Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1994 г.

История

  1. — Добавяне

3
ПСЕВДОСПОМЕНИ НА ДРУГОТО „АЗ“

Можеш ли да ни кажеш какво става? — попита ме Нестор, когато се събрахме вечерта. — Къде ходихте двамата вчера?

Бях забравил препоръката на Ла Горда да не говорим за случилото се помежду ни. Започнах да им разказвам, че най-напред сме се отбили в близкия град и там сме открили някаква много интересна къща.

Всички бяха обхванати, изглежда, от някакъв внезапен трепет. Ококориха се, спогледаха се, а после впериха очи в Ла Горда, сякаш в очакване тя да им разкаже за това.

— И каква беше тази къща? — попита Нестор.

Понечих да отговоря, но Ла Горда ме прекъсна. Заговори забързано, почти неразбираемо. Стана ми ясно, че импровизира. Използваше дори думи и фрази от езика на мацатеките. Отправяше ми потайни погледи, в които се таеше мълчаливата молба да не казвам нищо за това.

— А какво ще кажеш за сънуването си, Нагуале? — попита ме тя с облекчението на човек, намерил изход. — Искаме да знаем всичко, което правиш. Смятам, че е много важно да ни го разкажеш.

Тя се наведе и най-нехайно прошепна в ухото ми, че заради това, което ни се е случило в Оаксака, трябва да им разкажа за сънуването си.

— Защо пък да е важно за вас? — казах високо аз.

— Смятам, че сме много близко до края — заяви тържествено Ла Горда. — Всичко, което ти казваш или правиш с нас, е вече от ключово значение.

Разказах им за събитията, които счетох за най-важни от сънуването. Дон Хуан ми беше казвал, че няма никакъв смисъл да се набляга на опитите. Беше ми подсказал едно основно правило: ако три пъти подред имам едно и също видение, трябва да му обърна специално внимание; иначе казано, опитите на новака са просто трамплин към изграждането на второто внимание.

Веднъж сънувах, че се събуждам и скачам от леглото само и само да се изправя пред самия себе си, спящ в леглото. Започнах да се наблюдавам как спя и си наложих самоконтрола да си спомня, че сънувам. След това спазих препоръките на дон Хуан — да избягвам внезапни движения или изненади и всичко да приемам със зрънце сол. Сънувачът трябва да се включи, казваше дон Хуан, в непредубедено експериментиране. Вместо да разглежда спящото си тяло, сънувачът излиза от стаята. Изведнъж, без да зная защо, и аз се озовах извън стаята си. Имах абсолютно ясното съзнание, че мигновено съм бил поставен там. Когато за пръв път застанах пред вратата, антрето и стълбището ми се видяха монументални. Ако тази нощ нещо ме беше изплашило, то това беше размерът на тия помещения — в реалния живот най-обикновени, сега антрето беше с дължина около петнайсет метра, а стълбата имаше шестнайсет стъпала.

Не ми идваше наум как да измина огромните разстояния, които се простираха пред мен. Отначало се подвоумих, после нещо ме накара да тръгна. Но не тръгнах. Не усещах стъпките си. Изведнъж се оказа, че съм се хванал за перилата. Виждах ръцете си и горната им част, но не ги чувствах. Държах се по силата на нещо, което нямаше нищо общо с мускулатурата ми, каквато я познавах. Същото се случи и когато се опитах да сляза по стълбите. Не можех да направя и стъпка. Краката ми бяха сякаш запоени един за друг. Наведох се да видя краката си, но не можех нито да ги придвижа напред, нито странично, нито пък можех да ги вдигна към гърдите си. Все едно че бях залепен за най-горното стъпало. Усещах, че съм като ония надуваеми кукли, които могат да се навеждат във всички посоки, докато легнат хоризонтално, а после отново се изправят поради тежестта в плътните им закръглени основи.

Направих върховно усилие да тръгна и затопурках от стъпало на стъпало като несръчна топка. Нужно ми беше невероятно внимание, за да стигна до долния етаж. По друг начин не бих могъл да го опиша. Необходима беше някаква форма на съсредоточаване, за да задържа границите на вниманието си, та да му попреча да се разпадне на бягащите образи от обикновения сън.

Когато най-накрая стигнах до входната врата, не можах да я отворя. Отчаяните ми опити останаха без резултат; после си спомних, че бях излязъл от стаята си, изплъзвайки се навън, сякаш вратата беше отворена. Нужно ми беше да си спомня единствено това усещане за плъзгане, за да се окажа изведнъж на улицата. Изглеждаше тъмно — някакъв особен оловносив мрак, който не ми позволяваше да различа никакви цветове. Интересът ми беше незабавно привлечен от огромна лагуна от ярка светлина точно пред мен, на нивото на очите ми. Извадих си по-скоро заключение, отколкото да забележа, че това беше уличната лампа, тъй като знаех, че точно на ъгъла има такава. И тогава разбрах, че не мога да направя възприятийното подреждане, необходимо да преценя къде — нагоре, надолу, тук или там — става това. Всичко изглеждаше просто „тук“. Нямах никакъв механизъм, както в обикновения живот, за да подредя възприятията си. Всичко беше пред мен и аз нямах никаква воля да си изградя адекватна процедура на рамкиране.

Както си стоях удивен на улицата, започнах да изпитвам чувството, че левитирам. Хванах се за металния стълб, на който бяха прикрепени лампата и уличният знак на ъгъла. Поднасяше ме силен вятър. Захлъзгах се нагоре по стълба, докато съгледах ясно името на улицата: Аштън.

След месеци, когато отново се озовах в един такъв сън, загледан в спящото си тяло, вече имах репертоар от неща, които трябваше да направя. По време на редовното си сънуване бях научил, че в това състояние значение има волята, докато материалността на тялото е нищо. Само споменът намалява скоростта на сънуването. Плъзнах се от стаята навън без да се бавя, тъй като не ми се налагаше да се мъча нито да отварям вратата, нито да ходя, за да се придвижвам. Антрето и стълбището не бяха толкова необятни, както ми се бяха сторили предния път. Плъзнах се по тях с голяма лекота и този път стигнах до улицата, където си наложих да се придвижа на три блока по-нататък. И тогава осъзнах, че лампите представляват все така силно смущаваща гледка. Щом фокусирах вниманието си върху тях, те се превръщаха в езера с неизмерими размери. Другите елементи на този сън лесно можех да овладея. Сградите бяха неимоверно големи, но ми изглеждаха познати. Замислих се как да постъпя. И тогава съвсем случайно проумях, че ако не се вглеждам в нещата, а само им хвърлям по един поглед, точно както правим във всекидневния си свят, ще подредя възприятията си. С други думи, ако спазвам препоръките на дон Хуан до последната буквичка и приема за даденост своето сънуване, мога да се възползвам от възприятийните способности в своето всекидневие. След няколко минути сцената стана ако не съвсем позната, то поне контролируема.

Следващият път, когато имах подобен сън, отидох до любимото си кафене на ъгъла. Причината да го избера беше защото бях свикнал да ходя там винаги в ранните часове на утрото. В моето сънуване видях същите келнерки, които работеха в тази нощна смяна; видях редичката от хора, които се хранеха на тезгяха, а в самия му край съгледах и един особен образ — някакъв мъж, когото виждах почти всеки ден да се разхожда безцелно из двора на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше единственият човек, който всъщност ме погледна. В мига, в който влязох, той като че ли ме усети. Обърна се и се вторачи в мен.

Заварих същия човек в часовете на разходките ми след няколко дни в същото кафене в ранните часове на утрото. Той ме погледна веднъж и сякаш ме позна. От това той се ужаси и хукна навън, без да ми даде възможност да поговоря с него.

Още веднъж се върнах в същото кафене, когато се промени ходът на моето сънуване. Докато гледах ресторанта откъм улицата, сцената стана друга. Вече не виждах познатите сгради. Вместо това пред очите ми се разкри праисторическа сцена. Не беше и нощ. Беше ясен ден и аз съзирах тучна ливада. Навсякъде из нея се виждаха блатни, яркозелени, подобни на тръстики растения. Точно до мен се издигаше скалист зъбер с височина два и половина-три метра. На върха седеше огромен праисторически тигър с извити кучешки зъби. Вкамених се. Загледахме се продължително един друг от упор. Размерите на този звяр бяха поразителни и въпреки това в него нямаше нищо гротескно, нито непропорционално. Беше с превъзходна глава, големи очи с цвят на тъмен пчелен мед, масивни лапи, огромен гръден кош. Най-силно впечатление ми направи цветът на козината му. Беше изцяло тъмнокафява, почти шоколадова. Цветът й ми напомняше за печени зърна кафе, само че по-лъскави; беше странно дългичка козина, но не рошава, нито мека като на плъх. Не приличаше на козината на пума, нито на вълк, нито на полярна мечка. Приличаше на нещо, което до този момент не бях виждал.

От този миг нататък за мен стана обичайно да виждам тигъра. От време на време сцената беше облачна и хладна. Виждах как в долината вали дъжд — гъст, обилен дъжд. Друг път долината се къпеше в слънце. Много често виждах в долината и други тигри с извити зъби. Чувах дори уникалния им писклив рев — за мен удивително отблъскващ звук.

Тигърът нито веднъж не ме докосна. Взирахме се един в друг на разстояние от три-четири метра. И все пак можех да кажа какво той иска. Показваше ми как да дишам по един специфичен начин. В сънуването си стигнах дотам — да имитирам тъй добре дишането на тигъра, че усещах как сам се превръщам в тигър. Казах на чираците, че най-осезаемият резултат от сънуването ми е моето тяло, което беше станало по-мускулесто.

След като изслуша моя разказ, Нестор остана удивен колко различно е тяхното сънуване от моето. В тяхното те си имали определени задачи. Нестор например трябваше да изнамери лек за всички болести, от които може да заболее човешкото тяло. Задачата на Бениньо беше да предскаже, да предвиди, да намери разрешение за всичко, от което човек се интересува. Задачата на Паблито беше да изнамери начини да строи. Нестор каза, че тия задачи били причината той да се занимава с медицински растения, Бениньо да си има оракул, а Паблито да бъде дърводелец. Добави също, че засега те само са се докоснали до повърхността на сънуването и не няма нищо съществено, за което да разкажат.

— Сигурно мислиш, че сме направили нещо голямо — продължи той, — но не е така. Хенаро и Нагуалът правеха всичко вместо нас и тия четири жени. Нищо не сме направили сами.

— На мен ми се струва, че към теб Нагуалът е подходил различно — каза Бениньо, говорейки много бавно и натъртено. — Ти сигурно си бил тигър и сто на сто ще се превърнеш отново в такъв. Това се случи и е Нагуала: навремето е бил врана и още в този живот отново се превърна във врана.

— Проблемът е там, че този вид тигър вече не съществува — каза Нестор. — Никога не сме чували какво става в такива случаи.

Той завъртя глава така, че да обхване всички в този си жест.

— Аз зная какво става — намеси се Ла Горда. — Спомням си, че Нагуалът Хуан Матус наричаше това „сънуване на призраци“. Казваше, че никой от нас никога не е правил сънуване на призраци, защото постъпките ни не са нито стихийни, нито разрушителни. Самият той никога не го бил правил. Казваше също, че който го прави, е белязан от съдбата да има духове за помощници и съюзници.

— Какво означава това, Горда? — попитах аз.

— Означава, че ти не си като нас — отвърна мрачно тя. — Ла Горда изглеждаше крайно развълнувана. Тя стана и закрачи из стаята, като я прекоси четири-пет пъти преди пак да седне до мен.

В разговора настъпи пауза. Жозефина измърмори нещо неразбираемо. И тя изглеждаше доста нервна. Ла Горда се опита да я успокои, като я прегърна и я потупа по гърба.

— Жозефина иска да ти каже нещо за Елихио — каза ми Ла Горда.

Всички се извърнаха към Жозефина без да проговарят, но с въпросителни погледи.

— Независимо от факта, че Елихио е изчезнал от лицето на земята — продължи Ла Горда, — той е все още един от нас. И Жозефина разговаря с него през цялото време. Останалите изведнъж наостриха слух. Спогледаха се един друг, а после извърнаха очи към нея.

— Срещат се в сънуването — каза Ла Горда с драматизъм в гласа.

Жозефина пое дълбоко дъх, сякаш беше олицетворение на нервността. Тялото й конвулсивно потръпна. Паблито легна върху нея на пода и задиша силно с диафрагмата си, надувайки я и прибирайки я, като по този начин принуждаваше Жозефина да диша в унисон с него.

— Какво прави? — попитах Ла Горда.

— Какво прави ли? Нима не виждаш? — троснато отвърна тя.

Пошепнах й, че съм наясно — опитваше се да я накара да се отпусне, — но че процедурата е нова за мен. Тя ми отвърна, че Паблито предава на Жозефина енергия, като полага средния си сектор, където мъжете я имат в излишък, върху утробата на Жозефина, където пък жените съхраняват своята енергия.

Жозефина седна и ми се усмихна. Изглеждаше съвършено успокоена.

— Аз наистина се срещам много често с Елихио — каза тя. — Той ме чака всеки ден.

— Защо никога не си ни разказвала за това? — попита навъсено Паблито.

— На мен ми е казвала — прекъсна го Ла Горда и се впусна в продължителни обяснения какво означава за всички нас тази достъпност до Елихио. Добави още, че очаквала от мен да направя знак, за да разкрие думите на Елихио.

— Не го увъртай, жено — разкрещя се Паблито. — Кажи ни думите му.

— Те не се отнасят до теб! — разкрещя се в отговор Ла Горда.

— За кого са тогава? — попита Паблито.

— За Нагуала — изкрещя отново Ла Горда и ме посочи. Ла Горда се извини, че е повишила тон. Онова, което Елихио й казал, обясни тя, било сложно и загадъчно и тя нищо не разбрала.

— Аз просто го изслушах. Само това можех да направя — да го изслушам — продължи тя.

— Да не искаш да кажеш, че и ти си се срещала с Елихио? — попита Паблито с тон, който беше смесица от гняв и надежда.

— Да — отговори Ла Горда почти шепнешком. — Не можех да говоря за това, защото трябваше да го изчакам.

Тя посочи към мен, а после ме блъсна с двете си ръце. Моментално изгубих равновесие и се катурнах на едната си страна.

— Какво е това? Какво правиш с него? — попита Паблито съвсем ядосано. — Да не би да е израз на индианска любов?

Обърнах се към Ла Горда. Тя сви устни да си мълча.

— Елихио казва, че ти си Нагуалът, но не си за нас — каза ми Жозефина.

В стаята настъпи мъртва тишина. Не знаех как да разбирам думите на Жозефина. Трябваше да изчакам някой друг да проговори.

— Изпитваш ли някакво облекчение? — сръчка ме Ла Горда.

Заявих пред всички, че нямам никакво мнение — нито положително, нито отрицателно. Приличаха ми на деца — объркани деца. Ла Горда имаше вид на церемониал-майстор, изпаднал в пълно недоумение.

Нестор стана и се обърна към Ла Горда. Изрече някаква фраза на езика на мацатеките. Звучеше като команда или упрек.

— Разкажи ни всичко, което знаеш, Горда — продължи той на испански. — Нямаш право да си играеш с нас, да премълчаваш нещо толкова важно и да го пазиш само за себе си.

Ла Горда бурно запротестира. Обясни, че премълчавала това, което знае, защото така я помолил Елихио. Жозефина се съгласи с кимване на главата.

— На теб ли е казал всичко това или на Жозефина? — попита Паблито.

— Бяхме заедно — отвърна Ла Горда толкова тихо, че едвам се чуваше.

— Искаш да кажеш, че с Жозефина сте сънували заедно! — възкликна Паблито, останал вече без дъх.

Учудването в гласа му съответстваше на вълната от изненада, която сякаш премина през всички останали.

— И какво точно ви каза Елихио на вас двете? — попита Нестор, когато учудването попремина.

— Каза, че трябва да направя опит да помогна на Нагуала да си припомни своята лява страна — отвърна Ла Горда.

— Знаеш ли за какво приказва! — попита ме Нестор. Нямаше откъде да зная. Казах им, че трябва да се обърнат за отговор към самите себе си. Но никой не предложи някакъв вариант.

— Казал е на Жозефина и други неща, които тя не може да си спомни — продължи Ла Горда. — И сега наистина не знаем как да постъпим. Елихио спомена, че ти си Нагуалът и трябва да ни помогнеш, но че не си за нас. Едва след като си припомниш своята лява страна, ще можеш да ни заведеш там, където трябва да идем.

Нестор заговори бащински на Жозефина и я накара тя да си спомни какво е казал Елихио, вместо да настоява аз да си спомням нещо, което беше навярно закодирано, тъй като никой от нас не можеше да го разгадае.

Жозефина примигна и се намръщи, сякаш се намираше под някаква тежест, която я натиска към земята. Приличаше всъщност на парцалена кукла, която се смалява под натиск. Наблюдавах я в истинско недоумение.

— Не мога — каза накрая тя. — Знаех какво ми говори, когато се обръщаше към мен, но сега не мога да кажа какво беше. Не се сещам.

— Спомняш ли си някои думи? — попита Нестор. — Една дума поне?

Тя изплези език, разтърси глава на двете страни и в същото време изкряска.

— Не, не мога — каза след малко.

— Какво е сънуването ти, Жозефина? — попитах.

— Такова, каквото го зная — тросна се тя.

— Аз съм ви казвал как го правя — настоях отново. — Сега ми разкажете как вие го правите.

— Затварям си очите и виждам една стена — започна тя. — Тя е като от мъгла. Там ме чака Елихио. Превежда ме през нея и ми показва разни неща. Не зная какво правим, но го правим заедно. После ме връща до стената и ме пуска. И аз се връщам и забравям какво съм видяла.

— А как стана така, че си ходила с Ла Горда? — попитах пак аз.

— Елихио ми каза да я взема — отвърна тя. — Двамата изчакахме Ла Горда и когато тя навлезе в сънуването си, ние я грабнахме и я издърпахме зад стената. Два пъти сме го правили.

— И как я грабнахте? — попитах аз.

— Не зная! — отвърна Жозефина. — Но ще изчакам и теб, когато извършваш сънуването, и ще те грабна; тогава вече и ти ще знаеш.

— Всеки ли можеш да грабнеш2 — попитах.

— Естествено — усмихна се тя. — Но не го правя, защото се хабя. Грабнах Ла Горда, защото Елихио ми каза, че иска да й предаде нещо, тъй като била с по-хладен разум.

— Значи Елихио ти е казал сигурно и на теб същото, Горда — обърна се Нестор към нея с непозната за мен твърдост в гласа си.

Ла Горда направи необичаен жест, като сведе глава, отвори уста, с повдигнати устни в ъгълчетата; сви рамене и вдигна двете си ръце над главата.

— Жозефина току-що ти каза какво се случи — отговори му тя. — Няма начин да си спомня. Елихио говори с различна бързина. Той говори, но тялото ми не може да го разбере. Не, не. Тялото ми не може да си спомни, това е. Зная, че каза, че Нагуалът тук ще си спомни и ще ни заведе там, където трябва да отидем. Повече не можа да ми каже, защото имаше много неща за казване, а времето ни беше малко. Каза, че някой, но не си спомням кой, специално ме чака мен.

— И това ли е всичко, което каза? — настоя Нестор.

— Когато го видях за втори път, той ми каза, че всички ние трябва да си спомним нашата лява страна, рано или късно, ако искаме да отидем там, където трябва да отидем. Но той трябва да си я спомни пръв.

Тя ме посочи и ме блъсна, както беше направила преди малко. Стори го толкова силно, че аз се претърколих като топка.

— Защо правиш това, Горда? — попитах я аз леко раздразнен.

— Опитвам се да ти помогна да си спомниш — каза тя. — Нагуалът Хуан Матус ми казваше, че от време на време трябва да те бутам, за да те разтърся.

Най-неочаквано Ла Горда ме прегърна.

— Помогни ни, Нагуал — замоли се тя. — Ако не го направиш, все едно че сме умрели.

Щях да се разплача. Не заради тяхната дилема, а защото усетих, че нещо в мен се раздвижи. Нещо, което си пробиваше път навън, откакто бяхме ходили в оня град.

Сърцето ми се късаше от умолителния тон на Ла Горда. И тогава получих нов пристъп на онова, което приличаше на свръхвентилация. Обля ме студена пот и стомахът ми се надигна. Ла Горда се зае абсолютно нежно с мен.

Вярна на практиката си да изчаква, преди да разкрие какво е установила, Ла Горда нямаше намерение да обсъждаме нашето виждане заедно в Оаксака. Дни наред тя остана разсеяна и категорично равнодушна. Не искаше да обсъждаме дори моето разболяване. Не го искаха и другите жени. Дон Хуан обичаше да набляга на необходимостта да се изчаква най-подходящият момент, за да се каже нещо, което дълго е кътано. Разбирах механизма на действията на Ла Горда, макар да считах настойчивостта й да изчаква прекалено досадна и в разрез с нашите нужди. Не можех да остана твърде дълго с тях, затова помолих да се съберем и да споделим това, което знаем. Тя обаче беше непреклонна.

— Трябва да изчакаме — каза тя. — Трябва да дадем възможност на телата ни сами да дойдат до някакво разрешение. Задачата ни е да си спомним не с ума, а с телата. Всички го разбират така.

Тя ме погледна изпитателно. Търсеше, изглежда, някакъв намек, който да й подскаже, че и аз съм разбрал задачата. Признах, че съм крайно озадачен, тъй като съм външен човек. Аз бях сам, докато те се крепяха един друг.

— Това е мълчанието на воините — каза тя и се разсмя, а после добави примирително: — Мълчанието не означава, че не можем да говорим за нещо.

— Може би трябва да се върнем към стария ни разговор за изгубването на човешката форма — предложих аз.

В очите й се появи искрица на отегчение. Обясних надълго и нашироко, че — специално когато се намесват чужди понятия — смисълът им трябва да ми бъде постоянно изясняван.

— Какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя.

— Всичко, което ти би искала да ми кажеш — отвърнах аз.

— Нагуалът ми казваше, че загубата на човешката форма носи свобода — каза тя. — Вярвам го. Но все още не съм усетила такава свобода.

За момент настъпи мълчание. Очевидно преценяваше реакцията ми.

— И каква е тази свобода, Горда? — попитах.

— Свободата да си спомниш своето „аз“ — каза тя. — Нагуалът казваше, че загубването на човешката форма е като спирала. Тя ти дава свободата да си спомняш, а това от своя страна те прави още по-свободен.

— А ти защо още не си усетила тази свобода? — попитах.

Тя цъкна с език и сви рамене. Изглеждаше смутена, или пък не искаше да продължим разговора.

— Аз съм вързана за теб — каза тя. — Докато ти не загубиш своята човешка форма, за да си спомниш, аз няма да мога да разбера какво представлява тази свобода. Но вероятно ти няма да можеш да загубиш човешката си форма, освен ако първо не си спомниш. И бездруго не бива да говорим за това. Защо не отидеш да поговориш малко с Хенаросите?

Беше като майка, която изпраща детето си да поиграе. Ни най-малко не се смутих от това. Ако беше някой друг, лесно бих проявил арогантност или презрение. Разликата беше в това, че ми е приятно да съм с нея.

Заварих Паблито, Нестор и Бениньо в къщата на Хенаро да играят на някаква непозната игра. Паблито висеше на около метър и половина над пода в нещо подобно на кожен хамут, привързан на гърдите му през подмишниците. Хамутът приличаше на дебела кожена жилетка. Насочих вниманието си към нея и забелязах, че всъщност Паблито е стъпил на плътни прашки, увиснали от хамута като стремена. Висеше в средата на стаята от две въжета, прехвърлени през дебела кръгла напречна греда, която служеше за подпора на покрива. Всяко въже беше вързано към самия хамут около раменете на Паблито с помощта на метална халка.

И Нестор, и Бениньо държаха по един край от въжето. Стояха прави, с лице един към друг, и задържаха Паблито във въздуха, като придърпваха въжето. Паблито се беше хванал с цялата си сила за два дълги, тънки пръта, опрени в земята и пасващи удобно в свитите му ръце. Нестор беше от лявата страна на Паблито, а Бениньо — от дясната.

Играта приличаше на тристранно дърпане на въже — жестока игра между тези, които теглеха, и другия, който висеше.

Когато влязох в стаята, чух единствено тежкото дишане на Нестор и Бениньо. Мускулите на ръцете и шиите им бяха изпъкнали от тегленето.

Паблито гледаше ту единия, ту другия, като фокусираше очите си за части от секундата. И тримата бяха тъй погълнати от играта, че дори не забелязаха присъствието ми, или даже това да бе станало, не можеха да си позволят да прекъснат концентрацията си, за да ме поздравят.

В продължение на десет-петнайсет минути Нестор и Бениньо се взираха един в друг в пълно мълчание. После Нестор се престори, че пуска въжето. Бениньо не се улови на номера, но Паблито се улови. Той се хвана още по-здраво с лявата си ръка и засука крака около въжето, за да прилепне още по-плътно. Тогава Бениньо използва момента и в секундата, в която Паблито отпусна хватката си, дръпна силно въжето.

С това свое дръпване Бениньо изненада както Паблито, така и Нестор. Паблито увисна на въжето с цялата си тежест. Нестор беше надиграй. Паблито отчаяно се помъчи да запази равновесие. Беше безсмислено — Бениньо печелеше рунда.

Паблито се измъкна от хамута и дойде при мен. Попитах го за необикновената им игра. Стори ми се, че не желае да разговаря. След като оставиха такъмите си настрана, Нестор и Бениньо дойдоха при нас. Нестор каза, че играта била измислена от Паблито, който открил структурата й в сънуването и след това я изградил като игра. Отначало това било средство за упражняване на мускулите едновременно на двама им. Редували се на висилката. Но после сънуването на Бениньо им дало възможност да се включат в игра, където и тримата да напрягат мускулите си; като оставали понякога с часове в състояние на пълна готовност, те започнали да изострят визуалната си сила.

— Сега Бениньо смята, че с това помагаме на телата си да си спомнят — продължи Нестор. — Ла Горда, например, играе много особено. Всеки път печели, независимо в коя позиция играе. Бениньо мисли, че е така, защото тялото й си спомня.

Попитах ги дали още спазват правилото за мълчанието. Те се разсмяха. Паблито каза, че Ла Горда искала повече от всичко да бъде като Нагуала Хуан Матус. Нарочно го имитирала до най-абсурдните детайли.

— Мислиш ли, че можем да поговорим за онова, което се случи онази вечер? — попитах аз почти удивен, тъй като Ла Горда толкова силно се беше противопоставила.

— Това нас не ни интересува — отговори Паблито. — Ти си Нагуалът.

— Бениньо си спомни нещо наистина, ама наистина особено — каза Нестор, без да ме поглежда.

— Мисля, че е някакъв смесен сън — каза Бениньо. — Но Нестор не мисли така.

Зачаках нетърпеливо. Подканих ги с глава да продължат.

— Оня ден той си спомни, че си го учил как да гледа за следи в мека пръст — каза Нестор.

— Сигурно е било сън — отвърнах аз.

Прищя ми се да се изсмея на нелепата идея, но и тримата ме погледнаха умолително.

— Абсурд — казах аз.

— Така или иначе, по-добре сега да ти кажа, че и аз имам подобен спомен — каза Нестор. — Заведе ме при някакви скали и ми показа как да се крия. Моят сън обаче не беше смесен. Аз бях буден. Разхождахме се с Бениньо един ден да търсим растения и изведнъж си спомних, че си ме учил, и тогава се скрих, както ти ме беше научил, и изкарах акъла на Бениньо.

— Аз да съм те научил! Не може да бъде! Кога? — попитах изумен аз.

Започвах да се изнервям. Май не се шегуваха.

— Кога ли? Точно там е работата — каза Нестор. — Не можем да се досетим кога. Но и Бениньо, и аз знаем, че беше ти.

Усетих някаква тежест, угнетение. Дишането ми се затрудни.

Страхувах се, че отново ще ми прилошее. И точно тогава реших да им разкажа за това, което Ла Горда и аз бяхме видели заедно. От този разговор малко се поотпуснах. В края на моя разказ отново се владеех.

— Нагуалът Хуан Матус ни е оставил малко отворени — каза Нестор. — Всички можем малко да виждаме. Виждаме дупки в хората, които са имали деца, а от време на време виждаме и мъничко сияние у хората. Тъй като ти изобщо не виждаш, изглежда като че ли Нагуалът те е оставил абсолютно затворен, за да можеш да се отвориш отвътре. В този случай ти си помогнал на Ла Горда и тя или вижда отвътре, или просто те е яхнала.

Казах им, че събитията в Оаксака може да са само щастлива случайност.

Паблито реши, че трябва да отидем при любимата скала на Хенаро и да седнем там, сбрали глави в едно. Другите двама приеха предложението му като бляскаво. Аз нямах възражения. И макар да седяхме дълго там, нищо не ни се случи. За сметка на това моите нерви наистина съвсем се отпуснаха.

Докато още седяхме на скалата, аз им разказах за двамата мъже, които Ла Горда бе взела за дон Хуан и дон Хенаро. Те се спуснаха тутакси надолу и направо ме завлякоха в къщата на Ла Горда. Най-много се вълнуваше Нестор. Беше направо като побъркан. От тях разбрах само, че са очаквали именно такъв знак.

На вратата ни чакаше Ла Горда. Знаеше вече какво съм им разказал.

— Исках просто да дам малко време на тялото си — каза тя, преди да изречем и дума, — Трябваше да съм абсолютно сигурна, и вече съм. Бяха Нагуалът и Хенаро.

— Какво имаше в ония бараки? — попита Нестор.

— Не влязоха вътре — отговори Ла Горда. — Отправиха се към нивите, на изток. Към нашия град.

Искаше сякаш да ги укроти. Помоли ги да останат; те не пожелаха. Извиниха се и си тръгнаха. Сигурен бях, че в нейно присъствие чувстваха неудобство. А тя ми се стори много ядосана. Харесваха ми тия нейни пристъпи на гняв, а това беше съвсем противоположно на нормалните ми реакции. Винаги се дразнех в присъствието на хора в такова състояние, с изключение, кой знае защо, на Ла Горда.

Рано привечер се събрахме в стаята на Ла Горда. Всички изглеждаха много загрижени. Седяха безмълвни и се взираха в пода. Ла Горда опита да започне разговор. Каза, че не си е губила времето, че е направила някоя и друга сметка и е стигнала до някои решения.

— Не става дума да се прави някоя и друга сметка — каза Нестор. — Задачата е да си спомняме с тялото.

Сякаш вече си бяха говорили за това един на друг, ако можехме да съдим по одобрителните кимания, които му отправиха. Това ни остави с Ла Горда като в изолация.

— Лидия също си спомни нещо — продължи Нестор. — Помислила, че е заради нейната наивност, но след като чула какво съм си спомнил аз, тя ни каза, че този Нагуал тук я бил завел на лечител и я оставил там да й лекуват очите.

Извърнахме се с Ла Горда към Лидия. Тя сведе глава, сякаш се смущаваше. Измърмори нещо. Споменът изглеждаше особено мъчителен за нея. Каза, че когато дон Хуан я открил за пръв път, очите й били инфектирани и тя не можела да вижда. Някой я откарал с кола много далеч, чак до лечителя, който я бил излекувал. Досега била убедена, че дон Хуан е сторил това, но като чула гласа ми, разбрала, че именно аз съм я завел. От деня, в който се срещнала с мен, несъответствието в тоя спомен я хвърлило в истинска агония.

— Ушите ми не ме лъжат — добави Лидия след продължително мълчание. — Точно ти ме заведе там.

— Не е възможно! Не е възможно! — разкрещях се аз.

Тялото ми се разтресе, не можех да го овладея. Изпитвах някакво чувство за двойнственост. Онова, което навярно наричах рационалното си същество, сега бе неспособно да контролира останалата част от мен и зае ролята на зрител. Някаква част от мен наблюдаваше, докато друга се тресеше.