Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (14)

Глава тринадесета

— По дяволите! — възкликна Джулиън, когато Валънтайн бързо слезе по стълбите. Изглеждаше като ангел със сребристорусата си коса, събрана във висока прическа и с шлейфа на снежнобялата си рокля, който се диплеше зад нея.

— Е, искахме да я намерим, нали? — прошепна тихо Порциа.

— Не и когато сме на неин терен и ни превъзхожда числено. — Той хвърли бърз поглед назад, за да преброи стъпките до вратата. — Трябва да те измъкна оттук.

Царственото присъствие на Валънтайн раздели танцуващите на две като арктически леден къс. Порциа бе опитала да забрави колко невероятно красива е тази жена, но докато се приближаваше плавно към тях и инкрустираните й с бижута пантофки едва докосваха мраморния под, тя усети как се превръща в нисък и дебел грозноват трол.

Валънтайн спря точно пред тях, а котешкият й поглед се стрелна между веригата и нашийника.

— И какво е това, скъпи мой? — попита тя, докато презрителният й поглед обстрелваше Порциа. — Предложение за мир? Нейното очарование вече ти е омръзнало и си решил, че все пак мога да я имам?

— Боя се, че не — отговори Джулиън и нави веригата около юмрука си, докато Порциа се успокои до него. — Напротив, реших да я запазя за себе си.

Валънтайн нацупи плътните си червени устни.

— Не е нужно да бъдеш толкова алчен. Ако притежавах такъв прекрасен домашен любимец, щях да го споделя с теб.

— Ако ти притежаваше такъв прекрасен домашен любимец, нямаше да остане нищо за споделяне, след като веднъж си се занимавала с него — изсумтя Джулиън.

От тихия, звънлив смях на Валънтайн тилът на Порциа настръхна.

— Познаваш ме толкова добре, нали, скъпи? Е, защо дойде тук тази вечер? Да молиш за прошката ми след отвратителното ти поведение по време на последната ни среща?

— За да бъда напълно откровен, не очаквах да те срещна тук. Мислех, че винаги си смятала себе си за повече от всичко… това. — С елегантно свиване на раменете Джулиън посочи заобикалящите ги Рафаел и неговата пъстра група от гости, повечето от които ги наблюдаваха с обезпокоителната комбинация от неприязън и възхищение.

— Ако искаш да знаеш, нощите са много дълги и аз бях безкрайно отегчена и самотна без теб — въздъхна Валънтайн. — Рафаел запази чифт млади, мускулести слуги, оковани на горния етаж, които с радост облекчиха скуката ми за няколко часа.

Порциа не можа да устои и незабелязано хвърли един поглед на изражението на Джулиън, но то продължаваше да е студено, като парче от изваян мрамор.

— Ако искаш — продължи Валънтайн, — те могат да пазят твоето котенце през остатъка от нощта, докато ти и аз отново се опознаем.

Порциа се промъкна още по-близо до Джулиън, но косият му поглед й напомни да си държи езика.

— Моето котенце си има име. Или си забравила?

Валънтайн докосна устните си с бледия си, тънък показалец.

— Да видим… не беше ли Пенелъпи? Прюдънс? Прюнела?

— Защо не пробваш с Порциа? — спокойно я насърчи Джулиън.

— О, да, Порциа. — Горната й устна се изви в презрителна усмивка. — Името й е Порциа. И тя е сантиментален спомен от пропиляната ти младост. Надявам се, че си се наситил на малкото дете засега. Съдейки по бледността й, съществува опасност да пресушиш горкото създание. — Валънтайн посегна към Порциа и я потупа сестрински по ръката. — Имаш искрените ми симпатии, скъпа. Добре осъзнавам колко ненаситен е апетитът на Джулиън. Всичките му апетити…

Докато язвителните й думи разпалваха слабите й нерви, Порциа прехапа устната си толкова силно, че се боеше да не я разкъса и така да провали хитростта им.

Единствено Джулиън се засмя.

— Не трябва да се тревожиш за нея. Мога да те уверя, че сега тя споделя тези апетити. Всичките…

Беше ред на Валънтайн да погледне ужасено.

— Със сигурност не си… Не ми казвай, че тя е…

— Точно така. — Усмивката на Джулиън бе толкова студена, сякаш парченца лед оформяха устните му. — Сега тя е една от нас. — Обви собственически ръката си около кръста й, притегляйки я в прегръдката си. — И цялата е моя.

Порциа не беше подготвена за първичната тръпка, която премина през душата й, когато чу смелата му претенция. За един опасен момент беше толкова лесно да се преструва, че говори от сърце.

Валънтайн поклати глава, очевидно ужасена.

— Защо си направил толкова глупаво нещо? Никога преди не си убивал човек, още по-малко да откраднеш душата му.

Джулиън се протегна и върховете на пръстите му дариха с нежна милувка деликатната буза на Порциа.

— Може би никога преди не съм намирал такава, която да си струва да открадна. Толкова смела, нежна и неустоимо сладка. Кой мъж, или вампир, не би искал да прекара вечността в прегръдките й? — Отметна настрани косата й и притисна устните си в болезнено чувствителната точка, точно зад ухото й, изпращайки нежни тръпки на наслада дълбоко в нея. Порциа не трябваше да се преструва, когато изстена от удоволствие. — Или в ръцете й?

Валънтайн започна да се задавя, изоставена от присъщото й хладнокръвие. За един кратък миг Порциа почти я съжали. Когато най-накрая възвърна гласа си, в него имаше грозен съскащ звук, който липсваше преди.

— Може би е нежна и сладка, но никога няма да ти достави удоволствие така, както аз. Била ли е любовница на императори и крале? Прекарала ли е година от живота си в султански харем, изучавайки хиляди различни техники, които могат да доставят удоволствие на един мъж?

— Аз съм единственият мъж, на когото някога е доставяла удоволствие. И мога да те уверя, че е повече от подходяща да се справи със задачата. — С нежно дръпване на веригата Джулиън отдалечи Порциа на разстояние от Валънтайн. — Хайде, скъпа! Да се махаме от това място, докато нощта е все още пред нас.

Бяха изминали половината път до вратата, когато в балната зала отекна ужасяващ писък.

— Тя не може да те има! Аз съм тази, която те спаси от кладата в Париж! Ти принадлежиш на мен!

Порциа спря и се обърна толкова бързо, че краят на веригата направо излетя от ръката на Джулиън. Преди той да успее да я сграбчи, тя крачеше обратно през залата, влачейки веригата след себе си. Когато застана пред Валънтайн, неколцина от зяпащите вампири се отдалечиха от тях.

— Мадмоазел Кардю, трябва знаете — каза Порциа, — че аз наистина не се интересувам колко султани сте обслужвали или чия кралска проститутка сте била. Вие може да знаете хиляди различни техники, с които да доставите удоволствие на един мъж, но аз все още мога да дам на Джулиън това, което вие никога няма да успеете.

Валънтайн се усмихна подигравателно и наведе аристократичния си нос.

— И какво точно е това?

Порциа си пое дълбоко дъх.

— Любовта си. Може и да сте го спасила от кладата, но именно любовта ми го запази жив, преди толкова много години, когато Дювалие се опита да го унищожи. Това означава, че той е бил първо мой. И все още е мой. Можете спокойно да задържите душата му — тя се наведе по-близо, хвърляйки в разгневеното лице на Валънтайн собствените й думи, — но аз винаги ще притежавам сърцето му!

Въпреки че Порциа го мислеше за невъзможно, алабастровата кожа на Валънтайн побеля още повече. С яростен рев тя измъкна от колана си малка стъклена бутилка. С червените си нокти освободи тапата и хвърли съдържанието му в лицето на Порциа.

Порциа извика и закри лицето си с ръце. Заради ужасяващите ахвания и пронизителните ридания на вампирите, тя очакваше плътта й да започне да се топи от костите. Но когато не почувства такава остра болка, бавно отпусна ръцете си, примигвайки от веществото в очите си.

Погледна невярващо към Валънтайн, а облекчението й бе толкова голямо, че не успя да потисне разтърсващия изблик на смях.

— Не мога да разбера защо всички вдигнаха такава врява. Това е просто вода!

Докато Порциа осъзнае какво е направила, фразата „гробна тишина“ се оказа много подходяща. Огледа се и всичко, което видя, бяха очи — враждебно стеснени до цепки и разтворени устни, които разкриваха мъртвешкия блясък на зъбите. Погледна умолително Рафаел, но любезният по-рано домакин й отговори със змийско съскане.

Тогава започнаха истинските викове.

— Той ни измами!

— Тя е смъртна!

— Мисля, че подушвам нещо вкусно!

— Нямам търпение да забия зъбите си в нея.

— Ще трябва да изчакаш реда си, точно като останалата част от нас. Вампирите я приближаваха, оформяйки кръг около нея, в който дори Джулиън не можеше да проникне. Валънтайн беше техния водач, зелените й очи горяха, а рубинените й устни се изкривиха в триумфална усмивка.

— Порциа! Водата!

Дълбокият глас на Джулиън съдържаше заповедническа нотка, която беше трудна за пренебрегване. Тя погледна озадачено надолу към капещите си ръце. Тогава вдъхновението я осени и тя се разтърси като мокро куче, хвърляйки капки от светената вода във всички посоки.

Валънтайн и останалите вампири запищяха и се отдръпнаха, пазейки очите и лицата си с ръце. Миризма на изгоряла плът изпълни въздуха.

Това беше моментът, от който Джулиън се нуждаеше. Без усилие той прескочи скупчилите се вампири, бързо вдигна Порциа и я притисна в сигурната си прегръдка. Тя изпищя и следвайки инстинкта си, обгърна с ръце врата му, а той сгъна колене и скочи, насочвайки се към галерията.

Приземи се със свити стъпала, поемайки разтърсването от удара, за да я защити. В балната зала отекна яростен вик.

Джулиън стъпи на краката си, а трескавият му поглед търсеше някакъв начин за бягство.

Устата на Порциа се отвори, когато проследи погледа му до прозореца в далечния край на галерията.

— Със сигурност не възнамеряваш да… — Тя завъртя очи и примигна срещу него. — Знаеш, че не мога да се превърна в прилеп, нали?

— Надявам се, че няма да ти се наложи — каза Джулиън мрачно. — Само се дръж за мен, сякаш животът ти зависи от това. Защото е твърде възможно наистина да е така.

Той се затича с невъобразима скорост, без да й даде право на избор. Изстреля се към прозореца, а дългите му крачки стопиха разстоянието от галерията до него. Скимтенето на Порциа прерасна в ридание. Тя затвори очи и притисна лицето си към врата му, точно в момента, когато той скочи и прозореца се превърна в лунна дъга от счупено стъкло.