Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето
Роман за деца
Редактор: Любен Петков
Художник: Георги Чаушев
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Елена Баланска
Формат 16/70/90; тираж 15 113 екз.: подвързия 3 113 екз.; брошура 12 000 екз.; печатни коли 11; издателски коли 12,84; л.г. VII/44; изд. №5067; поръчка №173/1978 г. на изд. „Български писател“; дадена за набор на 2.VII.1978; излиза от печат на 30.XI.1978 г.
Цена: подвързия 0,92 лв.; брошура 0,71 лв.
Код. 15 9537341312/6056-68-78
Издателство „Български писател“, София, 1978
ПК „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне
Десета глава
Нещо като край, нещо като финал, нещо като довиждане
Тинчето се обърна към читателите и каза с приятна усмивка:
— Има една стара песен: „Когато хората се разделят, те си казват «довиждане».“ Така и ние с вас трябва да се разделим, драги читатели. За ваша утеха трябва да кажа, че след всички приключения и патила Пешо се измени до неузнаваемост. Майка му казва, че това е от възрастта — нали е вече пети клас, баща му счита, че при някое приключение е паднал накриво, та нещо му е станало, но аз мисля, че всичко се дължи на моята безкористна помощ. Та нали именно това беше моята цел — да му покажа правия път в живота, да направя от него младеж, когото всички сочат с пръст и на когото ръкопляскат с възхищение.
Вгледа се в един читател, който си беше дръпнал главата леко назад в знак на недоверие:
— Вие нещо се съмнявате? Добре.
И намигна.
И ето ни в училище.
Учителката написа условието на черната дъска.
— Кой ще реши задачата?
Учениците се снишиха в чиновете си — не че не знаеха как се решава задачата, но — нали знаете — три месеца ваканция…
Пешо скочи:
— Аз!
Грабна тебешира и започна да решава. Увлечен в дробите, равенствата, минусите и плюсовете, той не забеляза кога изпълни цялата дъска и продължи да пише по стената. Стигна до вратата, отвори я и задраска по коридора.
Учителката погледна през прозореца — Пешо тъкмо излизаше от училищната врата, като продължаваше да пише. Учителката застана на пръсти — вече наближаваше финала.
И да — наистина, — с няколко резки движения Пешо написа знака за равенство и след него — крайния резултат. Но беше толкова увлечен, че не забеляза къде пише.
Дебелият минувач, върху чийто корем бяха надраскани последните цифри, кимна и подаде ръка на младия математик:
— Да, напълно правилно!
И извади визитната си картичка:
ГЕОРГИ ПЕНКОВ
професор по математика
Целият клас бурно аплодира тази мила сцена. Когато професорът отмина, Пешо обърна глава и поруменя — на училищната врата беше окачена огромна негова снимка с надпис:
ПЕШО АНДРЕЕВ
пръв отличник по математика
Тинчето ни се усмихна:
— И не само по математика.
Учителката по история влезе в класа и още от вратата запита:
— Ученици, кой би ми казал какво е станало на 21 октомври 805 година?
Пешо скочи:
— Мога ли аз?
— Защо не — усмихна се учителката.
— Тогава именно — каза Пешо — започна разгромът на император Никифор Фока. Понеже останалите подробности са известни на всички, бих искал да се спра върху някои детайли в облеклото на византийския император. Шлемът му е бил от чисто злато, примесено с платина, за да добие по-голяма плътност. Съотношението между златото и платината е било 3,2467:2,789. Самият шлем е имал този вид… — И го нарисува на черната дъска.
— Към три и петнадесет минути следобед стрела удря и върха на шлема и отчупва парче от него в размер два сантиметра и четиридесет и пет милиметра на три сантиметра двадесет и седем милиметра. Ето точно тука. — И той показа на нарисувания шлем, като нарисува отделно и отчупеното парче.
— Седем минути по-късно — продължи Пешо, — едно копие, хвърлено под остър ъгъл (спорно е дали ъгълът е бил тридесет и седем минути, или четиридесет и една), отнася самия шлем, който пада на около три метра и двадесет сантиметра вдясно от левия крак на императорския кон. Самият кон се е наричал Вителий, бил е на седем години и осем месеца, отгледан в императорския конезавод, като майка му се е казвала Касандра, а баща му, чистокръвен арабски жребец, е носел името…
Тинчето отново се усмихна:
— Мисля, че не е нужно да обяснявам какви успехи показа по другите предмети. Важното е, че след училище той използуваше цялото си свободно време, за да помага в къщи и на съседите.
Училищният звънец дрънна.
Децата хукнаха навън с крясъци.
Пешо изчака да излезе и последният ученик и едва тогава заслиза по стъпалата. В този миг пристигна тролеят. Някаква стара жена се опита да се качи, но не успя. Пешо изтича, помоли ватмана да почака, сетне помогна на жената, сложи я на стол, ръкува се с ватмана и слезе.
Баба Пенка и баба Минка излязоха от млекарницата с пълни мрежи. Пешо изтича, взе мрежите и ги донесе до домовете им. Пред входовете той подаде мрежите, ръкува се учтиво и се прибра.
Изми чиниите, изчисти килима с прахосмукачка, направи покупки из магазините и тръгна с пълни мрежи към къщи.
На улицата децата играеха футбол. Едно дете му викна да играе с тях, но друго се обади:
— Мани го тоя! Не виждаш ли, че е мамино синче.
Пешо се усмихна и както си беше с мрежите в ръце, докопа топката, мина всички играчи и вкара гол. Сетне кимна учтиво и се прибра в къщи.
Сега вече можеше да се заеме с уроците. На масата му изникнаха една след друга голямата енциклопедия, историята на древна Персия, ръководство за построяване на космически кораби, сборник със задачи по висша математика и дневникът на Ливингстон за пътешествията му из Африка.
Когато привърши, Пешо седна на пианото и изсвири Лунната соната, сетне изпълни на цигулка славянските танци на Дворжак, а за чело, тромпет, виола и контрабас отдели по петнадесет минути — тук още не беше достатъчно съвършен.
— Все пак — кимна Тинчето, — остава му и време за физкултура.
Пешо излезе от къщи с кънки на рамо. И малко след това минувачите го видяха на изкуствената пързалка. За разлика от някои други, които се стараеха да привлекат вниманието с ефектни фигури, Пешо се пързаляше скромно, с ръце зад кръста — така както подобава на един нов младеж.
Някакво малко дете падна. Пешо го вдигна, погали го и започна да го учи да прави осморка.
На връщане от пързалката видя как няколко невъзпитани младежи закачаха момиче. Той се приближи до тях и каза:
— Това, което вършите, не е красиво. Добрите младежи не постъпват така.
Един от младежите се направи, че не е чул, и сложи ръка на ухото си. Пешо отвори уста да повтори, но хулиганът грабна шапката му и я удари в земята. Невъзпитаните младежи се запревиваха от смях.
Пешо се наведе, взе шапката, изчисти я и я сложи на главата си. Усмихна се и подаде ръка на лошия младеж. Но хулиганът го перна по ръката. Тогава Пешо направи фатка от джудо и го просна на паважа. А когато другите се нахвърлиха, за секунда образува братска могила от тях. Сетне придружи момичето до трамвая, помоли ватмана да кара внимателно и се прибра в къщи.
Остави кънките, взе душ, облече пижамата си и застана пред телевизора.
Точно в този миг започна предаването
„ЛЕКА НОЩ, ДЕЦА“.
И започна прожекцията на детския рисуван филм
„ЗАЙЧЕТО“.
Дикторът четеше текста, а на екрана се даваха илюстрации от прочетеното.
Ето какво прочете дикторът:
— Имаше едно време едно момиченце…
И това момиченце един ден отиде в магазина за детски играчки и каза:
— Дайте ми ей това зайче.
— Моля ви се! — каза продавачът и подаде зайчето.
Момиченцето взе зайчето за ръка и тръгна към изхода, като си тананикаше весела попътна песен.
Продавачът беше весел човек. Продавачът също имаше момиченце. И затова се зарадва, че момиченцето е толкова весело, и се зарадва, че момиченцето е толкова щастливо и така хубаво си тананика попътна песен, хванало зайчето за ръка.
Но по едно време продавачът престана да се радва и започна да мисли.
— Добре де — помисли си той, — момиченцето купи зайче, а пари даде ли? Май че — не.
И затова, колкото и да беше весел и колкото и да имаше и той подобно момиченце, изведнъж се намуси и хукна след момиченцето.
— Хей — каза й той, — а парите?
Момиченцето се усмихна на продавача. И му пошушна нещо.
Отначало продавачът се замисли, сетне ококори очи, а на края по лицето му се изписа страшен ужас. И преди да се разбере какво става, той нададе писък и хукна презглава към хоризонта, където и изчезна.
А момиченцето отново затананика попътната весела песен и хванало зайчето за ръка, тръгна към гората.
И там срещна Кумчо-вълчо.
А знае се, че вълците много-много не се церемонят. Особено когато са гладни. А случаят беше именно такъв.
И затова Кумчо-вълчо само изрева и махна с ръка към момиченцето:
— Дръпни се да изям заека!
Момиченцето се усмихна, сетне се наведе над ухото на Кумчо-вълчо и прошепна нещо.
В началото на шепненето Кумчо-вълчо беше леко отегчен, сетне прояви интерес, после очите му се ококориха, а на края по лицето му се изписа такъв ужас, че той разпери ръце към небето и хукна към хоризонта, зад който и изчезна.
А момиченцето запя отново своята весела попътна песничка и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.
Този път срещата бе с Кума-лиса.
А тя — ооо — не я бъркайте с вълка. Тя е деликатна, мила, учтива, възпитана.
— Какво слънце, каква прелест, как ухаят цветята, как ви отива тази рокличка, а тази букличка — просто прелест.
И чак след като изрече тези красиви думи, Кума-лиса започна да се присламчва до зайчето. Но момиченцето знаеше още в началото какво ще стане, затова се усмихна и пошушна нещо на ухото на Кума-лиса.
— Ама, моля ви се, разбира се — прошепна отначало Кума-лиса, — ще направя всичко, в кръга на възможното… Какво… аз?… Вие мислите… Божичко… ужас… По-мооооощ!
И като ревеше за помощ и протягаше предни лапи към слънцето, Кума-лиса хукна към хоризонта, зад който беше така благоразумна да се скрие и да не се появи повече.
А момиченцето отново затананика своята весела попътна песен и хванала зайчето за ръка, тръгна отново на разходка из гората.
— Стой!
Пред нея се изпречи ловецът. Огромен, с огромни мустаци, с огромна пушка, с огромно куче.
— Дръпни се настрани да застрелям заека!
Момиченцето се усмихна и повика с пръст ловеца. Той се учуди, но все пак, от учтивост, наведе огромната си мустаката глава. И момиченцето му пошушна нещо.
Ловецът отначало се прозя, сетне спря на половината на прозявката, после отново зина — но този път от ужас и надавайки страшен вик, хвърли пушката и хукна към хоризонта, зад който и се скри.
Зад него, подвило опашка, хукна кучето, зад кучето, стреляйки и трещейки във въздуха, хукна и пушката.
А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванало зайчето за ръка, продължи своята разходка из гората.
Тогава читателите зяпнаха и започнаха да се питат:
— А бе какви ги шепне това момиченце, та всички хукват ужасени зад хоризонта, зад който и се скриват?
Тогава момиченцето се обърна и пошушна нещо на читателите.
Реакцията беше страшна.
Като хвърляха книги, столове, нощни лампи, домашни пантофи и всичко, което имаше около тях, читателите наизскачаха из врати, прозорци и капандури, хукнаха към хоризонта и надавайки писъци за помощ, намериха за благоразумно да не се показват повече в този весел разказ.
А момиченцето затананика отново своята весела попътна песен и хванала за ръка зайчето, продължи своята разходка.
На екрана се появи съобщение:
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА
Умоляват се онези зрители, които са чули какво казва момиченцето, да го съобщят в телевизията срещу прилично възнаграждение.
Предаването „Лека нощ, деца“ завърши. Чу се прощалната песен и часовниковата стрелка се спря на осем.
Пешо се ръкува с майка си и баща си, легна в леглото и заспа с чувство на изпълнен дълг пред обществото и семейството.
Тинчето поклати пръст:
— Но не мислете, че в сънищата си той е предишният Пешо? Не — и тук той се промени.
И намигна. И всички читатели с учудване видяха над стената в Пешовата спалня неговите сънища. Като съзнателен младеж той сънуваше същото, което беше правил и през деня — ходеше на училище, отговаряше правилно на въпросите на учителите, помагаше в къщи и на съседите, учеше уроците си, спортуваше и лягаше да спи с чувство на изпълнен дълг.
Тинчето се поклони:
— Вярвам, вече се уверихте, че Пешо наистина стана добър и прилежен момък. Бъдете и вие като него. Довиждане!