Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1994 г.

История

  1. — Добавяне

13
ТЪНКОСТИТЕ НА СЪНУВАНЕТО

Дон ХУАН СЕ ЗАЕ СЪС ЗАДАЧАТА да ме въведе във второто внимание, като ми каза, че вече имам голям опит с навлизането в него. Силвио Мануел ме бил завел до самия вход. Имало един недостатък — не ми била дадена достатъчна обосновка. Преди да се осмелят да пристъпят в неизвестното, мъжете воини трябвало да получат сериозни основания за това. Жените воини не били подложени на такова нещо и го правят без никакви колебания, при условие че имат абсолютно доверие в човека, който ги води, независимо кой е той.

Казваше ми още, че трябва да започна с изучаването на тънкостите на сънуването. А после ме остави под наблюдението на Сулейка. Препоръча ми да бъда безупречен и да упражнявам добросъвестно всичко, което съм научил, а преди всичко да бъда безкрайно внимателен и целенасочен в действията си, за да не изтощавам излишно силата на своя живот. Казваше още, че предпоставката за навлизането в която и да е от трите фази на вниманието, е притежаването на житейска сила, защото без нея воините не могат да имат посока и цел. Обясняваше ми, че след като умрем, съзнанието ни също преминава в третото внимание; но само за миг, като пречистващо действие, точно преди Орелът да го погълне.

Ла Горда спомена, че Нагуалът Хуан Матус накарал всички свои ученици да се научат на сънуване. Според нея тази задача била възложена на всички тогава, когато беше възложена и на мен. Тях също ги обучавали отделно за лявата и дясната страна. Каза още, че Нагуалът и Хенаро отначало давали напътствията за състоянието на нормалното съзнание. Щом преценели, че учениците са готови, Нагуалът ги премествал в състояние на повишено съзнание и го оставял със съответните им противоположности. Висенте обучавал Нестор, Силвио Мануел обучавал Бениньо, Хенаро обучавал Паблито. Лидия била обучавана от Хермелинда, а Роза — от Нелида. Ла Горда добави, че тя и Жозефина били оставени на грижите на Сулейка, за да изучат заедно по-фините точки на сънуването, така че някой ден да могат да ми се притекат на помощ. Освен това Ла Горда си направи собствени изводи, че мъжете били заведени и при Флоринда, за да бъдат обучени в прикриване. Доказателство за това била драстичната промяна в поведението им. Преди да си спомни каквото и да било, тя знаела със сигурност, че била обучена в принципите на прикриването, но много повърхностно; не била накарана да се упражнява, докато на мъжете им били дадени практически познания и задачи. Доказвала го промяната в поведението им. Станали безгрижни и весели. Радвали се на живота си, докато тя и другите жени, поради своето сънуване, ставали все по-мрачни и навъсени.

Ла Горда предполагаше, че мъжете били неспособни да си спомнят за напътствията, когато ги бях помолил да ми разкрият познанията си за прикриването, защото го практикували без да знаят какво правят. Тяхната опитност обаче проличавала в общуването им с хората. Били ненадминати артисти, щом се налагало да склонят хората да правят това, което те искат. Чрез своя опит в прикриването, мъжете изучили дори контролираното безумие. Държали се така примерно, като че ли Соледад е майка на Паблито. За всеки външен човек изглеждало, че те са майка и син, настроени един срещу друг, докато в действителност двамата само се правели на такива. Всички им вярвали. Понякога Паблито правел такива изпълнения, че дори сам си вярвал.

Ла Горда признаваше, че всички били повече от стреснати от моето поведение. Не знаели ненормален ли съм или сам съм майстор на контролираното безумие. Проявявал съм бил всички външни признаци, че вярвам на маскарада им. Соледад им казала да не се залъгват, защото наистина съм бил ненормален. На вид съм изглеждал с ума си, но разумът ми бил така помрачен, че не съм можел да се държа като Нагуал. Тя придумала всяка от жените да ми нанесе смъртоносен удар. Казала им, че навремето сам съм го поискал, още когато съм бил с всичкия си.

Ла Горда спомена, че й били нужни няколко години, под напътствията на Сулейка, за да изучи сънуването. Когато Нагуалът Хуан Матус преценил, че вече се е изучила, той я завел при истинската й противоположност — Нелида. Именно Нелида й показала как да се държи в света. Тя я възпитала не само да носи с лекота западните дрехи, но и да има изискан вкус. Затова когато облякла градските дрехи в Оаксака и ме беше изумила със своя чар и изящни обноски, тя вече бе имала опит в подобно преобразяване. Сулейка беше изпитан мой водач в овладяването на второто внимание. Настояваше нашите взаимоотношения да стават само нощем и то в пълен мрак. За мен Сулейка беше само един глас в тъмното, глас, който бележеше началото на всеки наш контакт, като ми нареждаше да фокусирам вниманието си върху думите й и нищо друго. Гласът й беше женският глас, за който Ла Горда твърдеше, че чува в сънуването си.

Сулейка ми беше казала, че ако сънуването трябва да се върши на закрито, най-добре е да става в пълна тъмнина, докато човек седи или лежи на тесен креват, или още по-добре, докато седи в ковчегоподобен сандък. Според нея навън сънуването трябва да става близо до някоя пещера, в пясъчните зони на естествени кладенци или до скала в планината; никога на равно в долината или близо до река, езеро или море, защото равните местности, както и водата били противопоказни на второто внимание.

Всеки от сеансите ми с нея беше пропит от загадъчни обертонове. Тя обясняваше, че най-сигурният начин да улучиш право във второто внимание е с помощта на ритуални действия, монотонно припяване, сложни повторени движения.

Учението й не включваше предварителната подготовка за сънуването, което аз вече бях научил от дон Хуан. Тя допускаше, че който идва при нея, вече знае как да прави сънуването, затова се занимаваше изключително с езотеричните моменти на лявостранното съзнание.

Напътствията на Сулейка започнаха един ден, когато дон Хуан ме заведе в къщата й. Стигнахме там късно следобед. Къщата изглеждаше като изоставена, макар входната врата да се отвори още докато приближавахме. Очаквах да се покажат Сойла или Марта, но на входа нямаше никой. Изпитвах чувството, че който и да ни беше отворил, сигурно много бързо се беше изместил от вратата. Дон Хуан ме въведе вътре в покрития двор и ме накара да седна на една щайга с възглавница, превърната в столче. Възглавницата беше цялата на буци, твърда и много неудобна. Прекарах ръка под нея и напипах остри камъни. Дон Хуан каза, че положението ми е необичайно, защото трябва бързо да изуча фините моменти на сънуването. Твърдата повърхност, върху която седях, ме подсещаше да не позволявам на тялото си да се чувства в нормално седнало положение. Само няколко минути преди да пристигнем в къщата, дон Хуан ме беше накарал да сменя нивата си на съзнание. Казваше, че напътствията на Сулейка трябвало да се провеждат в това състояние, за да постигна необходимата скорост. Нареди ми да се отпусна до самозабрава и да се оставя изцяло на Сулейка. След това ми нареди да съсредоточа погледа си колкото е възможно повече и да запомня всеки детайл на вътрешния двор в обсега на зрението ми. Настояваше също да запомня всеки детайл на вътрешния двор в обсега на зрението ми. Настояваше също да запомня както детайлите, така и чувството, че седя там. След това повтори напътствията си, за да е сигурен, че съм го разбрал. А после излезе.

Стъмни се много бързо и докато седях там, започнах да се притеснявам. Не бях имал достатъчно време да се съсредоточа върху детайлите на вътрешния двор. Точно зад себе си чух нещо да шумоли и внезапно се сепнах от гласа на Сулейка. Тя ми пошепна бързешката да стана и да тръгна след нея. Автоматично й се подчиних. Не виждах лицето й; тя представляваше само някакъв тъмен силует, който вървеше на две крачки пред мен. Заведе ме до една ниша в най-тъмния коридор на къщата. Макар очите ми да бяха свикнали вече на мрака, все още бях неспособен да видя каквото и да е. Препънах се в нещо и тя ми нареди да седна в тесен сандък и да се подпра на нещо, което реших, че е твърда възглавница.

След малко почувствах, че тя се отдръпна на няколко крачки зад мен — нещо, което окончателно ме обърка, тъй като си мислех, че гърбът ми е на няколко сантиметра от стената. Говорейки зад мен, тя ми нареди с тих глас да се съсредоточа върху думите й и да ги оставя да ме водят. Нареди ми и да държа очите си отворени и да ги фиксирам в точка точно пред мен на нивото на очите ми, като ми каза, че тази точка ще започна да се превръща от мрак в ярко и приятно оранжевочервено.

Сулейка говореше много тихо и с равна интонация. Чувах всяка нейна дума. Мракът около мен сякаш бе изрязал идеално всички външни дразнители, които могат да ме разсеят. Чувах думите на Сулейка като във вакуум и тогава установих, че тишината в този коридор съответства точно на тишината вътре в мен.

Тя ми обясни, че сънувачът трябва да започне от цветна точка; в първоначалната атака силната светлина или абсолютният мрак са безполезни за един сънувач. От друга страна цветовете мораво, светлозелено или наситеножълто са изумителни начални точки. Тя лично предпочитала оранжевочервеното, защото от опит знаела, че то предизвиква у нея най-силно усещане за покой. После ме увери, че щом веднъж успея да навляза в оранжевочервения цвят, ще преодолявам постоянно второто внимание, при условие че съумея да осъзнавам поредицата от физически събития.

Нужни ми бяха няколко сеанса с гласа на Сулейка, за да разбера с тялото си какво искаше тя да направи. Предимството ми на човек в състояние на повишено съзнание се състоеше в това, че можех да правя прехода си от състояние на будуване до състояние на сънуване. При нормални обстоятелства този преход е замъглен, но при тези специални обстоятелства аз действително усетих в течение само на един сеанс как ме завладява второто внимание. Първият признак беше необикновено затруднение в дишането ми. Не ставаше дума за затруднение във вдишването и издишването, или че не ми стигаше въздух — по-скоро съвсем изведнъж дишането ми изгуби своя естествен ритъм. Диафрагмата ми започна да се свива, принуждавайки коремната ми област да се движи с голяма скорост ту навътре, ту навън. В резултат се получиха най-бързите кратки вдишвания и издишвания, които някога бях правил. Дишах с долната част на дробовете си и изпитвах огромно налягане в червата. Напразно се опитвах да прекъсна спазмите на диафрагмата си — колкото повече опитвах, толкова по-мъчително ставаше състоянието ми.

Сулейка ми нареди да оставя тялото си да прави това, което е необходимо, и да забравя да го насочвам или контролирам. Поисках да я послушам, но не знаех как. Спазмите, които продължиха навярно десет-петнайсет минути, утихнаха точно така внезапно, както се бяха появили, но бяха последвани от друго непознато, шокиращо усещане. Отначало го почувствах като крайно особен сърбеж, физическо усещане — нито приятно, нито неприятно; напомняше на нервно треперене. Постепенно то се усили до такава степен, че се видях принуден да се съсредоточа върху него, за да определя точното му място в тялото ми. Бях изумен, когато установих, че не беше във физическото ми тяло, а извън него, но въпреки това го усещах.

Не послушах думите на Сулейка, която ми нареждаше да навляза в едно цветно петно, което започваше да се оформя точно на нивото на очите ми, и се отдадох изцяло на изследването на това непознато усещане извън мен. Сулейка сигурно виждаше през това, което преминавах; изведнъж започна да обяснява, че второто внимание принадлежи на сияйното тяло така, както първото внимание принадлежи на физическото тяло. Точката, обясняваше тя, където се събира второто внимание, е разположена точно където Хуан Тума я беше описал при първата ни среща — приблизително на трийсет-четирийсет сантиметра пред средата между стомаха и пъпа и на десет сантиметра вдясно.

Сулейка ми нареди да направя масаж на това място, да го обработя като движа пръстите на двете си ръце точно по тази точка, сякаш свиря на арфа. Уверяваше ме, че рано или късно ще приключа с усещането, че пръстите ми ще се движат по нещо по-плътно, като вода, и че накрая ще усетя сияйната си черупка.

Докато продължавах да движа пръсти, въздухът все повече се сгъстяваше, докато започнах да усещам някаква особена маса. По цялото ми тяло се разнесе неопределена физическа наслада. Реших, че съм напипал някой нерв в тялото си и при този абсурд се почувствах глупаво. Спрях.

Сулейка ме предупреди, че ако не движа пръстите си, ще ме тупне по главата. Колкото по-дълго поддържах това плавно движение, толкова по-близо усещах гъдела. Накрая той стигна до петнайсетина сантиметра от тялото ми. Нещо в мен сякаш се беше сгърчило. Наистина реших, че напипвам вдлъбнатина. След това изпитах ново призрачно усещане. Заспивах и въпреки това бях в съзнание. Нещо в ушите ми бръмчеше, напомняйки ми за шума на булдозер; след това усетих как някаква сила ме претъркулва на лявата страна без да ме събужда. Бях завит на руло много плътно, като пура, и бях натъпкан в гъделичкащата вдлъбнатина. Съзнанието ми остана да се рее, неспособно да се събуди, но тъй стегнато навито, че не можех и да заспя.

Чух гласа на Сулейка да ми казва да се огледам. Не можех да отворя очи, но сетивото ми за пипане ми подсказваше, че се намирам в канавка, легнал по гръб. Чувствах се удобно, на сигурно място. Тялото ми беше толкова стегнато, толкова компактно, че въобще не ми се ставаше. Гласът на Сулейка ми нареди да се изправя и да отворя очи. Не можех да го направя. Каза да си наложа да се движа и че вече не става дума да свивам мускулите си, за да стана.

Помислих, че се е раздразнила от бавните ми движения. И тогава установих, че съм в пълно съзнание, може би повече отколкото през целия си живот. Разсъждавах рационално и въпреки това ми се струваше, че съм дълбоко заспал. Хрумна ми, че Сулейка ме е поставила в състояние на дълбока хипноза. За момент това ме притесни, после вече нямаше никакво значение. Изоставих се на чувството, че се рея, че се нося напълно свободно.

Вече не чувах нищо от това, което тя казваше. Беше така, защото или беше спряла да ми говори, или се бях затворил за всеки звук от гласа й. Не ми се искаше да напускам този приятен пристан. Никога до този момент не се бях чувствал тъй спокоен и удовлетворен. Лежах там без никакво желание нито да ставам, нито да променям нещо. Можех да чуя ритъма на дишането си. Внезапно се събудих.

При следващия ми сеанс със Сулейка тя ми каза, че съм успял съвсем сам да направя хлътване в сияйността си и че да се направи хлътване, означава да се доведе една далечна точка в сияйната ми черупка по-близо до физическото ми тяло, а следователно и по-близо до нейното контролиране. Повтори няколко пъти, че от мига, в който тялото ми се научава да прави това хлътване, то по-лесно навлиза в сънуването. Съгласих се с нея. Бях придобил някакъв особен импулс, усещане, че тялото ми в един момент се е научило да се възпроизвежда. Беше някаква смесица от лекота, сигурност, сънливост, реене без сетива и в същото време абсолютна будност, съзнаване на всичко.

Ла Горда твърдеше, че Нагуалът Хуан Матус години наред се бил мъчил да причини това хлътване в нея и в сестричките, а също и в Хенаросите, така че винаги да могат да фокусират второто си внимание. Казвал й, че обикновено хлътването се постига неочаквано от сънувача, когато това стане възможно, а после сияйната черупка се превръща отново в оригиналната си форма. Но в случая с чираците, тъй като те нямаха за водач Нагуал, хлътването се появявало отвън и ставало постоянна черта на сияйните им тела и много им помагало, но и пречело. Заради него всички се чувствали уязвими и мрачни.

Тогава си спомних как веднъж бях видял и ритнал едно хлътване в сияйните черупки на Лидия и Роза. Бях си помислил, че хлътването е на височината на горната част от външната страна на дясното бедро, или може би точно на ръба на хълбока. Ла Горда обясни, че съм ги ритнал по хлътването на второто им внимание и че едва не съм ги убил.

Ла Горда разправяше, че няколко месеца Жозефина и тя живеели в къщата на Сулейка. Нагуалът Хуан Матус ги бил оставил едни ден при нея, след като ги накарал да преместят нивото на съзнанието си. Не им казал какво ще правят, нито какво да очакват, просто ги оставил сами в коридора на къщата и си тръгнал. Останали да седят там, докато се стъмнило. И тогава при тях дошла Сулейка. Те не я виждали, но чували гласа й, сякаш им говорела от точка в стената.

От момента, в който ги поела, Сулейка била много взискателна. Още там ги накарала да се съблекат и наредила и на двете да се напъхат в плътни мъхести памучни чували и да облекат някакви подобни на пончо одежди, които се въргаляли по пода. Покривали ги от главата до петите. След това им наредила да седнат, опрели гърбове една o друга, на чердже в същата ниша, където бях седял и аз. Съобщила им задачата — да се взират в тъмното, докато започне да придобива някакъв оттенък. След множество сеанси те наистина започнали да виждат цветове в мрака и тогава Сулейка ги карала да седят една до друга и да се взират в една и съща точка.

Ла Горда ми казваше, че Жозефина се научила много бързо и че една нощ драматично навлязла в петното от оранжевочервено, като физически се избушила от пончото. Ла Горда решила, че или Жозефина се е пресегнала за цветното петно, или то е стигнало до нея. В резултат на това в същия миг Жозефина се измъкнала от пончото. Оттогава нататък Сулейка ги държала отделени и Ла Горда започнала своето бавно, самотно обучение.

Разказът на Ла Горда ме накара да си припомня, че и на мен Сулейка ми беше наредила да навлека някаква пухкава одежда. Всъщност думите, с които тя ми заповядваше да навличам дрехата, ми разкриваха причината за употребата й. Нареждаше ми да усещам пухкавостта й по голата си кожа, особено по кожата на прасците. Повтаряше непрекъснато, че човешките същества имат превъзходен център за възприемане от външната страна на прасците и че ако кожата в тази област бъде накарана да се отпусне или да се успокои, обсегът на нашите възприятия ще се разшири дотолкова, че ще бъде невъзможно да се проумее с разума. Дрехата наистина беше много мека и топла и внушаваше изключителното усещане за приятно отпускане в краката. Нервните окончания на прасците ми бяха силно стимулирани.

Ла Горда ми съобщи, че имала същото усещане на физическо удоволствие. Стигна дори дотам да ми каже, че именно силата на това пончо я насочило да намери петното с оранжевочервения цвят. А дрехата й беше направила толкова силно впечатление, че тя си ушила сама същата, като прекопирала оригиналния модел, но въздействието й не било същото, макар все пак да й носело усещането за спокойствие и удобство. С Жозефина стигнали дори дотам, че прекарвали цялото си свободно време с пончо на гърба, което тя била ушила и за двете.

Лидия и Роза също били поставяни в такава дреха, но те не я харесали особено. Не я харесвах и аз.

Ла Горда обясняваше причината за своята и на Жозефина привързаност — това било пряко последствие от намирането на цвета на сънуването им, докато били под наметалото. Казваше още, че причината за моето безразличие се криела във факта, че аз въобще не съм навлязъл в оцветената област — по-скоро оцветяването било дошло при мен. Права беше. Нещо друго покрай гласа на Сулейка ми беше продиктувало резултата от тази подготвителна фаза. Най-вероятно Сулейка ме беше превела през същите етапи, през които беше превела Ла Горда и Жозефина. Бях се взирал в мрака в продължение на много сеанси и вече можех да съгледам петното на оцветяване. Всъщност бях станал свидетел на цялостната му метаморфоза — от пълния мрак до точно очертаното петно със силна яркост, а след това бях разлюлян от външния гъдел, върху който съсредоточих вниманието си, докато накрая навлязох в състоянието на будност в покой. Именно тогава за пръв път се потопих в оранжевочервеното оцветяване.

След като се научих да оставам като в безтегловност между съня и будуването, Сулейка като че забави крачка. Дори повярвах, че вече не бърза толкова да ме извади от това състояние. Оставяше ме така, без да се намесва, и нито веднъж не ме попита за нищо, може би защото гласът й беше само за да ми нарежда, а не да ми задава въпроси. Всъщност ние никога не разговаряхме, най-малкото не така, както разговарях с дон Хуан.

Докато бях в състояние на будност в покой, в един момент осъзнах, че за мен е безполезно да седя така и че независимо колко ми е приятно, ограниченията на това състояние са безспорни. И тогава изпитах треперене по цялото си тяло и отворих очи, или по-скоро очите ми се отвориха от самосебе си. Сулейка се взираше в мен. В миг се обърках. Помислих, че съм се събудил, а не бях очаквал да се срещна лице в лице с нея. Бях свикнал да слушам единствено гласа й. Учуди ме също, че вече не беше нощ. Огледах се. Не бяхме в къщата на Сулейка. А след това ме порази прозрението, че сънувам, и се събудих.

След това Сулейка се зае с друга страна на обучението. Научи ме как да се движа. Започна напътствията си, като ми заповяда да поставя съзнанието си в централната точка на тялото си. При мен централната точка се намира под долния край на пъпа ми. Нареди ми да я прекарвам по пода, тоест да люлея корема си по пода така, все едно че на него е прикрепена метла. По време на безбройните сеанси аз се опитвах да усвоя всичко, което гласът й ме подканваше да правя. Тя не ми разрешаваше да изпадам в състояние на будност в покой. Намерението й беше да ме насочи да извлека възприятието от метенето на пода с корема си, докато съм в будно състояние. Казваше също, че състоянието на лявостранно съзнание е достатъчно предимство, за да имам успех в това упражнение.

Един ден, без никаква причина според мен, успях да изпитам неясно усещане в областта на стомаха си. Не беше нищо определено, но когато съсредоточих вниманието си върху него, установих, че е гъделичкане в коремната ми кухина, не точно в областта на стомаха, а над него. Колкото по-внимателно го изучавах, толкова повече подробности забелязвах. Тази неяснота на усещането скоро се превърна в сигурност. Между слънчевия ми сплит и десния ми прасец имаше странна връзка на нервност или гъделичкане.

Когато усещането се избистри, неволно вдигнах дясното си бедро към гърдите. Така двете точки се доближиха, доколкото позволяваше анатомията ми. За момент потреперих от необичайна нервност, а после ясно почувствах, че мета пода с корема си; усещах допира, което се случваше непрекъснато всеки път, когато разклатех тялото си в седнало положение.

При следващия сеанс Сулейка ми позволи да навляза в състояние на будност в покой. Този път обаче състоянието не беше както преди. У мен имаше като че ли някакъв контролен механизъм, който пречеше да му се насладя свободно, както бях правил в миналото — контролен механизъм, който ме накара също да се съсредоточа върху извършените от мен стъпки, за да го постигна. Най-напред забелязах гъдела в точката на второто ми внимание в сияйната ми черупка. Масажирах тази точка, като прокарах пръсти по нея, сякаш свирех на арфа, и точката потъна към стомаха ми. Усетих я почти по кожата. Изпитах гъделичкане от външната страна на десния си прасец. Беше някаква смесица от удоволствие и болка. Гъделичкането се разнесе по целия ми крак, а после и към долната част на гърба ми. Усетих как бутовете ми се затресоха. Цялото ми тяло бе обзето от нервни тръпки. Реших, че е хванато в мрежа от горе до долу. Челото и пръстите на краката ми сякаш се допираха. Бях като почти затворена U-образна форма. После почувствах как се сгъвам надве и се увивам в чаршаф. Нервните ми спазми бяха тия, които увиваха чаршафа от самосебе си, като аз оставах по средата му. Когато увиването свърши, вече не можех да усещам тялото си. Бях се превърнал в аморфно съзнание, нервен спазъм, увит в самия себе си. Това съзнание от самосебе си спря в някакъв улей, в някакво хлътване.

Едва тогава осъзнах невъзможността да опиша какво бе станало по време на сънуването. Сулейка каза, че дясностранното и лявостранното съзнание са увити в едно. И двете са се установили в един общ пакет в хлътването, вдлъбнатия център на второто внимание. За да сънува, човек трябва да обработва както сияйното си тяло, така и физическото тяло. Първо центърът за събирането на второто внимание трябва да стане достъпен, като се побутва отвън навътре от някой друг, или се всмуче навътре от самия сънувач. Второ, за да се измести първото внимание, центровете на физическото тяло, разположени в централния сектор или в прасците, особено в десния, трябва да се стимулират и да се поставят колкото е възможно по-близо един до друг, докато почти се съединят. Тогава настъпва усещането като че си в пакет и второто внимание се появява автоматически.

Обяснението на Сулейка, дадено под формата на команди, беше най-неопровержимият начин да се обясни какво се е случило, защото нито едно от сетивните усещания, свързани със сънуването, не са част от нашия нормален инвентар от сетивни данни. За мен всички те бяха объркани. Усещането на гъдел, онова гъделичкане извън мен, е било локализирано и поради това вълнението на тялото ми, когато съм го почувствал, е било минимално. Усещането, че съм бил увит в себе си, от друга страна, е било най-обезпокоително. То е включвало цяла гама от усещания, които са оставили тялото ми в състояние на шок. Бях убеден, че в един момент пръстите на краката ми докосват челото, което е едно положение, непостижимо за мен. И все пак знаех, без капчица съмнение, че се намирам в мрежа и вися с главата надолу във формата на круша, с пръстите на краката опрени o челото ми. Във физически план аз седях нормално с бедра до гърдите си.

Сулейка каза също, че усещането да се увивам като пура и да се поставям в хлътването на второто внимание било в резултат на сливането на дясностранното и лявостранното ми съзнание в едно, при което приоритетният ред бил обърнат и лявото взело връх. Тя ми отправи предизвикателство, като каза да внимавам, за да уловя обратното движение, когато двете внимания отново се върнат към нормалното, като дясното държи юздите.

Не успях да уловя тия чувства, но предизвикателството й така ме завладя, че изпаднах в смъртни колебания, мъчейки се да наблюдавам всичко. Наложи се тя да оттегли предизвикателството си, като ми нареди да спра наблюденията си, защото имам да правя други неща.

Сулейка ми казваше, че най-напред трябва да усъвършенствам контрола на движението по желание. Започна напътствията си, като ми нареди от време на време да отварям очи, докато съм в състояние на будност в покой. Много сили ми струваше да го постигна. Веднъж очите ми се отвориха внезапно и аз съгледах как Сулейка се надвесва над мен. Лежах, но не можех да определя къде. Светлината беше необикновено ярка, сякаш се намирах под силна електрическа крушка, но тя не блестеше пряко в очите ми. Без никакво усилие виждах Сулейка.

Тя ми нареди да стана, като приложа воля за движенията си. Каза, че трябва да се изтласкам и да стана с помощта на централния си сектор, че там имам три плътни пипала, които мога да използвам като патерици, за да повдигна цялото си тяло.

Опитах всевъзможни начини да стана. Не успях. Изпитвах чувството на отчаяние и физическа мъка, напомняща на кошмарите, които имах като дете, от които бях неспособен да се събудя, и въпреки това бях абсолютно буден в отчаяните си опити да крещя.

Накрая Сулейка заговори. Каза, че трябва да направя няколко последователни неща и че е губене на време и направо глупаво от моя страна да се тормозя и вълнувам, сякаш се намирам във всекидневието на своя живот. Тормозенето било подходящо само за първото внимание; второто внимание било олицетворение на спокойствието. Поиска от мен да повторя усещането, което бих изпитвал, метейки пода със средата на тялото си. Реших, че за да го повторя, ще трябва да седна. Без никаква умисъл от моя страна, седнах и заех положението, което имах когато за първи път бях постигнал това усещане. Нещо в мен се залюля и изведнъж се оказах прав. Не можех да проумея какво бях направил, за да се раздвижа. Помислих си, че ако отново започна всичко отначало, ще хвана последователността. Щом ми хрумна това, отново се озовах легнал. След като пак станах, разбрах, че няма никаква процедура и че за да се раздвижа, трябва на много дълбоко ниво да имам намерението да се движа. С други думи, трябваше да бъда напълно убеден, че искам да се движа, или може би ще е по-точно да кажа, че трябваше да бъда убеден, че имам нужда да се движа.

Щом установих този принцип, Сулейка ме накара да упражнявам всеки възможен аспект на волевото движение. Колкото повече се упражнявах, толкова по-ясно ми ставаше, че сънуването е всъщност рационално състояние. Сулейка го обясни. Каза, че при сънуването дясната страна, рационалното съзнание, е увито в лявостранното съзнание, за да даде на сънувача чувството за трезвост и рационалност; но че влиянието на рационалността трябва да е минимално и да се използва само като забраняващ механизъм, за да предпази сънувача от ексцесии и чудатости.

Следващата стъпка беше обучението в направляване на сънуваното ми тяло. Още от първия път, когато се видяхме със Сулейка, дон Хуан бе предложил задачата да се взирам във вътрешния двор, докато си седя на сандъка. Най-всеотдайно се бях заел с това, понякога го правех часове наред. В къщата на Сулейка винаги бивах сам. В дните, когато отивах там, всички други изглежда излизаха или се криеха. Тишината и самотата работеха в моя полза и аз успявах да запомня наизуст детайлите на този вътрешен двор.

Сулейка ми постави съответно задачата да си отварям очите от състояние на будност в покой, за да гледам в двора. Нужни ми бяха множество сеанси, докато го постигна. Отначало отварях очи и виждах нея, а тя, с едно помръдване на тялото, ме оттласкваше като топка обратно в състоянието на будност в покой. При едно от тези оттласквания получих силно треперене; нещо, което се намираше в краката ми, се изтърколи шумно към гърдите ми и аз го изкашлях; сцената на нощния двор излезе от мен, сякаш се бе откъртила от бронхиалните ми тръби. Беше нещо като рев на животно.

Чух гласът на Сулейка да се носи към мен като тихичко мърморене. Не можех да разбера какво ми казва. Смътно забелязах, че седя на сандъка. Поисках да стана, но се оказа, че не съм стабилен. Някакъв вятър сякаш ме вееше. После чух гласа на Сулейка много ясно да ми казва да не се движа. Опитах да остана неподвижен, но някаква сила ме дръпна и аз се събудих в нишата в коридора. Пред мен беше Силвио Мануел.

След всеки сеанс сънуване в къщата на Сулейка, дон Хуан ме чакаше в тъмния като рог коридор. Извеждаше ме от къщата и ми променяше нивото на съзнание. Този път там беше Силвио Мануел. Без да промълви и дума, той ме сложи в един хамут и ме окачи на гредите на покрива. Държа ме там до пладне, когато дойде дон Хуан и ме спусна долу. Обясни, че висенето за известно време без да се докосва земята настройва тялото и че е много важно то да се прави преди да се предприеме опасно пътуване — като това, което аз се готвех да предприема.

Нужни ми бяха множество сеанси, докато се науча накрая да си отварям очите, за да видя Сулейка или тъмния вътрешен двор. Едва тогава установих, че и тя самата през цялото време сънува. Всъщност тя никога не бе заставала тялом зад мен в нишата в оня коридор. Бил съм прав първата нощ, когато си бях помислил, че гърбът ми е точно до стената. Сулейка е била просто глас от сънуването.

През един от сеансите със сънуването, когато нарочно отворих очи, за да видя Сулейка, бях изненадан от факта, че намирам Ла Горда, както и Жозефина, да се надвесват над мен заедно със Сулейка. Последният дял от нейното обучение започна именно тогава. Сулейка научи и трима ни да пътуваме с нея. Казваше, че първото ни внимание е закачено за излъчванията на земята, докато второто ни внимание е закачено за излъчванията на вселената. С това тя искаше да каже, че по начало сънувачът е извън пределите на всекидневните грижи. Следователно, като пътник в сънуването, последната задача на Сулейка с Ла Горда, Жозефина и мен, беше да насочи второто ни внимание да я последваме в пътешествията й из неизвестното.

При последователните сеанси гласът на. Сулейка ми казваше, че нейната „мания“ щяла да ме отведе на една среща, че по въпросите на второто внимание манията на сънувача служи като водач и че нейната била съсредоточена върху действително място отвъд тази земя. Оттам тя щяла да ме повика и аз ще трябва да използвам гласа й като въже, по което да се изтегля.

Два сеанса подред нищо не се случи; гласът на Сулейка все повече отслабваше, докато тя говореше, и аз се разтревожих, че съм неспособен да я последвам. Тя не ми беше казала какво да правя. Беше ми също и необичайно тягостно. Не можех да се противопоставя на някаква обвързваща ме сила, която ми пречеше да изляза от състоянието на будност в покой.

При третия сеанс внезапно отворих очи, без дори да се опитвам. Сулейка, Ла Горда и Жозефина се взираха в мен. Бях застанал прав до тях. Тутакси разбрах, че се намираме на някакво абсолютно неизвестно ми място. Най-очевидната му страна беше бляскавата непряка светлина. Цялата сцена беше потопена в бяла, силна светлина, подобна на неонова. Сулейка се усмихваше, сякаш ни подканяше да се огледаме наоколо. Ла Горда и Жозефина бяха като че ли предпазливи също като мен. Поглеждаха към мен и Сулейка почти крадешком. Сулейка ни направи знак да се раздвижим. Бяхме на открито, в средата на някакъв ярък кръг. Земята изглеждаше твърда, тъмна скала и въпреки това отразяваше голяма част от ослепителната бяла светлина, която се спускаше отгоре. Най-странното беше, че макар да знаех колко силна е тази светлина за очите ми, когато вдигнах поглед и установих откъде е, това въобще не подразни зрението ми. Беше слънцето. Гледах право в слънцето, което, може би поради факта, че сънувах, беше изключително бяло.

Ла Горда и Жозефина също гледаха слънцето, явно без това да нарани очите им. Изведнъж проумях всичко. Светлината ми беше чужда. Беше безмилостна светлина; сякаш ни атакуваше, създавайки вятър, който усещах. Не усещах обаче никаква топлина. Убеден бях, че е злонамерена. В същия миг и Ла Горда, и Жозефина, и аз се скупчихме заедно като подплашени деца около Сулейка. Тя ни прегърна и тогава бялата ярка светлина започна да намалява на степени, докато напълно изчезна. На нейното място остана мека, много успокояваща жълтеникава светлина.

И тогава осъзнах, че не сме на тоя свят. Земята беше с цвят на глина. Нямаше планини, но там, където стояхме, не беше и равно. Земята беше напукана и изсъхнала. Приличаше на неравно сухо море от глина. Виждах я навсякъде около себе си, сякаш се намирах насред океана. Вдигнах поглед нагоре; небето беше изгубило влудяващия си блясък. Беше тъмно, не не синьо. Съвсем близо до хоризонта грееше ярка, нажежена до бяло звезда. Й в този миг ми хрумна, че се намираме в свят с две слънца, две звезди. Едната беше огромна и потъваше зад хоризонта, другата беше по-малка и навярно по-далечна.

Поисках да задам няколко въпроса, да се разтъпча наоколо и да потърся някои нещица. Сулейка ни направи знак да се отпуснем и търпеливо да изчакаме. Но нещо като че ли ни дърпаше. Внезапно Ла Горда и Жозефина изчезнаха. И аз се събудих.

От този момент нататък вече никога не се върнах в къщата на Сулейка. Дон Хуан променяше нивото ми на съзнание в неговия дом или където и да бяхме, и аз навлизах в сънуването. Сулейка, Ла Горда и Жозефина винаги ме изчакваха. Връщахме се в същата неземна сцена, докато накрая съвсем свикнахме с нея. Когато можехме да го сторим, винаги прескачахме времето на блясъка денем и отивахме там нощем, за да бъдем свидетели на изгрева на едно колосално небесно тяло над хоризонта: тяло с такива размери, че когато се подаваше иззад начупената линия на хоризонта, покриваше най-малко половината от тия сто и осемдесет градуса пред нас. Небесното тяло беше красиво и изкачването му до хоризонта беше тъй изумително, че за да бъда свидетел на тази гледка бях готов да стоя там цяла вечност.

Стигаше ли зенита си; небесното тяло заемаше почти целия свод. Ние неизменно лягахме на земята по гръб, за да го гледаме. То имаше особена конфигурация, която Сулейка ни беше научила да разпознаваме. Знаех, че не е звезда. Светлината му беше отразена; навярно е било някакво плътно тяло, защото отразената светлина беше мека в сравнение с монументалните му размери. По шафраненожълтата му повърхност имаше огромни, непроменящи се кафяви петна.

Сулейка системно ни водеше на пътешествия, които не можеха да се опишат с думи. Ла Горда казваше, че Сулейка е водила Жозефина дори по-навътре и по-надълбоко в неизвестното, защото Жозефина била, също като самата Сулейка, съвсем откачена; нито едната, нито другата имаха онова зрънце рационалност, което осигурява на сънувача трезвост — затова те нямали бариери и никакъв интерес да намират нашите рационални причини или разум във всичко.

Единственото, което Сулейка ми беше казвала за нашите пътешествия под формата на обяснение, беше, че силата на сънувачите да се съсредоточават върху второто внимание ги превръща в живи прашки. Колкото по-силни и безупречни били сънувачите, толкова по-далеч в неизвестното проектирали второто си внимание и по-дълго щели да продължават сънуваните им проекции.

Дон Хуан казваше, че моите пътешествия със Сулейка не били илюзия и че всичко, което съм правел с нея, било стъпка към овладяването на второто внимание; с други думи, Сулейка ме обучавала във възприятийната наклонност на онова друго царство. Той не можеше да обясни обаче точната природа на тия пътешествия. А може и да не искаше да се обвързва. Казваше, че ако се опита да обясни възприятийната наклонност на второто внимание със средствата на възприятийната наклонност на първото, само ще се оплете безнадеждно в думите. Искаше аз сам да си направя изводите. Но колкото повече си мислех за цялата тази работа, толкова по-ясно ми ставаше нежеланието му да бъда зависим от него.

Под напътствията на Сулейка по време на уроците й за второто внимание, аз направих някои фактически посещения до загадките, които със сигурност бяха отвъд обсега на моя разум, но очевидно във възможностите на тоталното ми съзнание. Научих се да пътувам в нещо неразбираемо и накрая стигнах, също като Емилито и Хуан Тума, до това да си имам собствени сказания за вечността.