Васил Цонев
Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето (10)

Девета глава
Пешо пътешественик

Пешо се стресна и отвори очи. И едва не изкрещя от ужас.

Над главата му висеше меч, който се крепеше само на един косъм. Огромен, блестящ меч, на чиято синкава стомана играеха тайнствени букви.

Тракайки със зъби, Пешо се опита да ги разчете, но те, сякаш предугадили това, сами заблестяха и станаха съвсем разбираеми.

— Кон… трол… ни упраж… не… ния!

В същия миг косъмът се скъса, мечът полетя надолу и Пешо се събуди с писък.

Сънят си е сън, а истината си е истина. Право казват някои, че сънищата са пророчески.

Нямаше време за губене. Пешо навлече дрехите си и хукна към Тинчето.

Както винаги, тя си седеше на пейката пред дворната врата и препъваше с намигане забързаните минувачи.

Изведнъж усети, че плитките й се опъват.

— Не мърдай! — изсъска Пешо. — Иначе — храс!

— Какво „храс“?

— Ще ти отрежа плитките.

— И какво трябва да направя, за да ги спася от гибел?

— Да ме отървеш от контролните упражнения.

— Фасулска работа — каза Тинчето, — пускай плитките и се превръщай в слух.

Пешо пусна плитките, но продължи да чатка с ножица във въздуха, както беше виждал да правят бръснарите.

— Е?

— Мисля — каза Тинчето.

По улицата прелетя колоездач. Изведнъж колелото му тръгна назад и изчезна зад ъгъла, от който се беше появил.

— Не се разсейвай! — изсъска Пешо, като тракна с ножицата.

— Извинявай — каза Тинчето, — просто навик, разбираш ли?

— Мисли! — чатна с ножицата Пешо.

Тинчето плесна с ръце:

— Измислих!

Останаха още десетина минути до свършване на часа, когато вратата се отвори и Пешо влезе в клас, облечен като Миклухо Маклай.

Учителката тръсна няколко пъти глава, но Пешо не изчезна. Напротив, поклони се и се усмихна вежливо. Учителката тропна по катедрата:

— Пешо!

— Моля?

— Не стига че закъсняваш с повече от половин час, ами на всичко отгоре… Но какъв е тоя маскарад? Каква е тая раница, тоя бастун, тази шапка с пера?

— Дойдох да се сбогувам с класа.

— И таз хубава!

По Пешовото лице премина сянка.

— Напускам ви с искрена тъга. Толкова се радвах, че наближават дните на контролните упражнения, но… — И той вдигна рамене: — Нареждането е такова.

— Нареждане?

— От Централния туристически съюз. Наредено ми е да пропътувам нашата родина.

— Ти?

— Като активист на туристическия съюз аз съм определен да извърша — не мога да кажа „този подвиг“, защото, знаете, някои ще помислят, че се хваля, но от ръководството го нарекоха точно така — подвиг. За десет дни ще обиколя страната за повдигане ентусиазма сред туристическите маси и издигане авторитета на туристите сред населението.

— И за това си определен именно ти?

Пешо присви устни и погледна настрани.

— Разбира се, откъде ли пък ще знаете, че аз съм един от малцината носители на значката „Покорител на родните върхове“…

— Просто да не повярва човек!

— Това става често. Скромни и тихи ученици, които не вдигат шум около себе си, биват забелязани едва когато станат герои.

Учителката не успя да каже нищо.

Пешо помаха с ръка за сбогом. От цялата му фигура лъхаше благородство и неустрашимост.

— С болка се разделям с всички… Но мога да ви уверя, че в трудните мигове аз ще бъда мислено с вас…

— И с мен ли, Пешо? — попита Тинчето.

Пешо поклати тъжно глава:

— Да, Тинче, и с теб. Въпреки всичко аз ще си спомням само хубавото от нашата съвместна дейност… Все пак ние седяхме толкова време на един чин и освен това — ти си моя първа братовчедка и толкова пъти си се опитвала да ми помагаш…

— Разбира се, Пешо. Само, моля те, не се разплаквай!

— Не, Тинче, аз няма да плача. Може би там, където ще бъда сам сред природните стихии, някоя сълза-предателка ще се отрони от очите ми, но бъди уверена, че мъжки ще понеса страданието, което ми причинява раздялата с теб…

Учителката въздъхна с умиление:

— Пешо, ти се изразяваш така красиво… Да можеше и в упражненията по български да влагаш толкова чувства!

— Защо да се изтъквам!

Учителката поклати глава:

— Прекалената скромност не е най-хубавото нещо.

— Така съм научен от дете. Прощавайте!

— Довиждане, Пешо! — отвърна класът.

— Ще ви пращам картички — махна Пешо.

И изчезна, обвит в мъглата на неизвестността.

След няколко дни, когато навън вятърът дигаше пушилка, учителката тропна по катедрата:

— Тихом ученици! Тишина! Не можете ли за миг да помълчите? Ако не се срамувате от мен, то поне имайте свян от вашия съученик Пешо, който в този миг извършва подвиг. Погледнете през прозореца — навън вият вихри и бушуват хали, а той е сам-самичък сред майката природа и покорява връх след връх.

— Как се гордея, че съм негова братовчедка! — възкликна Тинчето.

— И с право, Тинче — кимна учителката.

В този миг влезе бай Стоян.

— Получиха се картички за вашия клас — рече той. — Те ги тѐ.

— От Пешо, от Пешо! — викна целият клас.

— Наистина от Пешо са — каза учителката. — Да видим какво пише.

И като намести красивите си очила, зачете:

— „Застанал върху героичния Мургаш, аз впервам поглед към Дунава, към Бяло море и към мъглите, зад които се крият моретата Черно, Адриатическо и Йонийско. Как бих искал и вие да бъдете с мен в този велик миг…“

— Колко красиво, нали?

— Да, другарко — отвърна класът.

Учителката взе нова картичка:

— „Виелиците и воят на вълците не ми попречиха да се изкача на връх Вихрен. Воят на вълците се приближава. Дали ще успея да избягам, преди…“

— Ужасно! Нали, деца?

— Да, другарко!

Нова картичка:

— „Най-сетне съм на Мусала. Над мен е само небосводът. Под мен — коварният свят. Мисля си — дали да се върна сред лъжите и клеветите, или да остана тук…“

— Поет! Нали, деца?

— Да, другарко!

Тинчето се изправи. В ръцете си държеше ролки с филмови ленти.

— А това — каза тя, — са документални снимки от неговите пътешествия. Изпрати ги с молба да ги прожектираме.

— Чудесно! — плесна с ръце учителката. — Изтичай в кабинета по физика и донеси прожекционния апарат.

Тинчето се втурна презглава и след малко се показа с апарата в ръце.

— Спуснете завесите — кимна учителката, — така. Тинче, готова ли си?

— Всичко е наред — каза Тинчето и прожекцията започна.

Появи се главата на Пешо, а под нея надпис:

МОИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ

Под надписа имаше посвещение:

„Посвещавам този документален материал на моята учителка.“

Носът на учителката затрептя и тя изтри очилата си.

Екранът блесна и пред очите на зяпналия клас забушува виелица. В далечината се зададе някаква точка. Постепенно тя започна да расте, да расте и се превърна в човешка фигура, прегърбена от напора на бурята. За миг заскрежените вежди се вдигнаха и всички ахнаха — това беше Пешо. Той пое дъх, направи нечовешко усилие и отново тръгна срещу виелицата.

И изведнъж — о, ужас!

Вой на вълци!

Пешо погледна назад с безумен блясък в очите. Наистина — в далечината святкаха десетки пламъчета. Очите на гладната глутница.

Пешо разпери ръце и хукна напред. Падаше, ставаше. Бурята зарева и затрещя, а воят се приближаваше застрашително…

Пешо падна по очи. По тялото му преминаха тръпки.

Дали ще стане?

— Ставай, ставай! — зарева класът.

И Пешо стана.

И отново затърча напред…

Но човешките възможности са ограничени.

Заскрежената човешка фигура залитна и отново падна. Вълците завиха с тържествена нотка.

И тогава, когато всичко вече изглеждаше безнадеждно, над падналия се появи видение. Обвита в сияние, учителката протегна ръце към изстрадалия пътешественик. Пешо се хвана за тях и затърча.

— Давай, давай! — ревна класът.

И Пешо даде.

Дотърча до блесналата в мрака светлина, отвори вратата на планинската хижа и я тръшна след себе си. А вълците захапаха и задраскаха с нокти заскрежените дъбови дъски.

Целият клас зарева от радост.

На екрана минаха някакви цифри.

Нов кадър.

Отвесна скала. Гражданин поглежда нагоре и шапката му пада. Гражданинът маха с ръка.

Надпис:

НЕВЪЗМОЖНО!

Тогава Пешо разблъсква тълпата и тръгва нагоре по скалата, все едно че върви по поляна. Качва се на върха и разперва ръце.

Множеството под скалата реве „Ура“ и хвърля шапки.

Целият клас закрещя „Ура“ и заподскача.

Отново цифри.

Нов кадър.

Планинско езеро. Млада безразсъдна туристка върви по ръба на скалата. Но се подхлъзва и пада в езерото. Потъва и се подава, потъва и се подава, като разперва ръце за помощ.

Всички туристи са ужасени. Майката на момичето скубе косите си.

Пешо разбутва всички, засилва се и скача в езерото. Бръква във водата, изважда момичето и го докарва до брега.

Момичето е склонило глава на гърдите му. Майката го целува. Пешо навежда глава — какво пък толкова съм направил…

Класът щеше да срути стаята от ръкопляскания.

А в това време на черната дъска продължиха страшните сцени — бой с бандити, влакове, скачаха от самолети, стрелби, пукотевици. И след всеки кадър се появяваше Пешо — ту само главата му, ту цял.

Но вече никой не гледаше екрана. Класът подскачаше и ревеше:

— Да живее Пешо, урааааааааа!

Защото на вратата наистина беше застанал Пешо, а до него, с шапка в ръка мигаше бай Панайот, баща му.

Прожекцията спря. Децата вдигнаха завесите.

— Извинете, че прекъснах прожекцията ви — започна бай Панайот, но учителката го прекъсна:

— Ученици! От ваше име аз поздравявам Пешо за това, че той с риск на живота си преодоля…

— Какво става тук? — попита учуден бай Панайот.

— Нима не знаете нищо? — удиви се учителката. — Та вашият син обиколи страната и покри със слава не само себе си, но и своя клас!

— Не знам такова нещо — тръсна глава бай Панайот.

Учителката примигна:

— А какво знаете?

— Знам, че поради заразни болести училището е затворено за десет дни.

Очилата на учителката проблеснаха иронично:

— И откъде научихте това?

— От Пешо. Гледам го — седи си в къщи и прави самолетни модели. Викам си — а бе това дете няма ли училище? А той казва — затворено е поради заразни болести.

— Какви точно?

— Морбили.

Учителката се усмихна:

— Извинете, но това са неуместни шеги. Погледнете — това са картички изпратени от вашия син от най-високите родни върхове — Мургаш, Вихрен, Мусала… Прочетете и се убедете.

— А бе аз на очите си ли ще вярвам, или на картичките?

— Чичо Панайоте — каза Тинчето, — я погледни малко по-добре картичките!

Бай Панайот се вгледа и:

— Ама, разбира се! Всички са изпратени на една и съща дата. Погледнете и щемпела — печатът е от София.

— Това се казва техника! — обади се Тинчето. — Хем си седиш в къщи, хем покоряваш родни върхове, хем си правиш монтаж от стари филми… Олеле, ще ми скъсаш плитките!

— Главата ти ще скъсам! — проехтя Пешовият глас по коридора.

Учителката седна смаяна на стола, а бай Панайот вдигна рамене и излезе.

Целият клас блещеше очи и примигваше.

Само Тинчето се усмихваше и си намигаше сама.