Карлос Кастанеда
Дарът на орела (2)

1
ФИКСИРАНЕТО НА ВТОРОТО ВНИМАНИЕ

НАБЛИЖАВАШЕ ОБЯД, когато стигнахме до дома на Ла Горда и малките сестрички. Ла Горда беше сама и стоеше пред вратата, зареяла поглед към далечните планини. Като ме видя, тя се сепна. Обясни, че била изцяло потънала в някакъв спомен, и се намирала на косъм от мига да си спомни нещо много смътно, свързано с мен.

Късно вечерта, след вечерята, Ла Горда, трите сестрички, тримата Хенароси и аз седнахме на пода в стаята на Ла Горда. Жените се настаниха една до друга.

Кой знае защо, макар да бях прекарал с всеки поотделно еднакъв период от време, бях разграничил Ла Горда като човек, който най-добре разбира притесненията ми. Другите сякаш не съществуваха за мен. Сметнах, че е така, вероятно защото Ла Горда ми напомняше за дон Хуан, а другите — не. Имаше нещо много естествено у нея и все пак тази естественост не се отнасяше толкова до действията й, колкото до чувствата, които изпитвах към нея.

Пожелаха да знаят с какво съм се занимавал. Разказах им, че току-що съм бил в град Тула, щата Идалго, където съм разглеждал някакви археологически разкопки. Направила ми е впечатление една редица от четири колосални, подобни на колони, каменни фигури, наречени „Атланти“, изправени на горната основа на една пресечена пирамида.

Всяка от почти цилиндричните фигури с височина четири и половина метра и диаметър около метър, беше изградена от четири отделни парчета базалт, издялани така, че да представляват, по мнението на археолозите, толтекски фигури на воини с военните си амуниции. На около шест метра зад всяка от предните фигури на горната основа на пирамидата имаше друга редица с четири правоъгълни колони със същата височина и ширина като първите, изработени също от четири отделни каменни блока.

Внушителната група Атланти ме беше пленила и заради това, което приятелят ми, завел ме на това място, ми беше разказал за тях. Пазачът на развалините му бил разкрил какво е чувал: че нощем Атлантите се разхождат и земята под тях трепери.

Попитах Хенаросите как биха обяснили думите на моя приятел. Те се престориха на смутени и се закикотиха. Обърнах се към Ла Горда, която седеше до мен, и направо я попитах за мнението й.

— Никога не съм виждала тия фигури — каза тя. — Никога не съм стъпвала в Тула. Плаши ме дори идеята да ида там.

— Защо те плаши, Горда? — попитах.

— Из развалините на Монте Олбан в Оаксака ми се случи нещо — отвърна тя. — Обичах често да се разхождам безцелно из тия развалини, след като навремето нагуалът Хуан Матус ми беше наредил кракът ми да не стъпва там. Не зная защо, но обичах това място. Всеки път, когато отивах в Оаксака, ходех и там. Но тъй като самотните жени винаги биват преследвани, обикновено ходех с Паблито, който е много смел. Ала веднъж отидох с Нестор. Той видя нещо да блещука на земята. Поразкопахме и намерихме странен камък, който пасваше идеално в дланта ми; в камъка беше пробита гладка дупка. Поисках да пъхна пръст в нея, но Нестор ме спря. Камъкът беше гладък и ръката ми страшно се затопли. Не знаехме какво да направим с него. Нестор го взе в шапката си и го отнесохме, сякаш беше някакво животинче.

Всички се разсмяха. В разказа на Ла Горда имаше, изглежда, скрита шега.

— И къде го отнесохте? — попитах я аз.

— Донесохме го в тази къща — отговори тя и думите й предизвикаха несдържан смях у останалите. Те се разкашляха и буквално се задавиха от смях.

— Смеем се на Ла Горда — обясни Нестор. — Трябва да си наясно, че друг инат като нея няма. Нагуалът вече й беше казвал да не се занимава нито с камъни, нито с кости, нито с каквото и да е, което намери заровено в земята. Но тя все го издебваше и си намираше всевъзможни боклуци.

— Тогава в Оаксака — продължи Нестор, — именно тя настоя да вземем проклетия камък. Качихме се с него в автобуса и го носихме чак до тоя град, а после и до тази стая.

— Нагуалът и Хенаро бяха заминали за някъде — продължи Ла Горда. — Събрах смелост и пъхнах пръст в дупката и тогава проумях, че камъкът е бил нарочно издялан, за да пасне в дланта. Тутакси изпитах чувството на оня, който бе държал камъка в ръката си. Беше камък на силата. Настроението ми се промени. Изплаших се. В тъмнината нещо започна да шава застрашително — нещо, което нямаше нито форма, нито цвят. Не можех да стоя сама. Будех се с писъци, а след няколко дни не можех вече и да спя. Всички започнаха да се редуват да стоят при мен — и денем, и нощем.

— Когато Нагуалът и Хенаро се върнаха — поде отново Нестор, — Нагуалът ме изпрати заедно с Хенаро да върна камъка обратно на същото място, откъдето го бяхме изровили. Три дена Хенаро се мъчи да намери мястото. Най-накрая успя.

— А какво се случи с теб, Горда, след това? — попитах я аз.

— Нагуалът ме зарови — каза тя. Девет дена лежах гола в ковчег от кал.

Думите й предизвикаха нов дружен смях.

— Нагуалът й каза, че не може да излиза от него — обясни Нестор. — Нещастната Горда трябваше да ходи в ковчега и по малка, и по голяма нужда. После Нагуалът я напъха в клетка, която бе стъкмил от клонки и кал. От едната й страна имаше вратичка, за да й се подава храна и вода. Всичко останало беше запечатано.

— И защо я затвори така? — попитах.

— Това е единственият начин да предпазиш някого — обясни Нестор. — Трябваше да бъде поставена под земята, за да я изцели пръстта. Няма по-добър целител от пръстта; освен това Нагуалът трябваше да отстрани усещането от този камък, което се беше фокусирало върху Ла Горда. Калта е филтър, който не позволява нищо да минава през него, и в двете посоки. Нагуалът знаеше, че няма да й стане по-зле, ако постои заровена девет дена; можеше да й стане само по-добре. Както и се случи.

— Как се чувстваше заровена така, Горда? — попитах.

— Едва не полудях — каза тя. — Но бях длъжна да го сторя. Ако Нагуалът не ме беше напъхал там, сигурно щях да умра. Силата на този камък беше прекалено голяма за мен; собственикът му сигурно е бил грамаден човек. Убедена бях, че ръката му е двойно по-голяма от моята. Стискал е този камък, за да спаси кожата си, и най-накрая някой го е убил. Неговият страх ме ужасяваше. Усещах как нещо се е упътило към мен да изяде месата ми. Същото е изпитвал и оня човек. Бил е човек на силата, но го е нападнал някой още по-силен.

— Нагуалът казваше — продължи тя, — че щом веднъж си се сдобил с подобна вещ, тя ти носи беда, защото силата й влиза в предизвикателство с други подобни вещи и собственикът се превръща или в преследвач, или в жертва. Нагуалът каза, че естеството на тия вещи ги въвлича във воина, защото частта от нашето внимание, фокусирана върху тях, за да им вдъхне сила, е много опасна, агресивна част.

— Ла Горда е много алчна — намеси се Паблито. — Представила си е, че ако намери нещо, в което вече се е вселила огромна сила, тя също ще стане победител, защото в днешно време никой не предпочита да си прави труда да предизвиква силата.

Ла Горда потвърди това с леко движение на главата.

— Не знаех, че човек може да поеме и други неща, освен силата, която те съдържат — каза тя. — Когато за пръв път пъхнах пръст в дупката и задържах камъка в дланта си, ръката ми се стопли и по нея нагоре плъзна някаква вибрация. Усетих се наистина силна и голяма. Аз съм потайна и затова никой не узна, че държа камък в ръката си. След като го държах няколко дни, настъпи истинският ужас. Усещах, че някой е преследвал собственика на камъка. Изпитвах неговия страх. Без съмнение е бил могъщ магьосник и преследвачът е искал не само да го убие, но и да изяде месата му. Това вече истински ме изплаши. Още тогава щях да захвърля камъка, но чувството, което изпитвах, беше толкова ново, че като последна глупачка продължих да стискам камъка в ръката си. Когато най-после го пуснах, беше вече твърде късно. Нещо в мен се беше променило. Появиха ми се видения на мъже, които идваха към мен, мъже, облечени в странни дрехи. Усещах, че ме хапят, късат плът от краката ми с остри ножчета и със зъбите си. Направо обезумях!

— Как обясни дон Хуан тия видения? — попитах аз.

— Каза, че не са й останали никакви защитни сили — отвърна Нестор. — И поради това е могла да възприеме фиксирането на оня човек, второто му внимание, което [???]

— He. He разбирам какво имаш предвид, Паблито — казах аз. — Но то е защото дон Хуан никога не ми е разказвал нищо за това. За мен темата е абсолютно непозната. Моля те, разкажи ми всичко, което знаеш.

— Атлантите са нагуала; те са сънувачите. Те са редът на второто внимание, изведен напред, и именно затова са толкова страховити и загадъчни. Те са създания на войната, но не на разрушението.

— Другият ред колони — продължи той, — правоъгълните, са редът на първото внимание, тоналът. Те са прикривачите, и именно затова са покрити с надписи. Те са особено миролюбиви и мъдри, обратното на предния ред.

Паблито спря да говори и ме погледна почти предизвикателно, а после по лицето му се разля усмивка.

Реших, че ще продължи да обяснява думите си, но той остана безмълвен, сякаш чакаше моя коментар. Казах му колко съм озадачен и го подканих да продължи да говори. Стори ми се нерешителен, за момент се взря в мен, а сетне пое дълбоко дъх. Едва беше заговорил отново, когато гласовете на останалите се надигнаха в знак на протест.

— Всичко това Нагуалът вече ни го е обяснявал — каза нетърпеливо Ла Горда. — Има ли смисъл да се повтаря?

Опитах да ги накарам да разберат, че наистина нямам никаква представа за какво говори Паблито. Наложих се над тях той да продължи с обясненията си. Последва нова вълна от гласове, които говореха едновременно. По облещените погледи на малките сестри прецених, че вече са много ядосани, особено Лидия.

— Не искаме да говорим за тия жени — обърна се примирително към мен Ла Горда. — Самата мисъл за жените от пирамидите страшно ни изнервя.

— Какво ви става бе, хора? — извиках аз. — Защо се държите така?

— Не знаем — отговори Ла Горда. — Това е някакво чувство у всички ни — чувство, което ни разстройва. Само преди минута се чувствахме много добре, точно преди да започнеш да ни задаваш въпроси за тия жени.

Думите на Ла Горда послужиха като сигнал за тревога. Всички занаставаха и заплашително се насочиха към мен, говорейки високо.

Дълго време ми беше нужно, за да ги успокоя и да ги накарам отново да седнат. Малките сестри бяха много възбудени и настроението им като че ли се отрази и на Ла Горда. Тримата мъже останаха по-сдържани. Обърнах се към Нестор и направо го помолих да ми обясни защо жените са така развълнувани. Очевидно правех неволно нещо, което ги вбесяваше.

— Наистина не зная какво е — каза той. — Сигурен съм, че никой тук не е наясно какво ни става, само дето всички се чувстваме много тъжни и нервни.

— Защото разговаряме за пирамидите ли? — попитах.

— Възможно е — отвърна мрачно той. — Самият аз не знаех, че фигурите са жени.

— Как да не си знаел, идиот такъв! — подскочи Лидия. Нестор като че се изплаши от избухването й. Сви се и овчедушно се усмихна.

— Може и така да е — съгласи се той. — В момента преживяваме много странен период. Вече никой не знае нищо със сигурност. Откакто ти влезе в живота ни, не сме на себе си.

Настъпи тягостно мълчание. Продължих да настоявам, че единственият начин да го разсеем, е да говорим за загадъчните колони на пирамидите. Жените разпалено се възпротивиха. Мъжете останаха мълчаливи. Имах чувството, че по принцип те са съгласни с жените, но тайно искат още да обсъждаме темата, точно каквото исках и аз.

— Разказвал ли ви е дон Хуан още нещо за пирамидите, Паблито? — попитах. Намерението ми беше да насоча разговора встрани от специфичната тема за Атлантите и все пак да се придържам към нея.

— Каза ни, че една пирамида в Тула е водещата — веднага откликна Паблито.

От тона на гласа му направих заключение, че той наистина има желание да говори. А вниманието на останалите чираци ме убеди, че всички тайно желаят да разменят мнения.

— Нагуалът каза, че тя насочва към второто внимание — продължи Паблито, — но че била плячкосана и всичко е разрушено. Каза също, че някои пирамиди били гигантски „неправения“. Не са били жилища, а места за воини, които там да сънуват и да упражняват второто си внимание. Всичко, което са правили, е запечатано в рисунки и фигури по стените.

— А след това — продължи той — дошъл навярно друг вид воини, които не одобрявали направеното от магьосниците на пирамидата с второто им внимание, и разрушили пирамидата и всичко вътре.

— Нагуалът смяташе, че новите воини са били воини от третото внимание, какъвто е самият той: воини, ужасени от злото при фиксирането на второто внимание. Магьосниците на пирамидите се занимавали прекалено много с фиксирането, за да осъзнаят какво става. И когато го постигнали, било вече късно.

В стаята беше тихо. Всички, включително и аз, бяхме като омагьосани от това, което той разказваше. Разбирах идеите, които той излагаше, защото дон Хуан ми ги беше обяснявал.

Дон Хуан казваше, че цялото ни същество се състои от два доловими сектора. Първият е познатото ни физическо тяло, което всички ние сме в състояние да възприемаме; вторият е сияйното тяло, което представлява нещо като пашкул, възприеман само от ясновидците^[1] — пашкул, който ни придава вид на гигантски сияйни яйца. Казваше също, че една от най-важните цели на магьосничеството е да се достигне този сияен пашкул; цел, която се изпълнява посредством сложната практика на сънуването, както и чрез строго, системно усилие, което той наричаше неправене. Той определяше неправенето като необичайно действие, което ангажира цялото ни същество, като го принуждава да осъзнае сияйния си сектор.

За да обясни тези схващания, дон Хуан бе разделил съзнанието ни на три неравномерни части. Най-малката част беше назовал „първото внимание“ и беше казал, че това е съзнанието, което всеки нормален човек е развил у себе си, за да се справя с всекидневния свят; то обхваща възприятията на физическото тяло. Друга, по-голяма част, бе нарекъл „второто внимание“ и го беше описал като| съзнанието, от което се нуждаем, за да долавяме нашия сияен пашкул и да се държим като сияйни същества. Беше казал, че докато сме живи, второто ни внимание остава на заден план, освен ако не бъде изведено напред чрез умишлена тренировка или в резултат на случайна травма, и че обхваща съзнанието на сияйното тяло. Последната част, най-голямата, беше назовал „трето внимание“ — неизмеримо съзнание, което ангажира неопределими аспекти на съзнанието на физическото и на сияйното тела.

Бях го попитал дали той самият е изпитвал третото внимание. Казал ми беше, че се намира на периферията му и че ако някога навлезе напълно в него, аз моментално ще го узная, защото той целият ще се превърне в това, което е в действителност — един изблик на енергия. Добавил беше, че бойното поле на воините е второто внимание, нещо като тренировъчна площадка за постигане на третото внимание. Било доста трудно за постигане състояние, но много плодотворно, след като бъде достигнато.

— Пирамидите са зловредни — продължи Паблито. — Особено за незащитени магьосници като нас. Още по-лоши са те за безформени воини като Ла Горда. Нагуалът ни е казвал, че няма нищо по-опасно от злонамереното фиксиране на второто внимание. Когато воините се научат да се съсредоточават върху слабата страна на второто внимание, нищо не може да се изпречи на пътя им. Превръщат се в ловци на хора, в таласъми. Дори и да не са вече живи, могат да настигнат жертвите си през времето, все едно че ги има тук и сега; защото именно жертви ставаме ние, щом нахълтаме в някоя от пирамидите. Нагуалът ги наричаше капани на второто внимание.

— И какво no-точно каза той, че ще се случи? — попита Ла Горда.

— Нагуалът каза, че можем да издържим евентуално едно посещение на пирамидите — обясни Паблито. — При второто посещение ще изпитаме непозната тъга. Ще ни прилича на студен бриз, от който ще се почувстваме неспокойни и изтощени; умора, която скоро ще се превърне в несполука. Няма да мине и миг и ще бъдем урочасани; всичко може да ни се случи. Всъщност Нагуалът каза, че нашите собствени нишки на несполуката се дължат на желанието ни да посетим тия пирамиди, въпреки обратните препоръки.

— Елихио например — не спираше да говори Паблито — винаги се е подчинявал на Нагуала. Там няма да го намерите мъртъв; както и този Нагуал тук; те винаги са имали късмет, докато останалите от нас са урочасани, особено Ла Горда и аз. Не помните ли как ни ухапа едно и също куче? И как едни и същи гнили греди от тавана в кухнята на два пъти се стоварваха върху нас?

— Това Нагуалът никога не ми го е обяснявал — каза Ла Горда.

— Обяснявал ти го е — настоя Паблито.

— Ако знаех, че е толкова лошо, кракът ми нямаше да стъпи по тия прокълнати места — запротестира Ла Горда.

— На всеки от нас Нагуалът ни е казвал едно и също — намеси се Нестор. — Проблемът е в това, че не всеки от нас е слушал внимателно, или по-скоро всеки го е слушал по своя си начин и е чул онова, което е искал да чуе.

— Нагуалът казваше, че фиксирането на второто внимание има две лица. Първото и най-лесно лице е злонамереното. Понякога се случва сънувачите да използват своето сънуване, за да фокусират второто си внимание върху проблемите на света, като парите и властта върху хората. Другото лице е най-трудно за постигане и това може да стане, когато сънувачите фокусират второто си внимание върху проблеми, които не са нито в, нито от тоя свят, като например пътуването в неизвестното. Воините се нуждаят от безкрайна безупречност, за да достигнат до това лице.

Обясних им колко съм сигурен, че дон Хуан е разкрил някои неща пред някои от нас, а други неща — пред другите. Не можех например да си спомня дон Хуан някога да е обсъждал с мен злонамереното лице на второто внимание. А после им казах какво ми е обяснил дон Хуан във връзка изобщо с фиксирането на вниманието.

Беше подчертал пред мен, че всички археологически развалини в Мексико, особено пирамидите, са вредни за съвременния човек. Описал ми беше пирамидите като чужд израз на мисли и действия. Казал ми беше, че всяка вещ, всяка рисунка в тях, е била премерено усилие да се регистрират страни на вниманието, съвършено чужди за нас. За дон Хуан не само руините на културите от миналото съдържат в себе си опасни елементи; всичко, което представлява обект на маниакален интерес, има зловреден потенциал.

Веднъж бяхме разговаряли подробно за това. Беше станало в резултат на някои мои коментари относно недоумението ми къде да скрия записките си. Отнасях се с тях най-егоистично и се бях вманиачил за тяхната безопасност.

— Какво да направя? — бях го попитал.

— Навремето Хенаро ти беше предложил едно разрешение — беше ми отговорил той. — Както винаги, ти си помисли, че той се шегува. А той никога не се шегува. Каза ти, че трябва да пишеш с връхчето на пръста, вместо с молив. Ти не му повярва, защото не можеше да си представиш, че това е неправенето на воденето на записки.

Бях възразил, че предложението е било на шега. Мнението ми за мен самия беше, че съм специалист по обществени науки, който трябва да записва всичко казано и сторено, за да си направи съответните правдоподобни изводи. За дон Хуан едното нямаше нищо общо с другото. Да бъдеш сериозен студент нямаше нищо общо с това да си водиш записки. Лично аз не виждах никакво разрешение; предложението на дон Хенаро ми изглеждаше смешно, а не реална възможност.

Дон Хуан бе доразвил възражението си. Казал бе, че воденето на записки е начин да се ангажира първото внимание в задачата да се запомни, и че аз съм си водил записки, за да запомня какво е казвал и правил той. Препоръката на дон Хенаро не била шега, защото писането с върха на пръста ми върху лист хартия като неправене на воденето на записки щяло да подтикне второто ми внимание да се фокусира върху запомнянето и по този начин няма да трупам листа. Според дон Хуан крайният резултат би бил по-точен и по-мощен, отколкото ако съм си водил записки. Доколкото знаел, такива опити никога не били правени, но принципът бил непоклатим.

Известно време настояваше да го правя. Бях се обезпокоил. Воденето на записки играеше роля не само на мнемонично средство, но ме и успокояваше. Беше най-услужливата ми патерица. Натрупването на листове укрепваше чувството ми за цел и душевното ми равновесие.

— Когато се тревожиш какво да правиш с листата си — обясняваше ми дон Хуан, — ти фокусираш една много опасна страна от себе си върху тях. Всички си имаме такава опасна страна, това фиксиране. Колкото по-силни ставаме, толкова по-смъртоносна е тази страна. Препоръката към воините е да не притежават никакви материални вещи, върху които да фокусират силата си, а да я фокусират върху духа, върху истинската борба в неизвестното, не върху дребнавите щитове. В твоя случай записките са твой щит. Те няма да те оставят да живееш на мира.

Сериозно усещах, че нищо на тоя свят не би ме разделило със записките ми. Тогава дон Хуан ми измисли задача, свързана именно с неправенето. Каза ми, че за човек, егоист като мен, най-подходящият начин да се освободя от бележниците си, е да ги разкрия, да ги хвърля най-явно, да напиша книга. По онова време си мислех, че шегата му е още по-голяма от шегата да си водя записки с върха на пръста.

— Твоята натрапчивост да притежаваш и да не се разделяш с вещите не е единствена — беше ми казал той. — Всички, които искат да вървят по пътеките на воина, да следват пътя на магьосника, трябва да се освобождават от това фиксиране.

— Моят покровител — беше продължил той — ми казваше, че настъпва момент, когато воините наистина имат вече материални предмети, към които се привързват. Това пък пораждаше въпроса кой предмет би бил по-мощен или най-мощен. Останки от тия предмети все още се намират на тоя свят, отломки от надпреварата за сила. Никой не може да каже какво фиксиране са получили тия предмети. Мъже, далече по-могъщи от теб, са вливали в тях всичките страни на вниманието си. Ти едва си започнал да вливаш дребнавите си безпокойства върху своите записки. Още не си достигнал до другите нива на вниманието. Помисли си колко ужасно би било да се озовеш в края на пътеката си на воин и все още да носиш на гръб вързопчето със записките си. До това време записките ти ще са оживели, особено ако се научиш да ги пишеш с върха на пръста си, и пак ще трябва да трупаш листа. При тия обстоятелства никак няма да се учудя, ако някой забележи, че вързопчетата ти са започнали да ходят.

— За мен е лесно да разбера защо Нагуалът Хуан Матус не е искал да притежава нищо — обади се Нестор, след като свърших своя разказ. — Ние всички сме сънувачи. Той не е искал да фокусираме сънуваното си тяло върху слабата страна на второто внимание.

— По онова време не проумявах маневрите му — продължи Нестор. — Противен ми беше фактът, че ме кара да изхвърля всичко, което имам. Смятах, че постъпва несправедливо. Струваше ми се, че се опитва да попречи на Паблито и Бениньо да ми завиждат, защото те самите си нямаха нищо. В сравнение с тях аз бях заможен. Нямах и представа тогава, че така той предпазва сънуваното ми тяло.

Дон Хуан ми беше описвал сънуването по различни начини. Най-неясният от всички сега ми се струва този, който най-добре определя нещата. Казваше, че сънуването по своята същност неправенето на спането. Като такова сънуването дава възможност на практикуващите да прекарат в дрямка тази част от живота си. Все едно че сънувачите вече не спят. И все пак не се разболяват от това. На сънуващите не им липсва сън, но ефектът от сънуването изглежда като увеличено време на будуване, което се дължи на така нареченото допълнително тяло, сънуваното тяло.

Дон Хуан ми беше обяснил, че понякога сънуваното тяло се нарича „двойник“ или „другият“, тъй като е съвършено копие на тялото на сънувача. По същество то е енергията на едно сияйно същество — възбяла, призракоподобна еманация, която се проектира вследствие на фиксирането на второто внимание върху един триизмерен образ на тялото. Дон Хуан беше обяснил, че сьнуваното тяло не е дух, а е истинско като всичко, с което ce занимаваме в тоя свят. Казал беше, че второто внимание i неизбежно се фокусира върху цялостното ни същество като енергийно поле и трансформира тази енергия в нещо подходящо. Най-често това е образът на физическото тяло, с което ние вече сме напълно запознати от нашето всекидневие и поради използването на първото ни внимание. Онова, което канализира енергията на цялостното ни същество да произведе нещо в границите_на възможното, е известно под думата воля. Дон Хуан не можеше да каже какви са тия граници, освен дето на нивото на сияйните същества обхватът бил толкова широк, че било безсмислено да се опитваме да установим предела — така енергията на едно сияйно същество може да бъде трансформирана чрез волята в каквото и да било.

— Нагуалът твърдеше, че сънуваното тяло се включва и прикрепва към всичко — намеси се Бениньо. — То нямало сетива. Казваше, че мъжете са по-слаби от жените, защото сънуваното тяло на един мъж било по-егоистично.

Сестричките се съгласиха, като едновременно закимаха с глава. Ла Горда ме погледна и се усмихна.

— Нагуалът ми казваше, че ти си цар на чувството за собственост — каза ми тя. — Хенаро пък твърдеше, че ти се сбогуваш дори с лайната си, преди да ги отмиеш.

Сестричките се претърколиха на земята от смях. Хенаросите явно се мъчеха да изглеждат сдържани. Нестор, който седеше до мен, ме потупа по коляното.

— Нагуалът и Хенаро ни разправяха големи истории за теб — каза той. — Години наред ни забавляваха с разкази за някакъв чудак, техен познат. Сега вече знаем, че това си бил ти.

Усетих вълна на притеснение. Струваше ми се, че дон Хуан и дон Хенаро бяха извършили предателство спрямо мен, като те самите са ми се подигравали пред чираците. Обзе ме самосъжаление. Започнах да се вайкам. На глас казах, че са имали предубеждение спрямо мен, като са ме мислели за глупак.

— Не е вярно — каза Бениньо. — Ние страшно се радваме, че си с нас.

— Така ли? — троснато подхвърли Лидия. Всички захванаха разпалено да спорят. Мъжете и жените се разделиха. Ла Горда не се присъедини нито към едните, нито към другите. Остана да седи до мен, докато другите се изправиха и се развикаха.

— Минаваме през труден период — каза ми тихо Ла Горда. — Толкова много сънувахме и пак не ни стигна.

— Колко ще ви стигне, Горда? — попитах я.

— Не знаем — каза тя. — Надявахме се ти да ни кажеш. Малките сестри и Хенаросите пак насядаха, за да чуят какво ми казва Ла Горда.

— Нужен ни е водач — продължи тя. — Ти си Нагуал, но не си водач.

— За да стане един Нагуал съвършен, е нужно време — каза Паблито. — Нагуалът Хуан Матус ми разправяше, че сам той като млад също бил голям некадърник, докато нещо не го разтърсило от самодоволството му.

— Не вярвам — извика Лидия. — На мен никога не ми го е казвал.

— Казваше, че бил голям паралия — добави тихичко Ла Горда.

— Нагуалът ми казваше, че на младини бил урочасан точно като мен — обади се Паблито. — И на него покровителят му казал да не стъпва в пирамидите и точно заради това той на практика живял там, докато не бил изгонен от цяла орда призраци.

Очевидно никой друг не знаеше тази история, защото всички се ококориха.

— Съвсем бях забравил за това — обясни Паблито. — Чак сега си го спомних. Точно както стана с Ла Горда. Един ден след като Нагуалът най-накрая станал безформен воин, злонамерените фиксации на ония воини, които практикували сънуването и другите неправения в пирамидите, тръгнали да го гонят. Намерили го да работи на нивата. Казваше как видял от рохкавата земя на една току-що разорана бразда да се подава една ръка и да го сграбчва за крачола на панталоните. Помислил, че е някой селянин, по случайност заровен там. Опитал се да го изрови. После осъзнал, че разкопава ковчег от кал: в него бил заровен човек. Нагуалът разправяше, че човекът бил много слаб и мургав и нямал коса. Нагуалът се помъчил набързо да запечата пак ковчега. Не искал да го видят съселяните му, а не искал и да навреди на човека, като го изрови против желанието му. Толкова се заплеснал в действията си, че не забелязал кога около него се насъбрали другите селяни. После Нагуалът каза, че ковчегът от кал се разпаднал и тъмнокожият човек се разкрил — бил напълно гол. Нагуалът опитал да му помогне и помолил хората наоколо да му се притекат на помощ. Те му се изсмели. Помислили, че е пиян, че е в делириум тременс, защото на полето нямало нито човек, нито ковчег от пръст, нито нещо подобно.

— Нагуалът разправяше — продължи Паблито, — че бил потресен, но не посмял да съобщи за това на своя покровител. Било без значение, защото посред нощ след него тръгнали цял орляк призраци. Отишъл да отвори входната врата, след като някой почукал, и вътре нахлули цяла орда голи мъже с облещени жълти очи. Хвърлили го на пода и се накачили връз него. Щели да му изпочупят всичките кости, ако не били светкавичните действия на покровителя му. Той видял призраците и издърпал Нагуала на безопасно място в дупка в земята. Заровил там Нагуала, а призраците наклякали около дупката в очакване на сгоден момент.

— Нагуалът ми съобщи — каза накрая Паблито, — че така се изплашил, та най-драговолно продължил да си влиза в пръстения ковчег всяка нощ, дълго след като призраците били вече изчезнали.

Паблито спря да говори. Всички се приготвиха като че ли да излизат. Суетяха се и се наместваха, сякаш да покажат, че са се уморили вече да седят на едно място.

В този момент аз им съобщих колко съм се смутил, като съм чул какво разказва моят приятел за нощните разходки на Атлантите из пирамидите на Тула. До този ден не бях осъзнал дълбините на това, на което ме бяха научили дон Хуан и дон Хенаро. Разбрах, че напълно съм се отказал да преценявам, макар да ми беше станало ясно, че възможността тия колосални фигури от камък да се разхождат така, не влиза в сферата на сериозните размишления. Реакцията ми направо ме удиви.

Обясних им надълго и нашироко, че идеята за нощните разходки на Атлантите е ясен пример за фиксиране на второто внимание. Бях стигнал до това заключение, използвайки следната група предположения: първо, че ние сме просто това, което нашият здрав разум изисква от нас да вярваме, че сме. Второ, че в действителност ние сме сияйни същества, осъзнали своята сияйност; ние сме способни да разгадаем различни страни на нашето съзнание или на нашето внимание, както го наричаше дон Хуан. Трето, че разгадаването можеше да се осъществи посредством умишлено усилие, както и ние самите се мъчехме да направим, или случайно, с помощта на телесна травма. Четвърто, че едно време магьосниците нарочно са насочвали различни страни от вниманието си към материални обекти. Пето, че Атлантите, съдейки по будещата страх околна среда, навярно са били обекти за фиксиране от страна на магьосници от други времена.

Казах още, че пазачът, който бе дал на приятеля ми информацията, без съмнение разгърнал друга страна на неговото внимание; че е станал, навярно без да иска, дори само за миг, приемник на проекциите от второто внимание на древните магьосници. Тогава за мен не беше чак толкова невероятно човекът да си е представял визуално фиксирането на тия магьосници.

Ако магьосниците бяха привърженици на традицията на дон Хуан и дон Хенаро, щяха да бъдат безупречни изпълнители, и в такъв случай нямаше да има граница за това, което биха постигнали с фиксирането на второто си внимание. Ако те биха решили Атлантите да се разхождат нощем, Атлантите наистина щяха да си се разхождат нощем.

Докато говорех така, трите сестрички много се ядосаха и явно се настроиха против мен. Когато свърших, Лидия ме обвини, че освен да говоря, нищо друго не правя. После станаха и излязоха, без дори да се сбогуват. Мъжете ги последваха, но спряха до вратата и се ръкуваха с мен. В стаята останахме само с Ла Горда.

— С тия жени нещо не е наред — казах аз.

— Не. Просто се измориха от разговора — каза Ла Горда. — От теб очакват някакви действия.

— Как пък Хенаросите не се измориха от разговора? — попитах аз.

— Те са по-глупави от жените — отговори суховато тя.

— А ти, Горда? — попитах. — И ти ли се измори от разговора?

— Не зная какво ми е — заяви тържествено тя. — Когато съм с теб, не се изморявам, но когато съм със сестричките, изпитвам смъртна умора, точно като тях.

През следващите няколко безинтересни дни, прекарани с тях, стана съвсем очевидно, че сестричките са напълно враждебно настроени спрямо мен. Хенаросите ме приемаха някак безусловно. Само Ла Горда ми се струваше на едно ниво с мен. Зачудих се защо. Преди да замина за Лос Анджелис я попитах за това.

— Не зная как е възможно, но свикнах с теб — каза ми тя. — Сякаш ние двамата сме заедно, докато сестричките и Хенаросите са от друг, различен свят.