Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (7)

Глава шеста

По мокрия калдъръм се стелеше тънка завеса от мъгла. По-рано през деня хладният дъжд беше отмил и последния сняг от улиците, оставяйки ги да блестят мрачно на светлината на уличните лампи. Облаците все още висяха ниско над покривите и комините на града, правейки безлунната нощ перфектна за лов.

Три фигури изплуваха от мъглата — една жена, заобиколена от двама мъже. Въпреки дребния й ръст и фактът, че и двамата се извисяваха над нея с повече от един фут, един случаен наблюдател можеше да оцени, че жената беше най-опасна от тримата. И в този момент той щеше да бъде напълно прав.

Тъмносините й очи блестяха решително под качулката на гълъбовосивата й наметка. Стройните й бедра се поклащаха с всяка стъпка, правейки походката й опасно арогантна. От нея се излъчваше увереност и целеустременост. Тя може и да бе готова да изиграе ролята на жертва, но всеки, достатъчно глупав да захапе стръвта, която му предлагаше, щеше да бъде ясно предупреден, че извършва това на свой риск.

Тъй като бяха достигнали покрайнините на бедняшките квартали, които се намираха точно зад кралските конюшни, Ейдриън сложи пръст на устните си и направи движение по посока на безлюдната алея. Тримата се свиха в сенките на една надвиснала стряха, както повечето безделници, излезли да направят някоя злина в такава мъглива и страшна нощ.

Този остров на мизерията, между Черинг Крос и краят на улица „Мел“, беше перфектното прикритие за целите на всеки подлец, вампир или смъртен. Извитите алеи и тесните улички разделяха мизерните коптори от опушените бардаци, които носеха измамно екзотични имена като „Карибските острови“ и „Бермудите“. Много злочести жени бяха завличани в някоя от тези тъмни и безлюдни улички и никога не са били видени отново.

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? — обърна се Ейдриън към Порциа с намръщено от притеснение лице.

— Само гледай — отговори тя и отгърна качулката на наметката си, така че меките гънки на одеждата й да застанат свободно на раменете.

Отдолу носеше вечерна рокля от тежко рубинено кадифе с кървавочервен цвят, чиито къси ръкави и дълбоко квадратно деколте бяха по-подходящи за някоя проститутка, отколкото за балдъзата на един уважаван виконт. Тя силно издърпа надолу плътно прилепналия банелен корсет и щедро разголи извивките на бюста си.

Ейдриън веднага посегна да го върне обратно, но тя го плесна през ръцете. Той въздъхна примирено.

— Не мога да повярвам, че те оставих да ме убедиш в това. Сестра ти беше твърдо против, както знаеш. Ако допусна да ти се случи нещо, тя ще ми откъсне главата.

— А Вивиан ще ми откъсне… — започна Ларкин, но спря, когато Ейдриън се изкашля. Прочиствайки гърлото си той завърши: — Е, тя просто ще ми откъсне главата.

Порциа оправи фибите си, като издърпа няколко къдрави кичура от прибраната на кок лъскава черна коса, осъзнавайки, че дори смъртен мъж не би могъл да устои на жена, която изглежда така, сякаш току-що се е въргаляла в леглото.

Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не го чуят, но въпреки това се опита да се овладее и да спре треперенето на ръцете си.

— Не е необходимо вие двамата да се суетите около мен като квачки около пиленцето си. Обучавам се да се сражавам от години. Винаги сме знаели, че този ден ще дойде.

— Не и с Джулиън като наша плячка — тихо й напомни Ейдриън.

Порциа прехапа устните си, за да им придаде малко цвят. Надяваше се, че щипещият януарски вятър ще накара безкръвните й страни да порозовеят леко.

— Тогава трябва да спрем да мислим за него като за Джулиън, нали? И да започнем да мислим за него като за безмилостния убиец, в който се е превърнал.

Двамата мъже си размениха разтревожени погледи, но когато Ларкин отвори уста, за да заговори, Ейдриън поклати глава предупредително. Той посочи един изоставен склад надолу по улицата.

— Ние ще бъдем точно от другата страна на пътя, Порциа. Ако се натъкнеш на каквито и да е било проблеми, ще дотичаме веднага.

Той пристъпи по-близо и разтвори ръце, сякаш за да я прегърне, но Порциа отстъпи настрани. Чувстваше костите си крехки като тези на Уилбъри. Страхуваше се, че ще се разпадне, дори само ако някой от двама им я потупаше по рамото.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита Ейдриън неловко и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Мога само да се надявам — отговори тя и извади заострения кол от тайния джоб, който Вивиан беше пришила на полата на Порция. Същият, който Джулиън беше оставил на възглавницата в спалнята. Преди да го прибере обратно в джоба си, тя отвърза бургуненочервената панделка от оръжието, след което завърза кадифената лента около изящната дължина на шията си, което я направи още по-примамлива мишена. — Но съм убедена, че притежавам всичко, от което той се нуждае.

Докато извръщаше глава към алеята, за да огледа и двете посоки на пустата улица, Ларкин измъкна малък пистолет за дуел от джоба на палтото си и й го подаде.

— Ако някой друг ти налети, просто стреляй с това във въздуха.

— Или в него — добави Ейдриън безмилостно.

Те учтиво извърнаха очи, когато тя повдигна полите си и затъкна пистолета в жартиера си. Порциа потрепери от допира на студената стомана до кожата й.

— Твърде е възможно, когато се появиш пред него, той да заподозре, че това е капан — предупреди я Ейдриън.

— Едва ли — отвърна тя, имайки предвид безграничната му арогантност. — Той най-вероятно ще помисли, че съм дошла да ми прочете нещо от поезията на Байрон пред огъня или да го предупредя, че идваш за него.

Тя се изправи, а стоманеният блясък в очите й им каза, че бе готова. Ейдриън и Ларкин кимнаха с глава, след което я съпроводиха до началото на алеята. Когато излязоха на улицата, тримата се разделиха, сякаш току-що бяха приключили с някоя мръсна любовна среща. Когато Ейдриън и Ларкин тръгнаха с олюляване към един от вертепите, грубият им смях прокънтя в нощта. Порциа продължи в обратната посока. Изглеждаше още по-беззащитна клатушкайки се на токчетата на малките си пантофки.

Въпреки че знаеше, че е въпрос само на минути двамата мъже да се върнат и скрият в изоставения склад, тя никога не се беше чувствала толкова сама в живота си.

През тези пет дълги години се беше утешавала, че Джулиън е някъде навън в нощта, мислейки за нея, така както тя беше мислила за него. Лишавайки я от тази илюзия, нощта настъпи необятна и студена като безлунното небе. Тя не искаше нищо друго, освен да се загърне по-плътно в наметката си, но вместо това отърси дрехата от едното си рамо и вдигна високо брадичка, разкривайки уязвимата извивка на шията си.

Заразхожда се бавно, защото нямаше желание да се отдалечава прекалено много от изоставения склад. Бяха избрали мястото съзнателно, защото беше само на няколко пресечки разстояние от мястото, където бяха намерени двете убити жени. Подскочи, когато един пиян моряк се появи, препъвайки се по алеята пред нея. Той не й отдели повече от един замъглен поглед, очевидно предпочиташе да намери следващата чаша с джин пред поредната жена.

Мъглата изкривяваше всеки звук и й беше невъзможно да определи дали призрачното ехо на смях и тихи стъпки идва от някоя далечна сграда, или е точно зад нея. Внезапно тя се завъртя на всички страни. Беше преследвана от ехото на собствените си стъпки.

Порциа поклати глава заради собствената си нервност и продължи пътя си. Беше минала само няколко крачки, когато внезапно се закова на място. На по-малко от двадесет стъпки от нея, осветена от трепкащата светлина на уличната лампа, стоеше висока загърната фигура, облечена в черна мантия.

Порциа знаеше, че все още има време да извика за помощ. Ако Ейдриън и Ларкин побързаха, можеха да я спасят. Но ако извикаше твърде бързо, Джулиън можеше да избяга. Тя се сви вътрешно, когато осъзна, че с едно малко чувствително кътче на сърцето си, се надяваше той да направи точно това.

Порциа пъхна измръзналите си пръсти в джоба на полата си и стисна заострения кол. Вече знаеше, че той не го беше оставил на възглавницата й като прощален подарък, а като една предизвикателна подигравка.

Тя се насили да помръдне и продължи напред. Фигурата стоеше под уличната лампа и наблюдаваше… чакаше. Някой би се заклел, че дори не изпитва нужда да си поеме въздух. Порциа беше стигнала почти до него, когато той посегна и дръпна качулката си… за да разкрие блестяща грива от златистобели къдрици.

Облекчението й беше толкова силно, че ахна на глас. Това не беше мъж, а жена. И не просто някаква жена, осъзна бързо тя, а едно от най-ослепителните създания, които беше виждала някога с очите си. Нейната великолепна руса коса беше перфектно съчетана с цвета на рубинените й устни и хипнотизиращите зелени очи. Бледите й тънки пръсти бяха украсени с бижута — един блестящ смарагд, отровен рубин във формата на сълза и един опал с големината на малко яйце. Порциа се чудеше какво, за бога, правеше тази жена на такова място. Вероятно беше глезената любовница на някой благородник, такава рядка красавица не можеше да бъде объркана с обикновена проститутка.

— Не трябва да излизате сама, госпожо — предупреди я Порциа, докато хвърляше бърз поглед през рамо. — Улиците не са безопасни нощем.

— Не са ли? — попита непознатата и обърна към Порциа изящния си аристократичен нос.

Порциа улови дълбоките нотки на развеселеност и лекото загатване на френски акцент в дрезгавия й глас.

— Не и в този квартал. Разполагате ли с карета и кочияш някъде наблизо?

— Не се нуждая от карета. — Непознатата огледа двете посоки на улицата, позволявайки на Порциа да се възхити на зашеметяващата елегантност на профила й. — Аз чакам любовника си.

Порциа примигна, изненадана едновременно от прямотата и властната осанка на жената.

— Много е късно — каза тя колебливо, — сигурна ли сте, че ще дойде?

Непознатата изкриви чувствените си червени устни в ослепителна усмивка.

— О, ще дойде. Сигурна съм в това.

Порциа не можеше да спре да се взира като хипнотизирана в котешките очи на жената. Чувстваше се като кобра, затворена в коша на някой майстор-змиеукротител. Ако непознатата започнеше да се извива, Порциа се опасяваше, че ще направи същото.

— Е, защо едно малко невинно гълъбче като теб кръстосва улиците нощем? — попита русокосата. — Ти също ли чакаш някой любовник?

Порциа настръхна.

— Страхувам се, че не. Моят любов… — тя се запъна на думата — … моят любовник ме предаде. Оказа се просто един лъжец.

За нейна изненада жената протегна снежнобялата си ръка с остри червени нокти и нежно погали бузата й.

— Бедното малко гълъбче — отвърна тихо. — Веднъж и моето сърце беше разбито. Болката бе по-жестока от всяка друга, която някога съм изпитвала. Копнеех за смъртта.

Порциа почувства как собственото й наранено сърце се изпълни със съчувствие.

— Наистина ли сте искали да умрете?

Очите на непознатата се разшириха.

— Не желаех моята смърт, малката ми, а неговата. Почувствах се много по-добре, когато му изтръгнах сърцето и го изядох.

Порциа отвори уста, но преди да успее да изпищи, ръката на непозната се стрелна и я хвана за гърлото. Вдигна Порциа във въздуха и заостреният кол, който тя стискаше в ръката си се изплъзна от вдървените й пръсти.

Рубиненочервените устни на жената се разтвориха, за да разкрият два блестящи бели зъба.

— Ако ми позволиш, мила моя, аз бих могла да сложа край на страданията ти.