Флоринда Донер
Живот в сънуването (12)

12

ОФИС-СТУДИОТО на Изидоро Балтазар се състоеше от една правоъгълна стая с изглед към тесен паркинг, малка кухня и облицована с розови плочки баня. Той ме заведе в него в нощта, когато се върнахме от Сонора. Твърде изтощена, за да обръщам внимание на каквото и да е, аз го последвах по стълбите до втория етаж и по застлания с тъмна пътека коридор до апартамент № 8. В мига, в който главата ми докосна възглавницата, вече бях дълбоко заспала и сънувах, че сме още на пътя. Бяхме пътували нонстоп от Сонора, като се сменяхме на волана и спирахме само, за да похапнем или пък да напълним резервоара.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен. Освен двойното легло, в него имаше една дълга сгъваема туристическа масичка, която му служеше за бюро, сгъваем стол и две метални кутии за папки, в които държеше записките си. В двете широки гардеробчета, вградени в стената в коридора, висяха няколко костюма и половин дузина ризи. Останалото място беше заето от книги. Те бяха подредени една върху друга. Нямаше етажерки. Книгите изглеждаха недокосвани, да не говорим за четени. Шкафовете в кухнята също бяха натъпкани с книги, с изключение на една лавица, където бяха поставени чиния, чаша, нож, вилица и лъжица. Върху газовата печка имаше чайник и тиган.

За две-три седмици аз си намерих нов апартамент на около километър от сградите на университета, съвсем близо до неговото офис-студио. Но продължавах да прекарвам по-голямата част от времето си при него. Той беше поставил второ легло за мен, масичка и сгъваем стол — също като неговия — в другия край на стаята.

През следващите шест месеца Сонора се превърна в митологично място за мен. Тъй като вече нямах никакво желание да отхвърлям преживяванията си, аз съпоставих спомените си от двете ми посещения там. Но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня нищо за единайсетте дни, които ми се губеха: един при първото ми пътуване и десет при второто.

Изидоро Балтазар категорично отказваше дори да спомене идеята за загубването на тези дни. Понякога бях напълно съгласна с него; абсурдността да смятам тези дни за изгубени, просто защото не си ги спомням, ми ставаше толкова ясна, че се изпълвах с благодарност към него, задето не придава никакво значение на случилото се. Очевидно ме предпазваше. Друг път обаче съвсем безпричинно изпитвах най-дълбоко възмущение. „Негов дълг е да ми помогне, да ми изясни мистерията“, повтарях си аз, докато накрая се убедях, че нарочно крие някои неща от мен.

— Ще полудееш, ако продължаваш така — рече той един ден. — И целият ти тормоз ще е отишъл на вятъра, защото няма да е разрешил нищо.

Поколеба се за миг, като че ли не искаше да изкаже на глас следващата си мисъл, после сви рамене и добави предизвикателно:

— Защо не използваш същата енергия по-практично, примерно за да подредиш и изследваш лошите си навици.

Вместо да се замисля върху предложението му, аз веднага контраатакувах с другото оплакване, което се въртеше в съзнанието ми. Все още не бях се запознала с другите млади жени, които старият нагуал му е поверил.

Той толкова ми беше разказвал за тях, че имах чувството, че вече ги познавам. Всеки път, когато го запитвах за тях, той ми беше отговарял обстойно. Говореше въодушевено за тях. С дълбок и очевидно искрен възторг той беше казал, че един външен човек би ги описал като привлекателни, интелигентни, изискани — те всички били висшистки, — самоуверени и абсолютно независими. За него обаче те били много повече от това; те били магични същества, които споделяли съдбата му. Те били свързани с него посредством връзки на обич и отдаване, които нямали нищо общо със социалния ред. Обединявало ги тяхното общо търсене на свободата.

Веднъж дори му бях дала ултиматум:

— Или ме заведи при тях, или… Изидоро Балтазар весело се разсмя.

— Мога да ти кажа само, че нищо не е такова, каквото си го представяш — рече той. — И няма начин да се узнае кога ще се запознаеш с тях. Просто трябва да изчакаш.

— Чаках достатъчно дълго! — извиках аз.

И като видях, че лицето му остана безизразно, добавих иронично:

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще намеря някаква група жени в Лос Анджелис. Не знам дори откъде да започна да ги търся.

— Ще ги намериш, както намери мен — заяви той. — Както намери Мариано Аурелиано.

Изгледах го недоверчиво. Не можех да разсея подозрението си, че има някаква скрита злоба в него.

— Аз не съм те търсила — подчертах докачена. — Нито пък съм търсила Мариано Аурелиано. Повярвай ми, срещата ми с теб и с него беше абсолютна случайност.

— В света на магьосниците няма случайни срещи — отбеляза небрежно той.

И тъкмо се канех да му кажа, че не ми е необходимо неговото мнение, когато той добави със сериозен тон:

— Ще се запознаеш с тях, когато му дойде времето. Не е необходимо да ги търсиш.

С лице към стената, аз преброих до десет, след което се обърнах към него с усмивка и мило казах:

— Твоят проблем е, че си типичен латиноамериканец. Все отлагаш нещата за утре. Нямаш нагласата да ги завършваш навреме и докрай.

Повиших тон, за да не му дам възможност да ме прекъсне:

— Настоявам да се срещна с приятелите ти, за да ускоря нещата.

— Да ускориш нещата ли? — повтори с недоумение той. — Какво има за ускоряване?

— Почти всеки ден ми казваш, че е останало съвсем малко време — припомних му аз. — Ти самият непрекъснато ми повтаряш колко е важно да се запозная с тях, а всъщото време се държиш, сякаш имаш цяла вечност пред себе си.

— Повтарям ти го, защото искам да побързаш и да пречистиш съществото си, а не защото искам безсмислени постъпки, извършени възможно най-бързо — рече припряно той. — Не зависи от мен да ти ги представя. Ако зависеше, нямаше да седя тук и да слушам глупостите ти.

Той затвори очи и театрално въздъхна с мнимо примирение. Усмихна се, после измърмори меко:

— Твърде си тъпа, за да видиш какво става.

— Нищо не става — отвърнах му грубо аз, засегната от обидата. — Не съм толкова глупава, колкото си мислиш. Забелязах тази двойнственост в отношението ти към мен. Понякога имам ясното усещане, че не знаеш какво да ме правиш.

— Знам точно какво да правя — възрази ми той.

— Тогава защо все не можеш да вземеш решение, когато предложа нещо?

Думите сами излязоха от устата ми.

Изидоро Балтазар ме изгледа остро. За миг очаквах, че ще ме атакува с онези бързи, груби думи, които така добре използваше; че ще ме унищожи с безпощадна критика. Но гласът му беше изненадващо мек, като каза, че съм абсолютно права в преценката си.

— Аз винаги изчаквам, докато събитията направят избора вместо мен — потвърди той. — Но тогава пък действам бързо и енергично. И ще те изоставя, ако не внимаваш.

— Аз и без това вече доста съм изостанала — казах аз с тон на самосъжаление. — И понеже ти не искаш да ми помогнеш да намеря тези жени, аз съм обречена да си остана назад.

— Но не това е истинският належащ проблем — рече той. — Ти все още не си направила своя избор, това е бедата.

Той вдигна вежди, като че ли в очакване на моето неминуемо избухване.

— Не разбирам какво имаш предвид — казах аз. — Какъв избор трябва да направя?

— Още не си решила дали да се присъединиш към света на магьосниците. Ти стоиш на прага, надничайки вътре, в очакване да видиш какво ще стане. Очакваш да видиш някаква практическа полза, заради която си заслужава да го направиш.

Думи на протест се надигнаха в гърлото ми. Но преди да успея да дам воля на дълбокото си възмущение, той каза, че погрешно съм смятала преместването в друг апартамент и загърбването на стария ми начин на живот за промяна.

— Какво е тогава? — попитах аз саркастично.

— Нищо не си оставила зад гърба си, освен вещите — рече той, без да обръща внимание на тона ми. — За някои хора това е гигантска стъпка. Но не и за теб. За теб това е нищо. Теб вещите не те интересуват.

— Вярно е, не ме интересуват — съгласих се аз, след което изтъкнах, че независимо какво си мисли той, аз отдавна съм взела решението да се присъединя към света на магьосниците.

— Защо, мислиш, съм тук, ако не съм го направила?

— Без съмнение ти си влязла в света на магьосниците тялом — заяви той, — но не и духом. И сега очакваш да видиш нещо като карта, някакъв надежден план — проект, преди да вземеш крайното си решение. А междувременно се нагаждаш към него. Основният ти проблем е, че искаш да се убедиш, че светът на магьосниците има какво да предложи.

— А няма ли? — изтърсих аз.

Изидоро Балтазар се извърна към мен със светнало от радост лице.

— Има — рече той. — Този свят предлага нещо много специално. Нарича се „свобода“. Няма обаче гаранция, че ще успееш да я постигнеш. Че който и да е от нас ще успее.

Кимнах замислено, след което го попитах какво да направя, за да го убедя, че действително съм се присъединила към света на магьосниците.

— Не е необходимо да убеждаваш мен — отвърна той. — Трябва да убедиш духа. Трябва да затвориш вратата след себе си.

— Каква врата? — попитах аз.

— Тази, която все още държиш отворена. Вратата, която ще ти даде възможност да избягаш, ако нещата не се окажат по твой вкус или пък не оправдаят очакванията ти.

— Намекваш, че ще си тръгна ли? — попитах аз.

Той ме изгледа със загадъчно изражение на лицето, после сви рамене и едва доловимо изрече:

— Това е между теб и духа.

— Но, ако ти самият смяташ, че …

— Аз нищо не смятам — прекъсна ме той. — Ти дойде в този свят, както са дошли и всички останали. Не беше човешко дело. И няма да е човешко дело, ако ти или който и да е от останалите реши да си тръгне.

Гледах го объркана.

— Но ти положително ще се опиташ да … убедиш, ако аз… — запелтечих аз.

Той поклати глава преди да съм свършила да говоря.

— Аз няма да убеждавам нито теб, нито който и да е друг — рече той. — Решението ти няма да има никаква сила, ако се нуждаеш от подкрепа всеки път, когато се колебаеш или съмняваш.

— Но кой ще ми помогне? — попитах аз поразена.

— Аз. Аз съм твой слуга.

Той се усмихна, но не цинично, а плахо и мило.

— Но първо служа на духа — допълни той. — Воинът не е роб, а слуга на духа. Робите нямат избор, слугите имат. Техният избор е да служат безупречно.

— Помощта ми не е пресметната — продължи той. — Аз не мога да инвестирам в теб, както и ти, разбира се, не можеш да инвестираш нито в мен, нито в света на магьосниците. Това е основната характеристика на този свят: в него не се прави нищо, което може да бъде изтълкувано като полезно; позволени са само стратегически действия. На това ме научи нагуалът Хуан Матус и аз така живея: магьосникът прави това, което проповядва. Но същевременно нищо не се върши с практическа насоченост. Когато разбереш това и започнеш да го прилагаш, тогава ще си затворила вратата след себе си.

Настъпи дълго, бездиханно мълчание. Смених позата си върху леглото, на което седях. Мислите се рояха в съзнанието ми. Може би никой от магьосниците нямаше да ми повярва, но у мен действително беше настъпила промяна; промяна, която отначало беше почти недоловима. Аз я забелязах, защото тя беше свързана с най-трудното нещо, с което някои от нас, жените, се сблъскваме, а именно — ревността и необходимостта да знаеш.

Моите пристъпи на ревност бяха до голяма степен преструвка, не задължително съзнателна, но все пак имаше някаква доза позьорство в тях. Нещо в мен искаше да ревнува Изидоро Балтазар от всички други жени в живота му. В същото време обаче друга част от мен напълно съзнаваше, че животът на новия нагуал не е живот на обикновен човек, дори и на такъв с много жени. Нашата връзка, ако можеше да се нарече така, не се вместваше в никой от стандартните, познати модели на поведение между мъж и жена, независимо колко се мъчех да я вкарам в такъв модел. За да надделеят ревността и чувството на собственост, е необходимо огледало, не само собственото, но и това на партньора. А Изидоро Балтазар вече не отразяваше поривите, желанията и чувствата на мъж и човек.

Желанието ми да опозная живота на Изидоро Балтазар беше една непреодолима необходимост; просто се задушавах от мисълта, че той никога не ме допускаше до личния си свят. Но въпреки това не правех нищо по въпроса. Съвсем просто би било да го проследя или пък да се разровя из документите му, за да разбера кой е той всъщност, напомнях си честичко аз. Но не можех да го направя. Нещо в мен знаеше, че с него не мога да процедирам, както бих постъпила с всеки друг. Това, което ме възпираше, повече от каквото и да е чувство на благоразумие, беше доверието, което той ми бе оказал. Беше ми предоставил пълен достъп до всичките си вещи и това го бе направило, не само на практика, но и в мислите ми, неприкосновен.

Разсмях се на глас. Бях разбрала какво е „стратегическа постъпка на воин“. Изидоро Балтазар грешеше. Той взимаше дългогодишния ми навик да се отдавам на настроенията си и немската ми придирчивост за неспособност да се посветя изцяло. Но това нямаше значение. Знаех, че най-малкото започвам да разбирам и да прилагам воинската стратегия или поне в негово присъствие — не задължително присъствието му в студиото, но присъствието му в Лос Анджелис. Когато го нямаше обаче, аз често започвах да се колебая и когато това се случеше, обикновено отивах да спя в студиото му.

Една нощ, докато пъхах ключа в ключалката, усетих как някаква ръка ме хвана и ме дръпна вътре. Изпищях от ужас.

— Какво … какво … — заекнах аз, когато ръката, която ме държеше, ме пусна.

Опитвайки се да си възстановя равновесието, аз се облегнах на стената. Сърцето ми лудо биеше.

— Флоринда! — втрещих се в нея аз, изумена.

Беше облечена в дълга роба, пристегната с колан в кръста. Косата й се спускаше свободно по гърба и раменете. Чудех се дали е истинска или просто видение на фона на слабата светлина зад гърба й. Приближих се до нея и плахо я докоснах по ръкава.

— Това ти ли си, Флоринда? Или сънувам.

— Аз съм, мила — рече тя. — Съвсем истинска.

— Как влезе? Сама ли си? — попитах аз. Напълно съзнавах колко безсмислен е въпросът ми.

— Ако знаех, че ще идваш, щях да поразтребя малко — казах аз, като се опитвах да се усмихна. Устните ми бяха залепнали за зъбите. — Обичам да разтребвам студиото на Изидоро Балтазар нощем. Винаги разтребвам нощем.

Вместо да каже нещо, Флоринда се извърна настрани, така че светлината озари лицето й. Злобна усмивка на задоволство се появи в очите й.

— Казах ти никога да не ни следиш и да не идваш неканена — рече тя. — Имаш късмет, че не те придърпа някой друг тази вечер.

— Кой друг би могъл да ме придърпа? — попитах аз с напереност, която съвсем не изпитвах.

Флоринда ме гледа още миг, после се обърна и каза през рамо:

— Някой, на който нямаше да му пука, ако беше умряла от страх.

Тя леко изви глава, така че профилът й се очерта на слабата светлина. Изсмя се тихо и като размаха ръка във въздуха, сякаш за да прокуди думите, прекоси стаята и отиде в кухнята. Не стъпваше, а се плъзгаше по пода, като че ли неволно танцуваше. От това движение дългата й бяла коса, разпусната свободно по гърба, проблясваше като сребриста завеса на слабата светлина.

Опитвайки се да имитирам грациозната й походка, аз я последвах в кухнята.

— Имам ключ от апартамента — казах аз. — Откакто се върнахме от Сонора, идвам тук всеки ден, когато поискам. На практика, почти живея тук.

— Изидоро Балтазар не ти ли каза да не идваш тук, докато той е в Мексико? — попита Флоринда с равен, почти небрежен тон.

Не прозвуча укорително, но усещах, че е така.

— Може и да е споменал нещо — отбелязах аз с преднамерено безразличие.

Като видях, че се намръщи, почувствах необходимост да се защитя. Казах й, че често съм оставала тук сама и че не виждам разликата дали Изидоро Балтазар е на пет километра разстояние или на петстотин. Окуражена от неколкократното й кимване, аз й доверих, че не само си подготвям материалите за училище тук, но и прекарвам часове наред в подреждане на книгите по шкафовете. Нареждах ги по автор и тематика.

— Някои от книгите са толкова нови, че са още с неразрязани страници — обясних аз. — Тях ги отделям. Всъщност, тази вечер дойдох с намерението да върша точно това.

— В три сутринта? — възкликна тя. Изчервявайки се, аз кимнах.

— Имам още хиляди страници за разрязване — казах аз. — Отнема много вре/ле, защото човек трябва да внимава да не ги повреди. Но заниманието успокоява. По-лесно заспивам след това.

— Забележително — рече Флоринда тихо. Окуражена от очевидното й одобрение, аз продължих да говоря.

— Сигурна съм, че разбираш какво означава за мен да съм тук — казах аз. — В този апартамент аз се чувствам отделена от стария си живот, от всичко и от всеки, с изключение на Изидоро Балтазар и неговия магически свят. Самият въздух тук ме изпълва с усещането за абсолютна усамотеност.

Въздъхнах, дълбоко и продължително.

— Тук никога не се чувствам самотна, макар че през повечето време стоя сама. Нещо в атмосферата на този апартамент ми напомня за къщата на магьосниците. Същият хлад и липса на чувство, които ми се сториха отначало толкова потискащи, лъха от стените. И точно тази липса на топлота, тази отдалеченост е това, което търся ден и нощ. Намирам го странно успокояващо. То ми дава сила.

— Невероятно — прошепна Флоринда, като че ли с недоверие, и сложи чайника в мивката.

Каза нещо, което не успях да чуя поради шума от течащата вода, след което сложи пълния чайник на печката.

— Много се радвам, че тук се чувстваш като у дома си — рече тя и въздъхна театрално. — Усещането за сигурност, което това гнезденце ти дава, знаейки, че не си сама.

След което шеговито добави, че трябва да сторя всичко по силите ми, за да направя Изидоро Балтазар щастлив, включително да вляза в сексуални отношения с него, които тя описа с ужасяваща прямота.

Шокирана от тези й изявления, аз стоях и я гледах втренчено със зяпнала уста. С увереността и пъргавината на човек, познаващ подредбата на кухнята, тя извади двете чаши, моята специална каничка за чай и пакетчето шоколадови бисквити, които държах скрити в шкафа зад дебелите немски и френски речници.

Като се усмихваше, Флоринда се обърна към мен и рязко попита:

— Кого очакваше да завариш тук тази вечер?

— Във всеки случай не теб! — изръсих аз, осъзнавайки твърде късно, че отговорът ми ме е издал.

Впуснах се да й обяснявам надълго и нашироко защо смятах, че мога да заваря тук, ако не всички, то поне една от останалите млади жени, поверени на Изидоро Балтазар.

— Те ще пресекат пътя ти, когато му дойде времето — рече Флоринда. — Не си ти тази, която ще реши кога да ги срещнеш.

Преди да се опомня какво казвам, аз се чух да я обвинявам, че заедно с Мариано Аурелиано и Изидоро Балтазар ме принуждават да се държа по този начин. Казах й, че най-малкото е непрактично, да не говорим за невъзможно, да искат от мен да чакам, докато някакви непознати за мен жени пресекат пътя ми и да смятат, че ще ги позная по нещо толкова непонятно като вътрешното сияние. Както винаги, колкото повече се оплаквах, толкова по-добре се чувствах.

Флоринда не ми обърна никакво внимание.

— Една, две лъжички и една за каничката — напевно изрече тя с пресилен британски акцент, докато премерваше чая.

После най-небрежно отбеляза, че е своенравно и непрактично от моя страна да приемам Изидоро Балтазар за мъж и да се отнасям с него като с такъв.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекох отбранително аз.

Тя втренчи поглед в мен, докато се изчервих.

— Напълно разбираш какво искам да кажа — заяви тя, след което наля чая в чашите.

С отривисто движение на брадичката ми посочи коя от двете да взема. С пакетчето бисквити в ръка, тя седна върху леглото на Изидоро Балтазар — това, което беше по — близо до кухнята. Бавно започна да отпива от чая си. Аз седнах до нея и направих същото.

— Въобще не си се променила — рече тя съвсем неочаквано.

— Това ми каза и Изидоро Балтазар преди няколко дни — отвърнах грубо аз. — Аз обаче знам, че съм се промени и то много.

Казах й, че откакто се върнахме от Сонора, моят свят се бе обърнал наопаки. Обясних й в най-големи подробности как съм си намерила нов апартамент, как съм се преместила и съм оставила всичко, което притежавам, зад гърба си. Тя дори не кимаше, а стоеше там безмълвна и неподвижна като камък.

— Всъщност, не е моя заслугата, че промених навиците си или пък че станах по-въздържана — признах аз и нервно се изсмях, не знаейки как да тълкувам мълчанието й. — Всеки, влязъл в близък контакт с Изидоро Балтазар, ще забрави кога е ден и кога нощ, дали е празник или делник.

Погледнах я изкосо, доволна от думите си.

— Времето просто тече и отстъпва място на…

Не можах да довърша изречението. Осени ме странна мисъл. Никой, доколкото си спомнях, не ми беше споменавал за промяна на навиците или пък за по-голяма въздържаност. Изгледах Флоринда напрегнато, после погледът ми неволно се отмести.

„Тя ли го направи?“, питах се аз. Откъде ми дойдоха тези идеи? А което беше още по-странно, аз знаех точно какво означават те.

— Това е знак, че нещо е на път да се пръкне от теб — рече Флоринда, като че ли беше проследила мислите ми.

После каза, че каквото и да съм направила досега в сънищата си, то не е заредило будните ми часове с необходимата стабилност, със самодисциплината, която е нужна, за да се подвизава човек успешно в света на магьосниците.

— Никога не съм правила подобно нещо в живота си — казах аз. — Дайте ми време. Това е съвсем ново за мен.

— Разбира се — съгласи се с готовност тя.

После отпусна глава на възглавниците и затвори очи. Мълча толкова дълго, че помислих, че е заспала и затова се стреснах, когато каза:

— Истинската промяна не е промяна на настроението, становището или пък възгледите. Истинската промяна предполага пълно преобразуване на цялото същество.

Като видя, че се каня да я прекъсна, тя допря пръст до устните ми и добави:

— Промяната, за която говоря, не може да се постигне за три месеца, три години или пък десет години. Необходим е цял човешки живот.

Тя каза, че е изключително трудно да станеш нещо различно от това, което си възпитан да бъдеш.

— Светът на магьосниците е един сън, един миг, но същевременно е толкова реален, колкото и светът на ежедневния живот — продължи Флоринда. — За да можем да възприемаме и да функционираме в света на магьосниците, ние трябва да свалим маската на ежедневието, която носим на лицето си от деня, в който се родим, и да сложим втората маска — тази, която ни позволява да видим себе си и света около нас такива, каквито сме в действителност: спиращи дъха явления, които разцъфтяват веднъж за едно кратко съществуване и никога повече не се повтарят.

— Сама ще трябва да изработиш тази маска — рече тя, като се намести по-удобно на леглото.

После обви с ръце чашата, която бях напълнила отново, и шумно отпи чай на малки глътки.

— Как да я изработя? — попитах аз.

— Като сънуваш другото си „аз“ — измърмори тя. — Във всеки случай не просто като си смениш адреса, дрехите и книгите.

Тя ме погледна косо и се усмихна с насмешка.

— И определено не като си мислиш, че си сменила и мъжа.

Преди да успея да отрека бруталното й обвинение, тя каза, че външно съм била много гъвкав човек, способен да се движи с голяма скорост. Но вътре съм била твърда и скована. Както Изидоро Балтазар вече бил отбелязал, тя също била на мнение, че е погрешно да смятам преместването в нов апартамент и изоставянето по необходимост на всичко, което притежавам, за промяна.

Наведох глава, приемайки критиката й. Винаги съм чувствала някакъв вътрешен импулс, да се освобождавам от разни неща. И, както правилно беше отбелязала, това беше основно натрапчива необходимост. За огорчение на родителите ми, още от най-ранно детство аз периодично се освобождавах от дрехите и играчките си. Радостта ми като виждах стаята си и шкафчетата изрядно подредени и почти празни, надминаваше радостта от това да притежавам разни неща.

Понякога тази натрапчива необходимост биваше толкова силна, че разреждах съдържанието на гардеробите на родителите и братята ми. Липсващите неща почти винаги оставаха незабелязани, защото аз се стараех да изхвърлям такива дрехи, които не са били носени от доста време. Понякога обаче се случваше цялата къща да се вдигне на крак в пълно недоумение, докато баща ми ходи от стая в стая, отваря и затваря гардероби и крещи, търсейки точно определена риза или пък чифт панталони.

Флоринда се разсмя, после стана и отиде до прозореца с изглед към тясната уличка. Взря се в тъмната завеса отвън, като че ли виждаше през нея. Като хвърли поглед назад през рамо, тя каза, че за една жена е много по-лесно да скъса връзките със семейството и миналото си.

— Жените — заяви тя — не са отговорни. Тази липса на отговорност им придава голяма гъвкавост. За жалост, жените рядко, да не кажа никога, са възползват от това предимство.

Тя тръгна да се разхожда из стаята, като прокара пръсти първо по металната кутия за папки, а след това и по сгъваемата маса.

— Най-трудното по отношение света на магьосниците е да се схване идеята, че той дава тотална свобода — рече тя.

После се извърна с лице към мен и меко добави:

— Но свободата не се получава даром.

— Какво струва свободата? — попитах аз.

— Свободата ще ти струва маската, която носиш — отвърна тя. — Маската, с която се чувстваш толкова удобно и с която е така трудно да се разделиш, не защото ти пасва кой знае колко добре, а защото си я носила толкова дълго. Тя престана да крачи из стаята и застана пред масата.

— Знаеш ли какво е свободата? — попита реторично тя.

— Свободата е пълно отсъствие на загриженост за самия себе си — рече тя, като седна на леглото до мен. — А най-добрия начин да престанеш да мислиш за себе си е да се загрижиш за останалите.

— Но аз го правя — уверих я аз. — Непрекъснато мисля за Изидоро Балтазар и неговите жени.

— Не се и съмнявам — съгласи се с готовност Флоринда.

Тя поклати глава и се прозя.

— Време е да започнеш да оформяш новата си маска — рече тя. — Маската, която не може да носи ничий друг отпечатък, освен твоя собствен. Тя трябва да се изработи в уединение. В противен случай няма да ти пасне както трябва. Все ще има моменти, когато ще ти бъде твърде стегната или твърде хлабава, твърде гореща или твърде студена…

Гласът й постепенно заглъхна, докато изброяваше най-невероятните неудобства.

Последва дълго мълчание, след което със същия сънливо-замечтан глас тя каза:

— Да избереш света на магьосниците не означава само да кажеш, че си го избрал. Трябва и да действаш в този свят. В твоя случай, например, ти трябва да сънуваш. Сънувала ли си будна, откакто се върна?

В абсолютно мрачно настроение, аз признах, че не съм.

— Значи все още не си направила своя избор — отбеляза строго тя. — Не работиш по новата си маска. Не сънуваш другото си „аз“.

— Магьосниците са привързани към своя свят единствено чрез своята безупречност — рече тя.

Очите й определено блестяха, когато добави:

— Магьосниците нямат за цел да приобщават когото и да е към своите възгледи. Сред тях няма проповедници или мъдреци, има само нагуали. Те са водачите не защото знаят повече или пък са по-добри магьосници, а просто защото имат повече енергия. Нямам предвид задължително физическа сила — поясни тя, — а определена конфигурация на съществото им, която им позволява да помагат на всеки друг да разчупи параметрите на възприятието.

— Ако магьосниците нямат за Цел да приобщават други хора към своите възгледи, защо тогава Изидоро Балтазар е чирак на стария нагуал? — прекъснах я аз.

— Изидоро Балтазар се появи в света на магьосниците по същия начин, както и ти — рече тя. — Каквото и да го е довело, Мариано Аурелиано не би могъл да го пренебрегне. Негов дълг е било да научи Изидоро Балтазар на всичко, което знае за света на магьосниците.

Тя обясни, че никой не е търсил нито Изидоро Балтазар, нито мен. Каквото и да ни е довело в техния свят, то нямало нищо общо с чиито и да било действия или желания.

— Никой от нас не ще направи нищо, за да те задържи против волята ти в този магически свят — рече тя с усмивка. — Но същевременно ще направим всичко възможно и невъзможното дори, за да ти помогнем да останеш в него.

Флоринда се извърна настрана, като че ли да скрие лицето си от мен. Миг по-късно хвърли поглед през рамо. Имаше нещо студено и чуждо в очите й, а изражението на лицето й беше така променено, че се уплаших. Инстинктивно се дръпнах назад.

— Единственото нещо, което не мога и няма да направя, нито пък Изидоро Балтазар ще направи, е да ти помогна да останеш същото грозно, лакомо, себелюбиво същество, каквото беше. Би било пародия.

Сякаш да смекчи обидата, тя обви ръце около раменете ми и ме прегърна.

— Ще ти кажа от какво имаш нужда — прошепна тя, след което толкова дълго мълча, че помислих, че е забравила какво щеше да каже.

— Имаш нужда хубаво да се наспиш — най-сетне измърмори тя.

— Въобще не съм уморена — сопнах се аз.

Отговорът ми беше машинален и аз осъзнах, че повечето от отговорите ми бяха машинално отричане на казаното. За мен беше въпрос на принцип да съм права.

Флоринда тихо се изсмя и пак ме прегърна.

— Забрави малко немската си кръв — измърмори тя. — И не очаквай всичко да ти се обяснява ясно и точно.

След което добави, че нищо в света на магьосниците не е ясно и точно; вместо това, нещата се разкриват бавно и смътно.

— Изидоро Балтазар ще ти помогне — увери ме тя. — Помни обаче, че той няма да ти помогне по начина, по който очакваш да ти се помага.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, освобождавайки се от прегръдката й, така че да мога да я погледна.

— Няма да ти каже това, което искаш да чуеш — отвърна тя. — Няма да ти каже как да се държиш, защото както вече знаеш, в света на магьосниците няма нито правила, нито закони.

Изхихика се весело, привидно наслаждавайки се на моето нарастващо безпокойство.

— Винаги помни, че има само импровизации — добави тя, след което широко се прозя, изтегна се на леглото и придърпа едно от одеалата, прилежно сгънати и сложени едно върху друго на пода. Преди да се завие, тя се подпря на лакът и внимателно ме изгледа. Имаше нещо хипнотично в сънливия й глас, докато ми казваше, че не трябва да забравям, че вървя по същата воинска пътека като Изидоро Балтазар. Тя затвори очи и с едва доловим глас рече:

— Никога не го изпускай от очи. Неговите действия ще те водят така ловко, че дори няма да забележиш как става това. Той е безупречен и несравним воин.

Настоятелно я разтърсих за ръката. Опасявах се, че ще заспи преди да е свършила да говори.

Без да отваря очи Флоринда рече:

— Ако го наблюдаваш внимателно, ще видиш, че Изидоро Балтазар не търси любов или одобрение. Ще видиш, че остава безстрастен при всякакви обстоятелства. Нищо не иска, но е готов да даде всичко от себе си. Жадно търси сигнал от духа под формата на мила дума, подходящ жест и когато го получи, изразява своята благодарност, като удвоява усилията си.

— Изидоро Балтазар не съди — продължи тя. — Той безмилостно свежда себе си до нищото, за да слуша, да наблюдава, така че да победи и да се смири от победата си или пък да бъде победен и да укрепне от поражението си.

— Ако наблюдаваш внимателно, ще видиш, че Изидоро Балтазар не се предава. Може да е победен, но никога не се предава. А преди всичко Изидоро Балтазар е свободен.

Изгарях от желание да я прекъсна, да извикам, че всичко това вече ми го е казвала, но преди да успея да я попитам каквото и да било друго, Флоринда беше дълбоко заспала.

Страхувайки се, че мога да я изпусна сутринта, ако се върна в моя апартамент, аз седнах на другото легло.

Странни мисли нахлуха в съзнанието ми. Успокоих се. Отпуснах се напълно, като осъзнах, че те са отделени от останалите ми, нормални мисли. Видях ги като лъчи светлина, като изблици на интуиция.

Следвайки един от тези изблици, аз реших да опипам със задните си части леглото, на което бях седнала. И за моя най-голяма изненада, дупето ми сякаш беше потънало в леглото. За миг аз бях леглото, а леглото се протягаше да докосне дупето ми. Наслаждавах се на това усещане доста дълго време. Тогава узнах, че сънувам и разбрах с абсолютна яснота, че току-що бях изпитала онова, което Есперанса бе описала като „връщане на чувството“. После цялото ми същество се разтопи, или по-точно експлодира.

Искаше ми се да се разсмея на глас просто за удоволствие, но се опасявах да не събудя Флоринда.

Сега вече съвсем не ми беше трудно да си спомня какво бях правила в къщата на магьосниците през онези изгубени десет дни. Бях сънувала! Под наблюдението на Есперанса аз бях сънувала в продължение на десет дни, че се събуждам в къщата на магьосниците или при Есперанса, или пък на други места, които в момента не можех да видя ясно.

Клара ми беше казала, че за да може дадено нещо, което съм видяла в сънищата си, да остане трайно в паметта ми, трябва да го видя два пъти. Бях видяла всички жени повече от два пъти; те бяха трайно запечатани в паметта ми.

Докато си седях на леглото и наблюдавах Флоринда как спи, аз си спомних останалите жени от магьосническата група, с които бях общувала в сънно състояние през онези забравени дни. Видях ги ясно, сякаш се материализираха пред мен, или по-точно, сякаш аз се бях прехвърлила физически отново в онези събития.

Най-поразителна ми изглеждаше Нелида, която толкова приличаше на Флоринда, че отначало я помислих за нейна близначка. Не само, че беше висока и слаба като Флоринда, но имаше и същия цвят очи, коса и тен на кожата; дори изражението на лицето им беше еднакво. По темперамент също си приличаха с тази разлика, че Нелида беше някак по-кротка, не така властна. Като че ли й липсваше мъдростта и енергията на Флоринда. Но все пак у нея имаше една търпелива, тиха сила, която действаше много успокояващо.

Хермелинда лесно можеше да мине за по-малка сестра на Кармела. Беше висока около метър и петдесет и седем и имаше слабо, деликатно закръглено тяло и изтьнчени обноски. Изглеждаше по-малко самоуверена от Кармела. Говореше меко и се движеше с бързи, ситни стъпки, които напомняха грациозно танцуване. Жените ми казаха, че нейната свитост и кроткост предизвиквали проявата на най-доброто у хората и че тя не можела да се справи дори с двама човека едновременно, да не говорим за група хора.

Клара и Делия представляваха изумителна двойка шегаджийки. Те не бяха всъщност толкова едри, колкото изглеждаха на пръв поглед. Но от тяхната живост, сила и енергия човек оставаше с впечатлението, че са огромни, непоклатими жени. Те разиграваха помежду си най-различни забавни състезания. Използваха и най-малката възможност, за да демонстрират своите странни, ексцентрични одежди. И двете свиреха много добре на китара и имаха хубави гласове; те се надпяваха не само на испански, но също така и на английски, немски, френски и италиански език. Репертоарът им включваше балади, фолклор и всевъзможни популярни песни, включително от най-съвременната поп-музика. Достатъчно беше само да затананикам някоя песен и Клара или Делия веднага я изпяваха цялата. Правеха си също и поетически конкурси, като за целта пишеха стихове.

Често ми пишеха стихове, които ми пъхваха под вратата, неподписани. Аз трябваше да отгатна кой е авторът. Всяка от двете твърдеше, че ако я обичам истински, както тя мен, интуитивно ще позная автора.

Това, което правеше съревнованията им приятни, беше, че в тях нямаше вражда и съперничество. Целта им бе да забавляват, а не да излъчват победител. От самосебе си се разбира, че Клара и Делия се забавляваха не по-малко от своята публика.

Ако някой им допаднеше, какъвто изглежда беше случаят с мен, обичта и лоялността им нямаха граници. И двете ме защитаваха с изумителна настойчивост, дори и когато не бях права. В техните очи аз бях идеална и не можеше да греша. От тях научих, че е двойна отговорност да оправдаеш такова доверие. Не че се опасявах да не ги разочаровам и се опитвах да оправдая очакванията им, а по-скоро за мен беше най-естественото нещо да повярвам, че съм идеална и да се държа заедно с тях по безупречен начин.

Най-странната сред жените — магьосници беше моята учителка по сънуване — Зулейка, която изобщо нищо не ме бе учила. Дори не беше разговаряла с мен или пък навярно не беше забелязала, че съществувам.

Зулейка, също както Флоринда, беше много хубава; може би не чак така поразително хубава, но привлекателна по един ефирен начин. Беше дребничка; тъмните й очи — с извити вежди и малки, изваяни нос и уста, бяха обрамчени от чуплива тъмна коса, която тук-там вече беше започнала да посивява. Тя засилваше още повече впечатлението, че е от друг свят.

Това не беше обикновена, а възвишена красота, смекчена от нейния неумолим самоконтрол. Тя ясно съзнаваше комичността в това да си красива и привлекателна в очите на другите. Беше се научила да я разпознава и използва, като че ли е награда, която е спечелила. И следователно беше абсолютно безразлична към всичко и към всеки.

Зулейка бе овладяла до съвършенство изкуството на вентрилоквизма. Според нея думите, изказани чрез мърдане на устните, стават по-объркващи, отколкото са в действителност.

Бях очарована от навика на Зулейка, като вентрилоквист, да говори на стените, масите, порцелановите съдове или който и да е предмет, оказал се пред нея, и затова я следвах по петите, винаги когато се появеше. Тя ходеше из къщата, сякаш не докосваше пода, сякаш не раздвижваше въздуха. Когато попитах останалите магьосници дали това е илюзия, те ми обясниха, че Зулейка не обичала да оставя отпечатъци от стъпки след себе си.

След като се бях запознала и общувала с всички жени, те ми обясниха разликата между сънувачите и прикривачите. Наричаха се „двете планети“. Флоринда, Кармела, Зойла и Делия били прикривачи: властни същества с огромен запас физическа енергия; напористи, неизтощими работници-специалисти в онова особено състояние на съзнанието, което те наричаха „будно сънуване“.

Другата планета — сънувачите — се състоеше от другите четири жени: Зулейка, Нелида, Хермелинда и Клара. Те имаха повече ефирност. Не че бяха по-малко властни или енергични; просто тяхната енергия не беше така очевидна. Те излъчваха някаква чуждоземност, дори когато вършеха най-дребни, ежедневни неща. Те бяха специалисти в друго особено състояние на съзнанието, което наричаха „сънуване в светове, различни от нашия“. Казаха ми, че това е най-сложното състояние на съзнанието, което жените могат да постигнат.

Когато сънувачите и прикривачите работят заедно, прикривачите били като твърда, защитна, външна обвивка, в която се криела дълбока сърцевина, а именно — сънувачите. Те били като нежна тъкан, която омекотявала твърдата, външна обвивка.

През онези дни в къщата на магьосниците за мен се грижеха, като че ли бях най-важното нещо в живота им; глезеха ме и се суетяха около мен, сякаш бях бебе. Готвеха ми моите любими ястия, направиха ми най-елегантните и удобни дрехи, които някога съм имала. Обсипваха ме с подаръци — както съвсем глупави дреболии, така и скъпоценности, които оставяха настрана, за да изчакат деня, в който ще се събудя, твърдяха те.

Имаше още две жени в света на магьосниците. Две пълни момичета — Марта и Тереза. Те и двете бяха прикривачи. И двете бяха хубавки на вид и имаха огромен апетит. Не че успяваха да заблудят някого, но си кътаха сладкиши и шоколади на едно тайно място в килера. За мое най-голямо удоволствие, те ме посветиха в местонахождението на тайника още от самото начало и ме насърчиха да си вземам без притеснение, което аз, разбира се, правех.

Марта беше по-голямата от двете. Беше към двайсет и пет годишна, екзотична смесица от немска и индианска кръв. Кожата й, да не кажа съвсем бяла, беше бледа. Разкошната й черна коса беше мека и чуплива и обрамчваше широко лице с високи скули. Леко дръпнатите й очи имаха цвят на зелено-син изумруд, а устните й бяха малки и фини като на котка, нежнорозови и едва ли не прозрачни.

Марта често въздишаше продължително и тъжно — от германската й кръв, както твърдеше — и се отдаваше на мрачно мълчание, което се дължало пък на индианската й душа. Наскоро беше започнала да взема уроци по цигулка и имаше навика да се упражнява по всяко време на денонощието. Но вместо да я упрекват или да се сърдят, всички единодушно я насърчаваха и признаваха, че Марта има много добър музикален слух.

Тереза беше едва метър и петдесет, но поради едрото си тяло изглеждаше много по-висока. Тя приличаше повече на индийка, отколкото на мексиканка. Гладката й, пухкава кожа имаше светлокафеникав цвят. Бадемовидните й очи, тъмни и влажни, се криеха под дълги, извити ресници, толкова тежки, че клепачите й бяха винаги полузатворени, което придаваше на лицето й замечтан и отнесен вид. Тя беше толкова мила и нежна, че човек мигновено изпитваше желание да я пази и защитава.

Освен това имаше и художествена дарба. Рисуваше с водни бои в късните следобеди. С триножника пред себе си и палитрата с бои и четки, тя с часове стоеше на двора в очакване светлините и сенките да станат най-подходящи. И тогава, с будистко спокойствие и лекота, изпълваше листа с четките си.

По-голямата част от скритите ми спомени беше изплувала на повърхността. Чувствах се изтощена. Равномерното похъркване на Флоринда, което се долавяше в стаята като далечно ехо, оказваше върху мен хипнотично въздействие.

Когато отворих очи, първата ми работа беше да я извикам по име. Тя не отговори. Леглото беше празно. Жълтият чаршаф, пъхнат плътно под дюшека, с нищо не издаваше, че някой е седял, камо ли спал, там. Двете възглавници бяха отново на мястото си — подпрени на стената, — а одеалото, което беше ползвала Флоринда, бе сгънато върху останалите на пода.

Неистово претърсих апартамента с надеждата да намеря някакво доказателство, че тя наистина е била тук. Не открих нищо, нито дори един сив косъм в банята.