Флоринда Донер
Живот в сънуването (17)

17

ИЗИДОРО БАЛТАЗАР КРЪСТОСВАШЕ стаята по начин, различен от този, по който обикновено покриваше дължината на правоъгълното си студио. Досега това постоянно крачене винаги ме беше успокоявало. Този път обаче стъпките му отекваха с един обезпокояващ, странно заплашителен звук. Приличаше на тигър, дебнещ в храстите, който не е готов да скочи върху жертвата си, но усеща, че нещо не е съвсем наред.

Оставих настрана курсовата си работа и тъкмо щях да го попитам какво има, когато той каза:

— Тръгваме за Мексико!

Начинът, по който го каза, ме разсмя. Неговият груб и сериозен тон провокира моя въпрос:

— Там ли ще се ожениш за мен?

Като ме изгледа кръвнишки, той рязко спря.

— Това не е шега — рече гневно. — Съвсем сериозно е. Едва изговорил тези думи, той се усмихна и поклати глава.

— Какво правя аз? — рече той със смешен жест на безпомощност. — Ядосвам ти се, сякаш имам време за това. Срамота! Нагуалът Хуан Матус ме предупреждаваше, че си оставаме жалки нищожества до самия край.

Той силно ме прегърна, сякаш ме е нямало дълго време и току-що съм се върнала.

— Не смятам, че е много добра идея да ходя в Мексико точно сега — казах аз.

— Зарежи всичко — рече той. — Нямаме повече време. Приличаше на военен, който дава заповеди. А аз бях въодушевена и не се стърпях да не изстрелям: „Jawohl, mein Gruppenfuerer!“

Той се поотпусна малко и се разсмя.

Докато пътувахме през Аризона, изведнъж ме обзе странно чувство. Усетих го с тялото си — нещо като хладина, която тръгна от утробата ми и се разля по цялото ми тяло, като накара кожата ми да настръхне: знанието, че нещо не беше наред. Имаше в това усещане един нов елемент, с който не бях се сблъсквала досега, а именно — абсолютната сигурност, без дори и сянка на съмнение, дали си прав или грешиш.

— Имам интуитивно усещане. Нещо не е наред! — казах аз, повишавайки глас против волята си.

Изидоро Балтазар кимна, после рече информативно:

— Магьосниците си заминават.

— Кога? — извиках съвсем неволно аз.

— Може би утре или вдруги ден — отвърна той. — Или може би след месец, но във всеки случай скоро.

Въздишайки облекчено, аз се облегнах на седалката и съзнателно се отпуснах.

— Откакто ги срещнах, те все повтарят, че ще си тръгнат, а това беше преди повече от три години — измърморих аз, но май не биваше да го казвам.

Изидоро Балтазар се извърна да ме погледне, а по лицето му беше изписано най-чисто презрение. Усещах усилията, които полага, за да заличи недоволството си. Той се усмихна, погали ме по коляното и рече меко:

— В света на магьосниците не можем да бъдем толкова фактологични. Ако магьосниците ти повтарят нещо, докато ти втръсне, то е защото искат да те подготвят за него.

Той ме прикова за миг с твърдите си, сериозни очи и добави:

— Не смесвай техните магически похвати с твоите тъпи похвати.

Кимнах безмълвно. Изявлението му не ме ядоса; бях твърде уплашена за това. Мълчах.

Пътуването ни беше много кратко или поне така ми се стори. Редувахме се на волана и по обед на следващия ден бяхме в къщата на магьосниците. В мига, в който двигателят на колата угасна, и двамата скочихме от нея, тръшнахме вратите и се втурнахме към къщата на магьосниците.

— Какво ви става на вас двамата? — рече пазачът, който стоеше на входната врата и изглеждаше озадачен от внезапното ни и шумно пристигане. — Биете ли се, гоните ли се?

Той погледна Изидоро Балтазар, после мен и рече:

— Бога ми! Такова бягане.

— Кога тръгвате? Кога тръгвате? — повтарях машинално аз, неспособна да потискам повече нарастващото ми безпокойство и страх.

Смеейки се, пазачът ме потупа свойски по гърба и каза:

— Аз не възнамерявам да ходя никъде. Няма да се отървете така лесно от мен.

Думите му прозвучаха достатъчно искрено, но не успяха да ме успокоят.

Напрегнато заразглеждах лицето, очите му — да видя дали няма да открия някъде лъжа. Но видях само доброта и искреност. Като осъзнах, че Изидоро Балтазар вече не е до мен, аз отново се стегнах. Беше изчезнал бързо и безшумно като сянка.

Усещайки вълнението ми, пазачът посочи с брадичка към къщата. Чух гласа на Изидоро Балтазар, който нарастваше, сякаш протестираше за нещо, след което чух смеха му.

— Всички тук ли са? — попитах аз, като се опитах да мина покрай пазача.

— Вътре са — рече той, като ми препречи пътя с разтворени ръце. — Но не могат да се срещнат с теб в момента.

Като видя, че се каня да протестирам, той добави:

— Не те очакваха. Затова искаха преди тях първо аз да поговоря с теб.

Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани от вратата.

— Хайде до отидем отзад и да съберем малко листа — предложи той. — Ще ги изгорим и ще оставим пепелта на водните феи. Може би ще я превърнат в злато.

Докато събирахме листата на купчинки въобще не разговаряхме, но физическата дейност и дращенето на греблото по земята ми действаха успокояващо.

Сякаш бяхме събирали и горили листа с часове, когато внезапно узнах, че имаше и още някой на двора. Бързо извърнах глава и видях Флоринда. Облечена в бели панталони и яке, седнала на пейката под лавровото дърво, тя приличаше на привидение. Лицето й беше засенчено от широкопола сламена шапка, а в ръката си държеше дантелено ветрило. Не изглеждаше съвсем като човек и ми се струваше така далечна и отнесена, че аз просто стоях неподвижна, безкрайно изумена.

Чудейки се дали ще ме познае, аз направих няколко колебливи стъпки към нея. Като забелязах, че тя по Никакъв начин не регистрира присъствието ми, аз спрях и зачаках, тъй като не знаех какво да предприема. Не че се опитвах да се предпазя от евентуално отхвърляне или обида от нейна страна. По-скоро някакво неформулирано, но подсъзнателно ясно правило ме възпираше да изисквам от нея да ми обърне внимание.

Когато обаче пазачът седна при Флоринда на пейката, аз взех греблото, подпряно на едно дърво, и бавно тръгнах към тях. Усмихвайки се разсеяно, пазачът вдигна поглед към мен, но вниманието му беше насочено към това, което казваше Флоринда. Те разговаряха на непознат за мен език. Въпреки това обаче ги слушах захласната. Дали от езика или от привързаността й към стареца, не знам, но дрезгавият глас на Флоринда беше необичайно мек и странен и обсебващо нежен.

Изведнъж тя стана от пейката. Като че ли движена от някаква скрита пружина, тя тръгна на зиг-заг през сечището, подобно на колибри, като спираше за миг до всяко дърво и докосваше къде листо, къде някой цвят.

Вдигнах ръка да привлека вниманието й, но се захласнах по една яркосиня пеперуда, която кръжеше из въздуха. Тя полетя към мен и кацна на ръката ми. Разтвори широките си, трепкащи криле и сянката им покри пръстите ми. После потри глава с крачетата си, разтвори и прибра криле няколко пъти и отново литна, като остави върху средния ми пръст пръстен с формата на триъгълна пеперуда.

Сигурна, че това е просто оптическа измама, аз тръснах ръката си няколко пъти.

— Това е номер, нали? — попитах аз пазача с треперещ глас. — Това е оптическа измама?

Пазачът поклати глава, а лицето му се озари от най-лъчезарна усмивка.

— Хубав пръстен — рече той, като взе ръката ми в своята. — Великолепен подарък.

— Подарък! — повторих аз.

Осени ме мигновено прозрение, но веднага изчезна, като ме остави озадачена и объркана.

— Кой сложи пръстена на ръката ми? — попитах аз, вглеждайки се в украшението.

Мустачките и слабото, издължено тяло, разделящо триъгълника, представляваха филигран от бяло злато, обсипан с миниатюрни диаманти.

— Не беше ли забелязала пръстена досега? — попита пазачът.

— Досега ли? — повторих аз озадачена.

— Ти носиш този пръстен, откакто Флоринда ти го даде — рече той.

— А тя кога ми го е дала? — попитах аз и притиснах ръка до устата си, да задуша своя шок. — Не си спомням Флоринда да ми е давала този пръстен — промълвих аз повече на себе си, отколкото на него. — И защо не съм го забелязала досега?

Пазачът сви рамене, неспособен да обясни моя пропуск, след което изказа предположението, че може би не съм забелязала пръстена, защото приляга идеално на пръста ми. Стори ми се, че щеше да каже още нещо, но се спря и вместо това предложи да съберем още малко листа.

— Не мога — казах аз. — Трябва да говоря с Флоринда.

— Така ли? — рече дълбокомислено той като човек, който чува нелепа и вероятно налудничава идея, но не се опита да ме разубеждава.

— Тя отиде на разходка — обясни той, като посочи с брадичка пътеката, водеща към хълмовете.

— Ще я настигна — заявих аз.

Виждах бялата й фигура, която ту се показваше, ту се скриваше във високите храсти в далечината.

— Тя ходи надалеч — предупреди ме пазачът.

— Това не е проблем — уверих го аз.

Втурнах се след Флоринда, после забавих малко ход преди да я настигна.

Имаше много хубава походка; вървеше енергично, с атлетични движения, без каквито и да е усилия и с изправен гръб.

Усетила присъствието ми, тя рязко спря, обърна се и протегна ръце като за поздрав.

— Как си, скъпа? — рече тя, като се взираше в мен. Дрезгавият й глас беше лек, ясен и много мил.

В желанието си да узная за пръстена аз дори не я поздравих както подобава. Препъвайки се в собствените си думи, аз я попитах дали тя е сложила пръстена на ръката ми.

— Мой ли е сега? — завърших аз.

— Да — отвърна тя. — Твой е по право.

Имаше нещо в тона й, някаква увереност, която едновременно ме развълнува и уплаши. Въпреки това обаче и през ум не ми мина да върна без съмнение скъпия подарък.

— Пръстенът има ли магическа сила? — попитах аз, като протегнах ръка на светлината така, че всеки камък заблестя с ослепителен блясък.

— Не — разсмя се тя. — Няма никаква сила. Но все пак е особен пръстен. Не защото е ценен или защото беше мой, а защото човекът, който го е направил, беше изключителен нагуал.

— Бижутер ли е бил? — позаинтересувах се аз. — Да не би да е същият човек, който е сътворил странните фигури в стаята на пазача?

— Да, същият е — отвърна тя. — Но не беше бижутер, нито пък скулптор. Дори самата мисъл, че може да го смятат за творец, го разсмиваше. Всеки обаче, който е видял негово произведение, е убеден, че само един творец може да създаде изключителните неща, които той е направил.

Флоринда отстъпи няколко крачки встрани от мен и зашари с очи по хълмовете, като че ли търсеше спомени в далечината. После отново се обърна към мен и с едва доловим шепот каза, че каквото и да направел този нагуал — било то пръстен, тухлена стена, плочки за пода, загадъчните изобретения или просто една картонена кутия, — то неизменно се превръщало в изящно творение, не само поради майсторската изработка, но и защото бивало наситено с нещо неизразимо.

— Ако такава забележителна личност е направила този пръстен, тогава той трябва да има все пак някаква сила — настоях аз.

— Пръстенът сам по себе си няма никаква сила, без значение кой го е направил — увери ме Флоринда. — Силата е била в направата му. Нагуалът, който е измайсторил този пръстен, беше така плътно свързан с това, което магьосниците наричат „намерение“, че е могъл да направи това прекрасно бижу, без да бъде бижутер. Пръстенът е резултат на чистото намерение.

За да не прозвучи глупаво, аз не посмях да призная, че нямам ни най-малка представа какво има тя предвид под „намерение“. Затова я попитах какво я е накарало да ми направи такъв великолепен подарък.

— Не смятам, че го заслужавам — добавих аз.

— Ще използваш пръстена, за да се свържеш с намерението — рече тя.

Палава усмивка се плъзна по устните й, като добави:

— Но, разбира се, ти вече знаеш какво означава да се свържеш с намерението.

— Не знам нищо подобно — смутолевих в своя защита аз, след което признах, че не знам дори какво всъщност е намерението.

— Може и да не знаеш какво означава думата — рече тя безцеремонно, — но нещо в теб ти подсказва как да използваш тази сила.

Тя сведе глава до моята и ми прошепна, че винаги съм използвала намерението, за да се прехвърлям от съня в реалността или пък да прехвърлям съня си — какъвто и да е той — в реалността. Погледна ме, очаквайки без съмнение да си направя очевидните заключения. Но като видя недоумението, изписано по лицето ми, добави:

— И изобретенията в стаята на пазача и пръстенът са направени в сънища.

— Все още не разбирам — оплаках се аз.

— Изобретенията те плашат — рече тя спокойно, — а пръстенът те радва. Тъй като и двете са сънища, лесно би могло да бъде обратното…

— Плашиш ме, Флоринда. Какво искаш да кажеш?

— Това тук, мила моя, е свят на сънища. Ние те учим как да ги предизвикваш съвсем сама.

Тъмните й, блестящи очи задържаха моите за миг, след което тя добави:

— Понастоящем всички магьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано ти помагат да влизаш в този свят и точно в момента ти помагат да останеш в него.

— Това различен свят ли е? Или аз съм различна?

— Ти си същата, но в различен свят.

Тя замълча за миг, после призна, че сега имам повече енергия от преди.

— Енергия, която идва от твоите спестявания и от заема, който всички ние сме ти направили — рече тя.

Банковата й метафора ми беше много ясна. Това, което все още не разбирах обаче, беше какво имаше предвид под „различен свят“.

— Огледай се! — възкликна тя, разпервайки широко ръце. — Това не е светът на ежедневния живот.

Тя дълго мълча, после с тих и нежен глас добави:

— Пеперудите превръщат ли се в пръстени в света на ежедневните дела? В света, който е сигурно и непоклатимо структуриран от ролите, определени на всички нас?

Не знаех какво да отговоря. Огледах се наоколо — дърветата, храстите, далечните планини. Каквото и да имаше предвид под „различен свят“, то все още ми убягваше. „Разликата трябва да е изцяло субективна“, беше мисълта, която ме осени накрая.

— Не е! — настоя Флоринда, четейки мислите ми. — Това е сън на магьосник. Ти влезе в него, защото имаше необходимата енергия.

Тя ме огледа доста отчаяно и рече:

— Наистина няма начин да научиш жената да сънува. Единственото, което можеш да направиш, е да я подтикнеш така, че тя да осъзнае огромния потенциал, който носи в разположението на своите органи.

— Тъй като при жените сънуването е въпрос на енергия — продължи тя, — важното е да убедиш жената, че е необходимо да модифицира своята дълбока социализация, за да се сдобие с тази енергия. След това вече използването й е автоматично; жените започват да сънуват магически сънища в мига, в който имат необходимата енергия.

Тя ми довери, че имало един сериозен проблем при магьосническите сънища, който тя познавала от собствен опит, а именно, че било много трудно да се вдъхне на жената кураж да тръгне по нови пътища. Повечето жени, между които и тя самата, предпочитали своите сигурни окови пред ужаса от новото.

— Сънуването е само за смели жени — прошепна ми тя в ухото.

После силно се разсмя и добави:

— Или пък за онези жени, които нямат друг избор, защото положението им е непоносимо: една категория, към която спадат повечето жени, без дори да го знаят.

Звукът от дрезгавия й смях имаше странно въздействие върху мен. Чувствах се, сякаш изведнъж съм се събудила от дълбок сън и съм си спомнила нещо напълно забравено, докато съм спяла.

— Изидоро Балтазар ми каза за предстоящото ви заминаване. Кога тръгвате? — попитах аз.

— Аз все още няма да ходя никъде — отвърна тя. Гласът й беше твърд, но отекваше със съкрушителна тъга.

— Твоята учителка по сънуване и аз ще останем. Другите заминават.

Не разбрах много добре какво имаше предвид и за да скрия объркването си, весело отбелязах:

— Моята учителка по сънуване, Зулейка, за три години не ми е казала нито дума. Никога не ми е проговаряла дори. Ти и Есперанса сте единствените, които действително ме напътствахте и учехте.

Флоринда се разтресе от смях, чийто весел, вибриращ звук ми донесе невероятно облекчение, но въпреки това се чувствах озадачена.

— Обясни ми нещо, Флоринда — започнах аз. — Кога си ми дала този пръстен? Как стана така, че в един момент събирах листа с пазача, а в следващия вече бях с този пръстен на ръката?

Лицето на Флоринда беше озарено от радост, докато ми обясняваше, че можело да се каже, че събирането на листа е една от вратите към магьосническия сън, стига човек да има достатъчно енергия да премине този праг. Тя взе ръката ми в своята и добави:

— Дадох ти пръстена, докато преминаваше; следователно, съзнанието ти не е регистрирало това действие. И изведнъж, когато вече беше в съня, ти видя пръстена на ръката си.

Погледнах я с любопитство. Имаше нещо в обяснението й, което не можех да схвана; нещо твърде смътно, твърде неуловимо.

— Хайде да се върнем в къщата — предложи тя — и отново да преминем този праг. Може би този път ще го осъзнаеш.

Без да бързаме, ние поехме обратно по същия път, приближавайки къщата откъм гърба. Аз вървях няколко крачки пред Флоринда, така че да мога напълно да съзнавам всичко. Взирах се в дърветата, после в плочките на пода, в стените, с надеждата да открия разликата или въобще нещо, което би могло да ми даде ключ към прехода.

Не забелязах обаче нищо особено, освен че пазачът вече не беше там. Обърнах се да кажа на Флоринда, че явно съм пропуснала прехода, но тя не беше зад мен. Никъде не се виждаше. Беше изчезнала и ме беше оставила сама.

Влязох в къщата. Както се беше случвало и друг път, тя беше пуста. Това усещане за самотност вече не ме плашеше, вече не пораждаше у мен чувството, че съм изоставена. Машинално, аз отидох в кухнята и изядох питките с пилешко месо, оставени в една кошница. След това си легнах в хамака и се опитах да подредя мислите си.

Събудих се върху някакво походно легло в малка тъмна стая. Отчаяно се огледах наоколо, търсейки нещо да ми подскаже какво става. Изправих се рязко в леглото, когато видях големи, мърдащи се сенки да се спотайват до вратата. В желанието си да разбера дали вратата е отворена и дали сенките са вътре в стаята, аз се пресегнах за цукалото под леглото, който някакси знаех, че е там, и го хвърлих към сенките. Цукалото падна отвън, вдигайки неимоверно голям шум.

Сенките изчезнаха. Като се чудех дали пък просто не съм си ги въобразила, аз излязох отвън. Не знаейки какво да предприема, аз стоях и се взирах във високата мескитова ограда, обграждаща сечището. Изведнъж, чрез моментно просветление, аз узнах къде се намирам: стоях на гърба на малката къща.

Всичко това ми мина през ума, докато търсех цукалото, който се беше търкулнал чак до оградата. Когато се наведох да го взема, видях един койот да се промъква през мескитовата ограда. Машинално, аз хвърлих цукалото към животното, но вместо него, то удари една скала. Безразличен към силния звук от удара и моето присъствие, койотът прекоси сечището. Няколко пъти си извърна главата да ме погледне. Козината му проблясваше като сребро. Рунтавата му опашка бързо преминаваше по разхвърляните камъни като магическа пръчка. Всеки докоснат от нея камък оживяваше. Камъните подскачаха насам-натам с блеснали очи и мърдаха устни, задавайки странни въпроси с едва доловими гласове.

Изпищях; камъните се движеха ужасяващо бързо към мен.

В този момент вече знаех, че сънувам.

— Това е един от обичайните ми кошмари — промърморих на себе си аз. — С чудовищата и страха, и всичко останало.

Убедена, че след като съм разпознала и изказала на глас проблема, аз съм неутрализирала въздействието му върху мен, аз реших да се предам и да се подготвя да изживея ужаса на кошмара, когато чух един глас да казва:

— Провери пистата на сънищата.

Обърнах се. Есперанса стоеше под навеса от клони и разпалваше огън на една издигната площадка, направена от тръстика и дебело покрита с кал. Изглеждаше странна и далечна на трепкащата светлина на огъня, сякаш от мен я отделяше разстояние, което нямаше нищо общо с пространството.

— Не се плаши — нареди тя.

После сниши гласа си до шепот и рече:

— Ние всички навлизаме в сънищата си един на друг, но сега ти не сънуваш.

Сигурно по цялото ми лице е било изписано съмнение.

— Повярвай ми, в момента ти не сънуваш — увери ме тя.

Приближих се още малко към нея. Не само гласът й звучеше непознато, ами и тя самата изглеждаше различна. От мястото, където стоях, тя беше Есперанса; въпреки това обаче приличаше на Зулейка. Съвсем се приближих до нея. Беше Зулейка! Млада и силна, и много красива. Едва ли беше над четирийсетгодишна. Овалното й лице беше обрамчено от къдрава черна коса, започнала тук-там да посивява. Лицето й беше гладко и бледо, а очите — влажни и тъмни. Погледът й беше дълбок, загадъчен и много чист. Малката й, тънка горна устна подсказваше строгост, а пълната й, почти сладострастна, долна устна говореше за благост, а така също и за страст.

Удивена от промяната в нея, аз просто стоях и я гледах захласната. „Определено сънувам“, помислих си аз.

Звънкият й смях ме накара да разбера, че е прочела мислите ми. Тя взе ръката ми в своята и меко каза:

— Не сънуваш, мила моя. Това съм истинската аз. Аз съм твоята учителка по сънуване. Аз съм Зулейка. Есперанса е другото ми „аз“. Магьосниците го наричат „сьнуваното тяло“.

Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Почти се задушавах от безпокойство и вълнение. Опитах се да издърпам ръката си, но тя ме беше хванала здраво. Стиснах очи. Повече от всичко на света исках, когато ги отворя, нея да я няма. Но тя беше там, разбира се, с лъчезарна усмивка на устата. Аз отново затворих очи и заподскачах на място, като че ли бях полудяла. Със свободната си ръка си зашлевих няколко шамара по лицето, докато то пламна от болка, но всичко беше напразно; не можех да се събудя. Всеки път, когато отворех очи, тя беше там.

— Мисля, че ти стига толкова — разсмя се тя и аз й наредих да ме удари.

Тя с готовност се подчини и силно ме удари два пъти в горната част на ръцете с дълъг, твърд бастун.

— Няма смисъл, мила — рече тя.

Каза го бавно, сякаш беше много уморена. После пое дълбоко въздух и пусна ръката ми. След това отново заговори.

— В момента не сънуваш — рече. — И аз съм Зулейка. Но когато сънувам, аз съм Есперанса, а и още нещо. Но за това няма да говоря сега.

Исках да кажа нещо, каквото и да е, но не можех да говоря. Езикът ми беше парализиран и от устата ми излизаха само някакви хриптящи звуци. Опитах се да се отпусна чрез серия от упражнения за дишане, които бях научила в едни курсове по йога.

Тя тихичко се изсмя, привидно впечатлена от усилията ми. Звукът от смеха й оказа успокоително въздействие върху мен; той излъчваше такава топлота, такова дълбоко доверие, че тялото ми мигновено се отпусна.

— Ти си прикривач — продължи тя. — И принадлежиш по право на Флоринда.

Тонът й не позволяваше никакъв спор или възражение.

— Но си също и сомнамбул, и прекрасен естествен сънувач и поради тази твоя способност ти принадлежиш също и на мен.

Една част от мен искаше да се изсмее на глас и да й каже, че не е с всичкия си. Друга част обаче беше напълно съгласна с нейното изказване.

— С кое име искаш да те наричам? — попитах аз колебливо.

— С кое име ли? — повтори тя, като ме гледаше, сякаш се разбира от самосебе си. — Аз съм Зулейка. Какво си мислиш, че е това? Игра? Ние тук не си играем на разни игрички.

Стресната от изблика й, аз можах само да измънкам:

— Не, не мисля, че това е игра.

— Когато сънувам, аз съм Есперанса — продължи тя с глас, изострен от напрежение.

Лицето й беше строго, но лъчезарно.

— Когато не сънувам, аз съм Зулейка. Но дали съм Зулейка или Есперанса, или нещо друго, не трябва да има значение за теб. Аз съм все твоята учителка по сънуване.

Единственото, което можах да направя, беше да кимна глупаво. Дори и да имах какво да кажа, нямаше да мога да го сторя. Студена, лепкава пот се стичаше по тялото ми. Червата ми се отпуснаха и пикочният ми мехур щеше да се пръсне. Исках да отида до тоалетната, да се облекча и да повърна.

Накрая вече не издържах. Ставаше въпрос или да се изложа там, пред нея, или да изтичам до външната тоалетна. Имах достатъчно енергия, за да избера второто.

Зулейка се разсмя с младежкия смях на момиче; чувах го чак до тоалетната.

Когато се върнах на сечището, тя ме подкани да седна до нея на близката пейка: Аз машинално се подчиних и седнах тежко на края, като нервно пъхнах ръце под свитите си колене.

В очите й безспорно проблясваше както твърдост, така и доброта. Мигновено ме осени мисълта, сякаш съм го знаела и преди, че нейната безмилостност е, повече от всичко друго, вътрешна дисциплина. Безпощадният й самоконтрол бе придал на цялото й същество една безкрайно приятна неуловимост и потайност, но не потайността на подмолното и лукаво поведение, а потайността на загадъчното, на непознатото. Затова я следвах като кученце навсякъде, винаги когато я видех.

— Днес преживя два прехода — обясни Зулейка. — Единият от нормално будно състояние към будно сънуване, а другият — от будно сънуване към нормално будно състояние. Първият беше плавен и незабележим; вторият беше като кошмар. Това е нормалното положение на нещата. Всички ние изживяваме тези преходи точно по този начин. Насилих се да се усмихна.

— Но аз все още не знам какво съм направила — казах аз. — Не си спомням да съм предприела някакви стъпки. Нещата просто се случват с мен и аз се оказвам в даден сън, без да знам как съм се озовала в него.

Весело пламъче проблясна в очите й.

— Това, което обикновено се прави — рече тя, — е да започнеш да сънуваш, като спиш в хамак или в каквато и да е измишльотина, провесена от греда на покрива или от дърво. Висейки по този начин ние нямаме никакъв контакт със земята. Земята ни приземява, не забравяй това. В това висящо положение начинаещият сънувач научава как се прехвърля енергията от будното състояние към сънуването и от сънуването към будното сънуване.

— Всичко това, както Флоринда вече ти е казвала, е въпрос на енергия. В мига, в който я имаш, заминаваш — рече тя.

— Проблемът при теб сега ще бъде — продължи тя — дали ще можеш сама да събереш достатъчно енергия, тъй като магьосниците няма да могат да ти я заемат повече.

Зулейка повдигна вежди в комичен жест и добави:

— Ще видим. Аз ще се опитам да ти напомня следващия път, когато навлезем в сънищата си една на друга.

Като видя изписаното по лицето ми учудване, тя се разсмя весело като дете.

— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — попитах аз, вгледана в изумителните й очи.

Те бяха тъмни и блестящи, с лъчи светлина, струяща от зениците.

Вместо отговор, Зулейка хвърли още няколко съчки в огъня. Лумна пламък, разхвърчаха се искри и светлината стана по-ярка. Тя остана неподвижна за миг, с очи, приковани върху пламъците, сякаш събираше светлината в себе си. После рязко се обърна и ми хвърли бегъл поглед, след което клекна и обви своите силни, мускулести ръце около пищялите си. Загледана в мрака, заслушана в пращящия огън, тя се полюшваше наляво-надясно.

— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — повторих въпроса си аз.

Зулейка спря да се люлее. Тръсна глава, вдигна поглед към мен, сепната, сякаш току-що се беше събудила.

— Не мога да ти го обясня сега — заяви тя. — Сънуването не се поддава на разбиране. Човек трябва да го чувства, не да го обсъжда. Както и в ежедневния свят, преди да обясниш и анализираш нещо, първо трябва да го изпиташ.

Говореше бавно и обмислено. Призна, че в процеса на действие трябва да има и обяснения.

— Понякога обаче е твърде рано за обяснения. Както в случая — рече тя. — Един ден всичко това ще ти се изясни — обеща Зулейка, като видя разочарованието, изписано по лицето ми.

С едно бързо леко движение тя се изправи на крака и продължи да се взира в пламъците, като че ли очите й имаха нужда да се захранват от светлината. Сянката й, която огънят хвърляше върху стената и тавана на навеса, стана огромна. Без дори да кимне, тя се извъртя, помитайки земята с дългата си пола и изчезна в къщата.

Неспособна да помръдна, аз стоях закована на място. Едва дишах, докато потропването на сандалите й заглъхваше все повече и повече.

— Не ме оставяй тук! — извиках аз с панически глас. — Има неща, които трябва да знам.

Зулейка мигновено се появи на вратата.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя с безразличен, почти чужд глас.

— Съжалявам — измънках бързо аз при вида на блестящите й очи. Разглеждах я едва ли не като хипнотизирана.

— Не исках да крещя — добавих извинително. — Помислих, че си отишла в някоя от стаите.

Гледах я умолително с надеждата да ми обясни нещо. Но тя не го направи. Само ме попита отново какво искам да знам.

— Ще ми говориш ли и следващия път, когато те видя? — изтърсих аз първото нещо, което ми мина през ума, опасявайки се, че тя ще ме остави, ако спра да говоря.

— Следващият път, когато се видим с теб, няма да сме в същия свят — рече тя. — Кой може да каже какво ще правим там?

— Но преди известно време — настоях аз — ти самата ми каза, че си моята учителка по сънуване. Не ме оставяй да тъна в мрак. Обясни ми някои неща. Мъчението, което изпитвам, е повече, отколкото мога да понеса. Раздвоена съм.

— Така е — призна небрежно тя. — Със сигурност си раздвоена.

Тя ме погледна с препълнени от доброта очи.

— Но това е само защото не се отказваш от старите си навици — рече. — Ти си добър сънувач. При сомнамбулите мозъкът има огромен потенциал. При положение, че култивираш характера си, обаче.

Едва чувах какво казва. Опитвах се да подредя мислите си, но не можех. Последователността от образи на събития, които не си спомнях съвсем, преминаваше през съзнанието ми с невероятна скорост. Волята ми не упражняваше никакъв контрол върху тяхната подредба или естество. Тези образи се трансформираха в усещания, които макар и много точни, не се поддаваха на описание, не можеха да се формулират с думи, нито дори с мисли.

Очевидно наясно със състоянието ми, Зулейка лъчезарно се усмихна.

— През цялото това време ние всички помагахме на нагуала Мариано Аурелиано да те вкарва във второто внимание — рече тя бавно и меко. — В него ние откриваме плавност и последователност, както в света на ежедневния живот. И в двете състояния практическото доминира. Функционираме ефикасно и в двете състояния. Това, което не можем да направим във второто внимание, обаче, е да накъсаме своето преживяване на части, така че да боравим с него, да се чувстваме сигурни, да го разберем.

Докато говореше, аз си мислех: „Само си губи времето, като ми разказва всичко това. Нима не знае, че съм твърде глупава, за да разбера обясненията й?“

Но тя продължаваше да говори и да се усмихва широко, очевидно знаейки, че да призная, че не съм особено умна вече означава, че у мен е настъпила някаква промяна; иначе аз никога не бих признала подобна идея, дори пред себе си.

— Във второто внимание — продължаваше тя — или, както аз предпочитам да го наричам, в състоянието на будно сънуване, човек трябва да повярва, че сънят е толкова реален, колкото и ежедневният свят. С други думи, човек трябва да се съгласи. За магьосниците, всички светски или другосветски търсения се управляват от безукорни действия, а в дъното на всички безукорни действия лежи съгласието. Съгласието обаче не означава приемане. Съгласието включва в себе си един динамичен елемент; включва действие.

Гласът й беше много мек, а очите й трескаво горяха като завърши:

— В мига, в който човек започне да практикува състоянието на будно сънуване, пред него се разкрива един свят на примамливи, неизследвани възможности. Свят, в който висшата дързост става реалност. Където неочакваното се очаква. Това е времето, когато започва окончателното приключение на човека. Светът става безграничен, изпълнен с възможности и чудеса.

След това Зулейка дълго мълча; изглежда обмисляше какво още да каже.

— С помощта на нагуала Мариано Аурелиано ти веднъж дори видя сиянието на surem — започна тя и мекият й глас, изпълващ се с тъга, стана още по-мек. — Магически създания, които съществуват само в индианските легенди, surem са същества, които магьосниците могат да видят само когато са в най-дълбокото ниво на будното сънуване. Те са същества от друг свят; те светят като фосфоресциращи човешки същества.

Тя ми пожела лека нощ, обърна се и изчезна в къщата. За секунда останах като вцепенена, след което се втурнах след нея. Преди да стигна прага чух Флоринда зад мен да казва:

— Не отивай след нея!

Появата на Флоринда беше така неочаквана, че трябваше да се облегна на стената и да изчакам сърцето ми да се успокои.

— Ела да ми правиш компания — рече Флоринда.

Тя седеше на пейката и подклаждаше огъня. Неуловимата светлина в очите й, призрачната белота на косата й, бяха повече като спомен, отколкото видение. Аз се изтегнах на пейката до нея и, сякаш това беше най-естественото нещо, което можех да направя, сложих главата си в скута й.

— Никога не следвай Зулейка, а и който и да е от нас, освен ако изрично не са ти казали — рече Флоринда, като решеше с пръсти косата ми. — Както вече знаеш, Зулейка не е това, което изглежда. Тя е винаги повече, много повече. Никога не се опитвай да я разгадаеш, защото точно когато си мислиш, че си изчерпала всички възможности, тя ще те шокира, като бъде повече от това, което можеш да си представиш и в най-развихрените си фантазии.

— Знам — въздъхнах аз със задоволство.

Усещах как напрежението се стича от лицето ми. Усещах как напуска тялото ми.

— Зулейка е 5игет от планините Бакатете — казах аз с абсолютна убеденост. — Знам за тези същества от самото начало.

Като видях изумлението, изписано по лицето на Флоринда, аз дръзко продължих:

— Зулейка не е родена като всяко човешко същество. Тя е била създадена. Тя е самото магьосничество.

— Не — възрази ми Флоринда енергично. — Зулейка е родена. Есперанса не е.

Тя ми се усмихна и добави:

— Това ще е достойна загадка за теб.

— Мисля, че разбирам — измърморих аз, — но съм твърде нечувствителна и не мога да формулирам това, което разбирам.

— Справяш се чудесно — засмя се тя тихичко. — Ако беше толкова нечувствителна, колкото си обикновено, трябваше да чакаш докато си наистина, ама наистина 100 процента будна, за да разбереш. Сега си само 50 процента будна. Номерът е да останеш в повишено съзнание. Когато сме в повишено съзнание, за нас няма нищо, което да е невъзможно да разберем.

Усещайки, че се каня да я прекъсна, тя покри устните ми с ръка и добави:

— Не мисли за това сега. Само запомни, че си импулсивна натура, дори в повишено съзнание, и мисленето ти не е стабилно и обхватно.

Чух някой да се движи в сенките зад храстите.

— Кой е там? — попитах аз, като се изправих. Огледах се, но не видях никого.

Откъм двора отекна женски смях.

— Не можеш да ги видиш — рече Флоринда сънено.

— А защо се крият от мен? — попитах аз. Флоринда се усмихна.

— Не се крият — обясни тя. — Просто ти не можеш да ги видиш без помощта на нагуала Мариано Аурелиано.

Не знаех какво да отговоря на това. На определено ниво ми прозвуча абсолютно смислено; въпреки това обаче усетих как поклащам глава.

— Ти можеш ли да ми помогнеш да ги видя? — попитах аз. Флоринда кимна.

— Но очите ти са изморени — рече тя. — Изморени са от твърде много гледане. Трябва да поспиш.

Целенасочено държах очите си широко отворени, за да не изпусна който и да щеше да излезе от храстите в мига, в който вниманието ми отслабне. Взирах се в листата и сенките вече без да знам кое какво е, докато накрая заспах дълбок сън без сънища.