Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (1)

Пролог

„А бе има едни ора, дека не са за разправляванье — сѐ нещо така, ама не са така, а онака.“

Изказване на нане Вуте

Та такава беше и Тинчето.

Като я гледаш — слънчице ясно грейнало. С бяла рокличка, сияйно личице, ангелче чисто. Скръстило ръце пред гърди, гледа към небето. И върху главата му падат лъчи, идващи направо от рая.

Гледа го господ-бог и не вярва на очите си:

— Какво ангелче! И сме го оставили на земята. Бързо — поставете му крила. Да литне и дойде в райските селения.

А двама архангели изсвирват с тръби. И двама ангели се спускат към момиченцето и закачват две прозрачни крилца на нежните рамене. И райски хор запява „Осанна вишни“.

И в същия миг двамата ангели изревават. Защото ангелските им нощници горят.

А момиченцето ни гледа и намига. И от ангелските й косички поникват рогца.

Излъганият господ-бог подскача по облаците и реве:

— Вземете й крилата! Веднага! Гасете дрехите на ангелите! Веднага!

Райските хористи прекъсват пеенето, хукват към облаците и дръпват ръчките, скрити за подобни случаи. И върху горящите ангели руква потоп.

Давейки се, те откъсват с последни сили неправилно поставените криле и мокри като кокошки, се прибират в райските селения. А Саваот показва божествения си юмрук и тръшва райските двери.

Тинчето ни поглежда и се усмихва:

— Това са глупави измислици на Пешо, моя братовчед. Все иска да ме изкара дявол с ангелско лице. А аз съм най-обикновено момиче от четвърти клас. И съм добра, добра…

Вой на кучета и котки я прекъсва. И по страниците преминават с трясък животинчета със завързани тенекии на опашките.

И се чуват викове:

— Кой направи това, кой?

— Тя! — отвръща Пешо. — Тя!

Читателите поглеждат илюстрациите и не могат да повярват:

— Такова ангелче, такова пиленце…

Но под краката им запукват жабешки бомбички, а в джобовете им засъскват фишеци. И читателите се разбягват ужасени. А Тинчето се усмихва:

— Сега пак аз съм виновна, нали?

Изпълнен с благородна ярост, Пешо бръква в джобовете й и вади жабешки бомбички и кьорфишеци.

— А това какво е?

Но в същия миг изревава и изважда от панталона си карфица.

— Ах, Пешо, как ти съчувствувам! — пляска с ръце Тинчето.

— Лицемерка! — размахва карфицата Пешо. — Нали сега беше на роклята ти?

Втурва се към нея и дръпва с всичка сила плитките й. И с ужас вижда, че те се откъсват и остават в ръцете му. Опитва се да ги махне, но те — намазани с някакво чудно лепило — се залепват още повече. Опитва се да ги дръпне със зъби, но те се залепват за устата му. Пешо ръмжи, подскача и мучи, а Тинчето вдига рамене:

— Сега, разбира се, ще каже, че пак аз съм му направила номер. Вие сами видяхте, че той сам дръпна плитките ми.

Пешо изхвръква от книгата, като мучи и подскача. Тинчето ни поглежда и въздъхва:

— А иначе е добро момче. Аз много добре го обичам и му помагам. Нали сме в един клас. Колко пъти заради него съм спирала тролея, за да се качи…

Примигва:

— Забравих да ви кажа, че наистина мога да спирам тролеи и да правя някои други неща. Но нали знаете — всеки си има по някои особености…

И ето — вижте, — по улиците се движи тролей.

Тинчето се намръщва и тролеят спира. Ватманът изскача и зяпва нагоре. Нищо. Всичко е на място. Почесва се човекът, но Тинчето намига и тролеят тръгва.

— Стой, спрете го, алооооо! — крясва ватманът и хуква след тролея.

И така изчезват зад завоя — отпред тролеят самоход, а зад него крещящият до бога ватман.

— Някои му викат „телепатия“ или внушаване на мисли — казва Тинчето, — но то е, когато се внушават мисли на хора. А аз, както видяхте, правя същото и с неодушевени предмети, и с птици, и с животни…

И по улицата преминава дама с огромна, взета от началото на века шапка, обкичена с щраусови пера. Тя кокетничи с кавалер, развява перата и маркира изисканост.

Тинчето намига.

Изневиделица се появява гарга, която пикира, грабва пищната шапка и отлита.

Настава суматоха. Дамата крещи:

— Ау, шапката на баба ми!

А Тинчето се хили:

— Но аз мога да правя и добри неща.

И посочва старец. Той, горкият, клюма на една градинска пейка, но не може да заспи. И как ще спи, когато точно над главата му се върти огромно златно слънце, което пляска по старческото теме плисъци от огнени шамари.

Тинчето намига, гаргата се спуска и поставя перестата шапка на изстрадалата глава. Слънцето бумти, слънцето беснее, но старецът спокойно спи, пъхнал глава под перата на щрауса.

— Това са дреболии — маха с ръка Тинчето — и не виждам защо авторът ви занимава с мен, когато главният герой е Пешо, моят братовчед. Той е много умно и събудено дете, но е палавичък и разсеян, та се налага от време на време да му помагам.

Слага пръст на устата си и се ослушва:

— Внимание. Започваме!