Флоринда Донер
Живот в сънуването (13)

13

КОГАТО БИВАХ НАПЪЛНО БУДНА, не можех съвсем да си спомня онези изгубени дни; знаех само, и то с абсолютна сигурност, че не са изгубени. Нещо се беше случило с мен през това време, нещо със съществено значение, което ми убягваше. Не полагах съзнателни усилия да си възвърна тези смътни спомени; просто знаех, че ги има полускрити, подобно на хора, които човек познава бегло, но чиито имена не може да си спомни.

Никога не съм имала здрав сън, но след онази нощ, когато Флоринда се появи в апартамента на Изидоро Балтазар, аз си лягах по всяко време на денонощието, само за да сънувам. Просто губех съзнание всеки път, когато легнех, и спях необичайно дълго време. Дори напълнях, но за жалост не там, където трябваше. Въпреки това обаче никога не сънувах с магьосниците.

Един следобед внезапно се събудих от някакво силно издрънчаване. Изидоро Балтазар беше изпуснал чайника в мивката. Главата ме болеше, погледът ми се мътеше. Осени ме споменът за някакъв ужасен сън, който изчезна така бързо, както се беше появил. Потях се обилно.

— Ти си виновен — изкрещях му аз. — Само ако ми помогнеш малко, нямаше да си проспивам живота така.

Исках да викам, да се отдам на безсилието и нетърпението си. Но изведнъж ми хрумна, че не можех да го направя, защото вече не ми олекваше като се оплаквам, както беше едно време.

Лицето му светеше от удоволствие, като че ли бях изказала мислите си на глас. Завъртя единия стол, възседна го и рече:

— Знаеш, че не мога да ти помогна. Жените сънуват по различен начин. Не мога и да си представя дори какво правите, за да сънувате.

— Не е възможно да не знаеш, с толкова жени около теб — изтърсих грубо аз.

Той се разсмя; изглежда нищо не можеше да развали доброто му настроение.

— Не мога дори да започна да си представям какво правят жените, за да сънуват — продължи той. — Мъжете водят непрестанна борба, за да нагласят своето внимание в сънищата; жените не се борят, но те пък трябва да постигнат вътрешна дисциплина.

Широко се усмихна и добави:

— Има нещо, което може да ти помогне. Не подхождай към сънуването по своя обичаен начин — водена от натрапчива необходимост. Оставяй го то да идва при теб.

Отворих и затворих уста, след което учудването ми бързо премина в ярост. Забравила неотдавнашното си прозрение, аз нахлух обувките си и демонстративно излязох от стаята, като се постарах да блъсна вратата след себе си възможно най-силно. Чувах смеха му чак до колата, която бях оставила на паркинга.

В мрачно настроение, обзета от чувство на безнадеждност и самота, а най-вече на самосъжаление, аз отидох с колата на плажа. Там валеше и плажът беше пуст. Нямаше никакъв вятър и дъждът падаше много меко и съвсем отвесно.

Имаше нещо успокояващо в тихия плисък на вълните и ромоленето на дъждовните капки по водата. Събух си обувките, навих крачолите на панталона и нагазих във водата. Разхождах се така, докато се отми унилото ми настроение.

Знаех, че съм се отървала от него, защото сред шепнещите, плискащи се вълни, чух думите на Флоринда: „Това е самотна битка“. Не се уплаших; просто приех, че съм наистина сама. И именно това ми донесе убеждението какво трябва да направя. И тъй като не съм склонна да изчаквам, действах незабавно.

След като оставих бележка под вратата на Изидоро Балтазар — не исках да му дам възможност да ме разубеди, — аз потеглих към къщата на магьосниците. Карах цяла нощ, чак до Тусон. Настаних се в един мотел, спах почти през целия ден и късно следобед отново потеглих, като следвах същия маршрут, който Изидоро Балтазар бе използвал при връщането ни.

Нямам много добро чувство за ориентация, но този маршрут е дълбоко запечатан в съзнанието ми. С учудваща увереност, аз знаех точно по кой път да поема, къде да завия. Стигнах до къщата на магьосниците за нула време. Не си направих труда да погледна часовника си, защото не исках да се простя с усещането, че от качването ми в колата в Тусон до пристигането ми в къщата на магьосниците са минали само няколко секунди.

Това, че в къщата нямаше никой, съвсем не ме обезпокои. Съзнавах, че не бях официално поканена. Ясно си спомнях, обаче, какво ми беше казала Нелида, докато прибираше в един шкаф кошничката с подаръци, които те всички ми бяха дали, а именно, че мога да се върна винаги, когато пожелая.

— Ден или нощ, тази кошница винаги ще те придърпа безопасно тук — отекваха думите й в ушите ми.

С увереност, която обикновено се добива само чрез практика, аз отидох направо в стаята, дадена ми от Есперанса. Хамакът беше приготвен, като че ли ме очакваше. Най-сетне ме обзе смътно безпокойство, но не бях всъщност така изплашена, както би трябвало да съм. Не съвсем отпусната, аз легнах върху хамака, като оставих единия си крак отвън, за да се люлея напред-назад.

— Да вървят по дяволите страховете ми — извиках аз, като прибрах крака си и се изтегнах като котка, докато всичките ми стави изпукаха.

— А, върнала си се по живо по здраво — рече ми някакъв глас от коридора.

Не я видях, не ми беше необходимо и да позная гласа й, но въпреки това знаех, че е Нелида. Зачаках да влезе, но тя не го направи.

— Храната ти е в кухнята — чух я да казва.

Стъпките й се отдалечиха от моята врата, надолу по коридора.

Скочих и се втурнах след нея.

— Чакай, чакай, Нелида! — извиках аз.

Нямаше никой нито в коридора, нито в стаите, покрай които минах на път за кухнята. Всъщност в цялата къща нямаше никой. И въпреки това бях сигурна, че са там. Чувах гласовете им, смеха им, потракването на чинии, тенджери и тигани.

Следващите няколко дни прекарах в непрекъснато очакване да се случи нещо важно. И представа си нямах какво ще е то, но знаех, че трябва да е свързано с жените.

По необяснима за мен причина жените не желаеха да се покажат. Тяхната невероятна потайност ме принуждаваше постоянно да обикалям из коридорите, безшумна като сянка. Прилагах какви ли не трикове да ги изненадам, но въпреки това не успявах дори да ги зърна. Те влизаха и излизаха от стаите си, от къщата, като полъх, сякаш шареха между световете и оставяха след себе си единствено звука от своите гласове и смях.

Понякога се питах дали жените наистина са там, или стъпките, гласовете и смеха са просто плод на въображението ми. Всеки път когато си казвах, че се въображаеми, чувах някоя от тях да снове по двора. И тогава, с подновен трепет и очакване, аз се втурвах към задната част на къщата, само за да видя, че пак са ме надхитрили. В такива случаи се убеждавах, че, бидейки истински магьосници, жените имаха някаква вътрешна система за ехо-локация като при прилепите, която променяше местонахождението им според моите движения.

Разочарованието ми, че не можех да ги заловя пред печката, винаги се изпаряваше при вида на вкусните, екзотични ястия, които оставяха за мен; невероятният им вкус щедро компенсираше нищожността на порциите. С огромно удоволствие изяждах тази прекрасна храна. И въпреки това оставах гладна.

Един ден, малко преди здрачаване, чух мъжки глас откъм задната част на къщата да ме вика тихо по име. Скочих от хамака и се втурнах по коридора. Толкова се зарадвах да видя пазача, че едва ли не скочих върху него, както правят кучетата. Неспособна да сдържам радостта си, аз го целунах по бузите.

— Внимавай, нибелунга — рече той с гласа и маниера на Изидоро Балтазар.

Отскочих назад с разширени от изненада очи. Той ми намигна и добави:

— Не се увличай много, че току виж си ме изнасилила, докато се усетя.

За миг не знаех как да разбирам думите му. Но после той се разсмя и свойски ме потупа по гърба, от което напълно се успокоих.

— Радвам се да те видя — рече меко той.

— Прекрасно е, че те виждам! — смутено се усмихнах аз, след което го попитах къде са всички останали.

— А, тук са — рече той неопределено. — В момента са загадъчно недостъпни, но иначе са тук.

И като видя разочарованието ми, добави:

— Имай търпение.

— Знам, че са тук — измънках аз. — Оставят ми храна.

И като хвърлих поглед през рамо, за да подсиля думите си, добавих:

— Но винаги оставам гладна. Порциите са твърде малки. По думите на пазача, това било естествено за храната на силата — на човек никога не му стигала. После каза, че той сам си готвел — боб и ориз със свинско, говеждо или пиле — и ядял само веднъж на ден, но никога по едно и също време.

След това ме заведе да видя стаята, в която живее. Тя беше онази голяма, разхвърляна стая зад кухнята, със странните дървени и железни скулптури, където въздухът, наситен с аромата на жасмин и евкалипт, висеше тежък и неподвижен по дръпнатите завеси. Той спеше на походно легло, което държеше сгънато в гардероба, когато не го използваше, и се хранеше на стара английска маса от XVIII век с тънки кръгли крака.

Довери ми, че и той като жените не обичал рутината. Било му все едно дали е ден или нощ, дали е сутрин или следобед. Метял двора и събирал листата на сечището, когато имал желание да го прави; дали по земята имало цветчета или листа не било от значение.

През следващите няколко дни преживях доста трудни мигове, опитвайки се да се приспособя към този на вид дезорганизиран начин на живот. По-скоро от натрапчива необходимост, отколкото от някакво желание да съм полезна, аз помагах на пазача в неговите ежедневни задължения. Също така неизменно приемах поканите му да се храня с него. Храната му беше така приятна, както и компанията му.

Убедена, че той не е просто пазач, аз правех всичко възможно да го накарам чрез моите въпроси да се издаде; безполезен похват, защото никога не получавах какъвто и да е задоволителен отговор.

— Откъде си? — попитах го аз направо един ден, докато се хранехме.

Той вдигна поглед от чинията си и, като че ли беше очаквал безцеремонен разпит, чинно посочи планините на изток, които се виждаха от прозореца като картина.

— Планините Бакатете ли? — попитах аз. Гласът ми издаваше моето недоверие.

— Но ти не си индианец — измънках аз смутено. — Според мен само нагуалът Мариано Аурелиано, Делия Флорес и Хенаро Флорес са индианци.

Окуражена от изненадата и очакването, изписани по лицето му, аз добавих, че, по мое мнение, Есперанса не се вписва в никакви расови класификации Наведох се към него през масата и заговорнически му доверих това, което вече бях казала на Флоринда:

— Есперанса не е родена като човешко същество. Тя се е пръкнала от някаква магия. Тя е самият дявол.

Като се облегна назад в стола си, пазачът гръмко се разсмя.

— А какво ще кажеш за Флоринда? — рече той. — Знаеш ли, че тя е французойка? Или по-точно, родителите й са французи. Те били от онези семейства, които дошли в Мексико с Максимилиан и Карлота.

— Тя е много хубава — измънках аз, докато се опитвах да си спомня хиляда осемстотин и коя година точно Наполеон изпраща австрийския принц в Мексико.

— Ти не си я виждала натруфена — рече пазачът. — Тогава е нещо съвсем различно. Възрастта не е от значение при нея.

— Кармела ми каза, че аз съм като Флоринда — плахо промълвих аз в пристъп на суетност.

Изстрелян от напиращия у него смях, пазачът скочи от стола си.

— Как ли пък не — рече той без каквото и да е чувство, като че ли въобще не го интересуваше как ще бъдат приети думите му.

Подразнена от тази негова забележка, от липсата на чувство, аз го изгледах кръвнишки със зле прикрита неприязън. После, подтиквана от желание да сменя темата, аз го попитах за нагуала Мариано Аурелиано.

— Откъде точно е той?

— Кой знае откъде произхождат нагуалите? — измънка той, отивайки до прозореца.

Дълго гледа планините в далечината, след което отново се обърна към мен и рече:

— Някои твърдят, че нагуалите произхождат от самия ад. И аз мисля така. А някои казват, че нагуалите дори не са хора.

Той отново направи пауза и аз се запитах дали пак ще последва дълго мълчание. Като че ли долавяйки нетърпението ми, той седна до мен и добави:

— Ако питаш мен, аз бих казал, че нагуалите са свръхчовеци. Затова знаят всичко за човешката природа. Не можеш да излъжеш един нагуал. Те виждат в теб. Те виждат във всичко. Те виждат дори в пространството до други светове в този свят и светове извън този свят.

Размърдах се неспокойно в стола си, като се молех да спре да говори. Съжалих, че го въвлякох в този разговор. Не се съмнявах, че човечецът е мръднал.

— Не, не съм мръднал — увери ме той и аз изпищях. — Просто казвам неща, които досега не си чувала, това е.

Премигнах няколко пъти, готова да се защитавам. Безпокойството ми ме изпълни с кураж и аз го попитах направо:

— Защо се крият от мен?

— Очевидно е — бързо ми отвърна той, но като видя, че за мен съвсем не беше очевидно, добави: — Би трябвало да знаеш. Ти и тези като теб сте екипажа, не аз. Аз не съм един от тях. Аз съм просто пазача. Аз смазвам машината…

— Объркваш ме още повече — измърморих аз раздразнено.

После ме озари някакво мигновено прозрение.

— За какъв екипаж говориш? — попитах.

— За жените, с които се срещна последния път, когато беше тук — отвърна той. — Сънувачите и прикривачите. Те ми казаха, че ти си като прикривачите. И си една от тях.

Той си наля чаша вода и отиде до прозореца. Отпи няколко глътки и ми каза, че нагуалът Мариано Аурелиано е изпитал прикриваческите ми способности в Тусон, щата Аризона, когато ме изпратил в кафенето със задачата да сложа хлебарка в храната си. Пазачът се обърна с гръб към прозореца, погледна ме право в лицето и добави:

— И ти се провали.

— Не искам да слушам повече за тази глупост — прекъснах го аз.

Нямах никакво желание да чуя остатъка от историята. Лицето му се набръчка от злорадство.

— Но после, след провала, ти се реабилитира, като най-безотговорно и нехайно започна да удряш нагуала Мариано Аурелиано и да му крещиш. Прикривачите — подчерта той — имат дарбата и умението да боравят с хората, имат подход към хората.

Отворих уста да кажа, че не разбирам и дума от това, което ми говори, но бързо я затворих отново.

— Учудващото е — продължи той, — че ти си великолепен сънувач. Ако не беше това, щеше да си като Флоринда — като махнеш височината и външния вид, разбира се.

Усмихвайки се злъчно, аз проклех наум това смахнато, злобно старче.

— Помниш ли колко жени имаше на пикника? — попита той съвсем неочаквано.

Затворих очи да си спомня по-добре пикника. Ясно видях шест жени, седнали на покривката, постлана под евкалиптовите дървета. Есперанса я нямаше, но Кармела, Зойла, Делия и Флоринда бяха там.

— Кои са другите две? — попитах аз, по-озадачена от всякога.

— А — измънка той одобрително, докато лъчезарна усмивка озаряваше лицето му. — Тези двете бяха сънувачи от друг свят. Ти ги видя ясно, след което те изчезнаха, но твоето съзнание не регистрира това, просто защото беше твърде странно.

Кимнах разсеяно, като се питах как е възможно да съм видяла само четири жени, когато знаех, че са шест.

Мисълта ми сигурно беше стигнала до него, защото той каза, че било съвсем естествено да съсредоточа вниманието си върху четирите жени.

— Другите две са твоят източник на енергия. Те са безтелесни и не са от този свят.

Изумена и объркана, аз само стоях и го гледах; нямах повече въпроси.

— Тъй като не си в планетата на сънувачите — поясни той, — твоите сънища са кошмари, а твоите преминавания от сънищата в реалността и обратно са много нестабилни и опасни, както за теб така и за останалите сънувачи. Затова Флоринда се е заела да изпълнява ролята на буфер и да те пази.

Станах така рязко, че столът ми падна на земята.

— Не искам да зная нищо повече! — извиках аз. Понечих да изтърся, че предпочитам да не знам за налудничавите им навици и обяснения, но се спрях навреме.

Пазачът ме хвана за ръка и ме изведе навън, след което минахме през сечището, през храсталака и излязохме на гърба на малката къща.

— Искам да ми помогнеш за генератора — рече той. — Трябва да се поправи.

Разсмях се на глас и му казах, че не разбирам от генератори. Едва когато отвори люка на един бетонен блок, разбрах, че електричеството за светлината в къщата се произвеждаше там. Абсолютно бях приела за даденост, че електрическите крушки и уреди в провинциално Мексико са като тези, с които съм свикнала.

От този ден нататък аз се опитвах да не му задавам твърде много въпроси. Чувствах, че не съм готова за неговите отговори. Срещите ни се превърнаха в нещо като ритуал, при който аз правех всичко възможно да не отстъпвам на изтънчения испански, който старецът използваше. Прекарвах часове над речниците в стаята си в търсене на нови, а често и архаични думи, с които да го впечатля.

Един следобед, докато чаках пазача да донесе храната — за пръв път, откакто бях открила стаята му, бях сама в нея, — си спомних овехтялото, странно огледало. Внимателно заразглеждах помътнялата му, напетнена повърхност.

— Ще се уловиш в капана на огледалото, ако се гледаш твърде дълго — рече един глас зад мен.

Очаквайки да видя пазача, аз се обърнах, но в стаята нямаше никой. В желанието си да стигна вратата, аз едва не съборих дървено-желязната скулптура, която беше зад мен. Машинално се протегнах да я хвана, за да не падне, но преди още да съм я докоснала, статуята сякаш се изви от мен със странно спираловидно движение, след което се върна в първоначалното си положение с поразително човешка въздишка.

— Какво има? — попита пазачът, влизайки в стаята.

Той постави огромен поднос върху нестабилната маса и, поглеждайки към пребледнялото ми лице, отново ме попита какво ми има.

— Понякога имам чувството, че тези чудовищни фигури са живи и ме наблюдават — казах аз, като посочих с брадичка най-близката статуя.

Но като забелязах мрачното му, посърнало лице, побързах да го уверя, че нямах предвид „чудовищни“ в смисъл на „грозни“, а само, че са много големи. Поех няколко пъти дълбоко въздух и повторих, че скулптурите създават у мен впечатлението, че са живи.

Като се огледа крадешком и сниши гласа си до едва доловим шепот, той рече:

— Живи са.

Почувствах се така неловко, че от нервност започнах да бъбря за онзи следобед, когато за пръв път видях стаята му и как бях примамена да вляза в нея от свръхестествен шепот, който впоследствие се оказа вятърът, духащ завесата навън-навътре през счупения прозорец.

— Тогава обаче смятах, че е някакво чудовище — доверих му аз, като нервно се изхихиках. — Някакво чуждо присъствие, което се храни от сенките на здрача.

Прехапал долната си устна, пазачът ме наблюдаваше внимателно. После погледът му зашари безцелно из стаята.

— Хайде да седнем да се нахраним — рече най-сетне той. — Ще изстине храната ни.

Той ми издърпа стола и веднага след като се настаних удобно добави с треперещ глас:

— Права си като ги наричаш „присъствия“, защото те не са скулптури. Те са „изобретения“.

После ми довери заговорнически:

— Изобретени са от велик нагуал, който е държал моделите в един друг свят.

— Мариано Аурелиано ли? — попитах аз. Той поклати глава и рече:

— От много по-стар нагуал на име Елйас.

— Защо тези изобретения са в твоята стая? — попитах аз. — Този велик нагуал за теб ли ги е направил?

— Не — отвърна той. — Аз само се грижа за тях.

След което стана, извади от джоба си прилежно сгъната бяла носна кърпа и започна да бърше с нея най-близкото изобретение.

— Тъй като аз съм пазача, на мен се пада задължението да се грижа за тях — рече той. — Един ден, с помощта на всички тези магьосници, които вече познаваш, аз ще отнеса тези изобретения там, където им е мястото.

— И къде е това?

— Безкрая, космоса, вакуума.

— И как смяташ да ги отнесеш?

— Чрез същата сила, която ги е донесла тук: силата на будното сънуване.

— Щом сънуваш, както сънуват тези магьосници — започнах аз предпазливо, като се опитвах да скрия тържеството в гласа си, — тогава и ти самият трябва да си магьосник.

— Магьосник съм, но не съм като тях — рече той.

Откровеното му признание ме обърка.

— И каква е разликата? — попитах аз.

— А! — възкликна той многозначително. — Голяма. Но не мога да я обясня сега. Ако го направя, ще станеш още по-мрачна и сърдита. Един ден обаче сама ще разбереш всичко, без да е необходимо някой да ти го обяснява.

Усещах как мозъкът ми щрака в отчаян опит да измисля какво друго да кажа, какво още да попитам.

— Можеш ли да ми кажеш как нагуалът Елйас се е сдобил с изобретенията? — казах накрая аз.

— Видял ги е в съня си и ги е уловил — отвърна пазача. — Някои от тях са копия, направени от него, на изобретения, които не е могъл да отнесе. Други са истински. Изобретения, транспортирани от този велик нагуал чак до тук.

Не вярвах и на дума от това, което казваше, но все пак не се въздържах да добавя:

— Защо ги е донесъл нагуалът Елйас?

— Защото самите изобретения са го помолили за това — отвърна той.

— Защо?

Пазачът отхвърли въпроса ми с махване на ръката и ме подкани да си изям храната. Неговото нежелание да задоволи моето любопитство само възбуди още повече интереса ми. Не можех да си представя защо не искаше да говори за тези измишльотини, когато така добре му се удаваха уклончивите отговори; можеше да ми каже всичко.

Веднага след като се нахранихме, той ме помоли да извадя походното легло от гардероба. Като знаех предпочитанията му, аз го разпънах до двойната френска врата. Въздишайки доволно, той си легна, като отпусна глава на малката правоъгълна възглавница, прикачена на единия край на леглото. Тя беше пълна със сушени царевични и други зърна. Тази възглавница осигурявала сладки сънища, твърдеше той.

— Готов съм да подремна — рече той, като разхлабваше колана си.

Това беше неговият учтив начин да ми каже да напусна стаята.

Подразнена от нежеланието му да говори за изобретенията, аз натрупах чиниите върху подноса и демонстративно излязох от стаята. Чак до кухнята чувах похъркването му.

Същата нощ се събудих от подрънкването на китара. Машинално се пресегнах за фенерчето, което държах до ниско спуснатия хамак, и погледнах часовника си. Беше малко след полунощ. Загърнах се плътно в одеалото и на пръсти излязох в коридора, който водеше до вътрешния двор.

Там, седнал на един плетен стол, някакъв мъж свиреше на китара. Не можех да видя лицето му, но знаех, че е същият мъж, когото бяхме видели и чули с Изидоро Балтазар, когато дойдох тук за пръв път. Както и тогава, мъжът престана да свири в мига, в който ме видя; стана от стола си и влезе в къщата.

Аз се прибрах в стаята си и свиренето веднага се поднови. Тъкмо се унасях, когато го чух да пее с ясен, плътен глас. Пееше на вятъра, като го приканваше да дойде през километрите мълчание и пустота.

Като че ли в отговор на настоятелния му призив, вятърът се усили. Засвири в храстите. Откъсваше сухите листа от дърветата и ги завихряше на шумолящи купчинки до стените на къщата.

Импулсивно, аз отворих вратата към вътрешния двор. Вя1ърът изпълни стаята с неизразима тъга; на тъгата на сълзите, а меланхоличната самота на пустинята, на праха и древните сенки. Вятърът се виеше из стаята като дим. Аз го поемах с всяко вдишване. Той натежаваше в дробовете ми и въпреки това, колкото по-дълбоко вдишвах, толкова по-лека се чувствах.

Излязох навън и, провирайки се между високите храсти, отидох до задната част на къщата. Белосаните стени улавяха лунната светлина и я отразяваха ярко върху пометеното от вятъра широко сечище. Опасявайки се, че може да ме видят, аз прибягвах от едно плодно дърво до друго, като се криех в тъмните сенки, хвърляни от лунната светлина, докато стигнах до двете цъфнали портокалови дървета, които пазеха пътеката към малката къща.

Вятърът донесе звука от приглушен смях и неясен шепот откъм храсталака. Аз се втурнах смело по пътеката, но самообладанието ми се изчерпа, докато стигна до входната врата на малката, тъмна къща. Трепереща от вълнение, аз се приближих плахо до един отворен прозорец. Разпознах гласовете на Делия и Флоринда, но прозорецът беше твърде висок, за да видя какво правят жените.

Заслушах се с надеждата да чуя нещо важно, нещо потресаващо, което да ми помогне да разреша проблема, заради който бях дошла, а именно — неспособността ми да сънувам. Но чувах само клюки. Бях така погълната от злъчните им инсинуации, че на няколко пъти се изсмях на глас, забравяйки, че ги подслушвам.

Отначало помислих, че одумват някакви външни хора, — но после разбрах, че говореха всъщност за жените-сънувачм, като най-злъчните им забележки бяха насочени към Нелида.

Казаха, че и след толкова много години тя все още не можела да се откъсне от хватката на света. Била не само суетна — стояла по цял ден пред огледалото, както твърдяха те, — но и похотлива. Правела всичко по силите си, за да е сексуално привлекателна с цел да съблазни нагуала Мариано Аурелиано. Едната изтъкна ехидно, че в крайна сметка тя била единствената, която можела да поеме неговия огромен, мощен член.

После заговориха за Клара. Нарекоха я „надута слоница“, която си мислела, че неин дълг е да сипе благословии върху всеки. В момента обект на вниманието й бил нагуалът Изидоро Балтазар, а насладата за него била голото й тяло. Но не за да го използва, а само да го гледа. Веднъж сутрин и още веднъж вечер, тя го забавлявала със своята голота. Била убедена, че по този начин ще осигури сексуалната мощ на младия нагуал.

Третата жена, за която заговориха, беше Зулейка. За нея казаха, че се мислела за светица или пък Дева Мария. Нейната така наречена „духовност“ не била нищо друго, освен лудост. Периодично се смахвала. И когато това се случело, тя започвала да чисти къщата повсеместно, включително камъните по двора или около имота.

Следващият обект на одумки беше Хермелинда. Описаха я като много трезвомислеща, много уравновесена, въобще — въплъщение на ценностите на средната класа. Също като Нелида и тя не можела, макар и след толкова много години, да престане да се стреми да бъде идеалната жена, идеалната домакиня. Макар че не можела да готви, нито да шие, нито да бродира, нито да свири на пиано, за да забавлява гостите си, Хермелинда искала да я познават, казаха хихикайки се те, като образец на добрата женственост, също както Нелида искала да я познават като образец на порочната женственост.

Ако можеше от тях двете да стане една жена, отбеляза един глас, щеше да се получи идеалната жена за господаря: перфектна домакиня в кухнята, дама в обществото и страстна любовница в леглото, винаги когато господарят пожелае.

След това те млъкнаха, а аз се върнах тичешком в къщата, отидох в стаята си и се хвърлих в хамака. Но колкото и да се мъчех, вече не можах да заспя. Чувствах, че защитното балонче, което сякаш ме беше обграждало досега, се бе пръснало, заличавайки усещането ми за наслада, за очарование от пребиваването ми в къщата на магьосниците. Единственото, за което можех да мисля, беше, че този път по своя воля се бях „накиснала“ в Сонора с една шайка смахнати старици, които не правеха нищо друго, освен да клюкарстват, когато можех да си бъда в Лос Анджелис и да се забавлявам.

Бях дошла тук за съвет. А вместо това, те ме бяха пренебрегнали и ме бяха оставили в компанията на един изкуфял старец, за който дори смятах, че е жена.

Докато дойде време да закусвам с пазача същата сутрин, аз се бях докарала до такова състояние на справедливо възмущение, че не можех да преглътна нито залък.

— Какво има? — попита старецът, като ме гледаше напрегнато. Обикновено избягваше да гледа право в очите. — Не си ли гладна?

Изгледах го кръвнишки. И като се отказах от всякакви опити за самоконтрол, аз му разкрих всичко, което ми тежеше. Докато се оплаквах, ме осени мигновена трезвост: казах си, че вместо да обвинявам стария човек, би трябвало да съм му благодарна, защото се държеше изключително мило с мен. Но беше твърде късно да спра. Дребните ми несгоди бяха заживели свой собствен живот. Гласът ми ставаше все по-писклив, докато преувеличавах и изопачавах случилото се през последните няколко дни. Със злобно задоволство му казах, че съм подслушала жените.

— Те въобще не искат да ми помогнат — заявих аз авторитетно. — Не правят нищо друго, освен да клюкарстват. Казаха ужасни неща за жените-сънувачи.

— И какво ги чу да казват? — попита той.

С най-голяма охота му разказах всичко. Учудих се на себе си колко ясно си спомням и най-малките подробности от злъчните им коментари.

— Очевидно, те са говорили за теб — заяви той в момента, в който свърших разказа си. — Символично, разбира се.

Той изчака да попия думите и преди да успея да възразя попита невинно:

— Не си ли ти по малко от всичко това?

— Разбира се, че съм! — избухнах аз. — И не се опитвай да ми пробутваш разни психологически глупости; не бих ги приела дори от образован човек, да не говорим за някакъв неграмотник като тебе, селянин такъв.

Очите на пазача се разшириха от изумление, а крехките му рамене се отпуснаха. Не изпитвах никакво съчувствие към него, само съжаление към себе си. Загуба на време беше да му разказвам какво съм чула.

Тъкмо щях да кажа каква грешка съм направила да пропътувам цялото това разстояние и то за нищо, когато пазачът ме погледна с такова презрение, че се засрамих, задето избухнах.

— Ако се сдържаш малко и се огледаш, ще разбереш, че нищо, което тези магьосници правят, не е за да се забавляват, да впечатлят някого или пък да си избиват комплексите — рече той с абсолютно хладнокръвие. — Всичко, което казват или вършат, има причина, има цел.

Гледаше ме така напрегнато, че исках да се отместя, но не можех.

— Не си мисли, че си тук на почивка — подчерта той. — За магьосниците, на които си станала плячка, няма ваканции, няма почивки.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах сърдито аз. — Недей да шикалкавиш, просто го кажи.

— Как да се изразя по-ясно от това? — рече той. Гласът му беше измамно мек и зареден с повече значение, отколкото можех да възприема.

— Снощи магьосниците са ти казали каква си — рече той. — Те са използвали четирите жени от планетата на сънувачите като параван, за да ти опишат на теб, подслушвачката, каква си всъщност: една повлекана, която си въобразява, че е нещо грандиозно.

Бях така шокирана, че се вцепених. После по цялото ми тяло се разтече гняв, горещ като лава.

— Ах, ти, гадно малко нищожество — изкрещях аз и го ритнах в слабините.

Преди кракът ми да го удари, обаче, аз вече бях видяла за миг старецът да се гърчи от болка на земята, с тази разлика, че кракът ми не удари нищо, освен въздуха. Със скоростта на професионален боксьор, той беше отскочил настрана.

Устата му се усмихна, но очите му останаха безизразни и студени, докато ме наблюдаваше как пуфтя и пъшкам.

— Ти прилагаш на нагуала Изидоро Балтазар всички онези дребни хитрини, които са споменали магьосниците. Така си научена. Помисли си, вместо просто да се ядосваш.

Отворих уста да кажа нещо, но не излезе никакъв звук. Бях онемяла не толкова от думите му, колкото от опустошително безразличния му, леден тон. Предпочитах да беше ми изкрещял, защото тогава щях да знам как да реагирам: щях да изкрещя по-високо.

Нямаше смисъл да се боря с него. Той не беше прав, уверявах се аз. Беше просто един изкуфял старец с остър език. Не, нямаше да му се ядосвам, но нямаше и да го приемам на сериозно.

— Надявам се, че няма да се разцивриш — предупреди ме той преди още да съм се съвзела от шока.

Въпреки решението ми да не се ядосвам на изкуфялото старче, лицето ми почервеня от гняв.

— Разбира се, че няма — озъбих се аз.

Преди да се опитам да го ритна отново, аз му изкрещях, че тъй като е само един дребен прислужник, заслужава бой за своята наглост, но твърдият, безмилостен поглед в очите му ме накара да загубя инерция. Някакси успя да ме убеди, без ни най-малка промяна в своя вежлив и въпреки това безизразен тон, че трябва да му се извиня.

— Съжалявам — най-сетне казах аз и бях искрена. — Моята избухливост и невъздържаност винаги вземат връх у мен.

— Знам; те всички ме предупреждаваха за теб — рече той сериозно, след което добави с усмивка: — Изяж си храната.

Чувствах се неловко през цялото време, докато ядях. Дъвчейки бавно, аз го наблюдавах изпод вежди. Макар че не полагаше ни най-малко усилие да е дружелюбен с мен, аз знаех, че не ми е сърдит. Опитвах се да се успокоя с тази мисъл, но не ми се стори кой знае колко успокоителна. Усещах, че липсата на загриженост у него не е нарочна или преднамерена. Той не ме наказваше. Нищо от това, което бях казала или направила, не беше имало каквото и да е въздействие върху него.

Преглътнах последната хапка и казах първото нещо, което ми дойде наум, и то с учудваща за самата мен увереност:

— Ти не си пазач.

Той ме погледна и попита:

— А кой, смяташ, че съм?

Лицето му се разтегна в доволна усмивка.

Тя ме накара да забравя всякаква предпазливост. Заля ме мощна вълна от невероятна дързост. Изтърсих — като обида, естествено, — че е жена и че е Есперанса.

Облекчена, че най-после свалих този камък от душата си, аз въздъхнах шумно и добавих:

— Затова единствено при теб има огледало; ти трябва да изглеждаш еднакво убедително както като мъж, така и като жена.

— Сонорският въздух, изглежда, ти се е отразил — рече замислено той. — Общоизвестен факт е, че редкият пустинен въздух влияе на хората по много странен начин.

Той ме хвана за китката и силно я стисна, като добави:

— Или може би е от нрава ти да се държиш гадно и неуравновесено и да изтърсваш с абсолютна авторитетност първото нещо, което ти дойде наум?

Хихикайки си, пазачът се наведе към мен и предложи да подремна с него.

— Ще ни се отрази добре — рече той. — И двамата имаме нужда от почивка.

— Така, значи! — възкликнах аз, не знаейки дали да се обидя, или да се изсмея на предложението му. — Искаш да спя с теб, а?

Добавих, че Есперанса вече ме беше предупредила за неговата похотливост.

— Защо отказваш да подремнеш с мен, ако си убедена, че съм Есперанса? — попита той, като разтриваше врата ми.

Ръката му беше топла и успокояваща.

— Не отказвам — защитих се неуверено аз. — Просто не обичам дремките. Никога не подремвам. Казвали са ми, че дори и като бебе не съм ги обичала.

Говорех бързо и нервно, препъвах се в думите си, повтарях се. Исках да стана и да изляза, но лекият натиск на ръката му върху врата ми ме държеше прикована за стола.

— Знам, че си Есперанса — настоях аз. — Познавам докосването й; то има същото успокояващо въздействие като твоето.

Усещах как главата ми се замайва и очите ми се затварят против волята ми.

— Така е — меко се съгласи той. — Ще ти се отрази добре да полегнеш, дори и само за миг.

Приемайки мълчанието ми за съгласие, той отиде до гардероба и извади походното легло и две одеала. Даде ми едното.

Предстоеше ми да изживея безкрайни изненади. Без да знам защо, аз легнах без да протестирам. През полуотворените си клепачи го наблюдавах как се протегна, докато всичките му стави изпукаха. Изу си ботушите, разкопча си колана и легна до мен на леглото. Под прикритието на тънкото памучно одеало той се измъкна от панталоните си и небрежно ги пусна на земята до ботушите.

Повдигна одеалото и ми се показа. Изчервявайки се, аз го гледах втренчено с огромно любопитство и удивление. Голото му тяло, също като това на Есперанса, беше пълна противоположност на това, което смятах, че е. Тялото му беше гъвкаво, гладко и неокосмено. Беше слаб като тръстика, но жилав. И определено беше мъж, при това млад!

Дори не се и замислих, а притаявайки дъх, плахо надигнах моето одеало.

Звукът от едва доловим женски смях ме накара да затворя очи и да се престоря на заспала. Но като знаех, че тя няма да влезе в стаята, се отпуснах. Пъхайки ръце под главата си, аз потънах в едно тайнствено усещане, че пазачът и едва доловимият смях, идващ откъм коридора, бяха възстановили някакъв баланс, бяха подновили магическото балонче около мен. Не знаех какво точно имах предвид под това; знаех само, че колкото повече се отпускаше тялото ми, толкова повече се приближавах до отговора.