Елизабет Лоуел
Невинна като грях (7)

7.

Северен Сиатъл

Петък, 9,36 ч.

Ранд Маккрий потупа с пръсти петното жълта маслена боя, която току-що бе плиснал върху зеленото си палто.

— По дяволите! — изруга той, без оттенък на гняв.

Не за първи път разливаше боя върху себе си. Нито щеше да е за последен. На раменете на една от любимите му ризи имаше ярки петна, правеща я да изглежда като творба на абстрактния художник Джаксън Полак. Беше ги получил, когато веднъж вятърът бе захвърлил мокрото още платно от статива върху гърба му, докато се бе облекчавал до близкото дърво. Но това беше един от рисковете на рисуването на открито.

Някога двамата с Рийд често се присмиваха на поизцапаните си гардероби. Но вече не.

Не бива да отивам там — си бе казал Ранд. — Рийд е мъртъв, но аз не съм. Животът е кучка, която е винаги разгонена.

Единственото, което мога да направя, е онова, за което ме молеше той — да рисувам и да живея и за двама ни.

Заби статива във влажната студена земя. Ливадата до старата елова гора на Дъглас бе любимият обект на няколко поколения Маккрий — на бабата, на майката и на двамата близнаци. Жълтите нарциси, които баба му и майка му бяха засадили, се бяха превърнали от малка туфа в цяла златиста поляна с размерите на олимпийски басейн. Вятърът, студът и дъждът бяха любимото време за тези цветя. А северозападният тихоокеански климат им ги осигуряваше в изобилие.

Ранд нанесе с молив няколко щриха върху бялото платно. С първите три маркира мястото на хоризонта, със следващия, няколко сантиметра по-надолу, отбеляза мястото на скалата. Останалите три четвърти бяха за моравата с разлюлени от вятъра жълти нарциси.

Разгледа пропорциите и осъзна, че му е необходим допълнителен елемент на едната страна на картината, която да привлече погледа на зрителя през поляната, над водата, към небето, което щеше да бъде наситено светлосиньо, каквото ставаше винаги след пролетен дъжд, излял се в ранна утрин.

Премести очертанията на една ела с около двайсет и пет метра, прецени ефекта и кимна. Точно това му беше приятното на рисуването. Позволяваше на въображението и артистизма да управляват света, който иначе беше изпълнен с брутална, непроменяща се и често пъти грозна действителност.

Преди да завърши размесването на цветовете за нарцисите, Ранд чу далечното, неприятно боботене на хеликоптер. С опитно око на ловец огледа хоризонта на изток в посока Сиатъл. Летящата машина се сниши над водата, набра отново височина, докато приближаваше острова, и се насочи право към него.

Ранд притаи дъх, чувствайки се безтегловен като вятъра, който сякаш всеки момент щеше да го отнесе. Беше виждал обстрел на хеликоптер. За последен път, докато Рийд лежеше ранен на пода на машината на „Сейнт Килда“. Бяха успели да излетят точно преди от друг хеликоптер да започнат да стрелят по тях. Тогава беше извадил късмет, че разполагаше с автомат „Калашников“, с който бе успял да отклони нападателите от пътя им.

Но късметът му беше закъснял. Няколко куршума бяха пронизали Рийд и от получените рани кръвта му бавно бе започнала да изтича. Мъртъв.

Трябва да се стегна, заповяда си той строго. Това беше преди пет години. На никой друг не му пука, освен на мен.

Хеликоптерът намали скоростта, но продължаваше да се движи право срещу него. На петдесетина метра се задържа за момент във въздуха и кацна направо върху ливадата с цветя. Малката машина изтъпка туфите нарциси и тревата под себе си.

Ранд чакаше, насилвайки се отново да започне да диша нормално.

Страничната врата се отвори. Висок, строен мъж в дънки и дълъг анорак скочи на земята.

Въпреки че бе напуснал „Сейнт Килда“ преди пет години, Ранд все още имаше приятели там. И веднага разпозна Джо Фароу, който едва не бе загинал преди няколко месеца в престрелка с наркобарон на мексиканската граница.

Фароу инстинктивно приведе глава, за да избегне перката на хеликоптера. Докато се отдалечаваше от машината, усети аромата на потъпканите цветя.

— Съжалявам, Ранд — каза, щом се приближи. — Надявам се не съм ги унищожил безвъзвратно.

— И аз.

— Предполагам, че ако ти подам ръка, няма да я приемеш.

— Правилно предполагаш. — Ранд се опита да разхлаби напрежението, стегнало врата и раменете му. Свързваше Фароу със смъртта на Рийд, което не беше съвсем честно.

Но беше истина.

— Губиш ми времето — каза рязко. — Не искам да говоря за миналото. В него няма кой знае колко хубави неща. Не искам и да се напия с теб. Вече изобщо не се напивам. И съм дяволски сигурен, че не искам за нищо на света отново да се забърквам със „Сейнт Килда“. Изгубих вкус към безполезните приключения в диви градове на западнали щати. Затова просто се качвай на хеликоптера и изчезвай.

Фароу разтърка врата си, сподавяйки напиращата усмивка.

— Грейс беше права. Трябваше да взема и нея. Не би си позволил да бъдеш груб пред бременна жена.

Ранд се загледа в хоризонта. Някога беше харесвал този мъж. Случилото се с Рийд не беше по негова вина. Всички бяха разумни, възрастни хора. Изруга тихо, прекара ръце през гъстата си разрошена коса, намести бейзболната шапка и се опита да бъде по-любезен.

Защото, независимо дали беше груб или възпитан, гневен или спокоен, Фароу нямаше да си тръгне, преди да е постигнал своето.

— Казаха ми, че си бил ранен, а после си се оженил.

— Женитбата се оказа по-малко болезнена.

Ранд почти се усмихна.

— Чух, че била съдийка.

— Имаш добър слух. Но Грейс напусна. Сега може да разполага с цялата си интелигентност и опит, при това, без да зависи от щатската бюрокрация.

— Идеална е за теб — отбеляза Ранд, учудвайки и двамата. — Последният път, когато дойде при мен, почти бяхме стигнали до бой.

Фароу се усмихна като момче от църковен хор.

— Да. Тя позаобли някои остри ръбове в характера ми.

Другият го изгледа продължително.

— Все още й предстои доста работа.

— Това топли сърцето, нали?

Ранд поклати глава и се предаде:

— Какво искаш?

— „Сейнт Килда“ откри Сибиреца.

Маккрий застина на мястото си. После сърцето му заблъска силно в гърдите, а сетивата му се напрегнаха до болка. Ловецът бе възвърнал контрола върху себе си за пръв път от няколко години. Дълго и упорито бе издирвал убиеца на своя брат близнак само за да бъде напълно обезкуражен от каменните стени, които изправяше на пътя собственото му правителство.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Абсолютно. Негативите още ли са у теб?

— Да.

Фароу чакаше.

Ранд започна да събира статива и останалите си неща.

— Хижата ми е зад тази гора. Ще поговорим там.