Карлос Кастанеда
Дарът на орела (13)

12
НЕПРАВЕНЕТО НА СИЛВИО МАНУЕЛ

Дон ХУАН И ВОИНИТЕ MV СЕ ЗАЕЛИ да оставят жената Нагуал и мен да приложим правилото в действие — тоест да развием, да разгърнем и да поведем осемте воини към свободата. Всичко изглеждало съвършено и все пак нещо не било наред. Първата група жени воини, които дон Хуан намерил, били сънувачи, а трябвало да бъдат прикривачи. Той не знаеше как да обясни тази аномалия. Можеше само да заключи, че силата била поставила тия жени на пътя му така, че било невъзможно да им откаже. Имаше още една поразителна аномалия, още по-обезпокоителна за дон Хуан и групата му: три от жените и трима от мъжете воини били неспособни да навлязат в състояние на повишено съзнание, въпреки титаничните усилия на дон Хуан. Били съвсем изпаднали, извън фокус, и не можели да разчупят печата, мембраната, която разделяла двете им страни. Дадено им било прозвището пияници, защото се препъвали наоколо без никаква мускулна координация. Куриерът Елихио и Ла Горда били единствените с изключителна степен на съзнание, и по-специално Елихио, който бил на равнището на всеки от хората на дон Хуан.

Трите момичета се скупчили ведно и направили непоклатимо звено. Същото направили и тримата мъже. Групи по трима, след като правилото предписвало четирима, било нещо прокобно, вещаело зло. Числото три е символ на динамиката, промяната, движението и преди всичко на съживяването.

Правилото вече не служело като карта. И все пак нямало начин да е извършена грешка. Дон Хуан и воините му заспорили, че силата не допуска грешки. Умували по този въпрос в своето сънуване и виждане. Чудели се дали не са прибързали и просто не са видели, че трите жени и тримата мъже са негодни.

Дон Хуан ми беше доверил, че пред него стоели два съществени въпроса. Единият бил прагматичният проблем за нашето пътешествие сред тях. Другият бил въпросът за валидността на правилото. Техният покровител ги бил насочил към убедеността, че правилото обхваща всичко, което може да засяга един воин. Той обаче не ги бил подготвил за евентуалността, че правилото може да се окаже неприложимо.

Ла Горда каза, че жените от групата на дон Хуан никога не са имали проблем с мен; били объркани единствено мъжете. За тях било неразбираемо и неприемливо правилото да не действа в моя случай. Жените обаче били уверени, че рано или късно причината за моето появяване сред тях ще се изясни. Бях наблюдавал как жените се предпазват от емоционални вълнения, външно изцяло необвързани с резултата. Те, изглежда, знаеха без ни най-малко съмнение от страна на разума, че моят случай по някакъв начин е включен в правилото. В крайна сметка аз определено им бях помогнал, приемайки ролята си. Блгодарение на жената Нагуал и мен дон Хуан и групата му бяха завършили своя цикъл и бяха почти свободни.

Отговорът им се явил най-накрая с помощта на Силвио Мануел. Неговото виждане разкрило не че трите сестрички и Хенаросите са негодни, а по-скоро, че аз не съм подходящият Нагуал за тях. Бил съм неспособен да ги водя, защото съм имал неподозирана конфигурация, която не съвпадала с образеца, изискван от правилото; една конфигурация, която дон Хуан като ясновидец бе пропуснал. Моето сияйно тяло изглеждало като че притежава четири отделения, докато в действителност те били само три. Имало друго едно правило — за така наречения „триделен Нагуал“. Аз съм принадлежал именно към това друго правило. Силвио Мануел казвал, че съм като птица, излюпена под топлината и грижите на птици от съвършено различен вид. Всички те все още били длъжни да ми помагат, както и аз бях длъжен да правя всичко за тях, но въпреки това не бях един от тях.

Дон Хуан беше поел отговорността за мен, защото той ме бе довел сред тях, но присъствието ми там ги принуждаваше да се напрягат максимално в търсенето на две неща: обяснение за това какво правех между тях, и разрешение на проблема как да постъпят.

Силвио Мануел беше уцелил много бързо начина, по който да ме измести от средата им. Беше се заел със задачата да ръководи този свой план, но тъй като нямаше нито търпението, нито енергията лично да се справи с мен, беше изпратил дон Хуан като свой заместник да го стори. Целта на Силвио Мануел била да ме подготви за момента, когато ще ми се представи куриер, носещ правилото, отнасящо се за триделния Нагуал. Разправяше, че не на него се полага ролята да разкрива тази страна на правилото. Аз трябваше да изчакам, точно както и всички други трябваше да изчакат подходящия момент.

Съществуваше още един сериозен проблем, който внасяше още по-голямо объркване. Беше свързан с Ла Горда и с продължителното й съжителство с мен. Ла Горда бе приета в моя екип като южна жена. Поръчители за това бяха дон Хуан и останалите от неговите ясновидци. Тя беше, изглежда, в същата категория като Сесилия, Делия и двете жени куриери. Сходството помежду им беше безспорно. После Ла Горда изгуби цялото си повърхностно тегло и изтъня до половината от размерите си. Промяната беше тъй радикална и дълбока, че тя направо се превърна в нещо друго.

Беше останала за дълго незабелязана, просто защото всички други воини бяха прекалено заети с моите затруднения да й обръщам някакво внимание. Промяната в нея обаче беше тъй драстична, че те се видяха принудени да се съсредоточат върху нея, и това, което видяха, беше, че тя съвсем не е южна жена. Обемистото й тяло ги беше подвело при предишното им виждане. Чак тогава те си спомниха, че още от първия момент на идването си сред тях Ла Горда не можеше да се разбира истински нито със Сесилия, нито с Делия, нито с другите южни жени. От друга страна, тя беше крайно очарована и спокойна с Нелида и Флоринда, защото фактически през цялото време е била като тях. Това означаваше, че в моя екип има две северни сънувачки, Ла Горда и Роза — крещящо несъответствие с правилото.

Дон Хуан и воините му бяха повече от смутени. Възприемаха всичко, което се случваше, като прокоба, като указание за непредвидим обрат, който нещата поемат. И тъй като не можеха да приемат идеята правилото да е накърнено от човешка грешка, допускаха, че са били накарани да сгрешат вследствие на някаква върховна заповед по причина, трудна за проумяване, но реална.

Замислиха се над въпроса какво да правят по-нататък, но преди някой от тях да стигне до отговора, една истинска южна жена, доня Соледад, се появи в картината с такава сила, че вече им беше невъзможно да й откажат. Тя съответстваше изцяло на правилото. И беше прикривач.

Известно време присъствието й ни разсейваше. Тя сякаш се готвеше да ни изтегли до различно ниво. Предизвикваше буйно раздвижване. Флоринда я пое под крилото си, за да я напътства в изкуството на прикриването. Но колкото и хубаво да беше това, то не бе достатъчно да запълни странната загуба на енергия, която сякаш нарастваше.

И тогава един ден Силвио Мануел заяви, че в своето сънуване бил получил съвършен план. Беше силно въодушевен и се зае да обсъжда подробностите с дон Хуан и другите воини. Жената Нагуал бе включена в обсъжданията, аз — не.

Това ме накара да се усъмня, че не искат аз да разбера какво е открил за мен Силвио Мануел.

Изразих подозренията си пред всеки от тях. Всичките ми се изсмяха, с изключение на жената Нагуал, която ми каза, че съм прав. В сънуването на Силвио Мануел била разкрита причината за моето присъствие сред тях, но аз трябвало да се примиря със съдбата си, която била да не знам естеството на задачата си, преди да съм готов за нея.

Тонът и беше тъй категоричен, че можех само да приема думите й, без да задавам въпроси. Струваше ми се, че ако дон Хуан и Силвио Мануел ми бяха казали същото, нямаше да се примиря толкова лесно. Тя ми обясни и това, че не се съгласила с дон Хуан и другите — според нея трябвало да бъда осведомен за общата цел на действията им, дори и само за да избегна ненужните търкания и непокорството.

Силвио Мануел възнамерявал да ме подготви за моята задача, като ме въведе директно във второто внимание. Планирал серия от смели действия, които щели да възбудят моето съзнание.

В присъствието на всички останали той ми каза, че поема да ме напътства и че ме премества в своята сфера на силата — нощта. Обяснението му беше, че в своето сънуване му били представени множество неправения. Те били предназначени за екип, съставен от Ла Горда и мен като правещи, и от жената Нагуал като надзирател.

Силвио Мануел изпитваше някакво страхопочитание към жената Нагуал и говореше за нея само с възхищение. Каза, че тя е в отделен, самостоятелен клас. Можела да действа заедно с него или с всеки друг от воините в групата му. Нямала опит, но когато й се наложело, можела да борави с вниманието си. Призна още, че смелостта й била голяма загадка за него, каквато била и моето присъствие сред тях, и че нейното чувство за цел и убеждението й били тъй изострени, че лично аз не бих й пасвал. Всъщност той помоли Ла Горда да ми окаже специална подкрепа, за да устоя на контакта с жената Нагуал.

За първото ни неправене Силвио Мануел измайстори дървен сандък, голям колкото да побере Ла Горда и мен, седнали гръб o гръб с вдигнати колене. Сандъкът имаше капак от летвички, през който да влиза въздух. Ла Горда и аз трябваше да се наместим вътре и да седим в пълна тъмнина и пълно мълчание, без да заспиваме. Най-напред ни остави да влизаме в сандъка за кратки периоди; след това започна да увеличава времето, докато свикнем с процедурата, така че да можем да прекарваме цялата нощ вътре, без да се движим или задрямваме.

Жената Нагуал седеше при нас, за да е сигурна, че няма да променяме нивото на съзнание поради умората. Силвио Мануел обясни, че естествената ни тенденция при необичайни условия на стрес е да преминаваме от състояние на повишено съзнание към нормалното ни състояние и обратно.

Общият ефект от неправенето всеки път, когато го изпълнявахме беше някакво неизпитвано досега чувства на отмора, което за мен беше крайно озадачаващо, тъй като ние никога не заспивахме по време на целонощните ни бдения. Приписвах усещането за почивка на факта, че бяхме в състояние на повишено съзнание, но Силвио Мануел твърдеше, че едното няма нищо общо с другото и че чувството за почивка е резултат от сядането с вдигнати колене.

При второто неправене трябваше да легнем на земята, свити като кучета, почти в ембрионална поза, обърнати на лявата страна, с чела върху свитите ни ръце. Силвио Мануел настояваше да държим очите си колкото можем по-дълго затворени и да ги отворим едва когато той ни каже да сменим положението си и да легнем на дясната си страна. Целта на това неправене била да се позволи на сетивата ни за чуване да се отделят от сетивата ни за гледане. Както и преди, той увеличаваше постепенно продължителността на времето, докато можехме да прекарваме цялата нощ в слухово бдение.

Едва тогава Силвио Мануел беше вече готов да ни премести в друга сфера на дейност. Обясни, че при първите две неправения сме били разбили някаква възприятийна бариера, докато сме били прилепени до земята. По аналогия той сравни човешките същества с дърветата. Били сме като подвижни дървета. Вкоренени сме били някак в земята; корените ни били преносими, но това не ни освобождавало от земята. Казваше, че за да постигнем равновесие, трябва да извършим три неправения, докато се люлеем във въздуха. Ако съумеем да канализираме нашето намерение, докато висим от някое дърво, стегнати в кожен хамут, ще направим триъгълник с нашето намерение; триъгълник, чиято основа е земята, а върхът му е във въздуха. Силвио Мануел мислеше, че с първите две неправения ще съберем внимание до точката, когато ще можем съвършено да извършим третото от самото начало.

Една нощ той окачи Ла Горда и мен на два отделни хамута, които приличаха на висящи столчета. Седнахме в тях и той ни заповдига с помощта на макара на най-високите големи клони на огромно дърво. От нас се искаше да обърнем внимание на съзнанието на дървото, което според него щеше да ни даде сигнал, тъй като ние му бяхме гости. После накара жената Нагуал да остане на земята и през цялата нощ от време на време да вика имената ни.

Докато висяхме така от дървото през тия безброй пъти, изпълнявайки неправене, ние изпитвахме някакъв превъзходен приток на физически усещания, подобни на леки зареждания с електрически импулси. През първите три-четири опита дървото сякаш протестираше срещу нахалството ни; после импулсите се превърнаха в сигнал за покой и равновесие. Силвио Мануел ни казваше, че съзнанието на дървото черпи хранителни сокове от недрата на земята, докато съзнанието на подвижните същества го черпи от повърхността й. В дървото нямало настървение, докато движещите се същества са препълнени с такова.

Задоволството му идваше от това, че когато сме поставени в състояние на покой в мрака, възприятието ни е сполетяно от страхотен трус. Тогава приоритет има нашето чуване и ние можем да уловим сигналите от всички живи и съществуващи цялости около нас — не само с чуването си, но и с комбинацията от слуховите и визуалните ни сетива в същия ред. Казваше още, че в тъмното, особено докато човек виси, очите остават в подчинение на ушите.

Беше абсолютно прав, както установихме с Ла Горда. Посредством упражненията в третото неправене, Силвио Мануел даваше ново измерение на възприемането ни на околния свят.

Освен това той ни казваше, че следващият комплект от три неправения е съществено различен и по-сложен. Щял да се занимава с изучаването на това как да се оправяме с другия свят. Задължително било да максимизираме този ефект, като придвижим времето си за действие към вечерта или предутринния здрач. Казваше ни още, че първото неправене от втората група имало две фази. В първата фаза трябва да се поставим в най-изостреното си състояние на повишено съзнание, за да уловим стената от мъгла. След като това бъде постигнато, фаза номер две се състои в това да се спре въртенето на тази стена, за да се пристъпи в света между двете успоредни линии.

Предупреждаваше ни, че целта му е да ни постави направо във второто внимание без никаква интелектуална подготовка. Искаше да изучим лабиринтите без да разбираме с разума си какво правим. Твърдеше, че един магически елен или магически койот може да се справи с второто внимание без никакъв интелект. Чрез умишлена практика в пътуването зад стената от мъгла ние щяхме да претърпим рано или късно постоянна промяна в тоталните си същества, промяна, която да не накара да приемем, че светът между успоредните линии е реален, защото е част от тоталния свят, също както нашето сияйно тяло е част от нашето тотално същество.

Силвио Мануел твърдеше също, че е използвал Ла Горда и мен, за да изпробва възможността някой ден да помогнем на останалите ученици, като ги въведем в другия свят, в който случай те ще могат да придружат Нагуала Хуан Матус и групата му в тяхното окончателно пътуване. Обясняваше, че тъй като жената Нагуал трябва да напусне този свят заедно с Нагуала Хуан Матус и воините му, учениците трябва да я последват, защото тя е единственият им водач в отсъствието на мъж Нагуал. Уверяваше ни, че тя разчитала на нас и че това била причината да надзирава работата ни.

Силвио Манеул ни накара с Ла Горда да седнем на земята в задната част на къщата му, където бяхме извършили всички неправения. Нямахме нужда от помощта на дон Хуан, за да навлезем в най-изостреното си състояние на съзнание. Почти веднага видях стената от мъгла. Ла Горда също я видя; но колкото и да опитвахме, не можехме да спрем въртенето й. Всеки път, щом си раздвижех главата, стената се раздвижваше ведно с нея.

Жената Нагуал можеше да я спре и да премине през нея, но въпреки всичките си усилия, не можеше да ни вземе със себе си. Накрая дон Хуан и Силвио Мануел трябваше да спрат стената вместо нас и физически да ни изблъскат през нея. Усещането, което изпитвах, навлизайки в стената от мъгла, беше сякаш извиваха тялото ми като сплитките на въже.

От другата страна беше ужасната безлюдна равнина с малки заоблени пясъчни дюни. Около нас се диплеха ниски жълтеникави облаци, но не се виждаше нито небе, нито хоризонт; видимостта беше нарушена от кълбета бледожълта пара. Трудно беше да се върви. Налягането изглеждаше много по-силно от това, на което бе свикнало тялото ми. Ла Горда и аз вървяхме без никаква цел, но жената Нагуал като че знаеше накъде върви. Колкото повече се отдалечавахме от стената, толкова по-тъмно ставаше и по-трудно се ходеше. С Ла Горда вече не можехме да вървим изправени. Трябваше да пълзим. Губех сили, същото ставаше и с Ла Горда; наложи се жената Нагуал да ни издърпа назад до стената и да ни измъкне оттам.

Повторихме пътешествието си безброй пъти. Отначало ни помагаха дон Хуан и Силвио Мануел, като спираха стената от мъгла, но след това и Ла Горда, и аз започнахме да се справяме почти колкото жената Нагуал. Научихме се да спираме въртенето на тази стена. Стана съвсем естествено. Аз лично един път осъзнах, че ключът е в намерението ми, в определен аспект от намерението ми, защото такава беше моята воля. Беше някакво силно желание, съсредоточено в центъра на тялото ми. Беше някаква особена нервност, която ме караше да потръпвам, и не след дълго се превърна в сила, която не само спря стената, но накара част от тялото ми неволно да се обърне на деветдесет градуса надясно. В резултат на това за миг имах две гледни точки. Гледах света, разделен на две от стената от мъгла, и в същото време се взирах право в едно кълбо от жълтеникава пара. Последната гледка започна да преобладава и нещо ме дръпна в мъглата и ме отведе през нея отвъд.

Другото, което научихме, беше да разглеждаме мястото като реално; пътешествията ни придобиха за нас фактуалността на екскурзия в планините или морско пътешествие с платноходка. Безлюдната равнина с подобните на пясъчни дюни могилки беше за нас реална като всяка друга част на света.

Ла Горда и аз изпитвахме рационалното чувство, че тримата прекарваме цяла вечност в света между успоредните линии, и все пак бяхме неспособни да си спомним какво точно ни беше пренесло там. Спомняхме си ужасяващите моменти, когато трябваше да тръгнем, за да се върнем в света на нашето всекидневие. Тези моменти винаги ни причиняваха потресаваща мъка и несигурност.

Дон Хуан и всичките му воини следяха усилията ни с огромно любопитство, но имаше един, който неизвестно защо отсъстваше от всичките ни дейности; това беше Елихио. Макар и сам несравним воин, който може да се мери само с воините от групата на дон Хуан, той никога не взимаше участие в нашите битки, нито ни помагаше по някакъв начин.

Ла Горда твърдеше, че Елихио е успял да се присламчи към Емилито и така директно до Нагуала Хуан Матус. Той никога не ставаше част от нашия проблем, защото можеше да навлезе във второто внимание без да му мигне окото. За него пътешествията в пределите на второто внимание бяха все едно да щракне с пръсти.

Ла Горда ми напомни за деня, когато необичайните дарби на Елихио му бяха позволили да открие, че аз не съм техен човек, дълго преди някой друг да бе прозрял истината.

Седях пред задната вратичка на къщата на Висенте в Северно Мексико, когато отнякъде внезапно се бяха появили Емилито и Елихио. Всички възприемаха като съвсем обичайни изчезванията на Емилито за дълги периоди от време; появеше ли се отново, възприемаха го нормално като завърнал се от дълго пътешествие. Никой не му задаваше въпроси. Той съобщаваше за откритията си най-напред на дон Хуан, а след това и на всеки, който пожелаеше да ги чуе.

В този ден ми се стори, че Емилито и Елихио току-що бяха влезли в къщата през задната врата. Емилито беше по-поривист отвсякога. Елихио си беше същият — мълчалив и мрачен. Винаги си бях мислел, че изключителната личност на Емилито превъзхожда Елихио и това прави последния още по-навъсен.

Емилито влезе да потърси дон Хуан, а Елихио се обърна най-приятелски към мен. Усмихна се и ме доближи. Прегърна ме през раменете и доближи уста до ухото ми да ми пошепне, че е разчупил печата на успоредните линии и може вече да навлезе в нещо, което Емилито наричал „слава“.

Продължи да ми обяснява някои неща за славата, които бях неспособен да проумея. Сякаш умът ми не можеше да се съсредоточи върху периферията на това събитие. След като ми го обясни, Елихио ме хвана за ръката и ме накара да застана по средата на дървената тераска, загледан в небето с леко вдигната брадичка. После застана от дясната ми страна в същото положение като мен. Каза ми да се отпусна и да падна назад под тежестта на темето си. Отзад нещо ме грабна и ме дръпна надолу. Зад мен сякаш имаше бездна. Паднах в нея. И тогава изведнъж се озовах в безлюдната равнина с подобните на дюни могилки.

Елихио ме подкани да вървя след него. Каза ми, че ръбът на славата е отвъд възвишенията. Вървях с него, докато вече не можех да се движа. Той тичаше пред мен без никакво усилие, сякаш беше от въздух. Застана на върха на огромна могила и посочи отвъд. Дотича пак при мен и ме помоли да пропълзя нагоре по склона, за който беше казал, че е ръбът на славата. Беше може би само на триста-триста и петдесет метра от мен, но аз не можех да мръдна нито сантиметър повече.

Опита се да ме изтегли нагоре; не успя да ме помръдне. Теглото ми се беше увеличило сякаш стократно. Накрая Елихио трябваше да призове дон Хуан и групата му. Сесилия ме повдигна на раменете си и ме отнесе.

Ла Горда добави, че Емилито накарал Елихио да направи това. Емилито действал според правилото. Моят куриер пък се беше запътил към славата. Задължен беше да ми я покаже.

Спомнях си напрегнатото очакване, изписано по лицето на Елихио, и усърдието му, с което ме подканваше да направя последната стъпка, за да съгледам славата. Спомнях си също тъгата и разочарованието му, когато се провалих. Той вече никога не ми проговори.

Ла Горда и аз бяхме така погълнати от нашите пътешествия зад стената от мъгла, че бяхме забравили за задължението си относно следващото неправене от серията на Силвио Мануел. Той ни казваше, че то може да бъде опустошително и че се състои в пресичането на успоредните линии със сестричките и тримата Хенароси направо през входа към света на тоталното съзнание. Не включи доня Соледад, защото неговите неправения били само за сънувачи, а тя беше прикривач.

Силвио Мануел добави, че очаква от нас да опознаем третото внимание, като непрекъснато се поставяме в краката на Орела. Подготви ни за сблъсъка; обясни, че пътешествията на един воин из безлюдните пясъчни дюни са подготвителна стъпка за истинското прекосяване на границите. За да се осмели да премине зад стената от мъгла, докато е в състояние на повишено съзнание или докато прави сънуването, воинът използва само една много малка част от тоталното си съзнание, а за да премине телесно в другия свят, той ангажира тоталното си същество.

Силвио Мануел беше приел идеята да използва моста като символ на истинското прекосяване. Според неговите разсъждения мостът е в съседство с някое място на силата; а местата на силата са процепи, коридори към другия свят. Той мислеше, че е възможно ние с Ла Горда да сме придобили достатъчно сила, за да издържим едно зърване на Орела.

Заяви ни, че е мой личен дълг да събера трите жени и тримата мъже и да им помогна да изпаднат в най-изостреното си състояние на съзнание. Това беше най-малкото, което можех да направя за тях, тъй като бях вероятно виновен за унищожаването на шансовете им за свобода. Той придвижи времето ни за действие към часовете точно преди зората, или утринния здрач. Направих опит да ги накарам да изместят съзнанието си, както беше направил с мен дон Хуан. Тъй като нямах представа как да обработя телата им или какво точно да направя с тях, приключих, като ги заудрях по гърбовете. След няколко жестоки опита от моя страна, най-накрая се намеси дон Хуан. Подготви ги възможно най-добре и ми ги предаде да ги водя като стадо животни по мост. Задачата ми беше да ги прекарам един след друг по тоя мост. Мястото на силата беше на южната страна — много съществено предзнаменование. Силвио Мануел реши да премине пръв, да ме изчака да му ги предам и после да ни поведе като група към неизвестното.

Силвио Мануел прекоси, последван от Елихио, който дори не се обърна да ме погледне. Държах в стегната група шестимата ученици в северната част на моста. Всички бяха ужасени: по едно време се откъснаха от мен и се пръснаха в различни посоки. Улових една по една трите жени и съумях да ги предам на Силвио Мануел. Той ги задържа на входа на процепа между световете. Тримата мъже се оказаха прекалено бързи за мен. Пък и аз бях твърде уморен, за да ги гоня.

Насочих поглед за указание към дон Хуан. Той и останалата част от групата му, както и жената Нагуал, се бяха скупчили заедно и ме гледаха; бяха ме примамили с поглед да подгоня или жените, или мъжете, и се подиграваха на неумелите ми опити. Дон Хуан ми кимна с глава да не обръщам внимание на тримата мъже и да прекося заедно с Ла Горда към Силвио Мануел.

Пресякохме. Силвио Мануел и Елихио като че ли държаха вертикално някакъв процеп с размерите на човек. Жените изтичаха и се скриха зад Ла Горда. Силвио Мануел ни повика да пристъпим в отвора. Аз му се подчиних. Жените обаче не се подчиниха. Отвъд този вход нямаше нищо. И все пак беше пълно догоре с нещо, което беше нищо. Отворих широко очи; всичките ми сетива бяха нащрек. Напрегнах се да видя какво има пред мен. Но пред мен нямаше нищо. Или ако имаше нещо, не можех да схвана какво е. Сетивата ми нямаха такова разпределение, каквото бях свикнал да считам за съществено. Всичко идваше към мен изведнъж или по-скоро това нищо идваше при мен на степен, каквато никога досега, а и след това, не бях изпитвал. Почувствах как тялото ми се разкъсва на части. Някаква сила от дълбините ми се мъчеше да излезе навън. Аз се разбивах и то съвсем не фигуративно. Внезапно усетих някаква човешка ръка, която ме измъкна преди съвсем да се разпадна.

Жената Нагуал беше прекосила и ме беше спасила. Елихио не бе имал възможност да помръдне, защото държеше отвора, а Силвио Мануел здраво стискаше четирите жени за косите им, по две във всяка ръка, готов да ги захвърли.

Предположих, че цялата тази случка е продължила не по-малко от четвърт час, но в оня момент въобще не ми беше хрумнало да се безпокоя за хората около моста. Времето, кой знае как, бе спряло. Точно както бе спряло, когато се бяхме върнали на моста по пътя си към Мексико Сити.

Силвио Мануел разправяше, че макар опитът да изглежда като провал, всъщност бил пълен успех. Четирите жени наистина видели отвора и през него — другия свят; а това, което изпитах аз вътре, беше истинско усещане за смърт.

— Няма нищо нито величествено, нито спокойно в смъртта — каза ми той. — Защото истинският ужас започна в момента на умирането. С онази неизчислима сила, която ти почувства вътре, Орелът ще изстиска от теб всяко пламъче от твоето съзнание, което някога си имал.

Силвио Мануел подготви Ла Горда и мен за още един опит. Обясни, че местата на силата са действителни дупки в нещо като балдахин, който не позволява на света да загуби своята форма. Едно място на силата може да се използва едва когато човек събере достатъчно сила във второто внимание. Каза ни също, че ключът за отстояването на присъствието на Орела е потентността на човешкото намерение. Не можеше да обясни обаче какво е намерение. Шегуваше се, че само Нагуалът Хуан Матус може да го обясни, но в момента не бил при нас.

За зла участ следващият ни опит не се състоя, защото бях с напълно изчерпана енергия. Беше бърза и опустошителна загуба на жизненост. Изведнъж се бях оказал толкова слаб, че припаднах в къщата на Силвио Мануел. Попитах Ла Горда дали знае какво се беше случило след това; самият аз нямах никаква представа. Ла Горда каза, че Силвио Мануел разправил на всичките как Орелът ме отделил от тяхната група и как накрая съм бил готов те да ме подготвят за изпълнението на предначертанията на моята съдба. Планът му бил да ме заведе в света между успоредните линии, докато съм в безсъзнание, и да остави оня свят да изсмуче от тялото ми цялата останала безполезна енергия. Идеята му издържаше преценката на всичките му другари, защото според правилото човек можеше да навлезе там само осъзнато. Да влезеш в безсъзнание води до смърт, тъй като в състоянието на безсъзнание силата на живота се изчерпва поради физическия натиск на оня свят.

Ла Горда добави, че не я взели с мен. Но Нагуалът Хуан Матус й разказал, че щом съм бил изпразнен от жизнената си енергия, т.е. практически мъртъв, всички те един след друг вдъхнали нова енергия в тялото ми. Всеки, който има сила за живот в оня свят, може да я дава на другите, като им я вдъхва. Чрез дъха тя се разнася по всички места, където има точки за съхранение. Пръв ми вдъхнал сила Силвио Мануел, а после жената Нагуал. Останалата част от мен била възобновена от всички членове от групата на Нагуала Хуан Матус.

След като ми вдъхнали от своята енергия, жената Нагуал ме извела от мъглата и ме отнесла в дома на Силвио Мануел. Оставила ме на земята с глава на югоизток. Ла Горда казваше, че съм имал вид на умрял. Тя, Хенаросите и сестричките също били там. Жената Нагуал им обяснила, че съм болен, но че един ден ще се съвзема и ще им помогна да намерят свободата си, защото самият аз нямало да се освободя преди да сторя това. После Силвио Мануел ми дал от своя дъх и ме възвърнал към живот. Именно затова тя и сестричките си спомняли, че той е моят господар. Отнесъл ме до леглото и ме оставил да спя, сякаш нищо не се е случило. След като съм се събудил, аз съм излязъл и вече не съм се върнал. А после тя забравила, защото никой не я тласнал отново в лявата страна. Отишла да живее в града, където по-късно я намерих заедно с останалите. Нагуалът Хуан Матус и Хенаро сформирали две различни домакинства. Хенаро се заел с мъжете; Нагуалът Хуан Матус се погрижил за жените.

Заспал съм с чувството за депресия, отмалял. Когато се събудих, бях се овладял отлично, кипях от живот, бях изпълнен с необикновена и непозната за мен енергия. Доброто ми състояние беше помрачено единствено от думите на дон Хуан, че трябва да се разделя с Ла Горда и сам да се помъча да усъвършенствам вниманието си, докато не настъпи денят, в който да се върна и да й помогна. Каза ми също да не се терзая, нито да се обезсърчавам, защото евентуално носителят на правилото ще ми се представи, за да ми разкрие истинската ми задача.

След това задълго не видях дон Хуан. Когато се върнах, той продължи да настоява да се измествам от дясностранното към лявостранното си съзнание с две цели: първата, за да мога да продължава връзката с неговите воини и жената Нагуал, и второ, за да може той да ме постави под директното наблюдение на Сулейка, с която имах солидно взаимодействие през останалите години от връзката ми с дон Хуан.

Той ми казваше, че причината да ме предостави на Сулейка била, защото според майсторския план на Силвио Мануел за мен трябвало да има два вида напътствия — едно за дясната страна и едно за лявата. Напътствието за дясната страна се отнасяло до състоянието на нормалното съзнание и било свързано с отвеждането ми към рационалното убеждение, че в човешките същества е скрито друг вид съзнание. Дон Хуан отговаряше именно за това напътствие. Напътствието за лявата страна било възложено на Сулейка; то засягало състоянието на повишено съзнание и било свързано изключително с работата по второто внимание. Затова всеки път, когато ходех в Мексико, прекарвах половината от времето си със Сулейка, а другата половина — с дон Хуан.