Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (2)

Глава първа

Беше прекрасен ден за умиране.

Пухкави снежни късове танцуваха в небето, обагрено в цветовете на зората и покриваха поляната в парка с бяла пелена. На Джулиън Кейн не му бе никак трудно да си представи как тази девствена покривка ще изглежда напръскана с неговата кръв.

Гръмкият му смях сякаш наруга приказната тишината, в която се сипеха снежинките.

— Какво ще кажеш, Къби, приятелю? Да изпеем ли няколко прочувствени куплета от „Момичето, което изоставих“, за да ни вдъхновят за предстоящото велико събитие? — Той се препъна, когато кракът му се удари в насрещната издатина и го принуди да отпусне ръката си още по-тежко върху широките рамене на своя приятел. — Или може би „Просни мъжа на земята“ ще бъде по-подходяща?

Кътбърт се наклони надясно, мъчейки се да запази равновесие, прихванал едновременно Джулиън под едната си ръка и махагоновата кутия под другата.

— По-скоро ще пропусна, Джулс. Имам ужасно главоболие. Не мога да повярвам, че се оставих да ме въвлечеш в това! Що за секундант съм аз, щом допуснах да останеш навън цяла нощ и да се напиеш като свиня преди дуел? Трябваше да ми позволиш да те кача на онова корабче за Континента, докато все още имаше време.

Джулиън размаха отрицателно дългия си пръст срещу него.

— Не ми се карай! Ако исках да ме мъмрят, щях да се оженя.

Кътбърт изсумтя печално.

— Ако бе проявил поне малко добър вкус и се бе влюбил и оженил за някое нещастно младо момиче, Уолингфорд нямаше да те хване да милваш ухото на годеницата му и то на връх официалната вечеря за годежа им! И сега аз щях да съм напъхан в уютното си легло и да сънувам красиви оперни танцьорки, докато загретите тухли блажено топлят краката ми.

— Обиждаш ме, Къби! Никога не съм се срещал с жена, която не обичам.

— Искаш да кажеш, че обикваш всяка жена, която срещнеш! Има малка разлика. — Кътбърт изсумтя, когато приятелят му стъпи върху крака му. Той беше погълнал голяма част от съдържанието на бутилките с евтин портвайн, които Джулиън имаше, но поне все още можеше да стои на краката си, без чужда помощ. Засега.

— Шшт! — Приятелят му излишно подчерта молбата за тишина, стряскайки ятото скорци от клоните на близката елша. Джулиън посочи с елегантно облечения си в ръкавица пръст. — Те са там, крият се зад шубрака от елови клонки.

От това, което Кътбърт успя да установи, докато наблюдаваше джентълмена, който чакаше близо до каретата с герб, разположена в далечната част на ливадата, нямаше път за бягство. Майлс Девъншир, маркизът на Уолингфорд, беше направил плитък ров в снега под себе си с нетърпеливите си крачки. Неговите майсторски отмерени стъпки бяха толкова равномерни, че не се промениха дори, когато той дръпна верижката на джобния си часовник и го погледна с намръщено изражение на лицето. Зад него стояха тримата му спътници — двама джентълмени в дебели връхни палта и мрачна фигура, изцяло облечена в черно. Навярно някой хирург с лоша репутация, дилетант в тази работа, помисли си мрачно Кътбърт, повикан, за да се погрижи за загубилия в този нелегален спор.

Или да вземе мерките за ковчега му.

Тръпка на ужас премина през гръбнака му. Той отмести един кичур коса с пясъчен цвят от лешниковите си очи и дръпна Джулиън, за да го спре. Отчаянието му нарастваше.

— Откажи се, Джулс! Все още не е прекалено късно! Какво ще направят? Ще ни подгонят надолу с каретата си и ще те прострелят в гърба ли? Хайде, дори ще се върна на Континента с теб! Ще плаваме по река Рейн и ще изкачим Карпатите! Ще завладеем Рим! С времето баща ми ще ми прости. Той вече ме лиши от джобните ми пари, защото купих онази диамантена брошка за деликатната малка актриса, на която ме представи във Флоренция. Какво повече може да направи? Познавам баща си. Той никога няма да обезнаследи единствения си син.

Джулиън прекъсна бръщолевенето му с укорителен поглед.

— Замълчи, Къби! Със сигурност не ми предлагаш да се представя като най-презряното от всички създания — мъж без чест!

Под самурените върхове на миглите му, изразителните тъмни очи на Джулиън впиха в него поглед, изпълнен с накърнена гордост и иронична насмешка. Повечето жени намираха тази комбинация за неустоима. Кътбърт също бе поразен.

За какъв се мислеше той, та да разубеждава приятеля си в този момент? Той беше само глуповатият син на своенравен стар граф, комуто бе отредено да наследи титла и богатство, които не бе заслужил и да умре в удобното си легло на преклонна възраст. Той дори нямаше да оцелее на своето „голямо пътешествие“, ако Джулиън не го бе спасил от лапите на разярения кредитор още на първата им среща в окъпаната от лунна светлина алея във Флоренция. Джулиън беше герой от войната, посветен в рицарско звание от Короната, след като той и неговият полк бяха разгромили шестдесет хиляди бирмански войници в покрайнините на Рангун преди малко повече от година. Това едва ли бе първия път, когато той се изправяше пред смъртта с такава грация.

Кътбърт въздъхна и прие поражението си.

Джулиън предложи рамото си за утешаващо потупване, а след това се опита да се изправи.

— Пусни ме, Къби, приятелю. Аз съм твърдо решен да отида там и да се изправя пред врага на собствените си крака.

Джулиън отметна от очите си дългата си до раменете, подобна на грива, лъскава черна коса и се провикна:

— Девънфорт!

Маркизът и неговата мрачна компания се обърнаха едновременно. Джулиън току-що прибави към вината си и оскърблението, че се обърна към благородник с фамилното му име, а не с титлата му.

Кътбърт бе почти сигурен, че чу свистенето от дълго задържания дъх на маркиза, но може би това беше само суровият януарски вятър, който фучеше покрай замръзналите му уши.

Борейки се храбро срещу натрупалия сняг, Джулиън крачеше напред и си пробиваше път към Уолингфорд. Кътбърт притисна дървената кутия към гърдите си, а когато Джулиън спря на върха на хълма и тръсна широките си рамене, безпокойството му бе заменено с внезапна тръпка на гордост.

Той изглеждаше така, сякаш бе готов да се изправи срещу заслепяващия вятър и поройните дъждове по време на мусонния период в Бирма. Никой не би си помислил, че се бе оттеглил от военната си длъжност веднага след битката при Рангун и бе прекарал последната година и половина в пиене и хазартни игри, прекосявайки цяла Европа.

Гордостта на Кътбърт се замени с тревога, когато Джулиън бавно се олюля и политна назад като отсечен дъб. Изпускайки кутията на земята, Кътбърт се хвърли напред, за да го прихване под мишниците, преди да се е проснал в цял ръст върху снега.

Джулиън се изправи. Неравномерното му дишане се примесваше със смеха му.

— Ако знаех, че вятърът е толкова поривист, нямаше да си разгъвам платната!

— За бога, Кейн, ти вониш на спирт!

Кътбърт вдигна погледа си и откри, че маркизът е до тях и им се присмива под дългия си конски нос.

Устните на Джулиън се извиха в ангелска усмивка.

— Убеден ли си, че това не е парфюмът на годеницата ти?

Лицето на Уолингфорд се помрачи и придоби опасен цвят.

— Мис Енгълууд вече не е моя годеница.

Джулиън обърна усмихнатото си лице към Кътбърт.

— Напомни ми тази вечер да изкажа искрените си поздравления на младата дама.

— Съмнявам се, че ще имаш такава възможност. Вероятно тя ще изказва съболезнованията си на твоя приятел. — Уолингфорд свали ръкавиците си от ярешка кожа и ги шибна срещу дланта си, така, както бе ударил с тях страната на Джулиън на приема миналата вечер. — Хайде да приключваме с това! Вече загуби достатъчно от ценното ми време.

Кътбърт запелтечи протестиращо, но Джулиън го прекъсна.

— Вярвам, че джентълменът има право. Загубих достатъчно от времето на всички.

Лишен от възможността да изкаже повече възражения, Кътбърт взе дървената кутия и заопипва непохватно катарамата й. Капакът отскочи нагоре и разкри двойка лъснати до блясък пистолети за дуел. Докато се опитваше да вземе едно от оръжията, ръката му започна да трепери издайнически със скованост, която нямаше нищо общо със студа.

Джулиън сложи ръката си върху неговата, за да я успокои и каза меко:

— Няма нужда. Сам ще ги проверя.

— Но, Джулс, предполага се, че аз трябва да проверя заряда. Като твой секундант, мой дълг е да…

Джулиън поклати глава и внимателно взе оръжието от ръцете му. Когато погледите им се срещнаха, Кътбърт забеляза едва доловимото странно излъчване в очите на приятеля си — мрачно примирение, което накара чувството за преждевременна скръб да заседне в собственото му гърло. Но Джулиън го пропъди с едно от онези свои дяволски закачливи намигвания, преди Кътбърт да успее да убеди сам себе си, че това не е било просто илюзия, причинена от голямото количество погълнат ликьор и малкото часове сън.

Докато определяха правилата на дуела с Уолингфорд и неговия секундант, обсъжданите детайли объркаха още повече тревожните мисли на Кътбърт. Двамата опоненти трябваше да застанат с гръб един към друг, преди всеки от тях да направи по десет стъпки напред. Оръжията им трябваше да бъдат с пуснат предпазител и насочени към небето. Беше позволен само по един изстрел. Кътбърт погледна към мършавата сянка на хирурга, повикан от Уолингфорд. Като се има предвид колко пиян бе Джулиън, втори изстрел нямаше да бъде необходим.

Съвсем скоро Джулиън и дългурестият Уолингфорд заеха позициите си, заставайки с гръб един към друг, като двойка несъответстващи подпорки за книги.

— Джентълмени, готови ли сте? — попита неутралният придружител, осигурен от Уолингфорд. Когато и двамата кимнаха, той започна да брои. — Едно… две… три…

На Кътбърт му идеше да вие от безсилие, искаше да протестира и да се хвърли между двамата мъже, за да предпази приятеля си. Но честта изискваше да остане на мястото си, прикован от мразовития вятър, идващ от север.

— … седем… осем… девет…

Признавайки себе си за най-долен страхливец и отвратителен секундант, неспособен да гледа как приятелят му умира, Кътбърт затвори очи.

— … десет!

Гърмът от пистолетите наруши тишината на поляната. Носът на Кътбърт потръпна от изгарящата воня на барут. Той бавно отвори очи, за да открие, че най-големите му страхове са станали реалност.

Джулиън лежеше проснат в снега, докато Уолингфорд стоеше на десет стъпки разстояние с димящ пистолет в ръка. На лицето му се появи такава язвителна усмивка на мрачно задоволство, че добродушният Кътбърт усети вълна на убийствена ярост да преминава в собствените му вени.

Когато върна погледа си обратно към неподвижното тяло на своя приятел, ледените снежинки ужилиха очите му. Наклони глава и протегна треперещата си ръка, за да свали шапката си.

— По дяволите!

Мрачната ругатня, изречена от толкова познат глас накара Кътбърт да вдигне рязко глава. Тръпката на недоверие, която премина през него, го отрезви по-добре, отколкото би могъл да стори дори най-силният арктичен вятър.

Когато Джулиън седна и примигна няколко пъти, за да изтърси снежинките, нападали върху миглите му, самодоволната усмивка на Уолингфорд изчезна от противното му лице. Кътбърт извика радостно, затича се и спря при него, отпускайки коленете си в снежните преспи. Пистолетът на Джулиън лежеше в снега на една крачка разстояние от ръката му. Очевидно дори не бе успял да натисне спусъка. Кътбърт поклати глава, чудейки се на поразително добрия късмет на приятеля си.

— Не разбирам — озъби се маркизът, — мога да се закълна, че изстрелът ми беше точен!

Секундантът му се намръщи. Той изглеждаше също толкова объркан.

— Може би е станала засечка, милорд, или пък той е загубил равновесие точно в момента, преди да стреляте.

Уолингфорд закрачи напред, горделиво се приближи към тях и ги изгледа кръвнишки. Аристократичната му горна устна се изви като на раздразнено хищно животно. Секундантът му надничаше нервно над рамото му, очевидно парализиран от страх, че може някак да бъде обвинен за този провал.

Устните на Джулиън се накъдриха в стеснителна усмивка.

— Съжалявам, приятели. Винаги съм издържал повече на жени, отколкото на портвайн.

Кръвта на Кътбърт замръзна, когато Уолингфорд грабна резервния пистолет от секунданта си и го насочи право в сърцето на Джулиън. Той го огледа с ленива развеселеност, отказвайки да се огъне пред заплахата, като потръпне от страх за удоволствие на своя враг. Кътбърт знаеше инстинктивно, че ако Джулиън покаже и най-малък намек за тревога, ако изрече една-единствена молба за милост, Уолингфорд ще простреля и двама им без никакво колебание и ще подкупи мършавия хирург да каже, че Кътбърт се е опитал да го убие, след като маркизът е повалил приятеля му в дуела.

Уолингфорд бавно свали оръжието. Кътбърт въздъхна от облекчение.

Кадифеният глас на маркиза хрущеше от презрение.

— В момента, в който се заема с теб, ще ти се прииска да беше умрял на тази поляна, мръсно копеле такова! Предположих, че дори няма да си направиш труда да се появиш тук тази сутрин и затова си позволих свободата да откупя хазартните ти дългове. — Той извади сноп документи, дебел поне три инча, от джоба на жилетката си и се наведе надолу, за да ги хвърли в лицето на Джулиън. — Аз те притежавам, Кейн. Телом и духом.

Кикотенето на Джулиън прерасна в дълбок смях.

— Опасявам се, че си закъснял. Дяволът отне душата и тялото ми много отдавна.

Неговата развеселеност разгневи маркиза още повече.

— Тогава мога само да се моля, че ще дойде да ги вземе много скоро, защото не искам нищо повече от това, да те видя как прекарваш вечността, гниейки в ада.

Уолингфорд се завъртя на пети и замарширува обратно към каретата. Придружителите му се влачеха след него, а хирургът бе видимо намръщен, задето го бяха лишили от възможността да упражни занаята си.

— Дяволски проклет тип, нали? — мърмореше Кътбърт. — Мислиш ли, че страда от подагра или може би диспепсия?

Когато яростният звън от оттеглящата се карета утихна, Джулиън и Кътбърт останаха сами на мъгливата смълчана поляна. Джулиън просто си седеше там с ръка опряна на коляното и се взираше в небето. Необичайното му мълчание потисна Кътбърт повече от всички сутрешни събития, взети заедно. Винаги бе разчитал на духовитостта на приятеля си и на острия му като бръснач ум. Самият той се напрягаше неимоверно много, когато трябваше да каже нещо умно.

Понечи да прочисти гърлото си и все пак да опита, когато тъмна сянка на усмивка премина по лицето на Джулиън.

— Въпреки упоритите ми усилия, изглежда не ми е писано да умра на полето за дуели с вкуса на чужда жена върху устните си.

Кътбърт сложи пистолета в кутията и я пъхна под мишница, преди да издърпа Джулиън на краката му.

— Не губи надежда. Вероятно все още можеш да издъхнеш в затвора за длъжници от продължителен пристъп на туберкулоза.

Кътбърт се обърна към него, за да го насочи в правилната посока, когато забеляза дупката скъсан плат върху предната част на зимното му палто.

— Какво е това? — попита, защото знаеше, че приятелят му бе много по-претенциозен към облеклото си, отколкото по въпросите, касаещи многобройните му любовни афери.

Той докосна леко с пръстите си фино изтъканата вълна, озадачен от назъбените краища на раздраната цепка. Беше широка повече от инч, а конците около периферията бяха усукани и почернели така, сякаш са били обгорени.

Кътбърт вече беше започнал да прокарва единия си пръст през дупката, когато Джулиън улови ръката му в хватка, едновременно любезна и решителна.

— Куршумът на маркиза трябва да е докоснал палтото ми, докато падах. Проклетник! Ако знаех по-рано, че го е съсипал така непоправимо, щях да го принудя да скъса поне един от онези документи. Това палто е ушито от стария Уестън, за бога! — каза той, имайки предвид любимия шивач на краля. — Струва ми почти пет паунда!

Кътбърт бавно отдръпна ръката си. Предупредителният блясък в тъмните очи на приятеля му не му остави друг избор.

Джулиън го потупа по рамото, усмивката омекотяваше изражението му.

— Хайде, Къби, добри ми приятелю, краката ми са почти замръзнали. Защо да не споделим една хубава топла бутилка портвайн за закуска?

Когато се обърна, за да продължи пътя си през поляната, Кътбърт го проследи с поглед, беше объркан и изпълнен със съмнения към собствените си сетива. Почти можеше да се закълне, че…

Джулиън внезапно спря и се огледа наоколо. Очите му се присвиха. Той обърна пронизващия си тъмен поглед към едно старо тисово дърво, разположено на върха на ливадата на няколко ярда разстояние от тях. Сухите му изтънели клони бяха покрити със сняг. Елегантните ноздри на Джулиън потрепериха, а след това мигновено пламнаха, сякаш беше усетил някакъв особено изкусителен аромат. Устните му се разтвориха леко и за един неуловим миг в изражението му имаше нещо диво, нещо, което накара Кътбърт да отстъпи крачка назад.

— Какво има? — прошепна Кътбърт. — Да не би маркизът да се е върнал, за да ни довърши?

Джулиън се поколеба за момент, след това разтърси глава и хищническият блясък в очите му изчезна.

— Няма нищо… предполагам. Просто призрак от миналото ми.

Хвърли последен поглед към тиса с присвити очи и продължи пътя си. Когато Кътбърт го последва, Джулиън подхвана припева на „Момичето, което изоставих“ с баритон толкова чист и ясен, че можеше да накара дори ангелите да заплачат от завист.

 

 

Жената, притисната зад тисовото дърво бавно се свлече по широкото му стъбло. Коленете й бяха омекнали. Звуците на песента бавно заглъхваха, оставяйки я сама с шепота на падащия сняг и със забързаните удари на сърцето й, които отекваха в ушите й. Тя не можеше да каже дали сърцето й блъскаше така лудо в гърдите й от страх или от вълнение. Знаеше само, че не се беше чувствала така жива от почти шест години.

Тя се бе измъкнала от къщата на разсъмване и бе инструктирала кочияша си да следва маркиза и неговия антураж към парка, разкъсвана от противоречивите си чувства, надявайки се слуховете да са верни и едновременно молейки се да се окажат грешни. Но само един кратък поглед зад това дърво и тя отново се почувства като седемнадесетгодишното момиче с блестящи очи, което се наслаждаваше на първия младежки пристъп на безумната любов.

Беше броила всяка една от стъпките на дуелистите така, сякаш отбелязваше последните моменти от собствения си живот. Когато маркизът се обърна с пистолет в пълна готовност, едва бе устояла на порива да изскочи иззад дървото и да изкрещи предупредително. А когато пистолетният изстрел прогърмя и тя видя опонента на маркиза проснат на земята, бе притиснала ръка към гърдите си, убедена, че собственото й сърце е спряло да бие.

Но то възвърна нормалния си ритъм в мига, в който Джулиън седна и отметна тъмната коса от лицето си. Замаяна от облекчение, тя забрави собствената си безопасност, докато не стана почти твърде късно.

Следваше го с поглед, докато се отдалечаваше по заснежената поляна, когато той рязко спря и се обърна. От стегнатото му тяло и решителната поза се излъчваше елегантност, която помнеше твърде добре.

Тя се бе скрила зад дървото, сдържайки дъха си. Дори и през дебелото стъбло на тиса между тях, можеше да почувства как погледът му прониква през защитните й бариери, оставяйки я така уязвима, както и последния път, когато се бяха срещнали и той я бе дарил с нежна целувка по челото. Притискайки очите си плътно затворени, тя бе докоснала с ръка кадифената лента, която обгръщаше изящната й шия.

След това той си бе тръгнал. Гласът му бе станал далечно ехо, а след време само спомен. Тя изпълзя иззад дървото. Едри снежинки падаха от небето и запълваха празнините в разпръснатите следи от стъпки и вдлъбнатината, където бе лежало тялото му. Скоро нямаше да има никакви доказателства, че незаконният дуел някога се е състоял.

Тя почти съжаляваше придружителя му с пясъчните коси, за неговото неведение. Макар да имаше повече от шест години на разположение, за да се научи как да приеме невъзможното, едва бе успяла да потисне изненаданата въздишка, когато слабата фигура се надигна от гроба си в снега. Ако Джулиън не бе спрял ръката на приятеля си, тя знаеше точно какво щеше да открие мъжът. Този пълничък пръст щеше да си проправи път през зимното палто, жакета, жилетката и ризата, без да спира, преди да докосне непокътнатата кожа върху сърцето му, която трябваше да бъде разкъсана от куршума на маркиза.

Порциа Кабът нагласи воала върху широката периферия на шапката си. На пълните й устни играеше едва доловима усмивка. Тя не съжали дори за миг за малката си безразсъдна разходка. Бе доказала, че слуховете са много повече от празни клюки.

Джулиън Кейн се бе завърнал у дома. И ако дяволът искаше душата му, тогава старият мерзавец просто трябваше да се изправи срещу нея, за да я получи.

— Да не си загубила напълно разсъдъка си?

Някоя по-деликатна жена вероятно би трепнала, ако й зададат подобен въпрос — особено, когато бе изречен почти с ръмжене от такъв впечатляващ мъжки екземпляр — но Порциа не се обиди. Все пак зет й нямаше навика да поставя под въпрос психическата й уравновесеност. Беше го правил само два пъти досега. Веднъж, когато беше притиснала в ъгъла съскащ шестстотингодишен вампир по време на басовия антракт на летния мюзикъл у лейди Куотълбаум и бе опряла цигулков лък в гърлото му, докато Ейдриън пристигне с арбалета си. И едва преди месец, когато беше отказала на не един, а на двама красиви, богати и млади благородници, които горяха от желание да я направят своя невеста.

Може би Порциа би била по-засегната, ако той й крещеше от злоба, а не от загриженост. Но тя знаеше, че Ейдриън не би могъл да я обожава повече, дори ако се бе родила негова сестра, а не на съпругата му.

Точно тази непоклатима сигурност й позволяваше да примигва спокойно насреща му от креслото пред камината, докато той крачеше из салона на имението си в Мейфеър, мръщеше се като сърдит великан и прокарваше пръсти през косата си с цвят на мед, която накрая щръкна като лъвска грива.

Той се завъртя на тока на единия от лъснатите си ботуши и се закани с пръст в нейна посока.

— Ти може и да си на път да загубиш разсъдъка си, но аз все още съм напълно с ума си! И дълбоко си сгрешила, ако си повярвала дори за минута, че ще ти позволя да се изложиш на подобна смъртоносна опасност.

— Нямам намерение да се излагам на каквато и да било опасност — отвърна тя. — Сега, след като го открих, просто искам да проведа един учтив разговор с брат ти.

Най-голямата й сестра Каролайн се надигна от брокатеното канапе и плъзна ръката си в тази на съпруга си. Видът й наподобяваше тиха мадона с корем, който едва бе започнал да расте с второто им дете и със светлоруси коси, пригладени назад в небрежен кок. Но искрящите в сивите й очи хумор и интелигентност я караха да изглежда по-малко смирена.

— Ейдриън е прав, мила. Прекалено рисковано е. Не помниш ли какво стана последния път, когато се опита да му помогнеш? Едва не загина.

— Той едва не загина — припомни й Порциа. — Аз го спасих.

Ейдриън и Каролайн се спогледаха, но Порциа само стисна устни в права линия. Тя никога не сподели с когото и да било какво всъщност се бе случило в гробницата преди почти шест години. И нямаше никакво намерение да го прави сега.

— Знам, че си прекарала многобройни безсънни нощи в тревоги за Джулиън — заговори Каролайн. — Всички сме ги изпитали, но все пак трябва да помислиш за опасността, на която се излагаш.

— Тази незначителна опасност не те задържа далеч от Ейдриън, когато останалите вярваха, че той е вампир.

— В случай, че си забравила, съществуваше една значителна разлика. А и Джулиън може дори да не е същия вампир, когото помниш. Той замина преди почти шест години и нямаме абсолютно никакви вести от него за последните три от тях. Нито едно писмо, или дума, нито дори слух. Той не се свърза с нас и след като изпратихме съобщение, че Елоиза се е родила. — Каролайн си позволи един снизходителен поглед към малкото дете с розови бузки и медноруса коса, което доволно гризеше златистите пискюли на една от възглавничките на канапето. — Не отговори и след като Ейдриън му писа, за да го уведоми, че майка им е починала от белодробна туберкулоза в Италия. Преди време с Ейдриън са били толкова близки, колкото могат да бъдат двама братя. Защо би прекъснал всякакви връзки с нас, освен ако не е решил да преустанови търсенето на душата си?

— Не зная — призна Порциа. — Но единственият начин да разбера, е като го попитам.

— И защо би се доверил точно на теб? — попита Ейдриън, повдигайки светло кестенявата си вежда. — Защото винаги е харесвал красиви жени? Или защото е останала жилка на сантименталност у него след всичките тези години, през които е живял като чудовище? Някаква искрица човечност?

Порциа не продума. Не съществуваха думи, с които да обясни връзката с Джулиън, която усещаше, загнездена в сърцето си, от времето, което бяха прекарали в криптата. Но дори и да имаше такива, беше сигурна, че просто ще я обвинят, че се е поддала на романтична фантазия, присъща на някое младо момиче.

Ейдриън се подпря на едно коляно пред креслото, изравнявайки очи с нейните. Родителите на Порциа бяха загинали в инцидент с карета, когато тя беше само на девет. След като се бе оженил за Каролайн, Ейдриън с охота я бе приел в дома им и нито веднъж не бе предложил да я прехвърлят на грижите на някой ужасен роднина, като развратния им братовчед Сесил или скучната им леля Мариета.

Той покри и двете й ръце със своята, а синьо-зелените му очи потъмняха от тревога.

— Не съм напълно сляп. Зная, че години наред криеш оръжия и тайно се упражняваш да ми помагаш в борбата с вампирите. Но това не е твоята битка, дете, а моята.

Тя дръпна рязко ръцете си.

— Аз съм на почти двадесет и три години, Ейдриън. Вече не съм дете.

— Тогава може би е време да се вслушаш в здравия разум и да спреш да се държиш като такова.

Порциа имаше голямо желание да се разкрещи срещу премерения му, рационален тон. Тя се надигна, изправяйки се със своите 157 см, като й се искаше сега да бе с една от претенциозните шапки, с които обичаше да добавя няколко сантиметра към височината си.

— Много добре — изрече хладно. — Ако ще спирам да се държа като дете, то от сега нататък няма да изисквам твоето позволение или одобрение, за да потърся компанията на брат ти.

Ейдриън се изправи и нежно хвана раменете й, а умолителната нотка в гласа му й въздейства повече от виковете му.

— Нима си забравила, че четири жени бяха намерени мъртви за последните две седмици? Че телата им са били източени до последната капка кръв, а след това оставени да се разлагат из тесните улички на Черинг Крос и Уайтчапъл? Прекарах последните пет години в опити да залича всеки вампир в рамките на този град. Вярваш ли със сърцето си, че би могла да бъде чиста случайност появата на тези убийства, точно когато се разнесе слух, че Джулиън се е завърнал в Лондон?

Тя посрещна погледа му прямо.

— Вярваш ли със сърцето си, че собственият ти брат е способен да извърши подобни зверства?

Ръцете на Ейдриън паднаха от раменете й и се свиха безпомощно в юмруци до тялото му.

— Вече не знам какво би могъл да извърши. Вече не го познавам. Но той е мой брат. И моя отговорност. Ако някой ще му търси сметка за тези убийства, то това ще бъда аз. — Размени още един покровителствен поглед с Каролайн. — Първото нещо, което ще направя утре сутрин, е да отида при него.

— Сутринта? — повтори Порциа. — Докато той спи? Когато е най-немощен и уязвим?

Каролайн възкликна тихо, но като че ли Порциа не можеше да се спре.

— Знам точно какво се случва с вампирите, когато ги посетиш сутринта, Ейдриън. Така че кои оръжия ще вземеш със себе си? Разпятието? Дървените колове? Арбалета? С него си убил много свирепи демони. Предполагам, че беше въпрос на време и Джулиън да изпита пробождането му.

Ейдриън докосна с върха на пръстите си кадифената лента в тъмночервен цвят, която красеше нежната й шия, тъгата в очите му го караше да изглежда много по-стар от своите тридесет и пет години.

— По-добре той да усети моето пробождане, отколкото ти — или някоя друга жена — да усетите неговото.

Когато той се отправи към изхода на стаята, Порциа се обърна към Каролайн, като отчаяно се надяваше да намери съюзник в лицето на сестра си. Все пак не беше ли тя тази, която преди време й помогна да докаже, че Ейдриън не е злодеят, за когото го смятаха всички?

Но Каролайн само поклати глава.

— О, Порциа, защо трябваше да усложняваш положението му още повече? Ако Ейдриън не беше принуден да унищожи Дювалие, за да ме защити… — поде тя, споменавайки безскрупулния вампир, който беше превърнал Джулиън в свое подобие, отнемайки душата му в момента на неговата смърт. — Тогава Джулиън щеше да си върне душата отдавна. Никога нямаше да му се наложи да търси вампира, който е преобразил Дювалие. Ейдриън се бори толкова упорито и дълго, за да спаси брат си. Как мислиш се чувства сега, когато знае, че може би се е провалил? Като знае, че може би невинни жени са страдали и умрели вследствие на този провал? — Каролайн взе дъщеря си на ръце и последва съпруга си, отправяйки към Порциа един последен укорителен поглед. Елоиза я наблюдаваше над рамото на майка си, а големите й сиви очи гледаха озадачено.

Порциа изпусна нещастна въздишка. Предполагаше, че е било наивно от нейна страна да очаква семейството й да посрещне с отворени обятия и сърца блудния вампир обратно у дома. Доколкото й бе известно, Джулиън можеше да е станал точно толкова безчувствен, колкото те се опасяваха.

Но едно малко ъгълче от сърцето й отхвърли тази идея и отказа да повярва, че мъжът, който преди време бе пощипнал носа й и я бе нарекъл „котенце“, би могъл да изцеди живота от онези жени и да ги захвърли в тясната уличка като гниещ боклук.

Отиде до прозореца и дръпна настрани тежките кадифени завеси. Оскъдната дневна светлина вече започваше да чезне, оставяйки широката улица окъпана в искрящия блясък на снега. Макар няколко снежинки все още да се носеха от вятъра, облаците се бяха разпръснали и през тях проникваше бледият полумесец на изгряващата луна. Порциа погледна мраморния часовник върху полицата над камината и нетърпението й се усили. Времето на Джулиън изтичаше, както и нейното.

Ако имаше намерение да доказва на всички колко грешаха, то трябваше да го направи преди слънцето да е изгряло и Ейдриън да е излязъл в търсене на брат си — може би за последен път.