Елизабет Лоуел
Невинна като грях (3)

3.

Пет години по-късно

Близо до Финикс, Аризона

Краят на март, 8,30 ч.

Кайла Шоу излезе от малката кирпичена къща и сложи последните си спомени в багажника на своя „Форд Експлорър“. Всъщност нещата не бяха много. Няколко снимки, спечелената от баба й юзда, някои от трофеите на майка й, извоювани в състезанията с бъчви, любимата ловна пушка на баща й. Незначителни предмети, натоварени с толкова много емоции. След работа щеше да се върне и да събере дрехите си.

В действителност можеше да използва жилището още цял месец, но й се струваше тягостно да се чувства по-скоро като наемател, отколкото като собственик.

Докато търсеше място за малка, все още неопъната в рамка картина, тя си спомни вълнението, което бе изпитала, когато я беше открила на една гаражна разпродажба. Беше точно след смъртта на родителите й, когато преживяваше трансформацията си от обичано дете към пораснало сираче. Нещо в изобразената морава пред зелена гора й бе нашепнало за времето и самотата и й бе дало някаква мъглява надежда за приближаващия изгрев, който би могъл да се окаже по-скоро илюзорен, отколкото реален. Щом бе обърнала платното и бе прочела названието му: „Може би зора“, веднага бе разбрала, че ще го купи.

Докосна името на автора, изписано в долния ляв ъгъл: Р. Маккрий. Художникът й бе помогнал да преживее много тежки моменти. Оттогава бе търсила други негови или нейни творби, но не бе успяла да се добере до нищо.

Тя се облегна върху хладната ламарина на вратата и огледа от колата десетината акра земя, обграждащи ранчото Драй Вели. То бе било за нея дом през целия й живот. Поради климата на Аризона кирпичените стени имаха цвят на кал. Слънцето бе променило оттенъка на дървената ограда от коралов до сив. Вятърната помпа все още осигуряваше вода за дома и обора, но той изглеждаше самотен и търпелив като мелница до изоставен водоем. Десет акра спомени.

Заедно с хладния утринен бриз я обгърна чувство на тъга. Надяваше се новите собственици на Драй Вели да го обичат така, както го бяха обичали тя и родителите й. Надяваше се, но не беше уверена. Бе продала ранчото на човек, когото никога не бе виждала и за когото бе чувала единствено от адвокатите му.

— Промяна, промяна, промяна — каза, отмятайки кичур тъмна коса от лицето си. — Здравей, сбогом и здрасти на новото начало. И сбогуване, винаги сбогуване.

Въпреки обзелото я съжаление, Кайла знаеше, че е постъпила правилно, като бе продала малкото стопанство. Договорът за наем на общинските пасища беше изтекъл преди много време. А без тях дори и една крава на десетте акра земя в Драй Вели щеше да умре от глад. Ранчото представляваше неголямо пустинно място, разположено в най-отдалечения край на Финикс. Къщата беше занемарена също като земята и поддръжката й изискваше много средства. А данъците непрекъснато се увеличаваха, защото се изчисляваха върху потенциала на имота, а не върху реалните приходи от него.

Сбогом, ранчо.

Добре дошла на кариерата на частен банкер.

Жалко, че работата й не я удовлетворяваше. Всеки опит да се измъкне обаче бе срещал любезен, но твърд отказ.

Това беше достатъчно да покаже на момичето, че трябва да поеме по този път.

Аз не съм момиче. Вече съм възрастен човек. Много хора не харесват работата си, но го преглъщат и продължават напред.

— Представи си, че утре ще отидеш на друг континент — каза си тя. — Всичко ще бъде ново и ще очаква да го откриеш.

Мисълта за далечния хоризонт не й даваше мира. Работата й в банката беше отговорна, понякога дори увлекателна, но не задоволяваше копнежа й за пътешествия.

Е, добре, недей да мислиш за нови континенти и за годините, през които не откъсваше поглед от глобуса. Сега си голяма, с големи отговорности.

Порасни.

Кайла се настани зад волана, увери се, че купчината документи на съседната седалка няма да се изсипят на пода, и се наслади на тлъстия чек, прикрепен към една от папките. Като частен банкер през ръцете й бяха минавали чекове с много по-големи суми, но нито един от тях не беше неин. Пари на клиентите й. Ако изобщо мислеше за тях, то беше просто като за цифри, които трябва да бъдат прехвърлени от едно място на друго.

А този беше за 246 407 долара.

Точно.

Съвсем несъзнателно погледна към овехтялата раница, хвърлена до предната седалка.

Бих могла да отида, където си поискам.

Докато парите свършат. После няма да имам нищо.

Порасни.

Сумата не беше малка, но пазарът на недвижими имоти във Финикс щеше да я погълне, без дори да се оригне.

Отмести поглед от раницата и включи двигателя. Надяваше се следващата й сделка за ново жилище да бъде лека и чиста като тази, която вече бе сключила. По съвет на един брокер бе предложила ранчото в подходящ момент.

И го бе продала на добра цена.

Адвокатът на купувача бе придвижил прехвърлянето на сумата и собствеността като истински професионалист. Тя бе получила парите, бе платила разноските и наема за следващия месец и се бе отправила към дома, за да си събере багажа.

Днес разполагаше със собствени средства, които да вложи като депозит в Американската югозападна банка. Те не бяха решение на проблемите й, но й осигуряваха известна финансова независимост, каквато досега не бе имала.

Може би тя щеше да й помогне да се справи с Елена Бъртън — най-взискателната клиентка в цялата история на частното банкиране.