Карлос Кастанеда
Дарът на орела (8)

7
СЪНУВАНЕ ЗАЕДНО

ЕДИН ДЕН, ЗА ДА ОБЛЕКЧА нашето злощастие, предложих да се потопим в сънуване. Щом изрекох гласно предложението си, осъзнах, че мрачното ми чувство, което ме беше преследвало дни наред, може драстично да се промени само като си наложа воля за промяна. Ясно разбирах какъв е проблемът ни с Ла Горда: неразумно се бяхме съсредоточили върху страха и бедата, сякаш това бяха единствените ни възможности, докато през цялото време бяхме имали на разположение, без да съзнаваме, алтернативата умишлено да фокусираме нашето внимание върху противното — загадката, учудването от това, което ни се бе случило.

Разказах на Ла Горда за моите разсъждения. Тя незабавно се съгласи с мен. Тутакси се оживи; само за секунди булото на мрачното й чувство се разсея.

— Какъв вид сънуване предлагаш? — попита тя.

— Колко вида има? — попитах на свой ред аз.

— Можем да направим сънуване заедно — отговори тя. — Моето тяло ми казва, че вече сме правили това с теб. Изпадали сме в сънуване като екип. За нас ще бъде дреболия, както беше когато виждахме заедно.

— Но ние не знаем процедурата на сънуването заедно — казах аз.

— Не знаехме и как да виждаме заедно и въпреки това виждахме — каза тя. — Сигурна съм, че ако опитаме, ще го направим, защото нищо, което един воин прави, няма етапи. Има само лична сила. А точно сега ние я притежаваме.

— Трябва да започнем сънуването от две различни места — продължи тя, — колкото е възможно по-далеч едно от друго. Щом се намерим, ще сключим ръце и ще се потопим още по-дълбоко.

Казах й, че нямам представа как да я изчакам, щом веднъж навляза в сънуването преди нея. Самата тя не можеше да обясни какво се налага, но каза, че изчакването на другия сънуващ е именно действието, описано от Жозефина като „сграбчване“. Ла Горда била сграбчвана два пъти от Жозефина.

— Причината Жозефина да го нарича сграбчване беше, защото едната трябваше да сграбчи ръката на другата — обясни тя.

След това демонстрира една процедура на сплитане на лявата й ръка с моята дясна, като всеки от нас трябваше да хване другия за подлактието.

— Как бихме могли да направим това в сънуването? — попитах аз.

Лично аз смятах сънуването за едно от най-интимните състояния, които човек може да си представи.

— Не зная как ще те хвана — каза Ла Горда. — Тялото ми сигурно знае. Колкото повече говорим за това обаче, толкова по-трудно ще ни изглежда.

Започнахме сънуването си от две отдалечени места. Споразумяхме се единствено за времето, когато да легнем, тъй като навлизането в сънуването беше нещо, което предварително не може да се уговори. Предвижданата възможност да изчакам Ла Горда ме притесняваше извън редно много и аз не можех да навляза в сънуването с обичайната за мен лекота. След около десет-петнайсет минути неспокойствие, най-накрая успях да навляза в състояние, което аз наричам будност в покой.

Преди години, когато бях достигнал известна практическа степен в сънуването, бях попитал дон Хуан дали има етапи, които да са общи за всички. Той ми бе казал, че в крайна сметка всеки сънувач е различен. Но когато говорих с Ла Горда, открих такива подобия в нашата практика на сънуването, че си позволих да направя една възможна класификация на различните етапи.

Будността в покой е предварителната фаза — състояние, в което сетивата заспиват, но все пак човек съзнава какво става. В моя случай винаги съм усещал в това състояние приток на червеникава светлина точно като тази, която виждаме, когато гледаме слънцето с плътно стиснати клепачи.

Второто състояние на сънуването нарекох динамична будност. В това състояние червеникавата светлина се разпръсва, както се разпръсва мъглата и човек става свидетел на сцена, някакъв вид статично пано. Вижда се триизмерна картина, замръзнало парченце от нещо — пейзаж, улица, къща, човек, лице — каквото и да е.

Третото състояние нарекох пасивно наблюдение. В него сънувачът вече не гледа замръзнало парченце от света, а наблюдава, става свидетел на събитие, така както то се случва. Приоритетът на визуалните и слуховите сетива сякаш превръщат това състояние на сънуването главно в работа за очите и ушите.

Четвъртото състояние е това, в което се действа. В него човек е принуден да върши нещо, да предприеме стъпки, да използва пълноценно времето си. Нарекох това състояние динамична инициатива.

Предложението на Ла Горда да ме изчака щеше да засегне второто и третото състояние на нашето сънуване заедно. Когато навлязох във второто състояние, динамичната будност, видях една сцена от сънуване с дон Хуан и разни други хора, включително и дебелата Ла Горда. Преди да имам време дори да разсъдя какво виждам, усетих едно страшно силно придърпване на ръката ми и разбрах, че до мен е „действителната“ Ла Горда. Беше от лявата ми страна и със своята лява ръка беше хванала дясното ми подлактие. Ясно усетих как тя вдигна ръката ми до нейното подлактие, така че да вкопчим един друг подлактията си. След това се озовах в третото състояние на сънуването — пасивното наблюдение. Чувах дон Хуан да ми казва, че трябва да се грижа за Ла Горда и да я наглеждам в най-егоистичен смисъл — тоест, като че ли тя — това съм аз.

Неговата игра с думите ме забавляваше. Изпитвах неземно щастие да съм с него и с другите. Дон Хуан бе продължил да обяснява тогава, че моят егоизъм може да се използва за нещо грандиозно и че не е невъзможно да се впрегне за нещо полезно.

Сред всичките хора, събрани там, съществуваше всеобщо чувство на другарство. Те се смееха на това, което дон Хуан ми казваше, но без да се подиграват. Дон Хуан каза, че най-сигурният начин да се впрегне егоизмът, е с помощта на всекидневната дейност, докато сме живи, и че аз съм производителен, каквото и да направя, защото няма кой да ме пришпорва, и че за мен не представлява никакво предизвикателство да се извисявам сам като стрела. Ако ми бъдеше възложена задачата да се грижа за Ла Горда обаче, независимата ми производителност би се разпаднала на парченца и за да оцелея, щеше да ми се наложи да насоча егоистичните си грижи към самия себе си, като включа към мен и Ла Горда. Единствено чрез помощта ми към нея, казваше дон Хуан с най-убедителния си тон, щях да намеря насоките за изпълнение на истинската си задача.

Ла Горда обви врата ми с дебелите си ръце. Наложи се дон Хуан да спре да говори. Разсмя се толкова силно, че не можеше да продължи. Всички останали направо ревнаха от възторг.

Стана ми неловко и се ядосах на Ла Горда. Опитах да се измъкна от прегръдката й, но ръцете й бяха здраво сключени около врата ми. Дон Хуан ми направи с ръце знак да престана. Каза, че минималното неудобство, което изпитвам, било нищо в сравнение с онова, което ме очаквало.

Смехът стана направо оглушителен. Чувствах се много щастлив, макар и да бях разтревожен, че трябва да се разправям с Ла Горда, защото не знаех докъде може да доведе това.

На това място в сънуването промених гледната си точка — или по-скоро нещо ме задърпа извън сцената и аз започнах да се оглеждам като зрител. Бяхме в някаква къща в Северно Мексико; можех да позная по това, което ме заобикаляше, което се виждаше отчасти от мястото, където стоях. В далечината съзирах планини. Спомнях си и дреболиите в къщата. Бяхме в задната част, под покрита отворена порта. Някои хора седяха върху обемисти столове; повечето обаче или бяха прави, или седяха на пода. Познавах всички до един. Ла Горда стоеше права до мен, с лице към дон Хуан.

Осъзнах, че мога да изпитвам едновременно две различни чувства. Можех или да навляза в сцената на сънуването и да почувствам, че възстановявам отдавна забравено увлечение, или да наблюдавам сцената с настроение, каквото имах в обикновения си живот. Когато се потопих в сцената на сънуването, изпитах чувството на сигурност и закрила; когато я наблюдавах с обичайното си настроение, се чувствах погубен, несигурен, опечален. Не ми допадаше обичайното настроение, затова се потопих в сцената на сънуването.

Една дебела Горда попита дон Хуан с глас, който можеше да се чуе въпреки всеобщия смях, дали ще стана неин съпруг. Настъпи мълчание. Дон Хуан като че ли пресмяташе какво да каже. Потупа я по главата и заяви, че ще говори от мое име и че аз бих се радвал да й стана съпруг. Хората наоколо щяха да се пръснат от смях. Разсмях се заедно с тях. Тялото ми се гърчеше от съвсем неподправено веселие и въпреки това не усещах да се смея на Ла Горда. Не я възприемах като клоун, нито като глупачка. Беше дете. Дон Хуан се обърна към мен и каза, че трябва да уважавам Ла Горда, независимо от това, което ми е направила, и че трябва да тренирам тялото си чрез взаимодействия с нея, да се чувствам спокоен и пред най-големите изпитания. Дон Хуан се обърна към цялата група и каза, че е много по-лесно да се каже сбогом под въздействието на максимален стрес, отколкото да бъдеш безупречен при нормални обстоятелства, като например играта с такава като Ла Горда. Добави още, че нямам никакви основания да се сърдя на Ла Горда, защото тя е наистина моя покровителка; само чрез нея ще бъда способен да впрегна егоизма си.

Така се бях потопил в сцената на сънуването, че съвсем забравих, че съм сънувач. Внезапно някой притисна ръката ми, което пък ми напомни, че сънувам. Усетих присъствието на Ла Горда до себе си, без да я виждам. Беше там само като осезание, усещане за докосването на подлактието ми. Съсредоточих вниманието си върху това; беше си сериозно стискане, а после Ла Горда като цялостна личност се материализира, сякаш беше направена от припокриващи се кадри на фотографски филм. Беше като трикова фотография в киното. Сцената на сънуването се разми. Вместо това Ла Горда и аз се взирахме един в друг с преплетени подлактия.

Отново съсредоточихме в унисон вниманието си върху сцената на сънуването, която бяхме наблюдавали. В този момент знаех извън всяко съмнение, че и двамата гледаме едно и също нещо. Сега дон Хуан казваше нещо на Ла Горда, но аз не можех да го чуя. Вниманието ми се издърпваше ту назад, ту напред между третото състояние на сънуването — пасивното наблюдение, и второто_ — динамичната будност. _В един момент бях с дон Хуан, дебелата Горда и шестнайсетина други хора, а в следващия — със сегашната Горда, загледан в някаква замръзнала сцена.

И тогава едно силно разтърсване на тялото ми ме издигна на съвсем друго ниво на вниманието: почувствах нещо като пропукване на сухо парче дърво. Беше слаба експлозия и все пак звучеше повече като изключително силно пукане на кокалчетата на ръцете. Озовах се в първото състояние на сънуването — будността в покой. Бях заспал и все пак бях в пълно съзнание. Искаше ми се да остана възможно по-дълго в това състояние на покой, но още едно разтърсване ме накара да се събудя на секундата. И внезапно разбрах, че Ла Горда и аз сме сънували заедно.

Горях от нетърпение да поговоря с нея. Тя изпитваше същото. Надпреварвахме се кой да говори пръв. Когато се поуспокоихме, аз я помолих да ми опише всичко, което й се е случило в нашето сънуване заедно.

— Дълго те чаках — започна тя. — Някаква част от мен си мислеше, че съм те пропуснала, но друга част разбираше, че си нервен и имаш проблеми, затова почаках.

— Къде чакаше, Горда? — попитах аз.

— Не зная — отвърна тя. — Знаех, че съм извън червеникавата светлина, но не виждах нищо. Като си помисля сега, май нямах зрение, движех се пипнешком. Навярно съм била още сред червеникавата светлина, макар да не беше червено. Мястото, където се намирах, беше с цвят на светла праскова. После отворих очи и ти се оказа там. Изглеждаше готов да тръгваш, затова те хванах за ръката. После погледнах и видях Нагуала Хуан Матус, тебе, себе си и други хора в къщата на Висенте. Ти беше по-млад, а аз — дебела.

Споменаването на къщата на Висенте изведнъж разкри нещо в мен. Разказах на Ла Горда как веднъж, докато пътувах с колата през Сакатекас, в Северно Мексико, кой знае какво ме бе подтикнало да отида на гости на един приятел на дон Хуан, Висенте, без да разбирам, че с постъпката си неразумно пристъпвах в една забранена област, защото дон Хуан никога не ме бе запознавал с него. Висенте, както и жената Нагуал, принадлежаха към друга сфера, друг свят. Никак не се учудих, че Ла Горда така се разстрои, когато й разказах за това посещение. Познавахме Висенте много добре; беше ни близък колкото дон Хенаро, може би дори по-близък. И въпреки това го бяхме забравили, точно както бяхме забравили жената Нагуал.

На това място Ла Горда и аз направихме огромно отклонение. Спомнихме си заедно, че Висенте, Хенаро и Силвио Мануел бяха приятели на дон Хуан, негов отряд. Бяха свързани един с друг чрез особена клетва. Ла Горда и аз не можехме да си спомним какво точно ги обединяваше. Висенте не беше индианец. На младини бил аптекар. Беше ученият на групата и действителният лечител, който се грижеше за здравето им. Имаше страст към ботаниката. Бях абсолютно убеден, че знае за растенията повече от всяко друго живо същество. Ла Горда и аз си спомнихме, че именно Висенте бе обучил всички, включително и дон Хуан, да разпознават медицинските растения. Интересуваше се специално от Нестор и всички мислехме, че Нестор ще стане като него.

— Като си спомням за Висенте, се замислям и за себе си — каза Ла Горда. — Мисля си каква непоносима жена съм била. Най-лошото, което може да се случи на една жена, е да има деца, да има дупки в тялото си и пак да се държи като малко момиче. Това беше моят проблем. Исках всички да ме харесват и бях съвсем празноглава. А те ме оставяха да ги забавлявам, насърчаваха ме да се държа като магарица.

— Кои са тия те, Горда? — попитах аз.

— Нагуалът и Висенте, и всички ония, които бяха в къщата на Висенте, когато се държах като магаре с теб.

Ла Горда и аз проникнахме в нещата в пълен унисон. Бяха й позволили да се държи така непоносимо само с мен. Никой друг не понасяше глупостите й, макар тя да опитваше да ги пробутва на всеки.

— Висенте наистина ме търпеше — продължи Ла Горда. — Играеше си с мен. Наричах го дори чичо. Когато реших да нарека Силвио Мануел чичо, той едва не ми одра кожата с подобните си на лапи ръце.

Направихме опит да съсредоточим вниманието си върху Силвио Мануел, но не можахме да си спомним как изглежда. Усещахме присъствието му в спомените си, но той не беше лице, беше само чувство.

Що се отнася до сцената в сънуването, спомнихме си, че е била вярно копие на онова, което наистина се случи в живота ни на определено място и по определено време; и пак не ни беше по възможностите да си припомним кога. Знаех обаче, че се грижех за Ла Горда с цел да се тренирам за трудностите в отношенията ми с хората. Наложително беше да усвоя лекотата на настроението си пред трудните ситуации на общуване, а никой не можеше да свърши тази работа по-добре от Ла Горда. Именно от тези обстоятелства се пораждаха искриците неясни спомени, които имах за дебелата Горда, защото аз се подчинявах на заповедите на дон Хуан до най-незначителните подробности.

Ла Горда ми каза, че не харесвала настроението на сцената в сънуването. Предпочитала само да я наблюдава, но аз съм я бил издърпал навътре, за да изпита старите си чувства, които за нея бяха отблъскващи. Неудоволствието й беше толкова силно, че тя нарочно стисна ръката ми, за да ме принуди да приключа с нашето участие в нещо тъй противно за нея.

На другия ден уговорихме час за нов сеанс да сънуваме заедно. Тя тръгна от спалнята си, а аз — от моя кабинет, но нищо не се получи. Само се изтощихме от опитите си да навлезем в сънуването. Седмици след това се опитвахме да постигнем отново резултатите от първото ни изпълнение, но без никакъв успех. С всеки провал ставахме все по-отчаяни и по-неудовлетворени.

Изправени така пред безизходно положение, реших да отложим за известно време нашето сънуване заедно и да погледнем отблизо процеса на сънуването, да анализираме идеите и процедурите му. Отначало ла Горда не беше съгласна с мен. За нея предложението да прегледаме всичко, което знаехме за сънуването, представляваше друг начин да се предадем на отчаянието и неудовлетвореността си. Предпочиташе да продължим с опитите, пък били те и неуспешни. Аз настоях на своето и накрая тя прие моята гледна точка единствено заради това, че нямахме друг изход.

Една нощ седнахме и, колкото може по-непринудено, отново започнахме да обсъждаме онова, което знаехме за сънуването. Много скоро стана ясно, че съществуват няколко основни точки, на които дон Хуан специално беше наблягал.

Първата беше само действие. То започваше като че ли с единствено по рода си състояние на осъзнаване, до което се достига, като се фокусира остатъкът от съзнанието, което човек все още има докато спи, върху елементите или характерните особености на сънищата му. Остатъкът от съзнанието, който дон Хуан наричаше „второто внимание“, се привеждаше в действие, или се впрягаше, посредством упражнения в неправене. Според нас съществена помощ на сънуването оказва състоянието на душевен покой, което дон Хуан бе нарекъл „спиране на вътрешния диалог“, или „неправенето на разговор със себе си“. За да ме научи как да го овладея, той ме караше да ходя километри наред пеша с очи, които не се отклоняват, но и не се фокусират, гледайки точно над хоризонта, така че да наблегна на периферното зрение. Методиката му се оказа сполучлива само след два опита Това ми позволи след дълги години в опити да спра вътрешния си диалог и да тренирам вниманието си. Принуждавайки ме да се концентрирам върху периферното зрение, дон Хуан бе подсилил способностите ми да се, съсредоточавам за продължителни периоди от време върху една единствена дейност.

По-късно, вече овладял контрола на вниманието си и способен да работя с часове върху някоя неприятна задача без да се разсейвам — нещо, на което никога преди не съм бил способен, — той ми казваше, че най-добрия начин да навляза в сънуването е да се концентрирам върху областта между ребрата в горния край на корема. Казваше също, че необходимото внимание за сънуването идва именно от тази област. Докато енергията, нужна за да се движим и да търсим в сънуването, тръгва от мястото на четири-пет сантиметра под пъпа. Дон Хуан наричаше тази енергия воля, или силата да подбираме, да обобщаваме. При жените вниманието, а също и енергията за сънуването, произлизат от утробата.

— Сънуването на една жена трябва да идва от утробата й, защото там е нейният център — каза Ла Горда. — За да мога да започна сънуването или да го спра, трябва само да насоча вниманието си към моята утроба. Научила съм се да я чувствам отвътре. За миг съзирам червеникавия блясък и после изчезвам.

— Колко време ти е нужно, за да съзреш червеникавия блясък? — попитах аз.

— Няколко секунди. В момента, в който вниманието ми е върху утробата, вече съм в сънуването — продължи тя. — Никога не съм се мъчила, никога досега. Всички жени са така. Най-трудната част за една жена е да научи как да започне; трябваха ми няколко години, за да спра вътрешния си диалог, като концентрирам вниманието си върху моята утроба. Навярно затова жената има нужда винаги от някого, който да я подтиква.

— Нагуалът Хуан Матус — продължи да говори тя, — поставяше студени, мокри речни камъчета на корема ми, за да ме накара да чувствам тази област. Или поставяше някаква тежест; беше ми намерил парче олово. Караше ме да затворя очи и да фокусирам вниманието си върху мястото, където е тежестта. Всеки път заспивах. Но това не го смущаваше. Всъщност няма значение какво прави човек, след като веднъж е насочил вниманието си върху утробата. Накрая се научих да се концентрирам върху тази точка без нищо върху мен. Един ден навлязох в сънуването съвсем сама. Чувствах корема си точно в мястото, където Нагуалът бе поставял толкова пъти тежестта, когато съвсем ненадейно заспах както обикновено, освен дето нещо ме теглеше направо в утробата ми. Съгледах червеникава светлинка и тогава ми се яви най-красивият сън. Но щом опитах да го разкажа на Нагуала, разбрах че не е бил обикновен сън. Нямаше начин да му разкажа какъв е бил сънят; просто се чувствах много щастлива и силна. Той каза, че това било сънуването.

Ла Горда поясни, че дон Хуан й разказвал как всяко нещо можело да е достатъчно като неправене, за да помогне на сънуването, при условие че помага и на вниманието да остане фиксирано. Например той я накарал, както и всички останали ученици, да седят втренчени в листа и камъни, и насърчил Паблито да си изгради собствен способ за неправене. Паблито започнал с неправене на ходенето назад. Той се движел, хвърляйки кратки погледи встрани, за да насочва пътя си и да избягва препятствията. Аз му предложих една идея — да използва огледало за обратно гледане, — а той я разшири като конструира дървен шлем с приспособление за закрепване на две малки огледалца на около двайсет сантиметра от лицето му и на седем сантиметра под нивото на очите му. Двете огледала не пречеха на фронталната му гледка и поради страничния ъгъл, под който бяха поставени, обхващаха всичко зад него. Паблито се хвалеше, че има периферно зрение на 360 градуса от света. Подпомаган от това устройство, Паблито можеше да ходи назад на всякакво разстояние или с всякаква продължителност.

Позата, която човек заема, за да прави сънуване, беше също много важна тема.

— Не зная защо Нагуалът ми казваше от самото начало — сподели Ла Горда, — че най-доброто положение, от което една жена може да започне, е да седне с кръстосани крака и да остави тялото си само да се наведе напред, както става ако вниманието ни се съсредоточи върху сънуването. Нагуалът ми каза за това може би година след като бях започнала учението. Сега аз сядам за момент в това положение, усещам утробата си и тутакси започвам да сънувам.

В началото, също като Ла Горда, аз го правех легнал по гръб, докато един ден, когато дон Хуан ми каза, че за да постигна най-добрите резултати, трябва да седна на меко или на тънък дюшек, с долепени пети на краката и с допрени до дюшека бедра. Той изтъкна, че тъй като имам еластични тазови връзки, трябва да ги напрягам докрай като целта ми бъде да допра бедрата си съвсем плътно до дюшека. Добави, че ако ще навлизам в сънуването в седнало положение, тялото ми не бива да се накланя нито на едната, нито на другата страна, но торсът ми трябва да се огъва напред и челото ми да почива на ходилата.

Друга много важна тема беше времето за правене на сънуването. Дон Хуан ни беше казвал, че най-подходящи са часовете в късната нощ или ранното утро. Причината да предпочита тия часове беше наричаното от него „практическо приложение на магьосническото познание“. Тъй като човек трябвало да прави сънуване в рамките на обичайната си социална среда, нужно било да потърси възможно най-подходящите условия за усамотяване и ненамеса. Намесата, за която намекваше, се отнасяше за вниманието на хората, а не за тяхното физическо присъствие. За дон Хуан беше безсмислено да се отдръпваш от света и да се криеш, защото дори да си сам в изолирано, пусто място, преобладава намесата на себеподобните, защото не може да се изключи фиксирането на първото им внимание. Човек може да отклони част от това фиксиране за кратък период от време само локално, в часовете когато повечето хора спят. Именно по това време първото внимание на хората около нас е спящо, инертно.

Това отвеждаше до описанието му на второто внимание. Дон Хуан ни обясняваше, че вниманието, от което имаме нужда в началото на сънуването, трябва насила да остане върху даден предмет в някой сън. Само като мобилизираме нашето внимание, един обикновен сън може да се превърне в сънуване.

Освен това той обясняваше, че в сънуването човек трябва да използва същите механизми на внимание като в ежедневния си живот и че нашето първо внимание е било научено да се фокусира с голяма сила върху предмети от света, за да превърне хаотичната и аморфна област на възприятията в подредения свят на осъзнаването. Дон Хуан ни казваше също, че второто внимание служи да повика шансовете. Колкото повече се упражняваме, толкова по-голяма е възможността да постигнеш желаните резултати. Но това била функцията на вниманието изобщо, функция тъй очевидна в ежедневния ни живот, че е станала незабележима; ако попаднем в непредвидена ситуация, говорим за нея като за инцидент или съвпадение, а не че нашето внимание е повикало събитието.

Разговорът ни за второто внимание подготви почвата за друга ключова тема, сънуваното тяло. Като средство за насочване на Ла Горда към него дон Хуан й дал задачата да мобилизира второто си внимание колкото е възможно по-стабилно върху компонентите на чувството за летене в сънуването.

— Как се научи да летиш в сънуването? — попитах я аз. — Учил ли те е някой?

— На тая земя ме научи Нагуалът Хуан Матус — отговори тя. — А в сънуването ме научи някой, когото никога не успях да видя. Беше само глас, който ми казваше какво да правя. Нагуалът ми беше възложил задачата да се науча да летя в сънуването, а гласът ме учеше как да го правя. А след това трябваше години наред да се уча сама да се отмествам от собственото си тяло, от това, което може да се докосва, до моето сънувано тяло.

— Трябва да ми го обясниш, Горда — казах аз.

— Ти си се учил да стигаш до сънуваното си тяло, когато си сънувал, че излизаш от тялото си — продължи тя. — Но както разбирам, Нагуалът не ти е възлагал никаква специална задача, затова ти си вървял по старите, познати пътища. Аз, от друга страна, получих задачата да използвам моето сънувано тяло. Сестричките имаха същата задача. В моя случай веднъж имах сън, в който летях като хвърчило. Разказах за него на Нагуала, защото ми хареса това чувство за плавно движение. Той го прие много сериозно и го превърна в задача. Каза, че щом човек се научи да прави сънуването, всеки сън, който бъде запомнен, вече не е сън, а сънуване.

— Тогава започнах да се стремя да летя в сънуването. Но не можех да го постигна; колкото повече се опитвах да повлияя на сънуването си, толкова по-трудно ставаше то. Накрая Нагуалът ми каза да спра опитите и да го оставя само да си дойде. Малко по малко започнах да летя в • сънуването. Това ставаше, когато някакъв глас започна да ми казва какво да правя. Винаги съм имала чувството, че гласът е женски.

— Когато се научих да летя съвършено — продължаваше Ла Горда, — Нагуалът ми обясни, че всяко движение в летенето, което правех в сънуването си, трябва да го повтарям в будно състояние. Ти си имал същата възможност, когато тигърът с извитите кучешки зъби ти е показвал как да дишаш. Но никога не си се превърнал в тигър в своето сънуване, затова не си могъл да направиш опит да го сториш в будно състояние. Аз обаче наистина се научих да летя в сънуването. Премествайки вниманието си към сънуваното си тяло, докато съм будна, можех да летя като хвърчило. Веднъж ти показах как летя, защото исках да видиш, че съм се научила да използвам сънуваното си тяло, но ти недоумяваше какво става.

Ла Горда имаше предвид оня момент, когато ме бе изплашила с неразбираемия акт на действително подскачане във въздуха като хвърчило. Случаят беше толкова краен за мен, че по никакъв логичен начин не можех да си наложа да го разбера. Както обикновено, когато неща от такова естество се изпречваха пред мен, аз ги препращах в една аморфна категория на „възприятия в условията на тежък стрес“. Възразих, че в случаите на тежък стрес възприятието може да бъде страшно деформирано от сетивата. Пояснението ми не обясняваше нищо, но изглежда поддържаше разума ми укротен.

Казах на Ла Горда, че в това, което тя беше нарекла преместване в сънуваното си тяло, има навярно нещо повече от най-обикновено повторение на действието летене.

Тя помисли малко, а после отговори:

— Смятам, че Нагуалът сигурно ти е казвал и това — сподели тя, — че единственото, което наистина има значение при осъществяването на това преместване, е приковаването на второто внимание. Нагуалът казваше, че именно това внимание прави света; и разбира се бе абсолютно прав. Имаше си причини да го каже. Беше майстор на вниманието. Предполагам нарочно ме бе оставил да разбера, че всичко, от което се нуждая, за да се преместя в сънуваното си тяло, е да фокусирам вниманието си върху летенето. Най-важното е било да натрупам внимание в сънуването, за да наблюдавам всичко, което правя, докато летя. Това е бил единственият начин да се грижа за второто си внимание. След като веднъж се стабилизира, мога да го фокусирам леко върху детайлите и чувствата при летенето, което води още повече до сънуване за летене, докато за мен стане вече рутина да сънувам, че се нося из въздуха.

— По въпросите за летенето — продължи тя, — второто ми внимание вече е било изострено. Когато Нагуалът ми възложи задачата да се преместя в сънуваното си тяло, имаше предвид докато съм будна да се обърна към второто си внимание. Така го разбирам аз. Първото внимание, вниманието което прави света, никога не може да бъде напълно преодоляно; то може само да се изключи за моменти, да се замести с второто внимание при условие, че в тялото има достатъчен запас от него. Сънуването е начин да се натрупва второ внимание. Бих казала, че за да се преместиш в сънуваното си тяло, докато си буден, трябва да практикуваш сънуване дотогава, докато започне да ти идва до гуша.

— Можеш ли да стигнеш до сънуваното си тяло винаги, когато го пожелаеш? — попитах я аз.

— Не, не е толкова лесно — отговори тя. — Научила съм се да повтарям движенията и чувствата на летене, докато съм будна, и въпреки това не мога да летя винаги, когато поискам. Съществува бариера към сънуваното ми тяло. Понякога имам чувството, че бариерата е спусната; в такива моменти тялото ми е свободно и аз мога да летя, сякаш сънувам.

Казах на Ла Горда, че в моя случай дон Хуан ми бе възложил три задачи, за да тренирам второто си внимание. Първата беше да намеря ръцете си в сънуването. След това ми препоръча да си намеря място, да фокусирам вниманието си върху него, а после — да правя сънуване денем и да разбера дали наистина мога да отида там. Предложи ми да оставя някой познат на това място, за предпочитане жена, за да направя две неща: най-напред да проверя някои дребни промени, които да могат да ми покажат, че съм бил там в сънуването, и второ, да изолирам натрапчивите подробности, където именно ще бъде изходната точка на второто ми внимание.

Най-сериозният проблем на сънувача в това отношение е непреклонното фиксиране на второто внимание върху подробностите, които са незабележими за вниманието ни в ежедневния живот, като по този начин се създава едно почти непреодолимо препятствие за утвърждаването на преживяното. Това, което човек търси в сънуването, не е същото, на което той обръща внимание в ежедневния си живот.

Дон Хуан твърдеше, че само в периода на обучението човек се мъчи да прикове второто си внимание. След това той трябва да се бори с почти непреодолимото притегляне на второто внимание и да хвърля само бегли погледи на всичко. При сънуването трябва да си доволен и от най-кратката гледка. Фокусираш ли се върху нещо, загубваш контрол.

Последната обобщена задача, която той ми бе възложил, беше да изляза от тялото си. Успях отчасти и през цялото време считах успеха си за единственото истинско постижение в сънуването. Дон Хуан си отиде преди да съм усъвършенствал чувството в сънуването, че мога да се оправям със света на обикновените работи, докато сънувам. Заминаването му прекъсна онова, което според мен щеше да бъде неизбежното припокриване на времето ми за сънуване с времето от ежедневния ми живот.

За да избистри контрола на второто ми внимание, дон Хуан ми бе представил идеята си за волята. Той казваше, че волята може да бъде описана като максимален контрол над сияйността на тялото като енергийно поле; или може да се опише като ниво на умение или състояние, което настъпва рязко в ежедневието на един воин в даден момент. То се усеща като сила, която се излъчва от средната част на тялото след миг на абсолютно безмълвие или миг на стопроцентов ужас, или на дълбока тъга; но не след миг на щастие, защото щастието е прекалено разрушително, за да осигури на воина необходимата концентрация да използва сияйността на тялото и да я превърне в безмълвие.

— Нагуалът ми казваше, че за човешкото същество тъгата е силна колкото ужаса — каза Ла Горда. — Тъгата принуждава воина да пролива кървави сълзи. И двете могат да доведат до момента на безмълвие. Или — безмълвието идва от самосебе си, защото воинът се опитва да го постига през целия си живот.

— Ти самата чувствала ли си някога този момент на безмълвие? — попитах аз.

— Разбира се, но не мога да си спомня точно на какво приличаше — отвърна тя. — И ти, и аз сме го изпитвали, но никой от нас не може да си спомни нищо. Нагуалът казваше, че това е миг на чернота, миг по-тих и от мига, в който изключваме вътрешния си диалог. Тази чернота, това безмълвие, пораждат намерението, което насочва второто внимание, командва го, кара го да върши разни неща. Затова го наричат воля. Намерението ефектът са воля. Нагуалът казваше, че те са свързани помежду си. Казваше ми всичко това, когато се опитвах да се науча да летя в сънуването. Намерението да летиш произвежда ефекта на летенето.

Аз пък й казах, че почти съм отписал възможността да изпитам някога воля.

— Ще я изпиташ — каза Ла Горда. — Бедата е там, че ти и аз не горим от желание да разберем какво ни се случва.

Не чувстваме своята воля, защото смятаме, че е нещо, което правим или чувстваме, като например да се ядосаме. Волята е много тиха, незабележима. Волята принадлежи към другото „аз“.

— Какво друго „аз“, Горда? — попитах.

— Знаеш за какво говоря — набързо каза тя. — Когато сънуваме, ние сме в другото си „аз“. Досега сме влизали безброй пъти в другото ни „аз“, но още не сме цялостни.

Настъпи продължително мълчание. Признах пред себе си колко права е тя като казва, че още не сме цялостни. Разбирах го в смисъл, че сме просто ученици на едно неизчерпаемо изкуство. Но после ми хрумна мисълта, че тя има предвид може би друго. Тази мисъл обаче не беше рационална. Най-напред усетих гъделичкаща тръпка в слънчевия си сплит и тогава си помислих, че може би говори за друго. Сетне усетих отговора. Дойде у мен наведнъж като някаква буца. Знаех, че всичко това е там, най-напред на върха на гръдната ми кост, а после в ума ми: Проблемът ми се състоеше в това, че не можех достатъчно бързо да разплета онова, което узнавах, за да го изрека с думи.

Ла Горда не прекъсна мисловните ми процеси с понататъшни коментари или постъпки. Остана съвършено безмълвна, чакаща. Изглеждаше вътрешно свързана с мен до такава степен, че нямаше нужда да казваме нищо.

Задържахме това чувство на взаимност още миг и тогава то ни облада. Ла Горда и аз се успокоявахме на етапи. Накрая заговорих аз. Не за да разнищим онова, което заедно бяхме почувствали и разбрали, а просто да възстановим почвата за разговор, аз й казах, че зная в какъв смисъл сме незавършени, но че не мога да облека знанието си в думи.

— Съществуват купища неща, които знаем — каза тя. — И въпреки всичко не можем да ги накараме да ни служат, защото в действителност не знаем как да ги изтръгнем от нас. Ти току-що си започнал да усещаш тази тежест. Аз я имам от години. Зная и въпреки това не зная. Повечето време се препъвам в себе си и приличам на малоумна, когато се опитам да кажа нещо, което знам.

Разбрах какво има предвид, разбрах я на физическо ниво. Знаех нещо абсолютно практическо и само по себе си очевидно за волята и за онова, което Ла Горда беше нарекла другото „аз“, и въпреки това не можех да произнеса една-единствена думичка за всичко, което знаех; не защото бях сдържан или притеснителен, а защото не знаех откъде да започна, нито как да организирам знанието си.

— Волята е пълното овладяване на второто внимание и затова се нарича другото „аз“ — каза Ла Горда след продължителна пауза. — Въпреки всичко, което сме направили, ние познаваме само една частичка от другото „аз“. Нагуалът ни остави сами да завършим своето знание. Това е задачата ни да си спомним.

Тя удари челото си с длан, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.

— Господи Боже мой! Та ние си спомняме за другото „аз“! — възкликна тя с глас, който граничеше с истерията. После се успокои и продължи да говори по-тихо. — Очевидно вече сме били там и единственият начин да си го спомним е начинът, по който го правим — като изстрелваме сънуваните си тела, докато сънуваме заедно.

— Какво имаш предвид с това да изстрелваме сънуваните си тела? — попитах.

— Самият ти беше свидетел, когато Хенаро изстрелваше сънуваното си тяло — каза тя. — То изхвръква като бавен куршум, фактически се залепва и отлепва от физическото тяло с гръмко припукване. Нагуалът ми казваше, че сънуваното тяло на Хенаро може да прави повечето от нещата, които ние нормално си правим; той обичаше да идва при тебе така, за да те разтърси. Сега вече зная каква е била целта на Нагуала и на Хенаро. Искали са да си спомниш и с тази цел Хенаро е изпълнявал невероятни подвизи пред очите ти, като е изстрелвал сънуваното си тяло. Но не е стигнал доникъде.

— Никога не съм знаел, че е бил в сънуваното си тяло — казах аз.

— Никога не си знаел, защото не си наблюдавал — каза тя. — Хенаро се е опитвал да ти го съобщи, като е правел неща, които сънуваното тяло не може да прави: да яде, да пие и така нататък. Нагуалът ми разказваше как Хенаро обичал да се шегува с теб, че като отиде по голяма нужда, чак планината ще потрепери.

— Защо да не може сънуваното тяло да прави тия неща? — попитах аз.

— Защото сънуваното тяло не може да се справи с намерението на яденето или пиенето — отговори тя.

— Какво искаш да кажеш с това, Горда? — попитах.

— Голямото постижение на Хенаро се състоеше в това, че в своето сънуване той е научил намерението на тялото — поясни тя. — Той е довършил онова, което ти си започнал да правиш. Той можеше да сънува съвършено цялото си тяло. Но сънуваното му тяло имаше различно намерение от намерението на физическото тяло. Например сънуваното тяло може да премине през стена, защото знае намерението на изчезването яко дим. Физическото тяло знае намерението на яденето, но не и на изчезването. За физическото тяло на Хенаро преминаването през стена би било толкова невъзможно, колкото за сънуваното тяло е яденето.

Ла Горда замълча за малко, сякаш премерваше това, което току-що беше казала. Исках да почакам, преди да й задам въпрос.

— Хенаро беше усвоил само намерението на сънуваното тяло — каза тя тихо. — Силвио Мануел от своя страна беше най-големият майстор на намерението. Сега вече зная причината да не можем да си спомним лицето му: не е бил като останалите.

— Кое те кара да говориш така, Горда? — попитах.

Тя се зае да обяснява какво има предвид, но беше неспособна да говори свързано. Изведнъж се усмихна. Очите й светнаха.

— Сетих се! — извика тя. — Нагуалът ми казваше, че Силвио Мануел е майстор на намерението, защото постоянно бил в другото си „аз“. Бил е истинският шеф. Бил е зад всичко, което Нагуалът е правил. Всъщност той е бил човекът, накарал Нагуала да се грижи за теб.

Когато чух Ла Горда да казва това, изпитах огромна физическа болка. Стана ми почти лошо на стомаха и положих изключителни усилия да го скрия от нея. Обърнах се гърбом и си запуших устата. За момент тя спря да говори, сякаш решила да не обръща внимание на състоянието ми. Вместо това започна да ми крещи. Каза, че е крайно време да се отърсим от тревогите си. Напомни ми за моето прозрение след случилото се в Мексико Сити. Добави, че язвителността ми не се дължи на това, че е застанала на страната на останалите чираци против мен, а защото е взела участие в демаскирането ми. Аз пък й обясних, че всички тия чувства отдавна са изчезнали от мен. Остана непреклонна. Продължи да твърди, че ако не се изправя лице в лице с тях, те пак ще се върнат по някакъв начин при мен. Настоя, че в центъра на всичко стои сдружаването ми със Силвио Мануел.

Докато слушах всичко това, не можех да повярвам в промените на настроението ми. Превърнал се бях в двама души — единият вбесен, с пяна на устата, другият — спокоен, наблюдаващ. В стомаха ми настъпи финален, мъчителен спазъм и се почувствах съвсем зле. Но не усещането за гадене беше причината за спазъма. Беше по-скоро несдържан гняв.

Когато най-накрая се успокоих, бях смутен от поведението си и притеснен, че подобен инцидент би могъл да ми се случи и друг път.

— Веднага щом приемеш истинската си природа, ще се освободиш от гнева си — каза най-безгрижно Ла Горда.

Прииска ми се да й възразя, но видях колко е безполезно. Освен това този пристъп на гняв беше изцедил от мен цялата ми енергия. Разсмях се на факта, че не зная какво бих направил в случай, че е права. Хрумна ми, че ако мога да забравя за жената Нагуал, всичко ще е възможно. Изпитах странното усещане на топлина или дразнене в гърлото си, сякаш бях изял нещо много люто. Усетих пристъп на телесна уплаха, сякаш току-що бях видял някой да се промъква зад гърба ми, и в тоя миг установих нещо, за което само секунда преди това нямах никаква представа. Ла Горда беше права. За мен се беше грижил Силвио Мануел.

— Не го помня като личност, както си спомням жената Нагуал — продължи тя, — но си спомням какво ми казваше Нагуалът за него.

— И какво ти казваше? — попитах.

— Казваше, че докато Силвио Мануел е на тая земя, ще бъде като Елихио. Веднъж изчезнал, без да оставя никаква следа, и отишъл в другия свят. Нямало го с години. И после, един ден се върнал. Нагуалът казваше, че Силвио Мануел не си спомнял къде е бил или какво е правил, но тялото му било променено. Бил се върнал в нашия свят, но в другото си „аз“.

— И какво друго ти казваше, Горда? — попитах пак.

— Не мога да си спомня нищо повече — отвърна тя. — Беше ми като в мъгла.

Знаех, че ако се насилим, веднага ще разберем кой е Силвио Мануел. Казах й го.

— Нагуалът твърдеше, че навсякъде има намерение — внезапно заговори Ла Горда.

— Какво означава това? — попитах.

— Не знам — отговори тя. — Изричам гласно неща, които ми идват наум. Нагуалът казваше също, че намерението прави света.

Знаех, че съм чувал тия думи и преди. Реших, че навярно дон Хуан е казвал и на мен същото, а после съм го забравил.

— Кога ти каза дон Хуан това? — попитах.

— Не си спомням — отвърна тя. — Но ми казваше, че хората и поради това всички други живи създания, са роби на намерението. Ние сме в неговите лапи. Заради него правим всичко, което то поиска. То ни кара да действаме в този свят. То ни кара дори да умираме.

— Казваше още, че когато станем воини обаче, намерението се превръща в наш приятел. За момент то ни оставя на свобода; понякога дори идва при нас, сякаш чака някъде наоколо. Казваше ми, че той самият бил само приятел на намерението — не като Силвио Мануел, който му бил господар.

Вътре в мен се надигаха вълни от скрити спомени, които напираха да излязат. Бяха вече като че ли на повърхността. За момент изпитах дълбоко разочарование, а после нещо в мен се предаде. Успокоих се. Интересът ми да разбера нещо за Силвио Мануел беше изчезнал.

Ла Горда изтълкува промяната в настроението ми като знак, че не сме готови да посрещнем спомените за Силвио Мануел.

— Нагуалът показваше на всички ни какво би могъл да направи с намерението си — заговори рязко тя. — Призовеше ли намерението, можеше да накара някои неща да се появят.

— Казваше ми още — не спираше тя, — че ако искам да летя, трябва да призова намерението си да летя. После ми показа как той самият може да го призове и подскочи във въздуха и се понесе в кръг, като огромно хвърчило. Или можеше да направи така, че в ръката му да се появят разни неща. Казваше, че знае намерението на много неща и може да призове тия неща чрез намерение. Разликата между него и Силвио Мануел била, че Силвио Мануел, като истински майстор на намерението, знаел намерението на всичко.

Казах й, че обяснението й има нужда от повече пояснения. Тя се постара, изглежда, да подреди мислите в главата си.

— Научих намерението на летенето — каза тя, — като повтарях всичките чувства, които изпитвах, докато летях в сънуването. Това беше едното. Нагуалът беше научил през живота си намерението на стотици неща. Но Силвио Мануел бил стигнал до самия източник. Той го каптирал. Не му е било нужно да научава намерението на каквото и да е. Станал едно цяло с него. Проблемът бил в това обаче, че нямал повече никакви желания; защото намерението си нямало свои желания; затова се наложило да разчита на Нагуала за воля. С други думи Силвио Мануел можел да прави всичко, което Нагуалът пожелаел. Нагуалът насочвал намерението на Силвио Мануел. Но тъй като Нагуалът също нямал никакви желания, повечето време не правели нищо.