Флоринда Донер
Живот в сънуването (6)

6

ВТРЕЩЕНА ОТ ПОЧУДА, аз гледах изумено поканения лектор. С костюм и вратовръзка, с късата си къдрава коса и гладко избръснато лице, Джо Кортез изглеждаше като човек от друго време сред редиците от дългокоси, брадати, небрежно облечени студенти в една от големите аудитории на Калифорнийския Университет в Лос Анджелис.

Бързо заех свободното място на последния ред в претъпканата аудитория, запазено ми от същата приятелка, с която ходих на излет в планините Санта Сузана.

— Кой е този? — попитах я аз.

Поклащайки недоверчиво глава, тя ме изгледа нетърпеливо, след което надраска на едно листче КАРЛОС КАСТАНЕДА.

— И кой, по дяволите, е този Карлос Кастанеда? — попитах аз и неволно се изхилих.

— Дадох ти книгата му — изсъска тя, след което добави, че бил известен антрополог, работил дълго време на терен в Мексико.

Насмалко да доверя на приятелката ми, че лекторът е същият човек, когото срещнах, когато се изгубих. Но си замълчах и то с основание. Този човек едва не развали приятелството ни, което аз много ценях. Приятелката ми беше твърдо убедена, че историята за сина на Ивънс-Причърд е пълна измислица. Аз настоях, че двамата мъже нямат повод да ме лъжат. Просто знаех, че откровено ми бяха казали истината. Приятелката ми, ядосана, че им вярвам, ме беше нарекла „наивна глупачка“.

И тъй като никоя от двете не искаше да отстъпи, спорът ни стана доста разгорещен. Съпругът й, надявайки се да ни вразуми, бе предположил, че може пък и да са ми казали истината. Вбесена, че не е солидарен с нея, приятелката ми му изкрещя да мълчи.

През целия път на връщане бяхме в мрачно настроение и с обтегнати отношения. Минаха няколко седмици, докато отново се сдобрим. Междувременно аз се опитах да проверя достоверността на моята информация за сина на Ивънс-Причърд. Консултирах се с няколко човека, по-вещи по въпросите на антропологията и антрополозите от мен или моята приятелка. Не е необходимо да казвам, че навсякъде се почувствах като пълна глупачка. От инат обаче продължавах да се държа за сляпата си вяра, че аз единствена знам истината. Бяха ме възпитавали да съм практична; ако човек лъже, то трябва да е защото иска да постигне нещо, което не може да се постигне по друг начин. А аз така и не успявах да си обясня какво биха могли да постигнат тези двама мъже, като ме излъжат.

Не слушах внимателно лекцията на Карлос Кастанеда. Бях твърде погълната от мисълта каква ли е причината му да ме излъже за името си. Тъй като бях склонна да търся мотивите на хората от едно изказване или забележка, аз си блъсках ума да намеря ключ към неговите. Но тогава си спомних, че аз също му бях казала фалшиво име, а не можех да определя защо бях постъпила така.

След дълги размишления аз реших, че го бях излъгала, защото автоматично съм почувствала, че не мога да му вярвам. Беше твърде самоуверен, твърде наперен, за да заслужи доверието ми. Майка ми ме беше възпитала да не вярвам на хората от латинската раса, особено ако не са склонни да засвидетелстват раболепие. Тя често казваше, че латиноамериканците са като петлета — интересува ги само да се бият, да ядат и да правят секс, в този ред.

И, предполагам, съм й повярвала, без дори да се замислям за това.

Най-после погледнах Карлос Кастанеда. Нищо не разбирах от това, което говореше. Но ме плениха движенията му. Сякаш говореше с цялото си тяло, а думите му, вместо от устата, като че ли излизаха от ръцете му, които той движеше с ловкостта и изяществото на вълшебник.

След лекцията аз уверено отидох при него. Той беше наобиколен от студенти. Държеше се така мило и закачливо с жените, че веднага го намразих.

— Ти ме излъга за името си, Джо Кортез — казах аз на испански, сочейки го обвинително с пръст.

Като се хвана с ръка за корема, сякаш са го ударили, той ме погледна със същото колебливо, невярващо изражение, което имаше и когато ме видя за пръв път, в планината.

— Лъжа е също и това, че приятелят ти Гумерсиндо е син на Ивънс-Причърд — добавих аз преди да успее да се съвземе от изненадата, че ме вижда. — Нали?

Той направи умолителен жест с ръка да не казвам нищо повече. Съвсем не изглеждаше притеснен. Но в очите му имаше такова явно и искрено учудване, че моят основателен гняв се уталожи. Той внимателно ме хвана за китката, като че ли се опасяваше да не си тръгна. След като свърши да разговаря със студентите, той мълчаливо ме отведе до една усамотена пейка под сянката на гигантски бор в северната част на университетския двор.

— Всичко това е толкова странно, че наистина не знам какво да кажа — рече той на английски/когато седнахме.

Гледаше ме, сякаш все още не може да повярва, че съм до него.

— Не съм се и надявал даже, че отново ще те намеря — рече замислено той. — След като си тръгнахме, приятелят ми, който между другото се казва Нестор, и аз дълго те обсъждахме. Накрая решихме, че си била едва ли не привидение.

Той неочаквано премина на испански и каза, че дори се върнали на мястото, където ме бяха оставили, с надеждата, че ще ме открият там.

— Защо искахте да ме намерите? — попитах аз на английски, уверена, че той ще отговори на английски, че е отишъл там, защото ме е харесал.

На испански няма как да се каже, че един човек просто харесва друг. Отговорът трябва да бъде по-засилен и същевременно по-точен. На испански, човек може да събуди или приятни чувства — me caes bien, — или всепоглъщаща страст — me gustas.

Моят прям въпрос го потопи в дълго мълчание. Сякаш водеше вътрешна борба дали да заговори, или не. Най-накрая каза, че да ме открие в мъглата онзи следобед било невероятен катаклизъм за него. Лицето му беше въодушевено, докато разкриваше всичко това, а гласът му издаваше най-дълбоко страхопочитание, когато добави, че да ме открие в аудиторията било едва ли не края му.

— Защо? — попитах аз с поласкана суетност.

И веднага съжалих, защото бях убедена, че ще ми признае как е влюбен до полуда в мен, което би било твърде обезпокоително, тъй като нямаше да знам как да отговоря.

— Това е много дълга история — рече той все още замислен.

После сви устни, сякаш говореше на себе си и упражняваше следващата си реплика.

Познавах признаците, когато един мъж се готви да се обясни в любов.

— Не съм чела книгата ти — казах аз, за да насоча мислите му в друга посока. — На каква тема е?

— Написал съм няколко книги за магьосничеството — отвърна той.

— Кой вид магьосничество? — попитах аз. — Уду, спиритизъм или нещо друго?

— Знаеш ли нещо за магьосничеството? — попита той с нотка на надежда в гласа.

— Разбира се, че знам. Аз съм израснала с него. Прекарала съм дълго време в крайбрежния район на Венецуела; това е място, известно със своите магьосници. Повечето лета в детството си прекарвах с едно семейство от жени — магьосници.

— Жени-магьосници ли?

— Да — отвърнах аз, доволна от реакцията му. — Имах бавачка, която беше магьосница. Беше негьрка от Пуерто Кабейо. Тя се грижеше за мен до юношеската ми възраст. Майка ми и баща ми работеха, така че като бях дете с радост ме оставяха на нейните грижи. Тя се справяше с мен много по-добре и от двамата ми родители. Оставяше ме да върша каквото искам. Родителите ми, разбира се, й позволяваха да ме води навсякъде. През ваканциите тя ме взимаше със себе си на гости при нейното семейство. Това не беше нейното биологическо семейство, а магьосническото й семейство. Макар че не ми позволяваха да участвам в техните ритуали и транс-сеанси, аз успявах да видя много.

Той ме изгледа странно, като че ли не ми вярваше. После ме попита със загадъчна усмивка:

— По какво съдеше, че е магьосница?

— По много неща. Убиваше пилета и ги предлагаше на боговете срещу някакви услуги. Тя и приятелите й магьосници — мъже и жени — танцуваха, докато изпаднат в транс. Тя редеше тайни заклинания, които имаха силата да изцеляват приятелите й и да поразяват враговете й. Беше се специализирала в любовни отвари. Приготвяше ги от лечебни растения и всякакви човешки отпадъци като например менструална кръв, изрязани нокти и косми, за предпочитане от срамните области. Правеше и амулети за късмет в хазарта и любовта.

— И родителите ти позволяваха всичко това? — попита той недоверчиво.

— Вкъщи никой не знаеше за това, освен мен и клиентите на бавачката ми, разбира се — обясних аз. — Тя ходеше по домовете, както всеки лекар. Единственото, което пра веше вкъщи, беше да пали свещи зад тоалетната чиния, когато сънувах кошмари. И тъй като това, изглежда, ми помагаше, а и на плочките нямаше опасност нещо да се запали, майка ми открито й позволяваше да го върши. Той рязко стана и започна да се смее.

— Какво смешно има? — попитах аз, чудейки се дали не смята, че съм си измислила всичко това. — Говоря истината, уверявам те.

— Ти си мислиш, че щом си наумиш нещо и след това го изразиш, то се превръща в истина — рече той сериозно.

— Но аз ти казах истината — настоях аз, сигурна, че имаше предвид бавачката ми.

— Аз мога да виждам в съзнанието на хората — рече той спокойно. — Например виждам как си убедена, че ще ти се обясня. Убедила си себе си, че е така и сега за теб това е истината. Това имам предвид.

Опитах се да кажа нещо, но с възмущение замрях. Искаше ми се да побягна. Но щеше да бъде твърде унизително.

Той леко се намръщи и аз имах неприятното усещане, че знае как се чувствам. Лицето ми почервеня. Разтреперих се от потискан гняв. След няколко мига обаче, се почувствах изключително спокойна. Това не се дължеше на съзнателно усилие от моя страна и въпреки това имах ясното усещане, че нещо в мен се е променило, сякаш преместило. Смътно си спомних, че съм изживявала нещо подобно и преди, но споменът се заличи така бързо, както се беше и появил.

— Какво ми правиш? — измърморих аз.

— Просто виждам в хората — рече той с разкаяние в гласа. — Не винаги и не при всеки, а само с хората, с които съм тясно свързан. Не знам защо мога да виждам в теб. Беше явно, че е искрен. Изглеждаше по-объркан и от мен. Отново седна и се премести по — близо до мен на пейката. Известно време останахме в пълно мълчание. Беше толкова приятно да не правиш никакви усилия да поддържаш разговор без при това да се чувстваш глупаво. Вдигнах поглед към небето; беше безоблачно и прозрачно като синьо стъкло. Лек ветрец прошумоля в боровите клони и игличките се посипаха върху нас като дъждец. После ветрецът се превърна във вятър и сухите, пожълтели листа, изпадали от близкия чинар, се понесоха към нас; те се завихриха около нас с нежен, ритмичен звук. След което с един рязък порив вятърът ги отнесе високо във въздуха.

— Това беше чудесно проявление на духа — измърмори той. — И то беше за теб. Вятърът, листата, въртящи се във въздуха пред нас. Магьосникът, с който работя, би казал, че това е знак. Нещо те посочи на мен, точно в момента, в който си мислех, че е по-добре да си тръгвам. Сега вече не мога да си тръгна.

Като мислех само за последното му изречение, аз се почувствах неизразимо щастлива. Това не беше радостното, тържествуващо щастие, което човек изпитва, когато получава каквато е искал. Беше по — скоро едно усещане за абсолютно блаженство, което не трая дълго. Инертната част от мен внезапно взе ситуацията в свои ръце и настоя да се освободя от тези мисли и чувства. Нямах работа там. Бях зарязала едно упражнение, бях пропуснала обяда с истинските ми приятели и ежедневните няколко дължини в плувния басейн на женския гимнастически салон.

— Може би ще е по-добре да си тръгвам — рекох аз. Исках да го кажа като облекчение, но прозвуча сякаш изпитвам самосъжаление — което беше донякъде така.

Но вместо да си тръгна, аз го попитах, възможно най-небрежно, дали винаги е имал тази способност да прозира в хората.

— Не, не винаги — отвърна той.

Мекият му тон ясно показваше, че съзнава вътрешния ми смут.

— Възрастният магьосник, с когото работя, неотдавна ме научи как да го правя.

— Смяташ ли, че може и мен да научи? — попитах аз.

— Да, мисля че би го направил.

Изглеждаше изумен от собственото си изказване.

— Ако и той те усеща така, както и аз, положително ще се опита да те научи.

— Ти знаеше ли за магьосничеството преди? — попитах плахо аз, като се освобождавах полека-лека от вълнението си.

— В Латинска Америка всеки си мисли, че знае, и аз също смятах, че знам. В това отношение ми напомняш за мен самия. Също като теб, аз бях убеден, че знам какво е магьосничество. Но после, когато действително се сблъсках с него, съвсем не беше това, което си мислех.

— А какво беше?

— Просто. Толкова просто, че чак е страшно — призна той. — Ние си мислим, че магьосничеството е страшно, защото е зловредно. Магьосничеството, с което аз се сблъсках, съвсем не е зловредно и поради това е най-страшното нещо.

Прекъснах го, за да отбележа, че вероятно има предвид бялата магия в съпоставка с черната магия.

— Не говори глупости, дявол да го вземе! — отряза ме припряно той.

Грубият му тон и начинът, по който го каза, бяха толкова шокиращи за мен, че ми беше трудно да си поема дъх. Моментално се върнах в предишния си душевен смут. Той извърна лице, за да избегне втренчения ми поглед. Беше си позволил да ми крещи. Така се ядосах, че усещах как съм на ръба на истерията. Ушите ми бучаха. Тъмни петна се въртяха пред очите ми. И щях да го ударя, ако не беше отскочил извън обсега ми така бързо.

— Много си недисциплинирана — рече той и отново седна. — И доста агресивна. Бавачката ти сигурно е изпълнявала всяка твоя прищявка и се е отнасяла с теб като че ли си направена от най-скъпоценно стъкло.

И като видя смръщеното ми лице, продължи с обяснението, че не ми е изкрещял от нетърпение или гняв.

— За мен лично няма значение дали слушаш или не — поясни той. — Но има значение за един друг, заради когото ти изкрещях. Един друг, който ни наблюдава.

Отначало се почувствах объркана, а след това неспокойна. Огледах се наоколо ми, чудейки се дали неговият учител-магьосник не ни наблюдава отнякъде.

Той пренебрегна всичко тава и продължи:

— Моят баща никога не ми е казвал, че всички ние имаме един постоянен свидетел. А не ми го е казвал, защото не го е знаел. Също както и ти самата не го знаеш.

— Какви глупости ми говориш?

Грубият ми, ядосан глас отразяваше чувствата ми в момента. Той ми беше изкрещял, беше ме обидил. Дразнеше ме това, че ме заливаше с приказки, сякаш нищо не се е случило. Ако смяташе, че ще пренебрегна постъпките му, жестоко се лъжеше. „Няма да ти се размине, приятел“, мислех си аз, като му се усмихвах злобно, „не и на мен тия“.

— Говоря за една сила, за едно същество, заедно присъствие, което не е нито сила, нито същество, нито присъствие — обясни той с ангелска усмивка.

Изглежда съвсем не забелязваше войнственото ми настроение.

— Звучи като безсмислица, но не е. Имам предвид нещо, което само магьосниците познават. Те го наричат „духът“. Нашият личен наблюдател, нашият постоянен свидетел.

Не знам точно как стана или точно коя дума го причини, но изведнъж той разполагаше с цялото ми внимание. Продължи да говори за тази сила, която не била, както твърдеше той, нито Бог, нито каквото и да е, свързано с религията или с морала, а била една безлична, обективна сила, която сме можели да използваме, стига само да се научим да се свеждаме до нищото. Той дори ме хвана за ръката и аз нямах нищо против. Даже ми хареса да усещам неговото силно и все пак нежно докосване. Бях болезнено, очарована от странната власт, която имаше над мен. Бях поразена, че копнеех да седя с него на тази пейка вечно, оставила ръката си в неговата.

Той продължаваше да говори, а аз продължавах да попивам всяка негова дума. В същото време обаче перверзно си мислех кога ли ще ме хване и за бедрото, защото знаех, че няма да се задоволи само с това да ме държи за ръката, а аз нямаше да мога да направя нищо, за да го спра. Или пък може би не исках да направя нищо, за да го спра?

Той обясни, че бил безкрайно нехаен и недисциплиниран, но не го осъзнавал, защото бил пленник на настроението на времето.

— Какво настроение на времето? — попитах аз с груб, враждебен тон, за да не се издам, че ми е приятно да съм с него.

— Магьосниците го наричат „модалност на времето“ — рече той. — В наши дни това е ценностната система на средната класа. Аз съм мъж от средната класа, също както ти си жена от…

— Подобни класификации нямат никаква стойност — прекъснах го аз грубо, изтегляйки ръката си от неговата. — Те са просто обобщения.

Смръщих лице подозрително. Имаше нещо страшно познато в думите му, но не можех да си спомня къде съм ги чувала преди или пък какво значение им придавам. Въпреки това бях сигурна, че те са от жизнено важно значение за мен, само да можех да си спомня това, което вече знаех за тях.

— Не ми разигравай този социално-научен театър — рече той. — И двамата го съзнаваме.

Обзета от вълна на пълно объркване и безпомощност, аз хванах ръката му и я ухапах.

— Истински съжалявам за това — веднага смутолевих аз, още преди да се е опомнил от изненадата си. — Не знам защо го направих. Не съм хапала никого от дете.

Примъкнах се до края на пейката в очакване на съответна агресивна реакция. Нямаше такава.

— Ти си абсолютно примитивна — беше всичко, което каза той, разтърквайки ръката си някак замаяно.

Въздъхнах с облекчение. Неговата власт над мен беше разбита. И аз си спомних, че имам да уреждам стари сметки с него. Той ме бе превърнал в посмешище за приятелите ми, студенти-антрополози.

— Да се върнем към първоначалния ни проблем — предложих аз, като се опитвах да разпаля гнева си. — Защо ми надрънка всички онези глупости за сина на Ивънс-Причърд? Не може да не си знаел, че ще стана за смях.

Наблюдавах го внимателно, сигурна, че фронталната ми атака след ухапването най-после ще го извади от равновесие, или поне ще го смути. Очаквах да повиши тон, да загуби самообладание и увереност. Но той остана невъзмутим. Пое дълбоко въздух и придаде сериозно изражение на лицето си.

— Знам, че изглежда като прост случай на хора, които разказват измислици за собствено удоволствие — започна той с лек, небрежен тон. — Но всъщност е по-сложно.

Той тихичко се изхихика, след което ми напомни, че по онова време не е знаел, че съм студентка по антропология и че ще стана за посмешище. Направи малка пауза, като че ли търсеше подходящите думи, след което безпомощно сви рамене и добави:

— Наистина не мога да ти обясня сега защо ти представих моя приятел като сина на Ивънс-Причърд, освен ако не ти кажа още много за мен самия и моите цели. А това не е практично.

— Защо?

— Защото колкото повече знаеш, толкова повече ще се заплетеш с мен.

Той ме изгледа замислено, а очите му говореха, че е искрен.

— И нямам предвид духовно заплитане, а лично. Лично ще се заплетеш с мен.

Това беше толкова дръзка изява на наглост, че аз си възвърнах цялата увереност. Пуснах в ход своя добре оттрениран саркастичен смях и язвително казах:

— Ти си абсолютно отвратителен. Познавам този тип хора. Ти си типичен пример на надут латиноамерикански „мачо“, с каквито съм се борила цял живот.

Като видях изненадата по лицето му, аз подчертах с възможно най-надменен тон:

— Как смееш да си помислиш дори, че ще се забъркам с теб?

Той не почервеня от гняв, както очаквах. Удари се по коляното и избухна в неистов смях, като че ли това беше най-смешното нещо, което някога е чувал. И за мое най-голямо изумление започна да ме гъделичка в ребрата, сякаш съм дете.

За да не се разсмея, тъй като имах гъдел, аз изпищях от възмущение:

— Как смееш да ме докосваш?

Станах да си вървя. Треперех. След което изненадах себе си още повече, като отново седнах. И като видях, че пак се кани да ме гъделичка, аз свих юмруци пред себе си.

— Ще ти разбия носа, само да ме докоснеш още веднъж — предупредих го аз.

Абсолютно равнодушен към заплахата ми, той отпусна глава на гърба на пейката и затвори очи. Смееше се весело, с дълбок, ликуващ смях, от който се тресеше целият.

— Ти си типично германско момиче, израснало сред тъмнокожи — рече той, извръщайки се настрани към мен.

— Откъде знаеш, че съм германка? — попитах аз с неуверен глас, който исках да прозвучи малко заплашително. — Никога не съм ти го казвала.

— Още първия път, когато те срещнах, знаех, че си германка — рече той. — А и ти го потвърди в момента, в който излъга, че си шведка. Само германците, родени в Новия свят след Втората световна война, лъжат така. Ако живеят в Съединените щати, разбира се.

Макар че нямаше да го призная пред него, той беше прав. Често ми се беше случвало да усетя враждебността на хората, веднага щом разберат, че родителите ми са германци; в техните очи това автоматично ни правеше нацисти. Не помагаше и обяснението, че родителите ми са идеалисти. Разбира се, трябваше да призная пред себе си, че като добри германци, те смятаха своята раса за генетично по-добра, но в основата си бяха меки души, които въобще не се интересуваха от политика.

— Аз само се съгласих с теб — отбелязах кисело аз. — Видя руса коса, сини очи и високи скули и единственото, за което можа да се сетиш, беше швед. Май не ти работи много въображението, а?

Възползвах се от предимството си.

— На теб също не ти беше необходимо да лъжеш, освен ако не си гаден лъжец по природа — продължих аз, повишавайки тон без да искам. И като опрях показалец в гърдите му, добавих иронично: — Джо Кортез, а?

— Твоето име наистина ли е Кристина Гебауер? — върна ми той въпроса, имитирайки моя изпълнен с ненавист, висок глас.

— Кармен Гебауер! — изкрещях аз, обидена, че дори не ми е запомнил правилно името.

После, внезапно засрамена от това, че избухнах, аз се впуснах в хаотична словесна защита. След няколко мига, като осъзнах, че не разбирам какво говоря, аз рязко спрях и признах, че действително съм германка и че Кармен Гебауер е името на моя приятелка от детството.

— Това ми харесва — рече меко той, като едва сдържаше усмивката си.

Дали имаше предвид лъжата или признанието ми, не можех да кажа. Очите му преливаха от благост и веселие.

С нежен, носталгичен глас той започна да ми разказва за своя приятелка от детството на име Фабиола Кунзе.

Объркана и смутена от реакцията му, аз се загледах в близкия чинар и в боровете отвъд. После, в желанието си да прикрия своя интерес към неговия разказ, аз започнах да си играя с ноктите; дърпах им назад кожичките и им лющех лака, методично и внимателно.

Историята за Фабиола Кунзе толкова много приличаше на собствения ми живот, че не след дълго аз изоставих всякакви опити да се преструвам на безразлична и започнах да слушам внимателно. Подозирах, че си измисля историята, но въпреки това трябваше да му призная заслугата, че споменаваше подробности, които само една дъщеря на немско семейство в Новия свят би могла да знае.

Фабиола, както твърдеше той, изпитвала смъртен страх от тъмнокожи момчета от латинската раса, но също толкова я било страх и от германците. Латиноамериканците я плашели, защото били безотговорни; а германците — защото били толкова предсказуеми.

Едва не се разсмях с глас, когато той описа сцената от дома на Фабиола в неделния следобед, когато две дузини германци са насядали около красиво подредената маса — с най-скъпия порцелан, сребърни прибори и кристал — и тя трябвало да слуша две дузини монолози, които минавали за разговор.

Когато продължи със специфични подробности от тези неделни следобеди, аз започнах да се чувствам все по-неудобно: там беше бащата на Фабиола, забраняващ всякакви политически дебати в къщата му, като същевременно импулсивно се стремеше да започне такива, търсейки заобиколни начини да разказва мръсни вицове за католически свещеници. Или пък майка й, с нейния смъртен страх, че финият й порцелан е в ръцете на тези непохватни простаци.

Думите му бяха подмятания, на които аз неволно реа гирах. Започнах да виждам като диапозитиви пред себе си сцени от моите неделни следобеди. Станах цялата топка от нерви. Исках да затропам с крака и да продължа както аз си знам. Исках да мразя този човек, а не можех. Исках реабилитация, извинения, а не можех да получа никакви от него. Исках да властвам над него. Исках той да се влюби в мен, за да мога да го отхвърля.

Засрамена от незрелите си чувства, аз положих огромни усилия да се взема в ръце. След което, преструвайки се на отегчена, аз се наведох към него и попитах:

— Защо ме излъга за името си?

— Не съм те излъгал — заяви той. — Това е моето име. Аз имам няколко имена. Магьосниците имат различни имена за различните случаи.

— Колко удобно! — възкликнах аз саркастично.

— Много удобно — повтори като ехо той и леко ми намигна, което невероятно ме вбеси.

И тогава той направи нещо абсолютно странно и неочаквано. Прегърна ме. В прегръдката му нямаше сексуален нюанс. Това беше спонтанна, мила и проста реакция на дете, което иска да успокои свой приятел. Докосването му мигновено ме успокои и то така пълно, че аз неудържимо се разридах.

— Нищо не става от мен — признах аз. — Искам да те ударя, а виж ме: стоя в прегръдката ти.

И тъкмо щях да добавя, че ми е приятно, когато ме заля прилив на енергия. И, като че ли събуждайки се от някакъв сън, аз го отблъснах от себе си.

— Пусни ме — изсъсках аз, станах и побягнах.

Чух го да се дави от смях. Това изобщо не ме засегна; гневът ми се беше разсеял мигновено. Останах закована на място, треперейки цялата, неспособна да си тръгна. И тогава, сякаш бях вързана с гигантски ластик, аз се върнах на пейката.

— Не се разстройвай — рече мило той.

Изглежда знаеше точно какво ме беше върнало на пейката. Потупа ме по гърба, както се потупват бебетата, след като са яли.

— Причината не е в това, което правиш ти или аз — продължи той. — Причината е в нещо извън нас ни въздейства. На мен ми въздейства от дълго време и вече съм свикнал. Но не мога да разбера защо въздейства и на теб. Не ме питай какво е то — рече той, предугаждайки въпроса ми — още не мога да ти го обясня.

Аз и без това нямаше да го питам нищо. Умът ми беше спрял да работи. Чувствах се точно така, сякаш съм заспала и сънувам, че говоря.

Няколко мига по-късно вцепенението ми премина Чувствах се по-оживена и въпреки това не много на себе си.

— Какво става с мен? — попитах аз.

— Нещо, непроизтичащо от теб, те наглася и направлява — рече той. — Нещо те направлява, като използва мен за посредник. Нещо наслагва друг критерий върху среднокласовите ти убеждения.

— Не започвайки пак с тези глупости за средната класа — казах вяло аз.

Беше по-скоро сякаш му се молех. Усмихнах се безпомощно, като си мислех къде ли съм изгубила обичайната си агресивност.

— Това, между другото, не са мои собствени мнения или идеи — рече той — Аз съм като теб, типичен продукт на идеологията на средната класа. Представи си ужаса ми, когато се изправих лице в лице с една различна и по-завладяваща идеология. Това ме разкъса.

— Що за идеология е това? — попитах кротко аз, като гласът ми беше толкова слаб, че едва се чуваше.

— Един човек ме запозна с тази идеология — обясни той.

— Или по-точно, духът говори и ми въздейства чрез него. Този човек е магьосник. Името му е Хуан Матус. Той ме изправи лице в лице с моя среднокласов манталитет.

— Хуан Матус — продължи той — веднъж ми зададе един важен въпрос; попита ме „Какво е според теб университета?“ Аз, разбира се, отговорих като социален научен работник: „Център за висше образование“. Той ме поправи и заяви, че университетите трябва да се казват „Институти на средната класа“, защото това е институцията, която посещаваме, за да затвърдим своите среднокласови ценности. „Посещаваме институцията, за да станем професионалисти“, рече той. „Идеологията на нашата социална класа ни учи, че трябва да се подготвим да заемем ръководни длъжности“. Хуан Матус каза, че мъжете отиват в институцията на средната класа, за да станат инженери, адвокати, лекари и така нататък, а жените отиват там, за да си намерят подходящ съпруг, опора в живота им и баща на децата им. „Подходящ“, естествено, според критериите на среднокласовите ценности.

Исках да му възразя. Исках да му изкрещя, че познавам хора, които не гонят кариера или пък спътник в живота; че познавам хора, които се интересуват от идеи, от познанието като такова. Но не познавах такива хора. Усетих невероятен натиск в гърдите си и се задавих от суха кашлица. Но не беше кашлицата или пък физическото ми неразположение причината да се сгърча на мястото си и да не мога да споря с него. Причината беше увереността ми, че говореше за мен: аз постъпих в университета точно за да си намеря подходящ съпруг.

Отново станах, готова да си тръгна. Дори протегнах ръка да се сбогувам, когато усетих мощно дръпване за гърба. Беше толкова силно, че трябваше да седна, за да не падна. Знаех, че той не ме е докоснал; бях го гледала през цялото време.

Мисли за хора, които не си спомнях съвсем, за сънища, които не бях забравила съвсем, нахлуха в съзнанието ми, образувайки сложна плетеница, от която не можех да се освободя. Непознати лица, полудочути изречения, тъмни места и неясни образи на хора, моментално ме хвърлиха в някакво състояние на полузабрава. Бях близко да си спомня нещо за целия този калейдоскоп от образи и звуци. Но знанието отлетя и ме обхвана чувство на спокойствие и лекота, едно толкова дълбоко блаженство, че ми мина всякакво желание да отстоявам себе си.

Проснах крака пред себе си, като че ли нямах и едничка грижа на света — и в момента наистина нямах — и започнах да говоря. Не си спомнях някога да съм говорила толкова открито за себе си, а и не можех да си обясня защо изведнъж станах толкова откровена с него. Разказах му за Венецуела, за моите родители, за детството си, за постоянното ми неудовлетворение, за безсмисления ми живот. Казах му неща, които не смеех да призная дори пред себе си.

— От миналата година следвам антропология — казах аз. — И наистина не знам защо.

Бях започнала да се чувствам малко неловко от собствената си изповед. Размърдах се неспокойно на пейката, но не можах да не добавя:

— Двата предмета, които ме интересуват повече, са испанската и немска литература. Това, че съм във факултета по антропология, надхвърля способностите ми за обяснение.

— Тази подробност е много интересна — рече той. — Сега не мога да се задълбоча повече, но изглежда, че аз съм се озовал тук, за да можеш ти да ме откриеш или обратното.

— Какво означава всичко това? — попитах аз, а после се изчервих, като осъзнах, че свеждам и насочвам всичко към своята женственост.

Той, изглежда, беше съвсем наясно с мислите ми. Хвана ръката ми и я притисна до сърцето си.

— Me gustas, nibelunga! — възкликна той драматично и за по-сигурно преведе думите на английски: — Страстно съм влюбен в теб, нибелунга.

Той ме погледна с горещия поглед на латиноамерикански любовник, след което избухна в смях.

— Ти си убедена, че рано или късно ще трябва да ти го кажа, така че защо да не е сега.

Вместо да се ядосам, че ми се подиграват, аз се разсмях; чувството му за хумор ми беше приятно. Единствените нибелунги, които познавах, бяха от книгите на баща ми по немска митология. Зигфрид и нибелунгите. Доколкото си спомнях, те бяха дребни като джуджета магически същества, които живееха под земята.

— Нима ме наричаш джудже? — попитах аз на шега.

— Опазил ме бог! — възрази той. — Наричам те немско магическо същество.

Малко по-късно, като че ли това беше единственото, което можехме да направим, ние отидохме с колата до планините Санта Сузана на мястото, където се бяхме срещнали. И двамата не проронихме нито дума, докато седяхме на скалата с изглед към индианското гробище. Изпълнени единствено от чувство на съпричастност, ние седяхме там мълчаливо, без да забележим кога следобедът се е превърнал в нощ.