Флоринда Донер
Живот в сънуването (15)

15

Малко СЛЕД КАТО ПРЕСЯКОХМЕ границата при Мексикали, ме обзе несигурност. Оправданието ми да отида в Мексико с Изидоро Балтазар, което ми бе изглеждало блестящо, сега ми се струваше само долнопробно извинение да го накарам да ме вземе със себе си. Съмнявах се, че ще мога да чета по Теория на социологията в къщата на магьосниците, както бях казала, че ще правя.

Знаех, че всъщност ще върша точно това, което бях вършила и при предишните си посещения: ще спя много, ще сънувам странни сънища и отчаяно ще се опитвам да разбера какво искаха от мен хората в света на магьосниците.

— Съжаляваш ли? — стресна ме гласът на Изидоро Балтазар.

Гледаше ме косо и сигурно ме бе наблюдавал така от известно време.

— Разбира се, че не — побързах да го уверя аз и се чудех дали имаше предвид общото ми състояние, или това, че мълчах.

Измънках някакви глупости за жегата, след което се извърнах да погледна през прозореца.

Повече не проговорих, главно защото бях уплашена и в мрачно настроение. Усещах как безпокойството лази по кожата ми като рояк мравки.

Изидоро Балтазар пък, за разлика от мен, изпадна в най-пламенно състояние. Беше въодушевен. Пееше и ми разказваше разни тъпи вицове. Рецитираше стихове на английски, испански и португалски. Дори и пикантните клюки за наши общи познати от университета не можеха да разсеят мрачното ми настроение. Това, че не бях отзивчива публика, съвсем не го притесняваше. Дори когато му изкрещях да ме остави на мира, той не се обезсърчи.

— Ако някой ни наблюдаваше сега — вметна той през смях, — положително ще си помисли, че сме женени от години.

Ако магьосниците ни наблюдаваха, помислих си унило аз, определено щяха да разберат, че нещо не е наред. Щяха да разберат, че Изидоро Балтазар и аз не сме равни. Аз съм твърда и категорична в действията и решенията си. За него действията и решенията са гъвкави, независимо от крайния им резултат, а категоричността им се състои в това, че той поема пълна отговорност за тях, независимо колко са тривиални или значими.

Карахме право на юг. Не криволичехме, както обикновено правехме, за да стигнем до къщата на магьосниците. Когато излязохме от Гуаймос — никога досега не бяхме стигали толкова на юг на път за къщата на магьосниците, — аз го попитах:

— Къде ме водиш?

— Ще минем по обиколния път — небрежно отвърна той. — Не се тревожи.

Същият отговор ми даде и когато го попитах, докато вечеряхме в Навохоа.

Оставихме Навохоа зад гърба си и продължихме на юг, към Масатлан. Не бях на себе си от безпокойство. Около полунощ Изидоро Балтазар излезе от магистралата и пое по тесен черен път. Пикапът се олюляваше и тракаше, докато минавахме през дупки и камъни. Зад нас магистралата се виждаше известно време, маркирана от стоповете на профучаващите коли, после напълно изчезна, погълната от храстите, които ограждаха пътя. След мъчително дълго пътуване ние изведнъж спряхме и той изгаси фаровете.

— Къде сме? — попитах аз, като се оглеждах наоколо. Отначало не виждах нищо. После, когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях малки, бели точки недалеч пред нас. Дребни звездички, които сякаш бяха паднали от небето. Наситеният аромат на жасминовите храсти, пълзящи нагоре по покрива и спускащи се от навеса от клони, беше така напълно заличен от съзнанието ми, че когато изведнъж го разпознах, се почувствах, сякаш съм вдишвала този уханен въздух само на сън.

Разхихиках се. Всичко това ми създаваше почти детско усещане за приказност и наслада. Бяхме пред къщата на Есперанса.

— Точно тук дойдох първия път с Делия Флорес — измърморих на себе си аз, след което хванах Изидоро Балтазар за ръката и го попитах: — Но как е възможно това?

В един момент направо се задушавах от безпокойство.

— Кое? — попита учудено той.

Беше възбуден и неспокоен; винаги топлата му ръка сега беше леденостудена.

— Тази къща беше в предградията на Сиудад Обрегон, повече от 100 километра на север оттук — извиках аз. — Аз лично карах до там. И все по павирания път.

Огледах се наоколо в мрака и си спомних още, че от тази къща бях отишла в Тусон и че никога през живота си не съм била във Навохоа или околностите му.

Изидоро Балтазар мълча няколко минути; изглеждаше угрижен, сякаш търсеше в съзнанието си някакъв отговор. Знаех, че нямаше такъв, който да ме задоволи. Той сви рамене и се обърна с лице към мен. Имаше някаква властност, някаква острота у него — долу-горе същата като у нагуала Мариано Аурелиано, — когато каза, че за него нямало съмнение, че аз съм била в състояние на будно сънуване, когато, заедно с Делия, съм тръгнала от Хермосийо за къщата на лечителката.

— Предлагам ти да не мислиш повече за това — посъветва ме той. — Отличен опит знам как съзнанието започва да се върти в един омагьосан кръг, опитвайки се да подреди неподредимото.

Тъкмо щях да възразя, когато той ме спря и посочи светлината, идваща към нас. Усмихваше се в очакване, като че ли знаеше точно чия е тази огромна, полюшваща се сянка на земята.

— Пазачът — измърморих учудено аз, когато той застана пред нас.

Импулсивно, аз го прегърнах през врата и го целунах по двете бузи.

— Никога не съм очаквала да те видя тук — смутолевих аз.

Той свенливо се усмихна, но не ми проговори. Прегърна Изидоро Балтазар, като го потупа няколко пъти по гърба, както имат навика да правят латиноамериканците, когато се поздравяват един друг, после му прошепна нещо. Макар че се напрегнах да чуя какво му казва, не разбрах нито дума. Той ни поведе към къщата.

Имаше нещо отблъскващо в масивната входна врата. Беше затворена. Също както и решетъчните прозорци. От дебелите стени не излизаше никаква светлина, никакъв звук. Заобиколихме къщата и отидохме до задния двор, ограден с висока ограда, до вратата, която водеше направо в една квадратна стая. Почувствах се по-уверена, като разпознах четирите врати. Това беше същата стая, в която ме бе довела Делия Флорес. Беше оскъдно обзаведена, каквато си я спомнях: тясно легло, маса, няколко стола.

Пазачът постави газената лампа на масата и ме подкани да седна. После се обърна към Изидоро Балтазар, прегърна го с една ръка през раменете и го поведе по тъмния коридор. Това тръгване беше толкова внезапно, че се смаях. Преди напълно да се опомня от изненадата си и да реша дали да ги последвам или не, пазачът се върна. Подаде ми одеало, възглавница, фенерче и цукало.

— Предпочитам да ползвам външната тоалетна — казах надуто аз.

Пазачът сви рамене и пъхна цукалото под леглото.

— Просто в случай, че ти се доходи посред нощ — рече той.

Очите му дяволито блестяха, като ми каза, че Есперанса имала на двора едно голямо, черно куче-пазач.

— То не обича много непознати да се разхождат из двора нощем — добави той.

Като че ли по даден знак, чух силен лай.

— Аз не съм непозната — отбелязах небрежно аз, като се опитвах да не обръщам внимание на злобната отсянка в лая на животното. — Идвала съм тук. Познавам кучето.

Пазачът повдигна учудено вежди и попита:

— А то дали те познава?

Изгледах го свирепо. Той въздъхна и като взе газената лампа от масата се запъти към вратата.

— Остави ми лампата — казах аз, като застанах пред него, за да му преградя пътя.

Опитах се да се усмихна, но устните ми бяха сковани.

— Къде са останалите? — най-после успях да попитам аз. — Къде са Есперанса и Флоринда?

— В момента само аз съм тук — рече той.

— А къде е Изидоро Балтазар? — попитах аз, обзета от паника. — Той обеща да ме заведе в къщата на магьосниците. Трябва да работя върху курсовия си проект.

Мислите и думите ми бяха преплетени и объркани, докато говорех за причините, накарали ме да придружа Изидоро Балтазар до Мексико. Едва не се разплаках, когато казах на пазача колко важно е за мен да си довърша проекта.

Той ме потупа успокояващо по гърба и започна да ме утешава, сякаш говореше на дете.

— Изидоро Балтазар спи. Знаеш го какъв е. Докосне ли главата му възглавницата и той вече не е в този свят.

Той се усмихна неопределено и добави:

— Ще оставя моята врата отворена в случай, че ти потрябвам. Просто ме извикай, ако сънуваш кошмар или нещо такова, и аз веднага ще дойда.

Преди да успея да му кажа, че не съм сънувала кошмари, откакто за последен път бях в Сонора, пазачът изчезна в тъмния коридор.

Газената лампа на масата започна да мъждука и не след дълго угасна. Беше тъмно като в рог. Легнах с дрехите и затворих очи. Навсякъде цареше тишина, с изключение на едно леко, хрипливо дишане, идващо отдалеч. Притеснена от това дишане, от твърдото и тясно легло, аз скоро се отказах да полагам повече усилия да заспя.

С фенерчето в ръка, аз тръгнах на пръсти по коридора, като се надявах да намеря Изидоро Балтазар или пазача. Тихичко почуквах на вратите една след друга. Отникъде не получих отговор. От никоя стая не дойде какъвто и да било звук. Странна, почти потискаща тишина, бе обгърнала цялата къща. Дори шумоленето на храстите и цвъртенето на птиците отвън бе престанало. Както и подозирах, бяха ме оставили сама в къщата.

Вместо да се тревожа за това, аз реших да разгледам стаите. Те бяха осем на брой, всичките спални с едни и същи размери и разположение: доста малки, абсолютно квадратни и обзаведени само с легло и нощна лампичка. Стените и двата прозореца във всяка стая бяха боядисани в бяло, а кахлените подове представляваха сложни и заплетени фигури. Отварях плъзгащите се врати на килерите, като леко ги бутвах с крак в долния ляв ъгъл. Знаех, неизвестно как, че леко побутване или ритване на това място задейства механизъм, който отваря вратите.

Разместих сгънатите и натрупани на пода одеала в един от килерите и се озовах пред тайна врата. Освободих скритото резе, замаскирано като контакт в стената. Тъй като не можах да се изненадам, аз приех, че знам за съществуването на люковете — знание, което беше, разбира се, недопустимо за разсъдъка ми.

Отворих малката тайна вратичка, пропълзях през тесния отвор и се озовах в килера на съседната стая. Без особена изненада — тъй като вече го знаех — аз открих, че стаите са свързани посредством тези люкове и, преминавайки през тях, аз можех да ходя от стая в стая.

Фенерчето угасна и аз изругах под носа си. Като се надявах да съживя батериите, аз ги извадих и ги обърнах обратно. Напразно; бяха свършили. В стаите беше толкова тъмно, че не виждах собствените си ръце. Като внимавах да не се блъсна в някоя врата или стена, аз бавно и пипнешком тръгнах към коридора.

Това ми струваше такива неимоверни усилия, че когато се изправих да се подпра на стената, цялата треперех и едва си поемах дъх. Останах в коридора дълго време, докато се чудех в коя посока да тръгна, за да намеря стаята си.

В далечината се чуха откъслечни гласове. Не можех да кажа дали звукът идваше от къщата или отвън. Последвах го. Той ме отведе до вътрешния двор. Ясно си спомнях този потънал в зеленина, почти тропически двор зад каменния сводест вход, с неговата папрат и гъста зеленина, с уханието на портокалов цвят и орлови нокти.

Не бях направила и няколко крачки, когато видях на стената огромната сянка на куче. Животното изръмжа; от блесналите му очи ме полазиха тръпки по гърба.

Вместо да се поддам на страха си, или може би именно поради него, аз усетих как се случи нещо невероятно странно. Сякаш цял живот съм била свита и сгъната като японско ветрило. Изведнъж се разгънах. Физическото усещане беше почти болезнено.

Кучето ме наблюдаваше объркано. Започна да скимти като паленце. Замаха с уши и се сви на кълбо на земята. А аз стоях там, замръзнала на място. Не че се страхувах, просто не можех да мръдна. После, сякаш това беше най-естественото нещо на света, аз отново се нагънах, обърнах се и тръгнах. Този път нямах никакви проблеми да намеря стаята си.

Събудих се с главоболие и с онази илюзия, че въобще не съм спала, която, като страдаща от безсъние, познавах толкова добре. Чувствах тялото си разглобено. Изстенах на глас, като чух да се отваря врата и светлина озари лицето ми. Немощно се опитах да се обърна на другата страна, като внимавах да не падна от тясното легло.

— Добро утро! — поздрави ме бодро Есперанса, като влезе в стаята с леко завъртане, така че да се раздиплят всичките й поли и фусти.

— Всъщност, добър ден — поправи се тя, като посочи слънцето през отворената врата.

Имаше нещо празнично у нея, една приятна сила в гласа й, когато ми каза, че именно тя е свалила книгите и листите ми от колата преди Изидоро Балтазар да замине със стария нагуал.

Рязко се изправих в леглото. Бях напълно будна.

— Защо нагуалът Мариано Аурелиано не дойде да ме поздрави за добре дошла? Защо Изидоро Балтазар не ми е казал, че заминава? — изтърсих аз на един дъх.

Казах й, че сега вече няма да успея да завърша курсовия си проект и да започна дипломна работа.

Есперанса ме изгледа любопитно и отвърна, че ако курсовата ми работа имала такава користна цел, никога нямало да мога да я донеса тук.

Преди да успея да й кажа, че мен лично въобще не ме интересува дали ще се дипломирам или не, тя добави:

— Не трябва да си пишеш курсовата работа с цел да се добереш до диплома. Трябва да я пишеш, защото ти доставя удоволствие да го правиш. И защото в момента това е единственото нещо, което би искала да правиш.

— Има много други неща, които бих искала да правя — казах аз.

— Като например? — предизвика ме тя.

Замислих се за миг, но не можах да се сетя за нищо конкретно. Трябваше да призная, дори и само пред себе си, че никога не бях изпитвала такова удоволствие от работата върху някой курсов проект, както при този. Като никога, бях започнала да чета и да търся материали по темата още в началото на семестъра, вместо да чакам, както обикновено, докато останат няколко дни до крайния срок за предаване на работите. Удоволствието ми се разваляше единствено от факта, че този курсов проект беше моят билет към дипломната работа.

Есперанса, сякаш за пореден път наясно с мислите ми, каза, че трябва да забравя напълно за дипломата и да се концентрирам само върху това да напиша добра курсова работа.

— Станеш ли веднъж част от света на магьосниците и започнеш ли да схващаш естеството на сънищата, ти си на път да разбереш що за чудо е това магьосничеството — — рече тя. — А това разбиране те освобождава.

Погледнах я озадачена. Не можех да си обясня какво се опитваше да ми каже.

— Освобождава те от всякакви желания — рече Есперанса, като произнесе думите много внимателно, сякаш бях глуха.

Погледна ме многозначително и добави:

— Лакомията е отличителната ти черта и въпреки това ти не се нуждаеш от нищо и не искаш нищо…

Гласът й постепенно заглъхна, докато подреждаше книгите ми, листите и справочниците на масата. Лицето й сияеше, когато се обърна към мен. В ръцете си държеше няколко молива.

— Подострих ти ги с ножче — рече тя. — Ще ти ги остря всеки път, когато се изтъпят.

Тя остави моливите до бележника ми за писане и разтвори ръце, като че ли да обхване цялата стая.

— Това е прекрасно място за работа — рече тя. — Тук никой няма да те безпокои.

— Сигурна съм — казах аз и като видях, че се кани да тръгва, я попитах къде е спал Изидоро Балтазар снощи.

— Върху рогозката си. Къде другаде?

Като се подхилкваше тихичко, тя си хвана фустите и излезе на двора. Наблюдавах я, докато се скри зад каменния свод. Очите ме заболяха от ярката светлина.

Няколко мига по-късно се чу силно почукване на една от вратите, водеща към коридора.

— Държа ли се прилично? — попита пазачът, като отвори вратата преди да успея да кажа „Да“.

— Малко подсилка за мозъка ти — рече той, като постави на масата бамбуков поднос.

Наля ми една купичка чист бульон и ме подкани да изям machaca Sonorense.

— Аз съм го приготвил — осведоми ме той.

Ястието от бъркани яйца, парченца месо, лук и чили беше много вкусно.

— Като свършиш, ще те заведа на кино — рече той.

— Като свърша да ям ли? — поритах развълнувано аз, като натъпках цяла питка в устата си.

— Като свършиш курсовата си работа — поясни той. Веднага след като приключих с храната, той каза, че трябвало да се запозная с кучето.

— Иначе няма да можеш да излизаш навън — рече той. — Дори и до тоалетната.

Тъкмо щях да му кажа, че всъщност вече съм се запознала с кучето и съм ходила до тоалетната миналата нощ, когато с отривисто движение на брадичката той ми даде знак да го последвам на двора. Огромното черно куче лежеше свито на кълбо в сянката на високата ограда от преплетена тръстика. Пазачът клекна до животното и започна да го гали зад ушите. После се наведе още по-ниско и му прошепна нещо.

Пазачът рязко се изправи; сепната, аз отстъпих назад и паднах по дупе. Кучето залая, а пазачът с един невероятен скок прескочи оградата. С лазене, успях да се изправя на крака и щях бързо да побягна, когато кучето протегна предните си лапи и ме хвана за ходилата. Усещах натиска на лапите му през обувките см. Кучето вдигна поглед към мен и бавно и широко се прозя. Езикът и венците му бяха синьо-черни.

— Това е белег, че животното е абсолютно породисто. Така се изненадах от думите на пазача зад мен, че се обърнах рязко. Отново изгубих равновесие и паднах върху кучето. Отначало не смеех да мръдна, после бавно извих глава. Кехлибарените очи на кучето бяха фиксирани върху мен. То оголи зъби, но не злобно, а в най-дружелюбна, куча усмивка.

— Вече сте приятели ~ провъзгласи пазачът, като ми помогна да се изправя. — И е време да се заловиш с курсовата си работа.

Следващите три дни бяха подчинени изцяло на желанието ми да си изпълня задачата. Работех продължително без почивка, но някакси не усещах как минава времето. Не че бях така погълната в работата си, та да изгубя представа за часовете, а по-скоро времето сякаш се беше трансформирало в пространство. Тоест, започнах да отмервам времето на интервали — интервалите между срещите ми с Есперанса.

Всеки ден към осем сутринта, докато закусвах с това, което ми е оставила в кухнята, тя изведнъж се появяваше. Безшумно, тя сякаш се материализираше от постоянния синкав дим, който витаеше из кухнята като облак. Неизменно, тя сресваше косата ми с груб, дървен гребен, но никога не казваше нито дума. Аз също.

Виждах я отново следобедите. Също така безшумно, както се появяваше и в кухнята, тя изведнъж изникваше на двора и сядаше в своя правен по поръчка люлеещ се стол под каменния свод. Часове наред тя седеше така и се взираше в пространството, като че ли виждаше отвъд границите на човешкото зрение. С изключение на някое кратко кимване или мимолетна усмивка, нямаше никакво друго общуване помежду ни през тези часове. И въпреки това знаех, че съм защитена в нейното мълчание.

Кучето, сякаш направлявано от пазача, никога не се отделяше от мен. Следваше ме навсякъде ден и нощ, дори и когато отивах до тоалетната. С нетърпение очаквах разходките ни в късния следобед, когато се надпреварвахме с него в полето до редиците дървета, които маркираха отделните парцели земя. Там сядахме в сянката им и се взирахме в пространството като Есперанса. Понякога ми се струваше, че мога да се протегна и да докосна далечните планини. Седях така и слушах как вятърът шумоли в клоните на дърветата, докато залязващото слънце превърне листата в златиста хармония. Изчаквах, докато станат сини и накрая черни. Тогава с кучето препускахме обратно към къщата, за да избягаме от едва доловимия глас, с който вятърът ни разказваше за самотата на тази суха земя.

На четвъртия ден се събудих сепната. Някъде отвъд вратата, която водеше към двора, един глас извика:

— Време е за ставане, мързеливци!

Гласът на пазача беше приспивно монотонен.

— Защо не влезеш? — попитах аз. — Къде беше всичките тези дни?

Не последва отговор.

Изправих се в леглото, загърната в одеалото, и зачаках да се появи, тъй като бях твърде схваната и сънена, за да изляза и да видя защо не идва. След известно време станах и излязох навън. Дворът беше пуст. За да се разсъня, аз излях върху главата си няколко кофи вода една след друга.

Тази сутрин закуската ми беше различна. Есперанса не се появи. Едва след като се настаних удобно, готова да започна работа, осъзнах, че и кучето го нямаше. Запрелиствах книгите си вяло и равнодушно. Имах много малко енергия и още по-малко желание да работя. Просто седях на масата часове наред, втренчена в далечните планини, които се виждаха през отворената врата.

От време на време прозрачната тишина на следобеда се нарушаваше от далечното кудкудякане на кокошки, ровещи земята за семена, или от пронизителния крясък на цикади, който вибрираше в синята безоблачна светлина, сякаш беше все още обяд.

Тъкмо задрямвах, когато чух някакъв шум на двора. Бързо вдигнах глава. Пазачът и кучето лежаха един до друг върху сламена рогозка в сянката на оградата. Имаше нещо странно в начина, по който лежаха, проснати върху рогозката. Бяха така неподвижни, сякаш мъртви.

С една смесица от безпокойство и любопитство, аз отидох при тях на пръсти. Пазачът забеляза присъствието ми преди кучето. Той отвори широко очи като цирков смешник, после с едно бързо движение седна с кръстосани крака и попита:

— Липсвах ли ти?

— Разбира се! — възкликнах аз и нервно се разсмях.

Въпросът прозвуча странно в неговата уста. — Защо сутринта не влезе в стаята?

И като видях безизразното му лице, добавих:

— Къде беше последните три дни? Вместо отговор, той ме попита грубо:

— Как върви работата ти?

Този рязък въпрос ме свари така неподготвена, че не знаех как да реагирам. Не знаех дали да му кажа, че това не е негова работа, или да му призная, че бях стигнала до задънена улица.

— Не се мъчи да измисляш обяснения — рече той. — Просто ми кажи истината. Кажи ми, че ти е необходимо моето компетентно мнение за курсовата ти работа.

За да не избухна в смях, аз клекнах до кучето и започнах да го галя по главата.

— Е? — настоя пазачът. — Не можеш ли да признаеш, че без мен си загубена?

Несигурна за състоянието на разсъдъка му, аз реших, че е по-добре да не му противореча. Затова казах, че да, наистина, цял ден не бях написала нито ред. Бях го чакала, знаейки, че той единствен може да ми помогне. Уверих го, че не от професорите ми в университета, а от него зависи дали ще бъда дипломантка или не.

Пазачът ме дари с лъчезарна усмивка, след което ми каза да му донеса курсовата си работа да я прегледа.

— На английски е — отбелязах аз. — Няма да можеш да я прочетеш.

За малко да добавя, че и на испански да беше, пак нямаше да може да я разбере, но ме спря увереността, че не бях чак толкова невъзпитана все пак.

Той настоя да му донеса труда си и аз изпълних желанието му. Той разстла листите около себе си, някои върху рогозката, други върху прашната земя, след което извади от джоба на ризата си чифт очила с метални рамки и си ги сложи.

— Важно е да имаш вид на учен човек — прошепна той, като се наведе към кучето.

Животното повдигна едното си ухо, после тихо изръмжа, сякаш за да изрази съгласието си с него. То промени позата си и пазачът ми направи знак да седна между него и животното.

Приличаше ми на бухал, ерудиран и строг, докато се ровеше из хартиите по земята. Цъкаше неодобрително с език. Почесваше се по главата. Разместваше и пренареждаше листите, като че ли се опитваше да намери някаква последователност, която му убягваше.

Врата и раменете ме заболяха от седенето в тази поза. Въздишайки отегчено, аз се отпуснах на оградата и затворих очи. Въпреки нарастващото ми раздразнение, сигурно съм задрямала, защото изведнъж ме сепна тихо, но настоятелно бучене. Отворих очи. Обърната с лице към мен, съвсем наблизо, седеше висока, красива жена с разкошни дрехи. Тя ми каза нещо, но аз не можах да я чуя. Бученето в ушите ми нарастна.

Жената се наведе напред към мен и с висок, ясен глас попита:

— Няма ли да ме поздравиш?

— Нелида! — възкликнах аз. — Кога дойде? Опитвах се да се освободя от шума в ушите си — обясних.

Тя кимна, после сви дългите си красиви крака под полата и ги обви с ръце.

— Радвам се да те видя — рече замечтано тя.

Със смръщени вежди пазачът си мърмореше нещо, докато изучаваше страниците пред себе си.

— Тези твои драсканици не само трудно се четат — заяви той след малко, — ами и нямат кой знае какъв смисъл.

Нелида ме гледаше втренчено с присвити, критични очи, сякаш ме предизвикваше да му възразя.

Аз нервно се размърдах на мястото си, обзета от желание да се махна, да избягам от проницателния й, настойчив поглед. Тя се наведе към мен и ме сграбчи здраво за ръката.

Пазачът започна да чете от листите изнервящо бавно.

Това, което четеше, ми звучеше познато, но не можех да кажа дали действително следеше текста, защото не можех да се концентрирам. Бях твърде раздразнена от своенравния начин, по който накъсваше изреченията, фразите, а понякога дори и думите.

— Общо взето — заяви той, като свърши с последната страница — това е един лошо написан труд.

Той събра листите на камара и се облегна на оградата. Много бавно и внимателно той сви колене и зае позата, на която ме беше учил Изидоро Балтазар — десния глезен, подпрян върху вдигнатото ляво коляно, — и затвори очи. Мълча толкова дълго, че помислих, че е заспал, и затова се стреснах, когато с бавен, премерен глас той започна да говори за антропология, история и философия. Мислите му, изглежда, се раждаха в процеса на говорене и думите му излизаха ясни и точни с една простота, която беше лесно да следиш и разбереш.

Слушах го внимателно. Същевременно обаче мира не ми даваха въпросите „Как е възможно той да знае толкова много за западните интелектуални течения?“, „Какво ли образование има?“, „Кой е той всъщност?“.

— Можеш ли да ми повториш всичко още веднъж? — попитах го аз веднага щом свърши да говори. — Бих искала да си запиша някои неща.

— Всичко, което казах, е в курсовата ти работа — увери ме пазачът. — Само че е погребано под твърде много бележки под линия, цитати и недоразвити идеи.

Наведе се още повече над мен, докато главата му почти докосна моята.

— Не е достатъчно само да цитираш чужди трудове, в опит да придадеш на своя истинността, която му липсва — рече той.

Онемяла, аз само стоях и го гледах втрещено.

— Ще ми помогнеш ли да си напиша работата? — попитах го аз.

— Не, не мога да го направя — отвърна той мрачно. — Това е нещо, което трябва да направиш сама.

— Но аз не мога — възразих аз. — Ти току-що изтъкна колко лошо е написана работата. Повярвай ми, това е най-доброто, на което съм способна.

— Не, не е! — възрази ми той уверено, после ме погледна с някаква смесица от учудване и дружелюбна топлота. — Сигурен съм, че твоите професори ще приемат работата ти, стига само да я напечаташ начисто. Аз обаче не бих я приел. Няма нищо оригинално в нея.

Бях твърде слисана, за да се почувствам огорчена или разстроена.

— Ти само парафразираш това, което си прочела — продължи пазачът. — А аз искам да се осланяш повече на собственото си мнение, дори и ако то е в противоречие с онова, което се очаква от теб.

— Но това е само една курсова работа — казах аз в своя защита. — Знам, че трябва да е по-задълбочена, но трябва също и да се хареса на професорите ми. Дали съм съгласна с изразените идеи, не е от значение. Важното е, че трябва да ме допуснат да пиша дипломна работа, а за това отчасти е необходимо и моите професори да са доволни от мен.

— Ако искаш да черпиш сила от света на магьосниците — рече той, — повече не може да работиш с такава нагласа. Задните мисли са недопустими в този наш магически свят. Ако искаш да се дипломираш, тогава трябва да се държиш като воин, а не като жена, научена да се харесва на околните. Знаеш ли, че дори когато се държиш най-отвратително, ти пак се опитваш да се харесаш на хората около теб. И сега, винаги когато пишеш, тъй като не си обучавана в писане, положително можеш да приемаш едно ново настроение: настроението на воините.

— Какво искаш да кажеш с това „настроението на воините“? — попитах аз. — Нима искаш да се боря с професорите си?

— Не с професорите си — отвърна той. — Трябва да се бориш със себе си. На всеки сантиметър от пътя. И трябва да го правиш толкова умно и изкусно, че никой да не забележи твоята борба.

Не бях много сигурна какво имаше предвид, а и не исках да разбера. Преди да успее да каже нещо друго, аз го попитах как така знае толкова много за антропологията, историята и философията.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не забеляза ли как го направих? — попита и продължи, като сам си отговори на въпроса. — Взех мислите от въздуха. Просто разтегнах енергийните си фибри и улових тези мисли, както се лови риба с въдица, от огромния океан от мисли и идеи, който ни заобикаля.

Той разтвори широко ръце, като че ли да обхване самия въздух около себе си.

— Изидоро Балтазар ми каза, че за да лови мисли, човек трябва да знае кои от тях биха му свършили работа — изтъкнах аз. — Така че, ти сигурно си учил история, философия и антропология.

— Може и да съм учил някога — каза той неопределено, като се почесваше по главата в недоумение. — Трябва да съм учил.

— Трябва, разбира се! — заявих нравоучително аз, като че ли съм направила голямо откритие.

Той въздъхна гласно, облегна се на оградата и затвори очи.

— Защо държиш все ти да си права? — попита Нелида. Изненадана, че я чувам да говори, аз се втренчих в нея със зяпнала уста. Ъгълчетата на устните й се изкривиха в дяволита, едва доловима усмивка. После ми направи знак да си затворя устата. Бях така погълната да слушам какво имаше да ми каже пазачът за моята курсова работа, че нея съвсем я бях забравила, макар да седеше точно пред мен. А седеше ли наистина? Мисълта, че може да е ходила някъде и да се е върнала без да забележа, ме изпълни с безпокойство.

— Това да не те притеснява — рече Нелида меко, сякаш бях изказала страховете си на глас. — Ние имаме навика да идваме и да си отиваме без хората въобще да ни забелязват.

Тонът й заличи смразяващото въздействие на изказването й. Като гледах напрегнато ту единия, ту другия, аз се питах дали наистина ще изчезнат ей така, незабелязано, пред собствените ми очи. Постарах се да не го направят. Протягайки се като котка, аз легнах по гръб на рогозката и леко затиснах с единия си крак крайчеца на роклята на Нелида, разстлана по земята; с ръката си хванах якето на пазача. Той сигурно усети подръпването на ръкава си, защото рязко се изправи и ме погледна. Аз затворих очи, но продължих да ги наблюдавам през мигли. Не помръдваха. Изправените им стойки не издаваха и следа от умора, докато аз с мъка държах очите си отворени.

Появи се лек ветрец, наситен с аромата на евкалипти. По небето се плъзнаха перести многоцветни облаци и дълбокото прозрачно синьо постепенно се разми. Стопи се толкова бавно и плавно, че не личеше кое е облак и кое небе, кое е ден и кое нощ.

С крак върху роклята на Нелида и ръка, здраво стиснала якето на пазача, като че ли от това ми зависеше живота, аз заспах. Сякаш бяха минали само няколко мига, когато ме събуди нежно докосване по лицето.

— Флоринда? — прошепнах аз, знаейки инстинктивно, че жената до мен е някоя друга.

Тя мърмореше нещо. Имах чувството, че мърмори така от доста време и аз съм се събудила, за да чуя какво казва.

Понечих да се изправя. С нежно, но твърдо докосване по рамото, жената ме спря. Някъде в мрака проблясна малко, нестабилно пламъче. То хвърли върху лицето й бледа, трепкаща светлина, която й придаде някаква призрач-ност. Сякаш нарастваше с приближаването си. Очите й също ставаха по-големи, докато се вглеждаха в моите. Веждите й бяха смръщени.

— Нелида! — въздъхнах аз с облекчение. Усмихвайки се неопределено, тя кимна.

Исках да я попитам за пазача и за курсовата си работа, но тя сложи пръст на устните ми и продължи да мърмори. Звукът ставаше все по-слаб и по-слаб. Сякаш идваше от все по-далеко, докато накрая съвсем заглъхна.

Нелида стана и ми даде знак да направя същото. Аз я послушах и забелязах, че не бяхме навън, на двора, а в една от празните спални по коридора.

— Къде е курсовата ми работа? — попитах аз с тревогата, че вятърът може да е разпилял листите.

Мисълта да започна всичко отначало ме хвърли в треска.

Нелида направи властен жест с брадичка да я последвам. Тя беше много по-висока от мен и изглеждаше точно като Флоринда. Ако не беше толкова нежна, нямаше да мога да ги различавам. В този момент тя изглеждаше като недоразвита версия на Флоринда — такава, каквато Флоринда сигурно е изглеждала като по-млада. У Нелида имаше нещо много ефирно и крехко, но същевременно и много приятно. Често се шегувах с Изидоро Балтазар, че ако бях мъж, щях да хлътна по нея и да я ухажвам. Той грубо ми отвръщаше — надявах се на шега, — че може би затова Нелида почти не ми говори.

Отправихме се към моята стая. Чувах стъпки навсякъде около себе си. Не можеше да е Нелида, реших аз, защото тя ходеше толкова тихо, че сякаш не докосваше земята. Абсурдната идея, че чувам собствените си стъпки, ме накара да завървя на пръсти, безшумно като котка. Въпреки това, обаче, продължавах да чувам стъпките. Някой се движеше точно в същия ритъм като мен, който леко отекваше по кахления под. На няколко пъти се обръщах, но, разбира се, зад мен нямаше никой. С надеждата да разсея страха си, аз се разсмях на глас.

Нелида рязко се обърна. Помислих, че ще ми се скара, но вместо това тя също се разсмя. Прегърна ме през раменете. Докосването й не беше особено топло или нежно. Но на мен ми беше все едно. Аз я харесвах и докосването й ми вдъхваше увереност. Все още смеейки се, заобиколена отвсякъде от звука на стъпки, ние влязохме в моята стая.

Около стените се кълбеше странен блясък, сякаш в стаята се беше процедила мъгла през четирите врати, които в момента не можех да видя. Мъглата беше променила вида на стаята, като й придаваше странни очертания и я правеше почти кръгла. Независимо колко мигах и присвивах очи, единственото, което можах да видя, беше масата, на която бях работила през последните три дни. Пристъпих по — близо. За мое облекчение, видях курсовата си работа, прилежно подредена на куп. До нея бяха всичките ми моливи, подострени.

— Нелида! — извиках аз развълнувано и се обърнах.

Вече не я виждах. Мъглата се беше сгъстила. Тя ме обгръщаше все по-плътно с всеки поет дъх. Процеждаше се в мен, изпълвайки ме с едно дълбоко, възбудено усещане за лекота и прозирност. Водена от някаква невидима сила, аз седнах на масата и разстлах листите около себе си. И там, пред напрегнатия ми поглед, се появи цялата структура на курсовата ми работа, като се насложи върху първоначалната ми чернова подобно двойно експониране на филм.

Захласнах се да се възхищавам на майсторски развитите теми. Сякаш движени от някаква невидима ръка, която мислеше и пишеше, абзаците сами се пренареждаха, налагайки нов ред. Той беше така прекрасно ясен и прост, че от радост се разсмях на глас.

— Напиши го.

Думите меко отекнаха в стаята. Любопитно се огледах около себе си, но не видях никого. Знаейки, че каквото и да изживявах, то беше повече от сън, аз грабнах бележника и молива и започнах да пиша с бясна скорост. Идеите ми идваха с невероятна лекота и яснота. Те пулсираха в главата и тялото ми като звукови вълни. Едновременно чувах и виждах думите. Не бяха обаче нито очите, нито ушите това, което възприемаше каквото имаше пред мен. По-скоро бяха някакви нишки в мен, които се протягаха, и подобно на безшумна прахосмукачка всмукваха думите, които блестяха пред мен като прашинки.

След известно време редът, насложен върху курсовата ми работа, започна да се размива. Една по една линиите избледняха. Отчаяно се опитвах да задържа тази великолепна структура, тъй като знаех, че цялата ще изчезне без да остави дори и следа. Остана ми единствено споменът за съзнаването на тази яснота. След малко обаче и той изчезна, като че ли някой беше духнал свещта. Тънка като нишка мъгла се разстла из стаята. После, се оттегли на малки вълнички, отстъпвайки място на потискащ мрак, който ме обгърна цялата. Бях така изтощена, че знаех, че ще припадна.

— Легни!

Дори не си направих труда да погледна кой говори, тъй като знаех, че няма да видя никого. С огромно усилие аз се надигнах от стола и се затътрих към леглото.