Карлос Кастанеда
Дарът на орела (7)

6
ИЗГУБВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА ФОРМА

Няколко месеца по-късно, след като помогна на всеки поотделно да се настани отново в различни части на Мексико, Ла Горда си намери жилище в Аризона. Тогава започнахме да разгръщаме най-странната и най-увлекателната част от времето на нашето чиракуване. Отначало връзката ни беше доста напрегната. За мен беше много трудно да преодолея чувствата си относно начина, по който се бяхме разделили в парк „Алмеда“. Макар Ла Горда да знаеше местонахождението на останалите, тя никога не ми каза и думичка за това. Изпитваше усещането, че е съвсем излишно за мен да зная с какво се занимават.

На повърхността всичко изглеждаше съвсем наред между Ла Горда и мен. Независимо от това обаче аз пазех горчивия спомен спрямо нея за това, че беше взела страната на другите против мен. Не го изразявах с думи, но той беше винаги там. Помагах й и правех всичко за нея, сякаш нищо не се беше случило, но това влизаше в графата за безупречност. Беше мой дълг; за да го изпълня, бях готов да ида и на смърт. Нарочно се задълбочих в напътствията и грижите за нея в сложната плетеница на живота в съвременния град; тя започна дори да учи английски. Напредъкът й беше феноменален.

Почти незабележимо изминаха три месеца. Но един ден, докато бях в Лос Анджелис, аз се събудих в ранните утринни часове с непоносимо напрежение в главата. Не беше главоболие; беше по-скоро много осезаема тежест в ушите. Чувствах я и по клепачите си, и по небцето в устата. Знаех, че имам температура, но топлината беше само в главата ми. Направих плах опит да седна. Мина ми през ума, че съм получил удар. Първата ми реакция беше да повикам помощ, но някак се успокоих и се помъчих да се отърся от страха си. След малко напрежението в главата ми започна да намалява, но пък се запридвижи към гърлото. Задъхах се, известно време се давих и кашлях; после напрежението бавно се придвижи към гърдите ми, после към стомаха, към слабините, към бедрата, към ходилата, преди накрая съвсем да напусне тялото ми.

Каквото и да ми се беше случило, беше станало в рамките на около два часа. През тия два мъчителни часа нещо вътре в тялото ми като че ли наистина се движеше надолу, мъчеше се да излезе от мен. Въобразих си, че се навива като килим. Друг образ, който ми хрумна, беше на петно, което се движи в кухината на тялото ми. Отхвърлих тоя образ в полза на първия, защото чувството беше на нещо, което се е навило на спирала. Също като килим, който се навива; със спускането си надолу то ставаше по-тежко и поради това още по-мъчително. Двете области, където болката направо ме разпъваше, бяха коленете и ходилата, особено дясното ми ходило, което остана топло трийсет и пет минути, след като цялата болка и напрежение бяха вече изчезнали.

След като изслуша разказа ми, Ла Горда заяви, че този път със сигурност съм загубил вече човешката си форма, че съм изоставил всичките си щитове или поне повечето от тях. Беше права. Без да зная как, или без дори да съзнавам какво се е случило, аз се озовах в изключително непознато за мен състояние. Чувствах се разцентрован, без никаква посока. Нямаше никакво значение как бе постъпила Ла Горда с мен. Не само че й бях простил оскърбителното й поведение спрямо мен; сякаш никога не беше имало никакво предателство. В мен не бе останала и капчица от откритата или прикрита неприязън нито към Ла Горда, нито към когото и да било. Това, което изпитвах, беше не умишлено безразличие или пренебрегване на факта; нито пък беше отчуждение или дори желание да остана сам. Беше по-скоро едно непознато чувство на равнодушие, способност да се потопя в момента и да нямам никакви мисли за нищо друго. Деянията на хората вече не ме засягаха, защото вече нямах никакви очаквания. Някакъв странен покой беше станал ръководна сила в живота ми. Чувствах, че съм възприел някак едно от ония особени схващания за воинското битие — дистанцирането. Ла Горда поясни, че не само съм го възприел — фактически то се е въплътило в мен.

Дон Хуан и аз бяхме разговаряли надълго върху възможността някой ден да направя именно това. Беше казал, че дистанцирането не означава автоматически мъдрост, но че въпреки всичко е предимство, защото позволява на воина в един миг да спре, за да оцени положението, да премисли позициите си. За да се възползва пълноценно и правилно от този изключителен момент обаче, воинът трябва, според дон Хуан, да се бори неотклонно през целия си живот.

Беше ме обзело отчаянието дали някога ще мога да изпитам такова чувство. Доколкото бях способен да преценя, не съществуваше начин изкуствено да го предизвикам. Безполезно беше да мисля за изгодата от него или да разсъждавам относно възможностите за възникването му. През годините, когато познавах дон Хуан, със сигурност бях изпитал върху себе си солидното намаляване на личните ми връзки със света, но това беше станало в интелектуален план; във всекидневния си живот бях останал непроменен до момента, в който загубих човешката си форма.

Започнахме да размишляваме с Ла Горда, че идеята да загубиш човешката си форма се отнася до телесното състояние, което спохожда ученика, когато той достигне някакъв праг в хода на обучението. Така или иначе, крайният резултат от загубването на човешката форма за Ла Горда и за мен, макар и доста странно, беше не само търсеното и жадувано усещане за дистанциране, но и изпълнението на изплъзващата ни се задача да си спомняме. В тоя случай интелектът отново играеше минимална роля.

Една нощ Ла Горда и аз обсъждахме някакъв филм. Беше ходила да гледа един забранен филм и аз с нетърпение очаквах да чуя мнението й. Филмът никак не й беше харесал. Тя твърдеше, че преживяването й било изтощително, защото в битието си на воин тя трябва да води строго аскетичен живот в пълно безбрачие, като Нагуала Хуан Матус.

Казах й, че ми е известно, че дон Хун обича жените и не е безбрачен, а освен това че намирам това за превъзходно.

— Ти си ненормален! — извика тя с весела нотка в гласа. — Нагуалът беше прекрасен воин. Не е бил улавян в никакви паяжини на чувствеността.

Поиска да научи защо смятам, че дон Хуан не е бил безбрачен. Разказах й за един инцидент, случил се в Аризона в началото на моето чиракуване. Почивах си в къщата на дон Хуан един ден след някакво изтощително катерене. Неизвестно защо дон Хуан ми изглеждаше нервен. Постоянно ставаше да наднича през вратата. Изглежда очакваше някого. И тогава съвсем внезапно той ми каза, че току-що по пътя е минала кола и се отправя към къщата. Било момиче, негова приятелка, която му носела някакви одеала. Никога дотогава не бях виждал дон Хуан смутен и ми беше станало много неловко заради него; той почти не знаеше къде да се дене от неудобство. Реших, че сигурно не иска да се срещам с момичето. Предложих му да се скрия, но в стаята нямаше подходящо място. Затова той ме накара да легна на пода и ме покри със сламена рогозка. Чух как навън изключиха мотора на кола, а после през процепите на рогозката видях на вратата да застава момиче. Беше високо, стройно и много младо. Помислих си дори, че е хубаво. Дон Хуан сподели с нея нещо с нисък, интимен глас. После се обърна и ме посочи.

— Карлос се крие под рогозката — каза той на момичето с висок, ясен глас. — Поздрави го.

Момичето ми махна с ръка и каза „здравей“ с най-приветливата си усмивка. Почувствах се като глупак и се ядосах, че дон Хуан ме поставя в такова неудобно положение. Явно се опитваше да облекчи нервността си за моя сметка или дори по-лошо — да се перчи пред мен.

Когато момичето си отиде, аз сърдито поисках да ми обясни поведението си. Той каза най-чистосърдечно, че се е видял в чудо, като забелязал как краката ми стърчат изпод рогозката и не знаел какво друго да направи. Като чух това, номерата му съвсем ми се изясниха: беше намерил начин да ми покаже младата си приятелка. Нямаше как да ми стърчат краката, тъй като бяха свити под мен. Изсмях се многозначително, а дон Хуан се почувства задължен да ми обясни, че харесва жените, и по-специално това момиче.

Не забравих този инцидент, но дон Хуан вече не проговори за него. Когато и да го споменавах, той винаги ме възпираше. Почти се бях вманиачил относно тази млада жена. Надявах се някой ден тя да ми се обади, след като прочете книгите ми.

Ла Горда се беше развълнувала извънредно много. Крачеше напред-назад из стаята, докато аз говорех. За малко не се разплака. Представях си всевъзможни сложни плетеници на взаимоотношения, които може би имаше предвид. Помислих я дори за ревнива и че реагира като истинска жена под заплахата от друга жена.

— Ревнива ли си, Горда? — попитах аз.

— Не бъди наивен — каза ядно тя. — Аз съм безформен воин. У мен няма да намериш капчица завист или ревност.

Напомних й нещо, което ми бяха казали Хенаросите: че Ла Горда е била жената на Нагуала. Гласът й едва се долавяше вече.

— Струва ми се, че бях — каза тя и като погледна встрани, седна на леглото си. — Имам чувството, че бях точно такава. Не зная защо. В този живот Нагуалът Хуан Матус бе за мен това, което е бил и за теб. Не беше мъж. Беше Нагуал. Не се интересуваше от секс.

Уверих я, че съм чувал дон Хуан да изразява отношението си към това момиче.

— Споделял ли е с теб, че е имал секс с нея? — попита Ла Горда.

— Не, но от начина, по който говореше, ставаше ясно — отвърнах аз.

— Много ти се иска Нагуалът да е бил като теб, нали? — попита подигравателно тя. — Но Нагуалът беше безупречен воин.

Помислих си, че имам право и няма нужда да ревизирам мнението си. Но само за да развеселя Ла Горда казах, че ако не любовница, младата жена сигурно е била ученичка на дон Хуан.

Настъпи продължителна пауза. Казаното от мен произведе върху ми обезпокоителен ефект. До този момент никога не бях мислил за такава възможност. Бях заклещен в една предубеденост, която не ми оставяше никаква вратичка.

Ла Горда ме помоли да й опиша младата жена. Не можах да го направя. Всъщност не бях я виждал как изглежда. Бях твърде притеснен, твърде смутен тогава, за да я разглеждам подробно. А и тя беше пообъркана от неловкото положение и бе побързала да си отиде.

Ла Горда заяви, че без каквато и да е логическа причина счита, че младата жена е била ключова фигура в живота на Нагуала. Твърдението й ни доведе до разговор за познатите нам приятели на дон Хуан. Часове наред се мъчихме да сглобим цялата информация, която имахме за сподвижниците му. Аз й разказах как дон Хуан няколко пъти ме беше водил да взема участие в церемониите за пейота. Описах всички, които бях видял там. Тя не можа да разпознае никого.

Осъзнах, че може би аз познавам повече от сподвижниците на дон Хуан, отколкото тя. Но нещо, което казах, отприщи спомена й за някакъв случай, когато видяла една млада жена да вози в малка бяла кола Нагуала и Хенаро. Жената оставила двамата мъже пред вратата на къщата на Ла Горда и преди да си замине, се вгледала в нея. Ла Горда решила, че младата жена просто била взела на стоп Нагуала и Хенаро. Тогава пък аз си спомних как бях излязъл изпод рогозката в къщата на дон Хуан точно навреме, за да видя как потегля някакъв бял „Фолксваген“.

Споменах за още един инцидент с друг приятел на дон Хуан — един мъж, който веднъж ми бе дал няколко стръка пейот на пазара в един град в Северно Мексико. И той беше занимавал мислите ми години наред. Името му беше Висенте. Като чу това име, тялото на Ла Горда реагира така, сякаш бях докоснал някакъв неин нерв. Гласът й стана писклив. Помоли ме да повторя името и да опиша мъжа. И отново аз не можах да опиша нищо. Бях видял човека само веднъж, за няколко минути, преди повече от десет години.

Ла Горда и аз минахме през периоди на почти гневно състояние — не един към друг, а към нещото, което ни държеше в плен.

Последният инцидент, който ускори нашето пълноценно припомняне, настъпи един ден, когато бях настинал и имах висока температура. Бях останал на легло; ту придремвах, ту се будех, а мислите ми се мятаха безцелно в ума ми. През целия ден из главата ми се мотаеше мелодията на стара мексиканска песен. В един момент засънувах, че някой я свири на китара. Оплаках се, че е много монотонна, и този, пред когото запротестирах, запрати китарата към корема ми. За да избегна удара, отскочих назад и чукнах главата си в стената, от което се събудих. Сънят ми не беше ясен, преследваше ме единствено мелодията. Не можех да избия от главата си звука на китарата; той не преставаше да минава през ума ми. Останах полубуден и заслушан в мелодията. Струваше ми се, че изпадам в състояние на сънуване — пред очите ми се появи пълна и подробна сцена на сънуване. В сцената имаше млада жена, седнала до мен. Различавах всеки детайл от лицето й. Не знаех коя е, но като я видях, се изплаших. В един миг бях абсолютно буден. Смущението, което това лице предизвика у мен, беше толкова силно, че аз станах и съвсем механично закрачих напред и назад. Потях се обилно и не смеех да изляза от стаята си. Не можех да викна за помощ и Ла Горда. Тя се беше върнала в Мексико за няколко дена, за да се види с Жозефина. Вързах един чаршаф през кръста си, за да пристегна средния си сектор. Това ми помогна да приглуша някои вълнички на нервната енергия, която минаваше през мен.

Докато крачех напред-назад, образът в ума ми започна да се топи, но не в успокоителна забрава, както бих искал, а в сложен, абсолютно ясен спомен. Сетих се, че веднъж бях седял на някакви чували с пшеница или ечемик, складирани в един хамбар. Младата жена пееше старата мексиканска песен, която се беше загнездила в ума ми, докато свиреше на китарата. Когато се пошегувах с изпълнението й, тя ме сръга в ребрата с грифа на китарата. Заедно с мен бяха насядали и други хора — Ла Горда и двама мъже. Познавах много добре тия мъже, но още не можех да си спомня коя беше младата жена. Опитвах се, но беше безнадеждно.

Отново легнах, потънал в студена пот. Исках за момент да си почина, преди да си съблека подгизналата пижама. Докато полагах глава на високата възглавница, паметта ми някак се избистри още повече и чак тогава разбрах коя е изпълнителката на китарата. Беше жената Нагуал — най-важното същество на тая земя за Ла Горда и за мен. Тя беше женският аналог на мъжа Нагуал; не съпругата му, нито жена му, а неговата противоположност. Притежаваше ведростта и овладяността на истински водач. И тъй като беше жена, тя се грижеше за нашето отглеждане.

Не смеех да напрягам паметта си по-нататък. Интуитивно знаех, че нямам силата да удържа на пълния спомен. Спрях на нивото на абстрактните чувства. Знаех, че тя е въплъщението на най-чистата, най-безпристрастната и дълбока обич. Съвсем уместно би било да кажа, че Ла Горда и аз обичахме жената Нагуал повече от самия живот. Какво ни беше сполетяло на тая земя, че я бяхме забравили?

Същата нощ лежах в леглото си и така се вълнувах, че дори се изплаших за живота си. Започнах да припявам някакви думи, които се превърнаха за мен във водеща сила. Едва когато се успокоих, аз си спомних, че думите, които непрекъснато си повтарях, бяха също спомен, върнал се в ума ми през тая нощ; спомен за някаква формула, заклинание някакво, което да ме изведе пред едно извисяване — като това, което бях преживял.

Вече съм отдаден на силата, която направлява

съдбата ми.

Не се вкопчвам в нищо и следователно нищо няма

да имам да защитавам.

Нямам мисли, затова ще виждам.

Не ме е страх от нищо, затова ще си спомням себе си.

Формулата имаше още един ред, по онова време неразбираем за мен.

Дистанциран и спокоен,

ще се стрелна покрай Орела, за да съм свободен.

Състоянието ми на болен и с температура беше послужило един вид като възглавница; може би достатъчно да отклони главния удар от това, което бях направил, или по-скоро от това, което ме беше сполетяло, защото умишлено не бях направил нищо.

До тази нощ, в случай че бъдеше разгледан списъкът ми от премеждия, бих могъл да обясня последователността на съществуването ми. Мъглявите спомени, които имах за Ла Горда, или предчувствието, че бях живял в тази къща в планините на Централно Мексико, представляваха сякаш реална заплаха за идеята за моята последователност, но нищо в сравнение със спомена за жената Нагуал. Не толкова поради емоциите, които самият спомен бе възвърнал, а защото я бях забравил; но не както се забравя име или мелодия. Преди този миг на прозрение за нея в ума ми нямаше нищо. Нищичко! После нещо ме сполетя, или нещо падна от мен, и се оказа, че си спомням едно много важно същество, което от гледна точка на емпирическата ми същност до този момент никога не бях срещал.

Наложи се да почакам още два дена, докато се върне Ла Горда, за да й разкажа за спомените си. В момента, в който описах жената Нагуал на Ла Горда, тя се сети за нея; осъзнаването й някак зависеше от моето.

— Момичето, което съм видяла в бялата кола, е била жената Нагуал! — възкликна Ла Горда. — Тя се е върнала при мен, а аз не си я спомних.

Чух думите и разбрах смисъла им, но ми беше нужно продължително време, за да се съсредоточа върху казаното от нея. Вниманието ми блуждаеше; пред очите ми беше поставена сякаш някаква светлинка, а след това беше замъглена. Имах усещането, че ако не спра замъгляването, ще умра. Изведнъж почувствах гърч и разбрах, че съм сглобил две парчета от себе си, които досега са били разделени; проумях, че младата жена, която бях видял в къщата на дон Хуан, е жената Нагуал.

В този миг на емоционална възбуда Ла Горда не ми помагаше. Настроението й беше заразително. Тя се разрида безутешно. Емоционалният шок от спомена за жената Нагуал й действаше като травма.

— Как съм могла да я забравя? — въздишаше Ла Горда. Когато се обърна с лице към мен, зърнах пламъче на подозрителност в очите й.

— И ти нямаше представа, че съществува, така ли? — попита тя.

При всички други обстоятелства бих си помислил, че въпросът й е нагъл, обиден, но за същото се чудех и аз относно нея. Хрумна ми, че тя може да е знаела повече, отколкото показва.

— Не. Не съм имал — казах. — А ти, Горда? Знаеше ли, че тя съществува?

По лицето й се изписа такава невинност и слисване, че съмненията ми напълно се разпръснаха.

— Не — отговори тя. — До днес не. Сега зная със сигурност, че имахме навика да сядаме с нея и с Нагуала Хуан Матус на онази скамейка на площада в Оаксака. Винаги съм си спомняла за това, спомняла съм си и чертите й, но съм го мислила за сън. Знаела съм всичко и въпреки това не съм го знаела. Но защо ли съм го мислила за сън?

Обзе ме паника. А след малко изпитах абсолютна физическа сигурност, че докато тя говори, някъде в тялото ми се е отворил канал. И внезапно разбрах, че и аз съм имал навика да седя на онази скамейка с дон Хуан и жената Нагуал. Спомних си и какво изпитвах при всеки от тия случаи. Беше някакво физическо доволство, щастие, пълнота, каквито човек е неспособен да си представи. Мислех, че дон Хуан и жената Нагуал са съвършени същества и че да бъда в компанията им е наистина голям късмет за мен. Седнал на онази скамейка, обграден от двете страни от най-изумителните същества на земята, аз изпитвах може би в умален вид цялата гама на човешките си чувства. Един път бях казал на дон Хуан, без да го заблуждавам, че в такъв момент ми се приисква да умра, за да съхраня това чувство чисто, непокътнато, неподлежащо на разруха.

Споделих спомена си с Ла Горда. Тя каза, че разбира какво имам предвид. За момент останахме безмълвни, а после впускането ни в спомени ни запрати опасно към тъгата, дори към отчаянието. Наложи ми се да призова най-необикновения контрол върху чувствата си, за да не се разплача. Ла Горда вече хлипаше, покрила лицето си с ръка.

След малко се поуспокоихме. Ла Горда се взря в очите ми. Знаех какво мисли. Сякаш четях въпросите в погледа й. Бяха същите въпроси, които дни наред бяха гнетили и мен. Коя е била жената Нагуал? Къде сме се срещали с нея? Къде й е мястото? Познават ли я и останалите?

Тъкмо се готвех да изразя гласно въпросите си, когато Ла Горда ме прекъсна.

— Аз наистина не зная — каза бързо тя, изпреварвайки моя въпрос. — Разчитах на теб да ми кажеш. Не зная защо, но чувствам, че ти можеш да ми кажеш кое как е.

Тя разчиташе на мен, а аз — на нея. Разсмяхме се на иронията на положението ни. Помолих я да ми разкаже всичко, което си спомня за жената Нагуал. Ла Горда понечи два-три пъти да каже нещо, но изглежда беше неспособна да организира мислите си.

— Наистина не зная откъде да започна — каза тя. — Зная само, че я обичах.

Казах й, че същото чувство гнети и мен. Някакво неземно чувство ме сграбчваше всеки път, когато си помислех за жената Нагуал. Докато изричах това, тялото ми се разтърси.

— И ти, и аз сме я обичали — каза Ла Горда. — Не зная защо го казвам, но ми е ясно, че тя ни е притежавала.

Подтикнах я да ми обясни това свое изявление. Не можа да обясни точно защо го беше казала. Говореше напрегнато, борейки се с чувствата си. Вече не можех да й обръщам внимание. Усетих размърдване в слънчевия си сплит. Някъде в мен започваше да се оформя смътен спомен за жената Нагуал. Сръчках Ла Горда да продължи да говори, да повтаря казаното, в случай че няма нищо друго за казване, но да не спира. Звукът на гласа й сякаш ми подейства като насочване в друго измерение, в друг вид време. През тялото ми като че ли преминаваше кръв с необичайно налягане. Усетих как целият настръхвам, а после у мен нахлу непознат телесен спомен. С тялото си знаех, че жената Нагуал е съществото, което е допълняло Нагуала. Тя беше дарила Нагуала с покой, пълнота, усещане за закрила, избавление.

Казах на Ла Горда за прозрението си, че жената Нагуал е била партньорка на дон Хуан. Ла Горда ме погледна смаяно и бавно заклати глава.

— Тя няма нищо общо с Нагуала Хуан Матус, идиот такъв! — каза тя с тон на абсолютен познавач. — Тя е била за теб. Именно затова ти и аз й принадлежахме.

Ла Горда и аз се взряхме един друг в очите си. Бях сигурен че неволно изрича гласно мислите, които не означават нищо за нея на нивото на разума.

— Какво искаш да кажеш с това — че тя е била за мен, Горда? — попитах аз след продължително мълчание.

— Била е твой партньор — отвърна тя. — Двамата сте били в един екип. Аз пък съм й била довереник. И тя те е натоварила някой ден да ме заведеш при нея.

Помолих Ла Горда да ми разкаже всичко, което знае, но тя като че ли нямаше понятие от нищо друго. Чувствах се напълно изтощен.

— И къде ли е отишла тя? — попита изведнъж Ла Горда. — Не мога да си го представя. Била е с теб, а не с Нагуала. И сега трябва да е тук с нас.

В този миг тя получи нов пристъп от недоверие и уплаха. Обвини ме, че крия жената Нагуал в Лос Анджелис. Опитах се да разсея подозренията й. Бях изненадан от себе си, като се чух да увещавам Ла Горда, сякаш беше дете. Тя ме слушаше с всички външни признаци на пълно внимание; очите й обаче бяха празни, лишени от фокус. После ми хрумна, че използва звука на моя глас точно както аз използвах нейния — като насока. Знаех, че и тя го съзнава. Продължих да говоря, докато се свършиха нещата, които имах да казвам в рамките на темата ни. Тогава се получи нещо друго, при което аз се оказах полузаслушан в собствения си глас. Говорех на ла Горда без никаква воля от моя страна. Думи, които изглеждаха като бутилирани в мен, сега излизаха свободни и достигаха до неописуеми нива на абсурда. Не преставах да говоря, докато нещо не ме накара да спра. Бях си спомнил, че дон Хуан бе казал на жената Нагуал и на мен, на онази скамейка в Оаксака, за едно особено човешко същество, чието присъствие синтезирало за него всичко, до което той можел да достигне или да очаква от човешкото приятелство. Била някаква жена, която за него представлява онова, което е жената Нагуал за мен — партньор, противоположност. Тя го изоставила точно както жената Нагуал бе изоставила мен. Чувствата му към нея останали непроменени и се подклаждали от меланхолията, която някои стихове събуждали у него.

Аз си спомних също, че именно жената Нагуал ме снабдяваше с поетични книги. Имаше купчина такива в багажника на колата си. Именно тя беше подбудата да чета стихове на дон Хуан. Изведнъж физическият спомен за жената Нагуал, седнала с мен на онази скамейка, така се проясни, че неволно поех дълбоко въздух, гърдите ми се издуха. Завладя ме някакво смазващо чувство на загуба, по-голямо от всяко чувство, изпитано от мен досега. Прегънах се напред от раздираща болка в дясната плешка. Имаше и още нещо, което знаех: спомен, който някаква част от мен не искаше да разкрие.

Потопих се в останките на моя интелект като единственото средство да възстановя самообладанието си. Не преставах да си казвам, че през цялото време Ла Горда и аз сме действали на две абсолютно различни плоскости. Тя си спомняше много повече от мен, но не беше любознателна. Не беше обучена да задава въпроси нито на другите, нито на себе си. Но после изведнъж ми хрумна, че и аз не бях по-добър; все още си бях немарлив, както веднъж ми беше казал дон Хуан. Не бях забравил, че съм чел стихове пред дон Хуан и въпреки това досега не ми беше хрумвало да установя защо до момента не притежавам томче с испанска поезия, нито пък нося такова в колата си.

Ла Горда ме извади от разсъжденията ми. Обзе я истерия. Закрещя как току-що се сетила, че жената Нагуал може да е съвсем близо до нас. Точно както нас са ни оставили да се намерим един друг, така и жената Нагуал е била оставена да ни намери. Силата на разсъжденията й почти ме убеди. Нещо в мен знаеше, че въпреки всичко не е точно така. Беше споменът вътре в мен, който не се осмелявах да извадя на повърхността.

Прищя ми се да започна спор с Ла Горда, но нямаше никакъв смисъл — моят щит от интелект и думи беше недостатъчен да поеме удара на спомена за жената Нагуал. Ефектът върху мен беше зашеметяващ, по-унищожителен дори от страха пред смъртта.

— Жената Нагуал е претърпяла злополука някъде — започна кротко Ла Горда. — Сигурно е изоставена някъде и ние не правим нищо, за да й помогнем.

— Не! Не! — развиках се аз. — Тя вече не е тук!

Не зная точно защо казах всичко това и все пак знаех, че е вярно. За момент потънахме в дълбините на меланхолията, която ни бе невъзможно да разгадаем по разумен начин. За пръв път в спомена на своето „аз“, което познавах, аз усещах истинска, безпределна тъга, една ужасяваща нецялостност. Имаше у мен някъде една рана, която отново се беше отворила. Този път не можех да избягам, както бях правил толкова пъти в миналото, зад булото на загадъчност и незнание. Било е благодат за мен да не зная. В миг се хлъзнах опасно към униние. Ла Горда ме спря.

— Воин е оня, който търси свобода — каза тя на ухото ми. — Тъгата не е свобода. Трябва да се измъкнем от нея.

Дистанцирането, както бе казал дон Хуан, води до моментна пауза за преоценка на положението. В недрата на моята тъга разбирах какво точно имаше той предвид. Наистина бях дистанциран; от мен зависеше да се възползвам правилно от тази пауза.

Не можех да бъда сигурен дали волята ми изигра, или не, някаква роля, но изведнъж тъгата ми изчезна; сякаш никога не беше съществувала. Скоростта на промяната в настроението ми и неговата преходност направо ме изплашиха.

— Сега си там, където съм и аз! — извика Ла Горда, когато й описах какво се е случило. — След всички тия години все още не съм научила как да се оправям с безформието. Местя се непрестанно от едно чувство на друго в рамките на един миг. Заради безформието си не можах да помогна на сестричките, но и бях зависима от тяхното благоволение. Всяка от тях беше достатъчно силна да ме разлюлее от едната крайност в другата.

— Проблемът беше — продължи тя, — че загубих човешката си форма преди теб. Ако я бяхме загубили заедно, можехме да си помогнем един на друг; но така аз се издигах и смъквах по-бързо, отколкото бих искала да си спомням.

Трябваше да призная, че нейното твърдение за безформие винаги ми се беше струвало неискрено. Според моите разбирания, загубата на човешката форма включваше необходимото съпътстващо обстоятелство: последователност на характера, а това — в светлината на емоционалните й издигания и спадове — беше извън нейните възможности. Поради това я бях оценявал безпощадно и несправедливо. След като бях загубил своята човешка форма, бях вече в положение да разбера, че безформието е, ако не друго, то поне пагубно за уравновесеността и умереността. В него няма включена автоматична емоционална сила. Една от характерните страни на състоянието на дистанцираност — способността да се потопяваш в това, което правиш — естествено се отнася и за всичко, което правиш, включително и да бъдеш непоследователен и откровено педантичен. Състоянието да бъдеш безформен има това предимство, че ни позволява моментна пауза, но при условие че притежаваме самодисциплината и смелостта да я използваме.

Най-накрая досегашното поведение на Ла Горда стана разбираемо за мен. Тя беше безформена от години, но без необходимата самодисциплина. По този начин беше попаднала под влиянието на драстични промени в настроението и невероятни несъответствия между действията и целите си.

След първоначалния ни спомен за жената Нагуал, Ла Горда и аз призовахме на помощ всичките си сили и в продължение на няколко дни се опитвахме да изтръгнем още спомени, но като че ли такива нямаше. Самият аз се бях върнал там, където бях преди да започна да си спомням. Интуитивно подразбирах, че сигурно има огромно количество като че ли заровено в мен, но не мога да го достигна. Умът ми беше изпразнен и от смътния намек за други спомени.

Ла Горда и аз преминахме през период на огромно объркване и съмнение. В нашия случай да бъдеш безформен означаваше да бъдеш разкъсван от най-лошото недоверие, което можехме да си представим. Чувствахме се като опитни мишки в ръцете на дон Хуан — същество, за което се предполагаше, че ни е познато, но за което в действителност не знаехме нищо. Запалвахме се един друг със съмнения и страхове. Най-сериозната нишка беше, разбира се, жената Нагуал. Съсредоточехме ли вниманието си върху нея, паметта ни за нея така се избистряше, че ни беше невъзможно да си обясним как сме могли да я забравим. Това пък даваше насока на разсъждения, за кой ли път, за това, което дон Хуан наистина беше направил с нас. Всички тия планове съвсем лесно водеха до чувството, че сме били използвани. Бяхме разгневени пред неизбежното заключение, че той ни е манипулирал, направил ни е безпомощни и неизвестни пред самите нас.

Когато гневът ни се уталожваше, над нас започваше да витае страхът — защото се изправяхме пред ужасяващата възможност дон Хуан да е правил и други вредни за нас неща.