Флоринда Донер
Живот в сънуването (7)

7

Джо КОРТЕЗ ПАРКИРА СВОЯ ПИКАП в подножието на един хълм. Заобиколи, за да ми отвори вратата и с галантен жест ми помогна да сляза. Чувствах облекчение, че най-после спряхме, макар че не можех да си обясня защо. Намирахме се сред пустошта. Бяхме тръгнали рано сутринта. Горещината на деня, равната пустиня, безмилостното слънце и прашният път бяха само бледи спомени, докато вдишвах студения, тежък нощен въздух.

Раздвижен от вятъра, въздухът се въртеше около нас като нещо осезаемо, нещо живо. Нямаше луна. А звездите, безброй и невероятно ярки, само подчертаваха колко сме сами. Под това неспокойно великолепие хълмовете и пустинята се простирала около нас почти невидими, изпълнени със сенки и сподавени звуци. Опитах се да се ориентирам по небето, но не знаех как да разпозная съзвездията.

— Гледаме на изток — прошепна Джо Кортез, като че ли бях изказала мислите си на глас.

После търпеливо се зае да ми обяснява основните съзвездия по лятното небе. Успях да запомня само звездата Вега, защото името й ми напомняше един испански писател от седемнайсети век, Лопе де Вега.

Докато седяхме мълчаливо върху пикапа и гледахме небето, аз започнах да прекарвам през ума си случките от нашето пътуване.

Преди по-малко от двайсет и четири часа, докато ядяхме в един японски ресторант в Лос Анджелис, той ме беше попитал, съвсем неочаквано, дали бих го придружила до Сонора за няколко дни.

— С удоволствие — бях отвърнала аз. — Семестърът свърши. Свободна съм. Кога мислиш да тръгнеш?

— Довечера! — рече той. — Всъщност, веднага след като се нахраним.

Аз се разсмях, сигурна, че поканата е била шега.

— Не мога да тръгна толкова бързо — рекох аз. — Какво ще кажеш да тръгнем утре?

— Довечера — настоя меко той, след което протегна ръка и стисна моята в официално ръкостискане.

Едва когато видях дяволитото огънче в очите му, разбрах, че с този жест не си вземаше довиждане, а скрепваше споразумение.

— Когато се вземат решения, трябва да се изпълняват незабавно — заяви той, оставяйки думите да висят във въздуха пред мен.

И двамата се втренчихме в тях, като че ли действително можехме да видим размера и формата им.

Кимнах, едва ли съзнавайки, че съм взела решение. Възможността беше там, извън мен, готова, неминуема. Не трябваше да върша каквото и да е, за да я предизвикам.

Изведнъж, с поразителна яснота, аз си спомних предишното ми пътуване до Сонора миналата година. Тялото ми се стегна от страх и стрес, когато образите — несвързани в своята последователност — се размърдаха дълбоко в мен. Събитията от това странно пътуване бяха избледнели в съзнанието ми така пълно и цялостно, че само допреди миг ми се струваше, че сякаш никога не са се случвали. Но сега събитията бяха така ясни в съзнанието ми, както и в деня, когато се случиха.

Треперейки не от студ, а от неопределим страх, аз се извърнах да погледна Джо Кортез и да му разкажа за това пътуване. Той ме гледаше втренчено със странна настоятелност; очите му бяха като тунели — дълбоки и тъмни; те погълнаха почудата ми. Но също така накараха образите от това пътуване да избледнеят. А щом образите изгубиха своя импулс, в съзнанието ми остана единствено някаква банална, празна мисъл. В онзи момент вярвах, че не мога да кажа нищо на Джо Кортез, защото истинското приключение винаги само диктува посоката си, и най-вълнуващите и паметни събития в живота ми бяха тези, в чието развитие не се бях намесвала.

— Как искаш да те наричам — Джо Кортез или Карлос Кастанеда? — попитах аз с отвратителна женска закачливост.

Загорялото му лице се набръчка в усмивка.

— Аз съм твоят другар от детството. Дай ми име. Аз ще те наричам „нибелунга“.

Не можех да измисля подходящо име.

— Има ли някаква закономерност в имената ти? — попитах аз.

— Ами… — замисли се той. — Джо Кортез е готвач, градинар, момче за всичко; един внимателен и грижовен човек. Карлос Кастанеда е човек от академичния свят, но смятам, че още не си се запознала с него.

Той ме изгледа настоятелно и се усмихна; имаше нещо детинско и безкрайно доверчиво в тази усмивка.

Реших да го наричам Джо Кортез.

Прекарахме нощта — в различни стаи — в един мотел в Юма, щата Аризона. След като излязохме от Лос Анджелис, аз през цялото дълго пътуване се притеснявах от мисълта как ще спим. На моменти се опасявах, че ще ми се нахвърли още преди да стигнем до мотела. В края на краищата той беше силен млад мъж, твърде самоуверен и агресивен. Нямаше да се тревожа толкова, ако беше американец или европеец. Но понеже беше латиноамериканец, аз просто знаех как работи подсъзнанието му — това, че приех поканата му да прекарам няколко дни с него, означаваше, че съм готова и да легна с него.

Неговата загриженост и внимание към мен през цялото това дълго пътуване беше подробност, която пасваше идеално с мислите и очакванията ми; той подготвяше почвата.

В мотела пристигнахме късно вечерта. Той отиде да ангажира стаи, а аз останах в колата, като прекарвах през съзнанието си възможните сценарии, един от друг по-страстни.

Бях така погълната от фантазиите си, че не съм забелязала кога се е върнал. Като го чух да дрънка връзка ключове пред мен, аз подскочих на седалката и изпуснах кесията от кафява амбалажна хартия, която държах несъзнателно притисната към гърдите си. В нея бяха тоалетните ми принадлежности, които бяхме купили по пътя.

— Взех ти стая в задната част на мотела — рече той. — Далеко от магистралата.

После посочи към вратата на няколко крачки от нас и добави:

— Аз ще спя в тази, близо до пътя. Свикнал съм да спя на всякакъв шум.

Той се подсмихна на себе си и рече:

— Това бяха единствените свободни стаи. Разочарована, аз взех ключа от ръката му. Всичките ми сценарии отидоха по дяволите. Нямаше да ми се удаде възможността да го отхвърля. Не че действително исках да го направя. Въпреки това, в дъното на душата си аз исках да постигна някаква победа, независимо колко малка.

— Не виждам защо трябва да наемаме две стаи — казах аз със заучена небрежност.

Ръката ми трепереше, докато събирах тоалетните принадлежности от земята и ги пъхах обратно в кесията. Не беше за вярване това, което казах, и все пак не успях да се спра:

— Движението няма да те остави да спиш, а ти имаш нужда от сън толкова, колкото и аз.

Дори и за миг не вярвах, че някой може да спи на шума, идващ от магистралата.

Без да го поглеждам, аз слязох от колата, след което се чух да предлагам:

— Можем да спим в една и съща стая; в две легла, разбира се.

Стоях там вдървена и ужасена. Никога досега не бях правила подобно нещо, нито пък бях имала такава шизофренична реакция. Казвах неща, които не мислех. Или пък ги мислех, но не знаех какво чувствам?

Радостта му сложи край на моето объркване. Разсмя се така силно, че един прозорец светна и хората ни изкрещяха да мълчим.

— Да остана с теб в една и съща стая и да ме изнасилиш посред нощ? — рече той, задъхвайки се от смях. — Точно след като съм си взел душ. В никакъв случай!

Изчервих се толкова силно, че ушите ми пламнаха. Идеше ми да потъна в земята от срам. Това не беше предвидено в моите сценарии. Върнах се в колата и тръшнах вратата.

— Откарай ме до автобусната спирка — изсъсках му аз със сподавен гняв. — Кой ли дявол ме караше да идвам с теб? Трябва да се прегледам на психиатър.

Все още смеейки се, той отвори вратата и внимателно ме издърпа навън.

— Хайде да спим не само в една и съща стая, но и в едно и също легло — рече той.

Погледна ме стеснително.

— Моля те, нека те любя! — примоли се той, като че ли наистина го мислеше.

Втрещена, аз се откъснах от него и изкрещях:

— Не и в този живот!

— Ето — рече той. — Това е такъв яростен отказ, че не смея да настоявам.

Хвана ръката ми и я целуна. После добави:

— Ти ме отхвърли и ме постави на място ми. Край на проблемите. Ти си отмъсти.

Извърнах се настрана, готова да заплача. Огорчението ми не се дължеше на неговото нежелание да прекара нощта с мен — ако беше имал намерение да го направи, наистина нямаше да знам как да постъпя, — а на факта, че той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах аз самата. Бях отказала да повярвам на това, което смятах, че е начин да се само поласкае. Той действително виждаше в мен. Изведнъж това ме изплаши.

Той се приближи и ме прегърна. Това беше мила, обикновена прегръдка. И както преди, вътрешният ми смут напълно изчезна, сякаш никога не е съществувал. Аз също го прегърнах и казах, най-неочаквано за мен:

— Това е най-вълнуващото приключение в живота ми.

И веднага съжалих за казаното. Думите, които се бяха откъснали от устата ми, не бяха мои. Дори не знаех какво имам предвид. Това не беше най-вълнуващото приключение в живота ми. Бях имала много вълнуващи пътувания. Бях обиколила света.

Раздразнението ми достигна своя връх, когато той ме целуна за лека нощ — нежно и бързо, както се целува дете — и на мен ми хареса, въпреки волята ми. Побутна ме надолу по алеята към моята стая.

Проклинайки себе си, аз седнах на леглото и се разплаках от безпомощност, гняв и самосъжаление. Откакто се помнех, аз винаги успявах да постигна своето. Бях свикнала с това. Да съм объркана и да не знам какво искам, беше напълно ново усещане за мен и то доста неприятно.

Спах неспокойно, с дрехите, докато, рано сутринта; той почука на вратата да ме събуди.

Пътувахме цял ден, криволичейки по разни черни пътища. Както ми беше казал, Джо Кортез беше наистина грижовен човек. През цялото ни дълго пътуване той беше най-милия, най-внимателния и най-забавен спътник, за какъвто би могъл да мечтае човек. Той угаждаше на глада и жаждата ми и ме забавляваше с песни и всевъзможни истории. Имаше невероятно плътен и въпреки това ясен, баритонов глас. И знаеше всичките ми любими песни. В репертоара му имаше сантиментални любовни песнички От всички латиноамерикански страни, националните им химни, стари балади и дори детски стихчета.

От историите, които разказваше, ме заболяваше стомахът от смях. Беше добър разказвач и аз през цялото време го слушах в захлас. Беше роден мимик. Необичайните му имитации на всевъзможни южноамерикански акценти — включително характерния бразилски португалски — бяха повече от подражаване. Бяха магия.

— По-добре да слезем от покрива на колата — рече Джо Кортез, прекъсвайки унеса ми. — Нощем в пустинята става студено.

— Не е много безопасно тук — казах аз, като се надявах да влезем в колата и да тръгнем. С безпокойство го наблюдавах как смъква няколкото торби от колата. Беше накупил всякакви подаръци за хората, при които отивахме.

— Защо спря тук, сред тази пустош? — попитах аз.

— Задаваш най-глупавия въпрос, нибелунга — отвърна той. — Спрях тук, защото тук свършва нашето пътуване с кола.

— Нима сме пристигнали на тайнственото си местоназначение, за което не можеше да говориш? — попитах аз саркастично.

Единственото нещо, което беше помрачило очарованието на пътуването, беше отказът му да ми каже къде отиваме.

За части от секундата така му се ядосах, че бях готова да го фрасна в лицето. Мисълта, че внезапното ми раздразнение е резултат от дългия, изморителен ден, който бях прекарала, ми донесе необходимото чувство на облекчение.

— Започвам да се държа лошо, но всъщност не го искам — казах аз с весел тон, който дори на мен ми прозвуча фалшиво.

Гласът ми беше толкова напрегнат, че ясно издаваше какво ми коства да си сдържам нервите. Притесняваше ме това, че му се ядосвам толкова лесно и толкова бързо.

— Ти наистина не умееш да разговаряш — рече той с широка усмивка. — Знаеш само как да налагаш своето.

— О, виждам, че Джо Кортез си е отишъл. Пак ли възнамеряваш да започнеш да ме обиждаш, Карлос Кастанеда?

Той весело се разсмя на забележката ми, която не бях предвидила като забавна.

— Това място не е пустош — рече той. — Град Аризпе е наблизо.

— А границата с Щатите е на север — изрецитирах аз. — Чиуауа е на изток, а Лос Анджелис е някъде на северозапад оттук.

Той поклати глава пренебрежително и тръгна. Последвах го. Вървяхме мълчаливо през храсталака, който повече усещах, отколкото виждах, по някаква криволичеща, тясна пътечка. Тя се разшири, когато наближихме просторно сечище, оградено от ниски мескитови дървета. Силуетите на две къщи се забелязваха в мрака. В по-голямата имаше запалени светлини. Малката къща беше на известно разстояние от нея и беше тъмна.

Отидохме до голямата къща. Белезникави нощни пеперуди кръжаха около светлината, процеждаща се от прозорците.

— Трябва да те предупредя, че хората, с които ще се запознаеш, са малко странни — прошепна ми той. — Не казвай нищо. Остави ме аз да говоря.

— Винаги казвам, каквото искам — заявих аз. — И не обичам да ми казват как да се държа. Не съм дете. Освен това, обноските ми в обществото са безупречни. Можеш да си сигурен, че няма да те изложа.

— Престани да важничиш, дявол да го вземе! — изсъска той с едва сдържан глас.

— Не се дръж с мен, като че ли съм ти жена, Карлос Кастанеда — изкрещях аз с цяло гърло, произнасяйки презимето му, както смятах, че трябва да се произнася: с тилда на буквата „ñ“, което знаех, че му е неприятно.

Но той не се ядоса. Напротив, разсмя се, както много пъти досега се беше случвало да се разсмее, когато аз очаквах да избухне от гняв. Той никога не избухва, помислих си аз, и въздъхнах унило. Този човек имаше невероятно самообладание. Изглежда нищо не можеше да го разтревожи или да го извади от равновесие. Дори когато повишаваше тон, това звучеше някакси фалшиво.

Тъкмо се канеше да почука и вратата се отвори. Черната сянка на слаб мъж се очерта на фона на светлия правоъгълник на вратата. С припряно движение на ръката той ни покани вътре. Влязохме в потънал в растения вестибюл. Бързо, като че ли се страхуваше да ни покаже лицето си, мъжът вървеше пред нас и, без нито дума за поздрав, отвори една вътрешна врата с разхлопани стъкла.

Последвахме го по тъмния коридор и през един вътрешен двор, където някакъв млад човек, седнал в плетен стол, свиреше на китара и пееше с печален глас. Щом ни забеляза, той спря. Не отвърна на поздрава ми и отново засвири, когато ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме по друг, също толкова тъмен коридор.

— Защо всички са толкова неучтиви? — прошепнах аз в ухото на Джо Кортез. — Сигурен ли си, че не сме сбъркали къщата?

Той се подсмихна тихо и измърмори:

— Казах ти, че са ексцентрични.

— Сигурен ли си, че познаваш тези хора? — настоях аз.

— Що за въпрос е това? — сопна ми се той тихо и все пак заплашително. — Разбира се, че ги познавам.

Бяхме стигнали до осветен вход. Зениците му блестяха.

— Тук ли ще нощуваме? — попитах неспокойно аз.

— Представа си нямам — прошепна той в ухото ми и ме целуна по бузата. — И много те моля, не задавай повече въпроси. Опитвам се да извърша почти невъзможен ход.

— Какъв ход? — прошепнах и аз.

Една внезапна мисъл ме обезпокои и развълнува едновременно. Беше породена от думата „ход“.

Изглежда, наясно с най-съкровените ми чувства, той премести торбите, които носеше, в едната си ръка, после нежно хвана моята и я целуна — докосването му разпрати приятни тръпки по цялото ми тяло — и ме преведе през прага.

Влязохме в широка, слабо осветена и оскъдно обзаведена всекидневна. Тя не се покриваше с очакванията ми за една провинциална мексиканска всекидневна. Стените и ниският таван бяха абсолютно бели; нямаше нито картини, нито каквато и да е украса по стените, която да нарушава тази белота.

До стената срещу вратата имаше широка кушетка. На нея седяха три възрастни, елегантно облечени жени. Не можех да видя ясно лицата им, но на слабата светлина те изглеждаха странно еднакви — без всъщност да си приличат — и смътно познати. Бях толкова смаяна от това, че почти не забелязах двамата души, седнали в широките кресла наблизо.

В желанието си да стигна до трите жени, аз неволно направих гигантски скок. Не бях забелязала, че тухленият под е на няколко нива. Докато се изправях, ми направи впечатление красивия ориенталски килим и жената в едно от креслата.

— Делия Флорес! — възкликнах аз. — Боже мой! Не мога да повярвам!

Докоснах я, за да се уверя, че не е плод на въображението ми.

— Какво става тук? — попитах аз вместо поздрав.

В същия момент осъзнах, че жените на кушетката бяха същите, с които се бях запознала миналата година в къщата на лечителката.

Стоях там замръзнала на място, със зяпнала уста и поразен от смайване ум. Бърза, лека усмивка изкриви ъгълчетата на устните ми, когато се извърнах към беловласия старец, седящ в другото кресло.

— Мариано Аурелиано!

Гласът ми беше само един тих, треперещ шепот. Не ми беше останала и капка енергия. Извърнах се с лице към Джо Кортез и със същия немощен глас го обвиних, че ми е погодил номер. Исках да му закрещя, да го обидя, да го ударя. Но не ми беше останала сила дори да си вдигна ръката. Едва осъзнавах, че, също като мен, той стоеше закован на земята с пребледняло от учудване и объркване лице.

Мариано Аурелиано стана от креслото и тръгна към мен с широко разтворени ръце да ме прегърне.

— Колко се радвам да те видя отново! — рече той. Гласът му беше мек, а очите му силно искряха от вълнение и радост.

Повдигна ме от земята в меча прегръдка. Тялото ми беше отпуснато. Нямах никаква сила — нито желание — да отвърна на топлата му прегръдка. Не можех да отроня и дума. Той ме остави на земята и отиде да поздрави Джо Кортез със същата тази бликаща сърдечност.

Делия Флорес и приятелките й дойдоха до мен. Една след друга те ме прегърнаха и ми прошепнаха нещо в ухото. Почувствах се по-добре от техните мили докосвания и нежни гласове, но не разбрах и дума от това, което ми казаха. Умът ми не беше при мен. Усещах и чувах, но не разбирах това, което усещам или чувам.

Мариано Аурелиано ме погледна втренчено и каза с ясен глас, който проби мъглата в съзнанието ми:

— Не ти е погодил номер. От самото начало ти казах, че ще те издухам към него.

— Значи ти си… — поклатих аз глава, неспособна да довърша изречението си, тъй като най-после ме осени прозрението, че Мариано Аурелиано е човекът, за когото Джо Кортез ми беше говорил толкова много: Хуан Матус, магьосникът, който бе променил живота му.

Отворих уста да кажа нещо, но отново я затворих. Имах усещането, че съм се откъснала от собственото си тяло. Умът ми не можеше да понесе повече учудване. И тогава видях господин Флорес да изплува от сенките. Като разбрах, че това беше мъжът, който ни беше въвел, просто изгубих съзнание.

Когато се свестих, лежах на кушетката. Чувствах се невероятно отпочинала и спокойна. Чудейки се колко ли дълго съм била в несвяст, аз се изправих и вдигнах ръка да погледна часовника си.

— Беше в несвяст точно две минути и двайсет секунди — провъзгласи господин Флорес, като гледаше въображаемия часовник на ръката си.

Беше седнал на кожен диван близо до кушетката. В седнало положение той изглеждаше много по-висок, отколкото прав, защото имаше къси крака и дълго тяло.

— Колко драматично беше да припаднеш — рече той, като се премести на кушетката. — Наистина съжалявам, че те изплашихме.

Жълто-кехлибарените му очи, блестящи от смях, противоречаха на искрено загрижения му тон.

— Извинявай също и за това, че не те поздравих на вратата — рече той.

По лицето му се изписа смайване, граничещо с възторг, когато дръпна плитката ми.

— С прибрана под шапката коса и с това кожено яке те взех за момче — обясни той.

Станах и трябваше да се хвана за кушетката. Все още бях малко замаяна. Плахо се огледах около себе си. Жените вече ги нямаше в стаята, както и Джо Кортез. Мариано Аурелиано седеше в едно от креслата с поглед, закован неподвижно пред себе си. Вероятно спеше с отворени очи.

— Когато отначало ви видях да се държите за ръка — продължи господин Флорес, — си помислих да не би Чарли Спайдър да си е сменил резбата.

Каза цялото изречение на английски. Произнасяше думите красиво и точно и с истинска наслада.

— Чарли Спайдър ли? — разсмях се аз на името и на книжовното му произношение на английски. — Кой е той?

— Нима не знаеш? — попита той с широко отворени от учудване очи.

— Не, не знам. Трябва ли?

Той се почеса по главата, объркан от моя отговор, след което попита:

— С кого се държеше за ръка?

— Карлос ми хвана ръката, докато влизахме в стаята.

— Ето, това е — рече господин Флорес, като ме гледаше с възторжено одобрение, като че ли бях разрешила невероятно трудна загадка.

После, като видя все още озадаченото ми изражение, добави:

— Карлос Кастанеда е не само Джо Кортез, но и Чарли Спайдър също.

— Чарли Спайдър^[1] — прошепнах аз. — Много приятно име.

От трите му имена това ми хареса най-много, без съмнение защото страшно обичах паяците. Те съвсем не ме плашеха, дори големите, тропически паяци. Ъглите на апартамента ми винаги биваха замрежени с паяжини. Всеки път, когато чистех, сърце не ми даваше да разруша тези ефирни плетеници.

— Защо пък „Чарли Спайдър“? — попитах аз с любопитство.

— Различни имена за различни ситуации — изрецитира отговора господин Флорес, като че ли беше лозунг. — Човекът, който ще ти обясни всички тези неща, е Мариано Аурелиано.

— Мариано Аурелиано не се ли нарича още и Хуан Матус? — попитах аз.

Господин Флорес енергично кимна.

— Точно така — рече той с широка, радостна усмивка. — Той също има различни имена за различните ситуации.

— А вие, господин Флорес? Вие също ли имате различни имена?

— Флорес е единственото ми име. Хенаро Флорес. Тонът му беше, като че ли флиртуваше. Наведе се към мен и с характерен шепот предложи:

— Можеш да ме наричаш Хенарито.

Неволно поклатих глава. Имаше нещо в него, което ме плашеше повече от Мариано Аурелиано. С разсъждения не можех да реша какво беше това, което ме караше да се чувствам така. Външно господин Флорес изглеждаше много по-достъпен от другия мъж. Беше като дете — игрив, закачлив, предразполагащ. И въпреки това, не се чувствах спокойна с него.

— Имам само едно име — прекъсна мислите ми господин Флорес — защото не съм нагуал.

— И какво означава „нагуал“?

— А, това вече е ужасно трудно да се обясни. Усмихна се подкупващо.

— Само Мариано Аурелиано или Изидоро Балтазар могат да го обяснят.

— Кой е Изидоро Балтазар? — попитах аз.

— Изидоро Балтазар е новият нагуал — отвърна той.

— Не ми казвайте повече, моля ви — рекох раздразнено аз.

Сложих ръка на челото си и отново седнах на кушетката.

— Обърквате ме, господин Флорес, а аз все още съм малко слаба.

Погледнах го умолително и попитах:

— Къде е Карлос?

— Чарли Спайдър в момента плете някакъв паешки сън — рече господин Флорес.

Той произнесе цялото изречение на своя отчетлив английски, след което доволно се изсмя, като че ли се наслаждаваше на някаква невероятно остроумна шега. После хвърли весел поглед към Мариано Аурелиано, който продължаваше да гледа втренчено стената, след това към мен, после пак към приятеля си. Изглежда долови нарастващото ми безпокойство, защото сви безпомощно рамене, вдигна примирено ръце и рече:

— Карлос, известен също като Изидоро Балтазар, отиде да посети…

— Той е заминал?!

Писъкът ми накара Мариано Аурелиано да извърне глава към мен. Бях по-шокирана от факта, че съм оставена сама с двамата старци, отколкото от това, че Карлос Кастанеда има още едно име и че е новият нагуал, каквото и да означаваше това.

Мариано Аурелиано стана от креслото, направи дълбок поклон и като протегна ръка да ми помогне да се задържа изправена, рече:

— Какво по-голямо щастие и награда за двама старци от това да те пазят, докато се събудиш от сънищата си?

Пленителната му усмивка и старомодна вежливост бяха неустоими. Моментално се отпуснах.

— Не мога да се сетя за нищо по-приятно — весело се съгласих аз и го оставих да ме поведе по коридора към ярко осветена трапезария и до овалната махагонова маса в дъното й.

След което той галантно ми издърпа стола, изчака да се настаня удобно и каза, че все още не е късно за вечеря и че сам ще отиде до кухнята да ми донесе нещо вкусно за ядене. Предложението ми да му помогна беше любезно отхвърлено.

Господин Флорес, вместо да върви до масата, се запремята на циганско колело през стаята, преценявайки разстоянието толкова точно, че се приземи само на няколко сантиметра от масата. С усмивка на уста той се настани до мен. По лицето му нямаше и следа от умора; дори не се беше задъхал.

— Макар да не признаваш, че си акробат, аз смятам, че ти и приятелите ти сте участници в някакъв магически спектакъл — казах аз.

Господин Флорес отскочи от стола си с пакостливо изражение на лицето.

— Абсолютно си права. Ние сме част от магически спектакъл! — възкликна той, като се пресегна към една от двете пръстени кани, поставени на дългия бюфет. Наля ми чаша горещ шоколад.

— Ако го комбинираш със сирене, става чудесно ядене — рече той и ми отряза парче сирене „Manchego“.

Комбинацията наистина беше превъзходна.

Искаше ми се допълнително, но той не ми предложи. Смятах, че само една чаша и то наполовина пълна, не е достатъчно. Винаги съм обичала шоколад и можех да изям огромни количества без да ми стане нещо. Бях сигурна, че ако се концентрирам върху желанието си да получа допълнително, той ще се почувства длъжен да ми налее още една чаша, без да е необходимо да го моля за това. Когато бях дете и страшно много исках нещо, този метод винаги успяваше.

Преглъщайки слюнката си, аз го наблюдавах как взема още две чаши и чинийки от високия китайски бюфет. Забелязах, че между кристалните чаши, порцелановите съдове и сребърните прибори на лавиците, имаше и една странна сбирка от глинени фигурки от времето преди испанското нашествие и пластмасови праисторически чудовища.

— Това е къщата на магьосниците — рече господин Флорес поверително, като че ли да обясни несъответствието в съдържанието на китайския бюфет.

— Жените на Мариано Аурелиано ли? — попитах аз дръзко.

Вместо да ми отговори, той ми направи знак да се обърна. Мариано Аурелиано стоеше точно зад мен.

— Същите — рече той весело, докато поставяше порцеланов супник на масата. — Същите магьосници, които приготвиха този вкусен обяд.

Използвайки сребърен черпак, той ми сипа една чиния и ме подкани да си сложа резенче лимон и авокадо.

Послушах го, след което на няколко глътки си свърших супата. Изядох няколко чинии, докато утоля глада си и се почувствам сита. Седяхме около масата дълго време. Супата ми се отрази невероятно успокояващо. Чувствах се добре. Нещо у мен, което обикновено биваше много наежено, сега беше изключено. Цялото ми същество, и тялото и духа, беше благодарно, че неми се налагаше да използвам енергия, за да се защитавам.

Кимайки с глава, като че ли мълчаливо потвърждаваше всяка една от мислите ми, Мариано Аурелиано ме наблюдаваше с проницателни, весели очи.

Тъкмо щях да се обърна към него като Хуан Матус, когато той, предугаждайки намерението ми, рече:

— Хуан Матус съм за Изидоро Балтазар. За теб аз съм нагуалът Мариано Аурелиано.

И като се усмихваше, той се наведе към мен и ми прошепна поверително:

— Човекът, който те докара тук, е новият нагуал, нагуалът Изидоро Балтазар. Това е името, което трябва да използваш, когато говориш с него или за него.

— В момента не си нито съвсем заспала, нито съвсем будна — продължи да обяснява Мариано Аурелиано, — така че ще можеш да разбереш и да запомниш всичко, което ти казваме.

И като видя, че се каня да го прекъсна, строго добави:

— И, още нещо, тази вечер няма да задаваш глупави въпроси.

Тръпки ме полазиха, но не толкова от тона му, колкото от някакъв вид сила, някаква острота, която излъчваше. Тя парализира езика ми; главата ми обаче, по своя собствена инициатива, кимна в знак на съгласие.

— Трябва да я провериш — напомни господин Флорес на приятеля си.

И, с определено зло пламъче в очите, добави:

— Или, още по-добре, остави ме аз да я проверя.

Мариано Аурелиано замълча; една дълга, целенасочена пауза, изпълнена с най-зловещи възможности, и ме изгледа критично, като че ли чертите ми можеха да му помогнат да разгадае някаква важна тайна.

Хипнотизирана от острия му, проницателен поглед, аз дори не мигах.

Той кимна дълбокомислено и господин Флорес ме попита с дълбок, тежък глас:

— Влюбена ли си в Изидоро Балтазар?

Проклета да съм, ако не казах „да“ с механичен, равнодушен глас.

Господин Флорес се приближи до мен, докато главите ни почти се докоснаха, и прошепна, сподавяйки смеха си:

— Наистина ли си лудо, лудо влюбена в него? Отново казах „да“ и двамата мъже избухнаха в неистов смях. Звукът от техния смях, който подскачаше из стаята като пинг-понг, най-после наруши подобното на транс състояние, в което бях. Аз се улових за звука и се измъкнах от магията.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещях аз с все сила, Стреснати, и двамата мъже скочиха от столовете си.

Погледнаха мен, после се спогледаха един друг и отново се запревиваха от смях. Колкото по-цветисто ги обиждах, толкова по-весело им ставаше. Имаше нещо толкова заразително в смеха им, че не ми оставаше друго, освен и аз да се ухиля глупаво.

Веднага след като всички се успокоихме, Мариано Аурелиано и господин Флорес ме засипаха с въпроси. Най-много ги интересуваше кога и как съм се запознала с Изидоро Балтазар. Всяка дребна, нелепа подробност им доставяше невероятна радост. Докато започнах да повтарям историята за четвърти или пети път, аз или я бях подобрила и разширила с всяко разказване, или си бях спомнила подробности, за които не бях си и помисляла, че мога да запомня.

— Изидоро Балтазар е видял в теб и в цялата ситуация — отсъди Мариано Аурелиано, когато най-сетне свърших разказа си. — Но все още не умее да вижда достатъчно добре. Дори не е схванал, че аз съм те пратил при него. Изгледа ме дяволито и се поправи:

— Всъщност не аз те изпратих при него, а духът. Духът ме избра за посредник и аз те издухах към него, когато беше най-силна, в разгара на твоето будно сънуване.

Говореше отпуснато, почти равнодушно; само очите му издаваха колко важно беше това, което казва.

— Може би твоята сила за будно сънуване е причината Изидоро Балтазар да не разбере коя си, макар да е виждал. Макар духът да му го е показал още първия път, когато те е видял. Светлинките в мъглата са най-красноречивия знак. Колко глупаво от негова страна да не види очевидното.

Той леко се подсмихна и аз кимнах в съгласие, без да знам с какво се съгласявам.

— Това идва да покаже, че да си магьосник не е кой знае какво — продължи той. — Изидоро Балтазар е магьосник. Виж, да си човек на познанието е друго нещо. За да го постигнат, на магьосниците понякога им се налага да чакат цял живот.

— Каква е разликата? — попитах аз.

— Човекът на познанието е водач — обясни той с тих, леко загадъчен глас. — Магьосниците имаме нужда от водачи, за да ни водят към непознатото и през него. Водачите се познават по делата. Водачите нямат цена на главите си, което ще рече, че не можеш да ги купиш, да ги подкупиш, да ги подмамиш или да ги заблудиш.

Той се намести по-удобно в стола си и продължи с това, че всички членове на групата му си били поставили за задача да проучат водачите през вековете, за да видят дали някой от тях отговаря на изискванията.

— Намерихте ли такива? — попитах аз.

— Няколко — призна той. — Тези, които намерихме, биха могли да бъдат нагуали.

Той постави показалец на устните ми и добави:

— Следователно, нагуалите са естествени водачи, хора, притежаващи огромна енергия, които стават магьосници, като прибавят още една точка в репертоара си: непознатото. И ако тези магьосници успеят да станат хора на познанието, тогава на практика техните възможности са безгранични.

— Могат ли жените… — той не ме остави да довърша.

— Жените, както ще разбереш един ден, могат да вършат безкрайно по-сложни неща от това — потвърди той.

— Имаше ли усещането, че Изидоро Балтазар ти напомня на някой твой познат или че си го срещала и преди? — намеси се господин Флорес.

— Ами… — започнах аз — с него се чувствах много свободно. Имах усещането, че съм го познавала цял живот. Може би ми е напомнял на някой забравен приятел от детството.

— Значи наистина не си спомняш да си го срещала преди? — вметна господин Флорес.

— В къщата на Есперанса ли имаш предвид? — попитах аз, като се чудех възможно ли е да съм го видяла в къщата на лечителката и да не си спомням.

Той поклати разочаровано глава. После, явно незаинтересуван повече от моя отговор, ме попита дали съм видяла някой да ни маха, докато сме пътували насам.

— Не — казах аз. — Не видях никой да ни маха.

— Пак си помисли — настоя той.

Казах на двамата мъже, че след Юма, вместо да тръгнем на изток към Ногалес по магистрала № 8, което беше най-логичният маршрут, Изидоро Балтазар се насочи на юг в Мексико, после на изток през Ел Гран Дизиерто, после пак на север в САЩ през Сонойта, до Ахо, щата Аризона, и отново в Мексико до Каборка, където обядвахме с много вкусен телешки език в зелен сос от чили.

— След като се качих в колата с пълен стомах, не обръщах много внимание на пътя — признах аз. — Знам, че минахме през Санта Ана и после отново се насочихме на север до Кананеа и после пак на юг. Доста заплетено беше.

— Не си ли спомняш да си видяла някого на пътя? — не отстъпваше господин Флорес. — Някой, който да ти маха?

Стиснах очи, опитвайки се да си представя някой, който ми маха. Но спомените ми от пътуването бяха истории, песни и физическо изтощение. И тогава, тъкмо когато щях да си отворя очите, ми се мярна образът на мъж. Казах им, че смътно си спомням някакъв млад мъж на изхода на едно от тези многобройни градчета, който, според мен, чакаше на автостоп.

— Може и да ни е махнал — казах аз, — но не съм сигурна.

И двамата мъже се разсмяха като деца, които едва се сдържат да не издадат някаква своя тайна.

— Изидоро Балтазар не е бил много сигурен дали ще ни намери — отбеляза весело Мариано Аурелиано. — Затова е следвал този странен маршрут. Следвал е воинската пътека, койотската диря.

— Защо да не е бил сигурен, че ще ви намери? — прекъснах го аз.

— Не е знаел дали ще ни намери, докато не е видял младия мъж да му маха — обясни Мариано Аурелиано. — Този млад мъж е часовой от другия свят. Неговото махане е било знак за вас, че можете да продължите нататък. Изидоро Балтазар е трябвало още тогава да разбере коя си всъщност, но той е като теб — изключително предпазлив, а когато не е предпазлив е изключително припрян и неспокоен.

Той спря за момент да даде време на думите да попият в съзнанието ми и добави многозначително:

— Да се луташ между тези две точки е най-сигурният начин да „изпуснеш влака“. Предпазливостта заслепява точно толкова, колкото и припряността.

— Не мога да схвана логиката на всичко това — измърморих уморено аз.

Мариано Аурелиано ме осветли:

— Винаги когато Изидоро Балтазар ни води гост, той трябва да види сигнала на часовоя, преди да продължи пътуването си.

— Веднъж беше взел едно момиче, в което беше влюбен — подсмихна се господин Флорес, притваряйки очи, като че ли унесен от собствения си спомен за момичето. — Високо, чернокосо момиче. Спортна фигура. Широки ходила. Хубаво лице. Няколко пъти обиколи Калифорнийския залив, но часовоят така и не го пусна да мине.

— Да не би да искаш да кажеш, че води тук приятелките си? — попитах аз с мрачно любопитство. — Колко ви е довел досега?

— Доста — рече господин Флорес искрено. — Но го е правел, разбира се, изцяло по своя инициатива. Твоят случай е друг. Ти не си му приятелка; ти просто се връщаш. Изидоро Балтазар едва не умря, като разбра колко е бил глупав да не забележи всичките знаци на духа. Той беше просто твоят шофьор. Ние те чакахме.

— Какво щеше да стане, ако часовоят не беше там? — попитах аз.

— Това, което винаги става, когато Изидоро Балтазар идва с компания — отвърна Мариано Аурелиано. — Нямаше да ни намери, защото не зависи от него да избира кого да доведе в света на магьосниците.

Гласът му беше примамливо мек, когато добави:

— Само онези, посочени от духа, могат да почукат на нашата врата, след като са били доведени от един от нас.

Понечих да го прекъсна, но си спомних предупреждението му да не задавам глупави въпроси и бързо притиснах с ръка устата си.

Усмихвайки се одобрително, Мариано Аурелиано продължи, като каза, че в моя случай Делия ме била довела в техния свят.

— Тя е една от двете колони, така да се каже, подпиращи вратата към нашия свят. Другата е Клара. Скоро ще се запознаеш и с нея.

В очите и гласа му имаше неподправен възторг, когато каза:

— Делия пресече границата просто за да те доведе вкъщи. Границата е действителен факт, но магьосниците я използват символично. Ти беше от другата страна и трябваше да бъдеш доведена тук, от тази страна. Оттатък, от другата страна, е ежедневният живот; тук, от тази страна, е светът на магьосниците.

— Делия те въведе много плавно, като истинска професионалиста — подчерта той. — Това беше безупречен ход, който ще оценяваш все повече с течение на времето.

Мариано Аурелиано се понадигна от стола си и се пресегна към порцелановата фруктиера на бюфета. Постави я пред мен.

— Вземи си. Много са вкусни — предложи ми той. Очарована, аз се загледах в месестите сушени кайсии в изрисувания на ръка съд, след което си взех една. Бяха повече от чудесни. Напъхах още три в устата си. Господин Флорес ми намигна.

— Хайде — подкани ме той. — Напъхай ги всичките в устата си, преди да сме взели фруктиерата.

Изчервих се и опитах да се извиня с пълна с кайсии уста.

— Не се извинявай! — възкликна Мариано Аурелиано. — Бъди такава, каквато си, но се контролирай. Ако искаш да изядеш всичките кайсии, тогава хайде, изяж ги и да приключим въпроса. Това, което никога не бива да вършиш обаче, е да ги изядеш и след това да съжаляваш, че си го направила.

— Добре, ще ги изям — казах аз и това ги разсмя.

— Знаеш ли, че си се срещала с Изидоро Балтазар миналата година? — рече господин Флорес, който така опасно се клатеше на двата крака на своя стол, че се опасявах да не падне назад и да разбие главата си в китайския бюфет.

Дяволито огънче на задоволство припламна в очите му, като започна да си тананика известна готварска песничка. Вместо думите, които вървяха с мелодията, той римуваше разни стихчета, които разказваха историята на Изидоро Балтазар, известен готвач в Тусон. Готвач, който никога не губел самообладание, дори когато го обвинят, че слага мъртви хлебарки в храната.

— О! — възкликнах аз. — Готвачът! Готвачът в кафенето е бил Изидоро Балтазар! Но това не може да е истина — измънках аз. — Не мисля, че той би …

Спрях насред изречението.

Гледах втренчено Мариано Аурелиано, надявайки се да открия нещо в лицето му, в орловия му нос, в проницателните му очи. Неволно се разтреперах, като че ли внезапно са ме побили тръпки. Имаше нещо диво в студените му очи.

— Да? — подтикна ме той. — Не мислиш, че той би… — и с движение на главата ме подкани да си довърша изречението.

Щях да кажа просто, че не мисля, че Изидоро Балтазар би ме излъгал така безцеремонно. Но някакси не можех да го кажа.

Очите на Мариано Аурелиано станаха още по-твърди, но аз бях твърде разстроена, твърде изпълнена със самосъжаление, за да се почувствам изплашена.

— Значи сте ми скроили номер, все пак — най-сетне изтърсих аз, като го погледнах сърдито. — Изидоро Балтазар е знаел през цялото време коя съм. Всичко това е една игра.

— Всичко това е една игра — съгласи се с готовност Мариано Аурелиано. — Една прекрасна игра, обаче. Единствената игра, която си заслужава да се играе.

Той спря за момент, като че ли да ми даде време да се оплача още малко. Но преди да успея да го направя, той ми напомни за перуката, която бе нахлузил на главата ми.

— Ако ти не си познала Изидоро Балтазар, който при това не беше дегизиран, кое те кара да мислиш, че той те е познал, когато вече не изглеждаш като пудел?

Мариано Аурелиано не сваляше поглед от мен. Очите му бяха загубили своята твърдост; сега те бяха тъжни, уморени.

— Не сме ти скроили номер. Не сме се опитвали дори да те примамим. Не че не бих пристъпил и към това, ако сметнех за необходимо — отбеляза гой с тих, мек глас.

— От самото начало ти казах кое какво е. Ти беше свидетел на изумителни събития и въпреки това не си ги забелязала. Както повечето хора, ти свързваш магьосничеството със странно поведение, ритуали, опиати, заклинания.

Той се наведе още повече към мен, сниши гласа си до едва доловим шепот и добави, че истинското магьосничество е едно изкусно и деликатно манипулиране с възприятието.

— Истинското магьосничество — вметна господин Флорес — не позволява човешка намеса.

— Но Мариано Аурелиано твърди, че ме е издухал към Изидоро Балтазар — побързах да изтъкна аз. — Нима това не е вмешателство?

— Аз съм нагуал — рече Мариано Аурелиано простичко. — Аз съм нагуалът Мариано Аурелиано и фактът, че съм нагуалът, ми дава възможност да манипулирам с възприятието.

Много внимателно го слушах какво казва, но си нямах ни най-малка представа какво има предвид под „манипулиране с възприятието“. От чиста нервност аз се пресегнах за последната сушена кайсия във фруктиерата.

— Ще ти стане лошо — рече господин Флорес. — Толкова си дребничка, а пък си толкова ненасит… ненагледна.

Мариано Аурелиано застана зад мен и така тупна гърба ми, че се задавих и изкашлях последната кайсия, която все още беше в устата ми.