Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (18)

Седма глава
Пешо — певец

Има си тишина и тишина. Някой път е тихо и ти си викаш:

— Е какво да правим сега — тихо си е.

Но друг път…

Охо!

Тихо е, братче, ама зъбите ти чаткат.

На това му викат „течаща тишина“, „смразяваща тишина“, „злокобна тишина“ и дори „ужасяваща тишина“.

Е такава една тишина беше метнала своите тайнствени мрежи върху Тинчевата улица. (Как се изразявам, а?)

Тихо си е, значи, но имаш чувството, че ей сега върху тебе ще се сгромоляса небето, ще зареват триста гладни вълци и две-тринаесе мечки стръвници, ще рукнат потопи и водопади, ще избухнат атомни, водородни и плутониеви бомби или, което е по-вероятно, изневиделица може да ти зашлевят някой шамар, и то с такъв плясък, че да събудят дори и дядо Пешо — мъжа на баба Минка, дето още не може да се съвземе от претренирането (нали тренираше „четири по сто грама“).

Голяма тишина, голямо нещо.

Ни се чува нещо, ни се движи.

Тихо, та дим се дига.

И по едно време… охо — виж, виж — един от прозорците се размърда. Зад пердето се мярнаха очертанията на древноегипетска глава. Срещуположното перде също се разшава и зад него проблесна шлемът на древноруски болярин. И едно след друго пердетата на околните прозорци започнаха да прозират и да издават, че зад тях, като привидения, се движат маркизи, севилски бръснари, тореадори, гладиатори, императори и дами с камелии…

И пак тихо.

Внезапно прозорецът на Тинчето се разтвори с трясък и тя, облечена като Розина от „Севилският бръснар“, запя известната си ария.

По средата спря и се замисли. И бавно пропя:

— А Пешо още го нямааааааа…

Гръмна маршът от „Аида“ и Пешо се появи от края на улицата, облечен като Радамес. Прозорците се тръшнаха навън и от тях се показаха египтяни и египтянки, които подеха марша.

Тинчето хукна по стълбите и излезе на улицата, облечена като Аида. Погледна наляво, сетне надясно — няма жива душа. И тихо.

Тя поклати глава и пропя:

— А Пешо още го нямааааааа…

Но се излъга, защото Пешо блесна отново на ъгъла, облечен като тореадор, а от прозорците размахаха сомбрера и кърпи испанци и испанки, които пееха марша на тореадора от „Кармен“.

За Тинчето беше фасулска работа да щракне с пръсти и да се превърне в Кармен.

Но Пешо вече вървеше облечен като Борис Годунов, а около него размахваха копия и пееха болярите му.

Тинчето побърза да нахлузи дрехите на руска княжня, но от улици, входове, прозорци и дори от небето прииждаха, скачаха и падаха египтяни, испанци, боляри, нюрнбергски майстори-певци, маркизи, хусари, стрелци с арбалети, като всяка група си пееше марша от своята опера. Тинчето и Пешо едва смогваха да си променят дрехите съобразно с онзи марш или песен, които надделяваха над другите. По едно време горните дрехи на Пешо бяха от „Хованщина“, панталоните — от „Севилският бръснар“, а ботушите — от „Цигански барон“, докато Тинчето пееше с шапка на готическа принцеса — островърха, с воал на края, роклята й беше нашенска — от „Нестинарка“, и само обувките й — златночервени, — напомняха за „Черевички“.

Различните хористи се сблъскаха и започна не само музикален, но и съвсем истински бой.

В същото време Тинчето и Пешо, облечени като Розина и граф Алмавива, пееха дуета от „Севилският бръснар“. Те не престанаха да пеят и когато попаднаха точно в центъра на боя и завършиха арията, като Пешо държеше в ръка бойно знаме, а Тинчето носеше вместо яка — щит, надянат на врата.

Това й се видя прекалено и тя кресна:

— Стига!

И всичко отиде, та са не видя.

Двамата останаха сами, седнали на пейката, облечени в техните си дрехи. Пешо пропя:

— Ами сегааааааа…

— Е, стига де — прекъсна го Тинчето.

Пешо примигна смутено:

— Извинявай… аз по инерция.

Огледа се и пошушна:

— И за какво беше всичко това?

— За издигане културата на читателите. Те вече нямат време за опери. Заети са. Но много им се иска в някакъв разговор да подметнат: „Ах, това е съвсем като в «Лоенгрин»!“ А сега, като ги питат — гледали ли са опери, ще кажат — охооо, и „Кармен“, и „Борис Годунов“, и „Севилският бръснар“, и „Аида“.

— Ловко — кимна Пешо.

— И не само това — по този начин ги подготвихме и за музикалната лектория.

— Какво?

Тинчето посочи улицата с очи.

Срещу тях вървяха баба Пенка и баба Минка, вдигнали високо рекламен плакат:

МУЗИКАЛНА ЛЕКТОРИЯ

„Развитието на музикалната култура у нас“

Доклад от Тинчето Андреева.

Оркестрови и музикални илюстрации:

Пешо Андреев — от нашия квартал.

Начало — осем часа вечерта в салона на училището.

Пешо се дръпна ужасѐн:

— Аз?

Тинчето кимна.

— Ти чула ли си как пея?

— Я да чуя?

Пешо се огледа и внезапно запя арията на Марио Каварадоси от „Тоска“.

По средата спря и замига:

— Аз ли пях?

Тинчето кимна.

— Не знаех, че мога да пея — учуди се Пешо.

— И Колумб не е знаел, че ще открие Америка, но тръгнал и я открил. Въпросът е да се реши човек.

В осем часа вечерта салонът беше пълен.

Баба Пенка и баба Минка седяха на първия ред с разтворени ръце — готови всеки миг да си изпотрошат пръстите от ръкопляскане.

Тинчето излезе на сцената облечена в дълга рокля. На носа й имаше лорнет, а под мишницата — доклад. Сложи го на катедрата и започна:

— Развитието на музикалната култура у нас започна с местните трубадури, които след освобождението тръгнаха по панаири и седенки, за да разкъсват сърцата на слушателите със своите покъртителни песни.

Завесата се разтвори. Облечен като Парушев, с чадър, закачен на висок стол, Пешо засвири на хармониум интродукцията и запя:

Утиди Стуян нъ пъзар

дъ купи къквоту му трябвъ,

връщъ си Стуян ут пъзар

нъсръщъ иди майка му.

Майкъ му й биз глъва

глъва съ върти гувори:

Иди си, синко, Стуяни

и твойту селу гуляму

дъ видиш къкво й чуду станалуууууу…

Пешо вдигна глава и започна да говори в речитатив, като продължаваше да свири на хармониума:

Утива Стоян в своето село голямо

и какво да види:

детето го изяло прасето,

майката скача в гераня,

а Стояновият баща се хвърля от

шестия етаж с главата надолу.

Завесата падна.

Тинчето намести лорнета си и продължи:

— Началният тласък е даден. Малко след това се изпява и първата оперна ария у нас.

Завесата се разтваря и Пешо се появява, облечен като Борис Годунов. Разтвори царствено уста и запя:

— Наричат ме Мимииииии…

Рев от смях. Пешо спря:

— Извинете, днес съм малко разсеян…

И запя със страшен бас арията на Борис.

Двете баби най-сетне успяха да си изпотрошат ръцете от ръкопляскане.

Завеса.

Тинчето продължи:

— Появяват се и първите дуети.

Облечен, като студента от „Бохеми“, Пешо се поклони. От другата страна на сцената влезе пак Пешо, но облечен като Мими, и също се поклони. И двамата запяха дуета от „Бохеми“.

Големи ръкопляскания, които на края се превърнаха в овации.

Завеса.

Тинчето продължи:

— И пътят за хорови изпълнения е вече открит.

Завесата се вдигна. Ловците запяха хора от „Вълшебният стрелец“. Интересно беше, че всички ловци бяха все пешовци — наредени един до друг.

Отново аплодисменти.

Завеса.

Тинчето:

— Наред с оперните арии, дуети и хорове се забелязва тенденция за връщане към народното творчество. Появяват се и първите народни ансамбли.

На сцената изскочиха три народни певици — това си беше Пешо, облечен в три различни народни носии, а край тях се наредиха гъдулар, тъпанджия, кавалджия и гайдар — пак пешовци.

Изпълнение. Аплодисменти.

Тинчето:

— Сега вече може да се появи и естрадната песен.

Пешо, облечен като Лили Иванова, протегна ръце напред, преплете ги пред носа си и запя:

— Ръцете ти единствено виновниииии…

Два полилея паднаха от френетичните овации.

Тинчето:

— В страната започват да пристигат и чуждестранни певци.

И отново Пешо се поклони — този път маскиран като Луи Армстронг. И заедно с Тинчето изпяха „Хелоу, Доли“.

Големи ръкопляскания, голямо нещо.

Като продължаваше да държи Пешо-Армстронг за ръка, Тинчето каза:

— Това дава импулс на много аматьори-певци да се явят на конкурса „Тромбата на Вили“. Следва изпълнение на две участнички в този конкурс.

Тинчето и Пешо се отдръпнаха настрани и на сцената се качиха баба Пенка и баба Минка. Те се поклониха и внезапно запяха негърски сперичуелс, като заиграха в ритъма.

Такова ръкопляскане падна, че и останалите полилеи изпопадаха, та трябваше да запалят свещи.

Като си седнаха на местата, баба Пенка каза на баба Минка:

— Знаеш ли — отдавна не бях пяла така.

Тинчето посочи Пешо, който внезапно се появи облечен като Пешо — с бяла блузка и къси панталони.

— Нашата музикална лектория завърши. Чухте арии, дуети, хорови изпълнения, народни и естрадни песни. И все пак нищо не може да се сравни с наивната, чиста детска песен.

Обърна се към Пешо и му кимна. Той, както винаги в такива случаи, зяпна:

— Каква песен?

— Която знаеш най-добре.

Пешо се усмихна накриво, замисли се и изведнъж засия. И запя с пълен глас „Зайченцето бяло“.

Изпълнението беше толкова фалшиво, че публиката изби прозорците от смях.

Пешо внезапно спря и погледна страшно към Тинчето. Всеки миг се очакваше да скочи и да се вкопчи като петнист бенгалски тигър в плитките й. Но се сепна, защото в салона проехтя:

— Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам!

И тропот от бягащи крака.

Пешо гледаше смаян. Нито беше дърпал плитки, нито беше отварял устата.

Тинчето се усмихна:

— Не обръщай внимание. Днес всичко е буфосинхрон.

Хвана Пешо за ръка, обърна се към публиката и двамата се поклониха.