да. Той бил продавач на ябълки и веднъж продал гнили ябълки на някакъв човек, а той му сцепил главата, като го храснал с една ябълка.

Тинчето се успокои:

— А аз се бях изплашила, че си започнал да четеш научна литература.

— Ти си по тая част — махна с ръка Пешо, — нали учиш за даскалица? А аз ще стана ловец в прериите или полярен изследовател.

— Затова нямаш време да учиш за контролните упражнения?

— То си и няма време — вдигна рамене Пешо. — Какво ще науча до утре? Затова — и той посочи носа на Тинчето, — от мен идеите, от теб — бензина.

— И какво измисли другарю Остап Мария Сюлейман Бендер?

— Доколкото си спомням, ти сама каза, че ако искаш, можеш да станеш най-голямата фалшификаторка на света?

— По-точно?

— Каза, че можеш да имитираш какъвто почерк си искаш.

— Аха — сети се Тинчето, — искаш да имитирам почерка на учителката и в бележника ти да наблъскам шестици вместо двойки?

— Глупости.

— Не си ми ясен.

— Ще напишеш контролното ми. С моя почерк, разбира се!

— А моето?

— Написваш първо моето върху моята тетрадка с моя почерк, а в това време аз уж пиша върху твоята. Сетне ги сменяваме и ти ще си напишеш твоето с твоя почерк на твоята тетрадка. Ясно?

— Вундеркинд! — ахна Тинчето.

— Вундеркиндът ще си ти, ако успееш да имитираш напълно почерка ми.

— Дай лапа — каза Тинчето, — ако успеем, ще подадем заедно заявление да ни приемат в съюза на вундеркиндите!

На другия ден учителката забеляза с учудване, че лицето на Пешо сияе.

— Не си ли много весел, Пешо?

— Винаги, когато човек е уверен в знанията си, добива такова самочувствие, другарко.

— Това е така, но ми е малко странно да го чуя от твоята уста.

— Трябва да свикваме с някои неща.

— Това ще бъде най-приятната изненада за мен.

— „Последните ще станат първи.“

— Вече говорим с цитати? Добре, добре. Дано резултатите са същите, както и самочувствието.

— Мисля, че ще бъдат малко по-добри.

— Е, тогава да почваме! Темата на днешното контролно упражнение е „Войните на хан Крум“. Започвайте.

Щом учителката се обърна малко настрани, Пешо бутна тетрадката си към Тинчето:

— Дръж!

— Не — прошепна тя, — сетне — първо аз ще напиша моето, а сетне — твоето.

— Егоистка — изсъска Пешо. — Само по-бързо!

— Разчитай на мен.

Учителката наостри уши:

— Тихо там!… Пешо, за какво говориш?

— Исках само да обясня на Тинчето някои подробности около една битка…

— Не е нужно. Доколкото знам, Тинчето има познания, които са достатъчни за отличен. Продължавайте.

Пешо се наведе и си даде вид, че пише. След около пет минути ритна братовчедка си:

— Свършвай по-бързо!

— Готово — прошепна тя, — дай твоята, дръж моята.

— Страшна си. Имаш голям сладолед от мен.

— Сега мълчи. Щом бие звънецът, веднага ти давам твоята тетрадка и ти я предаваш.

— Разбрано.

Когато звънецът удари, Пешо грабна тетрадката от ръцете на Тинчето и скочи:

— Заповядайте!

— Пръв? Аз съм изненадана. И всичко написа?

— Постарах се. Най-много да съм сбъркал броя на участниците в битката — ако са участвували, да речем, 43 678, аз да съм писал 43 679 или 680. С един-двама.

Учителката се засмя:

— Говориш шеги. Дано в контролното да си така силен.

— Да се надяваме.

На другия ден учителката сложи тетрадките с контролните върху катедрата и като се стараеше да говори съвсем небрежно каза:

— Прегледах упражненията. Доволна съм.

Сетне намести очилата си:

— Има тук едно упражнение, което се отделя от всички.

— Моето — каза Пешо, — нали?

— Да, Пешо, твоето. Би ли искал да го прочетеш пред всички?

— Разбира се!

— Тогава излез. Чети.

Пешо разтвори тетрадката и зачете:

— „Войниците на хан Крум. Както знаем, Крум е бил страшен, много страшен. Затова и болярите се обръщали към него със следните думи:

— Страшен си, Круме!

От което излязло и прозвището му «Крум Страшни», а по-късно била променена и ханската титла — от хан на цар, защото след победата над Никифор болярите от възхищение започнали да му викат:

— Цар си, Круме!

Но той от скромност решил да остане хан и чак Симеон приема титлата «цар». Тщеславието на Симеон се проявява и по друг начин. Когато му викали:

— Цар си, Симеоне!

Той питал:

— На кои, на кои?

— На българите, на българите…

— И на ромеите, и на ромеите — добавял Симеон. Оттам и идва надписът «Симеон — цар на българите и ромеите». Но да се върнем на Крум. Като голям привърженик Аспарухов и негов пряк потомък той оставил столицата си в хотел «Плиска», където от кратуната на Никифор пиел известния още тогава коняк «Плиска».“

Тинчето намигна. И докато Пешо четеше на черната дъска като на екран започна прожекция на забързан каданс — като при старите филми:

Крум стои на кон, а около него болярите реват:

— Страшен си, Круме!

Крум се изпъчва и хуква с коня напред, а след него хукват и болярите.

И ето — пред тях се изправя хотел „Плиска“.

Крум скача от коня, а портиерът взима поводите. Болярите също скачат от конете си и дават поводите на притичалите портиери. Влизат в хола на хотела и администраторката вдига глава:

— Вие кой бяхте?

— Крум Страшни!

Администраторката навежда глава и чете един списък.

— Да — кима тя, — има за вас резервация. Вие сте в апартамента, а болярите са в общата стая.

Подава ключове и отново навежда глава. Крум и болярите се качват в асансьора, но той спира между етажите.

— Позор! — размахва меч Крум. — Какъв е тоя асансьор?

— Вносен — вдигат рамене болярите, — от Византия.

— Обявявам й война! — крясва Крум.

С един удар на меча разсича асансьора, изскача на коридора и хуква надолу по стълбите, а болярите — след него.

Но отдолу се чува тропот от коне. Крум поглежда през един прозорец и прехапва мустак:

— Никифор! Кога е разбрал, че му обявявам война?

Болярите вдигат рамене.

Крум поглежда отново през прозореца. Никифор и свитата му разпрягват конете. Към тях търчат красавици с цветя.

— Ей, да не видят чужденци! — въздъхна Крум. — Но нищо. Ние ще му устроим засада.

Никифор влиза със свитата си в хотела. Администраторката го пита:

— Вие кой бяхте?

— Никифор.

— Никифор кой?

— Как кой? Никифор Фока, императорът на Византия, е един!

Момичето гледа списъка и вдига рамене:

— Няма резервация за вас!

— Как така? — крясва Никифор. — Аз още сутринта обявих война и обещах, че ще дойда в „Плиска“. Не слушате ли радио?

Момичето се извинява и вдига рамене. Сетне набира телефонен номер:

— Някакъв византийски император е дошъл…

— Не някакъв, а Никифор Фока! — крясва Фока и трясва меча по бюрото.

— Никифор Фока — обяснява момичето.

— Фока-мока — няма места — обаждат се от резервацията.

— Но той каза, че сутринта по радиото е съобщил, че обявява воина и ще дойде в „Плиска“.

— Трябваше да обяви преди две седмици. Тогава можеше да му направим резервация! — крясва служителят от резервацията и затваря телефона.

— Не може — вдига рамене администраторката.

— На щурм! — реве Никифор. — Превземете „Плиска“!

Вдига меча си и хуква по стълбите нагоре, последван от своята свита. Те търчат по коридора, но се чува рог и от всички стаи излизат болярите на Крум, които се хвърлят върху тях. Започва страшна битка. Ужасѐн, Никифор се пъха в апартамента на Крум и затваря вратата, гледа през шпионката и се ослушва. В това време някой го тупа по рамото. Никифор се обръща и изревава — срещу него стои Крум с меч в ръка. Никифор размахва меч и двамата започват бой. Но мечовете им се счупват. Тогава започва бокс — летят диадеми, корони, огърлици.

Вън също е започнала ръкопашна борба. Един по един византийците биват напердашени. Чува се страшен трясък и от вратата изскача Никифор. Но Крум го хваща за врата и му удря такова кроше, че той изхвръква от прозореца и с писък пада в едно кошче за боклук.

— Отсечете му главата и направете от нея чаша — крясва Крум. — Напред към Византия.

Всички хукват надолу, качват се на конете и препускат по булевард „Ленин“.

Но срещу тях изскача регулировчик:

— Стой!

И показва знак — движението на коне по шосето е забранено.

— Аз съм хан Крум! — реве Крум. — Бързам за Византия!

— И цар да си — не може — маха с глава милиционерът, — това е само за автомобили.

Крум обръща глава и поглежда настрани. Край него фучат леки коли и автобуси. Той въздъхва, навежда глава и бавно тръгва обратно към „Плиска“. А след него — болярите.

— Така — завършва Пешо с прегракнал глас, — беше осуетено превземането на Византия…

Класът, който едва се сдържаше, изведнъж ревна с пълен глас:

— Продължавай, продължавай! — кимна учителката.

— Това не е моята тетрадка — каза Пешо.

— Хайде де — погледни я по-добре.

— Аз не съм писал това — заупорствува Пешо.

— Я си виж почерка. Нали е твоят?

Ако в класа имаше международни съдии по лека атлетика, положително щяха да зарегистрират нов световен рекорд на дълъг скок. Пешо прелетя във въздуха около петнадесет метра и се вкопчи в плитките на Тинчето.

— Олелееее, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и бягаше по коридора.

Тинчето се обърна към читателите и намигна:

— Аз мисля, че вече е време да си починем малко, за да съберем сили за новите Пешови приключения.

Вдигна ръка и когато учителката кимна, тя стана и обяви:

— Край на първа част.

Първа глава
Пешо играе футбол

Редакторът на тази книга се обърна към читателите:

— Драги млади читатели. Поздравявам ви с успешното завършване на учебната година. Заедно с вас я завършиха успешно и вашите приятели — Тинчето и Пешо, нейният братовчед. Поканихме ги в редакцията, за да поговорим с тях — какво мислят да правят през ваканцията, какви планове имат. Вярвам, че ще бъде интересно да ги чуем.

Обърна се към Пешо, който се беше издул като героичен паметник.

— Здравей, Пешо!

Пешо само кимна.

— Нашите млади читатели биха искали да знаят…

— Разбрах — кимна отново Пешо и извади лист, — като съзнателен ученик аз си направих програма за ваканцията. Първо — да прочета световната литературна класика. Второ — да усъвършенствувам знанията си в областта на математиката, като започна с Декарт и свърша със съвременните постижения на висшата математика. Трето — въпросите около теорията на относителността отдавна ме вълнуват. Мисля да поработя и в тая област, за да дам своя принос.

Усмихна се:

— Ще ми се да хвърля светлина в тази тъмна стая на физиката… Четвърто — споровете около произхода на първата клетка са интересни. Няколко седмици и за този клон на науката няма да са излишни… Смятам да дам някои мои тълкувания. Пето — квазерите и черните дупки във вселената също са спорни. Не ще бъде лошо да помогна и тук. Шесто — какъв ще бъде светът след две хиляди години? Едно задълбаване в тази насока би помогнало на бъдещите урбанисти, футуролози, инженери, психолози. Седмо — археологията е интересна наука — малко разкопки няма да са без полза… Ще помогна. Осмо — разчитането на скитските надписи и руническото писмо е моя отдавнашна мечта и ако отделя няколко дни, мисля да се поздравим с един, бих казал — международен успех. Девето — борбата против рака се забави. Не е зле и тук да хвърля малко сили. И на края — ще отдам няколко часа за физкултурата и укрепване на тялото, което ще ми бъде необходимо, за да постигна и през следващата година тези забележителни успехи, които имах и през изтеклата. На моите възторжени почитатели съм приготвил към сто хиляди снимки, голям формат, които ще раздавам всеки ден след завършване на научните си занимания. Благодаря за вниманието!

Докато той говореше, редакторът на няколко пъти с недоумение и явно смайване погледна към Тинчето, но тя само допираше пръст до устните си.

Когато Пешо свърши, редакторът разпери ръце:

— Е, какво…

— Това, така да се каже — прекъсна го Пешо, — е програма минимум.

— Е, да — съгласи се редакторът, — защо да се пресилваш.

Обърна се към Тинчето:

— А ти, Тинче, какво ще ни кажеш?

Тинчето помръдна рамене:

— Както може би сте забелязали, аз съм само сянка на моя велик братовчед и ако, да речем, някога вляза в историята, то ще бъде само благодарение на него.

Усмихна се:

— Ако трябва да направя по-точно сравнение, то бих казала, че той и аз сме като слънцето и луната. И както луната не би могла да свети без помощта на слънцето, така и аз…

Редакторът за миг погледна към Пешо и едва се сдържа да не прихне. Той се беше издул като Александър и Цезар едновременно. В мислите си вече се виждаше на пиедестал, със златен венец на главата и стотици хиляди простосмъртни, паднали в краката му.

— Това е — свърши Тинчето, — аз и занапред обещавам да му помагам във всички начинания.

— Благодаря — кимна редакторът, — ще ни бъде приятно да видим нещо от вашата съвместна дейност.

Двамата се обърнаха към Пешо и зяпнаха.

Той наистина стоеше върху пиедестал, облечен като Наполеон пред Аустерлиц, и гледаше някъде далеч.

Тинчето вдигна рамене, кимна на редактора, сетне нарами пиедестала заедно с Пешо и излезе.

Гражданите, покрай които минаваше, стояха като втрещени — такова крехко момиченце, а каква сила!

Най-сетне тя стигна до пейката и с мъка постави пиедестала на паважа. Въздъхна, отупа ръце и каза:

— Слез!

Пешо продължи да наполеонее.

— Слез! — повтори Тинчето.

Никаква реакция.

Тинчето се ядоса и намигна. И се чу трясък.

— Можеше и малко по-кротко — изохка Пешо, като се държеше за главата.

— Можеше — съгласи се Тинчето.

Пешо стана от земята, отупа се и седна на пейката.

— Е какво да правим сега, мистър Декарт, Нютон, Айнщайн, Достоевски, Омир, Милтон, Паниковски? — попита Тинчето.

Пешо примигна.

— Мигаш — кимна Тинчето, — а когато разтягаше локуми, не мигаше.

Пешо леко се изкашля:

— Тинче, ти винаги си била добра братовчедка…

— Е да — пак аз трябва да те спасявам.

Пешо вдигна рамене.

— Добре — съгласи се Тинчето, — но ще започнем от опашката.

— От кое?

— От физкултурата. Нали най на края се сети да споменеш и за нея? Та мисля, че в тази насока може да се направи нещо за тебе.

Пешо я погледна с недоверие:

— И какво?

— Ще започнем с футбола.

Пешо присви очи:

— Ще ме включиш в отбора на континента, когато играе срещу Южна Америка?

— На първо време може и на тукашен терен.

Пешо се разсмя:

— Ще ми бъде интересно да се видя като футболист.

— Нямаш доверие в мен?

— Не в теб, в себе си — и погледна краката си, — с тези два леви крака.

— Една проба?

Пешо я погледна и се почеса.

Отборът на училището тренираше на кварталния стадион.

Пешо и Тинчето се приближиха до треньора.

— Извинете — усмихна се учтиво Тинчето, — бихте ли могли да проверите този футболист?

Треньорът погледна Пешо и кимна:

— Винаги. Щом стане десети клас — да заповяда.

— Само една малка проба?

Треньорът завъртя език в устата и леко се наежи:

— Виж какво, моме…

Тинчето незабелязано намига. Топката изви във въздуха и се блъсна в Пешовия крак.

Над стадиона проехтя гръм — сякаш беше експлодирала бомба. Топката прелетя със свистене през цялото игрище и се заби в горния ляв ъгъл на една от вратите.

А в това време треньорът и Пешо се гледаха като треснати и Тинчето не можа да реши кой от двамата е по-изненадан. Тя леко бутна братовчеда си и той зае небрежно героична поза.

Треньорът се наведе и втренчи поглед в Пешовия крак.

— Такъв шут… и точен!

— Та една проверка? — попита Тинчето.

Треньорът се почеса:

— А бе ние тренираме, ама да видим…

Извади един от играчите на белия тим, даде фланелката му на Пешо и изсвири.

Пешо хукна към топката. Тя го изчака и когато той стигна на сантиметри от нея, сама тръгна пред краката му.

Срещу нея се втурнаха противниковите играчи, но топката извиваше между краката им и продължи да се търкаля към вратата. Няколко от противниковите играчи се хвърлиха към Пешо, но Тинчето само присви едното си око и те замръзнаха на местата си.

Пред Пешо остана само противниковият вратар. Великият футболист замахна с всичка сила, но не улучи топката и се просна по очи. Излъган от движението му, вратарят се хвърли в същата посока, а топката се търкулна леко и си влезе във вратата, все едно, че си беше в къщи.

— Интересно, интересно — врътна глава треньорът, — с много ловки финтови движения се освобождава от противника, а дрибълът му — даааа, ничево не скажеш… А как излъга вратаря!

Противниковите играчи едва поеха топката, когато Тинчето намигна и над стадиона избухна нова бомба. Топката се заби в Пешовия крак, рикошира с гръм и заедно с вратаря, който се опита да я хване, раздра мрежата.

— Гол от центъра! — зяпна треньорът. — Два на нула за една минута… Добре, добре…

Нов център.

Двама от противниковите играчи си подадоха топката, а останалите се струпаха около Пешо. Но с помощта на Тинчето той скочи, удари топката с глава и тя отново отнесе и вратар, и мрежа.

Център.

Веднага след подаване на топката противниковите играчи забравиха, че играят футбол, а не ръгби, и се вкопчиха в Пешо. Той се опита да изкрещи, но топката се блъсна в устата му, отскочи силно и се затъркаля към вратата.

— Този път не стана нищо — обърна се треньорът към Тинчето, но се излъга.

Вратарят, който можеше с едно пръстче да отблъсне едва-едва търкалящата се топка, стоеше залепен за дирека и гледаше като хипнотизиран. Топката се търкулна край него, премина чертата и спря.

— Случаят е известен — кимна треньорът, — подобно нещо е станало на мач между Уругвай и Аржентина. Психологически шок.

Пак център.

Противниковите играчи погнаха Пешо с доста ядосани лица. Пешо хукна по игрището, а топката затърча след него като кученце. Той я ритна с петата, за да се освободи от нея, а тя — храс — право във вратата.

— Пет на нула за две минути! Това вече е добре! — потри ръце треньорът.

Център.

И пак център.

И пак.

— Двадесет на нула за половин час! — скочи треньорът. — Стига! Взимам го. В неделя ще играе център-нападател срещу тридесет и четвърто училище. Поздравявам ви!

И стисна ръка на Тинчето.

Играчите паднаха на тревата като подкосени. А Пешо затърча леко към треньора и Тинчето, все едно, че току-що беше започнал играта.

Когато си тръгнаха, Пешо се изкашля:

— Знаеш ли, Тинче, всъщност никак не е трудно да си футболна звезда. Просто трябва да имаш малко самочувствие. Не знам как изглеждаше отстрани, но мисля, че играх добре.

— А как иначе? — вдигна рамене Тинчето.

— В неделя ще им набутам тридесетина гола — каза Пешо, — би било хубаво да извикаме и учителката.

— Защо не — съгласи се Тинчето, — целия клас.

— Тогава — замисли се Пешо, — много тъмни неща около мен ще се поизяснят…

Слухът за невероятния футболист обиколи училищата със скоростта на светлината. В неделя, в девет часа сутринта, стадионът беше вече пълен.

В десет без петнадесет насядаха официалните лица, между които бяха учителката и Тинчето. Треньорът се ръкува с тях:

— Голяма звезда сте отгледали.

— Право да си кажа, малко съм изненадана — примигна учителката. — Това е голям успех за нашия клас. Четвъртокласник, а в тима на училището!

— Не искам да казвам големи приказки — каза треньорът, — но утре пресата ще гръмне. Само след един-два сезона Кройф ще бъде сянка в сравнение с Пешо.

На стадиона излязоха футболистите. Те се огледаха — от Пешо нямаше и следа.

Целият стадион стана на крака. До започването оставаха само тридесет секунди.

Изведнъж се чу сирена и в стадиона влезе такси, което надуваше клаксона.

Пешо изскочи и подаде пари на шофьора.

— Моля ви се — отстрани ръката му шофьорът, — на времето возих веднъж Аспарухов. А сега вас. Вече спокойно мога да умра.

И изтри просълзените си очи.

Пешо вдигна рамене и затърча към центъра.

Стадионът ревна:

— Пешо! Пешо! Пешо!

Звездата махна с ръка. Върху главата му се изсипаха водопад цветя. Пионерки бършеха насълзените си очи.

Реферът се приближи до него и протегна лист и молив:

— Един автограф?

Пешо кимна и се подписа.

Реферът прибра автографа с треперещи от вълнение ръце и изсвири.

Център.

Топката прелетя, удари се в Пешовата глава и го просна по очи.

— Сега ще влезе във вратата — обърна се треньорът към учителката, — известен Пешов трик.

Но топката не влезе във вратата. И докато играчите от Пешовия тим чакаха гол в противниковата врата, играчите от другия тим поеха топката и…

Един на нула за противника.

Стадионът онемя.

— Номер — намигна треньорът и потри ръце. — Много добре. За заблуда на противника. Да видим сега…

Център.

Отново подадоха на Пешо. Той се опита да ритне топката, но кракът му хвръкна във въздуха и звездата се изтресе по гръб.

Стадионът се заля от смях. Пешовите съиграчи гледаха като треснати, а топката, подета от противника, влезе в тяхната врата.

Два на нула.

Треньорът се тресеше от смях:

— Видяхте ли? Прави се, че не знае да играе. Да видим докога ще ги разиграва, а сетне — за пет минути — десет гола.

Нов център. Ново подаване на топката към Пешо.

Най-сетне той ритна топката.

Чу се гръм и топката разпра мрежата на Пешовата врата.

Стадионът се затресе от смях, а противниковите играчи започнаха да лазят и да хапят тревата за да не се задавят.

Пешовите съиграчи го наобиколиха:

— Баста! Достатъчно! Почвай да вкарваш голове в тяхната врата!

Център.

Подадоха на Пешо. Но той ужасѐн, хукна на обратната страна. Топката заподскача след него. Без да иска, Пешо я докосна с петата.

Чу се гръм…

Четири на нула за противника.

Нов център.

Сега вече не подадоха на Пешо. Заиграха си сами и с подавания приближиха противниковата врата. Силен шут. Но — фалцов.

Топката се изви, върна се обратно и се заби в Пешовия нос.

Той зарева и се хвана за носа, а топката отново влезе в собствената му врата.

Пет на нула.

— Мисля, че е достатъчно — обърна се треньорът към Тинчето, — време е да почне.

Център.

Пешо хукна като луд към трибуните. Но топката го удари в гърба и…

Шест на нула.

Това, което стана след това, не беше за вярване. Пешо търчеше из игрището, катереше се по трибуните, но топката непрекъснато се удряше в носа му, в гърба му, в краката, в ушите.

Двадесет на нула за противника.

— Вън! — ревна треньорът. — Вземете му фланелката! Вън, убиецо! Вън, кръвопиецо!

Пешовите съиграчи го погнаха. Публиката навлезе в стадиона и също хукна по петите му.

Надминавайки всички рекорди на бързо бягане, Пешо прелетя край Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — изрева Пешо и побягна навън, а след него — играчите и публиката.

Тинчето се изкачи на най-горния ред на стадиона и погледна към улицата.

Пешо търчеше най-отпред, а след него — преследвачите. Те прекосиха улицата и затърчаха по дървенишкото шосе, като вдигаха прах след себе си. Постепенно фигурите се изгубиха и само по облака прах се разбираше накъде върви преследването. Облакът премина Дървеница, сви към Горубляне, оттам по Искърското дефиле и запраши към Самоков.

Втора глава
Пешо — плувец

Една седмица след футболния мач Пешо се осмели да излезе на улицата.

— Какво пък — говореше си той за смелост, — голяма работа…

Внезапно пустата улица оживя. От всички входове рукнаха деца, които зареваха:

— Да живее Пешо, царят на футболистите!

Пешо хукна обратно, но насреща му изскочиха деца с лозунги:

„Само Пешо! Само Пешо!“

Най-сетне Пешо се добра до къщи и се скри в мазето.

И в този миг една от стените блесна и на нея започнаха да се прожектират последните минути от кариерата на Пешо като футболист.

Той нададе вик, хукна навън и за секунди се добра до Тинчето.

Тя спокойно си седеше на пейката и клатеше крака.

— Престани! — ревна Пешо.

— Кое?

— С подигравките!

Тинчето го погледна учудена:

— Ти си неблагодарник! Направих те известен на целия град, а се сърдиш!

— Не известен, а ме направи за смях.

Тинчето се чукна по главата:

— Тука си зле. Нима е възможно, без да искаш, ей така — случайно — да вкарваш голове с нос, с език и с гръб, па макар и в собствената си врата? Ще се направиш, че всичко е било трик. Обиден си от училището и си отмъстил.

Пешо примигна, а сетне врътна глава:

— Ей, така извърташ работите, че все изскачаш отгоре.

— Добре — кимна Тинчето, — ето, срещу нас идват хлапаци. Ти само мълчи.

Децата се кикотеха и носеха лозунг:

„Да живее Пешо страшни!“

Дойдоха до пейката и зареваха от смях.

Инструктиран от Тинчето, Пешо спокойно ги гледаше.

Постепенно децата млъкнаха. Един бабаджанко излезе напред:

— Слушай бе, аз да бях на твое място щях да се гръмна.

— Ще бъде добре — кимна Тинчето.

Дебеланкото се учуди:

— А бе тоя да не би да се гордее с играта си?

Пешо се прозя и се облегна на пейката. Дебеланкото застана пред него и го посочи с пръст:

— Ти си пикльо!

Тинчето намигна.

И в същия миг с ловко движение Пешо събори дебелака на земята. Другите деца се втурнаха да помагат, но Пешо ги натръшка и след секунди на улицата имаше братска могила от скимтящи и хленчещи сопаланковци.

Пешо седна на пейката и отново се прозя:

— Да кажете още нещо?

Децата станаха и го загледаха със страхопочитание.

— Боси сте и ще си останете боси — каза Пешо, — така се вкарват голове с нос, с език и с гръб, па макар и в собствената врата, нали?

— Номер ли беше? — ахна дебелакът.

— А какво? — вдигна рамене Пешо. — На тренировките ги направих на пастърма. Но понеже се назлъндисваха да ме вземат, реших да им го върна.

Децата започнаха да се чешат по вратовете. Едно фърфалаче се обърна към дебелака:

— Истинските звезди така правят. Щом ги разсърдят, и — дръж ми шапката. Стават страшни!

Дебелакът въздъхна:

— Ех, защо не беше плувец…

— Защо? — попита Пешо.

— Утре трябва да покривам норма. Да се явиш вместо мен…

Пешо изпусна въздуха и погледна Тинчето.

— Защо не? — кимна тя.

— Значи можеш да плуваш? — зяпна дебелакът. — Ура, спасен съм!

И посочи Пешо:

— Утре в осем идвам да те взема. Ще ти дам формуляра с моето име. Ще плуваш вместо мен и — готово! Урааааа!

Децата затърчаха след дебелака, а Пешо се обърна към Тинчето:

— Защо ме насади така?

— Е, хайде — махна с ръка тя, — да дигаш скандали за петдесет метра кроул.

— Ти ютия виждала ли си?

— А ти познаваш ли ме?

Пешо я погледна. Сетне вдигна рамене:

— Голяма работа. Дори да се изложа, дебеланкото ще пострада.

На другия ден сутринта дебеланкото, хлапаците, Пешо и Тинчето влязоха в басейна.

— Ето ти формуляра — прошепна дебелакът, — казвам се Иван Проданов. Като чуеш името ми — отиваш и плуваш.

Пешо взе формуляра и го тикна в лицето на Тинчето. Тя го помириса и кимна:

— Лесна работа.

Точно в този миг говорителят обяви:

— Иван Проданов на старт!

Тинчето намигна.

Пешо сякаш хвръкна и застана на стартовото блокче с формуляра в ръка. Той се опита да покаже на Тинчето дрехите и обувките, но се чу свирка и състезателите се хвърлиха във водата. Пешо се опита да слезе, но Тинчето намигна и той цопна във водата.

Треньорите креснаха и го посочиха, но ново намигване и Пешо полетя над водата, като продължаваше да държи формуляра в едната ръка. Без да мърда ни ръце, ни крака, той задмина всички и стигна до края на басейна. Тинчето врътна глава и Пешо светкавично пое обратно, сетне пак се върна и пак обратно.

Треньорите въртяха глави наляво и надясно като при пинг-понг. Най-сетне Тинчето вдигна глава. Пешо изхвръкна от басейна и застана на стартовото блокче с формуляра в ръка.

Минаха няколко мига, докато публиката се съвземе. Сетне басейнът се затресе от аплодисменти. Треньорите се затърчаха към Пешо:

— Другарю Проданов…

— Аз се казвам Пешо Андреев — изпъчи се Пешо.

Дебелакът ахна, но Пешо вдигна рамене:

— Просто на шега се явих. Уж, че покривам норма. Вместо моя приятел Иван Проданов.

Треньорите се разсмяха:

— Разбрахме, че се шегувате. Такъв плувец, а уж, че покрива норма. Ами този номер — дето плувахте само с една ръка и в другата държахте формуляра! Голям смях беше! Браво!

Един от треньорите посочи Пешо с очи, сетне зашушука с другите.

— Другарю Андреев — казаха те тържествено, — включваме ви като състезател за утрешната ни среща с V район.

— Не! — кресна Пешо.

— Той от скромност — каза Тинчето, — но аз мисля, че ще мога да го убедя.

Пешо й правеше знаци с ръце, но Тинчето го успокои:

— Мисля, че се познаваме…

На излизане децата го причакаха. Дебелакът му подаде ръка:

— Извинявай, че ти се разсърдих. Но наистина — такъв плувец не може да се крие под чуждо име. Страшен си.

— Утре ще участвува в състезания между I и V район — каза Тинчето, — елате да погледате.

— Там сме — ревнаха децата. — Да живее Пешо!

Вдигнаха го на ръце и го понесоха по улицата. Към тях се присъединиха други деца, които бяха в басейна и видяха невероятното плуване. Скоро малката група се превърна в огромно шествие, което носеше героя на ръце и скандираше:

— Пешо! Пешо! Пешо!

Две баби си говореха нещо, но Тинчето намигна и бабите се разкрещяха:

— Пешо! Пешо!

Продавач на плод и зеленчук зяпна срещу крещящите баби, но Тинчето намигна и той се разрева:

— Пешо! Пешо!

Шествието мина край фризьорски салон. Напомадени клиентки изскочиха да видят какво става. Но Тинчето намигна и те затърчаха след Пешо с навити коси и намацани лица.

— Пешо! Пешо!

Няколко регулировчици хукнаха да спрат групата, но Тинчето се намеси и те започнаха да хвърлят шапки и палки във въздуха:

— Пешо! Пешо!

Самолет летеше в небето. Тинчето намигна и самолетът започна да рисува с дим:

„Цар си, Пешо!“

Когато групата отмина, бабите, продавачът на плод и зеленчук, клиентките на фризьорския салон и регулировчиците се спогледаха и вдигнаха рамене:

— А бе, кой беше тоя Пешо?

На другия ден плувният салон беше натъпкан с любопитни. Представителите на V район още преди състезанието вдигнаха бяло знаме:

— Това, което чухме за вашия плувец, е достатъчно. Ако го пуснете — ще спечелите. Признаваме се за победени. Но състезанието ще бъде безинтересно. Затова нека плува на края. Просто за демонстрация.

Треньорите на I район се съгласиха — така ще бъде най-правилно.

Спикерът съобщи по радиоуредбата:

— Съобщение. Поради разликата в класите между останалите състезатели и състезателя Пешо Андреев треньорският съвет реши същият да стартира на края, извън състезанието, като времето му ще бъде засечено с три хронометъра, за да се счита за републикански или евентуално…

— Световен рекорд! — ревнаха децата. — Пешо! Пешо!

Облечен с халат, Пешо стана от скамейката и се поклони. Две момиченца прошепнаха:

— Боже, колко е скромен!

Състезанията започнаха — бруст, делфин, свободен стил, щафета. Пети район поведе с десет точки пред I район.

Група деца заскандираха:

— Пети район! Пети район!

Треньорите на V район взеха микрофона:

— Внимание, внимание — както вече стана ясно, още в началото се споразумяхме, че I район печели срещата. Затова предлагаме купата да се даде на състезателя Пешо Андреев, след което той ще направи своя опит за подобряване на републиканския и евентуално…

— Световния рекорд! — ревнаха децата.

При бурни аплодисменти треньорите поднесоха купата на Пешо. Две момиченца поднесоха цветя. Пешо ги хвърли на публиката. Бурни аплодисменти, въздушни целувки.

Трима фанфаристи изсвириха сигнал.

Пешо бавно свали халата си. Сред ревове, крясъци и ура той се качи на стартовото блокче, изду се и…

Изстрел.

Пешо залитна и падна в басейна.

Хронометрите бяха включени автоматично. Всеки миг се очакваше счупването на рекорда…

Но какво е това?

Защо никой не плува в басейна?

Изведнъж Пешо подаде глава и с облещени очи ревна:

— Помощ… помощ…

Избълбука и потъна, сетне отново се появи, като ревеше и гълташе вода:

— Помощ!… Давя се!…

Настана суматоха. В басейна наскачаха и плувци, и треньори, и зрители. Извадиха Пешо, изтърсиха го с главата надолу и от устата му рукна фонтан. Той се окопити и изведнъж се втурна към Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и търчеше вече по улицата.

А след него хукнаха зрители, треньори и състезатели, които крещяха:

— Дръжте го! Хванете го!

Двете баби, които предишния ден се бяха съдрали да реват „Пешо! Пешо!“, погледнаха хайката и си кимнаха:

— Така си е. Днес ти викат ура, а утре: „Дръжте го.“ Така е било и така ще си бъде.

Възрастен гражданин с бомбе и пенсне поклати глава:

— Сик транзит глория мунди!

Едната баба се обърна към другата:

— Тоя па какво рече?

— Сигурно за тролея — вдигна рамене втората. Нали все транзит минават… А това, че хората чакат на спирките…

— Какви тролеи имаше по наше време! — въздъхна първата.

Трета глава
Пешо — жокей

Тинчето си седеше на пейката. Баба Минка и баба Пенка, с които се запознахме в предишната глава, кретаха бавно по отсрещния тротоар. Тинчето намигна и баба Пенка изчезна. Баба Минка се огледа:

— И тая Пенка, като я прихванат — току изчезне нанякъде…

Тинчето намигна и баба Пенка се появи от отсрещния ъгъл, качена на едно от ония старомодни колела, които познаваме от снимките на нашите дядовци — отпред голямо колело, а отзад — малко. Облеклото й беше също от края на миналия век. Като видя баба Минка, тя кимна и й махна с ръка.

Баба Минка също кимна, но се сети, че тук има нещо нередно, и се извърна — от баба Пенка нямаше и следа.

— Здравей, Минке! — каза баба Пенка и мина край нея със зимен костюм от края на миналия век, с маншони, като се пързаляше със зимни кънки.

Баба Минка погледна след нея:

— Много е разсеяна тая Пенка — не вижда, че няма сняг, а хукнала със зимни кънки. Поне летни да беше сложила.

Продължи по улицата, а срещу нея се зададе баба Пенка, седнала в кола модел 1903 година, с огромна бяла шапка. В едната ръка държеше чадър, а с другата крепеше кормилото. Като се доближи до приятелката си, тя се провикна:

— Побързай, че на Петте кьошета са докарали кисели краставички!

И отмина, като тракаше с бандажните колела.

Баба Минка поклати недоверчиво глава:

— И мисли, че ще й повярвам: посред лято — кисели краставички! Хайде де!

Но се сепна, защото баба Пенка се появи яхнала бял кон, облечена в дамски жокейски дрехи. Когато се изравниха, баба Пенка се наведе и й подаде кисела краставичка:

— На̀, хапни, като не вярваш!

Баба Минка взе краставичката, отхапа и млясна:

— Да, кисела-а… ама нещо не я бива…

И въздъхна:

— Помниш ли какви кисели краставички имаше едно време, Пенке…

И се отдалечиха, като ядяха кисели краставички и си говореха за доброто старо време.

— Какъв кон! — въздъхна Пешо. — И да го язди баба!

Тинчето се обърна, но не видя братовчеда си.

— Къде си?

— В дупката съм, къде другаде ще съм — каза сърдит Пешо.

Тинчето се наведе и видя под пейката дупка, на която имаше надпис „Миша дупка“. С едно намигване работата се оправи и Пешо седна на пейката.

— Видя ли къде ме натика с твоите измислици?

— Аз съм те натикала! — вдигна рамене Тинчето. — Откъде ще знам, че си толкова схванат?

— Не е спорт това, плуването — поклати глава Пешо. — Виж, кон — това е работа! Красиво, благородно… Мирише на прерии, на пампаси, на скалпове и шпаги!

— Да, но се иска мъжко сърце.

— А моето какво е?

— Стига, стига — махна Тинчето, — да те качат на кон и ще полудееш от страх.

— Аз! — скочи Пешо. — Ти д’Артанян виждала ли си?

— Не съм имала честта.

Внезапно Пешо блесна в мускетарски дрехи. Извади шпагата, размаха я и кресна:

— Кон! Давам цяло кралство за един кон!

Тинчето поклати глава:

— Пак обърка „Тримата мускетари“ с „Ричард Трети“.

Пешо допря шпагата до гърлото й:

— Ако не ми измислиш в същата секунда един кон, ще ти отсека главата, па макар и да е пълна с хиляди мускетари и крале.

— Да не съжаляваш?

— Ха! — изсмя се Пешо. — Мускетарите живеят ден за ден и не съжаляват за нищо!

— Имаш го! — кимна Тинчето.

И Пешо-д’Артанян беше вече върху кон. Той размаха шпага:

— Напред, мускетари! Смърт на Ришельо!

И препусна с всичка сила. И едва сега забеляза с ужас, че е седнал обратно — с лице към задницата на коня.

Конят светкавично обиколи квартала. Движението спря. Гражданите гледаха с ужас и смях препускащия кон и разпенения мускетар, размахал шпага над опашката му.

— Как е? — запита Пешо, като мина край Тинчето.

— Карай, добре е — кимна тя.

Пешо обиколи отново квартала. За малко не смачка двете баби, които, ужасѐни, се покатериха на две дървета.

Отново мина край Тинчето.

— Защо хората се смеят?

— Завиждат — махна Тинчето, — ти си карай!

След третия кръг конят спря и Пешо елегантно скочи на земята.

— А представяш ли си, ако се бях качил с лице към главата на коня?

— Така всеки може — каза Тинчето, — а твоето беше истинска джигитовка.

Пешо се облегна на шпагата си и каза небрежно:

— За футбол и плуване — не знам, но ако имаше конни състезания…

— Има — каза Тинчето.

— Къде?

— На хиподрума.

— Мога ли да участвувам?

— Уха!

След нула време двамата се появиха на хиподрума. Жокеите вече водеха конете за разгрявка.

Тинчето се приближи към един от треньорите:

— Извинете, може ли и моят братовчед да участвува в състезанието?

— Първо — каза треньорът, — състезанието е утре. Днес е само контролно — да видим кои ще бъдат включени утре. И, второ — за всички коне си имаме жокеи.

— Ние се явяваме с наш кон.

— Не — вдигна глава треньорът, — това не са селски кушии.

Жокеите яхнаха конете и тръгнаха към старта. Наредиха се, камбаната удари и конете се впуснаха по пистата.

Тинчето намигна и Пешо, качен отново с лице към задницата на коня, се втурна след тях.

— Какво става тук? — разкрещяха се треньорите. — Какъв е тоя цирк?

Но конят на Пешо препускаше. Настигна останалите коне, задмина ги, обиколи като светкавица хиподрума, отново настигна останалите и ги би с две обиколки.

Състезанието завърши. Пешо скочи и се поклони.

Бурни аплодисменти. Треньорите гледаха като треснати:

— Такъв кон!

— Е? — попита Тинчето. — Ще го включите ли за утрешното състезание?

Някакъв едър човек, с побелели коси, се приближи до нея:

— Случаят наистина е забележителен. Такъв кон… Не, това беше изумително!… Но — въздъхна той, — какъв беше този номер с обратното яздене?

Тинчето вдигна рамене:

— Жокеят така е свикнал.

— Не — отсече възрастният, — ще го включим за утрешното състезание само ако язди нормално. Това не е цирк.

— Добре — кимна Тинчето, — ще се постараем.

На другия ден хиподрумът беше изпълнен със зрители. Гражданинът с побелелите коси се обърна към красивата млада жена, която седеше до него:

— Аз такъв кон не съм виждал… Явно, не е тукашен, но как е внесен?… Впрочем това ще разберем след състезанието.

Жокеите и Пешо водеха конете си за разгрявка.

Към Пешо се приближиха фоторепортери и защракаха.

Някакъв тип с тъмни очила и задграничен костюм се приближи до Тинчето и пошушна:

— Чух за вашия кон… Петдесет хиляди долара?

Тинчето поклати глава.

— Сто!

— Съжалявам. Скъп спомен от дядо ми.

Човекът с черните очила кимна:

— Разбирам… И кога ви го подари?

— Преди смъртта си.

— О!… И преди колко години?

— Няма още четиридесет.

Човекът с очилата кимна, но изведнъж тръсна глава и зяпна.

Но време за зяпане нямаше, защото камбаната удари и конете се впуснаха напред. Само Пешовият кон тъпчеше на едно място.

Зрителите се разшумяха:

— Какво става? Защо не тръгва?

— Казах ви — въздъхна Тинчето, — жокеят не е свикнал да язди по този начин…

Изведнъж Пешовият кон се обърна и започна да търчи със задницата напред. Задмина останалите коне, обиколи хиподрума, пак ги задмина и пак. Състезанието завърши, а Пешовият кон продължаваше да търчи със задницата напред. Хукна към препятствията, които бяха сложени по средата на хиподрума, прескочи ги заднишком за страхотно късо време и започна да ги прескача втори път.

Отначало зрителите ахнаха, но сетне изпопадаха по тревата и заритаха във въздуха от смях.

Внезапно конят измени посоката и се втурна към публиката. И когато всички запищяха и заподскачаха, той се закова на едно място. Пешо хвръкна от седлото, направи салто във въздуха и падна в ръцете на красивата приятелка на гражданина с побелелите коси.

Тя изписка ужасена, но Тинчето намигна и момичето, с Пешо в ръце, хукна заднишком по хиподрума, като направи две обиколки за сензационно късо време.

Гражданинът с побелелите коси закрещя от ярост и започна да сипе проклятия, но момичето се втурна към него и му подхвърли Пешо. Гражданинът побесня и щеше да блъсне Пешо в земята, но Тинчето беше на своя пост. Гражданинът хукна заднишком, с Пешо в ръце, и като много добър състезателен кон прескочи всички препятствия.

Отначало публиката стоеше като тресната, но сетне се съвзе и отвсякъде започнаха да се чуват викове:

— Давай! Още малко! Цар си!

На препятствието, зад което имаше нещо като езерце, гражданинът с побелелите коси се препъна и плясна във водата заедно с Пешо.

Но, изглежда, това не му направи особено впечатление. Той се облегна назад, сетне бръкна във водата, извади кутия с пури, извади и запалка, запали пура, сетне прибра под водата кутията и запалката и се обърна към Пешо:

— Аз още от самото начало имах чувство, че тук става нещо, което не е съвсем в ред…

Всмукна от пурата и продължи:

— Подобни дивотии сънувах преди време.

Отново всмукна:

— Сънувах, че съм претърпял корабокрушение и седя на малък, необитаем остров. Седя аз под една палма, зяпам във водата и гледам едно гребло — само̀ гребе и само̀ си върви.

— Хай да му се не види — помислих си, — какво ли е това гребло?

И чувам глас:

— Това е самодвижещо гребло, направено от кожите на изморени котки.

Обръщам се и виждам някаква дама с огромна виолетова шапка, която си подава главата от водата.

Можете да ми вярвате — каза тя, — това го научих от мъжа ми, който е нотариус.

— Не й вярвайте — обади се един пощаджия, който вървеше с колело по водата. — Тя не е женена.

Възрастният човечец всмукна от пурата и въздъхна:

— Нещо подобно чувствувам и сега. И как ще излезем от това положение — хич и не ми е ясно.

— Аз ще оправя цялата работа — каза Пешо.

Скочи от водата и хукна към Тинчето.

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — изкрещя Пешо и побягна към изхода.

Тинчето тръсна глава и отново всичко стана, както си беше преди започване на състезанието.

Гражданинът с побелелите коси примигна учудено, сетне се обърна към красивата си приятелка:

— Извинявай — стана ли нещо, или ми се е присънило?

Момичето го погледна и замаха с пръст:

— Жорж, ти започна да спиш и прав!

Възрастният се почеса по носа и вдигна рамене. Но изведнъж очите му се разшириха. На дървото, което беше до края на трибуната, седеше Тинчето и бродираше инициалите си върху крилото на един щъркел. Като видя, че възрастният се кокори срещу нея, тя се усмихна мило, а щъркелът извърна глава и намигна.

Гражданинът усети, че побелелите му коси се изправят. Обърна се към момичето и го тупна по рамото. И политна назад. До него седеше Тинчето.

— Моля? — попита тя с мила усмивка.

Това беше вече много.

Възрастният наведе глава и слезе в барчето. Той си поръча чашка коняк и се обърна към бармана:

— Не мислите ли, че днес ще вали?

— По какво съдите?

— По кучетата — каза възрастният и показа едно куче, което прелетя край вратата, — днес летят ниско.

Барманът погледна и каза:

— На вас нещо ви се привижда. Това беше котка.

Възрастният се обърна и наистина — край вратата прелиташе котка.

— Знаете ли — каза той замислено, — днес стават едни неща…

— Винаги, преди да вали, е така — прозя се барманът, — не обръщайте внимание.

Четвърта глава
Пешо — авиатор

На другия ден след голямото надпрепускване двамата братовчеди седяха на масата като две пиленца. Усмихваха се един на друг и се надпреварваха кой да подаде вода или хляб на другия.

Майката и бащата на Пешо бяха на гости у родителите на Тинчето по случай тридесет години от завършването на Втората световна война. Една седмица преди това чичо Панайот и чичо Симеон започнаха да се ровят из библиотеките, за да сверят спомените си от войната с документалния материал, та да са по-категорични, когато започнат големите спорове около движението на Първа българска армия по Унгарската пуста. Горките жени вече двадесет години тръпнеха от ужас, когато започваха да тракат картечниците по масата, а от тавана рукваха шрапнели, ръчни бомби и парчета от гюллета. Голям леш падаше при тези спорове, голямо нещо. Веднъж след един такъв спор майката на Тинчето преброи към хиляда и петстотин конски трупа, разхвърляни по стаите от двамата бивши участници във втората фаза на Отечествената война. Хвърляха ги наляво и надясно, без да си дават сметка, че после някой ще чисти след тях.

Засега двамата мъже стоеха спокойно и мислено преповтаряха прочетеното през седмицата, за да запушат устата на опонента с факти и документи, когато започне спорът. А той започваше някъде към края на десерта, когато се отпушваше бутилката с коняк. Тогава затракваха първите картечници, командирите започваха да търчат по траншеите и да размахват пистолети, а в далечината се чуваше глухият тътен на приближаващите танкове.

Разговорът все още се въртеше около дома и семейството.

Разменяха се комплименти за наредбата, за вкуса на супата, за красиво нарязания магданоз в салатата. Време беше да се каже нещо и за децата.

— Много хубави работи чух за Пешо — усмихна се майката на Тинчето, — бил голям футболист, плувец, жокей и какво ли не.

Пешовата майка едва не глътна лъжицата.

— Кой Пешо?

— Вашият. Целият град говори за него.

Чичо Панайот погледна сина си с присвити очи:

— Хайде де… Ако имаше такова нещо, Пешо пръв щеше да се похвали.

— Той е толкова скромен, чичо Панайоте — каза Тинчето, но в същия миг изохка — Пешо я ритна в глезена.

— Има такива случаи — каза бащата на Тинчето, — хора, които показват пред хората само щурите си страни, а доброто, красивото, пазят ревниво в себе си и ужасно се смущават, когато някой открие в тях подобни качества.

Родителите погледнаха синчето си, а той примигна и наведе глава.

— И докато всички яздят нормално — допълни майката на Тинчето, — той, представете си, язди с гръб към главата на коня.

— Ама вие подигравате ли се с мен? — тресна по масата чичо Панайот. — Какви са тия измислици?

Обърна се към Пешо:

— Сине, какво още можеш? Или утре ще чуя, че си най-добрият летец, шахматист, лекоатлет, естраден певец, циркаджия или филмова звезда?

— Момент — каза Тинчето и изтича до стаята си, откъдето се върна с бележник и молив, — може ли да повториш?

— Кое? — примигна чичо Панайот.

— Ами това, дето каза преди малко — какво беше… Аха — летец, шахматист… естраден певец, циркаджия и филмова звезда. Така.

Погледна към Пешо:

— Това са интересни идеи.

Пешо я погледна с такава нежност, с каквато питоните гледат шимпанзетата, преди да ги глътнат.

Но не успя да я ритне, защото вратата се отвори и в стаята влязоха баба Пенка и баба Минка, които водеха двете си внучета.

— Извинете, че ви прекъсваме яденето — усмихна се баба Пенка, — но внучетата ни опищяха главите. Искат да видят Пешо.

Посочи Пешо:

— Ето — това е.

Децата зяпнаха с възхищение. Сетне подадоха по една Пешова снимка.

— Бате Пешо — казаха в един глас, — дай ни автограф.

Родителите зяпнаха, а Тинчето подаде писалка:

— Заповядай, мили Пешо!

Пешо се изкашля смутен, сетне се подписа на снимките и ги върна на децата.

— Благодаря, бате Пешо! — ревнаха в хор децата.

— И аз благодаря — кимна баба Пенка, — доживяхме и в нашия квартал да се пръкне знаменитост. А то иначе — разни Барбара Стейзанд, Фелини и Емил Димитров — къде ще ги гониш за автографи… Пък Пешо си ни е под ръка.

Баба Минка също кимна:

— И пак да ни зарадва с нещо.

Когато бабите се изнизаха, Пешовият баща се обърна към Тинчето:

— И с какво ги е зарадвал Пешо?

— Ами ако яздеше с гръб към главата на коня, не видя бабите и хукна право към тях, а те се покатериха по тополите.

Чичо Панайот се смая така, че взе сладолед и го изсипа в свинското с картофи.

— Какво направи, Панайоте! — плесна жена му.

— Това нищо не е — каза чичо Панайот.

Взе чинията и си я изля върху главата.

Жена му писна. А чичо Панайот вдигна рамене:

— И това нищо не е. По време на втората фаза на Отечествената война какви работи ставаха…

Чичо Симеон се опита да го прекъсне, защото конякът още не беше отворен, но лавина спира ли се?

И пред смаяните слушатели изникна окоп.

А в окопа — чичо Панайот.

Седи си в окопа и отваря консерва с боб. Потрива ръце, като се облизва и изсипва консервата в алуминиева чиния. По всичко личи, че е ужасно гладен. Отново потрива ръце, изважда от ботуша си лъжица, облизва я и загребва от боба.

Но от вражеския окоп се надига немец. Като вижда, че чичо Панайот се готви да яде боб, той преглъща и слюнките му текат. И в мига, когато вече чичо Панайот поднася лъжицата към устата си, той се прицелва и храс — измита с куршума боба от лъжицата.

Ядосан, чичо Панайот загребва нова лъжица.

Нов изстрел и тази лъжица отива по дяволите.

Вбесен, той загребва трети път, но и сега коварният враг омита боба от лъжицата.

Това е вече много.

Чичо Панайот скача с чинията в ръка, идва до немеца и му размазва боба по лицето. Сетне взима пушката му, счупва я в коленете си и я хвърля в краката му.

Минаха няколко минути, дукато масата се успокои. Пешовата майка се опита да прехвърли разговора отново върху синчето си, но къде ти!

— Това нищо не е! — изтри уста чичо Симеон. — Веднъж на фронта…

Отново на масата цъфна окоп.

Чичо Симеон и някакъв друг войник си говорят за гаубици и противотанкови оръдия. Изведнъж над главите им се появява черна точица.

— Сокол! — казва чичо Симеон.

— Орел! — опъва се другият войник.

— Сега ще видим кой е прав! — кима чичо Симеон и вдига пушката.

Бам!

Черната точка спира да лети и започва да пада. Пада, пада и пред окопа рухва вражески самолет.

— Видя ли? — кима другият войник. — Ни аз, ни ти!

Майката на Тинчето кимна към Пешовата майка:

— Те започнаха, Марче, ами да приберем масата и да идем да измием чиниите.

Но още не бяха затворили вратата, когато откъм гостната се чуха взривове и гърмежи. Погледнаха назад и видяха страшна картина. Облечени като войници, двамата мъже ръкомахаха и крещяха, а около тях падаха парчетии от самолети, оръдия, танкове. Потънали до вратовете в отпадъци от военни материали, Тинчето и Пешо ги гледаха внимателно.

— Поне оставете децата да излязат на двора — креснаха двете жени, — ще ги пребиете с вашите пукотевици.

Мъжете изхвърлиха дечурлигата и отново продължиха с трясъците.

На двора децата се отърсиха и от тях започнаха да падат гилзи и парчета гранати.

Тинчето въздъхна:

— Винаги след техните истории мама трябва да чисти по цял ден.

Пешо вдигна рамене:

— Ла гер ком а ла гер!

Двамата излязоха на улицата и седнаха на пейката. Като ги видяха, двете баби се покатериха на тополите и се провикнаха:

— Почвате ли?

Тинчето се обърна към Пешо:

— Няма как… Ла ноблес оближ. Щом сме започнали играта, да я играем докрай.

— Какво си намислила?

Тинчето извади бележника си:

— Първо — авиатор.

И докато Пешо отвори уста, върху него се нахлузиха авиаторски комбинезон, шапка, очила и парашут.

— Не! — кресна Пешо и хукна по улицата, последван от Тинчето. — Не!

Баба Пенка погледна от тополата.

— Май избързахме, Минке. Днеска карат пеша.

— За всеки случай да почакаме, Пенке — каза баба Минка, — още нищо не се знае.

Пешо и Тинчето обиколиха светкавично квартала. Отпред търчеше Пешо — с авиаторско облекло и ужасено лице, — а зад него — Тинчето.

На края Тинчето се ядоса и намигна. Парашутът се разтвори и спря беглеца.

Двамата седнаха задъхани на пейката.

— И защо беше тоя бяг? — попита Тинчето. — Сега трябва отново да сгъваме парашута.

Пешо се огледа и прошепна:

— Аз не мога да летя.

— Ама нали аз съм с тебе.

— Видях те колко беше! — кимна Пешо. — От футбола се спасих с бягство, от плуването ме спасиха други.

— Нали имаш парашут?

— Не! — кресна Пешо. — Само това не!

— Добре — кимна Тинчето, — обещавам ти, че този път ще кацнеш навредим.

— Без да използувам парашута?

— Без.

Пешо се огледа и въздъхна:

— Добре, ама ако се претрепя — мисли му!

— Разчитай на мен.

Секунди след това двамата крачеха по летището. Пешо отново замрънка:

— Добре де, а не може ли утре?

— Не — каза Тинчето, — за утре по списъка ще бъдеш шахматист.

— Това е спорт! — кимна Пешо. — Най-много да падна от стола.

Началникът на самолетната ремонтна работилница говореше с дъщеря си по телефона:

— Здравейте — каза Тинчето, — кой от учебните самолети е годен за полет?

Началникът сложи пръст на устата си и продължи да говори с дъщеря си:

— Разбери, дъще — шилешко се готви на бавен огън… Без никаква вода. Само една чаша вино… Е и малко лукчета слагаш, но накъсани на ръка… И червен пиперец, и чушки от лютичките, и лук… Но никаква вода! И да къркори само… Като се върна довечера, ще бъде готово. Да?

— Искаме един учебен самолет — каза Тинчето.

— Добре — каза началникът, — да, да… в никакъв случай! Нищо друго няма да слагаш.

Тинчето се обърна към Пешо:

— Той каза „добре“. Качвай се.

— Къде?

Тинчето огледа самолетите:

— На тоя. Май че е готов.

— Аз мисля… — започна Пешо, но Тинчето намигна и той се намери в самолета.

— Тинче! — кресна Пешо, но Тинчето намигна отново и кабината се затвори. Самолетът зарева и излезе от хангара. Пешо размаха ръце и се опита да отвори кабината, но самолетът се засили и хукна по пистата. След миг изви нос нагоре и полетя.

От хангара наизскачаха работници по комбинезони, които крещяха и сочеха самолета. Началникът, който продължаваше да си говори за шилешкото, изведнъж се дръпна назад и изтърва слушалката.

Но самолетът си летеше. И започна да прави страшни фигури — туно, лупинг, полутуно, гръбно летене.

Пешо махаше с ръце и ревеше нещо, но кой ще ти чуе.

Тинчето се усмихна и намигна. И самолетът изчезна по посока към града.

Като го видяха, че минава край тополите, бабите си кимнаха:

— Казах ти, Пенке, да почакаме, а ти — не.

— Глупости говориш, Минке — тук, на тополите, е по-опасно, защото сме във въздуха и като ни подбере няма да разберем кога сме стигнали до Лозенец…

— А бе то ако е Лозенец, лесно — кимна Пенка, — ами ако ни откара до Горубляне? Знаеш ли колко са нередовни рейсовете?

А в това време самолетът ръмжеше и правеше номера над квартала.

Децата сочеха небето и крещяха:

— Пешо! Пешо!

Чичо Панайот и чичо Симеон изскочиха на двора, облечени като войници.

— Имаш късмет, че синът ти е вътре — каза чичо Симеон, — иначе с един изстрел щях да го опердаша.

— Хвърчи, масъз-момче — почеса се чичо Панайот. — Истински бащичко!

Пешовата майка гледаше към небето и се безпокоеше:

— Дано да свърши по-скоро с това пусто летене, че ще изстинат палачинките.

— Нищо де — успокои я майката на Тинчето, — те като се притоплят, стават по-хубави.

Самолетът отново се появи над летището. Тинчето намигна, той бавна кацна, стигна до хангара и спря.

Пешо отвори кабината, скочи на пистата, но се подхлъзна и си разби носа.

— Видя ли? — зарева той, като държеше носа си. — Аз ти казах, че е опасно да се качвам на самолет.

Дотърчаха началникът и работниците.

— Защо взехте този самолет? — закрещя началникът.

— Че какво му имаше? — попита Тинчето.

— Как какво? Ами той няма мотор. Бяхме го извадили за ремонт.

Пешо политна назад, а Тинчето каза спокойно:

— И вие сте едни формалисти! Толкова шум за един мотор… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — крещеше Пешо и търчеше към дома.

Началникът се обърна към работниците.

— Това е днешната младеж. Направиш им бележка, а те веднага — формалисти ни изкарват! Дълги коси си пускат, бради отглеждат…

— Дъщеря ви се обажда по телефона — провикна се един от работниците, като подаде глава от канцеларията, — пита дали да сложи в шилешкото джоджен?

— И джоджен в шилешкото ще почнат да слагат — допълни началникът, — докъде ще стигнат, не знам!

Пета глава
Пешо — шахматист

Още като сви от „6 септември“ към булевард „Патриарх Евтимий“, Пешо забеляза, че не всичко е в ред.

Булевардът гъмжеше от хора. От двете му страни дечица ветрееха знамена като при най-големите празници, а самият булевард беше нашарен с бели и черни квадрати.

Регулировчик кресна на някакъв конник:

— Къде си хукнал напред? Я подскачай по правилата!

Конникът свали мускетарската си шапка за извинение (кой знае защо, беше облечен като д’Артанян) и заподскача на „Г“ — ту наляво, ту надясно.

Изведнъж цялото множество се раздвижи:

— Идват! Идват!

Чу се далечен тътен. Изсвириха фанфари.

И двете армии тръгнаха една срещу друга. Бялата настъпваше откъм булевард „Витоша“, а черната — от „Граф Игнатиев“.

Най-отпред маршируваха войниците. Зад тях, надули фанфари, подскачаха на „Г“ конниците. Най-открая трещяха топовете.

Белите и черните офицерчета, наконтени, с мустачки, непрекъснато сновяха в зигзаг и кимаха на момичетата, като отдаваха чест.

Цариците бяха ужасно нервни.

Търчаха напред, назад, наляво, надясно, на верев и непрекъснато подканяха дебелите царе да се движат по-бързо. А те — с огромни шкембета и червени бузи — пухтяха и едва-едва правеха по една крачка напред или встрани.

— Господи, господи! — чупеха ръце двете царици-неврастенички. — Боят започва, а тоя се тутка!

Когато между армиите останаха петдесетина метра, фанфаристите надуха фанфарите и войниците спряха.

Цариците разблъскаха армиите си и изскочиха една срещу друга.

— Аз ще те науча тебе, никаквица такава! — закрещя бялата царица. — На парцали ще направя перуката ти, дето я купи на старо от Рени фризьорката.

— А ти ма — кресна черната, — докога ще носиш роклята, дето я взе под наем от Народния театър! И не можа ли вместо изкуствена бенка да си сложиш изкуствен нос, та да заприличаш малко на човек?

— Млъкни! — тропна с крак бялата царица.

— Ти млъкни! — размаха ръце черната.

— Обявявам ти война! — извика бялата.

— И аз!

Цариците се обърнаха към армиите и изкрещяха:

— Рокада!

Чу се страшен трясък. Топовете пометоха коне, офицери и войници и се преместиха от другата страна на царете, които паднаха и се затъркаляха като бурета.

— Вдигнете ги! — писнаха цариците. — Войната започва!

Офицерите вдигнаха царете и ги избърсаха.

Двете царици разпериха нокти една срещу друга и закрещяха:

— Атака!

Фанфаристите изсвириха, топовете гръмнаха и стана една дето не е за разправяне.

Войниците започнаха да се мушкат, топовете забълваха гюллета, конете заподскачаха на „Г“, офицерите се защураха като луди на зигзаг, а царете тъпчеха на едно място и скубеха брадите си от ужас.

Най-интересни бяха цариците. Вкопчили се една в друга, те дърпаха косите си, късаха роклите си, като не преставаха да сипят проклятия и клюки.

Като видяха, че цариците не ги гледат, двамата монарси си намигнаха, допълзяха до пивница „Троян“, и се успокоиха едва когато изпиха третата бутилка червено. Но тъкмо си дъвчеха кротко по един овчи бут и си разправяха каква хубава ракия има при баба Мария в Брязово, Тетевенско, двете раздърпани и разпарцалени царици се втурнаха в кръчмата и ревнаха:

— Аха, тука ли сте били?

И се нахвърлиха върху тях.

Царете хукнаха презглава навън и затърчаха кой накъде види, а цариците — подире им. И се изгубиха в хоризонтите — единият зад левия хоризонт, а другият — зад десния.

Фанфаристите надуха фанфарите.

— Отбой! — размаха палка регулировчикът. — Играта завърши реми!

Войниците, офицерите и конниците станаха от паважа и започнаха да се отупват, като се тюхкаха:

— Язък! Толкова шум, толкова пушилка, а за какво — за едно реми!

— Това е работа на Тинчето — помисли си Пешо и тръгна към тях.

На ъгъла пред кино „Дружба“ баба Пенка и баба Минка оживено разговаряха:

— А бе аз му казвам на моя — мести попа от к4 на в5, а той — не! Мести, представи си, на с8!

— То и моят е такъв, Минке — затюхка се баба Пенка, — вчера му казах хем никога да не прави прибързана рокада, ама като не слуша!… Като си знае коня, та коня — разиграва си го, както си ще. От с5 на м8, от е5 на дЗ.

— Ужас! — кимна баба Минка. — Ужас е с тия стари хора!

Пешо предпазливо мина край тях, като учтиво им кимна с глава и приближи до Тинчето.

А тя си седеше на пейката и гледаше към улицата. Роклята й беше ушита от големи бели и черни квадрати, на ушите й висяха малки топове вместо обеци, на края на двете плитки бяха окачени цар и царица, на двете си ръце носеше гривнички от нанизани бели и черни офицери, а на врата имаше огърлица от шахматни коне.

Пешо разгледа цялата тази менажерия и попита:

— А войниците?

Чу се марш и от ъгъла се зададе първи пехотен полк с музика начело. Марширувайки в крак с тъпана, войниците минаха край тях и завиха по булевард „Толбухин“.

— И всичко това — кимна Пешо, — защото днес трябва да съм шахматист?

— Ти си — каза Тинчето.

— Аз?

Тинчето кимна и посочи близкия ъгъл. Пешо се извърна и видя някакъв мъж на около тридесет и пет години, който ядеше ряпа.

— Кой е този?

— Боби Фишер — отвърна Тинчето.

Двете баби минаха край тях и се загледаха в ряпата.

— Нали ти казах, Пенке — кимна баба Минка, — Боби Фишер ряпа да яде пред нашия Пешо.

— Ще яде я, какво ще прави — врътна глава баба Пенка.

— Дотук добре — каза Пешо, — а по-нататък?

Тинчето щракна с пръсти. И двамата се намериха в Бояна, което пролича от огромния надпис „Бояна“, сложен пред Боянското ханче.

Надписът беше съставен от шахматни фигури, изрисувани върху шахматен фон.

— Не знаех, че в Бояна е толкова популярен шахматът каза Пешо.

— Аааа! — кимна един дядка с бяла пола, бяла капа, бяло елече и бяло кожухче. — Тѐ туа в Бояна ного се играе шах. Тѐ оно, ехеее — деда е играл, тата е играл — сите. Едно време, помним тато — немаме леп да ручаме, а он — прво, вика, че зееме нов шах, па сетне че купиме брашно.

От Боянското ханче се вдигна страхотен шум. Един шоп изхвръкна и падна по гръб, а друг скочи върху него и заблъска по главата му шахматна дъска.

— Че ми краде пешката! — ревеше побойникът и блъскаше. — Яз не знам дека беше на е6, а ка гледам — он я дигнал. А коньо си преместил на г5. Тѐ туа параод плива ли?

Падналият погледна окото му и каза:

— А бе оно параход нема, ама има муа.

— Че има муа, аз знам отчера — кимна побойникът, — ама с тоя пусти шах ка се зафана, не моем си извадим муата от окото.

Пешо погледна Тинчето с подозрение и влезе заедно с нея в ханчето.

А вътре всички боянчани играеха шах. Тези, за които не достигаха дъски, седяха прави и подсказваха.

Внезапно двама скочиха и се разкрещяха:

— Ти ли че ми кажеш оти това не е сицилианска защита, бре, главо смотана?

— Яз че ти кажем! — ревна вторият. — Тѐ това, що го игра, още Капабланка рече, дека е „гамбит“.

— Да се скапеш с гамбито си, неедин! Отде знаеш що е рекъл Капабланка? Да не си му пасал коньо?

Един от подсказвачите се обърна към съседа си и прошепна:

— А оно си е чиста защита „Нимцович“.

Шопите наскачаха от масите и размахаха ръце. Полилеите се разлюляха от шахматните термини и имена, които се заблъскаха в тях:

— Каро кан!

— Ласкер!

— Дамски гамбит!

— Алехин!

— Доктор Еве!

Тинчето леко намигна. Шумът внезапно утихна и всички впериха очи в Пешо. Чу се шепот:

— Трайте, бре — Пешо е туа.

Възрастен шоп дойде до него и свали капа:

— Тѐ извинявай, дека те не забележиме, ама сакаме да знаем — това що го играеме, що е?

Пешо дойде до масата и погледна шахматната дъска.

— Да — кимна той, — подобна игра е имало в 1679 година между известния индуски шахматист Саракришна и персийския шампион Абдурахман. Староиндийска защита.

Всички ахнаха:

— Тѐ това било, значи…

Пешо се приближи до друга дъска:

— А това е испанско начало.

Погледна към трета:

— Сирене по шопски.

Всички провесиха вратове и наистина — на масата вместо шахматна дъска имаше сирене по шопски.

Шопите бяха сразени:

— Тоя позна сичко.

Чу се гръмко „ура“ и шопите понесоха Пешо на ръце.

Когато излязоха на площада, пред тях тръгна оркестър от гайди и кавали, които засвириха известната песен „Тръгна Янка на море“. Старите жени бършеха очи и хлипаха:

— Доживееме у Бояна да доде и Пешо!

— Тѐ туа ного са идвале — генерале, царе, императоре, акцизне и дори един поп доде веднаж, ама избега. Само Пешо не бе идвал и тѐ — доде.

— Сега вече моем да умрем — каза една баба, — щом виде Пешо, — повече ми не требе.

Качиха Пешо на трибуна. Тропнаха пред него катедра.

— Реч! — ревнаха шопите. — Сакаме реч!

Нямаше как. Трябваше да каже нещо.

— Драги боянчани — започна Пешо.

— Уреееееееееее — зареваха шопите и замятаха капи към Витоша.

— Аз мисля… — продължи Пешо.

Ново „ура“ и нови капи.

— Това е — каза Пешо.

Този път „ура“-то раздруса планината и няколко туристи, които бяха точно на билото, изпопадаха наляво и надясно.

— Ама го каза — каза една баба на друга — кратко и ясно.

— Това тѐ беше реч — съгласи се втората баба, — а не като някои — говори, говори, а сетне пита какво е казал отначало, че го забравил.

— Сакаме мач! — ревнаха шопите.

— Нека дойде Фишер да се бори с Пешо.

— Урееееееееееееее!

Пешо вдигна рамене:

— Бих се радвал… Но знаете колко е капризен Фишер. Не вярвам да се съгласи.

— Яз че го докарам — тупна се по гърдите едър боянчанин и удари капа у земи — де да видим, ако го не докарам!

Метна се на талигата си и препусна към града.

Пешо погледна с недоверие към талигата, но дядката, който го беше срещнал в началото, врътна глава:

— Тѐ он, Глигор де, ако рече нещо — глава че скине, ама че го напраи. Лани рече, оти че изруча сто мекици и ги изруча. А летоска ка рече — че одим на баня, та че одим! Изплашиме се сите — немой, викаме, че се простудиш, а он — не, та не! И одѝ и се върна. И билето показа. И му нема нищо.

— Е — махна с ръка Пешо, — има разлика да ядеш мекици, да ходиш на баня и да доведеш Фишер.

— Бре! — опъна се дядката. — Ти че ми кажеш! Гле!

Пешо обърна глава. Талигата препускаше по нанагорнището, а отзад се друсаше Фишер и продължаваше да дъвче ряпа. До него седеше преводачката му — слаба, с очила. Красива и нервна.

Глигор скочи от талигата и удари капа у земи:

— Каза ли, оти че го докарам!

Фишер слезе от талигата и вдигна ряпата във въздуха:

— Момънт, плийз!

И каза нещо на преводачката.

Тя се усмихна нервно и преведе:

— Господин Фишер има няколко условия. Първо — при победа иска хонорар от сто хиляди долара.

Десетки гайди писнаха от учудване.

Глигор се почеса по тила и попита:

— А може ли да ги дадем в дренки, трънки и боровинки?

Преводачката се обърна към Фишер и му каза нещо. Той кимна.

— Съгласен е — усмихна се нервно преводачката.

— Бре, Глигоре — попита го дядката, — отде че земеш толкова трънки, дренки и боровинки?

— Тѐ я Витоша — посочи с глава Глигор, — да иде и да бере колко сака. Ама нема а стане нужда, оти Пешо че го утепе за два-три хода.

Фишер се качи на естрадата и се огледа. Посочи една дъска и каза нещо на преводачката.

— Също така господин Фишер иска да се смени тази дъска, защото има чеп.

Гайдите отново писнаха, но Тинчето намигна и в същия миг дъската лъсна нова-новеничка, без чеп. Фишер погледна леко към Тинчето и кимна. Сетне се обърна към публиката. И посочи една баба.

— Господин Фишер иска тази баба да си свали забрадката, иначе няма да играе.

Бабата писна и стисна забрадката си, но Тинчето намигна. Забрадката размаха краищата си като огромна черна пеперуда, понесе се над Бояна и кацна върху Камен дел.

— Тю, бре! — затюхка се бабата. — Беше ми спомен от Митхад паша. Язък!

Фишер внезапно се обърна към Тинчето и я посочи:

— Това момиче да се махне!

— Не! — кресна Пешо, но Глигор сграбчи Тинчето, метна я на талигата и препусна към града.

Фишер погледна ехидно към Пешо, потри ръце и кимна.

Донесоха маса, два стола и шахматна дъска, на която бяха наредени фигурите. Фишер се обърна към преводачката и каза нещо.

Преводачката се усмихна нервно:

— Господин Фишер предоставя правото на господин Пешо да играе с белите фигури.

Пешо погледна дъската с ужас. Пешките заподскачаха цариците се изплезиха, а царете направиха кози бради.

Ами сега?

На естрадата започна да се издига бесилка. Размахали тоягите, шопите го качиха на бурето…

Пешо тръсна глава и чу шум от хеликоптер. От прозореца се показа Тинчето, която размаха ръка и намигна.

В същия миг Пешо видимо наедря. Усмихна се, взе една пешка и я премести.

Фишер се усмихна и пипна срещуположната пешка. Хеликоптерът направи нов кръг и Тинчето намигна.

Изведнъж Фишер се разтрепера, започна да се тресе, сетне врътна глава назад и закри очите си с ръце.

Преводачката се усмихна нервно:

— Господин Фишер е изненадан… Не е очаквал такъв силен ход… Предава се.

Ревът беше толкова страшен, че хеликоптерът полетя настрани като духнат.

Блеснаха фойерверки, запищяха гайди. Шопите скочиха на трибуната, хванаха Пешо и започнаха да го подхвърлят във въздуха.

Хеликоптерът изрева и се спусна на естрадата. Изплашените боянчани изпуснаха Пешо и той се заби с главата надолу в дъските.

От хеликоптера се спусна стълба. Тинчето слезе и издърпа Пешо, който хвана с две ръце огромната цицина, цъфнала на главата му.

— Поздравявам победителя, който… — започна Тинчето, но в същия миг писна. — Олеле, ще ми скъсаш плитките.

— Главата ти ще скъсам! — ревна Пешо и се метна на Глигоровата талига.

— Стой! — викна Глигор, но къде ти — Пешо вече дигаше пушилка към града.

Фишер гледаше всичко това с отворена уста. До него се приближи дядката и му подаде ряпа.

— Земи тая ряпа. Ного е убава.

Фишер взе ряпата, сетне се обърна към преводачката и каза нещо.

— Господин Фишер съжалява много за дренките, трънките и боровинките — преведе тя.

— Сори — кимна Фишер и тръгна надолу, като дъвчеше замислено ряпата.

Оркестърът от гайди засвири бавно погребалния марш.

Шеста глава
Пешо — лекоатлет

Тинчето си седеше на пейката, както винаги. Само облеклото й беше по-различно. Малко над челото й блестеше бяла панделка, на края на плитките имаше по две големи бели джуфки, а блузата, полата, чорапите и обувките бяха снежнобели.

На единия край на улицата върху паважа се белееше надпис:

СТАРТ

А на другия край:

ФИНАЛ.

Тинчето се огледа и когато се увери, че е привлякла вниманието на читателите, извади свирка и изсвири.

Баба Пенка и баба Минка излязоха от къщи и застанаха на старта с въженца за скачане в ръце. И двете, както подобава, бяха облечени целите в бяло.

— С тия пари, дето отидоха за състезателно облекло — разправяше дълго време след това баба Минка, — можеше да си купя ново каче за туршии, ама какво да правиш — пусти състезания!

Тинчето отиде до финала, извади сигнален пистолет, гръмна и засече времето с хронометър.

Двете баби хукнаха към финала, като скачаха с въженцата. От всички прозорци се показаха сеирджии, които закрещяха:

— Давай, бабо Пенке!

— Давай, бабо Минке!

Но въпреки моралната подкрепа на финала и двете баби пристигнаха едновременно. Около Тинчето се натрупаха запалянковци.

— Баба Пенка пристигна първа!

— Баба Минка я би с един нос!

Тинчето погледна хронометъра и вдигна рамене:

— И двете имат 9 секунди и девет десети. Изравнен световен рекорд.

— Ураааааааааааа! — ревнаха запалянковците.

А в това време двете баби си говореха задъхани:

— Ох, да свърши тази пуста книга, че да мирясаме! — каза баба Пенка.

— Добре, че Пешо днеска е лекоатлет, та се отървахме лесно — каза баба Минка, — я си представи, ако трябваше да вдигаме гири?

— Хайде ние нищо, ами моят старец полудя. Цял ден хвърля точилката през прозореца. Тренирал копие.

— Ами я моят! Гледам го, търчи из двора с шише ракия в ръка. И след всяка обиколка пие. „Какво правиш, пияница такава?“ — викам му, а той се пъчи: „Тренирам щафета четири по сто грама.“ И като свърши шишето, падна на леглото и заспа. Бутам го да стане, да купи кисело зеле, а той не ще. „Имам мускулна треска — казва, — претренирах.“

— И тогава аз се появявам целият в бяло! — каза Пешо.

Тинчето се обърна и наистина — Пешо също беше в бяло спортно облекло. Той посочи Тинчето:

— И какво? Ще счупя световните рекорди на късо, средно и дълго разстояние, висок, дълъг и овчарски скок, гюлле, копие, диск…

— Няма такова нещо — каза Тинчето. — Просто ще участвуваш като обикновен състезател.

— И няма да смайвам публиката?

— Колкото можеш — толкова.

Пешо я погледна недоверчиво:

— Всички очакват, че ще направя нещо необикновено.

— Ами като са си подозрителни…

Пешо се огледа и пошушна:

— Ей сега ще дойдат от телевизията да вземат интервю.

— А, ти им дай. Какво ме засяга това?

— Хайде де! Набута ме в тая каша, а сега се дърпаш.

— Моля те, разбери — днес всичко с теб ще бъде съвсем нормално. Затова говори си съвсем обикновени неща, бягай колкото можеш, скачай колкото сили имаш — няма да ти помагам с нищо.

Пешо намигна:

— Нещо като контрафалц?

— Именно.

— Те ще мислят, че кой знае какво, а всъщност…

— Точно така.

Пешо подскочи и се тупна по коленете:

— Тинче, ти си гений!

Чу се гръм и трясък и към тях се приближи телевизионна група с всичките там атрибути — камиони, техници, осветители, гримьори. Веднага опънаха въжета, до които застанаха пазачи с червени ленти на ръкавиците. Режисьорът беше много нервен:

— Вие сте Пешо, да?

И без да дочака отговор, кресна:

— Веднага — грим!

Тишина.

— Какво става тук? — кресна режисьорът. — Ще ми скъсате нервите! Къде са гримьорките?

Десетина души затърчаха надолу и нагоре и закрещяха:

— Гримьорките! Гримьорките!

Блъскаха се няколко минути един в друг, като си крещяха в лица, но не се получи нищо.

Режисьорът се хвана за косата:

— Асистента, къде са гримьорните?

От един от камионите се подаде нещо брадато, мръсно, невчесано, нетрезво, с провиснал, окъсан кожух. То полуотвори очи и се прозя.

— Гримьорките! — ревна в лицето му режисьорът. Асистентът махна с ръка, като че ли искаше да изпъди муха:

— Какви гримьорки?

Режисьорът се олюля:

— Дъхни ми!

Асистентът се извърна и дъхна някъде встрани. И там, докъдето стигна дъхът му, растения, дървета и цветя се сгърчиха и прегоряха.

— Ясно кимна режисьорът, — ще караме без грим. Камера!

Десетина души отново затърчаха:

— Камерааааааа!

Режисьорът погледна асистента с уплаха:

— Камера?

Асистентът се помъчи да помисли. Напрегна се страхотно:

— За камера, питаш?

— Да!

Асистентът се напрегна отново и изведнъж лицето му светна:

— Ами камера няма. Остана в Павликени.

Режисьорът някак си омекна:

— Ясно.

Обърна се към Пешо:

— Ще вземем интервю от вас преди състезанието.

Обърна се към групата и изсвири сигнал за отстъпление:

— Изчезвай!

Прибраха въжетата, качиха се на камионите и изчезнаха така, както се бяха появили — изненадващо и с трясък.

Стадионът беше пълен с пионери.

Спортистите загряваха на терена.

И отново с гръм и трясък се появи телевизионната група. Набързо се разгърна за атака и огради Пешо.

— Няма време — каза режисьорът, — предаването започва.

Любопитните, които не бяха на стадиона, включиха телевизорите си. Говорителката се усмихна приятно, извърна се леко, за да се види изцяло новата й прическа, и каза:

— А сега включваме стадиона, откъдето ще ви предадем директно пионерските лекоатлетически състезания…

Тя продължи да мърда устните си, но звукът изчезна. Само от време на време приемниците пропукваха и се чуваха отделни думи:

— … Пешо… Гениалният… смая света…

Внезапно се появи стадионът и главата на режисьора, който крещеше и мяташе с очите си мълнии. Погледна към камерата и размаха юмрук. Отново се появи говорителката, която, усмихната, мърдаше устата си, но звук — никакъв. Пак стадионът. Режисьорът ревна срещу зрителите:

— А бе защо към мене? Обърни камерата към Пешо!

На екрана се появи един стомах — явно, Пешовият. Срещу него се виждаше стомах на жена. Чу се женски глас:

— Откога се занимавате с лека атлетика?

Екранът трепна, за миг се видя лицето на Пешо, а сетне само носът му:

— От вчера.

Репортерката, смаяна, изпусна микрофона. В екрана се втурна режисьорът, който размаха ръце. И камерата се измести. Появиха се двама зрители, които дъвчеха семки и си говореха нещо. После отново главата на Пешо, който се смееше, но никакъв звук. Изведнъж звукът се появи, но телевизионните зрители чуха не Пешовия глас, а песен на Лили Иванова, пусната с всичка сила по радиоуредбата на стадиона.

Сега вече картината беше добра. Репортерката и Пешо разговаряха, смееха се — явно един от двамата беше пуснал закачка, но Лили Иванова продължаваше да ги заглушава. Режисьорът отново скочи пред тях, размаха ръце и заскуба косите си. Чу се пукот и на екрана се усмихна говорителката от телевизионното студио:

— Предадохме ви интервю с очаквания победител на много от лекоатлетическите дисциплини, пионера Пешо Андреев. По време на състезанията ще включим отново стадиона.

А на стадиона спикерът вече обявяваше:

— Финал — сто метра. На първа пътека — Пешо Андреев.

Изстрел.

Всички се втурнаха напред. Само Пешо изостана и си търчеше като на екскурзия.

Тинчето изчака да минат петдесет метра и намигна.

Изведнъж състезателите започнаха да боксуват. Напрягаха се, влагаха всичките си сили, но сякаш бяха заковани за пистата. Пешо мина край тях и все така спокойно пресече лентата. Едва тогава останалите хукнаха нормално и също минаха финала.

Между съдиите настана суматоха. Най-сетне говорителят обяви:

— Пръв на сто метра — както очаквахме — Пешо Андреев. Време на победителя — една минута и двадесет секунди.

Публиката изпопада от смях.

Говорителят обяви:

— Висок скок. Първоначална височина 1 метър.

Състезателите започнаха опитите. Но Тинчето си знаеше работата и всички събориха летвата.

Говорителят беше смутен:

— Малка изненада… Височината се намалява на 80 сантиметра.

Отново опити.

Пак смях.

Намалиха височината на 60 сантиметра.

Пак смях.

40 сантиметра…

Летвата стана на парчета.

Говорителят избърса чело и обяви:

— Височина… 20 сантиметра.

Състезателите трепереха. Засилваха се, правеха невероятни усилия, но… събаряха летвата.

Пешо се засили и — ура — прескочи летвата.

Говорителят обяви унило:

— Победител на висок скок — Пешо Андреев. Двадесет сантиметра.

По стадиона зафучаха линейки, които прибираха изпопадалите зрители от трибуните. Равносметката беше две счупени ръце, десет разкървавени носа и около тридесетина натъртвания.

Дежурният лекар взе микрофона и даде напътствия — при смях зрителите трябва да се държат един за друг. Ако злополуките продължават, състезанията ще се проведат при закрити врати.

Когато публиката се успокои, състезанията продължиха. Изплашени да не бъдат изгонени, зрителите се стискаха и се смееха вътрешно, като над стадиона се чуваше само скърцане със зъби. Затова пък седмици след състезанията училищните зъболекари едва смогваха да заздравят разклатените чейнета.

При овчарския скок летвата последователно беше спускана от два метра на един, на 50 сантиметра…

Единствен Пешо успя да преодолее височината.

На дългия скок Пешо постигна 52 сантиметра. Най-добрият след него имаше 12 сантиметра, като повечето състезатели се засилваха, скачаха, но кой знае защо — вместо напред, политаха назад, като духнати от буря.

При гюллето състезателите се разпищяха, защото то хвръкваше отвесно нагоре и за малко не преби главите им. Пешо се засили — два метра!

Пак пръв, пак стадионът заскърца като огромна дъскорезница.

Телевизионните зрители отново бяха ощастливени.

— А сега — усмихна се говорителката — ще включим стадиона, за да предадем последната дисциплина от пионерските лекоатлетически състезания — бягане 1000 метра пресечена местност.

По екрана минаха няколко линии и телезрителите видяха част от публиката. Това бяха предимно пионери, които надуваха бузи, стискаха уста и юмруци, за да не зареват до бога от смях.

Появи се жизнерадостното лице на спортния коментатор:

— Весело е по нашите стадиони, другари! Лъха оптимизъм, младост! И в този прекрасен миг и на мен ми се иска да се засмея заедно с младите зрители. Ха-ха!

Внезапно стана сериозен:

— Момент. Старт на последната дисциплина — 1000 метра пресечена местност… Състезателите се впускат като вихър… Само, интересно… победителят във всички останали дисциплини Пешо Андреев тича съвсем бавно, дори бих казал, ходи…

Камерата се отмести от коментатора, но вместо състезателите на екрана се появиха осветлителните табла на стадиона, сетне самолет, който летеше, после продавач на гевреци, дете, което лазеше пред майка си, пожарникар с блестяща каска и страшни мустаци…

А коментаторът продължаваше:

— Някак е странен в тази дисциплина Пешо Андреев… драги зрители, бих казал дори, той направо ме учудва… Ето, сега се спира, говори с публиката, ръкува се… купува семки… Слава богу, пак затича, но бавно, много бавно… останалите състезатели са на 500 метра пред него и се носят като вихър към финала… Но какво става?… Просто невероятно, драги зрители… при последното препятствие всички състезатели спират и започват да го оглеждат, съвещават се, почесват се… странно, много странно… Ето — един се засилва, но не успява да го прескочи, другите — също… вкупчват се един в друг, дращят по препятствието…

А в това време на екрана заджафква куче, което гони котка. Неуморният говорител продължи:

— Изненада, изненада, драги зрители! Пешо Андреев настигна основната група, прескача я и спокойно финишира… Отново пръв, отново лаври, отново слава украсява неговото високо, интелигентно и, бих казал, спортно чело. Време — десет минути и петдесет секунди… Наистина, времето не е добро, но това са пионери, другари… Те сега започват своя спортен път. Те ще бъдат утрешните републикански, балкански, европейски и дано — световни шампиони…

По телевизионния екран си летеше самолет.

В гласа на коментатора се появиха красиви нотки:

— Високо над главата ми се извисява самолет. Това е сякаш символ на висините, в които ще се издигнат нашите бъдещи спортни постижения… Състезанията завършиха, драги зрители. Победител на всички дисциплини — пионерът Пешо Андреев. Публиката го изпраща с възторжени аплодисменти…

Чу се рев от смях и на екрана се видя публиката. Въпреки лекарските наставления зрителите не издържаха на напрежението и се разсмяха с пълен глас. Целият стадион се превърна в куп ревящи и облещени от задъхване деца. Те скачаха, сочеха Пешо и се хващаха за главите, след което падаха върху стоящите пред тях.

До Пешо се приближи Тинчето.

— От името на всички роднини аз те поздравля… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна навън от стадиона.

Дечурлигата креснаха също и побягнаха след него.

На екрана се появи жизнерадостната глава на спортния коментатор:

— Състезанието завърши, драги зрители, но у всички остана частица от волната детска радост, която бе завладяла стадиона, от онзи жив, неповторим оптимизъм, който напоследък се забелязва в нашите пионери и който се дължи на грижите, полагани от възпитатели и родители. Иска ми се заедно с вас да възкликна: „Ех ти, пионерска младост!“

На екрана се протегна ръка, която се опита да издърпа микрофона от ръката на коментатора, но той я отблъсна и продължи:

— Иска ми се в този тържествен момент да хвръкна, да долетя до състезателя Пешо Андреев…

Ръката отново хвана микрофона. Коментаторът започна да се бори с нея, като продължаваше:

— … и да му предам целувката, която всички вие, драги телезрители, бихте искали в този незабравим миг да сложите на неговото скромно, пионерско чело…

Режисьорът се втурна в екрана и размаха ръце:

— Стига! Край! Стоп, камера! Спри бе!

Но коментаторът застана пред него:

— Хубаво е да си пионер, другари! Лично аз си спомням онези далечни дни, когато с бяла блузка…

Вбесен, режисьорът извади свирка и изсвири.

Чу се сирена, и в стадиона влезе линейка. Двама санитари извадиха легло и проснаха на него коментатора. Но той продължаваше да държи микрофона:

— В момента вие виждате малка демонстрация на бързината и ловкостта, с която нашите санитари обслужват спортните стадиони на републиката. От ранна утрин до късна вечер техните бели коли сноват из страната, надавайки пронизителни свирки, за да пазят така драгоценния живот на прославените ни състезатели, които донесоха славата…

Един от санитарите се опита да изтръгне микрофона, но коментарът устоя и продължи:

— Малко интервю с един от санитарите: Откога сте в тази славна и, бих казал, героична професия?

Санитарите наблъскаха носилката с коментатора в колата, тръшнаха вратата и хукнаха към изхода, като надуваха сирената.

Едва сега режисьорът се опита да поеме дъх, но се хвана за сърцето и рухна.

Седма глава
Пешо — певец

Има си тишина и тишина. Някой път е тихо и ти си викаш:

— Е какво да правим сега — тихо си е.

Но друг път…

Охо!

Тихо е, братче, ама зъбите ти чаткат.

На това му викат „течаща тишина“, „смразяваща тишина“, „злокобна тишина“ и дори „ужасяваща тишина“.

Е такава една тишина беше метнала своите тайнствени мрежи върху Тинчевата улица. (Как се изразявам, а?)

Тихо си е, значи, но имаш чувството, че ей сега върху тебе ще се сгромоляса небето, ще зареват триста гладни вълци и две-тринаесе мечки стръвници, ще рукнат потопи и водопади, ще избухнат атомни, водородни и плутониеви бомби или, което е по-вероятно, изневиделица може да ти зашлевят някой шамар, и то с такъв плясък, че да събудят дори и дядо Пешо — мъжа на баба Минка, дето още не може да се съвземе от претренирането (нали тренираше „четири по сто грама“).

Голяма тишина, голямо нещо.

Ни се чува нещо, ни се движи.

Тихо, та дим се дига.

И по едно време… охо — виж, виж — един от прозорците се размърда. Зад пердето се мярнаха очертанията на древноегипетска глава. Срещуположното перде също се разшава и зад него проблесна шлемът на древноруски болярин. И едно след друго пердетата на околните прозорци започнаха да прозират и да издават, че зад тях, като привидения, се движат маркизи, севилски бръснари, тореадори, гладиатори, императори и дами с камелии…

И пак тихо.

Внезапно прозорецът на Тинчето се разтвори с трясък и тя, облечена като Розина от „Севилският бръснар“, запя известната си ария.

По средата спря и се замисли. И бавно пропя:

— А Пешо още го нямааааааа…

Гръмна маршът от „Аида“ и Пешо се появи от края на улицата, облечен като Радамес. Прозорците се тръшнаха навън и от тях се показаха египтяни и египтянки, които подеха марша.

Тинчето хукна по стълбите и излезе на улицата, облечена като Аида. Погледна наляво, сетне надясно — няма жива душа. И тихо.

Тя поклати глава и пропя:

— А Пешо още го нямааааааа…

Но се излъга, защото Пешо блесна отново на ъгъла, облечен като тореадор, а от прозорците размахаха сомбрера и кърпи испанци и испанки, които пееха марша на тореадора от „Кармен“.

За Тинчето беше фасулска работа да щракне с пръсти и да се превърне в Кармен.

Но Пешо вече вървеше облечен като Борис Годунов, а около него размахваха копия и пееха болярите му.

Тинчето побърза да нахлузи дрехите на руска княжня, но от улици, входове, прозорци и дори от небето прииждаха, скачаха и падаха египтяни, испанци, боляри, нюрнбергски майстори-певци, маркизи, хусари, стрелци с арбалети, като всяка група си пееше марша от своята опера. Тинчето и Пешо едва смогваха да си променят дрехите съобразно с онзи марш или песен, които надделяваха над другите. По едно време горните дрехи на Пешо бяха от „Хованщина“, панталоните — от „Севилският бръснар“, а ботушите — от „Цигански барон“, докато Тинчето пееше с шапка на готическа принцеса — островърха, с воал на края, роклята й беше нашенска — от „Нестинарка“, и само обувките й — златночервени, — напомняха за „Черевички“.

Различните хористи се сблъскаха и започна не само музикален, но и съвсем истински бой.

В същото време Тинчето и Пешо, облечени като Розина и граф Алмавива, пееха дуета от „Севилският бръснар“. Те не престанаха да пеят и когато попаднаха точно в центъра на боя и завършиха арията, като Пешо държеше в ръка бойно знаме, а Тинчето носеше вместо яка — щит, надянат на врата.

Това й се видя прекалено и тя кресна:

— Стига!

И всичко отиде, та са не видя.

Двамата останаха сами, седнали на пейката, облечени в техните си дрехи. Пешо пропя:

— Ами сегааааааа…

— Е, стига де — прекъсна го Тинчето.

Пешо примигна смутено:

— Извинявай… аз по инерция.

Огледа се и пошушна:

— И за какво беше всичко това?

— За издигане културата на читателите. Те вече нямат време за опери. Заети са. Но много им се иска в някакъв разговор да подметнат: „Ах, това е съвсем като в «Лоенгрин»!“ А сега, като ги питат — гледали ли са опери, ще кажат — охооо, и „Кармен“, и „Борис Годунов“, и „Севилският бръснар“, и „Аида“.

— Ловко — кимна Пешо.

— И не само това — по този начин ги подготвихме и за музикалната лектория.

— Какво?

Тинчето посочи улицата с очи.

Срещу тях вървяха баба Пенка и баба Минка, вдигнали високо рекламен плакат:

МУЗИКАЛНА ЛЕКТОРИЯ

„Развитието на музикалната култура у нас“

Доклад от Тинчето Андреева.

Оркестрови и музикални илюстрации:

Пешо Андреев — от нашия квартал.

Начало — осем часа вечерта в салона на училището.

Пешо се дръпна ужасѐн:

— Аз?

Тинчето кимна.

— Ти чула ли си как пея?

— Я да чуя?

Пешо се огледа и внезапно запя арията на Марио Каварадоси от „Тоска“.

По средата спря и замига:

— Аз ли пях?

Тинчето кимна.

— Не знаех, че мога да пея — учуди се Пешо.

— И Колумб не е знаел, че ще открие Америка, но тръгнал и я открил. Въпросът е да се реши човек.

В осем часа вечерта салонът беше пълен.

Баба Пенка и баба Минка седяха на първия ред с разтворени ръце — готови всеки миг да си изпотрошат пръстите от ръкопляскане.

Тинчето излезе на сцената облечена в дълга рокля. На носа й имаше лорнет, а под мишницата — доклад. Сложи го на катедрата и започна:

— Развитието на музикалната култура у нас започна с местните трубадури, които след освобождението тръгнаха по панаири и седенки, за да разкъсват сърцата на слушателите със своите покъртителни песни.

Завесата се разтвори. Облечен като Парушев, с чадър, закачен на висок стол, Пешо засвири на хармониум интродукцията и запя:

Утиди Стуян нъ пъзар

дъ купи къквоту му трябвъ,

връщъ си Стуян ут пъзар

нъсръщъ иди майка му.

Майкъ му й биз глъва

глъва съ върти гувори:

Иди си, синко, Стуяни

и твойту селу гуляму

дъ видиш къкво й чуду станалуууууу…

Пешо вдигна глава и започна да говори в речитатив, като продължаваше да свири на хармониума:

Утива Стоян в своето село голямо

и какво да види:

детето го изяло прасето,

майката скача в гераня,

а Стояновият баща се хвърля от

шестия етаж с главата надолу.

Завесата падна.

Тинчето намести лорнета си и продължи:

— Началният тласък е даден. Малко след това се изпява и първата оперна ария у нас.

Завесата се разтваря и Пешо се появява, облечен като Борис Годунов. Разтвори царствено уста и запя:

— Наричат ме Мимииииии…

Рев от смях. Пешо спря:

— Извинете, днес съм малко разсеян…

И запя със страшен бас арията на Борис.

Двете баби най-сетне успяха да си изпотрошат ръцете от ръкопляскане.

Завеса.

Тинчето продължи:

— Появяват се и първите дуети.

Облечен, като студента от „Бохеми“, Пешо се поклони. От другата страна на сцената влезе пак Пешо, но облечен като Мими, и също се поклони. И двамата запяха дуета от „Бохеми“.

Големи ръкопляскания, които на края се превърнаха в овации.

Завеса.

Тинчето продължи:

— И пътят за хорови изпълнения е вече открит.

Завесата се вдигна. Ловците запяха хора от „Вълшебният стрелец“. Интересно беше, че всички ловци бяха все пешовци — наредени един до друг.

Отново аплодисменти.

Завеса.

Тинчето:

— Наред с оперните арии, дуети и хорове се забелязва тенденция за връщане към народното творчество. Появяват се и първите народни ансамбли.

На сцената изскочиха три народни певици — това си беше Пешо, облечен в три различни народни носии, а край тях се наредиха гъдулар, тъпанджия, кавалджия и гайдар — пак пешовци.

Изпълнение. Аплодисменти.

Тинчето:

— Сега вече може да се появи и естрадната песен.

Пешо, облечен като Лили Иванова, протегна ръце напред, преплете ги пред носа си и запя:

— Ръцете ти единствено виновниииии…

Два полилея паднаха от френетичните овации.

Тинчето:

— В страната започват да пристигат и чуждестранни певци.

И отново Пешо се поклони — този път маскиран като Луи Армстронг. И заедно с Тинчето изпяха „Хелоу, Доли“.

Големи ръкопляскания, голямо нещо.

Като продължаваше да държи Пешо-Армстронг за ръка, Тинчето каза:

— Това дава импулс на много аматьори-певци да се явят на конкурса „Тромбата на Вили“. Следва изпълнение на две участнички в този конкурс.

Тинчето и Пешо се отдръпнаха настрани и на сцената се качиха баба Пенка и баба Минка. Те се поклониха и внезапно запяха негърски сперичуелс, като заиграха в ритъма.

Такова ръкопляскане падна, че и останалите полилеи изпопадаха, та трябваше да запалят свещи.

Като си седнаха на местата, баба Пенка каза на баба Минка:

— Знаеш ли — отдавна не бях пяла така.

Тинчето посочи Пешо, който внезапно се появи облечен като Пешо — с бяла блузка и къси панталони.

— Нашата музикална лектория завърши. Чухте арии, дуети, хорови изпълнения, народни и естрадни песни. И все пак нищо не може да се сравни с наивната, чиста детска песен.

Обърна се към Пешо и му кимна. Той, както винаги в такива случаи, зяпна:

— Каква песен?

— Която знаеш най-добре.

Пешо се усмихна накриво, замисли се и изведнъж засия. И запя с пълен глас „Зайченцето бяло“.

Изпълнението беше толкова фалшиво, че публиката изби прозорците от смях.

Пешо внезапно спря и погледна страшно към Тинчето. Всеки миг се очакваше да скочи и да се вкопчи като петнист бенгалски тигър в плитките й. Но се сепна, защото в салона проехтя:

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам!

И тропот от бягащи крака.

Пешо гледаше смаян. Нито беше дърпал плитки, нито беше отварял устата.

Тинчето се усмихна:

— Не обръщай внимание. Днес всичко е буфосинхрон.

Хвана Пешо за ръка, обърна се към публиката и двамата се поклониха.

Осма глава
Пешо в цирка

— Тая, Тинчето — помисли си Пешо, като не я видя на пейката, — не може да я разбере човек…

— Защо? — попита Тинчето.

Пешо политна назад.

Само преди секунда на пейката нямаше никого, а сега нашата приятелка и негова мила братовчедка си седеше, кръстосала крака и леко се хилеше.

— Ти не беше на пейката — отдръпна се Пешо.

— А къде бях?

— Нямаше те.

— И ти ги говориш едни — махна с ръка Тинчето, — ами по-добре седни да видим какво ще правим днес.

Седна, но веднага подскочи от крясък:

— Защо сядаш на колената ми?

Пешо се извърна и се вцепени — на пейката седеше клоун със сърдито лице.

— Не мога да разбера каква е тази мода — да се сяда на чужди колене — ядосваше се клоунът, — така ли ви учат в училище?

Пешо се напрегна да каже някакво извинение, но успя само да измънка:

— Ннннне… ние сме във ваканция.

— Аха. Значи, като сте във ваканция, можеш да сядаш върху главата ми?

— Но аз не седнах на главата ви…

— Или може би искаш да седнеш на ушите ми? — запеняви се клоунът. — Или на носа ми? Или пък ще ти хрумне да започнеш да подстригваш косата ми с ножица? По-добре тогава вземи трион!

Стана и започна да се разхожда напред и назад с ръце на гърба:

— Какъв срам! Какво нахалство! Да се режат косите на хората с триони!

— Какви триони? — изхленчи Пешо.

— Такива триони! — каза клоунът и посочи ръцете му.

Пешо погледна надолу и дъхът му спря — в ръцете си наистина държеше трион. Клоунът го грабна и пипна зъбците:

— Така си и мислех. Тъп. С тъп трион ще ми стриже косата. И това ми било бръснар!

— Аз не съм бръснар…

— А какъв си? Да не си архиепископ? Или продавач на стари, плесенясали фъстъци? Как може да се продават такива ужасни фъстъци?

Бръкна в кошницата, която внезапно се появи в Пешовите ръце, и извади няколко фъстъка:

— Нима това са фъстъци? Та те са влажни. Навярно са държани в някакво дълбоко тъмно мазе, пълно с бухали и прилепи. Така си и мислех — кимна клоунът, като взе внимателно от раменете на Пешо един бухал и един прилеп, — какво поколение, драги читатели, какъв ужас!

Внезапно се разплака:

— Бих дал всички триони на света, всички стари, плесенясали фъстъци, всички бухали и прилепи за една бяла сиамска котка. Ах, как обичам бели, сиамски котки!

— Заповядайте — каза Тинчето и му подаде бяла, сиамска котка.

Клоунът изпусна триона, кошницата с фъстъци, бухала и прилепа и прегърна котката:

— Боже мой, каква котка! Благодаря ти, момиченце, благодаря ти!…

И започна да се изкачва по една въжена стълба, провиснала от небето. Изкачи се, изкачи се и изчезна.

— Мислиш ли, че направих добра смяна — обърна се Тинчето към Пешо, — за някакви си бухали, триони, прилепи и плесенясали фъстъци да дам такава хубава сиамска котка?

Пешо се огледа:

— Къде е трионът, кошницата с фъстъците, бухалът и прилепът?

— Какъв трион, каква кошница, какъв бухал и прилеп?

Пешо зяпна, но сетне присви устни:

— Циркови номера!

— Не — каза Тинчето, — това е само предварителната програма пред вратата на цирка, за да се подмамят зрителите.

— Къде е циркът!

— Я се обърни!

Пешо се обърна.

И огромният цирк блесна пред него.

Пред вратата фокусници гълтаха огън, жонгльори подмятаха топки и чинии, а клоунът плачеше.

— Защо плачете? — попита го Тинчето.

— Знаете ли — каза през сълзи клоунът, като избърса очите си с кърпа и я изстиска, — знаете ли — повтори той, като гледаше как от кърпата шурти вода, — не, вие нищо не знаете!

— Какво трябва да знаем?

— Защо пък трябва да знаеш? — скочи обиден клоунът. — Я гледай какво нахално момиче!

— Ха! — посочи я клоунът. — Да не искаш да влезеш безплатно в цирка? Ха — продължи той, като я посочи повторно — да не би пък да искаш и да изиграеш някакъв номер?

— Да — каза Тинчето, — заедно с моя братовчед.

Клоунът я погледна недоверчиво:

— А какво можете, смея ли да попитам? Знаете ли таблицата за умножението? Знаете ли кой е открил островите Барбадос? Знаете ли колко е разстоянието между Слънцето и астероида Церера и в неговия перигей? Знаете ли колко е часът?

— Три и дванадесет минути — каза Тинчето.

— Ужасно! — хвана се за главата клоунът. — Това момиче знае всичко!

И падна в една вана, пълна с пера.

Вратите на цирка се разтвориха и директорът, облечен във фрак и цилиндър, се поклони пред Пешо и Тинчето:

— Заповядайте. Сега е вашият номер.

Тинчето леко приклекна, взе Пешо за ръка и влязоха в цирка.

Публиката бурно заръкопляска.

Клоунът дотърча до тях и прошепна:

— Бързо, защото ескимосите вече губят търпение и започнаха да се потят.

Тинчето погледна една от ложите и видя група ескимоси, с кожуси, които бършеха чело с кърпи.

— Трябва да направите някакъв много интересен номер — продължи да шепне клоунът, — ескимосите са дошли направо от Беринговия пролив само и само да ви видят.

Тинчето се усмихна и се поклони към ложата с ескимосите. Сетне посочи Пешо:

— Пред нас е един скромен самодеец в цирковото изкуство. Пешо Андреев!

Плесна с ръце и Пешо изчезна.

Публиката ахна. Чуха се викове:

— Къде е Пешо?

Един от разпоредителите се обади:

— Яде вънка сладолед.

Тинчето вдигна ръка:

— Това е много опасен номер, защото той има трета сливица и може да хване ангина.

Пешо влезе, като ближеше фунийка със сладолед.

Тинчето обяви:

— Музикално ядене на сладолед!

Музиката засвири, а Пешо спокойно си изяде сладоледа.

Директорът беше потресен:

— Това момче ще напредне много. Досега такъв номер не сме имали.

Тинчето отново посочи Пешо:

— Фокуси с карти!

Пешо бръкна в пазвата на един от ескимосите, но той започна да се кикоти.

— Какво имате в пазвата си? — попита Пешо.

— Гъдел — отвърна ескимосът.

Пешо извади ръката си:

— А сега?

— Нищо — отвърна ескимосът.

Пешо пак бръкна в пазвата му:

— А сега?

— Пак гъдел — разкикоти се ескимосът.

— Не само гъдел — усмихна се Пешо и извади един заек.

Бръкна и извади гълъб. Бръкна и извади нещо ъглесто, начупено, ръбовато — изобщо нещо невиждано, нечувано и несрещано, от което се чуваше тихо кикотене, хихикане, дъвчене, бълбукане и далечни въздишки.

— Какво е това? — попита Пешо.

— Това е взаимоотношение — каза ескимосът, — да ви отрежа ли малко?

Като видя, че Пешо мига, ескимосът обясни:

— Това е много важно нещо. Когато имате няколко, на пръв поглед несъвместими същества, предмети или препинателни знаци, като да речем: заек и сирене, одеяло и лешници, кит и удивителни, посредством взаимодействието успяваме да ги натъкмим така, че да могат да влязат заедно в някакво изречение, във влак, в спор помежду си и какво ли не още. Погледнете колко разнородна публика — от различни квартали, с различни професии, различни номера на обувки и шапки, а посредством взаимоотношението можем така да направим, че да ги свържем в някаква, макар и нетрайна, но все пак — връзка.

Ескимосът отчупи парченца от взаимоотношението и ги хвърли между публиката. И изведнъж посетителите започнаха да говорят помежду си, излязоха на манежа на групи, майките си бъбреха за готвене и кройки, като разхождаха детски колички, деца заиграха на „прескочикобила“, търговец на плодове разтовари стоката си на средата на манежа и започна да продава, калайджия калайдисваше съдове, точилар точеше, резач на дърва наду машината, която започна да стърже пронизително, и изобщо настана пълна бъркотия.

— Ужасно, ужасно! — зачупи ръце клоунът. — Фокусът с карти пропада!

Пешо се сети и се провикна:

— Фокуси с карти!

Извади тесте карти и отиде при търговеца на плод и зеленчук:

— Извадете една карта!

Но жените с количките минаха между него и търговеца и му се скараха:

— Не виждате ли, че пречите на движението?

— Фокуси с карти! — провикна се отчаяно Пешо, но регулировчик с палка и униформа се развика:

— Ало! Движете се вдясно!

И започна да регулира движението на зрителите, които се въртяха в кръг около центъра на манежа, където се бяха разположили търговците и занаятчиите.

— Какъв е тоя цирк? — крещеше клоунът. — Какво става тук? Боже мой — цирк! Истински цирк!

Седна на манежа и се разплака:

— Всичко се провали! Всичко загина!

Директорът на цирка разблъска хората, свали цилиндъра си и се ръкува с Тинчето:

— Чудесен цирк! Това се казва цирк!

Седна до клоуна и махна с ръка:

— Разбираш ли — това са новите веения в цирковото изкуство. Да навлезе публиката в манежа, да вземе участие в самото представление.

— А ние, клоуните, къде да идем?

— Вие пък заемете мястото на публиката — плесна с ръце директорът. — Това е гениално! Още сега ще бия телеграма в Павликени и ще обясня всичко.

Тинчето го погледна въпросително.

— Там живее леля ми — обясни директорът, — аз споделям всичко с нея.

— Тогава й кажете, че си отиваме — каза ескимосът, — това не е никакъв цирк.

— Видяхте ли? — проплака клоунът — Аз ви предупредих!

— Фокуси с карти! — крещеше отчаян Пешо. — Изтеглете само една карта!

Но никой не го слушаше и зрителите започнаха да излизат навън.

Пешо дотърча до директора:

— Моля ви, спрете ги — аз не съм направил своите фокуси. Аз правя страшни неща. Аз съм човекът със стоманените челюсти — разкъсвам кюфтета със зъби, аз съм човекът-гума — мога да се наведа и да ви вдигна каквато кърпичка искате от земята, мога да ходя по въже — номерът винаги има голям успех, защото слагам въжето на земята, мога да запомня всички числа от едно до десет и да ги кажа дори обратно. Ето — вижте: десет, девет, осем, седем, шест…

Но директорът вече вървеше към изхода.

— Мога да стрелям с капси! — изплака Пешо.

В цирка вече нямаше никой. Една след друга светлините угаснаха. Остана само прожекторът, който осветяваше лицето на Пешо.

И изведнъж се чуха страшни аплодисменти.

Пешо вдигна глава и видя, че клоунът се спусна от върха на цирка и му ръкопляска:

— Браво! Гениално! Брависимо!

— Вие се подигравате! — обиди се Пешо.

— Не е вярно — скочи клоунът, — това са аплодисменти на твоя бъдещ крупен успех.

— Какъв успех?

— Моля ти се — започна да го убеждава клоунът. — „Травиата“ е била освиркана на премиерата, „Чайка“ — също. Временният неуспех е трамплин към величието. Това е съвсем закономерно и дори, бих казал — необходимо. Непрекъснатите успехи разглезват, притъпяват желанието за усъвършенствуване дори на човек му става отегчително и започва да се прозява: „Боже мой, пак ли успехи!“ — и заприличваш на естрадна певица, която непрекъснато печели „Златният Орфей“. Това, което се случи тази вечер е прекрасно, дори има една пословица: „За един бит дават двама небити“, и именно от този миг, когато ти пропъди цялата публика и претърпя нечуван провал, приличащ на всемирна катастрофа, наподобяващи по своята величина експлозиите при Нагазаки и Хирошима или грохота от падащите от Ниагара водни маси, които, блъскайки се в дъното, отново избухват нагоре, образувайки десетки хиляди малки и големи дъги… О, това е изумителна гледка, това е фойерверк, това е блясък, това е…

Отначало клоунът говореше бавно и внимателно, но на края забърза като картечница и внезапно млъкна, защото езикът му се преплете и на устата му се появи огромна бяла фльонга. Той примигна и започна бавно да се надига към тъмнината, която обвиваше горната част на цирка, вдигнал скръбно ръце.

Пешо наведе глава и тръгна към изхода.

На вратата стоеше директорът. Той свали цилиндъра и се поклони:

— Заповядайте пак! Беше ми много приятно.

Пешо се приближи до Тинчето, която го чакаше навън.

— Извинявай, Тинче — каза той смутен, — но някак си — не мога да ти дръпна плитките… Нали разбираш, няма подходяща атмосфера… Вярвай ми, бих искал, но…

— Моля ти се, Пешо — успокои го Тинчето, — следния път ще ги дръпнеш два пъти.

Хвана го за ръката и двамата изчезнаха в тъмнината, която вървеше заедно с хората по улиците.

Девета глава
Пешо — филмова звезда

Напоследък Пешо се премести да живее върху пейката пред Тинчето.

— И тъй, и тъй — каза си той, — тя непрекъснато ме тряска върху пейката, когато най-малко очаквам. По-хубаво да си седя тук, та да съм й под ръка.

И прав беше, защото веднъж, чрез намигане, го издърпа от кино, друг път — от мач, трети път тъкмо беше на най-високата част на виенското колело. Всички посетители на „Луна парк“ и досега разправят как се образувала вихрушка, която подбрала Пешо и го засилила по посока на „Петте кьошета“, където живееше Тинчето.

Затова той си седеше кротко до нея и чакаше да види сега пък какво ще стане.

„Само още две глави остават — мислеше си Пешо, ще минат и ще мирясаме и ние, и читателите.“

И както си седеше на пейката — рев. Ама не някакъв обикновен рев, а страшен. Рев, който събаря керемидите от чандиите и гаси лампите. Такъв един рев.

Пешо се огледа и подскочи — точно до него беше изникнало някакво шест-седемгодишно момче, което ревеше, та се късаше.

— Защо ревеш? — попита го Пешо.

— Дай ми хлябаааааа! — запи щя още по-силно детето.

— Какъв хляб?

— Татко каза, че си му взел хляба.

— Де бре — опъна се Пешо.

— Да, да — настоя детето, — тази сутрин ми даде конфитюр, масло и чай. Аз поисках хляб, а той каза: „Иди си го поискай от Пешо. Той ми взе хляба.“ Дай ни хлябааааааа — зарева отново детето.

Пешо се ядоса:

— Какъв баща? Кой е баща ти?

— Чарли Чаплиииииин — писна детето.

Пешо се обърна към Тинчето. Тя кимна:

— Чарли Чаплин с право се страхува от теб.

Бръкна в чантата си и извади списание „Филмови новини“. Пешо надникна и ахна — цялото беше изпълнено с негови снимки. Интервю с Пешо, снимки от негов бъдещ филм, Пешо на кон, на камила, на самолет, Пешо яде баница…

— Тая па баница каква е?

— Със сирене — отвърна Тинчето.

— Не извъртай — ядоса се Пешо, — какъв е тоя филм с баници?

— Баничарски. Баницата минава като червена нишка през целия филм. Това е древна баница, която Пизаро, покорителят на Перу, открадва от Атахуалпа, царя на инките. За да си я вземе обратно, Атахуалпа му дава цяла стая, пълна със злато, но Пизаро го излъгва и след като задига златото, изгаря доверчивия цар. Междувременно баницата изчезва. Старинно поверие, написано на връв с възли, обяснява къде се намира древната баница. И ти се качваш на самолет, пристигаш в Перу, яздиш кон, камила, намираш баницата и я изяждаш. Естествено, преди това я притопляш, защото — признай си — да стои толкова века баницата… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — кресна Пешо и хукна към къщи.

На другия ден Тинчето пак си седеше на пейката, само че този път едната й плитка беше по-къса от другата.

Пешо се приближи намусен, с ръце в джобовете. Тинчето му обърна гръб.

— Ха, защо ти се сърдиш? — запита Пешо.

— Не се сърдя. Само ти обръщам гръб, за да видиш колко некачествено дърпаш плитки.

Пешо дръпна по-късата плитка и двете се изравниха.

— Сега може да говорим мъжки — каза Тинчето, — всъщност — по-добре да поговори с теб режисьорът.

— Какъв режисьор?

— Спас Петров Андреев — кимна режисьорът, като потриваше ръце.

Пешо тръсна глава.

— Имате тик? — попита режисьорът.

— Не — отвърна Пешо, — тръснах глава, за да видя дали ще изчезнете.

— А защо трябва да изчезна?

— Защото се появихте изневиделица.

Режисьорът се усмихна:

— Това е професионално заболяване. Ние, режисьорите, се появяваме внезапно в живота на хората, правим ги велики кинозвезди и след това изчезваме за тях — сякаш не сме съществували — забравят ни, дори не ни подават ръка…

Режисьорът се разплака и Тинчето му подаде кърпичка.

— За пръв път виждам толкова ревлив режисьор — каза тя.

— Ние — изхлипа режисьорът, — се делим на гениални режисьори, режисьори-документалисти, режисьори-хроникьори, ревливи режисьори…

Внезапно посочи Пешо:

— Признайте, че е по-добре режисьорът да реве, отколкото да разплаква публиката за това, че си е дала парите за филма.

— Какво искате от мен? — попита Пешо.

Режисьорът пак го посочи:

— В своя разказ „Капитан Стромфилд в рая“ Марк Твен говори за някакъв обущар, който бил на първо място сред пълководците в рая — преди Наполеон, Цезар и Александър Македонски. Но в живота си е бил обущар, защото никой не е подозирал колко гениален би бил като пълководец. И именно това е задачата на режисьорите — да откриват хората, в които седи в латентно състояние бъдещата филмова звезда.

Погледна часовника си:

— Снимките са насрочени в четири следобед. Вярвам, че ще бъдете точен.

Поклони се, сетне отвърза коня си, метна се на гърба му и изчезна в галоп.

— Защо на кон? — попита Пешо.

Тинчето вдигна рамене:

— Нали ги знаеш — режисьорите са малко особени. Веднъж дори видях един да яде сладолед.

— Че какво му е толкова чудно яденето на сладолед?

— Работата е там — каза Тинчето, — че го вадеше от вътрешния си джоб. И се ядосваше, че го е смесил с майонезата, която предишния ден бил забравил в същия джоб.

Пешо я погледна и кимна. Ясно. Тя отново отпраши настрани, ама да видим какво ще излезе от цялата работа.

Когато влязоха в снимачното студио, декорът още не беше готов. Всичко търчеше, чукаше, мацаше, лепеше.

Пешо погледна часовника си:

— Четири без пет… А декорът още не е готов!

— Кой не е готов? — каза режисьорът и плесна с ръце.

Майсторите изчезнаха, сякаш се продъниха в земята.

— Декорът е именно такъв: къща, която се строи. И ти пристигаш.

Пешо се огледа:

— В тези дрехи?

— Да. Тъкмо си слязъл от самолета. Къщата се намира до летището. Влизай.

Пешо влезе в къщата и до него изскочи момиче, което тропна клапа:

— Кадър първи. Дубъл първи.

Пешо примигна. Изведнъж под него нещо се надигна и той се озова върху камила.

— Откъде изскочи тази камила?

Но преди режисьорът да отвори устата си, камилата препусна, събори една от стените на строящата се къща и хукна из коридорите на киноцентъра.

Режисьорът се ядоса:

— Хем им казах да не взимат тази камила. Вече трима актьори ми претрепва.

Обърна се към Тинчето:

— Вие почвате да разбирате колко е трудна нашата професия… За подобен случай Фелини казва…

А в това време препускащата камила се изтресе в съседното студио точно когато полярен изследовател едва се добра до полюса. Той лазеше, драпаше по снега. Още една крачка и щеше да се хване за основата на един надпис, на който на еврейски, гръцки и латински беше написано „Северен полюс“ когато камилата нагази в снега, наведе се и му изпаса перуката. Актьорът закрещя, режисьорът се опита да изскубе и своята перука, но не успя, защото не беше с перука, а със собствената си коса.

А в това време Пешовият режисьор обясняваше на Тинчето:

— Киноизкуството е нещо като мирис, като вкус… Трябва да имаш чувство за аромат, за атмосфера… Ето, Антоньони например…

Втората стена се събори и камилата мина край Тинчето и режисьора, мъкнейки на гърба си Пешо и полярника.

— Помощ! — писнаха двамата и изчезнаха яхнали лудата камила.

— Хрумването е интересно — кимна режисьорът, — полярен изследовател върху камила.

И си записа в бележника.

— Ето един типичен кинематографически похват. Никой не би очаквал, че върху камила може да се качи полярен изследовател, защото — нали разбирате — сняг и камила — това е несъвместимо. И оттук се появява това, което на наш, кинематографичен, език се казва — да хванеш зрителя за гушата…

А камилата си препускаше из коридорите. И влезе в трето студио, точно когато космонавт кацаше на непозната планета.

Космическият режисьор също сграбчи косата си и започна да я скубе. Асистентката веднага му подаде машинка за стрижене и той с много по-голям успех и почти без болка се обезкоси.

— Ако още веднъж ми се случи подобно нещо — каза той на директора на киноцентъра, — ще се скалпирам.

Директорът кимна и си записа в бележника: „Да се намери индиански нож за скалпиране.“

А Пешовият режисьор продължаваше да обяснява на Тинчето:

— Най-важното е зрителят да не очаква това, което ще се случи в следващия кадър…

Третата стена рухна и през студиото прелетя камилата, носейки на гърба си Пешо, полярника и космонавта. Когато интересната група изчезна с трясък, режисьорът кимна:

— Типичен пример за това, което си говорехме — космонавт върху камила. Мдааа — не е лошо, не е лошо…

И си записа в бележника.

Изведнъж лицето му грейна:

— Това е гениално!

Малко след това Пешо, космонавтът и полярният изследовател седяха на маса, на която имаше баница. До тях кротко преживяше камилата. Режисьорът посочи групата:

— Разбирате ли каква интересна задача? Да свържем по някакъв начин, в някаква причудлива сюжетна линия нашия съвременник Пешо, полярния изследовател от началото на века и бъдещия космонавт с камилата, с древната баница.

— Боже мой, колко по-просто би било всичко тогава! — хвана се за главата режисьорът. — Космонавтът внушава на камилата да изяде баницата, а, от друга страна, внушава на баницата да не се поддава на този, бих казал — порив от страна на камилата…

Замисли се и започна да се разхожда из студиото с ръце зад гърба. Спря и се разсмя нервно:

— Да опитаме, да опитаме.

За секунда декорът беше променен и представляваше вече морски бряг.

Пешо, космонавтът и полярникът седяха под една палма и ядяха баницата, като от време на време хвърляха парчета и на камилата.

С писъци и крясъци върху тях връхлетяха диваци.

Нов декор:

Четири казана, под които гореше огън. Пешо, полярникът и космонавтът седяха в трите казана, а диваците се опитваха да набутат камилата в четвъртия. Пешо бръкна в своя казан, извади ориз и го даде на космонавта. Последният вдигна скафандара си и вкуси.

Да — кимна, — твоят е по-сварен.

— Чудесно, нали? — обърна се режисьорът към Тинчето. А би могло и по-друго — Пешо, космонавтът, полярникът и камилата да играят на „прескочикобила“…

Плесна се по главата:

— Разбира се. И тогава играта ще се казва „прескочи камила“. Нали е гениално?

Чу се вой на сирена и в студиото влязоха двама санитари с носилка. Като ги видя, режисьорът кимна:

— Момент…

Обърна се към Тинчето:

— Ще трябва за малко да изляза с тези другари… Но се надявам, че ще се видим пак, да?

И излезе със санитарите, които за всеки случай му надянаха усмирителна риза и чак тогава го положиха на носилката.

Когато воят на отлитащата санитарна линейка заглъхна, директорът на киноцентъра влезе в студиото.

— Какво да правя — обясняваше той на главния счетоводител, — човекът ми донесе диплома. Завършил в Италия…

Главният счетоводител се почеса:

— Аз си имах едно наум… Гледам го вчера, качил се на черешата в двора, взел един хляб под мишница, къса си череши и си чупи от хляба. Питам го — какво правите там, а той вика — обядвам.

— Аз имах чувството, че нещо не е в ред — обади се Тинчето, — той дойде при нас, посочи братовчед ми и каза: „Този е гениален актьор“… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — ревеше Пешо и търчеше към Бояна.

— Жалко — каза космонавтът, като се обърна към полярника, докато си играехме в другите филми, можеше да изкараме и по една халтурка с тоя, лудия.

— А иначе щяхме да спестим доста пари — каза замислен главният счетоводител. — Нямаше нужда да правим нов костюм за космонавт, нито за полярен изследовател. Снимат дубъл в единия филм, сетне идват тук — правят си друг дубъл, после се връщат пак назад… Жалко, наистина… Но идеята е добра и можем да я използуваме друг път.

Десета глава
Нещо като край, нещо като финал, нещо като довиждане

Тинчето се обърна към читателите и каза с приятна усмивка:

— Има една стара песен: „Когато хората се разделят, те си казват «довиждане».“ Така и ние с вас трябва да се разделим, драги читатели. За ваша утеха трябва да кажа, че след всички приключения и патила Пешо се измени до неузнаваемост. Майка му казва, че това е от възрастта — нали е вече пети клас, баща му счита, че при някое приключение е паднал накриво, та нещо му е станало, но аз мисля, че всичко се дължи на моята безкористна помощ. Та нали именно това беше моята цел — да му покажа правия път в живота, да направя от него младеж, когото всички сочат с пръст и на когото ръкопляскат с възхищение.

Вгледа се в един читател, който си беше дръпнал главата леко назад в знак на недоверие:

— Вие нещо се съмнявате? Добре.

И намигна.

И ето ни в училище.

Учителката написа условието на черната дъска.

— Кой ще реши задачата?

Учениците се снишиха в чиновете си — не че не знаеха как се решава задачата, но — нали знаете — три месеца ваканция…

Пешо скочи:

— Аз!

Грабна тебешира и започна да решава. Увлечен в дробите, равенствата, минусите и плюсовете, той не забеляза кога изпълни цялата дъска и продължи да пише по стената. Стигна до вратата, отвори я и задраска по коридора.

Учителката погледна през прозореца — Пешо тъкмо излизаше от училищната врата, като продължаваше да пише. Учителката застана на пръсти — вече наближаваше финала.

И да — наистина, — с няколко резки движения Пешо написа знака за равенство и след него — крайния резултат. Но беше толкова увлечен, че не забеляза къде пише.

Дебелият минувач, върху чийто корем бяха надраскани последните цифри, кимна и подаде ръка на младия математик:

— Да, напълно правилно!

И извади визитната си картичка:

ГЕОРГИ ПЕНКОВ

професор по математика

Целият клас бурно аплодира тази мила сцена. Когато професорът отмина, Пешо обърна глава и поруменя — на училищната врата беше окачена огромна негова снимка с надпис:

ПЕШО АНДРЕЕВ

пръв отличник по математика

Тинчето ни се усмихна:

— И не само по математика.

Учителката по история влезе в класа и още от вратата запита:

— Ученици, кой би ми казал какво е станало на 21 октомври 805 година?

Пешо скочи:

— Мога ли аз?

— Защо не — усмихна се учителката.

— Тогава именно — каза Пешо — започна разгромът на император Никифор Фока. Понеже останалите подробности са известни на всички, бих искал да се спра върху някои детайли в облеклото на византийския император. Шлемът му е бил от чисто злато, примесено с платина, за да добие по-голяма плътност. Съотношението между златото и платината е било 3,2467:2,789. Самият шлем е имал този вид… — И го нарисува на черната дъска.

— Към три и петнадесет минути следобед стрела удря и върха на шлема и отчупва парче от него в размер два сантиметра и четиридесет и пет милиметра на три сантиметра двадесет и седем милиметра. Ето точно тука. — И той показа на нарисувания шлем, като нарисува отделно и отчупеното парче.

— Седем минути по-късно — продължи Пешо, — едно копие, хвърлено под остър ъгъл (спорно е дали ъгълът е бил тридесет и седем минути, или четиридесет и една), отнася самия шлем, който пада на около три метра и двадесет сантиметра вдясно от левия крак на императорския кон. Самият кон се е наричал Вителий, бил е на седем години и осем месеца, отгледан в императорския конезавод, като майка му се е казвала Касандра, а баща му, чистокръвен арабски жребец, е носел името…

Тинчето отново се усмихна:

— Мисля, че не е нужно да обяснявам какви успехи показа по другите предмети. Важното е, че след училище той използуваше цялото си свободно време, за да помага в къщи и на съседите.

Училищният звънец дрънна.

Децата хукнаха навън с крясъци.

Пешо изчака да излезе и последният ученик и едва тогава заслиза по стъпалата. В този миг пристигна тролеят. Някаква стара жена се опита да се качи, но не успя. Пешо изтича, помоли ватмана да почака, сетне помогна на жената, сложи я на стол, ръкува се с ватмана и слезе.

Баба Пенка и баба Минка излязоха от млекарницата с пълни мрежи. Пешо изтича, взе мрежите и ги донесе до домовете им. Пред входовете той подаде мрежите, ръкува се учтиво и се прибра.

Изми чиниите, изчисти килима с прахосмукачка, направи покупки из магазините и тръгна с пълни мрежи към къщи.

На улицата децата играеха футбол. Едно дете му викна да играе с тях, но друго се обади:

— Мани го тоя! Не виждаш ли, че е мамино синче.

Пешо се усмихна и както си беше с мрежите в ръце, докопа топката, мина всички играчи и вкара гол. Сетне кимна учтиво и се прибра в къщи.

Сега вече можеше да се заеме с уроците. На масата му изникнаха една след друга голямата енциклопедия, историята на древна Персия, ръководство за построяване на космически кораби, сборник със задачи по висша математика и дневникът на Ливингстон за пътешествията му из Африка.

Когато привърши, Пешо седна на пианото и изсвири Лунната соната, сетне изпълни на цигулка славянските танци на Дворжак, а за чело, тромпет, виола и контрабас отдели по петнадесет минути — тук още не беше достатъчно съвършен.

— Все пак — кимна Тинчето, — остава му и време за физкултура.

Пешо излезе от къщи с кънки на рамо. И малко след това минувачите го видяха на изкуствената пързалка. За разлика от някои други, които се стараеха да привлекат вниманието с ефектни фигури, Пешо се пързаляше скромно, с ръце зад кръста — така както подобава на един нов младеж.

Някакво малко дете падна. Пешо го вдигна, погали го и започна да го учи да прави осморка.

На връщане от пързалката видя как няколко невъзпитани младежи закачаха момиче. Той се приближи до тях и каза:

— Това, което вършите, не е красиво. Добрите младежи не постъпват така.

Един от младежите се направи, че не е чул, и сложи ръка на ухото си. Пешо отвори уста да повтори, но хулиганът грабна шапката му и я удари в земята. Невъзпитаните младежи се запревиваха от смях.

Пешо се наведе, взе шапката, изчисти я и я сложи на главата си. Усмихна се и подаде ръка на лошия младеж. Но хулиганът го перна по ръката. Тогава Пешо направи фатка от джудо и го просна на паважа. А когато другите се нахвърлиха, за секунда образува братска могила от тях. Сетне придружи момичето до трамвая, помоли ватмана да кара внимателно и се прибра в къщи.

Остави кънките, взе душ, облече пижамата си и застана пред телевизора.

Точно в този миг започна предаването

„ЛЕКА НОЩ, ДЕЦА“.

И започна прожекцията на детския рисуван филм

„ЗАЙЧЕТО“.

Дикторът четеше текста, а на екрана се даваха илюстрации от прочетеното.

Ето какво прочете дикторът:

— Имаше едно време едно момиченце…

И това момиченце един ден отиде в магазина за детски играчки и каза:

— Дайте ми ей това зайче.

— Моля ви се! — каза продавачът и подаде зайчето.

Момиченцето взе зайчето за ръка и тръгна към изхода, като си тананикаше весела попътна песен.

Продавачът беше весел човек. Продавачът също имаше момиченце. И затова се зарадва, че момиченцето е толкова весело, и се зарадва, че момиченцето е толкова щастливо и така хубаво си тананика попътна песен, хванало зайчето за ръка.

Но по едно време продавачът престана да се радва и започна да мисли.

— Добре де — помисли си той, — момиченцето купи зайче, а пари даде ли? Май че — не.

И затова, колкото и да беше весел и колкото и да имаше и той подобно момиченце, изведнъж се намуси и хукна след момиченцето.

— Хей — каза й той, — а парите?

Момиченцето се усмихна на продавача. И му пошушна нещо.

Отначало продавачът се замисли, сетне ококори очи, а на края по лицето му се изписа страшен ужас. И преди да се разбере какво става, той нададе писък и хукна презглава към хоризонта, където и изчезна.

А момиченцето отново затананика попътната весела песен и хванало зайчето за ръка, тръгна към гората.

И там срещна Кумчо-вълчо.

А знае се, че вълците много-много не се церемонят. Особено когато са гладни. А случаят беше именно такъв.

И затова Кумчо-вълчо само изрева и махна с ръка към момиченцето:

— Дръпни се да изям заека!

Момиченцето се усмихна, сетне се наведе над ухото на Кумчо-вълчо и прошепна нещо.

В началото на шепненето Кумчо-вълчо беше леко отегчен, сетне прояви интерес, после очите му се ококориха, а на края по лицето му се изписа такъв ужас, че той разпери ръце към небето и хукна към хоризонта, зад който и изчезна.

А момиченцето запя отново своята весела попътна песничка и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.

Този път срещата бе с Кума-лиса.

А тя — ооо — не я бъркайте с вълка. Тя е деликатна, мила, учтива, възпитана.

— Какво слънце, каква прелест, как ухаят цветята, как ви отива тази рокличка, а тази букличка — просто прелест.

И чак след като изрече тези красиви думи, Кума-лиса започна да се присламчва до зайчето. Но момиченцето знаеше още в началото какво ще стане, затова се усмихна и пошушна нещо на ухото на Кума-лиса.

— Ама, моля ви се, разбира се — прошепна отначало Кума-лиса, — ще направя всичко, в кръга на възможното… Какво… аз?… Вие мислите… Божичко… ужас… По-мооооощ!

И като ревеше за помощ и протягаше предни лапи към слънцето, Кума-лиса хукна към хоризонта, зад който беше така благоразумна да се скрие и да не се появи повече.

А момиченцето отново затананика своята весела попътна песен и хванала зайчето за ръка, тръгна отново на разходка из гората.

— Стой!

Пред нея се изпречи ловецът. Огромен, с огромни мустаци, с огромна пушка, с огромно куче.

— Дръпни се настрани да застрелям заека!

Момиченцето се усмихна и повика с пръст ловеца. Той се учуди, но все пак, от учтивост, наведе огромната си мустаката глава. И момиченцето му пошушна нещо.

Ловецът отначало се прозя, сетне спря на половината на прозявката, после отново зина — но този път от ужас и надавайки страшен вик, хвърли пушката и хукна към хоризонта, зад който и се скри.

Зад него, подвило опашка, хукна кучето, зад кучето, стреляйки и трещейки във въздуха, хукна и пушката.

А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.

Тогава читателите зяпнаха и започнаха да се питат:

— А бе какви ги шепне това момиченце, та всички хукват ужасени зад хоризонта, зад който и се скриват?

Тогава момиченцето се обърна и пошушна нещо на читателите.

Реакцията беше страшна.

Като хвърляха книги, столове, нощни лампи, домашни пантофи и всичко, което имаше около тях, читателите наизскачаха из врати, прозорци и капандури, хукнаха към хоризонта и надавайки писъци за помощ, намериха за благоразумно да не се показват повече в този весел разказ.

А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванала за ръка зайчето, продължи своята разходка.

На екрана се появи съобщение:

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА

Умоляват се онези зрители, които са чули какво казва момиченцето, да го съобщят в телевизията срещу прилично възнаграждение.

От ръководството

Предаването „Лека нощ, деца“ завърши. Чу се прощалната песен и часовниковата стрелка се спря на осем.

Пешо се ръкува с майка си и баща си, легна в леглото и заспа с чувство на изпълнен дълг пред обществото и семейството.

Тинчето поклати пръст:

— Но не мислете, че в сънищата си той е предишният Пешо? Не — и тук той се промени.

И намигна. И всички читатели с учудване видяха над стената в Пешовата спалня неговите сънища. Като съзнателен младеж той сънуваше същото, което беше правил и през деня — ходеше на училище, отговаряше правилно на въпросите на учителите, помагаше в къщи и на съседите, учеше уроците си, спортуваше и лягаше да спи с чувство на изпълнен дълг.

Тинчето се поклони:

— Вярвам, вече се уверихте, че Пешо наистина стана добър и прилежен момък. Бъдете и вие като него. Довиждане!