Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (17)

Глава шестнадесета

Споделеният с Джулиън ден не се проточи толкова дълго, колкото си мислеше Порциа. Веднага след като огненото кълбо на слънцето се скри зад хоризонта, той излезе, за да потърси дърва, с които тя да запали огън в каменното огнище на спалнята. Също така намери няколко забравени картофа в мазето на къщата. Докато той вадеше прясна вода от кладенеца отвън, тя опече картофите, както бяха необелени, за да успокои къркоренето на стомаха си. Странно бе да седи с кръстосани боси крака пред огъня, облечена само в ризата на Джулиън, докато той я хранеше и й поднасяше парченца картоф, карайки я да се чувства като глезена кралица. Тя стопли вода на огъня за една импровизирана баня, от която и двамата се възползваха.

Разбира се, след като бяха целите мокри, хлъзгави и голи те…

Порциа въздъхна тъжно и приглади своенравния кичур от косата му, както обичаше да прави, склонна да признае, че тяхната лунна идилия бе към своя край. Вече беше облякла роклята си и приглаждаше гънките по най-добрия начин, на който бе способна. Светената вода беше изсъхнала, без да остави никакви следи, освен едно малко петънце.

Джулиън уви колосаното си шалче около врата й. Използва момента, за да я придърпа към себе си за една продължителна целувка, преди внимателно да върже плата на нежната й шия, за да прикрие пресните белези, които беше оставил там.

— Предполагам, че Ейдриън и Каролайн са ужасно разтревожени в момента. Ако не те заведа скоро у вас, собственият ми брат най-вероятно ще ми отправи предизвикателство за дуел на разсъмване. И двамата знаем колко катастрофално ще бъде това.

— След като види, че сме в безопасност, вероятно ще потърси обяснение и ще иска да разбере дали намеренията ти към мен са почтени. — Въпреки че Порциа поддържаше весел тон, за да не издаде колко я вълнува отговорът му, не успя да прикрие сянката на съмнение в очите си. — А те такива ли са?

Мрачното му изражение й напомни още веднъж за това, което се беше случило помежду им в гробницата. И през нощта.

Той погали раменете й и се вгледа дълбоко в очите й.

— Когато се върнем в Лондон, имам намерение да преглътна гордостта и ината си и да помоля Ейдриън да ми помогне да заловя Валънтайн, за да ти поднеса единствения, достоен за жена като теб подарък.

— Душата ти? — прошепна тя. Беше й трудно да изговори думите на глас.

Той поклати глава, печална усмивка покри устните му.

— Не душата ми, ангел мой. Защото веднага след като я изтръгна от Валънтайн, смятам да я поверя на теб, за да я съхраняваш заедно със сърцето ми и останала част от това, което ми остава в моя смъртен живот.

Заслепена от сладкия прилив на сълзите, Порциа уви ръцете си около врата му.

— За мъж без душа ти си невероятно романтичен, Джулиън Кейн.

Той зарови лице в косите й и нежно погали извивката на гърба й.

— Тогава предполагам, че няма да възразиш, когато настоявам да наречем нашата първа дъщеря като теб.

— Искаш първата ни дъщеря да се казва Порциа?

Той се престори на силно изненадан, отдръпна се рязко и запримигва объркано срещу нея.

— Порциа? Можех да се закълна, че името ти е Прюнела!

Докато вървяха по пътя покрай замръзналите полета към светлините на най-близкото имение, Порциа все още го укоряваше, че й се подиграва. Въпреки че Джулиън я беше загърнал с палтото си и бе покрил раменете и с ръката си, усещаше тежко липсата на поръбената си с кожа от норка пелерина.

Когато той влезе в устойчивия каменен обор на имението, тя приседна зад един храст и стисна зъбите си, за да успокои тракането им. След миг Джулиън се показа от конюшнята със сламен покрив и водеше след себе си жизнерадостна малка червеникавокафява кобила, впрегната в също толкова веселяшки малък кабриолет. В елегантната двуколка имаше място точно за двама.

Когато Джулиън обхвана с ръце талията й и я повдигна без усилие, за да седне на мекото седло, тя прошепна:

— Остави ли съобщение, с което да обясниш, че вземаме само назаем коня и каретата и ще ги върнем утре?

Той я погледна с притворени очи.

— Защо ми трябва душа, когато имам теб за моя съвест?

— Просто ще ми бъде крайно неприятно, ако си върнеш душата само за да те обесят за кражба на кон. Уолингфорд няма да бъде на себе си от радост.

— Винаги практична, нали, любов моя? — Той се качи на кабриолета, заемайки мястото на седалката до нея. — Веднага след като пристигнем при Ейдриън ще изритаме някое от неговите конярчета от топлото му легло и ще наредим на бедното момче да върне двата коня и каретата на нашите анонимни благодетели.

Макар че трябваше да се измъкнат тихо и бързо, той реши да подгъне няколко меки вълнени одеяла около нея, за да се убеди, че е настанена удобно. Джулиън водеше кобилата за поводите през цялото разстояние до пътя, след това внимателно потупа камшика върху хълбоците й, за да я накара да се движи в лек тръс.

Порциа се засмя радостно, когато студеният пухкав сняг започна да се сипе от осветеното нощно небе. Джулиън протегна ръка и я притегли по-близо до себе си. Тя подпря глава на рамото му, неспособна да си спомни друг път, в който да се е чувствала толкова щастлива и изпълнена с надежди за бъдещето. Знаеше, че има опасности, пред които трябва да се изправи, но в момента се чувстваше напълно безопасно в ръцете на мъжа, когото обичаше.

Всичко звучеше като музика в ушите й — оживеният тропот от копитата на коня, звукът от камбанките на впряга в студения въздух, шепотът на падащия сняг. Една част от нея желаеше никога да не стигнат до Лондон, но не можеше просто да продължат по този път завинаги.

Въпреки че бе твърдо решена да се наслади на всяка секунда, постоянното клатушкане на каретата и удоволствието, което изпълваше сгушеното й в прегръдките на Джулиън тяло, скоро я накараха да се предаде на съня.

Когато Порциа се пробуди и отвори очи, видя как Джулиън насочваше каретата надолу по калдъръмената уличка, заобиколена от елегантни градски къщи.

Тя се прозя и изпъна като малка сънлива котка.

— Не мисля, че ще заварим Ейдриън в много дружелюбно настроение.

Джулиън забави хода на конете.

— Просто се надявам да ми даде възможност да му обясня всичко, преди да насочи онзи проклет арбалет към мен.

— Не бъди глупав. — Докосна коляното му обнадеждаващо. — Не би посмял да стреля по теб, преди първо да ме попита.

Той я погледна развеселено.

— Напомни ми да застана от добрата ти страна, малка кръвожадна палавнице.

— Можеш да го направиш още сега — каза тя и задържа погледа си върху лицето му.

Джулиън се наведе над нея и завладя устните й в продължителна целувка. Когато се отделиха един от друг, валеше много по-силно. Порциа се намръщи срещу небето.

— Това са най-големите снежинки, които някога съм виждала.

Джулиън изтри една снежинка от бузата й и след това потри пръсти един в друг. По тях останаха черни петна от сажди. Той бавно вдигна очи си към нейните.

— Не е сняг. Пепел е.

Лицето му внезапно се помрачи. Той издърпа ръката си от нейната и плесна с юздите по гърба на кобилата, удвоявайки темпото. Порциа се вкопчи в нейната страна на кабриолета и препуснаха по оставащото разстояние до имението на Ейдриън. Докато приближаваха къщата и двамата осъзнаха, че нещо не е наред.

Нещо наистина ужасно.

Защото там нямаше къща, а само изгорели останки, чернеещи се на фона на нощното небе.