Елизабет Лоуел
Невинна като грях (16)

16.

Кастило дел Сиело

Събота, 17,30 ч.

Лейкопластът, придържащ записващото устройство към гърба на Ранд, пареше кожата му, сякаш по нея пълзяха мравки. Почти невидимата жичка, служеща за микрофон, скубеше космите на гърдите му при всяко движение.

— Престани да се чешеш. Блокираш микрофона — разнесе се гласът на Фароу в слушалката, пъхната в ухото му.

Когато семейство Бъртън отхвърлиха предложението на Светът в един час да отразят събитието, Фароу бе оборудвал Ранд с подслушвателно устройство и дори му бе дал специален фотоапарат. Той беше направен от техниците на „Сейнт Килда“ и на пръв поглед приличаше на всички останали? За разлика от тях обаче, бе оборудван с втори обектив, който приемаше образите през малък отвор, маскиран като извод за USB памет. Обсегът му беше девет пъти по-голям от този на обикновените фотоапарати.

Единственото, което Ранд трябваше да направи, за да задейства устройството, беше да натисне бутона и да не забрави да държи пръстите си далеч от приемателя.

— Проклетата жица направо ме подлудява — измърмори под носа си той.

— Почакай да отлепя лейкопласта. Тогава ще се разкрещиш като момиченце. Видя ли вече Бъртън?

— Все още не, но жена му непрекъснато обикаля наоколо.

— Недей да й се натискаш.

Ранд се засмя тихо. Хапливите забележки на Фароу бяха единственото забавно нещо около „Бърза рисунка“. Според него конкурсът беше абсурдно занимание за хора, в чийто свят преобладаваше насилието. Фактът, че бе спонсориран от човека, въоръжил почти цяла Африка, го правеше още по-нелеп.

Но поне беше свикнал да рисува на открито. Беше пейзажист в истинския смисъл на думата. Което не би могло да се каже за повечето от участниците в събитието. След откриването на цветния филм много художници предпочитаха да работят по снимки, вместо по натура. Това, че някои правеха добри пейзажи, изобщо не означаваше, че тя или той имаха навика да напускат ателието, където осветлението беше добро, времето — подходящо, а необходимите материали — винаги подръка.

Всичките трийсет художници трябваше да нарисуват определена част от имението на семейство Бъртън в рамките на два часа. Бяха заобиколени от повече от триста представители на висшето общество на Аризона. Дамите носеха „обичайните“ си тоалети, които струваха по няколко хиляди долара и бяха допълнени от сандали, дамски чанти, очила и бижута от всяка европейска държава, наложила името си в света на модата. Настроението се поддържаше чрез изобилие от френско шампанско и местни клюки.

Ранд огледа тълпата от скъпо облечени светски лъвове и се запита колко от тях бяха прозрели истината в думите на Балзак, че „зад всяко голямо богатство се крие престъпление“.

С няколко щриха скицира басейна, постройката зад него и мястото, което характеризираше най-пълно пейзажа на Финикс. За секунди определи наклона на златистата светлина. След това реши, че е време да приключи със скицирането и да пристъпи към рисуване. Остави настрана молива и избра тубички с маслена боя от работната маса, изстиска съдържанието им и бързо го размеси върху палитрата си.

— Вече виждаш ли Бъртън?

— Млъквай, работя — измърмори Ранд.

— Аз също.

Започна да рисува бързо. Надяваше се, че отвращението му не се забелязва изпод спретнато оформената му брада и наскоро подстриганата до яката коса. Зелената риза, която Грейс му бе дала, беше точно като цвета на очите му. Или поне така твърдеше тя. Старите дънки и ботуши, които носеше, бяха целите опръскани с боя. Скоро и на новата риза щеше да й се случи същото.

— О, той вече е започнал да рисува — отбеляза една жена и гласът й се открои ясно сред бърборенето на присъстващите.

Ранд не обърна никакво внимание на дамата, облечена в черни дънки и блуза, отрупана с масивни американски бижута.

— Нали ти казах — отвърна й друга. — Елена ме увери, че е обещаващ млад художник.

— Р. Маккрий. Никога не съм чувала за него.

— Явно не си част от културните среди, в които се движи.

— А трябва ли? — попита първата жена. — И впрочем защо рисува тук сам? Другите са доста по-надолу, откъдето се открива прекрасна гледка към долината. „Райски замък“ може и да звучи банално, но е много подходящо описание на мястото.

Ранд се надяваше, че жените ще се отдалечат и ще отидат да тормозят някой друг участник в конкурса. После престана да им обръща внимание и се концентрира върху онази част от имението, която бе решил да нарисува. И шпионинът, и художникът в него бяха доволни от избора — удобна позиция, показваща по-голямата част от Кастило дел Сиело.

— Едната от тези е наистина груба — отбеляза Фароу.

— Е, ти знаеш по-добре — промърмори Ранд.

Отдаден изцяло на творческия си хъс, той престана да обръща внимание и на Фароу, и на потта, която засъхваше върху кожата му в мига, в който се появеше. Във Финикс вече настъпваше горещото лято, което определяше облика на града и живота на жителите му. Струящата следобедна светлина открояваше всяка линия и извивка на пейзажа, сякаш имитираше ефекта „под звездно небе“ в черно-бял филм.

А тя беше най-добрият приятел на художника.

И най-злият му враг.

Именно защото светлината на пустинята беше толкова различна от хладната, разпръсната светлина на тихоокеанския северозапад, Ранд бе решил да не рисува чист пейзаж. Щеше да му бъде необходимо време, за да улови нежността й. А той не разполагаше с такова.

И тогава бе заложил на суетата на Елена Бъртън, която беше един от тримата членове на журито. Според досието й в „Сейнт Килда“, тя бе изпипала всеки детайл на Кастило дел Сиело с прецизност, която бе накарала архитекта да се пропие. В буквалния смисъл на думата. Къщата беше нейна и тя я обичаше като собствено дете.

Е, той щеше да нарисува това дете.

Хитър, но доста труден избор. Никога досега не бе рисувал нещо, което не го радваше. Също както и празненството, за него имението беше… пошло. Беше разположено на терен, разчистен от скалите и кактусите. Синевата на басейните и ярките отблясъци на водата се противопоставяха на голите хълмове и оскъдната растителност, простиращи се наоколо. Самата къща беше в тоскански стил и навяваше спомени за минало, което никога не бе съществувало от тази страна на Атлантическия океан.

Пошло.

И много скъпо.

— Защо Бъртън просто не е наел билборд, за да рекламира вулгарното си богатство? — обади се Фароу. — Вулгарно в истинския смисъл.

— Направо ми четеш мислите. — Думите на Ранд не стигнаха по-далеч от яката на ризата му, което беше напълно достатъчно.

— Противно ми беше да слушам онази досадна жена. Чудя се дали настоящият й мъж й запушва устата, преди да започне да я чука.

— Махай се!

— Намери Бъртън.

— Престани да се заяждаш с мен само защото Хам не можа да го заснеме. Направил съм толкова цветни снимки на имението, че бих могъл да издам поне дузина лъскави списания с тях.

— Бъртън никога не се появява в онази част от къщата, в която има скрити охранителни камери. Предпазливо копеле. Точно затова ти плащаме толкова пари, за да си играеш с маслени бои и да заблудиш системата.

— Бих го направил и безплатно. — Ранд продължи да рисува ожесточено, опитвайки се да не си спомня за брат си, който бе умрял в ръцете му, отнасяйки със себе си голяма част от него.

— Работата ти не е да отмъщаваш за Рийд. Помни това.

Отговор не последва.