Флоринда Донер
Живот в сънуването (8)

8

От ТОЗИ МОМЕНТ НЕЩО ми се губи в последователността на събитията, както ги помня. Не знам какво се е случило след това. Може би съм заспала без да го осъзнавам или пък ударът, който Мариано Аурелиано упражни върху гърба ми, е бил толкова силен, че съм припаднала.

Когато отново се свестих, лежах върху някаква рогозка на пода. Отворих очи и веднага ме порази ярката светлина около мен. Изглежда стаята беше окъпана в слънчеви лъчи. Премигнах няколко пъти, като се чудех дали не се е случило нещо с очите ми; не можех да ги фокусирам.

— Господин Аурелиано! — извиках аз. — Нещо става с очите ми.

Опитах се да се изправя, но не можах.

До мен стоеше някой, но не беше нито Мариано Аурелиано, нито господин Флорес; беше някаква жена. Тя се бе надвесила над мен, препречвайки пътя на светлината, така да се каже. Черната й коса беше разпусната свободно по раменете й; имаше кръгло лице и внушителен бюст. Отново се опитах да стана. Тя не ме докосваше, но въпреки това знаех, че някакси ме държи легнала.

— Не го наричай господин Аурелиано — рече тя. — Нито пък Мариано. Това е доста непочтително от твоя страна. Наричай го „нагуал“, а когато говориш за него, го наричай „нагуалът Мариано Аурелиано“. Той обича да го наричат с пълното му име.

Гласът й беше мелодичен. Харесах я. Усетих прилив на сили. Исках да я попитам защо ми говори тези глупости, че съм била непочтителна. Бях чувала Делия и останалите да го наричат с всякакви галени имена и да се суетят около него, като че ли е любимата им кукла, И на него определено му харесваше. Но не можех да си спомня кога и къде съм била свидетел на това.

— Разбираш ли ме? — попита ме жената.

Исках да кажа „да“, но нямах глас. Опитах да си отворя устата и да кажа нещо, но напразно. Когато отново ме попита дали съм разбрала, можах само да кимна.

Тя ми подаде ръка да се изправя. Но още преди да ме докосне, аз вече бях на крака, като че ли желанието ми да се изправя беше заместило действителния контакт с ръката й и ме беше издърпало до изправено положение преди тя да го направи.

Изумена от случилото се, аз исках да я попитам как беше станало всичко това, но едва се държах на краката си. А що се отнася до говоренето, думите просто отказваха да излязат от устата ми.

Тя ме погали по косата няколко пъти. Очевидно напълно съзнаваше състоянието ми. Усмихна се мило и рече: ■ — Ти сънуваш.

Не я чух да го казва, но знаех, че думите й минаха направо от нейното съзнание в моето. Тя кимна и потвърди, че наистина чувам мислите й, както и тя моите. Увери ме, че е като плод на въображението ми и все пак може да действа с мен или върху мен.

— Сега внимавай! — нареди ми тя. — Аз не си мърдам устните и въпреки това ти говоря. Направи същото.

Устата й въобще не помръдна. Чудейки се дали бих усетила някакво движение на устните й, докато безмълвно изговаряше думите, аз протегнах ръка да докосна с пръсти устата й. Всъщност тя беше много хубава, но заплашителна. Хвана ръката ми и я допря до своите усмихващи се устни. Не усетих нищо.

— Как мога да говоря без да си движа устните? — помислих аз.

— Имаш дупка между краката — рече тя направо в съзнанието ми. — Насочи вниманието си към нея. „Котенцето“ говори.

Тази забележка дръпна някаква забавна струна в мен. Разсмях се така силно, че дъхът ми спря и отново ми причерня.

Жената ме разтърси да се събудя. Все още бях на същата рогозка на пода, но този път твърда възглавница подпираше гърба ми. Премигнах и се разкърших, след което поех дълбоко въздух и я погледнах. Тя седеше на пода до мен.

— По принцип не припадам често — казах аз и се изненадах, че мога да произнасям думите.

Звукът от собствения ми глас беше така успокояващ, че аз се разсмях силно и няколко пъти повторих същото изречение.

— Знам, знам — успокои ме тя. — Не се безпокой, все още не си съвсем будна. Аз съм Клара. Вече сме се виждали при Есперанса.

Би трябвало да й възразя или да я попитам какво има предвид. Но вместо това, без да се съмнявам нито за миг, аз приех, че съм все още заспала и че вече сме се срещали при Есперанса.

В съзнанието ми бавно започнаха да изплуват спомени, неясни мисли, образи на хора и места. Една ясна мисъл се открои на фона на останалите. Бях сънувала веднъж, че се срещам с нея. Беше сън. Следователно никога не бях мислила за това като за реалност. В момента, в който се улових за тази мисъл, аз си спомних Клара.

— Разбира се, че сме се срещали — казах ликуващо аз. — Но се срещнахме в един сън; значи ти не си истинска. Сигурно в момента сънувам и затова мога да си те спомня.

Въздъхнах, доволна, че всичко може да се обясни толкова лесно, и се отпуснах на твърдата възглавница. Още един ясен спомен за един сън изникна в съзнанието ми. Не можех да си спомня кога точно съм сънувала този сън, но го помнех така ясно, сякаш случилото се в него действително беше станало; в този сън Делия ме беше представила на Клара. Тя беше описала Клара като най-общителната от жените-сънувачи.

— Някои от приятелите й дори я обожават — ми беше доверила Делия.

Жената, представена ми като Клара в този сън, беше доста висока, силна и закръглена. Тя ме бе огледала щателно, както човек оглежда представител на непознат вид, с внимателни очи и неспокойна усмивка. И все пак, въпреки обстойния й оглед, аз я бях харесала безмерно. Имаше зелени умозрителни и усмихнати очи. Това, което най-ясно си спомнях от напрегнатата й бдителност беше, че ме бе огледала с немигащия поглед на котка.

— Знам, че това е просто сън, Клара — повторих аз, като че ли имах нужда сама да се уверя.

— Не. Това не е просто сън, а един особен сън — възрази ми убедено тя. — Погрешно е да храниш такива мисли. Мислите притежават сила; внимавай с тях.

— Ти не си истинска, Клара — настоях аз с напрегнат, почти истеричен глас. — Ти си един сън. Затова не мога да си те спомня, когато съм будна.

Упоритата ми настойчивост разсмя Клара.

— Ти никога не си се опитвала да ме запомниш — обясни накрая тя. — Няма смисъл да го правиш, няма причина. Ние, жените, сме изключително практични. И това е нашият голям недостатък или пък предимство.

Тъкмо щях да я попитам какъв е практическият смисъл да си я спомням сега, тя предугади въпроса ми и рече:

— Тъй като съм пред теб, ти трябва да си ме спомниш. И го правиш.

Тя се наведе още по-ниско, заби котешките си очи в мен и добави:

— И вече няма да ме забравиш. Магьосниците, които ме отгледаха, ми казаха, че жените имат нужда от два пъти от каквото и да било, за да го затвърдят. Два пъти да видят нещо, два пъти да прочетат, два пъти да се сбият и така нататък. С теб вече сме се срещнали два пъти. Сега вече аз съм солидна и истинска.

За да докаже колко е истинска, тя запретна ръкавите на блузата си и сви своите бицепси.

— Пипни ги — подкани ме тя.

Подсмихвайки се, аз ги пипнах. Наистина имаше стегнати, ясно очертани мускули. И бяха съвсем истински. Накара ме да докосна също и мускулите на бедрото и прасеца й.

— Ако това е особен сън — казах аз предпазливо, — какво да правя аз в него?

— Каквото пожелаеш — рече тя. — Засега се справяш чудесно. Макар че аз не мога да те водя, защото не съм твоята учителка по сънуване. Аз съм просто една дебела магьосница, която всъщност се грижи за останалите магьосници. Партньорката ми, Делия, беше тази, която те доведе в света на магьосниците, също като акушерка. Но не тя те откри, а Флоринда.

— Коя е Флоринда? — изкисках се нервно и неудържимо аз. — И кога ме е открила?

— Флоринда е една от магьосниците — рече Клара небрежно, след което също се захили. — Ти я познаваш. Тя е тази, която те взе в съня си в къщата на Есперанса. Спомняш ли си пикника?

— А — въздъхнах аз с разбиране. — Имаш предвид високата жена с дрезгавия глас ли?

Засиях. Винаги съм се възхищавала от високи жени.

— Да, високата жена с дрезгавия глас — потвърди Клара. — Тя те откри преди няколко години на едно парти, където сте били с приятеля ти. Богата официална вечеря в Хюстън, щата Тексас, в къщата на някакъв петролен магнат.

— И какво ще прави една магьосница на парти в къщата на петролен магнат? — попитах аз.

И едва тогава осъзнах напълно изказването й. Макар че не си спомнях да съм видяла Флоринда, аз със сигурност си спомнях партито. Бях отишла с един приятел, който бе летял от Лос Анджелис с частния си самолет специално, за да присъства на партито, и се бе върнал на другия ден обратно. Аз му бях преводачка, тъй като на партито имаше няколко мексикански бизнесмени, които не говореха английски.

— Исусе Христе! — възкликнах аз, затаила дъх. — Какъв странен обрат на събитията.

С най-големи подробности описах на Клара въпросното парти. Това беше първото ми ходене в Тексас. Подобно почитателка на филмови звезди, която най-сетне е попаднала сред своите любимци, аз гледах мъжете в захлас, нежно и влюбено. Не защото бяха кой знае колко красиви, а защото ми изглеждаха толкова чуждоземни и странни със своите меки шапки, костюми в пастелни тонове и каубойски ботуши. Домакинът бе наел професионални артисти и певци да забавляват гостите му. Те бяха разиграли вариететно шоу, достойно за Лас Вегас, в един нощен клуб с формата на пещера, построен специално за случая. Той кънтеше от силна музика и се озаряваше от мигащи светлини. А храната беше превъзходна.

— Но защо Флоринда ще присъства на такова парти? — попитах аз.

— Светът на магьосниците е най-странното нещо, което можеш да си представиш — рече Клара вместо отговор.

Тя скочи, като акробат, от седнало положение в изправено, без да използва ръцете си. Закрачи из стаята напред-назад пред рогозката, на която седях. Изглеждаше страшна с тази дълга тъмна пола, каубойско дънково яке с многоцветна бродерия на гърба и здрави каубойски ботуши. Австралийската шапка, нахлупена ниско над челото й, като че да я предпазва от обедното слънце, завършваше този ексцентричен, необичаен външен вид.

— Какво ще кажеш за облеклото ми? — попита тя, като застана пред мен като манекен.

Лицето й сияеше.

— Чудесно е — отвърнах енергично аз. Тя действително имаше усета, увереността да изглежда добре в каквито и да е дрехи. — Изглеждаш наистина страхотно.

Тя коленичи на рогозката до мен и поверително ми прошепна:

— Делия сигурно е позеленяла от завист. Ние сме в постоянно съревнование коя ще се облече по-налудничаво. Премяната трябва да е странна, без да е глупава.

Тя замълча за момент, като ме оглеждаше от главата до петите.

— Можеш и ти да се съревноваваш — предложи тя. — Искаш ли да се включиш в нашата игра?

Аз енергично кимнах и тя ми каза какви са правилата.

— Облеклото трябва да е оригинално, практично, на ниска цена и да не подчертава формите — избърбори весело тя.

После стана, завъртя се още няколко пъти из стаята и, смеейки се, се приземи до мен.

— Флоринда смята, че трябва да те насърча да участваш — рече тя. — Тя твърди, че на въпросното парти е открила, че имаш нюх към абсолютно практичното облекло.

Едва довърши изречението си, защото се задави от смях.

— Флоринда разговаряла ли е с мен там? — попитах аз и я погледнах крадешком, чудейки се дали ще ми каже онези подробности, които пропуснах в разказа си, тъй като бяха информация, която не възнамерявах да дам.

Клара поклати глава и разсеяно ми се усмихна, с което искаше да каже, че не е необходимо да задавам повече въпроси за партито.

— А как стана така, че Делия беше на кръщенето в Ногалес, Аризона? — попитах аз, прехвърляйки разговора към събитията от другото парти.

— Флоринда я изпрати там — призна Клара, като прибираше всичката си свободна коса под шапката. — Намъкнала се на партито, като казала, че е с теб.

— Чакай малко! — прекъснах я аз. — Това не е сън. Какво се опитваш да направиш с мен?

— Опитвам се да те инструктирам — настоя Клара без да променя равния си тон.

Говореше гладко, почти небрежно. Като че ли не я интересуваше какво влияние оказват думите й върху мен. И все пак ме наблюдаваше внимателно, когато добави:

— Това е сън и ние определено разговаряме в твоя сън, защото аз също сънувам твоя сън.

Фактът, че странните й изявления бяха достатъчни, за да се успокоя, беше доказателство, че сънувам. Умът ми се отпусна; стана сънлив и способен да приеме ситуацията. Чух се да говоря — един глас, откъснат от волята ми.

— Няма начин Флоринда да е знаела за пътуването ми до Ногалес — казах аз. — Приех поканата на приятелката ми в последния момент.

— Знаех си, че няма да го разбереш — въздъхна Клара. После, като ме гледаше в очите и внимателно претегляше думите си, заяви:

— Флоринда е твоя майка повече от всяка друга, която някога си имала.

Твърдението й ми се стори абсурдно, но не можех да отроня и дума.

— Флоринда те чувства — продължи Клара и с дяволито огънче в очите добави: — Използва радиокомпас. Винаги знае къде си.

— Какъв радиокомпас? — попитах аз, като изведнъж контролирах цялото си съзнание.

Мисълта, че някой може да знае винаги къде съм и какво правя, ме изпълни с ужас.

— Нейните чувства към теб са нейният радиокомпас — рече Клара с една красива простота и с толкова мек и мелодичен глас, че мрачните ми опасения на часа се изпариха.

— Какви чувства към мен, Клара?

— Кой знае, детето ми? — рече замислено тя. После сви колене, обгърна ги с ръце и подпря брадичката си на тях. — Никога не съм имала такава дъщеря.

Както ми беше забавно, изведнъж пак ме обзеха опасения. Типично в мой стил, започнах да мисля и да преценявам какъв ли е скритият смисъл в думите на Клара. И точно рационалните ми размишления отново събудиха съмненията ми. Това не можеше да е сън. Бях будна; и бях твърде съсредоточена, за да е обратното.

Като се плъзнах надолу по възглавницата, подпираща гърба ми, аз притворих очи. Продължих да наблюдавам Клара през миглите си, като се чудех дали образът й бавно ще избледнее, както избледняват хората и сцените в сънищата. Но тя не избледня. Моментално се почувствах спокойна и уверена, че съм будна, а също и Клара.

— Не, не сме будни — възрази ми тя, отново натрапвайки се в мислите ми.

— Но аз мога да говоря — казах аз, за да докажа състоянието си на пълно съзнание.

— Голяма работа! — изсмя се тя. — Сега ще направя нещо, което ще те събуди, така че ще можеш да продължиш разговора вече действително будна.

Произнесе последната дума много внимателно, като я провлачи прекомерно.

— Чакай, чакай, Клара — примолих се аз. — Дай ми малко време да се адаптирам към всичко това.

Предпочитах моята несигурност пред това, което би могла да ми направи.

Глуха към молбата ми, Клара стана и се пресегна за каната с вода, оставена на една ниска масичка наблизо. Все още с усмивка на уста тя се надвеси над мен, като държеше каната над главата ми. Опитах да се изтърколя на една страна, но не бях способна да го направя. Тялото ми не ми се подчиняваше; като че ли беше залепено за рогозката. Преди действително да излее водата върху ми, аз усетих студени, леки пръски по лицето си. По-скоро студенината, отколкото мокротата породи едно извънредно странно усещане. Първо разми лицето на Клара, надвесено над мен, както вълничките изкривяват повърхността на водата; после студенината се концентрира в корема ми и ме издърпа навътре, както ръкав се обръща наопаки. Последната ми мисъл беше, че ще се удавя в кана вода. Тъмни петна започнаха да кръжат около мен, докато накрая всичко потъна в мрак.

Когато се свестих, вече не лежах на рогозката на пода, а на кушетката във всекидневната. Две жени седяха на края на кушетката и ме гледаха с широко отворени, любопитни очи. Флоринда — високата беловласа жена с дрезгав глас — седеше до мен и тананикаше със затворена уста стара приспивна песничка — или поне така ми се струваше — и галеше косата, лицето и ръцете ми с голяма нежност.

Нейното докосване и звукът от гласа й ме държаха легнала. Аз просто лежах, заковала немигащите си очи в нейните, сигурна, че сънувам един от моите ясни сънища, които винаги започваха като сънища и свършваха като кошмари. Флоринда ми говореше. Казваше ми да я погледна в очите. Думите й се движеха беззвучно като криле на пеперуда. Но това, което виждах в очите й, ме изпълни с познато чувство — подсъзнателния, неизказан ужас, който изпитвах при своите кошмари. Скочих и се втурнах право към вратата. Това беше машиналната, животинска реакция, която винаги имах при кошмар.

— Не се плаши, мила — рече високата жена, идвайки след мен. — Отпусни се. Ние всички сме тук, за да ти помогнем! Не е необходимо така да се разстройваш. Ще нараниш крехкото си тяло, като го подлагаш на излишен стрес.

Бях спряла до вратата, не защото тя ме беше убедила да остана, а защото не можех да отворя това проклето нещо. Френетично започнах да бутам и да дърпам вратата; тя не помръдна. Високата жена вече беше точно зад мен. Още повече се разтреперах. Тялото ми се тресеше така силно, че ме болеше, а сърцето ми биеше така ускорено и нестабилно, че усещах как ще се пръсне в гърдите ми.

— Нагуале! — извика високата жена, като се извърна през рамо. — Направи нещо. Тя ще умре от страх.

Не виждах на кого говори, но в отчаяното си търсене на изход да избягам, аз видях втора врата в дъното на стаята. Бях сигурна, че имам достатъчно енергия в себе си, за да се впусна към нея, но краката ми се огънаха. И, сякаш животът вече беше напуснал тялото ми, аз се свлякох на пода. Изпуснах последен дъх. Дългите ръце на жената се спуснаха върху мен като крилете на огромен орел. Тя ме взе в прегръдката си, долепи уста до моята и вдиша въздух в мен.

Бавно тялото ми се отпусна; сърцето ми отново заби нормално. Изпълни ме странно спокойствие, което бързо се превърна в диво вълнение. Не беше страх това, което ме разбушува, а дъхът й. Беше горещ; изгори гърлото ми, дробовете, корема, слабините ми, като стигна чак до ръцете и нозете ми. За миг знаех, че тази жена е също като мен, само че по-висока, каквато и аз бих искала да бъда. Почувствах такава любов към нея, че направих нещо изумително: целунах я страстно.

Усетих как устните й се разтеглят в усмивка. После отметна глава назад и се разсмя.

— Това котенце ме целуна — рече тя, като се обърна към останалите.

— Аз сънувам! — възкликнах аз и те всички се запревиваха от смях като деца.

Отначало не знаех какво да направя, освен също да се разсмея. След няколко мига обаче бях отново себе си — притеснена след една от своите импулсивни постъпки и ядосана, че са ме хванали. Високата жена ме прегърна.

— Аз съм Флоринда — рече тя, като ме взе в прегръдките си и ме залюля, като че ли бях бебе.

— Двете с теб сме еднакви — продължи тя. — Ти си нежна и крехка, каквато аз бих искала да бъда. Голям недостатък е да си висок. Никой не те люлее в прегръдките си. Аз съм метър и осемдесет.

— А аз съм метър и петдесет и седем — признах аз и двете се разсмяхме, защото се разбирахме идеално.

На мен малко не ми достигаше до „и седем“, но винаги го закръглях. Бях сигурна, че Флоринда пък е над метър и осемдесет, но и тя го закръгля, само че надолу. Целунах я по бузите и очите. Обичах я с една непонятна за мен любов; това беше чувство, неопетнено от съмнения, страх или очаквания. Това беше любовта, която човек изпитва в сънищата си.

Сякаш напълно съгласна с мен, Флоринда тихичко се подсмихна. Неуловимата светлина в очите й, призрачната белота на косата й бяха като забравен спомен. Сякаш съм я познавала цял живот. Хрумна ми, че децата, които харесват майките си, сигурно са изгубени деца. Синовната обич, съчетана с възхищение от физическите дадености на майката, трябва да води до една тотална любов — такава, каквато аз изпитвах към тази висока загадъчна жена.

Постави ме на земята.

— Това е Кармела — рече тя, като ме обърна към една красива черноока и чернокоса жена.

Тя имаше деликатни черти и гладка кожа, нежна и бледа като на човек, който не излиза много навън.

— Аз правя само лунни бани — прошепна тя в ухото ми, докато ме прегръщаше. — И ти трябва да постъпваш така. Твърде бяла си, за да се излагаш на слънце; съсипваш си кожата.

Повече от всичко друго, разпознах гласа й. Тя беше жената, която ми бе задавала всички онези директни, лични въпроси на пикника. Спомнях си я седнала; тогава ми се беше сторила дребна и крехка. За моя изненада, тя беше пет-шест сантиметра по-висока от мен. Силното й, мускулесто тяло ме караше да се чувствам едва ли не жалка в сравнение с нея.

Прегърнала ме през раменете, Флоринда ме насочи към втората жена, която седеше на кушетката, когато се събудих. Тя беше яка и висока, но не колкото Флоринда. Не можеше да се каже, че е красива — имаше прекалено силни черти за това — и все пак у нея имаше нещо впечатляващо, нещо доста привлекателно, включително мъха над горната й устна, който тя очевидно не си правеше труда да изскубва или изрусява. Усещах в нея някаква огромна сила, някаква възбуда, която беше напълно под контрол, но все пак я имаше.

— Това е Зойла — рече ми Флоринда.

Зойла не пожела нито да ми стисне ръката, нито да ме прегърне. Кармела се разсмя и каза вместо нея:

— Много се радвам да те видя отново.

Устните на Зойла се разтегнаха в очарователна усмивка, която разкри огромни, бели, равни зъби. Когато дългата й, слаба ръка, обсипана със скъпоценни пръстени, погали бузата ми, аз осъзнах, че тя беше жената, която бе изработила белгийската дантела, украсяваща покривката, на която бяхме седели на пикника.

Трите жени ме наобиколиха и ме накараха да седна на кушетката.

— Когато се срещнахме с теб за пръв път, ти сънуваше — рече Флоринда. — Така че, всъщност, нямахме време да се опознаем. Този път обаче си будна; затова — разкажи ни за себе си.

Щях да я прекъсна и да й кажа, че това е сън и че по време на пикника, независимо дали съм била будна или заспала, им бях казала всичко по-важно за себе си.

— Не, не. Грешиш — рече Флоринда, като че ли бях изказала мислите си на глас. — Сега си напълно будна. А това, което искаме да знаем, е какво си правила след последната ни среща. Разкажи ни най-вече за Изидоро Балтазар.

— Искате да кажете, че това не е сън? — попитах плахо.

— Не. Това не е сън — увери ме тя. — Допреди няколко минути сънува, но сега вече е различно.

— Аз не виждам разликата — изтъкнах аз.

— Това е защото си добър сънувач — обясни тя. — Кошмарите ти са истински; сама го каза.

Цялото ми тяло се стегна. А после, сякаш знаеше, че няма да издържи още един пристъп на страх, отново се отпусна. Остави се на момента. Повторих им това, което вече няколко пъти бях разказвала на Мариано Аурелиано и господин Флорес. Този път обаче си спомних подробности, които напълно бях пропуснала преди, като например двете страни на лицето на Изидоро Балтазар, двете едновременни настроения, ясно изразени в очите му. Лявото беше зловещо, заплашително; дясното — дружелюбно, открито.

— Той е опасен човек — заявих аз, увлечена в мислите си. — Той има една особена сила да мести събитията, в която посока пожелае, докато той самият остава настрана и те гледа как се измъчваш.

Жените бяха очаровани от това, което казах. Флоринда ми даде знак да продължа.

— Това, което кара хората да се поддават на обаянието му, е фактът, че той е щедър — продължих аз. — А щедростта е може би единствената добродетел, на която никой от нас не може да устои, защото всички сме лишени от собственост, независимо от произхода ни.

Осъзнавайки какво бях казала, аз внезапно спрях и ги погледнах с ужас.

— Не знам какво ми стана — измърморих аз в опит да се извиня. — Наистина не знам защо го казах при положение, че никога не съм мислила за Изидоро Балтазар в тази светлина. Сякаш не говоря аз. Аз дори не съм способна на такива преценки.

— Няма значение, детето ми, откъде вземаш тези мисли — рече Флоринда. — Очевидно се включваш директно в източника. Всеки го прави — включва се директно в източника, — но само магьосниците го осъзнават.

Не разбирах какво се опитваше да ми каже. Отново заявих, че не бях имала никакво намерение да се разприказвам толкова.

Флоринда се подсмихна и ме изгледа замислено.

— Действай, все едно, че си в сън. Бъди дръзка и Не се извинявай — рече тя.

Чувствах се глупаво, неспособна да анализирам чувствата си. Флоринда кимна, като че ли в съгласие, след което се обърна към своята компания и рече:

— Разкажете й за нас.

Кармела се прокашля и без да ме погледне рече:

— Ние трите, плюс Делия, сме едно звено. Ние се занимаваме с ежедневния свят.

Чувах всяка нейна дума, но нищо не разбирах.

— Ние сме звеното от магьосници, което се занимава с хората — поясни Кармела. — Има друго звено от четири жени, които въобще не се занимават с хората.

Тя взе ръката ми в своята и заразглежда дланта ми, като че ли щеше да ми гадае за бъдещето, след което нежно я затвори в юмрук и добави:

— В общи линии, ти си точно като нас. Тоест можеш да се занимаваш с хора. А по-специално, си като Флоринда.

Тя отново направи пауза и със замечтан израз на лицето повтори това, което Клара вече ми беше казала.

— Именно Флоринда те намери — рече тя. — Затова, докато си в света на магьосниците, ти принадлежиш на нея. Тя ще те напътства и ще се грижи за теб.

Тонът й изразяваше такава абсолютна увереност, че аз истински се разтревожих.

— Аз не принадлежа на никого — казах. — И не ми е необходимо някой да се грижи за мен.

Гласът ми беше напрегнат, неестествен, несигурен. Жените ме наблюдаваха безмълвно със замечтани усмивки по лицата.

— Смятате ли, че имам нужда от напътствия? — попитах аз предизвикателно, като ги мерех с поглед една след друга.

Очите им бяха притворени, а устните леко разтворени в същите тези замислени усмивки. Едва доловимите кимвания на брадичките им ясно показваха, че чакат да довърша това, което имам да казвам.

— Смятам, че и сама се справям прекрасно в живота — завърших вяло аз.

— Спомняш ли си какво направи на партито, на-което те намерих? — попита ме Флоринда.

Докато я гледах изумена, Кармела прошепна в ухото ми:

— Не се тревожи, ти винаги можеш да намериш начин да обясниш каквото и да било.

Тя размаха пръст пред мен, ни най-малко не обезпокоена. Обзе ме паника при мисълта, че може да знаят как бях вървяла гола на партито пред няколко дузини хора.

До този момент, ако не горда от необичайното си поведение, поне го бях приела. По мое виждане, това, което направих на партито, беше манифестация на моята спонтанна личност. Първо, бях предприела една дълга езда с домакина, облечена във вечерната си рокля и без седло, за да му покажа, след като ме беше предизвикал и се бе обзаложил, че не мога да го направя, че не бях по-лоша в ездата от който и да е каубой. Имах във Венецуела чичо, собственик на коневъдна ферма, така че яздех още от прохождането си. После, след като спечелих облога, замаяна от умората и алкохола, аз се гмурнах в огромния басейн — гола.

— Аз бях до басейна, когато влезе в него гола — рече Флоринда, явно посветена в спомените ми. — Дори ме отърка с голото си дупе, докато минаваше край мен. Ти шокира всички, включително и мен. Хареса ми твоята дързост. А най-много ми хареса това, че измина гола цялото разстояние от противоположния край на басейна, за да се отъркаш в мен. Приех го като знак, че духът те посочва на мен.

— Това не може да е истина — смутолевих аз. — Ако си била на партито, щях да те запомня. Твърде си висока и впечатляваща, за да не те забележи човек.

Не го казах като комплимент. Исках да убедя себе си, че ми играят номер, че ме манипулират по някакъв начин.

— Хареса ми факта, че не се спираш пред нищо, само да се изперчиш — продължи Флоринда. — Ти беше един шут, изгарящ от желание да привлече вниманието към себе си на всяка цена, особено когато скочи на масата и затанцува, като безсрамно тресеше дупето си, докато домакинът се скъсваше да вика отзад.

Вместо да ме притеснят, забележките и ме изпълниха с невероятно усещане за лекота и наслада. Почувствах се свободна. Тайната беше излязла наяве; тайната, която никога не бях имала смелостта да призная, а именно — че съм една кукла, която би направила всичко, за да привлече вниманието към себе си. Обзе ме някакво ново настроение, определено по-смирено и по-малко отбранително. Опасявах се обаче, че подобно настроение няма да трае дълго. Знаех, че всички прозрения и заключения, до които стигах в сънищата си, никога не оцеляваха. Но може пък Флоринда да е права и това да не е сън и моето ново разположение на духа да се задържи.

Като че ли съзнаващи мислите ми, трите жени енергично кимаха. Но вместо да се почувствам окуражена от тяхното съгласие, то само отново разбуди несигурността ми. За секунди вече изгарях от съмнения. А имах нужда да си почина от всичко това.

— Къде е Делия? — попитах аз.

— В Оаксака — отвърна Флоринда и добави многозначително: — Тя беше тук само за да те поздрави.

Мислех си, че ако сменя темата, ще мога да си отдъхна от всичко това и да възстановя силите си. А сега се изправях срещу нещо, с което не бях способна да се справя. Не можех да обвиня Флоринда направо — както обикновено бих постъпила с всеки друг, — че лъже, за да ме манипулира. Не можех да й кажа, че я подозирам, че са ме упоили и са ме мъкнали от стая в стая, докато съм била в безсъзнание.

— Това, което казваш, е наистина абсурдно, Флоринда — сгълчах я аз. — Не мога да повярвам, че очакваш да го приема на сериозно.

Дъвчейки вътрешната страна на устната си, аз я изгледах продължително и твърдо.

— Знам, че Делия се крие в някоя от стаите — заявих аз. Очите на Флоринда сякаш ми казваха, че тя разбира моето недоумение.

— Нямаш друг избор, освен да приемеш думите ми на сериозно — рече тя с мек, но категоричен тон.

Обърнах се към другите две жени с надеждата за някакъв вид отговор, какъвто и да е, само да облекчи нарастващото ми безпокойство.

— Ако някой те направлява, всъщност е много лесно да сънуваш — довери ми Кармела. — Единственият проблем е, че този някой трябва да бъде нагуал.

— Непрекъснато ми говорите за някакъв нагуал — казах аз. — Какво е това „нагуал“?

— Нагуалът е магьосник, притежаващ огромна сила, който може да води другите магьосници през мрака и да ги извежда от него — обясни Кармела. — Но и самият нагуал ти каза това преди известно време. Не си ли спомняш?

Флоринда се застъпи за мен, когато тялото ми се изкриви в опит да си спомни.

— Лесно си спомняме събитията, които преживяваме в ежедневния си живот — рече тя. — Непрекъснато го правим. Но събитията, преживени в сънищата, са друга история. За да си ги спомним, трябва да полагаме неимоверни усилия, просто защото тялото ги складира на различни места.

— При жените, които не са сомнамбули като теб — посочи тя, — инструкциите за сънуване започват с това да начертаят карта на своето тяло: една невероятно трудна задача, която показва къде в телата им са складирани образите от сънищата.

— Как се чертае тази карта, Флоринда? — попитах аз, истински заинтригувана.

— Като систематично потупваш цялото си тяло, сантиметър по сантиметър — отвърна тя. — Но не мога да ти кажа повече. Аз съм твоята майка, не твоята учителка по сънуване. А тя препоръчва малко дървено чукче за действителното потупване, както и да се потупват само краката и ханша. Много рядко тялото съхранява тези спомени в гръдния кош или в корема. В гръдния кош, корема и гърба се съхраняват спомените от ежедневния живот. Но това е друг въпрос.

— Сега трябва да разбереш само, че спомнянето на сънищата е свързано с физически натиск върху определено място по тялото, където е складиран съответният образ. Например, ако упражниш натиск във влагалището си като притиснеш клитора, ще си спомниш какво ти е казал Мариано Аурелиано — завърши тя с някаква лека веселост.

Погледнах я изумено, след което избухнах в нервен, накъсан смях. Не смятах да упражнявам натиск върху каквото и да е.

Флоринда също се разсмя, сякаш наслаждавайки се на моето смущение.

— Ако не го направиш — заплаши ме тя, — ще трябва просто да накарам Кармела да го направи вместо теб.

Обърнах се към Кармела. С полуусмивка, готова да се превърне в смях, тя ме увери, че действително би натиснала влагалището ми вместо мен.

— Няма да е необходимо! — изкрещях аз. — Помня всичко!

И наистина си спомних. И не само това, което бе казал Мариано Аурелиано, но и другите събития. — Мариано Аурелиано…

— Клара ти каза да го наричаш нагуала Мариано Аурелиано — прекъсна ме насред изречението Кармела.

— Сънищата са врати към непознатото — рече Флоринда, като ме погали по главата. — Нагуалите водят чрез сънищата. А сънуването с цел е изкуството на магьосниците. Нагуалът Мариано Аурелиано ти помогна да влезеш в сънища, които всички ние сме сънували.

Премитах няколко пъти. Поклатих глава и се отпуснах назад върху възглавниците на кушетката, потресена от нелепостта на спомените си.

Спомнях си, че ги бях сънувала преди около година в Сонора; един сън, който ми се беше сторил безкраен. В него аз се запознах с Клара, Нелида и Хермелинда — другия тим, сънувачите. Те ми казаха, че тяхната водачка била Зулейка, но че все още не съм можела да я сънувам.

Когато споменът за този сън се изясни в съзнанието ми, изясни ми се също и че сред тези жени никоя не е нещо повече или нещо по-малко от останалите. Това, че във всяка група една от жените е водачка, не беше въпрос нито на сила, нито на престиж, нито на постижения, а просто на способности. Не знаех защо, но бях убедена, че за тях беше от значение единствено дълбоката обич, която изпитваха една към друга.

В този сън всички ми бяха казали, че Зулейка е моята учителка по сънуване. Това беше всичко, което си спомнях. Точно както ми беше казала Клара, трябваше да ги видя или да ги сънувам още веднъж, за да затвърдя знанието си за тях. Засега бяха само безплътни спомени.

Смътно чух Флоринда да казва, че след още няколко опита ще успявам много по-добре да се прехвърлям от спомените си за даден сън в самия сън и после в нормалното будно състояние.

Чух я да се подхилква, но вече не бях в стаята. Бях навън и вървях през храсталака. Вървях бавно по невидима пътечка, малко неспокойна, защото нямаше никаква светлина, никаква луна или звезди по небето.

Теглена от някаква невидима сила, аз пристъпих в широка стая. В нея беше тъмно, с изключение на нишките светлина, които се простираха от стена до стена и образуваха плетеница над лицата на хората, насядали в два кръга — вътрешен и външен. Светлината стана ярка, а после намаля, като че ли някой в кръга си играеше с електрическия ключ, като го включва и изключва.

Разпознах Мариано Аурелиано и Изидоро Балтазар, седнали с гръб един към друг в центъра на вътрешния кръг. Не ги познах толкова по лицата им, колкото по тяхната енергия. Не че тя беше по-ярка или различна от тази на останалите. Просто беше повече, беше масивна. Беше един великолепен, огромен къс неизчерпаем блясък.

Стаята се озари в бяло. Нещата ярко изпъкваха, всеки ръб или ъгъл бяха ясно очертани. Имаше такава яснота в тази стая, че всичко се открояваше и изпъкваше самостоятелно, особено тези нишки светлина, които бяха вързани за насядалите в кръг хора или пък излизаха от тях. Всичките хора бяха свързани посредством нишките светлина и изглеждаха сякаш бяха точките на окачване на гигантска паяжина Те всички общуваха без думи, посредством светлината. Бях притеглена към това безмълвно електрическо напрежение, докато аз също станах точка в тази паяжина от сияйност.

— Какво ще се случи? — попитах аз, вдигайки поглед към Флоринда.

Лежах изтегната на кушетката, като главата ми беше в скута й.

Тя не отговори; нито пък Кармела или Зойла, които седяха до нея със затворени очи. Повторих своя въпрос няколко пъти, но в отговор чувах единствено тихото дишане на трите жени. Бях сигурна, че са заспали и въпреки това усещах техните спокойни, проницателни очи върху себе си. Тъмнината и тишината се движеха из стаята като нещо живо, водейки със себе си ледено студен вятър и уханието на пустинята.