Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (21)

Десета глава
Нещо като край, нещо като финал, нещо като довиждане

Тинчето се обърна към читателите и каза с приятна усмивка:

— Има една стара песен: „Когато хората се разделят, те си казват «довиждане».“ Така и ние с вас трябва да се разделим, драги читатели. За ваша утеха трябва да кажа, че след всички приключения и патила Пешо се измени до неузнаваемост. Майка му казва, че това е от възрастта — нали е вече пети клас, баща му счита, че при някое приключение е паднал накриво, та нещо му е станало, но аз мисля, че всичко се дължи на моята безкористна помощ. Та нали именно това беше моята цел — да му покажа правия път в живота, да направя от него младеж, когото всички сочат с пръст и на когото ръкопляскат с възхищение.

Вгледа се в един читател, който си беше дръпнал главата леко назад в знак на недоверие:

— Вие нещо се съмнявате? Добре.

И намигна.

И ето ни в училище.

Учителката написа условието на черната дъска.

— Кой ще реши задачата?

Учениците се снишиха в чиновете си — не че не знаеха как се решава задачата, но — нали знаете — три месеца ваканция…

Пешо скочи:

— Аз!

Грабна тебешира и започна да решава. Увлечен в дробите, равенствата, минусите и плюсовете, той не забеляза кога изпълни цялата дъска и продължи да пише по стената. Стигна до вратата, отвори я и задраска по коридора.

Учителката погледна през прозореца — Пешо тъкмо излизаше от училищната врата, като продължаваше да пише. Учителката застана на пръсти — вече наближаваше финала.

И да — наистина, — с няколко резки движения Пешо написа знака за равенство и след него — крайния резултат. Но беше толкова увлечен, че не забеляза къде пише.

Дебелият минувач, върху чийто корем бяха надраскани последните цифри, кимна и подаде ръка на младия математик:

— Да, напълно правилно!

И извади визитната си картичка:

ГЕОРГИ ПЕНКОВ

професор по математика

Целият клас бурно аплодира тази мила сцена. Когато професорът отмина, Пешо обърна глава и поруменя — на училищната врата беше окачена огромна негова снимка с надпис:

ПЕШО АНДРЕЕВ

пръв отличник по математика

Тинчето ни се усмихна:

— И не само по математика.

Учителката по история влезе в класа и още от вратата запита:

— Ученици, кой би ми казал какво е станало на 21 октомври 805 година?

Пешо скочи:

— Мога ли аз?

— Защо не — усмихна се учителката.

— Тогава именно — каза Пешо — започна разгромът на император Никифор Фока. Понеже останалите подробности са известни на всички, бих искал да се спра върху някои детайли в облеклото на византийския император. Шлемът му е бил от чисто злато, примесено с платина, за да добие по-голяма плътност. Съотношението между златото и платината е било 3,2467:2,789. Самият шлем е имал този вид… — И го нарисува на черната дъска.

— Към три и петнадесет минути следобед стрела удря и върха на шлема и отчупва парче от него в размер два сантиметра и четиридесет и пет милиметра на три сантиметра двадесет и седем милиметра. Ето точно тука. — И той показа на нарисувания шлем, като нарисува отделно и отчупеното парче.

— Седем минути по-късно — продължи Пешо, — едно копие, хвърлено под остър ъгъл (спорно е дали ъгълът е бил тридесет и седем минути, или четиридесет и една), отнася самия шлем, който пада на около три метра и двадесет сантиметра вдясно от левия крак на императорския кон. Самият кон се е наричал Вителий, бил е на седем години и осем месеца, отгледан в императорския конезавод, като майка му се е казвала Касандра, а баща му, чистокръвен арабски жребец, е носел името…

Тинчето отново се усмихна:

— Мисля, че не е нужно да обяснявам какви успехи показа по другите предмети. Важното е, че след училище той използуваше цялото си свободно време, за да помага в къщи и на съседите.

Училищният звънец дрънна.

Децата хукнаха навън с крясъци.

Пешо изчака да излезе и последният ученик и едва тогава заслиза по стъпалата. В този миг пристигна тролеят. Някаква стара жена се опита да се качи, но не успя. Пешо изтича, помоли ватмана да почака, сетне помогна на жената, сложи я на стол, ръкува се с ватмана и слезе.

Баба Пенка и баба Минка излязоха от млекарницата с пълни мрежи. Пешо изтича, взе мрежите и ги донесе до домовете им. Пред входовете той подаде мрежите, ръкува се учтиво и се прибра.

Изми чиниите, изчисти килима с прахосмукачка, направи покупки из магазините и тръгна с пълни мрежи към къщи.

На улицата децата играеха футбол. Едно дете му викна да играе с тях, но друго се обади:

— Мани го тоя! Не виждаш ли, че е мамино синче.

Пешо се усмихна и както си беше с мрежите в ръце, докопа топката, мина всички играчи и вкара гол. Сетне кимна учтиво и се прибра в къщи.

Сега вече можеше да се заеме с уроците. На масата му изникнаха една след друга голямата енциклопедия, историята на древна Персия, ръководство за построяване на космически кораби, сборник със задачи по висша математика и дневникът на Ливингстон за пътешествията му из Африка.

Когато привърши, Пешо седна на пианото и изсвири Лунната соната, сетне изпълни на цигулка славянските танци на Дворжак, а за чело, тромпет, виола и контрабас отдели по петнадесет минути — тук още не беше достатъчно съвършен.

— Все пак — кимна Тинчето, — остава му и време за физкултура.

Пешо излезе от къщи с кънки на рамо. И малко след това минувачите го видяха на изкуствената пързалка. За разлика от някои други, които се стараеха да привлекат вниманието с ефектни фигури, Пешо се пързаляше скромно, с ръце зад кръста — така както подобава на един нов младеж.

Някакво малко дете падна. Пешо го вдигна, погали го и започна да го учи да прави осморка.

На връщане от пързалката видя как няколко невъзпитани младежи закачаха момиче. Той се приближи до тях и каза:

— Това, което вършите, не е красиво. Добрите младежи не постъпват така.

Един от младежите се направи, че не е чул, и сложи ръка на ухото си. Пешо отвори уста да повтори, но хулиганът грабна шапката му и я удари в земята. Невъзпитаните младежи се запревиваха от смях.

Пешо се наведе, взе шапката, изчисти я и я сложи на главата си. Усмихна се и подаде ръка на лошия младеж. Но хулиганът го перна по ръката. Тогава Пешо направи фатка от джудо и го просна на паважа. А когато другите се нахвърлиха, за секунда образува братска могила от тях. Сетне придружи момичето до трамвая, помоли ватмана да кара внимателно и се прибра в къщи.

Остави кънките, взе душ, облече пижамата си и застана пред телевизора.

Точно в този миг започна предаването

„ЛЕКА НОЩ, ДЕЦА“.

И започна прожекцията на детския рисуван филм

„ЗАЙЧЕТО“.

Дикторът четеше текста, а на екрана се даваха илюстрации от прочетеното.

Ето какво прочете дикторът:

— Имаше едно време едно момиченце…

И това момиченце един ден отиде в магазина за детски играчки и каза:

— Дайте ми ей това зайче.

— Моля ви се! — каза продавачът и подаде зайчето.

Момиченцето взе зайчето за ръка и тръгна към изхода, като си тананикаше весела попътна песен.

Продавачът беше весел човек. Продавачът също имаше момиченце. И затова се зарадва, че момиченцето е толкова весело, и се зарадва, че момиченцето е толкова щастливо и така хубаво си тананика попътна песен, хванало зайчето за ръка.

Но по едно време продавачът престана да се радва и започна да мисли.

— Добре де — помисли си той, — момиченцето купи зайче, а пари даде ли? Май че — не.

И затова, колкото и да беше весел и колкото и да имаше и той подобно момиченце, изведнъж се намуси и хукна след момиченцето.

— Хей — каза й той, — а парите?

Момиченцето се усмихна на продавача. И му пошушна нещо.

Отначало продавачът се замисли, сетне ококори очи, а на края по лицето му се изписа страшен ужас. И преди да се разбере какво става, той нададе писък и хукна презглава към хоризонта, където и изчезна.

А момиченцето отново затананика попътната весела песен и хванало зайчето за ръка, тръгна към гората.

И там срещна Кумчо-вълчо.

А знае се, че вълците много-много не се церемонят. Особено когато са гладни. А случаят беше именно такъв.

И затова Кумчо-вълчо само изрева и махна с ръка към момиченцето:

— Дръпни се да изям заека!

Момиченцето се усмихна, сетне се наведе над ухото на Кумчо-вълчо и прошепна нещо.

В началото на шепненето Кумчо-вълчо беше леко отегчен, сетне прояви интерес, после очите му се ококориха, а на края по лицето му се изписа такъв ужас, че той разпери ръце към небето и хукна към хоризонта, зад който и изчезна.

А момиченцето запя отново своята весела попътна песничка и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.

Този път срещата бе с Кума-лиса.

А тя — ооо — не я бъркайте с вълка. Тя е деликатна, мила, учтива, възпитана.

— Какво слънце, каква прелест, как ухаят цветята, как ви отива тази рокличка, а тази букличка — просто прелест.

И чак след като изрече тези красиви думи, Кума-лиса започна да се присламчва до зайчето. Но момиченцето знаеше още в началото какво ще стане, затова се усмихна и пошушна нещо на ухото на Кума-лиса.

— Ама, моля ви се, разбира се — прошепна отначало Кума-лиса, — ще направя всичко, в кръга на възможното… Какво… аз?… Вие мислите… Божичко… ужас… По-мооооощ!

И като ревеше за помощ и протягаше предни лапи към слънцето, Кума-лиса хукна към хоризонта, зад който беше така благоразумна да се скрие и да не се появи повече.

А момиченцето отново затананика своята весела попътна песен и хванала зайчето за ръка, тръгна отново на разходка из гората.

— Стой!

Пред нея се изпречи ловецът. Огромен, с огромни мустаци, с огромна пушка, с огромно куче.

— Дръпни се настрани да застрелям заека!

Момиченцето се усмихна и повика с пръст ловеца. Той се учуди, но все пак, от учтивост, наведе огромната си мустаката глава. И момиченцето му пошушна нещо.

Ловецът отначало се прозя, сетне спря на половината на прозявката, после отново зина — но този път от ужас и надавайки страшен вик, хвърли пушката и хукна към хоризонта, зад който и се скри.

Зад него, подвило опашка, хукна кучето, зад кучето, стреляйки и трещейки във въздуха, хукна и пушката.

А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.

Тогава читателите зяпнаха и започнаха да се питат:

— А бе какви ги шепне това момиченце, та всички хукват ужасени зад хоризонта, зад който и се скриват?

Тогава момиченцето се обърна и пошушна нещо на читателите.

Реакцията беше страшна.

Като хвърляха книги, столове, нощни лампи, домашни пантофи и всичко, което имаше около тях, читателите наизскачаха из врати, прозорци и капандури, хукнаха към хоризонта и надавайки писъци за помощ, намериха за благоразумно да не се показват повече в този весел разказ.

А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванала за ръка зайчето, продължи своята разходка.

На екрана се появи съобщение:

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА

Умоляват се онези зрители, които са чули какво казва момиченцето, да го съобщят в телевизията срещу прилично възнаграждение.

От ръководството

Предаването „Лека нощ, деца“ завърши. Чу се прощалната песен и часовниковата стрелка се спря на осем.

Пешо се ръкува с майка си и баща си, легна в леглото и заспа с чувство на изпълнен дълг пред обществото и семейството.

Тинчето поклати пръст:

— Но не мислете, че в сънищата си той е предишният Пешо? Не — и тук той се промени.

И намигна. И всички читатели с учудване видяха над стената в Пешовата спалня неговите сънища. Като съзнателен младеж той сънуваше същото, което беше правил и през деня — ходеше на училище, отговаряше правилно на въпросите на учителите, помагаше в къщи и на съседите, учеше уроците си, спортуваше и лягаше да спи с чувство на изпълнен дълг.

Тинчето се поклони:

— Вярвам, вече се уверихте, че Пешо наистина стана добър и прилежен момък. Бъдете и вие като него. Довиждане!