Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (4)

Глава трета

Той не я позна.

Джулиън Кейн я погледна със същите изгарящи тъмни очи, които я преследваха в сънищата й през последните пет години, без да покаже какъвто и да е интерес. Или чувството, изписано на лицето му бе досада?

Очевидно това, което се беше случило между тях, означаваше толкова малко за него, че той дори не го помнеше.

И защо да го помни?

Порциа се замисли. Откакто си беше заминал, най-вероятно бе имал дузина, не, всъщност цяла тълпа от най-различни жени, които с удоволствие са му помагали да я изтрие от паметта си. Защо да си спомня непохватното седемнадесетгодишно момиче, което непрекъснато се изчервяваше, заекваше и практически се хвърляше на врата му при всяка възможност?

След като първоначалният прилив на болка премина, Порциа трябваше да се пребори с връхлетялата я ярост. Въпреки уверенията пред Ейдриън, че вече не е дете, в този момент не желаеше нищо друго, освен да хвърли прекрасната си шапка на земята и да скача върху нея, докато не излее целия си гняв.

— Котенце? — прошепна Джулиън. На красивото му лице бяха изписани шок и объркване.

— Не ме наричай така! — отговори тя, внезапно презряла гальовното обръщение. Ако се опиташе да ощипе носа й, щеше му отхапе пръстите!

Той хвърли мрачен поглед наоколо, като че ли чак сега забелязваше мизерната обстановка.

— Какво, в името на Бога, търсиш на това пъклено място?

— А къде другаде, ако не тук, бих могла да открия изчезнал дявол? — парира го тя.

Вече си имаха публика. Няколко раздърпани типове, се приближиха към тях, сякаш бяха усетили благоуханието на кръв във въздуха.

— Ако дамата си търси забавление — извика един тромав симпатяга със зачервен нос и ръце огромни като бутове, — готов съм да си поиграем!

— Големият Хаким е винаги готов — провикна се друг, побутвайки мъжа до себе си. — Затова има дванадесет деца и само две от тях са на горката му жена.

Думите му бяха подкрепени от грубия смях на присъстващите. Нямаше никакво съмнение за какво намеква. Когато Джулиън отмести ръката на брюнетката, която се бе облегнала на рамото му и тръгна към Порциа, тя усети как цялото й тяло потръпна от тревога. Изглежда най-сетне бе успяла да привлече вниманието му. Походката му бе плавна и смъртоносна като на хищник. Преди да успее да протестира, той сграбчи ръката й.

— Ох! — извика тя и се опита да се отскубне от него.

— Съжалявам — измърмори под носа си Джулиън и разхлаби леко хватката си, без да я пуска, — понякога не си знам силата.

Тази сила се виждаше в движенията му, когато я завъртя елегантно, сякаш танцуваха валс в бална зала и я притисна назад към широкия си гръден кош. Тъй като застанаха пред група мъже, която като че ли за миг прерасна в цяла глутница, Джулиън извика:

— Боя се, че дамата не търси забавления, момчета! Търси мен. — Джулиън я прегърна собственически през раменете и потърка носа си в косата й, настройвайки мелодичния си глас, така че да звучи едновременно порочно и смутено. — Тя не е някоя случайна дама, а съпругата ми.

В тълпата се надигнаха одобрителни викове. Очевидно това не бе първия път, когато нечия разярена жена идваше в клуба, за да прибере съпруга си вкъщи.

Мъжете вече я гледаха с респект, някои дори свалиха шапките си. Но Порциа не забелязваше нищо друго, освен смущаващата близост на Джулиън, който нежно докосваше меката част на ухото й с носа си. Можеше да се закълне, че я мирише!

Беше решена да докаже, че не е толкова безпомощна или глупава, колкото си мислеше той, затова устоя на желанието да стъпи върху крака му и да завърти заострения ток на обувката си върху него. Вместо това му се усмихна ослепително.

— Когато се събудих и открих, че те няма в леглото се разтревожих, скъпи! — Тя приглади намачканата му риза, която се подаваше от V-образната му жилетка. — Зная, че си напълно излекуван от сифилиса, но все пак трябва да внимаваш с тези възпалени рани.

Мъжките възгласи й симпатизираха все повече. Брюнетката ахна възмутено и хвана ръката на блондинката до нея. Двете жени се понесоха към стълбите, като хвърляха отвратен поглед през рамо.

Джулиън я наблюдаваше с присвити очи, докато плъзгаше бавно ръката си по тънкия й кръст и притискаше долната половина на тялото й към себе си. Тя забеляза, че панталоните са плътно прилепнали към мускулестите му бедра и се опита да се отдръпне, но единственото, което успя да направи, бе да предизвика самодоволна усмивка на лицето му.

— Твоята загриженост е трогателна, любима! — каза той. — Истинска случайност е, че се появи тъкмо когато се чудех каква да бъде вечерята ми.

Устните му се разделиха и й дадоха възможност да хвърли бърз поглед на зъбите му. Те се изостряха и удължаваха, когато огладнееше… или когато се възбудеше. Порциа преглътна. Може би беше неразумно от нейна страна да го предизвиква. Ако Ейдриън и Каролайн бяха прави и Джулиън наистина бе прекратил опитите си да открие душата си, тогава за нея той не беше нищо повече от опасен непознат. А за него тя бе само една малка сочна хапка.

Порциа се насили да го дари с друга съпружеска милувка и докосна гърдите му. Усещаше ясно очертаните, твърди като скала мускули под ръкавицата си.

— Ако желаеш, можеш да изиграеш още едно раздаване, скъпи! Аз ще бързам да се прибера вкъщи и ще събудя прислужницата, за да й наредя да ти приготви среднощна закуска.

Ъгълчето на устните му се повдигна в знаеща усмивка.

— Глупости, мила моя! Ти събуди апетита ми и само ти си способна да го утолиш! — Дългите му черни мигли се спуснаха и той се наведе към нея. Прекалено късно Порциа разбра, че нямаше намерение да ощипе носа й.

Отвори уста, за да протестира, но кадифените му устни вече опустошаваха нейните. Шокът бе толкова голям, че щеше да отскочи назад, ако здравата хватка на ръката му не придържаше тила й, докато силните му уверени пръсти си проправяха път през вдигнатите й в прическа къдрици. Накрая тя се оказа заключена в прегръдките му като робиня, окована за господаря си. Той наклони главата й назад и се зае да разрушава всичките й задръжки с опустошителен финес. Прокара устни по нейните, после нежно облиза устата й, пленявайки и съблазнявайки с всяко движение на езика си. Целуваше я така, сякаш имаше цяла вечност, за да й достави удоволствие. Целуваше я като вампир. Порциа се държеше здраво за жилетката му, но все още имаше чувството, че пада в дълбока, тъмна бездна, където само той и изпепеляващата му целувка имаха значение. Едва успяваше да чуе циничните подмятания около себе си.

Тя може би щеше да се хвърли с удоволствие в тази бездна и никога да не излезе от там, ако не беше внезапното ужилване от вътрешната страна на долната й устна. Порциа не осъзна, че се е убола на единия му зъб, докато не усети острия вкус на кръв в устата си. Джулиън също го усети. Той рязко си пое дъх, заплашвайки да отнеме всичкия въздух, останал в дробовете й. Отдръпна се така бързо, сякаш тя бе тази, която искаше да го ухапе.

Чувстваше ноздрите си изгорени. Зениците му се разшириха. Въпреки, че нито един негов мускул не трепваше, цялото му тяло се разтърси от някакъв примитивен глад.

Порциа докосна устните си с трепереща ръка. Бялата й ръкавица се оцвети с една-единствена капчица кръв. Джулиън затвори очи. Когато ги отвори отново, те бяха твърди и непроницаеми като черен кварц.

Един от мъжете се изкашля и посочи стълбите.

— Вие и вашата дама можете да си наемете стая горе за един или два шилинга.

— Няма да е необходимо — отвърна спокойно Джулиън и я привлече към себе си, като че ли бяха безнадеждно влюбени младоженци. — Дадох си сметка, че всичко безценно, в това число и съпругата, си струва чакането!

Докато Джулиън прибираше печалбите си от тазвечерните залагания, включително и кадифената лента на Порциа, одобрителният смях на тълпата продължаваше да жужи в помещението. Загърна раменете й с палтото си и преди да е казала каквото и да било в знак на протест, я изведе навън.

Докато Джулиън крачеше уверено напред и я дърпаше за лакътя, Порциа се опитваше да следва големите му крачки, без да изгуби шапката и чантата си някъде по пътя. Неговият добродушно-чаровен образ беше изчезнал, оставяйки строгия му профил напълно непроницаем. Тя не спираше да хвърля любопитни погледи към този профил. Изобилието от вино и жени, които беше видяла в игралния клуб, не бяха оставили дори един отпечатък върху лицето му. Орловият му нос, чувствената извивка на пълните му устни и вдлъбнатината на брадичката му, които тя така добре помнеше, носеха Байроновата красота. Байрон, който почиваше в гробницата си в Нотингамшир в продължение на близо две години, бе станал жертва на загадъчна треска и на собствените си пороци. Но благодарение на вампира, който бе откраднал душата му, Джулиън бе останал завинаги млад, сякаш замразен в първите мощни вълни на своето възмъжаване.

Снегът най-накрая бе спрял да вали. Мъждивата светлина на уличните лампи забулваше очите на Джулиън и хвърляше зловещи сенки на високите му скули.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— До каретата ти.

— Нямам карета. Тази, която намерих, беше заета, а и кочияшът отказа да дойде в този квартал след залез-слънце.

— Което го прави далеч по-умен от теб, не мислиш ли?

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш, но аз нямам намерение да ти обръщам внимание, нито да се сърдя.

— Тогава ще те заведа там, където ти е мястото — каза той кратко. — Вкъщи.

Тя заби токовете си в земята, с което накара и двамата да се заковат на място.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

Той се завъртя с лице към нея.

— И защо не?

Тя отвори уста, за да му отговори, но се поколеба. Джулиън й помогна.

— Чакай, нека позная! Вероятно вече не съм добре дошъл в дома на брат си. В крайна сметка що за баща би бил, ако ми позволи да се навъртам около безпомощното му дете. — Той изсумтя. — Ейдриън най-вероятно ще ме изхвърли, заедно с някой от слънчобраните на Каролайн, преди да успея да протегна ръце и да изчуруликам: „Елоиза, ела и се запознай с чичо Джулиън! Скъпа, какво прекрасно малко вратле имаш!“.

— Значи си получил писмото на Каролайн, когато Елоиза се роди! — каза Порциа обвинително. — Защо не ни отговори?

Той сви рамене.

— Може би съм отговорил. Нали знаеш, че пощите са прочути със своята ненадеждност.

Тя присви очи, подозирайки, че причината не се криеше в ненадеждността на пощите.

— Беше много егоистично от твоя страна да ни оставиш да се чудим къде си толкова дълго време! Всичко, което знаехме за теб, беше, че може да си…

— Нежив^[1]? — предположи той в отговор на колебанието й. След това й хвърли укорителен поглед и въздъхна. — Ако не искаш да ми позволиш да те заведа вкъщи, тогава какво предлагаш да направя с теб? Да те оставя пред вратата на следващия игрален клуб?

Порциа сложи шапката си и завърза сатенените връвчици в стилна панделка под брадичката си. Знаеше, че ще се нуждае от цялата смелост, на която е способна.

— Надявах се, че ще мога да те придружа до квартирата ти.

Всички следи от хумор изчезнаха от лицето на Джулиън, оставяйки го хладен и сдържан, сякаш си бе надянал маска.

— Съжалявам, но не мисля, че е благоразумно. След като си намерила пътя до тук, предполагам, че няма да имаш затруднения да намериш и обратния път. — Той я огледа и леко се поклони. — Лека нощ, госпожице Кабът. Предайте на брат ми и неговото семейство моите най-добри пожелания.

Джулиън й обърна гръб и започна да се отдалечава. Изглежда имаше намерение да я остави съвсем сама на този ъгъл, увита в неговото топло, ухаещо на тютюн и подправки палто.

— Ако не искаш да ме заведеш в квартирата си… — извика след него тя — тогава просто ще те последвам.

Джулиън замръзна на мястото си и бавно се обърна. Докато крачеше обратно към нея, чертите на лицето му изглеждаха безмилостни и Порциа трябваше да устои на непреодолимия импулс да отстъпи назад. Той спря съвсем близо до нея, изгаряйки я с тъмния си поглед.

— Първо идваш и нахлуваш в най-долнопробния игрален клуб, сякаш си проклетата кралица Елизабет! След това изявяваш желание да правиш компания на мъж като мен, не почакай, на чудовище като мен, в квартирата му?! Не си ли загрижена за репутацията си, жено?! Или за живота си?

— В момента ме интересува не моят, а твоят живот.

— Аз нямам живот, скъпа! Само съществуване.

— Което може би е към своя край, освен ако не чуеш това, което имам да ти кажа.

Той изруга на перфектен френски. Порциа се изчерви и упорито вдигна брадичката си. Тя бе чувала далеч по-колоритни ругатни от устата на Ейдриън, повечето от които на английски. Един човек премина покрай тях, потънал в миризма на нечиста плът и евтин джин. След като непознатият хвърли алчен поглед върху заоблените гърди на Порциа, Джулиън оголи зъбите си и изръмжа. Звукът накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Мъжът се разтресе от неистов страх и побягна, като едва не се блъсна в стълба на уличния фенер, докато хвърляше ужасен поглед през рамо.

— Очевидно не съм единственият звяр, който дебне по улиците на Лондон тази вечер. — Джулиън поглади с ръка брадичката си, като видимо се бореше с нейното искане. — Много добре — отстъпи най-накрая той, — щом настояваш, ще те заведа в моето жилище, но само ако ми обещаеш, че ще ме оставиш на мира веднага след като кажеш, каквото имаш да ми казваш.

Без да изчака отговора й за неговото условие, той й подаде ръка. Порциа все още чуваше ехото от ръмженето му, затова се поколеба за секунда, преди да сложи ръката си в неговата.

За нейна изненада, разнебитените стълби, водещи към жилището на Джулиън, което се намираше дълбоко в сърцето на улица Странд, водеха нагоре, вместо надолу. Тя очакваше той да е наел някой луксозен апартамент в подземието като този, който обитаваше в Тревелиън Касъл — домът, в който бе прекарал детството си. Той беше украсен с драпирани завеси от кашмир и китайска коприна, декориран с мебели в стил Чипъндейл. Навсякъде имаше многобройни бюстове и картини, мраморен шах, където можеше да прекарва времето си през светлата част от деня, когато не спеше в богато украсения дървен ковчег. Джулиън винаги е бил вампир, ценящ комфорта и удобствата.

Затова, когато отвори вратата в горната част на тъмното стълбище, за нея бе извънредно шокиращо да открие стая, която не бе по-голяма от таванско помещение. Беше обзаведена с очукан гардероб, изтъркани кресла и издраскана маса с два стола, разположени около нея. Всички мебели бяха изработени от най-евтиното дърво. Лампата, която тлееше бавно на масата, хвърляше зловещи сенки по белещата се мазилка на стените. Ако не бяха дебелите черни чаршафи, драпирани върху капандурите на прозорците, никой не би предположил, че тук живее вампир. Вместо ковчег, в единия ъгъл имаше провиснало чугунено легло. Порциа прие неизречената покана на Джулиън да влезе, отклонявайки поглед от измачканото спално бельо.

Когато се обърна към него, видя как той затваряше вратата зад гърба си, след което се облегна на нея и започна да я проучва изпод тежките си клепачи.

— Значи малката Порциа Кабът е пораснала.

Ако се съди от предпазливата нотка в гласа му, изглежда не бе много доволен от тази представа.

Порциа сви рамене.

— Все някога щеше да се случи. Не мога завинаги да си остана наивно младо момиче, увлечено по поезията на Байрон.

— Което е още по-жалко — промърмори Джулиън.

Той изостави поста си до вратата и мина покрай нея, за да стигне до масата. След като издуха праха от двойката несъответстващи чаши, той наля две питиета от тъмната течност в бутилката до тях. Предложи й едната, докато дългите му елегантни пръсти люлееха другата чаша. Тя я взе и я поднесе предпазливо към носа си. Хвърли му подозрителен поглед, като помириса рубиненочервената течност.

— Не се притеснявай, това е само портвайн — увери я той и в очите му заигра весело пламъче. — И то евтин портвайн. Но това е единственото, което мога да си позволя в момента.

Тя опита една глътка от мускусното вино.

— Колко изпи тази вечер?

— Недостатъчно — каза той, докато се облягаше на масата и погълна течността на един дъх. Вдигна чашата си за подигравателен тост. — Надявам се да простиш лошото ми настроение. Ти прекъсна вечерята ми, а ставам раздразнителен, когато съм гладен.

Порциа се задави с питието, а очите й се разшириха от ужас.

— Тези жени в игралния клуб? Щеше ли да… да ги изядеш?

Той отвори уста, но в последствие реши, че е по-добре да не казва това, което беше решил и я затвори.

— Ако ме питаш, дали щях да ги убия, отговорът е не. Предпочитам да мисля за тях, като за вкусна малка закуска.

Когато очите й се разшириха още повече, той каза:

— Има много малко печено говеждо и кръв в месарските магазини, от които един вампир може да яде. Докато пътувах по света през тези пет години, направих невероятно откритие. Изглежда, че каквото и да направя, където и да отида, винаги има жени, които желаят, по-точно са нетърпеливи, да ми дадат глътка от себе си. Взимам само толкова, колкото имам нужда, за да оцелея, а в замяна… правя така, че и те да получат това, от което се нуждаят. — Неговият измъчен поглед погали бледия белег на врата й. — След като ти беше първата жена, от която пих, предполагам трябва да ти благодаря, че ме научи на това.

Порциа почти го мразеше в този момент. Ненавиждаше го за това, че превръщаше този жест, роден от отчаяние и нежност, в нещо толкова гнусно и мръсно. Почувства се оскърбена.

Джулиън се приближи към нея.

— Вече не съм толкова невнимателен и несръчен, колкото бях с теб. Дори се научих да пия от други места, така че белезите да остават скрити. — Той вдигна едната си ръка към гърлото й и прокара върховете на пръстите си по белега, който беше оставил, толкова внимателно, че тя потръпна. — Знаеше ли, че има специална сочна малка артерия от вътрешната страна на женското бедро, точно под…

— Спри! — извика Порциа и отблъсна ръката му. — Престани да бъдеш толкова противен! Знам точно какво целиш да направиш, но няма да стане!

Той се отдалечи от нея и повдигна ръцете си с престорена капитулация.

— Никога не си се плашила лесно, нали, котенце?

Той грешеше. Всъщност беше ужасена. Ужасена от начина, по който препускаше пулсът й под пръстите му. Ужасена, че може би не е по-добра от всички тези жени, които желаят да задоволят неговия ненаситен апетит толкова дълго, колкото той задоволява техния. Но той не беше единственият, който се бе научил да блъфира през изминалите пет години. Порциа му се усмихна, използвайки трапчинките си като оръжие.

— Неприятно ми да наранявам легендарната ти суета, но нямам намерение да избягам през вратата само защото си ми казал: „Бау!“.

Тя съблече палтото му и го хвърли на леглото. Свали шапката си и я сложи внимателно на масата, после започна да сваля ръкавиците си като вадеше пръстите си един по един. След като махна палтото, Джулиън изви едната си вежда, сякаш преценяваше коя ще бъде следващата дреха, която ще свали от себе си. Оставяйки панделките на дамската си чанта завързани около китката, тя се настани предпазливо на ръба на едното кресло и отпи изящно още една глътка от портвайна.

— Ръмженето и преструвките може и да впечатляват жените, с които си свикнал, но аз ги намирам за малко скучни.

Тъмната вежда на Джулиън се изви още повече.

— Моля да ме извините, госпожице Кабът! Очевидно съм сбъркал и съм ви взел за очарователното дете, което слушаше всяка моя дума с несекващо възхищение!

— Боя се, че дори най-очарователните деца накрая порастват! Надявам се, че няма да те разочаровам, след като научиш, че вече не вярвам в русалки, елфи или върколаци.

— Но все още вярваш в мен.

Порциа едва успя да скрие стъписването си. Дали не проявява талант за четене на мисли, заедно с останалите си тъмни способности?

— Все още вярваш в съществуването на вампири — изясни той за нейно облекчение.

— Е, нямам избор, нали? Не и когато брат ти прекара последните пет години, като прочистваше Лондон от тях.

— Предполагам, че това обяснява, защо наблюдават алеите на Флоренция и Мадрид. — Джулиън се намръщи и напълни отново чашата си, настанявайки единия си хълбок на срещуположния ъгъл на масата. — Ейдриън очевидно е пренебрегнал задълженията си на твой настойник. Досега трябваше да те е омъжил за някой млад, заможен виконт или граф, който да ти направи половин дузина бебета и да те държи в детската стая, където ти е мястото.

— Аз бях в детската стая в продължение на няколко години и сега нямам намерение да се връщам там. Или поне не скоро. Така че кажи — отвърна тя, пърхайки с мигли срещу него, — докато пътуваше по света и се научи как да поробваш жените със слаба воля, благодарение на прелъстителните си умения, не попадна ли на още нещо интересно? Като например твоята безсмъртна душа?

Той остави чашата на масата, после потупа джобовете на жилетката си, като че ли единственото нещо, което можеше да го върне към човечеството не беше по-важно от загубената му ръкавица за езда или разместената му вратовръзка.

— Проклятие, оказа се дяволски трудно! Нито веднъж не ми се случи някой вампир да дойде при мен и да ми предложи да прегриза гърлото му, за да мога да изсмуча душата си обратно!

— Значи не успя дори да откриеш вампира, който е превърнал Дювалие, този, който е наследил душата ти след неговата смърт?

— Боя се, че не. Освен когато се хранят, вампирите са доста потайни, дори и сред своите.

Порциа се намръщи. Нещо в тона му й подсказваше, че не бе напълно честен.

— Значи не си намерил душата си, но си намерил време да се правиш на герой на бойното поле в Бирма?

Той вдигна пренебрежително едното си рамо.

— Колко е трудно да си герой, когато не можеш да умреш? Защо да не бъда доброволец и да водя всяка атака? Да дебна в тила на врага и да спасявам всеки паднал войник? Нямаше какво да загубя.

— Освен, ако слънцето не изгрее.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Беше дъждовният сезон.

— Откакто те посвети в рицарско звание, предполагам, че кралят е по-впечатлен от твоите постижения, отколкото ти самият.

— Мечтателите на този свят винаги ще търсят герои. Предполагам, че кралят не е по-различен от всеки друг мъж.

— Или жена — добави тя и срещна погледа му смело.

Той се изправи и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Мисля, че е време да ми кажеш какво точно търсиш, Порциа, защото ако търсиш герой, не си дошла където трябва.

Смутена от немигащия му втренчен поглед, тя стана от стола и тръгна към прозореца. Отмести покривалото му и надникна към слабо осветената алея. Всяка сянка сякаш криеше някаква заплаха, но никоя от тях не бе по-опасна от мъжа, чакащ не особено търпеливо нейния отговор. Тя погледна тъжно отражението си в чашата, след това пусна завесата и се обърна с лице към него.

— Търся убиец.

Мрачните думи висяха във въздуха между тях, докато най-накрая Джулиън отметна глава назад и каза през смях:

— Тогава предполагам, че в крайна сметка си дошла на правилното място!